Фалшификациите на историята – Анко Иванов

 

Битката за миналото е битка за настоящето и за бъдещето

 

През последните три десетилетия на преход от социализъм към див мутренски капитализъм у нас, историята, особено новата и най-новата история на България, стана модна тема. Най-често към миналото ни връщат целенасочено, с дълбока идеологическа подплата, с поглед към него през призмата на антикомунизма и русофобията. Връщат ни към "единствения" - техен (!) "нов прочит на историята". Пренаписват историята и погребват истината.

Кои са

пропагандните механизми

за пренаписване на новата българска история?

Първи е напънът българските граждани да бъдат отстранени от дискусията за близката ни история. Известен е призивът на някои историци: "Историята да се остави на историците". А защо хлебарите да не кажат "Хлябът да се остави за хлебарите"? Не ни казват на кои историци да се остави близкото ни минало. На тези, които бързо смениха идеологическата основа на собствените си писания и "уверено вървят след победителите"; на стипендиантите на чужди фондации; на платените от Сорос? Възниква въпросът: дали историята е наука за самозадоволяване на научните и политическите амбиции на професионалните историци, или е на целия народ? Може ли политиците и политолозите да пренебрегват политическите уроци на миналото? А може ли социолозите да изучават обществото без най-новата история? Нали българската история се прави от народа, от хората, не само от отделни личности, макар че отделни от тях имат своето значимо влияние - но в рамките на определени политически движения и идеологии. Сега група историци, свикнали политически да употребяват историята, я преиначават под влияние на чужди и нашенски политически интереси. Не, всеки българин може и трябва да знае истинската история, за да има и да изразява свое гражданско мнение за историческите процеси, събития и факти.

Най-лошото е

пренаписването на историята в учебниците

С конюнктурни политически цели българската бе изопачена. Както казва акад. Г. Марков (2012 г.): "Ние, историците, се уморихме от пренаписване. Който дойде на власт: Хайде сега да пренапишете учебниците по история". Няма значение кой и какъв е по експертност министърът на образованието: историк, философ, лекар или счетоводител, той диктува съдържанието на учебниците по история! Затова днес в обучението по история го няма главното - историческата истина и пълнотата на характеристиките на миналото.

Вторият пропаганден механизъм, който по същество е "исторически трик", е т.нар. нов прочит. Смисъл от "нов прочит" има само при откриването на нови, неизвестни преди това безспорни факти, налагащи преоценка на историческите събития. Днес "новият прочит" е за "основна преоценка на нашето най-близко минало", т.е. е политически деформиран. Важното за неговите адепти е да се сменят оценките за историческите събития от социалистически в комунистофобски и русофобски, независимо от липсата на каквито и да било нови и значими факти, променящи цялостната картина.

Ето един пример. В книгата си за Девети септември ("Деветосептемврийската социалистическа революция", С.,1984, с.164) проф. Л. Огнянов, след като са посочени всички факти и събития прави верния извод: "... работническата класа, трудещите се селяни и народната интелигенция се вдигнаха на масово народно въстание и сложиха край на политическото господство на буржоазията". Подобна е оценката му в другата негова книга ("Априлската политика на БКП 1956-1980 г.", С.,1981 г.,стр.5), където пише: "...на 9 септември 1944 г., трудещите се от града и селото, сплотени под знамето на Отечествения фронт, установиха народнодемократична власт". За същите събития, при същия фактически материал, документи и исторически извори, след 1989 г. същият автор ("Държавно-политическата система на България 1944-1948",1993, С.,стр.9) прави съвсем друг извод: "9 септември е преломна дата в най-новата българска история. На този ден е извършен военно-политически преврат - с въоръжена сила е свалено последното буржоазно правителство в България...". Ето това е "нов прочит на историята"! При едни и същи факти и хронология да се правят коренно противоположни изводи и оценки.

Третият пропаганден механизъм е премълчаването и подценяването на определени исторически факти, които биха променили картината. Според великия писател Л.Н.Толстой, "най-голямата лъжа е премълчаването", т.е. премълчаването на фактите, а скриването на факти или на част от тях си е направо историческа лъжа. Да вземем оценките за Народния съд. Факт е, че е този съд е осъдил на смърт 2618 души за престъпления и че са изпълнени 1046 смъртни присъди. Но се премълчават деянията на осъдените. Историци като проф. Д. Шарланов, П. Мешкова, Е. Келбечева, проф. В. Лилков разглеждат и поставят акцент само на следствието от Народния съд, на смъртните присъди, а умишлено премълчават причината. Народният съд не е "политическа разправа", осъдени са реални престъпници за реални престъпления, така както е подходено във всички европейски страни и както е предвидено по международните договорености.

Пътят към историческата истина трябва да бъде чист за да може тя

да покаже вярно действително станалото

в конкретна историческата ситуация. Игнорирането на фактите неминуемо води до изкривена или манипулирана историческа истина. А това в съвременни условия се диктува целево (пък и добре се заплаща!) от дейците на "победилия завинаги" неолиберализъм. 

 Четвъртият пропаганден механизъм е изкривяването, неточното разглеждане на истинските факти и дори използването на предположения като факти за определяне на характера на определени действия в миналото. Ето един драстичен пример. Във в. "Демокрация" (3.02.1992 г.) архивистът Веселин Методиев пише, че "Германия, носеща огромната вина за войната, намери 24 политически отговорни държавници. А в България те са 11 122". Ужасяващо, крещящо лъжливо сравнение.

Някои историци и журналисти "забравят", че освен главния Нюрнбергския процес, в Германия има и други процеси по места, съдени и осъдени на смърт и на различни срокове затвор са много германски нацисти. По Закона на Контролния съвет № 10 от 20.12.1945 г. и съюзените държави съдят виновните за фашистките насилия и войната. В американската окупационна зона американският съд води 12 "малки" Нюрнбергски процеса. Общо само той осъжда 345 души на смърт. В британската зона има 240 смъртни присъди, във френската зона само по частични данни 104 са осъдени на смърт. Немци са съдени и в Италия, Югославия, Гърция, СССР и други страни. В Полша са осъдили 5352 немски военни. Във Франция са произнесени 7037 смъртни присъди. В Белгия - 4170 смъртни присъди.

Ето и един показателен пример за използването на предположението, а не фактите, като "доказателство" за историческа истина. Става дума за убитите без съд и присъда след Девети септември. Според проф. Д. Шарланов, в страната през 1944 г. е имало 4419 села и 237 града. "Ако вземем средно по трима "безследно изчезнали" във всяко село, броят им достига 13 257, а при четирима - 17 676 души без градовете." Безследно изчезналите той счита за убити без съд и присъда. Професионален историк без доказателства прави изводи и внушения. Няма имена на "убийци", имена на "невинно пострадали", на убити без съд и присъда. Няма нито един документ, който показва, че БРП (к) има решения и указания за масови разстрели без съд и присъда.

Петият идеологически механизъм е използването само на "удобните" факти и пренебрегването на т. нар.  "неудобни исторически факти"

- неудобни от гледната точка на идеологическата позиция на историка. Историческият анализ се основа на фактите, но те сами по себе си нямат пряко значение, ако не са оценени и не са направени изводи. Ценността на фактите се определя от историка, признава той това или не. Всеки историк има своя ценностна система, пряко или косвено свързана с определена идеология. Ценностите, изповядвани от историка, се проявяват чрез подрбора и оценката на историческите факти, събития и процеси. Фактите и събитията, които не отговарят на ценностната система на историка, се превръщат в "неудобни исторически факти". Толкова по-зле за тях! А един и същи факт може да се оценява най-различно!

За комунистофобите е крайно неудобен историческият факт, че при социализма България има мощно икономическо развитие, че тя изпревари и се изравни с редица западноевропейски страни. По международните класации тя достигна до почетното 27 -о място сред развитите страни в света. За русофобите е крайно "неудобен" исторически факт, че Русия е освободила България, че Съветският съюз помогна на България да развие мощна индустрия, че снабдяваше страната ни на ниски цени с преференциални суровини, машини, съоръжения и т.н.. "Неудобен исторически факт" е създаването на лагери преди Девети септември. За неолибералите е крайно неудобен факт, че у нас са приети поредица фашистки закони като ЗЗД, антисемитски закони, законът за гражданската мобилизация; че е имало концентрационни лагери: на о. Св. Анастасия, Гонда вода, Кръсто поле (Еникьой), "Свети Никола", временния концлагер "Галата", концлагера край Шумен за американски и английски военнопленници, еврейските лагери край Сомовит и Плевен. За лагерите в началото на социалистическата власт се изписват тонове мастило, а за фашистките концлагери идеологизираните историци и журналисти, стоящи всъщност на фашистки позиции, мълчат! Мълчат за зверствата на фашистите не само в България, но и в Сърбия, създаването и използването на ловни роти за борба с антифашистите, плащане за убити партизани и за отрязани глави и т.н.

Често се взема предвид не цялата съвкупност от факти и събития, а само отделни аспекти или отделни факти. Това също изкривява историческата истина. Истинската история е тази, която разкрива, че поредица български поколения храбро са се борили срещу мизерията, срещу фашизма и насилието, че те и следващото поколение са изграждали България. Фалшивата история премълчава и изопачава в учебниците и в медиите живота и делата на антифашисткото и социалистическото поколение.

Историческата истина е част от националната памет и не трябва да се изкривява и манипулира чрез т.нар. нов прочит. Съвременната неолиберална фалшификация на историческата истина за близкото минало е обида за живелите през този период. Съвременните историци не може да действат като политически контрольори на миналото с цел насаждане на либерална идеология. Битката за миналото е битка и за настоящето, и за бъдещето.

 

20 март 2020 г.

 

 

 

 

 

 

Поетът и политическите амеби – Велислава Дърева

 

Безкрайният разстрел на Никола Вапцаров

 

1.

София, бул. "България" №39. Ниска жълта сграда. Гарнизонното стрелбище, построено през 1932 г. Тунелът е дълъг 100 метра. В дъното - желязна релса, изядена от куршумите. През 1942-1944 г. тук са разстреляни 55 антифашисти. Според "Дневник" "социалистическата власт" (колко коварно) използва сградата, "за да героизира жертвите". Следователно те не са герои. Те са героизирани.

Един от разстреляните (напълно заслужено) и героизираните (напълно незаслужено) е Никола Вапцаров.

2.

Ако не бяха неколцина настоятелни приятели, нямаше и да погледна поредната смрад, блъвнала срещу Никола Вапцаров.

Вече 30 години банда хонорувани подлеци, иждивенци и измекяри повтарят припадничаво, в патологичен захлас, до умопомрачение едно и също, едно и също, едно и също:

В България е нямало фашизъм, ерго няма антифашисти, антифашистите са престъпници, терористи, шайка негодници, безродници, изменници, лумпени, простофили, тъпунгери, примати, безграмотни, бездарни, мародери, утайка, сган цървули и каскети, уроди, национални предатели, рушители на демокрацията, смутители на реда и тишината, тръгнали срещу законната власт, които трябва да бъдат изтребени, осъдени, отречени и обречени на забвение.

Вапцаров е специален обект на разтерзание, ненавист и нетърпимост.

Знам дума по дума репертоара на политическите амеби. Знам какво ще кажат, напишат, изсъскат. Тяхното алчно око няма насищане на кръв, смърт и гибел. Кръвта не им стига, гибелта не е достатъчна, разстрелът не ги задоволява. Името на Поета, неговите идеали, мечти и прозрения, неговата саможертва, неговите стихове трябва да бъдат заклеймени, жигосани, осквернени, опозорени, похулени, изчегъртани от Историята, от Времето, от Паметта, от Поезията, от Литературата, от Живота на обществото, народа, нацията и държавата.

Ето как изглежда репертоарът на политическите амеби:

3.

Из литературната продукция на Даниела Горчева (фейсбук и Фактор):

"Който мисли, че Вапцаров не е терорист, е малоумник! Бил поет. И като е поет, защо не си е гледал поезията, а е станал терорист?... Осъден на смърт от легитимен съд за тероризъм в полза на чужда тоталитарна държава по време на световна война... Комунягите направиха икона от един терорист и държавен изменник, служил на Сталин и СССР срещу куфари с пари... Един пияница и национален предател, хукнал да създава македонска нация по нареждане от Москва! Написал две прилични стихотворения освен цялата пропагандна поръчкова продукция за СССР и вече обявен за голям поет!"

И още: "Пропаганден просъветски поет"; "писал лозунги в подкрепа на режима на Сталин"; "фанатик, готов да взривява живи хора за хатъра на Сталин"; "агитирал за влизането на България в Тристранния пакт"; "послушно изпълнява всички заръки на Кремъл", "моментално се отказва от българското си самосъзнание, за да работи за създаването на македонска нация"; "има две хубави стихотворения, останалите са пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство"...

И накрая: "ако не беше справедливо и напълно законно осъден от легитимен български съд, щеше да е един от най-жестоките палачи на народа си след съветската окупация", защото "мнозина от днешните му защитници можеше да не бъдат родени никога, ако родителите им бяха станали жертва на съветския терорист Вапцаров"...

Даниела Горчева живее в Холандия от 1990 г., активна боркиня срещу комунизма.

Из промишленията на Орлин Станчев (Фактор):

"Защо училище за натовски офицери носи името на комунист-терорист?"; "в България фашизъм няма"; "свободно си издава книжицата"; "като безработен помага на терористите хапвайки и пийвайки с техни пари в софийските и варненските ресторанти"...

"Той не е никакъв моряк... няма и един ден професионален плавателен стаж (на заплата) като моряк... не си е вадил хляба от морячество, а е бил само един обикновен практикант"; "спомагал за въоръжената политическа борба за сваляне на съществуващия тогава законно и конституционно установен държавен строй"; "по всички критерии е бил терорист"; "агент на чужда държава и клетвопрестъпник" "заловили са го и са го осъдили";

"Почти всички негови стихотворения възхваляват Съветския съюз"...

И още: "Македонист-терорист"; "комунист-терорист, обявил се за македонист"; "измислен в годините на комунизма "Герой"; "спорен поет" "самоопределял се като македонец и е работил под диктата на Сталин за налагане на македонизма в Пиринско";

И накрая: "спорен символ, който тежи върху авторитета на Военноморското училище"; "демотивира армията, разколебава обществото"; "порочен пример за младите"; "военното министерство да постави на обсъждане въпроса, дали Военноморското училище трябва да продължава да носи името на комунистически терорист, работил със съветски пари против Отечеството си", защото "По всички критерии - професионален, политически и литературен, днешното Военноморско училище може да си живее напълно спокойно без никакво име и паметникът в цял ръст на терориста и неосъществилият се като професионалист Никола Вапцаров да изчезне от двора на училището".

Орлин Станчев е капитан далечно плаване, бивш морски суперинтендант в морска консултанска фирма по придвижване и позициониране на офшорните сонди за нефт и газ в Абърдийн, Великобритания; възпитаник на и преподавател в същото ВВМУ, което носи презряното име на същия Никола Вапцаров.

4.

Спирам с цитатите. Те край нямат. Както нямат край омразата и невежеството.

И така, Никола Вапцаров е терорист, държавен изменник, национален предател, клетвопрестъпник, пияница, македонист, слуга на Сталин и Коминтерна, хладнокръвен палач, фалшив герой, измислен антифашист, мит, автор на просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджия, спорен символ, синдром, болест, развратител на младите, разединител на нацията, ретроградно оръжие, острие, срещу което демократичната мисла и високият наратив на политическите амеби, иждивенци, измекяри и прочее хонорувани подлеци нямат отговор.

Нямат отговор, защото имат проблем. Сериозен проблем. И техният проблем не е тяхната патологична омраза, а техният страх. Страхът от Истината и от Историята. Страхът от безсмъртието на Поета. Тяхната война с безсмъртието е истерична, защото е обречена. Те го знаят и затова пищят периодично.

5.

Булевард "България" №39. Музей на националното помирение. Така се нарича Гарнизонното стрелбище. Вече.

Срещу входа - три стъклени пана. На едното са изписани годините: 1881; 1886-1887; 1890; 1900; 1918; 1923; 1925; 1934; 1935-1936; 1941-1944; 1944-1953; 1956-1962; 1964; 1968; 1984-1985; 1988-1989.

На другото пише: "На знайните и незнайни жертви и мъченици на политическото насилие в България, сред които са 3 регенти, 80 депутати, 6 премиери, 33 министри, 22 партийни лидери, 21 генерали, над 40 писатели и журналисти..."

В средата - снимка на Вапцаров и неговия стих: "Тежи ми, Родино,/ кошмарно жестоко тежи/ димящата кръв/ и аз ще те питам -/ всичко това/ за теб ли бе нужно,/ кажи?"

Преди тунела с желязната релса, направена на дреб от куршумите - камък с думите на Илия Бешков: "До сърцето се стига единствено чрез собственото сърце". Над камъка - гълъб в слънчев кръг. Умилително. И фалшиво.

Имената на разстреляните антифашисти ги няма. Нищо не напомня за тях. Техните убийци, обявени за "жертви и мъченици", са спотаени в числата върху стъкленото пано. Инак имената на тези "невинни жертви на комунизма" са изписани надлежно срещу НДК, върху черната мраморна стена, гарнирана с каменен кръст, завлечен от чужд гроб. И всяка година ги честват и ги почитат, и ги славословят като "наши свети застъпници".

А Вапцаров? Вапцаров е само декор. Вапцаров е сложен като алиби на една измама. Вапцаров трябва да украси подмяната на историята и на историческата истина. Да легитимира един фалшификат. Издевателството е откровено, гаврата - непоносима, злоупотребата - отблъскваща до погнуса. Само извратен мозък може да измисли такава нечувана подлост. И да я декорира с Вапцаров. Все едно някой да обяви Освиенцим, Дахау, Майданек и Треблинка за символи на помирението. За да е още по-ясно - все едно над Баташката черва да вдигнат един белокаменен Ахмед ага Барутанлията. В знак на признателност, може би.

И за какво помирение говорим? Прочетете още веднъж разблудните откровения на политическите амеби, цитирани по-горе. Откровения, които със своята разпасаност са недостойни и за най-долнопробната кръчма. Те не искат помирение. Те искат реванш, мъст, отмъщение. Над какво? Над историята. За какво? Те съдят Вапцаров. Играят си на съдии. И в тази зловеща игра са избрали своята роля - ролята на фашисткия съд. Не знам дали разбират.

Те воюват с Вапцаров. Защото неговата гибел и гибелта на още хиляди антифашисти е доказателство, че фашизмът в България не е фикция, не е пропаганда, родена в някой възпален мозък. Воюват и с времето след Вапцаров. Когато храбро трепереха под юргана и се мазнеха, и доносничеха, а сега изобразяват активни борци срещу комунизма. И му приписват на него, на Поета, ролята на палач.

Те органически не понасят Вапцаров. Не понасят неговия гений, неговия кураж, неговия морал, неговите идеи, неговите идеали (идеал - каква странна дума!), неговата личност, неговата съпротива срещу фашизма, неговия свободен дух, неговия живот и неговата безсмъртност, и най-сетне - неговата Вяра. Затова прекрояват и преправят учебниците, затова пълнят главите на децата с лъжи, по-точно - със собствената си гузна съвест и отмъстителност. И няма да се учудя, ако след 10 години в учебниците ще пише, че тук, на Гарнизонното стрелбище, "гнусните комуняги са избили цвета на нацията". Под погледа на Вапцаров. Това е толкова перверзно. И толкова възможно.

Затова напомням имената на разстреляните на Гарнизонното стрелбище:

Август Попов, Адалберт Антонов-Малчика, Александър Радоев, Александър Сачков, д-р Александър Пеев, Антон Иванов, Антон Попов, Антон Бекяров, Асен Китанов, Аспарух Дамянов, Атанас Романов, Борис Томчев, Борислав Нанков, Васил Додев, Васил Костов, Васил Йотов, Виктор Георгиев, ген. Владимир Заимов, Георги Кънев, Георги Кратунчев, Георги Минчев, Делчо Наплатанов, Делчо Спасов, Димитър Димитров, Димчо Астаджов, Емил Попов, Иван Добрев, Иван Владков, Иван Йорданов Иванов, Иван Щерев, Иван Изатовски, Иван Сергиев, Иван Христов Иванов, Крум Стоянов, Лило Младенов, Марко Добрев Марков, Менахем Леон Папо, Мильо Минчев Милев, Мирко Петров, Нестор Антонов, Никола Вапцаров, Николай Усендиев, Петър Ангелов Димитров, Петър Атларски, Петър Богданов, Петър Киряков, Симеон Славов, Станко Кузев, Стефан Досев, Стефан Пашев, Стефан Стойков, Светозар Илиев, Тодор Стаменов, Трифон Георгиев, Цвятко Радойнов.

И нека тези имена звучат всяка година пред Гарнизонното стрелбище на 23 юли, в деня на разстрела. За да се знае и да се помни.

 

 

14 Август 2018