Търсене в този блог

събота, 24 декември 2022 г.

Христо Ясенов – рицар на златната лира

 

Когато именитият писател Антон Страшимиров прочита първите стихове на юношата Христо Туджаров, остава очарован. И след време ще напише: "Четях и не вярвах на очите си... Прочее, намерените стихове в редакционната папка бяха за мен изненада... Аз пригалих младото момче и потърсих да вникна в неговата "невяра и съмнение".

И само след шест месеца "бездомникът" намери своя дом в страната и в народа си.

И звънна една златна лира, струните на която бяха опнати между земята и народа."

И така в благословените предели на българската поезия прозвучава ясният и категоричен глас на един великолепен поет от Етрополе, който изрича съкровена молба към най-святата жена на този божи свят - майката:

Събуди ме в прохладните утрини, майко -

в несъбудени ранни зори:

искам слънцето, слънцето светло да видя

и далечните сини гори!

Или:

Аз владея ширината на безбрежните простори -

в мене слънцето изгрява и вселената говори.

И под този свотлозарен изгрев на слънцето, и сред този магичен говор на вселената, младият поет Христо Туджаров, покръстен от Страшимиров на Ясенов, разгръща своя невероятен поетичен дар. И се превръща и в могъщ "владетел на приказно царство", и в "бодър владетел на бурите", и в небесен брат на "вечната богиня - Красота". И същевременно си остава приказен рицар на златна лира. Неслучайно нарича първата си и единствена поетическа книга "Рицарски замък". По идея на Гео Милев тази книга излиза през 1921 г. като номер първи от една библиотека, наречена "Книги за малцина".

Като в странни съновидения, изправен "над непристъпни бездни и скали", в "Рицарски замък" Христо Ясенов възвестява:

Издигнах в най-високите лазури

недосегаем замък от метал -

и там приспах сърдечните си бури

и своята пророческа печал.

Бури и печал, слънце и луна, "дълбоко и чисто небе" и път размирен, метежен". И безкористна любов към земята. Това е жребият на Христо Ясенов. И възлюбил рождената си люлка, грохота на баладичния Етрополски балкан и заветните думи на своите храбри деди, поетът Христо Ясенов върви по земята българска, жадува да дарява "съкровища, билки и цветя", слуша шеметния шепот на извори и реки, на дебри и полета, пие "аромата на утрините нежни", понякога проплаква "аз нямам дом, където бездомен да почина", друг път си спомня "първата пролетна вечер - моята първа печал". И в подеми, и падения, и когато "здрач прибули теменугите" или "слънцето гори с безумна светлина", поетът изрича клетвени думи пред земята и небето:

Земята ме роди, небето ме отхрани -

световен властелин и син на боговете.

Владетел на гори и бурни урагани -

във моето небе живеят ветровете.

Обикновеният жизнерадостен син на Етрополе става "слънчев син на боговете", "светъл като песен", "щедър като майката земя".

Тази хубава и позабравена българска дума щедър озвучава много от песните на Ясенов. И с особена сила и красота отеква в цикъла "Приказно царство":

И аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна,

стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.

"Стихиен, шеметен и щедър", "стихиен и метежен" Христо Ясенов остана във всички свои "рими и куплети, и строения". И във всички радости и горести, съмнения, надежди и мечтания...

В поезията на Христо Ясенов диша земна и небесна красота, звучи божествена музика, сияят необгледни простори. И блести слънце! Колко много слънце има в стихотворенията на този слънчев поет! И същевременно тътнат мрачни главоломни бездни, бушуват буйни пламъци, рухват лъжовни кули и замъци. Защото Ясенов жадува да пали огньове, да живее "живата тревога/ на слепия пророчески безброй". И в този непрестанен устрем на пориви и помисли, на копнежи и презрения да изтръгне от струните на душата си и обаятелната песен "Маргарита", и величествената ода "Петроград", и непреклонната убеденост, "че и в пламъците земни има - има чудеса!"

И аз като един обожател на поета Христо Ясенов с дълбок поклон повтарям неговите изповедни думи, "че и в пламъците земни има - има чудеса!" В огромната територия на българската поезия едно от тези чудеса се нарича Христо Ясенов.

Христо Ясенов, който искаше да види слънцето, сякаш предвеща свещения проглас на великия български и световен поет Никола Вапцаров, който писа в знаменитата си песен "Пролет":

Нека видя само твойто слънце

и - умра на твойте барикади!

Христо Ясенов, който в класически строфи казваше: "аз искам радости и слънце", бе покосен от черния ураган на белите вартоломееви нощи през 1925 г. Но извисен над смърт, над бездни и преизподни, над невяра и забрава, остава и "светъл като песен", и "бодър владетел на бурите", и вечен рицар на златната лира!

 


Матей Шопкин, в-к ДУМА, 10 март 2015 г.





 

Свързана публикация:

Черна жажда от пясъчни пустини

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_24.html    

 

 

Черна жажда от пясъчни пустини

 

В поезията твърдостта и нежността понякога се превръщат в сплав. Христо Ясенов притежава и двете. Един от най-прекрасните поети на България.

 Дълбоко вълнуващо е неговото ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ВСИЧКИ АДРЕСИ... станало популярно не само с безкрайната благодарност към онези доблестни българи, извоювали краткотрайната свобода на поета, а и с рицарската си предизвикателност:

  "Освободен, отправям своята благодарност към всички приятели, познати и съчувственици, както и към редакциите на всички вестници, които изказаха своя протест на възмущение по случай моето безпричинно и беззаконно интерниране... Но за тези, които смятат, че не са длъжни да отговарят за своите произволи, за неотговорните, аз не мисля да ставам "добър гражданин" и не съветвам никого на подобна подлост."

 

  Това е изява на гражданска смелост и твърдост в отстояването на високоетичните принципи на един истински антифашист. И, успоредно с нея, каква нежност и красота има в строфите:

 

" И, майко, отведи ме

      наблизо до цветята

и дай ми светло вино

      от чашките им сини:

аз търся сънен шемет

   в леглото на полята,

понесъл черна жажда

   от пясъчни пустини."

 

1923...1924...1925... "Черната жажда" гнети най-вече българската интелигенция, чийто глас потъва безответно в пясъчните пустини на полицейския терор, в белите септемврийски и априлски нощи... Журналисти, писатели, земеделци, безпартийни и комунисти, работници и селяни застилат с телата си склонове, валози, пътища... (По Гео Милев)

 Ясенов отдавна вече не стои в кулата на своя Рицарски замък "на сънни ветрове и бисерна позлата", "на сенки неразделни" и "вечерни зари"... Всъщност той никога не се е затварял истински там. Бъдещият рицар в лириката още от дете, а по-късно и като студент в Рисувалното училище живее с порива към човешка хармония и светлина. Открита, честна и пряма е позицията му по време на събитията в Русия през 1917 г. Преди Смирненски да възпее ескадроните на новия ден, Ясенов пише с преклонение пред Петроград:

 

Бъди, о Петроград, над всяка суета

неуязвим и чужд за мрачните прокоби -

да се разбие в теб позора на света

през тоя тъмен век на хищници и роби!

 

       ("Петроград", ноември 1917 г.)

 

Но позорът на света все повече напомня за себе си. Един след друг изчезват безследно жертвите на "белия терор": Т.Страшимиров, П. Д. Петков, Д. Хаджидимов, Я. Доросиев, С. Румянцев, Й. Хербст, Гео Милев - цветът на нацията.

 Те нямат нищо общо с атентата в църквата "Св.Неделя", който е дело на анархисти.

  ЗАПОВЕД НА МИНИСТЪРА НА ВОЙНАТА: "Да се ликвидират най-способните. Виновни или невинни!"

 И тръгват по дирите на поручика от запаса и участник в  Първата световна война тъмните сенки на агентурата.Тръгват по дирите на учителя и художника, на дръзкия конспиратор и сътрудник на Нелегалната военна комисия, на отговорния секретар на Бюлетина, издаван от Общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития. Не изпускат от очи този, за когото Ламар твърди, че по поетическо съвършенство на формата е достигнал Яворов.

  Когато болният от туберкулоза поет е интерниран, близо 400 етрополци, негови съграждани, надигат глас, за да бъде освободен. С огромна ангажираност слагат подписите си под протестното писмо Т.Траянов, Г. Бакалов, Н.Хрелков, Л. Стоянов, Б. Дановски, Ас.Разцветников, Г. Цанев, А. Каралийчев, Н.Фурнаджиев, проф. Ал. Балабанов и др., някои от които дълбоко убедени, че скоро брутално ще бъдат репресирани.

 Антон Страшимиров написва гневното си историческо писмо срещу мракобесието.

 Под натиска на общественото мнение поетът е освободен. Той има висше художествено образование, светла душа и сърце на творец. Търси в красотата все още своя непомръкнал кумир. И страда горчиво, когато някой я осквернява. У него живее вечният порив към красотата и възродителната пролет:

 

Събуди ме в прохладните утрини, майко -

в несъбудени ранни зори:

искам слънцето, слънцето светло да видя

и далечните сини гори!

 

                      ("Пробудни песни")

 

Но не святата майчина ласка събужда на 22 април 1925 г. в три часа на разсъмване поета. Трите цивилни лица, които го вдигат за обществена справка, го повеждат под конвой. Той тръгва за последен път по софийските улици не за вдъхновена разходка с Дебелянов и Гео Милев, а със своите убийци.

  ПОЕЗИЯТА Е КОНВОИРАНА;

  КАКВА СТРАШНА ГЛЕДКА!

  КАКВА СТРАШНА ТЕМА!

  КАКВА ТРАГИЧНА ИСТИНА!

  Убийците - преки и косвени - "не знаят" това. Те са го преследвали дълго. Макар че е добър конспиратор, те винаги са попадали на дирите му, които винаги ще имат какво да разказват. Най-малкото това, че времето, в което живеем днес, с всеки изминал ден започва да напомня за времето на Христо Ясенов. Сходствата са твърде много...

  Политическото дело на Христо Ясенов (Христо Туджаров) е несъмнено и общопризнато. Падат една след друга догма след догма, в това число и догмите, които отричат символизма. Всяко истинско изкуство има място в естетическия живот на нацията, а днес повече отвсякога поезията на Ясенов се нуждае от нов прочит, за да възсияе той пред нас такъв, какъвто е бил:

    ...стихиен, шеметен и горд,

   стихиен, шеметен и щедър...

 

Автор: Анита Коларова, в-к ДУМА, 13 декември 2014 г.

 

 

Христо Ясенов е роден на 24 декември 1889 г. в Етрополе, записан с имената Христо Павлов Туджаров. Завършва гимназия във Враца (1907). През 1907 е приет да следва в Художественото рисувално училище в София.

В края на 1909 г. приятелят му Б. Хаджибончев го представя на Антон Страшимиров, който, възхитен от стиховете му, го привлича за сътрудник на литературното списание "Наш живот" (с псевдоним "Наблюдател" през 1910-1911 г.). Страшимиров измисля и псевдонима Христо Ясенов, с който младият поет става известен в литературните среди.

През 1913 г. отказва да стане член на Съюза на българските писатели (избран е посмъртно през 1945 г.). Участва в Балканската (1912-1913) и Междусъюзническата (1913) война. През 1914 г. постъпва в Школата за запасни офицери в Княжево, след което е старши подофицер в Орхание (Ботевград). Участва и в Първата световна война (1915-1918) като взводен командир в Сърбия и на Южния фронт, където е произведен в чин поручик (1917).

През 1919 г. се завръща в София и същата година завършва Художественото рисувателно училище. От 1919 г. е учител по рисуване. Тогава става член на БКП и започва да издава с Крум Кюлявков списание "Червен смях". По това време се запознава и с Христо Смирненски.

В края на 1922 г. Ясенов заболява от туберкулоза и лежи няколко месеца в санаториума в Искрец.

От 1923 г. поддържа връзка с Военната организация на БКП. След потушаването на Септемврийското въстание (1923) е член на редакционната колегия на "Бюлетин на общия помощен комитет за подпомагане на пострадалите от фашизма". От края на 1923 г. е привлечен за сътрудник на военнотехническата комисия към Централния комитет на БКП.

На 20 март 1924 г. Ясенов е интерниран в Горна Джумая (Благоевград). Във в. "Развигор" се появяват протестни декларации на български интелектуалци срещу задържането на поета (Nr 136 от 29 март и Nr 137 от 5 април) На 30 март 1924 г. литературна задруга "Хиперион" провежда четения в подкрепа на Ясенов. Протестни материали се появяват и в редактирания от Йосиф Хербст вестник "АБВ". Калина Малина, Крум Кюлявков, Илия Бешков, Александър Балабанов и др. публикуват свои текстове в негова защита (в "Развигор", "Звънар" и "Ек"). На 4 април 1924 Ясенов е освободен.

След атентата в църквата "Св. Неделя" в София, на 22 април 1925 г. е арестуван. Първоначално е отведен в училище "К. Фотинов", по-късно (10 май 1925 г.) е преместен в Дирекция на полицията. Обявен е за безследно изчезнал.

Публикува стихотворения в "Наблюдател", "Наш живот", "Смях", "Звено", "Червен смях" и "Везни". Автор е на единствената стихосбирка "Рицарски замък" (1921), която излиза като Nr 1 в замислената от Гео Милев библиотека "Книги за малцина".

 

 

Свързана публикация:

 Христо Ясенов – рицар на златната лира

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_71.html      

 

 

 

вторник, 20 декември 2022 г.

Възможна ли е дебандеризация на Галиция и нужна ли е Западна Украйна на руския свят ?! – Светлана Замлелова

 

Основната грешка на Русия по отношение на Украйна е искреното й неразбиране за същността на държавата, възникнала след 1991 г. на територията на бившата Украинска ССР. Неоспорим факт е, че днешната постсъветска Украйна е бандеровска страна.

Какво се случи след 91 г.? Маргиналните бандеровски фашизирани същества от Галиция (Западна Украйна) които съветския социализъм бе изтикал в дълбокия ъндърграунд, изпълзяха на светло и подпомагани от новата държавна националистическа политика на Украйна, пренесоха и разпространиха садистичната си идеология из цялата страна. Като след майдана през 2014 г. превзеха дори руските и рускоезични южни и източни области на Украйна. Някога в лагерите “Талерхоф” и “Терезин”, галицийците е трябвало да избиват собствените си роднини, съседи и приятели – русофили, за да оцелеят. Брутални времена са били. С такива методи властите на Австро-Унгария са унищожили русофилията в Галиция преди 3 века. Всеки жител на Западна Украйна, който е отстоявал православното си руско самосъзнание, е бил убиван от притиснатите да го направят негови роднини. Да уточняваме ли кой пък кой 2 века по-късно организира антируските, антиеврейските и антиполски погроми в Лвов?

С по-късната поява на ОУН-УПА селектирането на „правилните украинци“, чрез избиването на „излишните“ такива, продължи: онези, които не са достатъчно жестоки, бяха елиминирани. От люлката тези хора са обучавани да потискат състраданието в себе си. Всички са чували историите за ужасите на Хатин или Волин, патологичната жестокост на бандеровците не може да не шокира. Но тази жестокост не е случайно или генетично явление. Тя е методично възпитавана.

След разпадането на СССР галицийските бандеровци не само надигат глави от дупките си, където съветския социализъм ги беше наврял, но и плъзнаха в Централна Украйна, която им е чужда, смазвайки я и подчинявайки я. С други думи, днешната постсъветска Украйна е бандеровската нацистка организация ОУН, която се легализира до нивото на държавна идеология. И сега галисийските бандеровци от западното ъгълче на Украйна си създадоха своя държава на територията на цяла Украйна.  И тази държава изобщо не е братска на Русия държава. Това трябва да се разбере ясно, за да не продължаваме ние, руснаците, да таим илюзии в момента.

 Скоро след смъртта на Сталин комунистическата номенклатура в Украинска ССР започва тихомълком и прикрито да възстановява бандеровската ОУН. Право го до такава степен, че до 70-те години на миналия век партийното и икономическото ръководство на Западна Украйна се състои главно от бивши членове на ОУН.

При залеза на съветската власт се случи паметното събитие за всички – създаде се “Рух” официално упълномощена националистическа организация, наследник на бандеровската ОУН. С участието на Леонид  Кравчук, по-късно депутат на Върховния съвет на Украинската ССР, член на Политбюро на ЦК на Комунистическата партия на Украйна, а по-късно и председател на Върховния съвет на Украинската ССР и първи президент на Украйна. Срещата в Беловежката гора през декември 1991 г., на която се взе решението за разпускането на СССР, е организирана по инициатива на украинската страна. Кравчук лично заявява това в интервю през 1992 г., като в същото време казва, че Украйна е тази, която задава тона на тази злощастна среща. И Елцин, който има пълномощно от Горбачов, подписва Беловежкото споразумение, защото Кравчук отказва да подпише заместващия обединението СССР съюзен договор. Става ясно, че още тогава Украйна е била решила не само да се отдели от СССР, но и най-накрая да се заеме с осъществяването на дългогодишната мечта на украинските националисти – създаването на собствена еднонационална държава. Подчертаваме: не украинска държава, в която половината население не се счита за украинско, а държавата на украинските националисти – еднонационална.

Между другото, имената на младежките групи на ОУН – „Сто храбри младежи“ и „Сто храбри момичета“ – веднага предизвикват в мислите друго нелепо и чуждо на руска Украйна име – „небесна сотня“.

 Тараскин припомня да онези  „Стотината смели младежи“ от Галиция, които през 1944 г. „шпионираха танковия резерв на съветските войски от 1-ви Украински фронт, разположени в Тучинската гора и насочваха немските самолети върху тях“. Но щом тази банда непълнолетни военнопрестъпници бе сгащена и обградена от съветските войници, членовете й хварлиха оръжията си и започнаха да крещят, че са деца. И отново се сещаме за Майдана и нацизираните младежи-убийци, които щом ги арестуваха, крещяха до небесата, че са „деца“. Искам да кажа, че тия майдански тактики през 2014 година не бяха нито случайни, нито спонтанни. И не са измислени от американците.

 Книги като тази на Ю.В. Тараскин (а има много такива с безброй исторически свидетелства) са полезни с това, че позволяват да се разбере следното: всички атаки на украински политици и обикновените граждани от Западна и Централна Украйна по темата „никога няма да бъдем братя с вас руснаците“ изобщо не са емоционални изблици, не са и плод на лошо образование. Те прекрасно знаят, че някога са били част от руския народ и свят и че половината им народ в момента продължава да е такъв. Но когато руските лидери говорят за братския народ, украинците само се смеят: Защото побратимяването им с Русия принципно не е включено в техните бизнес-национални планове. Когато през 91 г. след упорита и методична работа по въпроса, те накрая откъснаха такова огромно парче от Русия, населено с руснаци… не го направиха, за да се слеят по-късно със същата тази Русия в братска прегръдка.

Когато мислим, че сме измамени от американците, които са заблудили и примамили нашите украински братя, ние се самозалъгваме.

В Украйна, където всичко отдавна е объркано, има, разбира се, много измамени. Но не от американците и не днес. Тази измама бе налагана силово толкова дълго, че отдавна вече се е превърнала в мироглед, във философия, в начин на мислене. Хората в Западна и Централна Украйна наистина вече не се нуждаят от никакъв „руски свят“. Всичко, за което ние се хвалим с патос, им е чуждо и дори отвратително. Нашите ценности са им чужди и неразбираеми. Не им трябва Денят на победата, не им трябва Пушкин, не им трябва Чайковски. Ние с нашата история и нашите постижения сме смешни за тях. Те са сигурни, че нямаме нищо, че никога нищо не е създавано в Русия, че живеем в колиби…

Те имат баща – Бандера и майка – Украйна. Има също и десетина скръбни песни за кървавата борба с московчаните. Всички те идват от Галиция, от родината на ОУН-УПА и Бандера. И проблемът на Украйна не е в някакъв си абстрактен фашизъм, а във факта, че възродената нацистка ОУН, подкрепяна от Запада, след 1991 г. се опита да се утвърди на цялата територия на бившата Украинска ССР, използвайки стария опит на бавдеровците. В момента те се опитват да превземат идеологически и културно с огън и меч Изтока и Юга на Украйна, които са руски.

 Така например Тараскин пише: „Сред населението по селата методично и педантично се извършваше политическа работа за просвещаване на хората в идеите на ОУН-УПА и с нея се занимаваха политическите работници на ОУН, като за всяка категория население речите бяха различни: отделно за мъжкото население, отделно за жените, а също и отделно за момчетата и момичетата. В това промиване на мозъци с идеите на нацизма им помагаха всички свещеници на галисийската униатска църква, които агитираха селското население в проповедите си, че трябва да се подчинява на своите защитници от ОУН-УПА, тъй като те носят свобода и право на земя. Тараскин, като съветник, внедрен в движението на Бандера, е видял тези процеси със собствените си очи, след което е описал подробно структурата на организацията на бандеровците. Не се ли случва и сега същото в Украйна от 1991 г. насам?

Това, което вече 31 години тече в Украйна и ние наричаме пропаганда, зомбиране, промиване на мозъци и репресия срещу руското население, всъщност е политическа работа по дългосрочна програма за убеждаване на населението в идеите на ОУН-УПА.

 Напълно фалшифицирани учебници по история, чудовищно-брутални русофобски анимационни филми за деца, ужасяващи детски лагери, в които от 7-годишни децата се подготвят за „войната с московчаните“ и заместването на забранената в Украйна руска висока култура със селска, безвкусна естетика – американците, разбира се, подкрепят всички тези евтинии и боклуци с пари, но оригиналните идеи са си местни, украински. Агресивна езикова политика, налагаща на всички граждани да говорят един примитивен регионален западен полско-руски диалект, издигнат в ранг на държавен език и, упорито, последователно и войнствено превземане на църквите на Московската патриаршия. Така се е работело с хората в Галиция през 30-те и 40-те години. Сега тази агресивна националистическа политика се е прехвърлила върху цяла Украйна. Това е ОУН и неговите извратени стремежи, това е мечтата на Степан Андреевич Бандера и виждаме как тя е в процес на осъществяване.

Възможно е да арестуваме и осъдим Порошенко и Яценюк, Турчинов и Корчински, Зеленски и Арестович. Имаме възможността да унищожим с ракети всички оръжейни арсенали на киевската шайка. Ние ще напечатаме нови украински учебници по история. Но потомците на Бандера от Западна Украйна никога няма да станат част от „руския свят“, защото когато казваме „нашите дядовци са славни победители във Великата отечествена война“, те пък си спомнят за своите дядовци – бандеровски нацисти. И техните дядовци не просто се криеха по горите като плъхове, не просто масово колеха жени и бебета и изгаряха живи червеноармейци, а с тези чудовищни инструменти всъщност работеха за изграждането на своя собствена държава, различна от Русия и противоположна на Русия. Възможно е да се извърши демилитаризация и дори денацификация, но дебандеризацията вероятно няма да се получи. Ще бъде възможно тя да се спре, да не се разпространява на изток и юг, дори да се върне обратно в Галиция, но едва ли ще бъде напълно унищожена. Не за това дядовците им гниха в землянките и избиха милиони несъгласни с тях свои съграждани- украинци.

Не знаем как ще завърши специалната военна операция и какви са плановете на руските власти по отношение на развитието на Украйна, но едно знаем със сигурност: ние, руснаците не искаме да имаме нищо общо с изродите – мутанти от Галиция, с тези горди носители на Идеологията на Бандера. Нека си се отделят в своя малка държава със свой държавен език, заобиколени от паметниците на Бандера, Шухевич и всички останали масови убийци по света, нека тренират с дървени картечници на дървени коне, как завладяват Москва, нека забравят имената на Пушкин, Ленин, Ватутин, нека си живеят в блажената увереност, че огромната страна Русия ревнува малка Галиция заради тоалетните и хладилниците. Нека правят каквото си искат и да мечтаят за каквото си решат. Нека пишат в учебниците си, че са победили Русия във войната през 2022 г., нека правят филми за нея и да рисуват комикси.

 

Нека. Стига достъпът до Русия и Украйна да им бъде забранен завинаги!

 

 

Източник: informiran.net, 25 април 2022 г.

 

Оригиналната статия тук: https://www.fondsk.ru/news/2022/04/23/vozmozhna-li-debanderizacija-i-nuzhna-li-russkomu-miru-galicia-56033.html   

 

 

 

 

сряда, 14 декември 2022 г.

Крум Павлов Кюлявков - живот в снимки

 

 


Свързани публикации :

НА КЛАСАТА ОТДАДОХ СВОИТЕ ДНИ

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_10.html  

Творецът и гражданинът Крум Кюлявков

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_11.html   

Крум Кюлявков – стихотворения

https://probuzhdane.wordpress.com/2022/12/15/krum-kyulyavkov-stikhotvoreniya/       

Крум Кюлявков – карикатури

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_12.html        



 

понеделник, 12 декември 2022 г.

Крум Кюлявков – карикатури

 

 

 

                                 Въведение    

 

Крум Кюлявков е роден на 24 февруари 1893 г. в град Кюстендил. Още от ранните му години недоимъкът е постоянен спътник в живота на цялото семейство. Тези условия и прогресивните среди на крайните квартали в София насочват вниманието на бъдещия творец, още като дете и ученик, към противоречията и борбите в живота. През 1912 г. той се записва в Художественото индустриално училище. През време на следването му там, негов най-добър приятел и съмишленик е Христо Ясенов, който завършва същото училище една година преди него. През 1919 г. Кюлявков завършва с две награди Художественото училище и заедно с Христо Ясенов започва да редактира и да издава първото по рода си у нас хумористично списание „Червен смях", което излиза като орган на Комунистическата партия и става едно от най-популярните и любими пролетарски списания. Постоянен негов сътрудник е и Христо Смирненски. Това списание, както е известно, събира около себе си много прогресивни хора на изкуството — Александър Жендов, Стоян Венев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Димитър Осинин, Тома Измирлиев, Христо Лозев, Емануил Ракаров и други.

През 1919 г. Кюлявков влиза в редовете на Комунистическата партия.

През есента на 1924 г. по решение на Централния комитет на партията започва да излиза сп. „Звънар". Крум Кюлявков е негов постоянен, действителен, но скрит и нелегален редактор. Един след друг формалните редактори биват арестувани, но списанието продължава да излиза. Обща е оценката, че това партийно списание изиграва голяма роля за повдигане на политическия дух у народните маси.

През 1925—1926 г. Кюлявков се укрива, за да избегне яростта и преследването на властта. Поради политически причини той бива принуден да емигрира във Виена, където работи усилено. Там рисува и организира откриването на изложба от около 130 картини, разкриващи белия терор в България — от тях около 85 са негови  творби. С тази изложба се е целяло да се предизвика общественото мнение в Европа на страната на справедливата борба на нашия народ. Изложбата е била пренесена в Берлин, а после в Щутгарт, където картините са били унищожени от реакционно настроени среди.

По-късно Кюлявков заминава за Съветския съюз. Там той се занимава с най-разнообразна организационна и творческа дейност. През 1928 г. е сценарист в управлението на Совкино - Москва, а през 1930—1932 г. редактира в Украйна детското списание „Бъди готов"/излиза на български език /, става ръководител на художествения отдел на органа на ЦК на Комунистическата партия на болшевиките в Украйна сп. „Комунист" и художник-карикатурист във в. „Харковски пролетарий" През 1932 г. отново се връща в Москва, а през 1934 г. отива в Крим. В гр. Ялта работи като художествен ръководител на ялтенските художници, а после — като директор на открития по негова инициатива Институт за художествена самодейност.

През 1940 г. заедно с други българи Крум Кюлявков се завръща в България между другото и с поръчение от Георги Димитров и Васил Коларов да обедини българските прогресивни писатели. Веднага след пристигането си той започва огромна партийна и културна работа, която поради международната обстановка се разгръща в най-различни форми. През 1941 г. се включва на нелегална работа в апарата на ЦК като ръководител на техническото бюро, поддържайки лични връзки с Цола Драгойчева, Владо Тричков, Петър Богданов, Димитър Ганев и други, а по-късно работи като ръководител на интелектуалния сектор, в който сполучи да обедини всички прогресивни писатели. Редактор е и на нелегалното списание „Патриот" – боен орган на пролетарските писатели в България. Кюлявков е организатор на създаденото в ръководството на партията Информационно бюро с помощници Лозан Стрелков и Андрей Гуляшки, а по-късно Стойне Кръстев и Орлин Василев. Сътрудничи също и на нелегалния орган на партията в. „Работническо дело“.

След Девети септември Кюлявков започва нова, съзидателна, често пъти непосилна за здравето му работа. Покрай всички свои партийни и служебни задължения той работи като художник и писател. Сега, при новите условия, преобладава литературната му дейност — става редактор на в. „Работническо дело", по-късно става редактор на сп. „Изкуство" и „Щурмовак" ; избран е за депутат в Първото велико народно събрание, работи като културен съветник в Българското посолство в Прага, а от 1950 до 1953 г. е ректор на Художествената академия в София.

В продължение на цялата си дългогодишна, обществена, културна и творческа дейност като писател и художник, той винаги е предан син и войник на партията, на която със синовна обич отдава всичките си мисли и сили до последните минути на живота си — 18 декември 1955 година.

                                                                    *        *         *

 

Литературната дейност на Крум Кюлявков, която в началото се развива успоредно с работата му като художник, през последните десетина години засенчва художника-карикатурист. През това време той се отдава повече на литературата и става популярен със своите вдъхновени стихове, разкази, комедии, пиеси, драми и други. Тези литературни произведения както някога карикатурите му, са пълни с остър сарказъм или язвителна ирония, с пламенни чувства и бодър оптимизъм.

Кюлявков се отдава и на публицистична дейност. В своите статии той разяснява проблемите на социалистическия реализъм, говори за големите  успехи на съветското изкуство и на съветската литература, вдъхновява много художници за нови творчески успехи.

За тази широка обществена, литературна и художествена творческа дейност е писано в около шестдесет обширни статии и рецензии. В тях е дадена висока оценка на творческото му дело от такива известни автори като Тодор Павлов, Людмил Стоянов, Георги Караславов, Димитър Борисов Митов, Христо Радевски, Емил Коралов, Пенчо Пенев и други.

Кюлявков остави около петстотин карикатури, плакати и рисунки, около двеста и петдесет хумористични и бойки — стихове, разкази, фейлетони, пътеписи, драми, пиеси, комедии и много литературни и критически статии. От тях около четиридесет са посветени на изобразителното изкуство. Написа и около тридесет книги, от които шестнадесет след Девети септември.

Дейността на Крум Кюлявков като карикатурист е разнообразна, богата по творческа изява, въздействие и значение. Той публикува около петстотин карикатури, плакати и рисунки. В тях отразява живота на работническата класа, борбата срещу настъпващия фашизъм, срещу режима, политиката и корупцията на българската буржоазия, осмива враговете на народа. Неговият смях е ободряващ и насочващ. Неговите карикатури не само разкриват отрицателното, а го порицават от класови позиции. В това отношение те изиграват в ония години голяма възпитаваща роля. Кюлявков винаги изтъкваше, че мисълта, колкото и да е остра и внушителна, не може да оказва онова непосредствено въздействие върху отделния гражданин, каквото оказва политическата карикатура или политическия плакат, концентрирали в един образ остротата на даден политически момент. Не случайно Тодор Павлов нарича Кюлявков пионер и основоположник на партийната карикатура и на партийния плакат. Карикатурното творчество на Кюлявков беше едно ново оръжие на Комунистическата партия. С него се разшириха, както той казваше, границите на нейните възможности за агитация и пропаганда. Като карикатурист Кюлявков започва да сътрудничи през 1918 г. в „Смях", „Българан" и други вестници и списания. Основната му творческа карикатурна дейност обаче започва в „Червен смях", 1919 г.

Карикатурите му в „Червен смях" и „Звънар" бяха станали действено оръжие на Партията. Своите работи той печаташе с около деветдесет псевдонима. Така у полицията и читателите оставаше впечатление, че списанието има голям брой сътрудници. Имаше броеве на „Звънар", които почти изцяло бяха изпълнени с материал на Кюлявков под най-различни имена.

Повечето от публикуваните тогава карикатури, освен карикатурите на челните страници, са с плакатен характер. Те почти винаги са цветни и ефектни със своето колоритно решение — с преобладаващи червени тонове, с формат около 20 на 30 см. Хората от крайните квартали ги изрязваха и с тях си украсяваха домовете си. Така се появи и първият плакат на Христо Лозев — „Червената метла", който беше много разпространен и често пъти пресъздаван. Така се появи и първият цветен партиен календар на Емануил Ракаров, който Крум Кюлявков много ценеше.

Темите в карикатурите на Кюлявков са много разнообразни, но винаги дълбоко съвременни. Сюжетите си той черпи от съвременните му политически и икономически проблеми, от порочността на продажната буржоазия. Разобличавайки недъзите на буржоазията от класово партийни позиции той повдигаше борческата енергия и вярата у пролетарските маси. Сред работническите среди бяха популярни карикатурите, в които той рисува как работници приковават на позорния стълб капиталистическото чудовище, спокойната и уверена в своето достойнство и сила  фигура на червеноармеец разкъсва веригите на окована Русия, рисува бягството на старата вещица - буржоазията, дава образа на безглавата буржоазия, която търси главата си, на барон Врангел, който проси милостиня и други.

Карикатурите на Кюлявков трябва да се разглеждат в зависимост от времето и условията, при които той ги създаваше. Няма събитие от съществен характер за работническата класа и народа, на което той да не е посветил своя карикатурна творба.

Една от карикатурите му, публикувана в „Червен смях", е посветена на Седми декември, 1919 г. Карикатурата е заглавна, цветна, с плакатен характер. През това време под влиянието на успешните революционни борби на руските работници и селяни се създават съветските републики — Баварската и Унгарската. Като отклик на тези събития у нас се разгръщат  бурни демонстрации, засилва се революционното движение. Подготвя се голямата транспортна политическа стачка. Но правителството на Стамболийски не действа в съюз с комунистите. Съпостави ли се карикатурата с историческите събития веднага се добива впечатление за политическата достоверност при тълкуването на събитието, предадено с най-лаконични изразни средства.

„Кошмарни привидения" е посветена на събитията в Унгария. В нея е представен Хорти как го избива пот от дяволския облак, който буреносно се носи над него.

Оптимизъм лъха от работата му „И за винаги ще бъде смазано злото на земята" В нея е представен работник, който замахва с чук по змията - злото. В друга карикатура са показани пророчески събитията, чиято картина Гео Милев нарисува в безсмъртната си поема „Септември". Кюлявков рисува в карикатурите си работникът като истински победител.

С лаконични средства е направена сполучлива характеристика на Т. Теодоров първият фашист. Героят-шеф на народняците е нарисуван с махзар в ръка, с фес на главата и нож на пояса. Не са забравени и Джон Бул — докато той решава съдбата на Цариград и Балканите, индусът решава неговата, като му слага огнени факли под повдигнатия стол; изобразен е и Мусолини, който седейки в своята несигурна лодка, се оплаква: „Дявол да ги вземе тия червени вълни — ще ми обърнат лодката…“

Със същата сила продължава карикатурното творчество на Кюлявков и в сп. „Звънар". Неговият поглед е проницателен, сатиричното перо — силно изострено преобладаващият тон е червения. Той откликва на всички събития от това време. С находчивост и духовитост дава ясна картина на политическия момент в страната като изразява своето партийно отношение към всички събития. От това време са карикатурите „След олимпиадата", „Парламентарен концерт", „Проект за гражданско облекло през 1925 година". Голяма част от карикатурите в сп. „Звънар" са на голям формат, цветни, на челните страници. Много от тях имат плакатен характер. Наред с тях Кюлявков публикува и други, по-малки карикатури, правени графично — с перо и туш. Те също са на остра политическа тема.

Съществен дял в карикатурното творчество на Крум Кюлявков заемат работите му правени в Страната на Съветите, особено карикатурите, печатани в сп. „Комунист", излизащо в Харков. В тези карикатури той бичува безмилостно отрицателните прояви на кулаците, обръща зоркото си око към тъмните сделки на реакцията, следи и отразява международните събития. Това са годините 1930—1931 и 1937— 1938.

От този период са карикатурите „Гласуването на полския бюджет" „Каквото Гарван и да пише — на мърша мирише", „Борбата за тлъстото кокалче“ и други.

Когато се говори за издържаните идейно-политически карикатури на Крум Кюлявков справедливо ще бъде да се даде положителна оценка и на професионалното майсторство на техния автор. Тази оценка става по-убедителна, когато при разглеждане на цялото му карикатурно творчество се вземат под внимание тогавашните достижения на нашето изобразително изкуство и липсата на наши традиции в областта на карикатурата. Творчеството на Крум Кюлявков отговаря на своето предназначение и представлява принос в нашата културна съкровищница.

 

Автор: Димитър Лозенски

Издателство: „Български художник“, 1966 г.

 

 

 

 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

Карикатурите, част от това издание, са публикувани както следва:

 

  1. Сп. „Червен смях", бр. 28, 1922, София
  2. Сп. „Червен смях", бр. 5, 1919, София
  3. Сп. „Червен смях", бр. 49, 1920, София
  4. Карикатура от 1923 г.

(Карикатурата пресъздава атмосферата от заведения, в които Кюлявков като малък е продавал цветя и изпълнявал гимнастически упражнения, за да помогне за изхранване на семейството си)

  1. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  2. Сп. „Червен смях", бр. 15, 1921, София
  3. Сп. „Червен смях", бр. 13, 1921, София
  4. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  5. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  6. Сп „Комунист", 1930, Харков
  7. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  8. Сп. «Комунист", 1930, Харков
  9. Сп. „Червен смях", бр. 24, 1922. София
  10. Сп. „Червен смях", 1922, София
  11. Сп. „Комунист", 1930, Харков   (Из „писмо до майка ми" от С. Есенин)
  12. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  13.  Ялта, 1938
  14. Сп. „Червен смях", 1922, София
  15. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  16. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  17. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  18. Сп. „Комунист", 1930—1931, Харков
  19. Сп. „Червен смях", 1922, София
  20. Сп. „Червен смях", 1922, София
  21. Сп. „Комунист", 1930, Харков
  22. Сп. „Червен смях", 1922, София
  23. Карикатура от   1924 г.
  24. Сп. „Комунист", 1931, Харков
  25. 1938 г., Ялта
  26. неидентифицирана

 



Свързани публикации :

НА КЛАСАТА ОТДАДОХ СВОИТЕ ДНИ

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_10.html  

Творецът и гражданинът Крум Кюлявков

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_11.html   

Крум Павлов Кюлявков - живот в снимки

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_14.html   

Крум Кюлявков – стихотворения

https://probuzhdane.wordpress.com/2022/12/15/krum-kyulyavkov-stikhotvoreniya/