В поезията твърдостта и нежността понякога се превръщат в сплав. Христо Ясенов притежава и двете. Един от най-прекрасните поети на България.
Дълбоко вълнуващо е неговото ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ВСИЧКИ АДРЕСИ... станало популярно не само с безкрайната благодарност към онези доблестни българи, извоювали краткотрайната свобода на поета, а и с рицарската си предизвикателност:
"Освободен, отправям своята благодарност към всички приятели, познати и съчувственици, както и към редакциите на всички вестници, които изказаха своя протест на възмущение по случай моето безпричинно и беззаконно интерниране... Но за тези, които смятат, че не са длъжни да отговарят за своите произволи, за неотговорните, аз не мисля да ставам "добър гражданин" и не съветвам никого на подобна подлост."
Това е изява на гражданска смелост и твърдост в отстояването на високоетичните принципи на един истински антифашист. И, успоредно с нея, каква нежност и красота има в строфите:
" И, майко, отведи ме
наблизо до цветята
и дай ми светло вино
от чашките им сини:
аз търся сънен шемет
в леглото на полята,
понесъл черна жажда
от пясъчни пустини."
1923...1924...1925... "Черната жажда" гнети най-вече българската интелигенция, чийто глас потъва безответно в пясъчните пустини на полицейския терор, в белите септемврийски и априлски нощи... Журналисти, писатели, земеделци, безпартийни и комунисти, работници и селяни застилат с телата си склонове, валози, пътища... (По Гео Милев)
Ясенов отдавна вече не стои в кулата на своя Рицарски замък "на сънни ветрове и бисерна позлата", "на сенки неразделни" и "вечерни зари"... Всъщност той никога не се е затварял истински там. Бъдещият рицар в лириката още от дете, а по-късно и като студент в Рисувалното училище живее с порива към човешка хармония и светлина. Открита, честна и пряма е позицията му по време на събитията в Русия през 1917 г. Преди Смирненски да възпее ескадроните на новия ден, Ясенов пише с преклонение пред Петроград:
Бъди, о Петроград, над всяка суета
неуязвим и чужд за мрачните прокоби -
да се разбие в теб позора на света
през тоя тъмен век на хищници и роби!
("Петроград", ноември 1917 г.)
Но позорът на света все повече напомня за себе си. Един след друг изчезват безследно жертвите на "белия терор": Т.Страшимиров, П. Д. Петков, Д. Хаджидимов, Я. Доросиев, С. Румянцев, Й. Хербст, Гео Милев - цветът на нацията.
Те нямат нищо общо с атентата в църквата "Св.Неделя", който е дело на анархисти.
ЗАПОВЕД НА МИНИСТЪРА НА ВОЙНАТА: "Да се ликвидират най-способните. Виновни или невинни!"
И тръгват по дирите на поручика от запаса и участник в Първата световна война тъмните сенки на агентурата.Тръгват по дирите на учителя и художника, на дръзкия конспиратор и сътрудник на Нелегалната военна комисия, на отговорния секретар на Бюлетина, издаван от Общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития. Не изпускат от очи този, за когото Ламар твърди, че по поетическо съвършенство на формата е достигнал Яворов.
Когато болният от туберкулоза поет е интерниран, близо 400 етрополци, негови съграждани, надигат глас, за да бъде освободен. С огромна ангажираност слагат подписите си под протестното писмо Т.Траянов, Г. Бакалов, Н.Хрелков, Л. Стоянов, Б. Дановски, Ас.Разцветников, Г. Цанев, А. Каралийчев, Н.Фурнаджиев, проф. Ал. Балабанов и др., някои от които дълбоко убедени, че скоро брутално ще бъдат репресирани.
Антон Страшимиров написва гневното си историческо писмо срещу мракобесието.
Под натиска на общественото мнение поетът е освободен. Той има висше художествено образование, светла душа и сърце на творец. Търси в красотата все още своя непомръкнал кумир. И страда горчиво, когато някой я осквернява. У него живее вечният порив към красотата и възродителната пролет:
Събуди ме в прохладните утрини, майко -
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните сини гори!
("Пробудни песни")
Но не святата майчина ласка събужда на 22 април 1925 г. в три часа на разсъмване поета. Трите цивилни лица, които го вдигат за обществена справка, го повеждат под конвой. Той тръгва за последен път по софийските улици не за вдъхновена разходка с Дебелянов и Гео Милев, а със своите убийци.
ПОЕЗИЯТА Е КОНВОИРАНА;
КАКВА СТРАШНА ГЛЕДКА!
КАКВА СТРАШНА ТЕМА!
КАКВА ТРАГИЧНА ИСТИНА!
Убийците - преки и косвени - "не знаят" това. Те са го преследвали дълго. Макар че е добър конспиратор, те винаги са попадали на дирите му, които винаги ще имат какво да разказват. Най-малкото това, че времето, в което живеем днес, с всеки изминал ден започва да напомня за времето на Христо Ясенов. Сходствата са твърде много...
Политическото дело на Христо Ясенов (Христо Туджаров) е несъмнено и общопризнато. Падат една след друга догма след догма, в това число и догмите, които отричат символизма. Всяко истинско изкуство има място в естетическия живот на нацията, а днес повече отвсякога поезията на Ясенов се нуждае от нов прочит, за да възсияе той пред нас такъв, какъвто е бил:
...стихиен, шеметен и горд,
стихиен, шеметен и щедър...
Автор: Анита Коларова, в-к ДУМА, 13 декември 2014 г.
Христо Ясенов е роден на 24 декември 1889 г. в Етрополе, записан с имената Христо Павлов Туджаров. Завършва гимназия във Враца (1907). През 1907 е приет да следва в Художественото рисувално училище в София.
В края на 1909 г. приятелят му Б. Хаджибончев го представя на Антон Страшимиров, който, възхитен от стиховете му, го привлича за сътрудник на литературното списание "Наш живот" (с псевдоним "Наблюдател" през 1910-1911 г.). Страшимиров измисля и псевдонима Христо Ясенов, с който младият поет става известен в литературните среди.
През 1913 г. отказва да стане член на Съюза на българските писатели (избран е посмъртно през 1945 г.). Участва в Балканската (1912-1913) и Междусъюзническата (1913) война. През 1914 г. постъпва в Школата за запасни офицери в Княжево, след което е старши подофицер в Орхание (Ботевград). Участва и в Първата световна война (1915-1918) като взводен командир в Сърбия и на Южния фронт, където е произведен в чин поручик (1917).
През 1919 г. се завръща в София и същата година завършва Художественото рисувателно училище. От 1919 г. е учител по рисуване. Тогава става член на БКП и започва да издава с Крум Кюлявков списание "Червен смях". По това време се запознава и с Христо Смирненски.
В края на 1922 г. Ясенов заболява от туберкулоза и лежи няколко месеца в санаториума в Искрец.
От 1923 г. поддържа връзка с Военната организация на БКП. След потушаването на Септемврийското въстание (1923) е член на редакционната колегия на "Бюлетин на общия помощен комитет за подпомагане на пострадалите от фашизма". От края на 1923 г. е привлечен за сътрудник на военнотехническата комисия към Централния комитет на БКП.
На 20 март 1924 г. Ясенов е интерниран в Горна Джумая (Благоевград). Във в. "Развигор" се появяват протестни декларации на български интелектуалци срещу задържането на поета (Nr 136 от 29 март и Nr 137 от 5 април) На 30 март 1924 г. литературна задруга "Хиперион" провежда четения в подкрепа на Ясенов. Протестни материали се появяват и в редактирания от Йосиф Хербст вестник "АБВ". Калина Малина, Крум Кюлявков, Илия Бешков, Александър Балабанов и др. публикуват свои текстове в негова защита (в "Развигор", "Звънар" и "Ек"). На 4 април 1924 Ясенов е освободен.
След атентата в църквата "Св. Неделя" в София, на 22 април 1925 г. е арестуван. Първоначално е отведен в училище "К. Фотинов", по-късно (10 май 1925 г.) е преместен в Дирекция на полицията. Обявен е за безследно изчезнал.
Публикува стихотворения в "Наблюдател", "Наш живот", "Смях", "Звено", "Червен смях" и "Везни". Автор е на единствената стихосбирка "Рицарски замък" (1921), която излиза като Nr 1 в замислената от Гео Милев библиотека "Книги за малцина".
Свързана публикация:
Христо Ясенов – рицар на златната лира
https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_71.html
