Когато именитият писател Антон Страшимиров прочита първите стихове на юношата Христо Туджаров, остава очарован. И след време ще напише: "Четях и не вярвах на очите си... Прочее, намерените стихове в редакционната папка бяха за мен изненада... Аз пригалих младото момче и потърсих да вникна в неговата "невяра и съмнение".
И само след шест месеца "бездомникът" намери своя дом в страната и в народа си.
И звънна една златна лира, струните на която бяха опнати между земята и народа."
И така в благословените предели на българската поезия прозвучава ясният и категоричен глас на един великолепен поет от Етрополе, който изрича съкровена молба към най-святата жена на този божи свят - майката:
Събуди ме в прохладните утрини, майко -
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните сини гори!
Или:
Аз владея ширината на безбрежните простори -
в мене слънцето изгрява и вселената говори.
И под този свотлозарен изгрев на слънцето, и сред този магичен говор на вселената, младият поет Христо Туджаров, покръстен от Страшимиров на Ясенов, разгръща своя невероятен поетичен дар. И се превръща и в могъщ "владетел на приказно царство", и в "бодър владетел на бурите", и в небесен брат на "вечната богиня - Красота". И същевременно си остава приказен рицар на златна лира. Неслучайно нарича първата си и единствена поетическа книга "Рицарски замък". По идея на Гео Милев тази книга излиза през 1921 г. като номер първи от една библиотека, наречена "Книги за малцина".
Като в странни съновидения, изправен "над непристъпни бездни и скали", в "Рицарски замък" Христо Ясенов възвестява:
Издигнах в най-високите лазури
недосегаем замък от метал -
и там приспах сърдечните си бури
и своята пророческа печал.
Бури и печал, слънце и луна, "дълбоко и чисто небе" и път размирен, метежен". И безкористна любов към земята. Това е жребият на Христо Ясенов. И възлюбил рождената си люлка, грохота на баладичния Етрополски балкан и заветните думи на своите храбри деди, поетът Христо Ясенов върви по земята българска, жадува да дарява "съкровища, билки и цветя", слуша шеметния шепот на извори и реки, на дебри и полета, пие "аромата на утрините нежни", понякога проплаква "аз нямам дом, където бездомен да почина", друг път си спомня "първата пролетна вечер - моята първа печал". И в подеми, и падения, и когато "здрач прибули теменугите" или "слънцето гори с безумна светлина", поетът изрича клетвени думи пред земята и небето:
Земята ме роди, небето ме отхрани -
световен властелин и син на боговете.
Владетел на гори и бурни урагани -
във моето небе живеят ветровете.
Обикновеният жизнерадостен син на Етрополе става "слънчев син на боговете", "светъл като песен", "щедър като майката земя".
Тази хубава и позабравена българска дума щедър озвучава много от песните на Ясенов. И с особена сила и красота отеква в цикъла "Приказно царство":
И аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна,
стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.
"Стихиен, шеметен и щедър", "стихиен и метежен" Христо Ясенов остана във всички свои "рими и куплети, и строения". И във всички радости и горести, съмнения, надежди и мечтания...
В поезията на Христо Ясенов диша земна и небесна красота, звучи божествена музика, сияят необгледни простори. И блести слънце! Колко много слънце има в стихотворенията на този слънчев поет! И същевременно тътнат мрачни главоломни бездни, бушуват буйни пламъци, рухват лъжовни кули и замъци. Защото Ясенов жадува да пали огньове, да живее "живата тревога/ на слепия пророчески безброй". И в този непрестанен устрем на пориви и помисли, на копнежи и презрения да изтръгне от струните на душата си и обаятелната песен "Маргарита", и величествената ода "Петроград", и непреклонната убеденост, "че и в пламъците земни има - има чудеса!"
И аз като един обожател на поета Христо Ясенов с дълбок поклон повтарям неговите изповедни думи, "че и в пламъците земни има - има чудеса!" В огромната територия на българската поезия едно от тези чудеса се нарича Христо Ясенов.
Христо Ясенов, който искаше да види слънцето, сякаш предвеща свещения проглас на великия български и световен поет Никола Вапцаров, който писа в знаменитата си песен "Пролет":
Нека видя само твойто слънце
и - умра на твойте барикади!
Христо Ясенов, който в класически строфи казваше: "аз искам радости и слънце", бе покосен от черния ураган на белите вартоломееви нощи през 1925 г. Но извисен над смърт, над бездни и преизподни, над невяра и забрава, остава и "светъл като песен", и "бодър владетел на бурите", и вечен рицар на златната лира!
Матей Шопкин, в-к ДУМА, 10 март 2015 г.
Свързана публикация:
Черна жажда от пясъчни пустини
https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_24.html
