НА КЛАСАТА ОТДАДОХ СВОИТЕ ДНИ

 

                        „И аз, като Хайне, винаги меч държех в ръцете си."

                                                                     Крум Кюлявков

 

Крум Кюлявков: поет и журналист, революционер и драматург, културен деятел и сатирик, общественик и педагог. И, разбира се, не на последно място, боец-публицист и талантлив организатор на прогресивния партийния печат. Десетилетия наред в стихове и краски, в статии и фейлетони, с резец и перо той ще оставя дълбоки следи в националната ни култура и революционното движение. За да може някой ден — по съвест и сърце — да каже: „На класата отдадох своите дни".

Крум Кюлявков може би като никой друг български писател изстрадва много. Още от детска възраст в родния си град Кюстендил той долавя нервните удари на бащиния обущарски чук, усеща солените сълзи на майка си. А когато през 1903 г. семейството му се премества да живее в революционна и работническа Коньовица, години наред ще чувства кощмарния мрак на нищетата. В Кюстендил поне има възможност да скита на воля, да усеща пролетния цъфтеж на ябълковите градини. А в София? Мизерията направо нахлува в квартирата им на ул. „Цар Симеон". „Аз гледам от малкото прозорче от две педи и виждам само краката на хората. По тях познавам кой минава — богат или беден, дете или възрастен." Юношата Кюлявков се мята между четирите стени на една абсурдна действителност. Погледне наляво — „злокобни, влажни петна по стените рисуват страхотни фигури". Погледне надясно — „от разкъртените мазилки зеят дупки — гледат ме зловещите очи на гнила паянтова постройка". Погледне навън — „по двора локви от дъжд и боклук, по улиците — кал и смрадна воня".1

После ще дойде обидата. И той няма друга участ — нарежда се във върволицата на гладните и експлоатираните. Колко пъти му се иска да размахва ръце, да удря по заключени богаташки къщи, да разкъса страшния образ на бедността. Ръцете му са по мъжки устремени, но по детски слаби. Какво могат те? Да продават цветя по локалите и едва да държат слабото му тяло, когато изпълнява акробатически номера в цирка. Какво могат те? Да продават вестници и да се свиват в юмруци. Събрал целия товар от мизерия и нищета в допир със социалната среда, Кюлявков има право да изрече: „Какво е цвят — детинство аз не зная". И никой не би оспорил казаната вече истина: ако трябва да се сравнява детството и юношеството на Кюлявков по страшните трудни условия на съществуване, те могат да се сравнят само с детството и юношеството на Максим Горки. 2

Кюлявков възмъжава бързо. Среща се с декласирани и отчаяни хора от улицата, попада сред крадци. И разбира — беднотията не е само негова съдба, а на хилядите пролетарски чеда. Но вместо отчаяние сърцето му започва гневно да бие. Щом се е разбунтувал срещу несправедливия обществен строй, той знае, че словото и песните му ще крепнат в сражение. Затова не затишие, а буря иска перото му. И когато по улиците на Коньовица, Ючбунар или Банишора лъчите на слънцето едва надничат в подземията, където обречените майки, сестри и братя стоят „по цели дни на мъка и глад", Кюлявков няма право да мълчи. Тоя търсач на пролетарската правда ще осъди „светския разкош и суета" и „ужаса на страшна нищета", за да се провикне: и ние сме под слънцето родени, макар и в бордеи, макар и в нищета.

Това са думи на открита легитимация пред света на капитала, сигнал, че в душата му се „гърчи вик": бедняци днес, ний утре ще въртим кормилото вълшебно на земята.

Така младият творец, обгорен от изстрелите на две войни, понесъл протеста и дързостта на героите от Радомир и Владая, съчетал кондензирана жизненост и пролетарска вяра, не се озовава случайно, а с право се нарежда в редовете на българската работническа класа, в нейния авангард — партията на Дядото.

Възторженият партиен член, сатирик и публицист не обича застоялия спокоен живот — иска да живее като светкавица сред бури, „опива се от смелите възторзи на тълпата". В душата му равнодушието и бездействието нямат място за живот. Отрано усетил дъха на печатарското мастило, сам вестникопродавец, Кюлявков разбира силата на печатното слово, „когато то е употребено от бойци, които добре владеят това оръжие"3. И той израства като тези бойци — воюващ публицист и талантлив организатор на прогресивния и партиен печат.

 

                                                                            *     *      *

 

През 1918 година, след две прекъсвания поради войните, студентът от Художественото училище Крум Кюлявков се завръща в света на изобразителното изкуство, сред стативи и платна, сред другари и професори, за да приключи обучението си с добър успех и две от трите награди на конкурсна тема из селския живот. И всичко това — метежната му младост, вътрешните пориви на творец и комунист го карат да спусне мост на духовно сближение и общуване между прогресивните творци в трудните години след войната. Още като студент той вече е изрекъл своето верую: „И както лъчът на слънцето, макар и срещнал бременно съпротивление от утринната гъста мъгла, през целия ден топли сърцата на всички и буди живот във всички същества, така и светлината на познанието, на истината си пробива път" 4. Възторженият рицар на словесното и изобразителното изкуство е готов да предизвика дискусия, да хвърля предизвикателни слова, да бронира вярата си в човешкото развитие и прогреса.

И всички тези мисли току-що завършилият художник и млад сатирик и публицист ще ги насочи към определена цел — ражда се идеята за издаване на сп. „Изкуство". Дали това не е безплодно разпиляване на силите? Безспорно не. Кюлявков се възправя, възмъжал от сблъсъците на живота, и сякаш иска да събуди всички страни от дарбата си. И може би е подхоящо за случая да перефразираме една мисъл на Максим Горки: колкото по-висши стават целите, толква по-бързо се развиват неговите способности и талант.

Един-два месеца след раждане на идеята и в ръцете на българския читател е първият и единствен брой на сп. „Изкуство". Кюлявков го замисля като художествено и литературно илюстровано списание. Шестнадесетте страници са изпълнени с интересни материали. На първа страница е поставена цветна репродукция на декоративната творба „Скръбна приказка" от Николай Райнов. По реда на страниците са поместени стихове от Кюлявков, глава от романа „Между пустинята и живота" от Николай Райнов, стихове от Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов. Текстът на списанието е украсен с цветни репродукции на Васил Захариев и едноцветни рисунки и винетки от Николай Райнов, Димитър Гюдженов, Емануил Ракаров и Борис Зографов.

С присъщата си младежка енергия редакторът Кюлявков подготвя материали и за втората книжка. „За начална страница — спомня си Васил Захариев — аз приготвих многоцветна декоративна творба „Сънуващият град". Но поради липса на средства редакторът Кюлявков не бе в състояние да осигури излизането на втори брой и то спира."5

В онези дни, когато силно се чувстват последиците от войната, когато българската буржоазия се мъчи да подготвя бъдещите си литературни и журналистически кадри по свой образ и подобие, луксозното и богато илюстровано сп. „Изкуство" е посрещнато с изненада и интерес. А имената на такива автори, като Лилиев, Дебелянов, Подвързачов, Райнов, говорят за художествените достойнства на литературния материал. Критикът Андрей Протич още тогава предсказва: „В „Изкуство" са застъпени млади художници и поети, които, макар повече или по-малко признати, вървят по нов, още неутъпкан у нас път. Дали „Изкуство" ще продължи да излиза значително време при тия условия в България, особено при сегашното наше изолирано положение, е въпрос" 6.

 

                                                                        *      *      *

 

През лятото на 1919 година по гъстото улично русло на „Търговска" един към друг са се запътили двама млади хора — Крум Кюлявков и Христо Ясенов. Когато случайно се срещат по ул. „Търговска", те не се спират на ъгъла на бул. „Дондуков", където сладкарница „Роза" разтваря вратите си за младежите и влюбените. Вървят нататък, към гостилница „Етрополе", на края на ул. „Веслец", където обед и вечер гостилничарят приема своя съгражданин — бедния поет Ясенов.

По пътя към гостилницата пръв заговаря Ясенов. И не, разбира се, за гладния си стомах, а за необходимостта от едно ляво хумористично списание. Такава идея отдавна се е оформила и у Кюлявков. „Беше ми се втръснало да пълня страниците на „Българан" с хумор, който не ми правеше никакво удоволствие." И не само това. Хуморът в едно комунистическо списание трябва да бъде ободряващ и насочващ, да бъде оръжие на класата. Пък и да пише повече за „Българан" и другите хумористични списания Кюлявков не желае, „не ми позволяваше това нито уставът, нито съвестта ми на партиен член"7.

Колко време са стояли в гостилничката, сега може само да се предполага, но това е било време на щастливи мигове, пълни с идеи, планове и мечти: „Там не само обмислихме какво да бъде списанието, кой да го издава, кой да сътрудничи и пр., но измислихме и заглавието му „Червен смях". То ни дойде на ум някак изведнъж и ни се наложи"8.

На другия ден Кюлявков пише писмо до ЦК на БКП (т. с.) с предложение за издаване на замисленото списание. Димитър Благоев и другарите му много добре разбират необходимостта от едно такова списание и само след няколко дни дават положителен отговор на предложението на двамата млади поети-комунисти. Дадена е „зелена улица" на една отдавнашна мечта на Георги Кирков — Майстора, на един смисъл в живота на двама талантливи творци, на едно силно оръжие в ръцете на партията.

Когато човек се рови в архивите, наистина се затруднява да открие подробности около редактирането на сп. „Червен смях". Неговите съвременници и литературни историци споменават за голямото му въздействие, за обединителната роля на прогресивните художници и писатели, за пионерската му работа в областта на политическия плакат и пр. Това е естествено, защото за „кухненската работа" могат да разкажат самите редактори и техните постоянни сътрудници. Но в онези години не е до спомени. Идват Септемврийското въстание, страшните априлски събития през 1925 г. Сред „безследно изчезналите" е и Христо Ясенов. Ако Кюлявков не е успял да мине в нелегалност и него би го постигнала същата участ. Едва след деветосептемврийската победа Кюлявков по различи поводи ще разкаже за трудните условия при редактирането на списанието, за работата му с Ясенов: „За да ни бъде по-удобно, Ясенов се премести на квартира у нас" 9. Уединяват се в работническия квартал Ючбунар, доколкото може да се уединят в една пролетарска къща. Но какво повече им е нужно: всяка сутрин закусват, пият чай, лежат на един креват в затоплената стая, а на средата на стаята — една голяма маса, която трябва да събере натрупаните книги и списания.

В първите дни е страшно трудно на неопитните редактори. Наистина Ясенов идва с богат литературен багаж, но хумор още не е писал. Кюлявков има малък опит като редактор и хуморист. Най-трудно върви работата с привличане на сътрудници. Разбира се, не какви да е сътрудници, а „по-талантливи хора, които стоеха близо до нашите разбирания или ни симпатизираха"10.

Пръв е поканен Христо Смирненски. Той е не само идеен другар на Кюлявков, но и личен приятел от юношеството, с когото делят несгоди и мечти, творчески пориви и революционна закалка в клубовете на Ючбунар и Коньовица, в революционните борби на софийския пролетариат. И друго — Смирненски се оформя като най-талантливия сатирик от всички пролетарски творци след войната. Тази оценка на Кюлявков за Смирненски е причина да възникне малък спор между редакторите. Ясенов, без да го познава, смята, че е бохема, похабен от българановщината, но не след дълго напълно си променя  мнението.

За сътрудници на списанието са поканени и карикатуристите Александър Добринов и Борис Зографов, съвипускника на Ясенов от Рисувалното училище Чудомир Чорбаджийски. „Когато вече бях станал стажант-учител в Казанлък — спомня си по-късно Чудомир, — получих писмо от него и Крум Кюлявков, в което съобщаваха, че почвали „Червен смях", та да имизпратя нещо за първия брой. Аз тогава четях за държавен изпит и им изпратих по-късно едно стихотворение" 11.

Още с работата над първия брой Кюлявков разбира, че са се нагърбили с тежка задача. Художествено и стилно го редактират добре, но съдържанието му няма ли идейни недостатъци? Този въпрос занимава Кюлявков неведнъж. В теоретичния орган на партията сп. „Ново време" се появява критична бележка за хумора в първия брой на списанието, че не е „партийно и идейно насочен" 12.  Кюлявков и Ясенов още преди да са се запознали с рецензията на Недялко Попов, значително подобряват втора и трета книжка на списанието. Това дава повод Димитър Благоев да помести следната бележка към рецензията в сп. „Ново време": „Когато постъпи тази рецензия в редакцията, бр. 2 от „Червен смях" беше излязъл, а когато беше набрана тя, вече беше излязъл и бр. 3. Тези два броя на «Червен смях" са значително подобрени, особено бр. 3. Това подобрение показва, че др. редактори на „Червен смях" са на добър път и надяваме се, че те ще положат старание за още по-големи подобрения в съдържанието на сп. „Червен смях"13.

Независимо от посочените слабости младите редактори се активизират, стремят се списанието да стане истинска трибуна за естетическо и политическо издигане и възпитание на неговите читатели. В него започват своята писателска и публицистична дейност Димитър Осинин, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Димитър Найденов, самобитни творци, излезли от средата на работническата класа, като Никола Гинев, Асен Захариев и др. В него сътрудничат художниците Христо Лозев, Стоян Венев, Страшимир Титиринов, Никола Аръшев, Владимир Мишайков, Кирил Буюклийски и др.

Кюлявков като един от редакторите има заслуга, че дава широко място на политическия плакат в списанието. „През онова време „Червен смях" беше излязло вече в десетина броя и беше успяло да докаже каква огромна политическа сила се крие в образната, т. е. художествено показателна сатира. Партията придоби едно ново оръжие, което разширяваше границите на нейните възможности за агитация и пропаганда. И в това отношение може да се каже, че сп. „Червен смях" е люлката на политическия плакат."14

Кюлявков печата в сп. „Червен смях" стихотворения, журналистически материали и карикатури. Освен банални и всекидневни случки той избира и социално-политически факти, като скъпотията, безработицата, спекулата, нищетата, породени от войната, и несъвършенството на буржоазния строй. Като използува различни форми — от сатирата до острата публицистика и хрониката, Кюлявков произнася присъди над редица политически дейци (М. Хранов, К_ Томов, д-р Ст. Данев). Много точно и находчиво сатирикът изнася на показ демагогията, ренегатските помисли и дела, политическото късогледство на редица общественици и политически дейци.

В броя на списанието от 18 март 1921 г. са поместени плакатни  изображения, които изобличават лъжите на буржоазната преса във връзка със здравословното състояние на В. И. Ленин. Към политическите рисунки авторът Кюлявков е поставил текст, изпълнен с остроумие и находчивост. Вярата и надеждата в комунистическите идеи са изразени много внушително в рисунката „Бъди червена", посветена на Третия конгрес на партията. Трудов човек в широко разкрачено положение се е изправил върху земното кълбо, стиснал в ръцете си пламтящ факел.

Крум Кюлявков и Христо Ясенов са редактори на списанието до 14 брой, след което редактор става Димитър Полянов.

 

                                                                *            *            *

 

През август 1919 година предстои да се проведат избори за народни представители в XVIII народно събрание. Буржоазните партии още отрано откриват предизборната борба. Злостната политическа пропаганда, задкулисните интриги, вестникарските престрелки — такава е хрониката в предизборните месещи. А Крум Кюлявков къде е в този политически момент? Ще стои ли със скръстени ръце, острото му перо ще бездействува ли? Разбира се, не. Вътрешната му необходимост на борец го кара да плува в кипежа яа обществено-политическия живот. Със своята сатирична проза и журналистически материали той ще губи равновесието на разни политически и държавни мъже, на аферисти и спекуланти. Публицистиката му винаги е конкретно адресирана и идейно целенасочена. И сто пъти е прав литературният критик Д. Б. Митов, като казва за Кюлявков, че винаги знае „кой хапе, как хапе и кога хапе"18.

Смехът на сатирата му се превръща в кисела гримаса, иронията — в жлъч. Кюлявков няма кога да търси тънки нюанси — прави „моментални фотографии" на спекуланта, който „търгува с ръж, със чест", на управника, така геройски преминал пътя на йерархията — от стражар — „дворник при затвора", до министерския кабинет или депутатското кресло.

Кюлявков не пропуска да се надсмее и над „музите в мундири", които се превръщат в придворни шутове. Тук няма място за успокоение, тук няма място за деликатност. Гласът му ще изплющи: „Какъв позор!"

В такава насока е публицистичната му и писателска дейност и в предизборната кампания през 1919 година. Когато „пазителят на вътрешния ред" Кръстю Пастухов със своята демагогия един месец пред  изборите (27 юли) в кръв потапя мирните демонстрации в много градове из страната, гласът на Кюлявков заплющява остро и високо. Той излиза в печата с  „Отворено писмо" до министъра на вътрешните работи Пастухов. Целта е ясна — да се изобличи старият демагог по чиято вина е пролята невинна работническа кръв. Поел тежкия жребий на гражданската смелост и отрицанието, Кюлявков избира подходящо оръжие: сарказма. Авторът на откритото писмо уж разговаря с министъра на полицията като със свой съидейник, нарича го интимно „другарю". После публицистът издига поучително пръст: „Нашето положение след атаката на всички вестници срещу твоето окръжно от 22 юли прилича на подводница, заседнала на пясък. И зъб не можем обели. Загазихме и изгубихме съвършено посулато" 16. Поучителният тон отстъпва, за да се замени с острия сарказъм: „Кой дявол те караше тогава да издаваш такова окръжно? На сега — сърбай попарата. Дето се вика: „с наши камъни по главата" 17.

Има нещо дръзко, много предизвикателно в отвореното писмо до Пастухов. Ярката задъханост на събитието кара публициста да бъде категоричен в присъдата, а високият градус на обществения ентусиазъм — изобличителен. Сатирата стига до своя предел: „Но аз измислих едно спасително средство и за тебе, и за нас. Ето го: когато някой загази в тежко престъпление и положението му е тежко безнадеждно, отива в лудницата при лекаря и се прави на ударен в главата. Блещи се, смее се, плаче, люти се, докато изкара някое удостоверение. Та санким не е зле и ти да отидеш. Искам да кажа не да се лекуваш, ами да си изкараш едно такова удостоверение, та да запушиш устата на хората. Ето, ще кажем, човекът не е бил с акъла си — какво искате? .. ." 18

Както се вижда, не е само до добродушния смях на младия Кюлявков. Насочените стрели срещу социалната несправедливост, зверствата на българската военщина, страшните картини на фронта и безсмислицата на войната, жестокият класов двубой не са само подхвърлени реплики и остроумия в стихове и проза. Това освобождение от илюзиите „за грижа към народа“ от страна на господствуващата класа ражда сарказма, в който съжителстват страдание и закана: „ноктите ни с кръв ще пишат разкази и драми".

 

                                                                       *      *      *

 

Като делегат на III конгрес на Коминтерна през 1921 година Крум Кюлявков посещава Съветска Русия. Разговаря с Ленин и Крупская, с Горки и Луначарски, със Серафимович и Брюсов. Духовно общува с младото и голямо съветско изкуство. Наистина, като се завръща в България, ще се нареди във върволицата на безработните, но смело ще изрече: „Много видях, малко мога да кажа". Но всъщност той твърде много разказва за великата страна на Ленин. Заедно със Смирненски ще преведат стиховете на работника-поет Алексей Гастев „Химни на труда", ще напише много стихове и публицистика за успехите на победилия руски пролетариат, ще нарисува много карикатури, изобличаващи враговете на младата съветска република. А когато през втората половина на март 1922 г. партията разкрива тайните архиви на Врангел и „Работнически вестник" последователно  ги публикува, и  Кюлявков е на своя пост — той пише за пробуждането на улицата. Ето неговите герои — бездомни и съсипани от живота „бледолики братя", одърпани деца и съсипани жени. И всичките вървят с „вдигнати чела", целите потопени в мъст и мечти. И вървят натам — към „двореца пищен на джелата".

В такива часове Кюлявков стои рамо до рамо с манифестантите, стиска работническите длани, улавя човешките импулси и мислено си казва: „мои сироти, бездомни". Това го казва мълчаливо, но удивителното им жизнелюбие иска други думи. Иска знамена, тръби, барабани. Иска творец, който духовно да ги предвожда. Кюлявков ги гледа възпламенен и като войник на партията ще каже: „Аз очаквам на ЦК сигнала".

Сигналът е даден.

Българската реакция настъпва по всички фронтове. Смехът и плясъкът на злъчния бич на някогашното прогресивно издание „Българан" пресекват. Новият му редактор Сириус става говорител на реакцията. Буржоазните вестници „Мир" и „Пряпорец" като по дадена заповед дезинформират общественото мнение. Но това не продължава дълго. Христо Смирненски и неговите другари са пред прага на издаването на хумористичното списание „Маскарад". Впрочем това не е само задоволяване на творческа потребност. Те бързат да осъществят идеята си и по обществено-политически причини — да дадат отпор на настъпващата реакция.

„Учредителното съвещание около раждането на списанието — спомня си Радослав Габровски стана между нас четиримата: Христо Боев, Тома Измирлиев, Христо Смирненски и аз. То се проведе в дома на Христо Боев на ул. „Парчевич" и „Цар Асен". Решихме редактор да бъде Смирненски, подпомаган от трима съредактори, от които единият посочен от партията. За доверено партийно лице беше посочен Крум Кюлявков."19

Списание „Маскарад" не е официален орган на партията, но има прогресивна ориентация. Неговата задача е да обедини прогресивните безпартийни литературни сили и съдейства за тяхното идейно-политическо издигане.

Редакторите на „Маскарад" срещат много трудности около неговото печатане. Помещението на печатницата на бул. „Дондуков" е подземно, влажно и неприветливо. Тук по време на дежурства заболяват Смирненски и Кюлявков. „Аз прекарах две дежурства — спомня си Кюлявков. — Тъкмо по това време имах затъмнение на десния дроб и работата в тая „меча дупка", както я наричахме с Христо, никак не ни привличаше. Опасенията ми се сбъднаха. Аз се разболях, преди да дойде третото дежурство."20

Тези редове могат да послужат като най-верен ориентир в търсене периметъра не само на кратката история па списанието, но и в насоките и сатиричното кредо на „Маскарад", в обстановката на неговото раждане. Оттук и мястото на Крум Кюлявков като един от неговите редактори.

 

                                   *          *          *

 

„Макар и да се готвехме, макар и да го очаквахме, 9 юни завари нашите организации някак разхлабени и неподготвени. Мнозина от нас ясно виждаха какво ще стане, ако сега ние не вземем участие и не помогнем на земеделците срещу блока, вторият удар ще бъде насочен срещу нас и партията ще бъде обезглавена."21

С такива мисли Крум Кюлявков се упътва към Народния дом, където на 12 юни софийската партийна организация провежда събрание. Деветоюнокият преврат, смъртта на Христо Смирненеки, подготовката на Септемврийското въстание — това са големите събития, които изцяло поглъщат Кюлявков. Като учител в Копривщица той се свързва със Салчо Василев и активно участвува в нелегалната партийна работа, снабдява партията с оръжие. След убийството на Салчо Василев почти е разкрита неговата конспиративна дейност. От страниците на в. „Слово" Федя Чьорни (Т. Кожухаров) сипе огън и жупел срещу него („Змия в Копривщенската гимназия"), кметът на града и местните фашисти подготвят убийството му. Кюлявков едва успява да се измъкне, като се завръща в София.

Това е време, когато за творческата интелигенция в България е изключително трудно. А „Четиво за всички" и другият ежедневен буржоазен печат се пълнят с материали, които прославят погромаджийския режим и хулят комунистите и земеделците.

През май 1924 година Крум Кюлявков и Тома Измирлиев започват да издават седмично литературно художествено списание „Звънар". Списанието ще премине през многобройни цензурнн прегради и трудности, но пак ще стигне до жадните очи на прогресивните младежи, «които го четат и разпространяват. Още в първия брой редакторите изобличават фашистката цензура: „Звънът на нашия „Звънар" една седмица по-късно достига до вас, драги читатели, защото... защото в България и смехът започва да става конспиративен. .. Смехът е забранен...! Не се смейте! Тези дни, може би, ще бъдем сюрпризирани с нова възбрана: никаква кашлица! Кашлицата се обявява за конспиративен сигнал. Прочие, не се смейте, не кашляйте — дишайте по-малко и благославяйте демокрацията в България"22.

Списание „Звънар" за кратко време добива голяма популярност. С находчиво написаните материали, с изобличителните политически плакати „Звънар" остро изобличава деветоюнския преврат, правителството на Александър Цанков и неговите полицейски действия. В памфлета си „Фашистки работи" Кюлявков пише: „По-ербап народ са нашите фашисти — пардон! — сговористи и това си е! Ако нашите фашисти взеха пример от италианските как да заграбят властта, Мусолини има много да се учи от българските си колеги как да използуват тая власт. Защо брутално да отнемат думата на малочислените парламентарни групи? Нашите фашисти му намериха цаката. Избират си от средата на безгръбначните един шут... и когато някой оратор от тая група се опита да вземе духмата, изтъпанчват тоя наемник на трибуната да клоунствува един час и — фертик!"23

Изобщо „Звънар" разкрива не само отвратителната жестокост и обречеността на буржоазията, на нейните управници и техните помагачи, но и действията на балканската реакция в лицето на тогавашните ръководители и тяхната антисъветска злоба и ненавист. Наред с карикатури като „Родна песен" от Илия Бешков, където синтезирано е показан ужасът на фашизма, списанието като цяло внася бодро, оптимистично настроение в изстрадалия след Септемврийското въстание народ и разпалва борческия му устрем в борбата срещу фашизма.

Кюлявков като един от редакторите бива преследван от полицията. Той си спомня: „Властта ме търсеше, аз живеех полулегално, поради което поставих фиктивен отговорен редактор. В разстояние на десетина месеца четири такива фиктивни редактори бяха арестувани, но списанието продължи да си излиза. Въпреки побоищата и свирепите разпити да кажат кой е истинският редактор, другарите не бяха ме издали"24.

 

                                                                            *       *        *

 

Едни от най-сполучливите публицистични форми от този период са призивите и писмата на Кюлявков. Те са пряк израз на общественото издигане и протест, на крещяща необходимост от промени в обществено-политическия живот. Главното в тях е изобличението на масовите арести и присъди по ЗЗД, изобличение на фашисткия терор, на попското лицемерие и гешефти, на скъпотията, на привържениците на чистото изкуство. Затова Кюлявков в тях призовава творците, хората на перото и четката да се свързват с живота на народа. А за комуниста Кюлявков това означава активно участие на обществено-социалните борби на народните маси.

В тези форми публицистът има възможност да говори от първо лице, като дава простор на изобличението, на горещия си темперамент и комунистическа целеустременост. Още през 1919 година в сп. „Червен смях" излиза анонимен призив до българските писатели. Авторът му Кюлявков извисява гласа си: „Ний зовем!" Като се обръща към „всичко честно и смело" да застане „под нашите червени знамена", с публицистична страст той призовава: „Ний зовем по всички пътища на днешното разпътие. Не е време за скверна половинчатост, за страхливо лъкатушене наляво или надясно: в твоята малка десница, брате мой, се крие повече правда, отколкото главите на всички буржоазни дипломати"25.

След всеки ред гласът му става все по-силен и по-категоричен. Защото посоката е вярна, пътят — ясно очертан. Пожарите на Октомврийската революция осветяват новия път на пролетариата и на неговите творци: „От сърцето на един велик народ се повдигна пламнала вълна на човешкото страдание; през снежните полета на север се понесе писъкът на сподавената скръб, обърна се на ураган, който залива с огнени езици нашата бедна земя"26.

Писмата и хрониките на Кюлявков са агитационни и злободневни, те носят ударната сила на публицистиката. Някои от тях са написани артистично, имат художествена завършеност и имат пълната художествена защита на хумористичната проза. Преди всичко това са „Писма до господа", които имат значението и стойността на фейлетони.

В „писмата" до всевишния чрез интимно-разговорен тон Кюлявков постига целта си: поучава и иронизира. И преди всичко показва жестоката политическа действителност на терор и безправие в условията на монархофашисткия режим. Остроумните аналогии и изразна находчивост, стилът и образите са подчинени на една цел: по-ярко и по-действено да се изобличи реакцията. Като изразява съмнение в силата на „всевишния" в едно от първите си „писма" Кюлявков пише: „Няма защо да се хвалиш, че си бил силен — знаем ти ние силата: ден и нощ фашистите ти се молят да унищожиш левичарите, а ти сам не знаеш как да се спасиш от тези левичари — дали още да правиш инат, или да кръшнеш наляво. Зер — надето духа вятърът, натам и ти обръщаш колата!"27 Но сатирикът не спира дотук — препоръчва му да подаде заявление пред силните на деня, за да го приемат в организацията на фашистите. Какво пък, и господ-бог заслужава спокойствие и някое министерско кресло.

Властта спира сп. „Звънар". Срещу автора на „Хумористични разкази" е заведено дело. Но Крум Кюлявков не е вече в родината си. По решение на ЦК на партията на 2 април 1925 г. по нелегалния канал през Югославия той емигрира в Австрия, а след три години — в Съветския съюз.

 

                                                                     *          *            *

 

Като изпитан боец на идеологическия фронт Кюлявков има възможност да работи в различните му сектори сред българското население в районите на Одеса и Харков, сред творческата интелигенция в Съветския съюз. Неговият опит на художник, публицист и редактор ще бъде високо оценен и щедро използван. Като прибавим, че близо десет години Кюлявков има възможност да се запознае със съкровищницата на съветската литература, с изкуството и културата на съветските народи, да осъществи своите нови замисли на поет и публицист, на преводач и общественик, трябва да се каже, че животът му в Съветския съюз е изключително плодоносен и осмислен.

През есента на 1924 година в Украйна започва да излиза в. „Сърп и чук", орган на Централното бюро при ЦК на украинските болшевики, който през 1930 г, се преименува във в. „Колективист". Вестникът излиза на български език с тираж 12 хиляди, 12 пъти в месеца. След като работи в Централното управление на съветското кино, в ЦК на партията — в секретната й служба, Кюлявков за известен период редактира и в. „Колективист".

Кюлявков познава действената сила на печатното слово и отдава опита си на редактор и журналист, целия си ентусиазъм, за да може наистина в. „Колективист" да се превърне в другар, организатор и пропагандатор на успехите на българското население и съветските трудещи се по пътя на социализма. На неговите страници се публикуват най-важните документи на болшевишката партия по националния въпрос, печатат се различни материали и информации за международното положение, за хода на социалистическото строителство в СССР, за революционните борби на българския народ.

Около в. „Колективист" Кюлявков обединява българските писатели-политемигранти и млади журналисти и сътрудници. Създава творческа атмосфера за тяхното израстване, а по-голяма част от техните стихове, разкази и публицистични материали намират място в страниците на вестника. Сам той прославя строителството на новия живот в Съветския съюз, изобличава неговите врагове. „Ние, група млади хора по това време — спомня си съветският писател Александър Кетков, — се запознахме с него било лично, било чрез произведенията му. Наред със стихотворенията Кюлявков изобличаваше вътрешните и външните вратове на Съветския съюз, които се опитаха да прекъснат победоносното шествие на социализма, и с острите си фейлетони, с остроумните си карикатури."28

Заедно с писателя Марко Марчевски Кюлявков редактира и списание за българските пионери от основните училища в Благоевски, Кирковски район на Украинската съветска република и Крим — „Бъди готов". Редактор е и на художествения отдел на републиканския украински вестник „Коммунист", орган на ЦК на УКП: „Неговите съдържателни карикатури главно из международния живот, които той печаташе с подпис „Крум", винаги предизвикваха голям интерес"29. А как бащински се грижи за възпитанието и израстването на младите литературни сили измежду местното българско население (близо двеста хиляди) в Украйна. Заедно с Георги Бакалов, Марко Марчевоки, Петър Аджаров и др. създават в българското село Катаржино литературна секция, оглавена от местния българин Иван Мавроди. Като авторитетен писател и публицист в групата на българите-политемигранти той е в центъра на различни обществени и културни прояви — участвува в пропагандистката дейност сред политемигрантите, съдействува за издаването на руски и украински, а също и на български език произведенията на Д. Благоев, Ив. Вазов, Хр. Смирненски и др. При неговото активно участие излиза „Антология на българската поезия", Алманах на българската група при Съюза на съветските писатели.

Дългите емигрантски години в СССР за Кюлявков са истинска школа. Той набира сили, гребе от съкровищницата на съветската литература и изкуство, опъва попътните платна на своя „кораб", и когато през лятото на 1940 г. трябва да се изпрати в България човек да обедини прогресивните творчески сили в единен фронт в борба срещу фашизма, Георги Димитров и Васил Коларов се спират на него. За тези години Цола Драгойчева ще пише: „В 1940 г., когато бях в Съветския съюз на среща с Г. Димитров, поставих въпроса, че на нас в страната са ни нужни висококвалифицирани, много предани, знаещи културни деятели, но да бъдат и добри организатори и да имат опита на съветския човек, на съветския комунист и на съветския културен деятел; тогава Димитров и Коларов ми казаха: „У нас се връща Крум Кюлявков. Вие, другарко, ще го намерите и ще знаете, че това ще бъде незаменим стълб в нашата общопартийна и културна работа"30.

С идването си в България Крум Кюлявков напълно оправдава тази висока оценка. Цола Драгойчева ще каже: „Той се оказа нещо повече от това, което аз си го представях в решаването на нашите големи задачи"31. Тодор Павлов ще възкликне: „Крум Кюлявков прекрасно се справи с тази отговорна задача"32.

Освен нелегалната му революционна дейност, работата му като партиен секретар на писателите-комунисти (1942—1943) Кюлявков написва десетки статии, които третират проблема за ролята на революционния печат, за личността на писателя и журналиста, за мястото им в жестокия двубой между двата свята.  Те са своеобразен диалог с българските творци на словото.

Като човек на перото и дълга Кюлявков знае: най-полезното и най-опасното оръжие са словото, печатът, книгата. Огненото, искрено слово на писателя и публициста организира човешките мисли и чувства за по-достоен, по-светъл живот. „Кара човека да осмисли и оправдае своето земно съществуване, насочва го по пътя на възвишеното, по пътя на борбата и саможертвата."33. Но медалът има и обратна страна. И публицистът предупреждава: истината е в словото, но и лъжата е в него.

„Когато ме налегне мъка — пише в статията си „Палма на първенството", — аз разтварям дебелия том на Ботевите съчинения и чета неговите вдъхновени фейлетони и статии. С всеки прочетен ред настроението ми се изменя. Авторът веднага ми взема сърцето. „Знаеш ли ти кои сме ние? — пита ме той и гледа със своя проницателен поглед. И само след няколко прочетени реда сам ми отговаря: „Ние сме това, което сега сте вие".34

Така пламъкът на Ботевото огнено чувство се връща върху разпалената жар. С присъщата категоричност и чистота на честния си глас Кюлявков призовава творците: „Да се обърнем към неоценимото богатство, което Ботев ни остави, и да потопим душата и мислите си в неговата душа и мисли. Оттам подвигът ще пие вечно свежите струи на национална и социална правда. Оттам ще почерпим и силите, които днес така ни са нужни. Ботев е бил и си остава наше знаме. Горе знамето!"35

И все тоя оптимизъм: старият свят си отива и идва нов! Но когато „човечеството преживява тежки дни", творецът трябва да бъде брониран „с твърдост и мъжество". Кюлявков точно така и озаглавява една своя статия. И пита: в какво главно се изразяват неговата твърдост и мъжество? Отговорът е: в неговата честност, в неговата смелост да бъде последователен докрай на себе си, да бъде верен на своя дълг — верен на своя народ.

Творецът с маска не е творец. Тя прикрива неговото двуличие, неговото бягство от острите сблъсъци по пътя към „светлите дни на мечтаното бъдеще". Важното в случая е едно — творецът да не напуска своя пост. Той трябва да върти оръжието си не според посоката на вятъра, „по линията на най-малкото съпротивление", а да го насочва само в една цел: срещу враговете на народа, срещу враговете на човечеството.

И в най-трудните дни на нелегалния си живот през периода 1941—1944 г. Кюлявков сам дава пример. Между две явки или два изстрела, между нелегалните сбирки или в късните часове на обезлюдена София вдъхновението ще го споходи, дългът на писател и публицист ще го призове. Ще се редуват стихове за съпротивителната борба с преглед на буржоазния печат или статии за в. „Работническо дело". Често повелята на дълга като партиен функционер ще заменя поетичните образи и бойка публицистична мисъл, за да настрои сетивата си — за изненадата, за ранения другар, за откритата нелегална квартира. И пак отново — събитията ще го призоват да пише уводни статии в партийния орган, да коментира международното и вътрешното положение на страната. След като характеризира събитията на Източния фронт в статията си „Вулканът кипи", публицистът пише: „Вулканът кипи! Вулканът се готви да изригне своята лава — така може да се характеризира положението, в което днес се намира тилът на германците както в техните собствени, така и в поробените от тях европейски страни"36. И продължава: „Ако се попитаме къде, в кая страна сега фашистите са най-сигурни, отговорът ще бъде един: в никоя. Дори в своите собствени страни те не са сигурни"37. Пластовете на Европа се разместват, за да отстъпят на огнената лава: „Денят на великото освобождение ще настъпи. Вулканът ще изригне със страшна сила, за да помете веднъж завинаги от земята това мръсно петно — черен спомен върху страниците на човешката история"38. И в почти всички статии и коментари ще завършва с призива: „Българи, честни и храбри внуци на Ботев и Левски, под светлото и победоносно знаме на ОФ! Бъдете готови! Нашият ден настъпва!"39

В навечерието на победния ден столицата записва много епични страници. Тук двубоят с многобройната софийска полиция, жандармерия и войска е ожесточен, неравен и кървав. И всяка проява на комунистите и ремсистите граничи с подвиг. Хрониките на буржоазните вестници непрекъснато с тревога зарегистрират успешни саботажи и наказателни акции на бойците от съпротивата.  Софийските квартали Индустриален, Ючбунар, Коньовица, Подуяне потъмняват от опожарените фабрики и предприятия. Дерайлират влакове от хитлеристките колони. В тези саботажни акции и нелегална дейност загиват много пламенни борци.  В бр. 8 и 9 на в. „Работническо дело" (1943 г.) работниците с гняв ще прочетат. „Емил Марков -— убит!" „Кой беше този дързък младеж — пита авторът, — който през кървавите дни на 1925 година понесе с твърдостта на Левски полицейските инквизиции като достоен водач на българските младежки работнически съюзи? Кой плю в лицето на озверените палачи и не им позволи повече да се гаврят с неговото съсипано от инквизиции тяло, като се хвърли от общината. Останал по чудо жив, той се яви с патерици пред съда и — голобрадо момче още тогава — смути дори враговете със своята безподобна твърдост и мъжество..."

Така Крум Кюлявков започва статията-реквием за видния партиен деец Емил Марков. Къде е тук панихидната сълзливост? Няма я. Не трябва и да я има. Това не е игра на демагогия. Скръбта на Кюлявков по човека и комуниста Емил Марков плиска в кръвта му. Но като войнствуващ публицист той добре разбира отговорността си пред убития, пред живите и пред революцията. Сякаш събрал в себе си всенародната мъка, през хапещи от болка устни изрича възхвала. На огромната нравствена устойчивост. На дълбоката идейна убеденост. На твърдостта на духа и себежертвата.

Целта на публициста е постигната — читателят да се потопи в драматизма на революционната обстановка, в която животът и смъртта на Емил Марков се превръщат в пример и знаме. Неговото име става завет. Име-призив. И съвсем естествено идва завършекът на статията: „На оръжие, братя! Създавайте и укрепвайте въстаническите дружини! Разпалвайте борбата до масово всенародно въоръжено въстание! Смърт на немските и понемчени убийци! Смърт на враговете!"40

 

                                                                     *            *              *   

 

Любовта си към страната на съветите, към завоеванията на Октомврийската революция Кюлявков отдавна вече художествено е документирал. Още в първите години на революцията той създава романтичния образ на червения пламък, озарил руските степи. Тогава младият комунист ликува пред тия „пламъци червени", пред тая стихия „мощна" и „огнено море". В стихове и краски, в плакати и статии Кюлявков възпява величието на Червената армии. И когато се възхищава от нейните създатели и пълководци, като Чапаев например, той в нея вижда подвига и безсмъртието. Това е армия от „верни народни синове". Наистина в началото на нейното създаване те са „неуки, голи, гладни, боси, надигнали се от разни краища на своята родина. Но след всеки барабанен поход „тази лавина от стегната, добре организирана и екипирана маса" показва „блестящи военни качества".41

Червената армия за Кюлявков е не само тема, а  и вдъхновение. И никога не се разочарова, защото тя е революционна армия на работниците и селяните. Затова и няма никаква пропаст между неговите оценки и хрониката на нейните победи.

Такава, каквато я видя – и в мечтите си, и с очите си по време на над десетгодишния престой в СССР — велика, непобедима, така си остава и в годините на Великата отечествена война. Като нелегален Кюлявков има за задача редовно да слуша комюникетата на Совинформбюро за хода на военните действия, записва всяка подробност, сияе от радост след всяка победа на „руските богатири". И когато завършва гласът на говорителя Левитан, той просто излита навън — съобщава на нелегалните си другари новините от Източния фронт.

Но дотук не свършва дългът на Кюлявков. Това е дългът на нелегалния, на революционера. А поетът и публицистът?

И стенографираните телеграфни изречения ще се вплетат в поетично въображение, бойците Миша, Катя, Федя при Сталинград ще получат художествена плътност. А уводната статия на партийния орган — „С Червената армия ще победим", излиза от неговото перо. Емоционалната енергия идва от убедеността, от идейното съдържание на статията. Силата на Червената армия е обоснована не с фразьорство и лозунги. Публицистът прониква в социалния климат и в икономическото развитие на Съветския съюз. Въпреки трудностите на съветските хора те са готови на всичко: „на денонощен труд, на умора, на всякакви страдания, на подвиг, на смърт44. Защото „те знаеха какво бяха спечелили — цял един свят. И знаеха какво защищават: свободата, благоденствието, бъдещето си".42

Проникнал в политическия, исторически и философски смисъл на факта, публицистът търси мащабност и на поетичния изказ, и на полета на въображението. И всичко с една цел — да подхранва разума и чувствителността на народните маси, да поддържа нажеежна будната мисъл във великата спасителна мисия на Червената армия. Задълбочените познания върку общественото развитие му дават право да каже: „Сякаш като легендарен герой от някаква приказка съветските хора побеждаваха всички трудности, помитаха всички пречки пред себе си“43. И пророчески да произнесе: „Той победи всичките си врагове, докато дойде последният — многоглавата хидра, омразното фашистко чудовище, което вероломно го нападна. Мечът на Червената армия е вече забит в шията на това чудовище и то се мята в безсилна ярост"44.

Кюлявков не загубва ли мяра? Гласът на публициста не минава ли в крясък? Не, разбира се. По думите на Енгелс публицистиката трябва да наелектризирва пролетарските маси. Да прогнозира революционното развитие, да предупреждава и зове. Това прави и Кюлявков: „Братя българи, другари! Граждани и селяни! Каква гордост е да бъдеш рамо до рамо с хората, които възбудиха почуда и възхищение дори у враговете, ония, които ни освободиха и с които ние сме духом и телом още от далечното минало"45. И пак: ще възпламенява, ще вдъхва кураж, ще сочи примера на съветските войни, ще вдъхва увереност, за да изкове бронята на победния ден: „Настъпил е денят, когато българският народ ще си каже думата. И ще я каже властно и решително — въпреки грозните заплахи на фашистите, въпреки затворите, убийствата и бесилките. Часът е дошъл. Началото е сложено. Краят е близък!"46

А когато от интелектуалния сектор на Отечествения фронт в позив „към българската интелигенция и културни деятели" се апелира те да покажат „своята вярност към народа си", да напрегнат „всички свои сили в тоя исторически момент", Кр. Кюлявков се заема да организира ръкописното сп. „Патриот", литературен орган на българските въстаници. „У мен все повече назряваше мисълта — пише в спомените си Кюлявхов, — че в този момент писателите не могат да пасуват, че те трябва да имат някакъв свой нелегален орган, в който да печатат своите работи."47   Така се стига до идеята за издаване на сп. „Патриот". Явяват се редица трудности. И най-важната от тях — опасността от полицията, която по буквите на пишещата машина да открие неговите редактори. „Тогава — пише Кюлявков — аз поех върху себе си цялата отговорност на работа по това списание — отначало го печатах сам с машинката, а после ми дойде на помощ другарката Червенкова (Фани Л. Червенкова — б. а.), която прояви голяма трудоспособност, спокойствие и самообладание."48   Работата по издаването на ръкописното списание тръгва „с по-бързи темпове", когато Стефан Аврамов осигурява за отпечатването му един шепирограф. Макар да излизат само три броя, то обединява прогресивните писатели Богомил Райнов, Младен Исаев, Лозан Стрелков, Иван Мартинов, Андрей Гуляшки, Орлин Василев и др. Освен стихотворения, като „Марш не българските въстаници", „Българският Леваневски", „Земята на Ботев и Левски", „Шумете, дебри и балкани", „Никодим" и др., в него се печатат разкази, статии за дейността на Габровския партизански отряд, за смъртта на героинята Йорданка Николова (Катя) и др.49   Макар да излиза в ограничен тираж (50—60 броя), появата на сп, „Патриот" в навечерието на деветосептемврийската победа е предвестник на нашия нов социалистически печат, заслуга за което несъмнено има Крум Кюлявков.

 

                                                                   *         *         *

 

След победата на 9. IX. 1944 г. някой би казал: най-после. И Кюлявков, който участвува в извоюване на свободата с перо и с оръжие, има право да замени революционните си пориви със съображения за удобство и спокойствие. Петдесет години — страдание и борби.

Още е рано да се излезе от строя на борбата. Твърде е рано. Сега започва изграждането на новия живот — това значи, че трябва да играе зидарският отвес. И той, строителят на нова демократична България, трябва да остане на своя пост.

А Кюлявков е „като дялан камък" — всякъде тежи на мястото си. Трябва да се излеят железобетонни основи на народната власт — ще предложи своя скромен дял. Трябва да се изпратят доброволци на фронта — той е един от организаторите. Трябва да се изграждат отечественофронтовски комитети — ще се справи блестящо. Трябва да се организира демократичният печат и издателства — пак е на поста си.

Трябва, трябва, трябва.

Кюлявков има особена заслуга в преустройството на периодичния печат, издателствата и културния фронт. Още в дните, когато Хитлеровите войски бяха стигнали вече подстъпите на Москва, той проектира редакционни колегии за бъдещите литературни списания и вестници, предлага за обсъждане заглавията, обмисля основните материали за първите броеве.

Позьорство ли е това, късогледство или необуздана самонадеяност? Историческият ход на събитията отрича тези въпроси на съмнението. В края на август 1944 г. както мнозина писатели и културни дейци-комунисти, така и политкомисарят на партизанския отряд „Георги Бенковски" Сава Гановски е повикан в София. В главния щаб на НОВА   Кюлявков го чака с куп задачи и нови идеи. „Червеният" професор С. Гановски си спомня: „На 8 септември трябваше да подготвим материали за пресата и завземането на някои тогавашни фашистки редакции — „Слово", „Зора" и др."50   После Кюлявков ще оглави редакцията на в. „Работническо дело", ще възложи на Стоян Стоименов на базата на старото прогресивно издателство „Нов свят“ да създаде „Нариздат", ще участвува в създаването на вестник за хумор и сатира „Щурмовак", който ще продължи традициите на „Червен смях“. И след напрегнатото ежедневие ще остава до късно през нощта — от страниците на партийния орган трябва да се призоват отечественофронтовските сили да бъдат бдителни, да се призоват доброволци за фронта, да се изобличи реакцията. Почти във всеки брой на „Работническо дело" се явяват негови материали — „На оръжие!", „Към Берлин!", „Да бъдем бдителни!" — и още колко! И все с присъщата му революционна бдителност, с бойката му призивност, с всеотдайната преданост на патриот и комунист. Девизът му е един: единство на трудещите се с чука, сърпа и перото. След като прави преценка на борбата с Хитлерова Германия в статията си „На оръжие", публицистът призовава: „Всички като един трябва да се вдигнем до бойните редици на Червената армия, за да нанесем последния удар на мръсното чудовище. Нека като мощна лавина да потече българският народ към огнената линия!"51 И кякто винаги завършвя о: призива:  ,,Едно е знамето, един е повикът, един е лозунгът — напред към Берлин!"52

С отговорност пред победата Кюлявков призовава здравите отечественофронтовски сили да бъдат бдителни, защото „вчерашни престъпници се окичват с емблемата на Отечествения фронт". Когато реакцията в нова демократична България иска да мери събитията със „стария аршин", публицистът не може да говори, спокойно за такива „защитници" на свободата и ще ги изправи на позорния стълб: Ето ги, ревнали са от всички ъгли на своите продажни листове ... И ще добави: „Няма свобода извън редовете на сплотения народ, вън от платформата на ОФ, вън от неговата демокрация!"53

Не само в пряката си публицистична дейност, но и като пръв главен редактор на „Работническо дело" след деветосептемврийската победа Кюлявков проявява голям организаторски талант. С изключително внимание главният редактор се отнася към работата с кореспондентите и писмата на читателите. Тогавашният репортер Михаил Топалов си спомня думите му: „Писмото е израз на душата на човека. Видиш ли сухо, студено писмо — знай, този, който го е писал, е като него. Сух и студен. Нищо не е такъв ярък израз на човешката душа, както писмото…“

Затова е така взискателен — до неумолимост. Когато един млад журналист трябва да отговори на писмо на читател от с. Ягодово, Пловдивски окръг, Кюлявков сяда до него и бащински го съветва. А когато остане по-свободен, младите журналисти го заобикалят, разговарят за тънкостите на професията, за вестникарските жанрове. Тогава няма катедра по журналистика. Но опитният редактор и публицист има с какво да бъде полезен на по-младите. А след напрегнатото ежедневие остава до късно през нощта — трябва да събере порива на епохата в първата ни драматична творба „Борбата продължава". („Това произведение, което той написва непосредствено след 9. IX. е първата социалистическа пиеса, пиеса-ветеран на нашата съвременна драматургия“ – Пламен Кюлявков)

През декември 1944 година Кюлявков е привлечен на работа в апарата на ЦК, в неговия културен сектор. Тук е напрегнато — трябва да се ръководи и бди над целия културен живот в страната. „Тази всекидневна работа му отнемаше много време, много сили — спомня си Георги Караславов, — но той разбираше необходимостта да хвърлят повече хора с опит и знание в този важен сектор. И той направи всичко, което зависи от него."

А какво значи „всичко" в тези дни на съзидание и строеж ? В неговия бележник е записана само малка част:

„Понеделник, 19. III. Завършване месечния план; репетиция — „Борбата продължава"; среща с югославски писатели; Радио София — четене на писатели; беседи на разни теми с писатели в къщи.

Вторник, 20. III. Заседание на културния отдел; уточняване по работата на писателския сектор; заседание на настоятелството в писателския съюз; заседание с ръководството на Съюза на художниците.

Сряда, 21. III. Уточняване работата на писателския съюз; заседание на комитета по чествуване на Полянов; среща с партийния актив на писателите — разглеждане дейността на съюза и вземане на сериозни решения.

Четвъртък, 22. III. Заседание на културния сектор; заседание на комисията по камарата на културата; заседание на настоятелството на музикалния съюз; среща с оркестранти.

Петък, 23. III. Заседание на култотдела по плановата работа на музикантите; доклад за организацията на славянското дружество; доклад в „Коньовица", читалище „Георги Димитров" на тема „Културата и ние“. 54

И не само това. Ако трябва да говорим със строгата конкретност на документа, списъкът на неговите организационни и творчески прояви ще стане доста дълъг: периодично разглеждане на състоянието и перспективите на нашите театри, създаване организация на нашето кинопроизводство, оценка на периодичния печат... Дори е известен такъв факт. За откриване на първия следдеветосептемврийски театрален сезон Кюлявков пряко ръководи възстановяването на Народния театър, засегнат от бомбардировките над София.

На заседанието си от 23 септември 1946 година с протокол № 17 Околийският комитет на ОФ в Кюстендил издига кандидатурата на своите представители във Великото народно събрание. Между седемте кандидатури от БРП (к) е и тази на Крум Кюлявков.

Сред многобройните му чернови на стихове, разкази, статии в архива му през този период се намират много изписани страници с познатия почерк, озаглавени „Слуга на народа". Не е трудно да се досетим, че става дума за народния представител. Кюлявков старателно се е готвил за своите речи и статии по случай парламентарните избори. Той е убеден, че „всичко разумно и честно в тази страна" ще се нареди „без остатък под спасителното знаме на Отечествения фронт".

Голямо място в творчеството на Кюлявков заемат и неговите статии за изобразителното изкуство. Повечето от тях, събрани в книгата му „На нов етап", засягат някои страни на ролята на партията в изобразителното изкуство и особено темата за Георги Димитров. В статията си „Георги Димитров и изобразителното изкуство" художественият критик изразява задоволството си, че нашите художници правилно са оценили безкрайните възможности, които този образ крие за тях. В личността и делото на народния учител и вожд той вижда неизчерпаем източник на вдъхновение и творчество.

И така — публицистът Крум Кюлявков ще бъде на своя пост до последния си дъх — 18. XII. 1955 година. И Не случайно, макар и под формата на шега, той заявява: „И аз, като Хайне, винаги меч държех в ръцете си".

Темпераментният писател, страстният публицист, вдъхновеният автор на „Никодим" и драмата „Първият удар", воюващият за комунистическите идеали художник-карикатурист, строителят на новата ни социалистическа култура и изкуство отново и отново ще напомня, че духовните, обществените измерения на твореца се определят от единството със съдбата на класата и народа.

 

Пояснения:

1            Вж. Крум Кюлявков, Светлини по пътя. С., Нариздат, 1945, с. 112.

2            Вж. сп. „Език и литература", кн. 4, 1963 г., с. 53.

3            ЦДИА, ф. 525, оп. 1, а. е. 15.

4            Сп. „Ведрина", кн. 10—11, 1914 г.

5            В. „Народна култура", бр. 30, 27. VII. 1968 г., с. 8.

6            Пак там, вж. цитираните спомени на В. Захариев.

7            Крум Кюлявков, Избрани произведения, т. II, С., Бълг. писател, 1964, с. 410.

8            Пак там.

9            Крум Кюлявков, Избрани произведения, т. II, С., Бълг. писател, 1964, с. 410.

10          Пак там. с. 411.

11          Крум Кюлявков, Избрани произведения, т. II, С., Бълг. писател, 1964, с. 410.

12          Сп. „Ново време", кн. 8, 1919 г.

13          Пак там.

14          ЦДИА, ф. 525, оп. 1, а. е. 495.

15          В. „Развигор", бр. 172, 21. II. 1925 г.

16          Крум Кюлявков. Оградата се люшна, II издание, С., Нариздат, 1946, с. 85.

 

17          Пак там.

18          Пак там.

19          Радослав Габровски, Човекът и поетът Христо Смирненски, С., Български писател. 1968 г., стр. 179.

20          Крум Кюлявков, Избрани произведения, т. II, С., Бълг . писател, 1955, с. 395.

21          Крум Кюлявков, Избрани произведения, т. II, С., Бълг. писател, 1955, с. 402.

22          Сп. „Звънар", бр. 1; 1924 г., с. 7.

23          Пак там, бр. 6, 1924 г., с. 8.

24          ЦДИА, ф. 495, оп. 1, а. е. 495.

25          Сп. „Червен смях", бр. 1, 1919 г.

26          Пак там.

27          Крум Кюлявков, Избрани произведения, т. 2, С., Бълг. писател, 1955, с. 32.

28          Сп. „Септември", 1970, кн. 11, с. 209—219.

29          Пак там.

30          Ц. Драгойчева, в. „Народна култура“, бр. 51, 20. XII. 1969 г.

31          Пак там.

32          Избрани произведения на К. Кюлявков, предговор от Т. Павлов, С., Бълг. писател. 1955.

33          Крум Кюлявков, Изкуство и политика, С., 1947, с. 135.

34          Пак там, с. 297.

35          Пак там.

36          В. „Работническо дело", бр. 5, януари 1943 г.

37          Пак там.

38          В. „Работническо дело", бр. 5, януари 1943 г.

39          Пак там, бр. 8 и 9, 1943 г.

40          В. „Работническо дело, бр. 8 и 9, 1943 г.

41          Вж. Крум Кюлявков, Изкуство и политика, С., 1947, с. 398.

42          Вж. в. „Работническо дело", бр. 3, март 1943 г.

43          Вж. в. „Работническо дело", бр. 3, март 1943 г.

44          Пак там.

45          Пак там.

46          Пак там.

47          ЦДИА, ф. 525, а. е. 503.

48          Пак там.

49          Вж. по-подробно за сп. „Патриот“, кн. 8 на сп. „Български журналист" от 1969 г.

50          Революционна София, С., Изд. на БКП, 1970, вж. спомените на .Сава Гановски.

51          В. „Работническо дело", бр. 4, 21. IX. 1944 г.

52          Пак там.

53          В. „Отечествен фронт" от 30. IX. 1944 г.

54          ЦДИА, ф. 525, оп. 1, а. е. 15.

 

Източник: „Дълг и призвание“, автор Боян Кастелов, Профиздат, 1977 г.

 

 

Свързани публикации :

Творецът и гражданинът Крум Кюлявков

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_11.html   

Крум Павлов Кюлявков - живот в снимки

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_14.html   

Крум Кюлявков – стихотворения

https://probuzhdane.wordpress.com/2022/12/15/krum-kyulyavkov-stikhotvoreniya/       

Крум Кюлявков – карикатури

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_12.html