Търсене в този блог

сряда, 30 октомври 2019 г.

Защо ГЕРБ печелят избори след избори ? – Искра Баева

След първия тур на местните избори - нищо ново. ГЕРБ продължава да е доминантната политическа сила почти в цялата страна, което след дългогодишното им управление си е чисто чудо. След 89 г. в България нито едно правителство не е управлявало повече от 4 години, а някои се задържаха на власт за по-малко и от 2 месеца. Нито един от стотиците гръмовни и тежки корупционни скандали през годините не само не ги свали от власт, но дори и не разклати управлението им.

А преди години не беше така. Инспирираните от Запада у нас зърнена и банкова кризи, които доведоха до изкуствена хиперинфлация бяха достатъчни цялото общество да се вдигне срещу БСП и да свали правителството на Жан Виденов. Приватизационните скандали при Иван Костов го изхвърлиха от властта завинаги, имотите на Симеон Сакскоруготски буквално изтриха партията му НДСВ от политическата карта на България, а онова странно гласуване за Дилян Пеевски - за шеф на ДАНС, изхвърли за пореден път БСП от управлението. Защо с ГЕРБ е различно?

Защо многобройните разкрития за чудовищна корупция на всички равнища и в трите кабинета на Борисов и деветимата самозапалили се в знак на протест срещу ГЕРБ... защо нищо от това не попречи на тази партия да печели избор след избор в продължение на цяло десетилетие? Част от отговора е в това, че партията на Борисов е германски проект, замислен и финансиран от фондациите на Меркел „Ханс Зайдел" и „Конрад Аденауер". Затова и ГЕРБ е първата българска партия, която се ползва с безрезервната подкрепа на геополитическия ни господар Германия (респективно и на Брюксел). Друга част от отговора е здравата ръка, с която ГЕРБ още с идването си на власт хвана всички медии, социологически агенции и политически институти за гушата. Но и това не е достатъчно фашизоиден проект като ГЕРБ да държи кормилото на властта у нас цели 10 години. Има и друго обяснение.

Преди години, докато БСП беше в силата си и управляваше, социолози (активни и днес) развиха тезата, че ако тя стартира пакет от мерки за деполитизиране на населението и то престане да се вълнува от политика, властта на Столетницата ще се стабилизира и тя ще управлява много дълго. Това беше наречено „нормализация".

Е, струва ми се, че днес вече живеем в такава „нормализирана" държава. Защото БСП тогава не предприе нищо, но пък по-късно ГЕРБ наложиха и внедриха точно този „пакет от мерки по нормализацията".

Вследствие на това хората се отвратиха от политиката и, поставени пред избор, днес предпочитат или да не гласуват, или да подкрепят управляващите. Защото независимо дали им харесват или не, те са познатото зло, с което са свикнали, и не искат да рискуват с новото и непознато зло. Тази обществена нагласа се постига с много пари, с много промиване на мозъци чрез медиите, с богат спектър от пи-ар трикове, чрез които се внушава, че всички политически партии са маскари... Отровният плод на деполитизацията, крайният резултат е нарасналото отвращение към политиката и към партиите в частност.

Ще припомня обаче как отвращението към партиите помага на превратаджиите от 19 май 1934 г. да забранят всички партии - за радост на гражданите. И точно липсата на партии позволява на цар Борис III през следващите 10 години да управлява необезпокояван с всички произтичащи от това последици. А последиците са, че България става съюзник на Хитлер и прегръща фашизма.

Подобен опит за деполитизация на обществото прави и БКП през 60-те години, като насочва вниманието и стремежа на социалистическите си граждани към придобиването на все повече материални блага - коли, апартаменти, вили, екскурзии и т.н. Целта е да народа да престане да се интересува от политика и да спре да се бърка в управлението на БКП. Този експеримент не завършва добре - идеята, че консуматорството движи икономиката е капиталистическа. Защото докато в западните капиталистически държави има изобилие от стоки, то в социалистическата бг. икономика с присъщите й перманентни дефицити тя по-скоро делегитимира системата.

Но да се върна към днешната реалност. Моето обяснение за трайното присъствие на ГЕРБ във властта е западния политически инженеринг, който деполитизира българското общество до степен, че днес то вече не се вълнува от политически програми и идеологии. Бойко Борисов и неговият ГЕРБ вече се идентифицират с властта, те все повече се вкопават и изглеждат безалтернативни. Така както през 70-те години изглеждаха Тодор Живков и БКП.

Имат ли акъл избирателите на ГЕРБ ?!?

Сред основните жалони на популисткия проект на Борисов ГЕРБ е антикомунизма. Цялото му 10-годишно управление бе белязано от тази реторика. Самият той не пропуска повод да нарече представителите на тази партия „комунисти". Какво обаче показаха местните избори тази година: В Русе от всичките 16 кандидати за кмет само спечелилият Пенчо Милков от БСП не е бил нито комсомолски активист, нито член на БКП - коментарът е излишен. Успехите на ГЕРБ не се дължат на осъзнат политически избор на населението, а са плод именно на индоктринираната през последните 10 години в българското общество деполитизация. Купуването на гласове, корпоративния вот и насаждането на страх сред населението от страна на управляващите ги оставяме настрана.

Но нито Борисов, нито ГЕРБ, нито Меркел, нито диктатурата на недоразумението ЕС ще са вечни. Дори ми се струва, че ситуацията намирисва на скоро - скоро ще се отървем от всички тях.


Източник: skandalno.net   29.10.2019

петък, 25 октомври 2019 г.

АПОТЕОЗ НА БЕЗСТРАШНАТА ВЯРА - Иван Гранитски

 

1

Традицията на голямата българска литература винаги насочва вниманието ни към една удивителна особеност - хармония на житейска и творческа съдба у най-ярките представители на отечествената литература, единство на социална позиция и нравствен избор. Съдбовна е обвързаността между най-важните послания на българската история и художествената им интерпретация от творците, предопределени да бъдат носители на духа на времето. Обикновено такъв тип автори са емблематични представители и естетико-художествени генератори на главните периоди в развитието на българската литература. Ако говорим за поезията, Гео Милев с гениална проницателност откроява четири етапа в нейното развитие, отъждествявани с имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Николай Лилиев. Ако продължим логиката на неговата мисъл и следваме разсъжденията му за философията на историята на българската поезия, ще изведем като друг, нов етап и творчеството на Никола Вапцаров.

Става дума за нови поетически идеи (художествено-естетически, стилистични, езикови и други търсения), които са адекватно отражение на движението на социалните идеи. Подобно на споменатите поети, и творчеството на Вапцаров е родено във върхов момент от националната история. Ако Иван Вазов е създателят на голямата традиция в българската литература и истински народен поет; ако Пенчо Славейков е жрецът воин, който открива пред нашата поезия нови естетически хоризонти; ако Пейо Яворов е певец на „колективното всенародно страдание на миналото" на българския народ; ако Николай Лилиев е майсторът, довел родния стих до виртуозно съвършенство - Вапцаров е поетът, който най-ярко и чувствително усеща и художествено претворява драмата на епохата в навечерието на Втората световна война.

Поразителна е приликата в житейската и творческата съдба на Ботев, Яворов, Гео Милев и Вапцаров. И при четиримата откриваме удивително единство в движението на социалното битие и разгръщането на художествените идеи. Четиримата сякаш композират отделните части на една симфония, посветена на българската трагична съдба. И за четиримата революцията (национална, социална и естетическа) е възхитителен идеал, поетически образ, който властно завладява творческото въображение, но същевременно е и жестока реалност. И четиримата не могат да си представят собствения живот и творчество без борбата за осъществяване на този идеал. И за четиримата бъдещият ден на Отечеството е немислим без хармонията между национална и социална революция. И четиримата без колебание приемат саможертвата като върховен акт на нравствен избор и социален дълг. Тези горди, самотни и неустрашими поети и личности отразяват най-ярко и точно духа на своето време, фиксират с творчеството си отделните действия от драмата на националната съдба. Така можем да си обясним високия градус на социалния патос в техните творби. Те живеят и творят с ясното съзнание, че Провидението ги е натоварило с тежката роля да бъдат певци на тъгите и драмите на своето време. И удивително е, че при цялата драматичност на индивидуалния им живот техните внушения са трагични, но не песимистични. Словото им е облъчено от особена вътрешна светлина и е заредено със слънчева енергия и вяра.

 

2

През последните години нискочели псевдоинтелигенти и хора с лакейски манталитет се опитват да внушават на българското общество, че автори като Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров трябва да бъдат подложени на преоценка. Не им харесва на „преоценителите", че тези велики български поети са и личности с неизтощим революционен дух, хора, посветили живота и творчеството си на социалната идея. Разбира се, причина за скверните попълзновения е не само духовната пустота на споменатите „преоценители", а и неудържимото им раболепие да изпълнят една добре заплатена външна поръчка. Тези литературни ибрикчии се наемат със задача, която не е по оскъдните им духовни силици - да преподредят естетико-художествената и общокултурната йерархия на ценностите в България от Освобождението насам. Но „Не се гаси туй, що не гасне", прогласява народният поет дядо Вазов.

Животът и творчеството на Вапцаров повтарят по изумителен и загадъчен начин нравствения Път и социалния Избор на други големи български поети. Драмата на националната съдба се оглежда у него по същия начин, както у Ботев, Яворов и Гео Милев. Подобно на тях Вапцаров отказва да приеме живуркането в една филистерска действителност и посвещава целия си живот на социалната и нравствената промяна на обществото. И неговата поезия, както поезията на споменатите поети, отразява върхови и крайно напрегнати състояния на българския дух, на конкретното социално и екзистенциално време. Затова тя е тревожна, драматично заредена, взривообразно разгръщаща се, тя улавя и художествено претворява посланията на действителност. А тези послания са жестоки. Човекът, този уж венец на мирозданието, е запокитен в бездната на мизерията. Насилието тържествува над неговия стремеж към хармония. Несвободата става всекидневие. Поезията на Вапцаров твърде често всъщност проследява зловещата хроника на цинизма на епохата, на неговите безбройни превъплъщения.

У Вапцаров ще открием редица ключови думи, които съдържат концентрирани основните послания. Достатъчно е да посочим думи като вяра, епоха, хляб, свобода, история, родина, майка, песен, надежда, тревога, човек. Няма да е преувеличено, ако кажем, че основният лайтмотив във Вапцаровата поезия е посветен на превъплъщенията на вярата. Вапцаров разглежда лирическия герой, отделната личност като индивидуална вселена, като своеобразен храм на Вярата. Храм от светлина и хармония, единство и противостояние. Подобно твърдение може да изглежда парадоксално, но ако прелистим отново единствената стихосбирка на поета „Моторни песни" (1940), ще усетим във всяко стихотворение почти физически сблъсъка с жестоката действителност -„живота със грубите / лапи челични"; „живот без маска и без грим"; „и ти ще бъдеш победен, / разкапан, озлобен живот"; „ти помниш ли как / някак много бързо / ни хванаха в капана на живота". Същевременно обаче тук откриваме и мощна контратеза. Срещу прозата на мрака се изправя светлото мечтание - пролетният вятър, който люлее нивите, зората, в която се къпят с блясък звезди. Вярата!

 

3

Петдесет години преди началото на новото хилядолетие Вапцаров вижда човека като същество, изваяно от светлина. У него светлината и сянката идват от вярата и невярата. Затова, без да си служи с думи, които символизират цветовете, поезията на Вапцаров е толкова цветово наситена и многобагрена. Чрез светлината и сянката у отделния човек Вапцаров рисува картината на епохата. За Вапцаров вярата е не само свързана с една справедлива и привлекателна социална идея, тя отразява в не по-малка степен определени нравствени аспекти и измерения.

Ако човекът е жесток, брутален, фалшив, ако у него мракът надделява и обсебва душата му, причината за това е главно несправедливата социална уредба. Но вярно е и обратното - невъзможно е да се постигне социален идеал от хора с тъмни души. Ето защо при Вапцаров постоянният сблъсък между мечтата и жестоката действителност е предаден така релефно и емоционално завладяващо. Човекът никога не е само светлина или само сянка, той винаги е в динамично равновесие и развитие. Затова и вярата при Вапцаров е тревожна вяра, тя винаги е заредена с особения трепет на съмнението, на неудовлетворението. Затова и самият образ на живота в поезията на Вапцаров е така персонализиран, поетът го натоварва с чертите на човешко същество. А отношенията с него са повече отношения на двубой, на противоборство:

Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? –

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен,

и победеният си ти.

 

Не вярваш ли? Не те е страх?

Но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

(„Двубой")

 

4

Времето, в което живее и твори Вапцаров, е действително жестоко време, време на разломи в колективната и индивидуалната душа; време, което задължава всяка личност да направи своя конкретен граждански и нравствен избор. Вапцаров прави своя избор - и със словото си, и с живота си той воюва за изграждането на бъдещия ден. Опитвайки се да извае този лелеян образ, поетът си служи с постоянни вътрешни цитати и алюзии с образи на други велики български творци. Стихът „ще снемем ние / слънцето при нас" от стихотворението „Завод" не може да не ни напомни например финала на поемата „Септември" от Гео Милев. При Гео Милев става дума за снемане на блажения рай долу, върху печалния, в кърви обления земен шар. При Вапцаров закодираният в яркия образ смисъл е идентичен. Подобно своеобразно вътрешно позоваване и диалог ще открием в стихотворението „Не бойте се, деца", където Вапцаров се обръща към внушенията на Яворовото стихотворение „В часа на синята мъгла" с великолепния образ на децата на бъдещето.

Поезията на Вапцаров е своеобразен диалог с времето, разговор с епохата. Затова нейното изграждане е подчинено почти винаги на принципа на драматургичното разгръщане. Отделното стихотворение има завръзка, сюжет, развитие, кулминация и развръзка. Внушенията се извайват от едновременното звучене на няколко гласа тъкмо защото в тази поезия говори духът на раздвоеното време. Лирическото изображение е диалогизирано, предпочитаната форма е белият, свободният стих, накъсването на фразата с разговорни интонации, повторения, въпроси, реторични обрати и т.н.

Лирическото изображение при Вапцаров винаги е многопластово. Ако единият пласт следи и отразява жестокото социално напрежение, което постоянно ражда съпротива, борба, отричане, отхвърляне, несъгласие - другият пласт показва вярата, надеждата, убеждението, че крайната задача и смисъл на човешкия живот не са насилието и робството (социално, духовно и пр.). Поезията на Вапцаров непрекъснато поставя въпроси, но разговорният език няма функцията само да изобрази индивидуалния човек в условията на жестоко и преломно време, а и да ни даде възможност да чуем различните гласове на човека и самото време:

И аз крещях години –

цяла вечност...

Долавях, че и другите крещят...

(„Завод")

 

5

Цялата поезия на Вапцаров е вик на протест, несъгласие, отхвърляне, отричане на каквото и да било право върху Човека, присвоено от Властта. Несправедлива и безчовечна е онази власт, която продава националните интереси и която се страхува от възразяващата срещу това личност, смята поетът. В такъв план ярката антифашистка ангажираност и дейност на Вапцаров не е само поетичен порив на кристалночиста и нравствено извисена личност, а и житейска позиция на човек, който поставя националните и духовните ценности над всичко. Който не може да си позволи компромис със собствената си съвест и съвестта на епохата.

Вапцаров притежава болезнено изострено чувство за историчност. Той разговаря непрекъснато с историята, полемизира с нейната студена фактологичност. Понякога я одухотворява като човешко същество, друг път не крие горчивината си от нейното бездушие:

Какво ще ни дадеш, Историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,

 

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало.

И под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

 

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

 

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно.

И няма никой да разказва

за простата човешка драма.

(„История")

 

През изминалите десетилетия от неговата трагична гибел Вапцаров е оценяван не само от историята, а и от ярки и значими световни поети. Достатъчно е да споменем Салваторе Куазимодо, Арис Диктеос, Янис Рицос, Марио де Микели, Жан Канапа и т.н. Ето какво споделя Арис Диктеос:

.....Вапцаров се роди от своята смърт. Удивени, непосредствено след войната, съотечествениците му откриват пред себе си „едно почти неизвестно до този момент поетическо чудо". И ако и да не се касае точно за чудо, то се касае за едно изключително явление в международната пролетарска или просто социална поезия. Аз поне не познавам друга поезия, която да излъчва такава силна топлота, човечност, близост и честност, поезия, която да е толкова убедителна в изискванията си за хуманна справедливост и мир, каквато е поезията на Вапцаров. И колко вяра в човека и в неговото бъдеще, колко копнеж за живот изразява и предава тази поезия, така проста, скромна и непосредствена като слово поезия, която не приема красивите думи и натруфеността."

Споменатите световноизвестни поети съзират в живота и творчеството на Вапцаров не само подвига на саможертвата, а и блестящия талант на истински говорител на времето, на художник, който рисува неподправената драма на своето поколение, изгоряло в жестока война с фашистката чума.

Като говорим за Саможертвата, трябва да подчертаем мистичната последователност, с която всички най-значителни български поети вграждат и своя живот, и своето творчество в духовния храм на българската национална съдба. Това като че ли е най-ярката характерологична особеност на българската поезия - безкористно всеотдаденият на националните тревоги, въжделения, борби, възторзи и покруси поет да вгради своята индивидуална духовна вселена във вселената на националния дух. В такъв план и Вапцаров е един от посветените в българската поезия, една от личностите, избрани от Провидението да носят и осмислят националната кармична натовареност.

 

6

Никола Вапцаров изпреварва с половин век своите съвременници в разгръщането на редица нови идеи в българската поезия. Точно като Ботев, Яворов и Гео Милев и той гледа десетилетия напред. Неговата поезия е толкова богата и наситена с внушения, че всяко следващо българско поколение ще преоткрива нови ценностни послания, които ще му помогнат да разбере себе си и да осмисли бъдещия си живот. В такъв смисъл Вапцаров е от фалангата на онези български поети, които са не само могъщи творци, а и нравствени пътепоказатели за българското общество. И саможертвата на Вапцаров не е жест към една политическа партия, както днес фасулковците (използваме израза на Пенчо Славейков) се опитват да ни убедят. Тази саможертва е водена от неунищожимата социална идея. А срещу социалната идея, срещу вярата в нея, както самият Вапцаров казва:

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

(„Вяра")

Вапцаров е едновременно средоточие на поетическите послания на големите духовни водачи на България (Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Гео Милев, Христо Смирненски) и начинател на нови тенденции, нова чувствителност, нови идеи в българската литература.

Писателят Константин Константинов проницателно посочва, че Вапцаров е ярко оригинален поет и личност: „Продължител по идейна линия на Смирненски, той няма нищо общо с него нито по натюрел, нито в изразни средства и далече го надхвърля в емоционално въздействие. Очистен от остатъците на символизма, той излиза непосредствено от земята, неукрасен с никакъв поетичен грим и в същото време преливащ от романтизма на едно ново време. Така той е най-последното и най-убедително преображение на социален поет в нашата литература. Страстно влюбен в живота, в човека и в земните неща, той е винаги задъхан, устремен напред и нагоре, цялостен и комплициран, без да бъде раздвоен, чист под саждите и трепетно чувствителен в грубата черупка на неудържим борец. Тъкмо тук е значителността и заразяващото въздействие на неговата поезия. Огнената сплав от идеи и чувства в стиховете на Вапцаров няма разсъдъчност. Неговите „добри намерения,, - то е същината му, то е пламъкът, който го обсебва през краткия му живот на земята. Рядко у български поет творческата искреност, лишена от всякакъв егоцентризъм, е намирала по-пряк художествен израз. И още - това радостно чувство на общност с хората и това вродено благородство, и тая бликаща топлота и доверие.,,

 

7

Отново в традициите на великата българска литература Вапцаров е със своя народ и в живота, и в смъртта. Този голям поетичен талант, разстрелян на Христова възраст от страхливото бездарие на властта, и с живота, и със смъртта си доказва, че е апотеоз на свободната личност. Собствената му съдба е своеобразна метафора на Освобождението на човешкия дух от оковите на мерзката тленност, апотеоз на извисената хармонична душа над низките филистерски страсти на грубата материалност, апотеоз на истинското посвещение на Отечеството, което се противопоставя на продаването на националните интереси. В такъв план поетът на безстрашната вяра Вапцаров се превръща все повече в поет на бъдещето.





 

петък, 18 октомври 2019 г.

Суровите истини в Сирия. Американската гледна точка

 

Читател на Колонел Касад  преведе забележителна статия на бившия куратор на кюрдския проект в Ирак и Сирия Брет МакГерк. Преди оставката си в края на миналата година МакГерк ръководи кюрдите чрез Държавния департамент на САЩ и също така координира вътре в рамките на американската коалиция срещу ИГИЛ. Доскоро той беше един от ключовите играчи в региона, действайки в същия план като Касем Сулеймани. Статията беше публикувана още през май тази година, но МакГерк поглежда доста добре в бъдещето на американската политика в региона от гледна точка на глобалистите, които още през пролетта започнаха да подозират как САЩ ще завършат в  Сирия. В много отношения Тръмп наруши точно тези обещания, които МакГерк от името на Държавния департамент от няколко години дава на кюрдите.

 

Следва самата статия

 

Суровые истины в Сирии

 

Америка не может сделать больше с меньшим, и она не должна пытаться

 

За последние четыре года я помог возглавить (США – прим. перев.) глобальный ответ на подъем Исламского государства (ИГИЛ) - усилия, которые привели к уничтожению “халифата” ИГИЛ в самом сердце Ближнего Востока, служившего магнитом для иностранных джихадистов и базой для начала террористических атак по всему миру. Работая в качестве специального посланника президентов США Барака Обамы и Дональда Трампа, я помог создать коалицию, которая была самой крупной в своем роде в истории: 75 стран и четыре международные организации, их сотрудничество строилось на основе лидерства США и их последовательных действиях при руководстве коалицией. Действительно, стратегия по уничтожению халифата ИГИЛ была разработана при Обаме, а затем продолжена с небольшими изменениями при Трампе; во всем она была сосредоточена на предоставлении местным боевикам возможности вернуть свои города из-под власти ИГИЛ, а затем создать условия для возвращения перемещенных лиц.

С самого начала стратегия также предполагала, что Соединенные Штаты будут оставаться активными в регионе в течение периода после уничтожения халифата, в том числе на земле в северо-восточной Сирии, где сегодня около 2000 американских спецназовцев удерживают коалицию из 60 000 сирийских боевиков, известных как Сирийские демократические силы или SDF. Но в конце декабря 2018 года Трамп переиначил эту стратегию. После телефонного разговора со своим турецким коллегой Реджепом Тайипом Эрдоганом, Трамп неожиданно отдал приказ вывести все американские войска из Сирии, видимо, не задумываясь о последствиях. Трамп с тех пор изменил этот приказ – его план, на момент написания этого эссе, заключается в том, чтобы примерно 200 американских военнослужащих оставались на северо-востоке Сирии и еще 200 оставались в Аль-Танфе, изолированной базе на юго-востоке страны. (администрация (коалиции – прим. перев.) также надеется, скорее всего напрасно, что другие члены коалиции заменят выведенные американские войска своими силами.) Но во всяком случае, этот новый план еще более рискованный: он ставит перед небольшой группировкой войск ту же задачу, что и нынешнее развертывание США на северо-востоке Сирии, которое в десять раз больше.

Многое остается неопределенным в отношении вывода войск США. Но каким бы ни был оставляемый контингент, решение Трампа значительно сократить американское присутствие в Сирии вряд ли будет отменено. Теперь задача состоит в том, чтобы определить, что должно произойти дальше – что Соединенные Штаты могут сделать, чтобы защитить свои интересы в Сирии, даже когда они сократят свое военное присутствие в ближайшие месяцы. Самое худшее, что может сделать Вашингтон, это сделать вид, что его вывод – полный или частичный - на самом деле не имеет значения, или что это просто тактический шаг, не требующий изменения общих целей. Стратегия, которую демонтировал Трамп, дала Соединенным Штатам единственный реальный шанс достичь ряда взаимосвязанных целей в Сирии: предотвратить возрождение ИГИЛ, сдержать амбиции Ирана и Турции и договориться о благоприятном послевоенном урегулировании с Россией. С уходом американских войск из Сирии многие из этих целей больше не являются жизнеспособными.

Вашингтон должен теперь поумерить свои запросы. Он должен сосредоточиться на защите только двух интересов в Сирии: недопущении возвращения ИГИЛ и недопущении создания Ираном там укрепленного военного присутствия, которое могло бы угрожать Израилю. Без рычагов воздействия на местах достижение даже этих результатов потребует болезненных компромиссов. Но альтернатива, в которой Соединенные Штаты делают вид, что ничего не изменилось, не достигает даже этих скромных целей и еще больше подрывает доверие к ним в этом процессе, гораздо хуже. Это горькая пилюля, которую нужно проглотить после прогресса последних четырех лет. Но лишенные других вариантов, Соединенные Штаты должны проглотить ее, тем не менее.

 

РАЗГРОМ ХАЛИФАТА

В сентябре 2014 года ИГИЛ была на пике могущества. Эта группировка контролировала почти 40 000 квадратных миль территории в Ираке и Сирии, площадь которой примерно равна площади Индианы и где проживает около восьми миллионов человек. Имея более $1 млрд. дохода в год, группа использовала этот самопровозглашенный халифат в качестве базы для планирования и осуществления террористических атак в Европе, и призвала своих сторонников сделать то же самое в Соединенных Штатах. На контролируемых землях ИГИЛ убивала, насиловала и порабощала тех, кого считала еретиками или неверными: христиан, курдов, шиитов и езидов, а также суннитов, не согласных с идеологией группировки. Несмотря на эту жестокость, и отчасти из-за нее, ИГИЛ была крайне привлекательна. В период с 2013 по 2017 год более 40 000 человек из более чем 100 стран прибыли в Сирию, чтобы присоединиться к ИГИЛ и другим экстремистским группировкам, сражающимся в сирийской гражданской войне.

Я был в Ираке летом 2014 года, когда ИГ захватило город Мосул, а затем наступало на Багдад. Даже когда посольство США начало эвакуацию персонала, готовясь к худшему, американские дипломаты готовились помочь иракцам оказать сопротивление. В последующие месяцы мы собрали широкую коалицию правительств, объединенных в своей оппозиции к ИГИЛ. План коалиции состоял в том, чтобы объединить военные операции против группировки с инновационными гуманитарными и стабилизационными инициативами, которые обеспечат тем, кто перемещен ИГИЛ, возможность получить основное убежище и вернуться домой после окончания боевых действий.

С самого начала американские дипломаты ясно дали понять, что это не будет бесконечной кампанией по созданию наций или переустройству Ближнего Востока. Цель состояла в том, чтобы уничтожить ИГИЛ и помочь местным жителям организовать свои собственные дела после поражения группировки. Эти цели были достигнуты. В течение следующих четырех лет ИГИЛ потеряла почти всю территорию, которую когда-то контролировала. Большинство ее лидеров были убиты. В Ираке четыре миллиона гражданских лиц вернулись в районы, когда-то принадлежавшие ИГИЛ, что является беспрецедентным показателем после любого другого недавнего насильственного конфликта. В прошлом году в Ираке прошли национальные выборы и было сформировано новое правительство во главе с способными прозападными лидерами, нацеленными на дальнейшее объединение страны. В Сирии SDF полностью вычистили ИГИЛ со своих территорий на северо-востоке страны, а программы стабилизации под руководством США помогли сирийцам вернуться в свои дома. В Ракку, бывшую столицу ИГИЛ, к концу 2018 года вернулись 150 000 мирных жителей из числа более 200 000 перемещенных человек.

Короче говоря, кампания США против ISIS не является, и никогда не была, «бесконечной войной» такого рода, которую Трамп осудил в своем послании «О положении страны» в феврале 2019 года. Он был разработан с самого начала, чтобы удержать Соединенные Штаты от впутывания в большие расходы, которые Трамп справедливо осуждает. Большую часть боевых действий ведут иракцы и сирийцы, а не американцы. Коалиция, а не только Вашингтон, поддерживает законопроект. И в отличие от вторжения Соединенных Штатов в Ирак в 2003 году, эта кампания пользуется широкой внутренней и международной поддержкой.

К концу 2018 года кампания приближалась к точке перегиба. Физический халифат был близок к поражению, и коалиция переходила к борьбе с подпольным повстанческим движением ИГИЛ. Хотя американские политики планировали этот переход, в правительстве были некоторые дебаты о том, как долго Соединенные Штаты должны оставаться в Сирии, а также каковы их конечные цели. Некоторые американские чиновники, особенно в Пентагоне, были сосредоточены на завершении первоначальной миссии: стойком поражении ИГИЛ. В Сирии это означало уничтожение халифата, а затем пребывание в течение определенного периода, чтобы помочь SDF защитить свою территорию и лишить ИГ возможности вернуться. Однако другие, в частности Джон Болтон, советник Трампа по национальной безопасности, считали, что американские войска должны оставаться в Сирии до тех пор, пока все иранские войска не уйдут и гражданская война в стране не будет решена. Это означало бы значительное расширение миссии и потребовало бы неопределенного обязательства американских войск, против чего выступал Трамп.

Никто в правительстве США всерьез не обсуждал вопрос о скором выводе войск, не говоря уже о том, что Вашингтон может просто объявить о победе над ИГ и затем покинуть Сирию. 11 декабря 2018 года я стоял на трибуне Госдепартамента и объяснял тогдашнюю официальную политику Соединенных Штатов в отношении Сирии: “Было бы безрассудно, если бы мы просто сказали: ну, физический халифат побежден, поэтому мы можем просто уйти сейчас". Восемь дней спустя Трамп сделал именно это, объявив через Twitter, что ”мы победили ИГИЛ“ и что "наши мальчики, наши молодые женщины, наши мужчины—они возвращаются, и они возвращаются сейчас". Это заявление оставило кампанию в замешательстве, а союзников Вашингтона в недоумении. США. чиновники, в том числе и я, пытались объяснить нашим партнерам резкую смену курса. После четырех лет помощи в руководстве коалицией, я обнаружил, что не могу эффективно выполнять свои новые инструкции, и 22 декабря подал в отставку.

 

НАЧАЛО КОНЦА

 

К тому времени, когда Трамп сделал свое заявление, размер халифата ИГИЛ сжался до нескольких городов, а Сирия стала свидетелем самого низкого уровня насилия с начала гражданской войны в 2011 году. Страна входила в то, что американские чиновники называли “временным конечным государством”, временно разделенным на три зоны влияния великих держав.

Первая и самая большая зона контролируется сирийским государством. Эта зона охватывает около двух третей территории страны, возможно, 70 процентов ее населения, и большинство ее крупных городов, таких как Дамаск и Алеппо. Она получает мощную военную и финансовую поддержку от одной великой державы – России, и одной региональной державы – Ирана.

Вторая зона – это анклав оппозиции на северо-западе Сирии. Большая часть этой зоны в настоящее время контролируется сирийским филиалом Аль-Каиды, Хаят Тахрир аш-Шам, а остальные контролируются поддерживаемыми Турцией оппозиционными группами. Турецкие военные охраняют линию прекращения огня, которую Анкара согласовала с Ираном и Россией, отделяющую западную часть турецкой зоны от районов, контролируемых режимом Асада.

В третьей зоне доминируют SDF, поддерживаемые Вашингтоном и его союзниками. Когда-то этот район был сердцем халифата ИГИЛ и занимал почти треть территории Сирии, обладая значительными энергетическими запасами, огромным сельскохозяйственным богатством и населением почти в четыре миллиона человек. Франция, Великобритания и Соединенные Штаты имеют специальные силы на земле в этой зоне, и более широкая коалиция помогает защитить свое воздушное пространство и способствует программам стабилизации. Соединенные Штаты и союзная сирийская оппозиционная группировка также контролируют Аль-Танф, который ранее был гарнизонным городом ИГ.

По мере того, как насилие в Сирии резко падало в течение 2018 года, границы между этими зонами укреплялись, создавая условия для дипломатии великих держав. Имея силы на местах и влияние на одну треть страны, Соединенные Штаты были в состоянии играть важную роль в формировании послевоенной Сирии.

 

ДИПЛОМАТИЯ ВЕЛИКИХ ДЕРЖАВ

 

Главным приоритетом для американских дипломатов было достижение урегулирования с единственной другой великой державой в Сирии -Россией, о конечных границах территории в зоне влияния США Вашингтон вел двусторонние переговоры с Москвой по Сирии с начала военного вмешательства России в 2015 году. Изначально целью было предотвращение случайных столкновений между американскими и российскими войсками. Со временем эти переговоры стали для Вашингтона форумом для проведения четких границ, очерчивающих районы, которые были бы недоступны для российских и сирийских сил и ополченцев, поддерживаемых Ираном. Это сработало, потому что Соединенные Штаты были готовы и могли обеспечить соблюдение этих границ в мае 2017 года американские самолеты бомбили ополченцев, поддерживаемых Ираном, когда они приблизились к позиции США возле Аль-Танфа; в следующем месяце американские самолеты сбили сирийский истребитель, когда он пересек северо-восточную зону рядом с позицией США. А в феврале 2018 года американские войска уничтожили группу российских наемников пытавшихся захватить нефтяное месторождение, удерживаемое SDF и американскими войсками.

К осени 2018 года США готовились к интенсивным переговорам с Россией по двум последоватепьным направлениям. На первом из них Вашингтон попытается побудить россиян заставить сирийский режим сотрудничать в мирных переговорах при поддержке ООН, известных как "женевский процесс". Этот процесс застопорился с 2012 года, и я стал скептически относиться к тому, что это даст результаты. Но впервые за многие годы ряд благоприятных событий - сокращение насилия на всей территории Сирии, присутствие Соединенных Штатов на местах и укрепление американо-российского диппоматического канала - объединились, чтобы дать этому процессу шанс на хоть какой-то успех.

Если Женевский процесс не приведет к прорыву, американские дипломаты подготовили второй путь для прямых переговоров с русскими по посреднической сделке между SDF и сирийским режимом. Эта сделка предусматривала бы частичное возвращение сирийских государственных учреждений, таких как школы и больницы, в районы, контролируемые SDF, - неизбежность, если только Соединенные Штаты и их союзники не захотят создать министерство на северо-востоке Сирии - при предоставлении основных политических прав населению региона США чиновники назвали этот результат "возвращением государства, а не режима". Любая сделка также позволила бы Соединенным Штатам получить доступ к воздушному пространству и небольшим военным объектам в этом районе чтобы поддержать давление на ИГИЛ и предотвратить возрождение группировки.

Такая договоренность отвечала бы чаяниям сирийцев воевавших вместе с коалицией, и обеспечивала бы их дальнейшую безопасность. Это также вернуло бы основные государственные учреждения на северо-восток, помогая местному населению и уменьшая риск мятежа против SDF и американских войск. Кроме того, Россия начала признавать, что присутствие США на северо-востоке Сирии сохранится до "окончательного разгрома" ИГИЛ - фраза, появившаяся в совместном коммюнике Трампа и президента России Владимира Путина в конце 2017 года. Москва признала что стабильное послевоенное урегулирование потребует компромиссов между Дамаском и SDF. К концу 2018 года начали вырисовываться контуры несовершенного, но приемлемого соглашения.

 

САЖАТЬ ИРАН В КЛЕТКУ

 

Стратегия США в отношении Тегерана была более враждебной. Военное присутствие Ирана в зоне влияния сирийского режима является значительным; если оно будет укреплено, то станет серьезной угрозой для Израиля и Иордании, двух жизненно важных союзников США. Тегеран также питает экспансионистские амбиции в Сирии: его прокси-силы стремятся проникнуть в зону США на северо-востоке, а также в район, окружающий гарнизон Аль-Танф, который находится на главной дороге между Дамаском и Басрой, в Южном Ираке. Их сдерживало только присутствие США. войска и угроза – или, в случае с Аль—Танфом, применение-силы.

Заявление Болтона о том, что американские войска останутся в Сирии до тех пор, пока все иранцы не уйдут, никогда не было реалистичным. Даже с неограниченными ресурсами, которые Трамп не был готов взять на себя, Соединенные Штаты не могли надеяться полностью изгнать иранцев из Сирии. Военное партнерство Ирана с Сирией восходит к началу 1980-х годов; Тегеран рассматривает страну как одного из своих самых важных союзников и готов заплатить высокую цену, чтобы сохранить там свой плацдарм. Глухое бряцание оружием служит только для ослабления доверия США и отвлечения от более реалистичных целей: сдерживания присутствия Ирана в Сирии, сдерживания его угроз Израилю и использования дипломатии для вбивания клина между Тегераном и Москвой.

Весной 2018 года Путин публично заявил, что Россия хочет, чтобы все иностранные вооруженные силы (в том числе иранские, турецкие и американские) покинули Сирию после окончания гражданской войны. Американские дипломаты начали использовать это открытие, требуя от России доказать, что она может удалить иранцев из ключевых районов страны, таких как регион, граничащий с Израилем и Иорданией. В рамках этих переговоров русские заявили, что они могут держать поддерживаемые Ираном подразделения по меньшей мере в 50 милях от Голанских высот и согласились разрешить миротворцам ООН осуществлять там мониторинг демилитаризованной зоны. Если русские смогут добиться этого к удовлетворению израильтян, Вашингтон заявил, что, возможно, будет готов обсудить частичный вывод войск из некоторых своих районов.

Соединенные Штаты согласовали свой подход с Израилем, который в 2017 году начал наносить авиаудары по иранским военным объектам в Сирии, которые он считал угрозой. Вашингтон не имел законного права наносить удары по иранским силам внутри Сирии, за исключением случаев самообороны, но Израиль имел полное право отказать (воспрепятствовать – прим. перев.) Ирану в возможности использовать сирийскую территорию для своих ракетных систем и других наступательных технологий. Сочетание израильской жесткой силы, американской дипломатии и американского военного присутствия дало Вашингтону мощный козырь в переговорах с русскими. Путин рассматривает отношения России с Израилем как центральную часть своей ближневосточной стратегии. Соединенные Штаты никогда не собирались выдворять всех иранцев из Сирии. Но, работая с израильтянами и используя свое собственное влияние в Сирии, они могли бы обеспечить определенное сотрудничество России в сдерживании иранского экспансионизма.

 

ОСМАНСКИЕ МЕЧТЫ

 

Присутствие США в Сирии также имело решающее значение для управления отношениями с Турцией, которая была проблемным партнером с самого начала кампании по борьбе с ИГИЛ. В 2014 и 2015 годах Обама неоднократно просил Эрдогана взять под контроль турецкую границу с Сирией, через которую свободно текли боевики ИГИЛ и техника. Эрдоган не предпринимал никаких действий. В конце 2014 года Турция выступила против усилий анти-игиловской коалиции по спасению преимущественно курдского города Кобани на севере Сирии от массированного нападения ИГИЛ, которое грозило закончиться резней среди гражданского населения. Шесть месяцев спустя Турция отказала коалиции в просьбе закрыть пограничные переходы в городах, которые стали логистическими центрами для ИГИЛ, таких как Таль-Абьяд, даже после того, как американские дипломаты сказали туркам, что если они не будут контролировать свою границу, победить ИГИЛ будет невозможно.

Столкнувшись с непримиримостью Турции, Соединенные Штаты стали более тесно сотрудничать с сирийскими курдскими боевиками, известными как Отряды народной защиты (YPG), которые защищали Кобани. YPG нанесла первый удар по ИГИЛ в Сирии, и вскоре она добилась успехов в вербовке десятков тысяч арабов в то, что позже станет SDF.

Турция возражала против поддержки США SDF. Анкара утверждала, что курдский компонент группы контролировался Рабочей партией Курдистана (РПК), курдской сепаратистской группой, которая вела непрерывную войну против Турции в течение почти четырех десятилетий. (В 1997 году Соединенные Штаты объявили РПК террористической организацией.) Хотя Вашингтон никогда не находил никаких случаев пересечения членами YPG границы для ведения боевых действий в Турции, а также доказательств того, что РПК имела оперативный контроль над SDF или что поставляемое США оружие проникало в Турцию, США политики приложили все усилия, чтобы решить проблемы Анкары. Соединенные Штаты ограничили свою военную помощь SDF; в результате бойцы группы вступили в бой без бронежилетов и шлемов и только с ограниченным противоминным оборудованием. (Во время одного из моих визитов в Ракку я узнал, что бойцы SDF приобрели стада овец для обнаружения и поджога мин ИГИЛ.) В течение нескольких месяцев Соединенные Штаты пытались успокоить Эрдогана, откладывая срочные операции SDF, такие как кампания по изгнанию ИГИЛ из сирийского города Манбидж, который группа использовала в качестве центра для планирования и осуществления нападений в Европе. Вашингтон даже направил своих лучших военных стратегов в Анкару, где они попытались разработать план освобождения Ракки с бойцами поддерживаемой Турцией сирийской оппозиции. В конце концов стало ясно, что для осуществления совместного плана с Турцией потребуется до 20 000 американских военнослужащих на местах. И Обама, и Трамп отвергли этот вариант, и в мае 2017 года Трамп решил напрямую вооружить YPG, чтобы она могла забрать Ракку у ИГИЛ.

Американские дипломаты смогли справиться с возникшей напряженностью в отношениях с Турцией благодаря присутствию американских военных в Сирии. Если бы Турция заявила, что на границе возникла проблема, американские войска могли бы обеспечить, чтобы граница оставалась спокойной и стабильной. (Соединенные Штаты также неоднократно приглашали турецких официальных лиц приехать в северо-восточную Сирию и посмотреть на ситуацию своими глазами, от чего они демонстративно отказались.) Когда Турция пригрозила напасть на курдов через границу, как это часто бывало, Вашингтон напомнил Анкаре, что американские войска находятся и там. А Соединенные Штаты заверили Эрдогана, что будут сдерживать любую продемонстрированную угрозу Турции со стороны Сирии. До тех пор, пока там находились американские войска, у турецких военных не было причин вмешиваться, и Анкара знала, что угроза жизни американцев будет иметь серьезные последствия для ее отношений с Вашингтоном.

Вывод американских войск, однако, снимает этот сдерживающий фактор. В настоящее время существует риск того, что Турция может начать вторжение в северо-восточную Сирию, аналогичное тому, которое она провела в январе 2018 года в Африне, курдском районе на северо-западе Сирии, не защищенном американскими войсками. Там турецкие военные, работая со своими исламистскими союзниками в сирийской оппозиции, напали на YPG, вытеснили более 150 000 курдов (почти половину населения Африна) и вновь заселили провинцию арабами и туркменами из других районов Сирии. Эта операция была не ответом на какую-либо реальную угрозу, а результатом стремления Эрдогана расширить границы Турции, которые, по его мнению, были несправедливо очерчены Лозаннским договором 1923 года. Я сидел на встречах с Эрдоганом и слышал, как он описывал почти 400 миль между Алеппо и Мосулом как “турецкую зону безопасности”, и его действия подкрепляли его слова. В 2016 году Турция развернула свои вооруженные силы к северу от Мосула без разрешения иракского правительства или кого-либо еще; дальнейшее развертывание было заблокировано только присутствием американских морских пехотинцев. Эрдоган теперь хотел бы повторить свою африканскую операцию на северо-востоке. Это будет включать отправку турецких войск на 20 миль в Сирию, удаление YPG (и большей части курдского гражданского населения) и создание так называемой безопасной зоны.

Военное присутствие США выиграло время для американских дипломатов, чтобы обеспечить долгосрочное соглашение, которое могло бы разумно удовлетворить Турцию, сдерживая грандиозные амбиции Эрдогана и защищая SDF и их курдских бойцов. Вывод войск до того, как такая договоренность будет достигнута, чреват катастрофой – вторжением Турции, которое приведет к массовому перемещению гражданского населения, разрушению SDF и созданию вакуума, в котором будут процветать экстремистские группировки, такие как ИГИЛ.

 

АРАБСКАЯ ДОРОГА В ДАМАСК

 

Военное присутствие США в Сирии также было важно для управления отношениями Вашингтона с арабскими государствами. Призрак трех бывших имперских держав Ирана, России и Турции определяющих судьбу Сирии, государства арабского большинства, неудивительно породил арабский откат особенно из Египта, Иордании. Саудовской Аравии и Объединенных Арабских эмиратов (ОАЭ). И поскольку большая часть сирийской оппозиции сейчас либо доминирует над исламистами, либо низведена до статуса турецкого посредника эти государства начапи свои усилия по возвращению Дамаска в арабское лоно.

Соединенные Штаты выступили против стремления своих арабских союзников нормализовать отношения с Дамаском, посчитав, что это снизит давление на президента Сирии Башара Асада с целью участия в женевском процессе. Пока американские войска находились на земле в Сирии и вели успешную кампанию против ИГИЛ, американские дипломаты могли авторитетно говорить когда просили своих арабских партнеров воздержаться от возобновления отношений с Асадом присутствие США обеспечивало сдерживание иранской и турецкой экспансии которой опасались арабские государства. Еще в декабре 2018 года Вашингтон заверил своих арабских союзников, что американские войска останутся на земле в Сирии в течение значительного периода времени. Эта гарантия помогла обеспечить крупные инвестиции из Саудовской Аравии и ОАЭ в поддержку гражданских усилий по стабилизации в районах, когда-то удерживаемых ИГИЛ, включая город Ракку

Обещанный уход Трампа перевернул эту ситуацию. Соединенные Штаты теперь будут бороться, чтобы убедить своих арабских союзников что они являются убежденным игроком в Сирии. А поскольку Иран и Турция продвигают в Сирии программы, которые резко расходятся с программами арабских государств, американским дипломатам будет трудно убедить своих арабских партнеров не преследовать свои собственные интересы как они считают нужным, в том числе работая с сирийским режимом (Вашингтон мог бы угрожать санкциями арабским государствам, но такие угрозы являются признаком спабости, когда используются против друзей ). Неудивительно, что ОАЭ вновь открыли свое посольство в Дамаске вскоре после того, как Трамп объявил об уходе США. Можно ожидать, что другие арабские государства последуют его примеру

 

ГОРЬКАЯ ПРАВДА

 

Развертывание американских войск в Сирии позволило Соединенным Штатам встать лицом к лицу с Россией, сдержать Иран, сдержать Турцию, удержать арабские государства в узде и, самое главное, предотвратить возрождение ИГИЛ. Первоначальный приказ Трампа полностью вывести американские войска уничтожил все эти преимущества. Его недавняя поправка к этому приказу, которая позволяет 200 военнослужащим оставаться на северо-востоке и 200 оставаться в Аль-Танфе в надежде, что другие войска коалиции в конечном итоге составят баланс, может еще больше ухудшить ситуацию.

Новый план Трампа не остановил его первоначальный приказ о выводе войск. В ближайшие месяцы Соединенные Штаты будут значительно сокращать численность своих войск в Сирии, не зная, пошлет ли коалиция замену, что затруднит планирование и увеличит риск для тех войск, которые останутся. Кроме того, другие коалиционные силы вряд ли будут развернуты в достаточном количестве. В Ираке коалиция имеет 22 своих военных партнера. В Сирии их три: Франция, Великобритания и США. Французское и британское развертывание невелико и, благодаря внутриполитическому давлению в обеих странах, не будет увеличено намного, если вообще будет увеличено. Что еще хуже, миссия для 200 американских военнослужащих на северо-востоке, по-видимому, будет расширена, чтобы включать в себя не только поражение ИГИЛ, но и поддержание безопасной зоны в турецком пограничном регионе и защиту американской зоны от иранского, российского или сирийского проникновения. Это слишком много для 200 солдат; это было бы трудно даже для 2000. Просьба к таким небольшим силам продолжать столь обширную миссию несет в себе серьезные риски, которых можно было бы избежать, сохранив присутствие США на нынешнем уровне.

Лучшее, что Трамп мог бы сделать, - это отменить свой приказ о выводе средств. Но если он этого не сделает, Соединенные Штаты не смогут претендовать на то, что, оставив горстку войск в Сирии, они смогут избежать необходимости переосмысления своей стратегии. Вашингтон должен принять некоторые жесткие истины. Во-первых, Асад никуда не денется. Он является массовым убийцей и военным преступником, но на этой поздней стадии нет никаких шансов, что Соединенные Штаты или кто-то еще свергнут его. Вашингтону не нужно принимать правление Асада или взаимодействовать с его режимом, но он больше не должен истощать авторитет и престиж США, настаивая на том, что он должен уйти, или что он должен реформировать свой режим, в Женеве. И хотя Соединенные Штаты могут продолжать оказывать давление на Дамаск с помощью санкций, экономическая боль, которую они могут причинить, меркнет по сравнению с тем, что уже претерпел режим. С 2011 года Сирия пережила самый крутой обвал ВВП из всех стран со времен Германии и Японии в конце Второй мировой войны. Вашингтон должен использовать адресные санкции для достижения более ограниченных целей, таких как обеспечение возвращения сирийских беженцев из Иордании и Ливана и предоставление ООН возможности действовать на всей территории страны, в том числе в контролируемых SDF районах северо-востока. Использование санкций в погоне за недостижимыми целями, такими как устранение Асада, только создаст черные рынки, которые принесут пользу экстремистам и увеличат страдания простых сирийцев.

Вторая, связанная с этим истина заключается в том, что арабские государства теперь возобновят сотрудничество с Дамаском. Сопротивление этой тенденции со стороны Вашингтона только расстроит арабские государства и побудит их вести свою дипломатию за спиной Вашингтона. Лучшим подходом для Соединенных Штатов было бы работать со своими арабскими партнерами над выработкой реалистичной программы действий в отношении Дамаска—например, путем поощрения арабских государств к тому, чтобы обусловить свои возобновленные отношения с Сирией мерами укрепления доверия со стороны режима Асада, такими как всеобщая амнистия для мужчин военного возраста, которые покинули страну или присоединились к оппозиционным группам и теперь хотят вернуться на контролируемую режимом территорию. Ограниченное, условное арабское присутствие в Дамаске также может начать ослаблять монополию Ирана и России на влияние в Сирии.

Соединенные Штаты также должны признать, что Турция, хотя и является союзником по договору, не является эффективным партнером. Американские дипломаты продолжают надеяться, что, работая с Турцией по Сирии, они смогут сломить дрейф Анкары к авторитаризму и внешней политике, которая работает против интересов США. Они не смогут. Турция была проблемным союзником задолго до любых разногласий по Сирии. За последнее десятилетие Анкара помогла Ирану избежать санкций США, удерживала американских граждан в заложниках и использовала миграцию как инструмент шантажа Европы. Совсем недавно она начала закупать российские зенитные системы, несмотря на возражения НАТО и активно поддерживала, наряду с Китаем, Ираном и Россией, авторитарный режим президента Николаса Мадуро в Венесуэле. Турция хочет, чтобы США поддержали ее проект по расширению своей территории на 20 миль в северо-восточную Сирию, даже если она отказывается что-либо делать с укреплением Аль-Каиды на северо-западе Сирии. Вашингтон не должен участвовать в этой циничной повестке дня. Он должен дать понять Анкаре, что нападение Турции на SDF, даже после вывода американских войск, будет иметь серьезные последствия для американо-турецких отношений.

Наконец, Соединенные Штаты должны признать, что Россия сейчас является главным силовым посредником в Сирии. Вашингтон не имеет никаких отношений с Дамаском или Тегераном, поэтому ему придется работать с Москвой, чтобы добиться чего-то. Россия и США имеют некоторые пересекающиеся интересы в Сирии: оба хотят, чтобы страна сохранила свою территориальную целостность и отказала в убежище ИГИЛ и Аль-Каиде, и оба имеют тесные связи с Израилем. Сирийский кризис не может быть разрешен без прямого взаимодействия между Москвой и Вашингтоном, и Соединенные Штаты должны отделить сирийскую проблему от других аспектов своих проблемных и враждебных отношений с Россией.

 

ВЕРНУТЬСЯ К РЕАЛЬНОСТИ

 

Учитывая эти жесткие истины, Соединенные Штаты потерпят неудачу, если они продолжат преследовать великие цели в Сирии. Вместо этого Вашингтон должен перестроить свои цели с помощью своих новых ограниченных средств. Теперь он должен сосредоточиться на двух интересах: отказать Ирану в усиленном военном присутствии, которое могло бы угрожать Израилю, и предотвратить возрождение ИГИЛ.

Отказать Ирану в усиленном военном присутствии – гораздо более скромная цель, чем та, о которой заявляли Болтон и госсекретарь Майк Помпео. До того, как Трамп издал свой приказ о выводе войск, Болтон заявил, что американские войска останутся в Сирии “до тех пор, пока иранская угроза продолжается на всем Ближнем Востоке“. Выступая перед аудиторией в Каире в январе этого года, Помпео заявил, что Соединенные Штаты “выгонят все последние иранские ботинки” из Сирии – и это вскоре после того, как Трамп приказал всем последним американским ботинкам уйти. Это не были реалистичные цели до решения об уходе Трампа, и они звучат еще более пустыми после этого.

Вместо этого Соединенные Штаты могут и должны оказать дипломатическую поддержку Израилю, поскольку его военные отказывают (препятствуют – прим. перев.) Ирану в возможности использовать Сирию в качестве плацдарма для ракетных ударов по Израилю. Это общая цель России, которая стремится сохранить хорошие отношения с израильским правительством и хочет не допустить превращения Сирии в поле битвы между Израилем и Ираном. Цель предотвращения иранских военных укреплений в Сирии может послужить основой для трехсторонней дипломатии между Израилем, Россией и Соединенными Штатами. Если вести себя разумно, такая дипломатия также может начать вбивать клин между Россией и Ираном по Сирии.

Соединенным Штатам будет сложнее предотвратить возрождение ИГИЛ. SDFсейчас контролирует территорию бывшего халифата, но его ресурсы скудны. Он противостоит враждебной Турции на севере, враждебному Ирану и сирийскому режиму на юге, а также беспокойному многомиллионному населению в районе, который он контролирует. SDF также удерживает тысячи закаленных (в боях – прим. перев.) заключенных ИГИЛ, в том числе более 1000 иностранных боевиков, которые в случае освобождения могут стать ядром для возрожденной ИГИЛ. Американские вооруженные силы, имеющие позиции на северо-востоке Сирии и уникальные возможности в области разведки и материально-технического обеспечения, служат существенной поддержкой SDF и позволяют ей действовать в качестве сплоченной силы. Если Соединенные Штаты уйдут или сократят свое военное присутствие до уровня нынешнего, их способность поддерживать SDF сойдет на нет, оставляя группу более уязвимой на внешних границах своей территории. Сокращение американской поддержки также увеличит риск того, что многочисленные этнические и региональные компоненты SDF начнут разрушаться или найдут новых союзников—Иран и режим для одних, Турция для других. И хотя ИГИЛ ослаблена, она по-прежнему остается безжалостным и дисциплинированным актером. Он будет быстро двигаться, чтобы заполнить любой вакуум, оставшийся на северо-востоке Сирии.

Когда Соединенные Штаты уйдут, SDF понадобится новый благодетель, который поможет ей сохранить свою способность удерживать северо-восточную Сирию и защищать ее от Ирана и Турции. К сожалению, единственным жизнеспособным кандидатом на эту роль является Россия. Москва может предложить SDF определенную военную и дипломатическую поддержку и помочь группе заключить сделку с режимом, которая включит SDF в состав сирийской армии и обеспечит политические права для населения на северо-востоке Сирии. SDF уже предлагали стать филиалом сирийской армии в обмен на некоторое политическое признание ее местных советов. Такой исход неинтересен. Но это, вероятно, единственный способ сохранить стабильность на северо-востоке, подавляя ИГИЛ. Такая договоренность не была бы беспрецедентной: бывшие антирежимные оппозиционные группы были реорганизованы под командованием российского Пятого корпуса, который в настоящее время действует на юге Сирии. Для этих боевиков и арабских государств, которые их поддерживали, это был лучший вариант, чем военное поражение или подчинение со стороны Ирана. (Сирия-страна плохих вариантов.) Соединенные Штаты все еще могут помочь сформировать сделку в этом направлении, но они должны сделать это в ближайшее время, поскольку их влияние будет только уменьшаться в ближайшие месяцы.

Эти пересмотренные цели являются скромными. Они отражают неизбежный факт, что Трамп утратил лидерство США в решающий момент кампании, в пользу Ирана, России и Турции. Американским политикам придется признать, что влияние США в Сирии идет на убыль, и соответственно пересмотреть свои цели. Лучший способ спасти ситуацию для американских лидеров – перестроить свои цели, пути и средства с акцентом на то, что действительно имеет значение для Вашингтона – предотвращение превращения Сирии в плацдарм для нападений на Соединенные Штаты или их союзников. Это важная и достижимая цель. Главное препятствие на пути ее реализации – отрицание.

 

Брет МакГерк, май/юни 2019 г.

Преводът направи frederic_perls

 

В октябре, с точки зрения МакГерка, наступила ожидаемая катастрофа.

 

Източник: Колонел Касад

 




сряда, 2 октомври 2019 г.

Старото и новото русофобство в България: прилики и разлики – Искра Баева

Доклад, изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, 11 октомври 2018 г.

Най-характерното и за старото, и за новото русофобство е това, че то остава ограничено като обществено въздействие, не успява да пусне дълбоки корени сред обикновените българи, но често взема връх в държавната политика и то почти винаги под натиск отвън

 

В средноголяма държава като България, при това разположена в толкова важен геополитически регион като Балканите, отношението към другите държави, особено към великите сили, винаги поражда особена чувствителност. Този принцип е валиден не само за България, а за всички подобни по размери и географско положение страни в света. В случая с България обаче в модерното и съвременното ѝ развитие има една страна, която играе толкова ключова роля, че към нея българите проявяват не нормалното за всяка чужда държава отношение, а онази своя особеност, формулирана от Христо Ботев с думите „силно да любят и мразят” („На прощаване”, 1868 г.). Тази страна е Русия, а причините за силната емоция, които тя предизвиква у повечето българи, са не толкова в географското ѝ/ни разположение, колкото се крият в историята.

Българското отношение към Русия поражда яростно вътрешнополитическо противопоставяне, известно като релацията русофобия – русофилия. Докато подобни определения не съществуват за други държави, независимо колко велики са били или продължават да са.

У гражданите и на повечето страни в региона великите държави предизвикват положителни или отрицателни чувства, но не и такова силно разделение между любов, благодарност и преклонение, от една страна, и омраза, отрицание и противопоставяне, от друга. Затова е толкова интересен отговорът на въпроса защо това е така?

Моето обяснение, както отива на професионална историчка, е свързано с взаимоотношенията между българите и голямата североизточна сила, единствената славянска държава, влязла в числото на великите сили от ХVIII в. и останала почти без прекъсване такава до наши дни.

Става дума за голямата зависимост на успеха или неуспеха на българското националноосвободително движение от Русия, единствената надежда на българите за успешно противопоставяне на вековния османски поробител, надежда, добила митични очертания в образа на „Дядо Иван”, олицетворяващ инак доста жестокия и спорен основоположник на Руската империя Иван IV Грозни (1530–1584).

Българският народ следи с нарастващо съпричастие многобройните войни, които Русия води с Османската империя и след които се създават християнските балкански държави Сърбия и Гърция. Надеждата е, че след тях идва и българският ред. Но големите националреволюционери като Георги Раковски, Георги Мамарчев или Христо Ботев се сблъскват и с другото лице на Русия: нейното променящо се отношение към българите, когато руската външна политика има нужда от стабилност в отношенията с Османската империя и с другите европейски сили, а не от вътрешен съюзник, какъвто са българите.

Двойствеността в отношението на Руската империя към българите и тяхната кауза се проявява особено ярко по време и след последната голяма война, която тя води с Османската империя – освободителната за нас Руско-турска война от 1877-78 г. Съвпадението на интересите е в това, че след унизителното поражение от Кримската война 1853-56 г., нашето Априлско въстание и турските кланета позволяват на Русия да се завърне успешно на европейската сцена, но при предварително очертани ограничения за резултатите от войната. Едно от тях е съгласието ѝ да не създава нова голяма славянска и християнска държава на Балканите. Това ограничение е преодоляно с категоричната победа на руското оръжие и така на 3 март 1878 г. се ражда Санстефанска България. Този ден бележи триумфа и единението на българите с Русия.

Международните отношения през ХIХ в. обаче са строго регламентирани от „европейския концерт”, поддържащ баланса на силите, което в нашия случай означава, че се налага Санстефанският договор да бъде преразгледан. А разочарованието, че Русия не успява да защити единната българска територия, ражда русофобството. Най-силно е то сред политиците и ще нараства през следващите години, когато Русия ще се опита, понякога доста грубо-надменно, да оформи и подчини България на своите интереси.

Противоречията нарастват, когато българските политици се пробват самостоятелно да решат националния въпрос, без да се съобразяват както с европейския баланс на силите, така и с проблемите на Русия. Така например Съединението е обявено в нежелан от Русия момент и последвано от нейната негативна реакция. Тя подхранва антируските настроения, според които всички неуспехи на България се дължат на нежеланието на Русия да защитава нашите интереси. И се стига дотам, че след Балканската война във всички последвали войни на ХХ в. България влиза в коалиции срещу Русия, а идейната обосновка на тази еволюция е бързо избуялото русофобство.

Какво представлява старото българско русофобство? Източникът му е сблъсъкът между големите надежди, родени от освобождението, и голямото разочарование, че това не става според Санстефанския договор. Не става дума за рационален подход, а за чувства:

 

надеждите раждат русофилията,

а разочарованието – русофобията,

 

подклаждана и от променящата се политика на Руската империя.

Наред с емоциите, старата българска русофобия има и други специфики. Например тази, че русофобите често са били пряко или косвено са свързани с Русия – или са живели в нея или са свързвали с нея националноосвободителната си дейност. А разочарованието се дължи на разминаването между очакванията и реалностите както за живота в имперска Русия, така и с имперската външна политика, която преследва своите цели, често несъвпадащи с българските.

Добър пример за това е Стефан Стамболов. Роден в столицата на Втората българска държава Търново, едва на 16 години заминава да учи в Духовната семинария в Одеса, където обаче неговите революционни идеи се сблъскват с консервативния имперски режим и две години по-късно е изключен заради връзки с руски революционери. Оттук тръгва разочарованието му. Но истинското му русофобство се разгръща, когато в освободена България действията му влизат в противоречие с руската политика.

Втората специфика на старата българска русофобия е чисто политическият ѝ характер. Тя засяга само част от политическата класа, но не и масата българи, които си остават русофилски настроени независимо дори от няколкократното военно противопоставяне. Любопитно е и това, че старото българско русофобство няма икономически характеристики, тъй като липсва каквато и да било икономическа зависимост на България от Русия. Към страните, които имат реални икономически интереси в България – Германия, Франция или Великобритания, отношението на българите е много по-рационално и обяснимо.

Старото българско русофобство е унищожено в края на Втората световна война по геополитически и идеологически причини. България попада в съветската сфера на влияние, старата политическа класа е отстранена, а новата е съветофилска, наследник на традиционното русофилство. Русофилството остава трайна българска специфика в Източна Европа и е една от причините противопоставянето на новата политическа и икономическа система да е много по-ограничено, отколкото е онова в другите страни от Източния блок.

Българското русофобство се възражда едва през 80-те години, когато кризата на държавния социализъм от съветски тип се задълбочава и придобива идейни характеристики. Можем да го открием в изследванията на модерните за времето си историци като Николай Генчев. То се гради върху прикривани дотогава факти за руската намеса в българските дела и върху възраждането на интереса към старата русофобска литература, добила статут на апокрифна, разпространявана като самиздат. Русофобски черти придобива и част от българското дисидентство, независимо че или може би тъкмо защото е вдъхновено от съветското.

Истинското съвременно русофобство се ражда едва в годините на прехода, когато на власт идва новата българска десница с правителството на Филип Димитров. Една от основните нейни задачи е да преориентира геополитически страната от Изток на Запад, сиреч от СССР/Русия към САЩ/Западна Европа. Процесът се оказва доста труден заради социалистическото наследство, затова изисква значителни усилия.

Става дума за това, че за разлика следосвобожденския период, когато Русия има силно политическо и културно присъствие в българското общество, но не и икономическо, преходът в началото на 90-те години започва с огромната икономическа зависимост на България от СССР/РФ – 60 % от българското производство е свързано и обърнато към съветските пазари, да не говорим за почти пълната енергийна зависимост – нефт, природен газ.

Посочените обстоятелства предопределят факта, че

 

основната задача на новото българско русофобство е

да откъсне икономически България от Русия

 

На нея са посветени усилията на първия свободно избран президент на Република България д-р Желю Желев и на правителствата на СДС – на Филип Димитров (1991–1992) и Иван Костов (1991–2001). Този процес завършва с частичен успех, който обаче е придружен от деиндустриализация и разгром на българската промишленост и селско стопанство с тежки икономически и демографски последици, еволюирали в наши дни до демографска катастрофа. Една от икономическите задачи на новото българско русофобство си остава нереализирана и до днес – енергийната независимост. В ситуацията на последователна русофобска политика обаче, условията, при които България продължава да получава природен газ и нефт от Русия, са значително по-неблагоприятни, отколкото за други страни от бившия Източен блок.

Какви са приликите и разликите на днешното русофобство със старото?

Ще започна с приликите. Първата е връзката на новите русофоби със страната, която мразят. При повечето днешни русофоби става дума за минало пребиваване във и връзки със Съветския съюз. Достатъчно е да изброя имената на изявените нови русофоби, за да се разбере за какво става дума: Пламен Цветков и Огнян Минчев – аспиранти в СССР, Иво Инджев, завършил образованието си там, Илиян Василев – бивш български посланик в Москва.

Втората прилика е използването на историята за обосноваване на опасността, която представлява СССР/Русия за България. И при тях, както и при старите русофоби, методът е класически – подбиране на определени факти и преувеличаване на тяхното значение за историческото развитие.

Има още едно подобие, което може би е и най-важното – повърхностният характер на новото русофобство, което не успява да засегне значителни части от българите, макар че съвременните информационни средства позволяват на новите русофоби да постигнат по-големи успехи в пропагандирането на своите идеи, отколкото имат старите.

Съществуват и разлики. Първата и най-важната от тях е икономическата зависимост на България, каквато изобщо не съществува при Третата българска държава. Икономическата, по-скоро енергийна, зависимост предполага и по-различна мотивация на русофобството. При неговите носители вече не става дума за осигуряване на политическа кариера, а по-скоро за обслужване на чужди интереси – на онези държави, които продължават противопоставянето от Студената война и търсят нови конфликти. Това прави новото българско русофобство не толкова автентично като старото, а по-скоро зависимо, да не кажа платено отвън.

Не по-маловажна отлика е и това, че за разлика от старото русофобство новото се свързва неразривно с антикомунизма. Тази характеристика е странна, тъй като съвременна Русия сама се е отрекла от комунистическото/болшевишкото си наследство. Аз си обяснявам антикомунизма на днешните русофоби с опитите им да очертаят колкото се може по-зловещ образ на днешна Русия като продължител на Съветския съюз, за да намери русофобството нови източници на подкрепа. Но всъщност антикомунизмът не помага на новото русофобство, а му пречи, тъй като комунизмът в съвременното българско общество е маргинален и като идея, и като движение.

И за да завърша, искам да обърна внимание върху факта, че най-характерното и за старото, и за новото русофобство е това, че то остава ограничено като обществено въздействие, не успява да пусне дълбоки корени сред обикновените българи, но често взема връх в държавната политика и то почти винаги под натиск отвън.

 

 

Източник: Клуб 24 май, 12.10.2018 г.

 

 

 

 

Русофобията: теория и емпирия – проф. Васил Проданов

Доклад, изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, 11 октомври 2018 г.

 

Понятието „русофобия“  е формулирано за първи път от Фьодор Тютчев,  поет и дългогодишен руски дипломат в Европа, в няколко негови статии през 40-те години на ХIХ век. Употребява го във връзка с революциите в Европа от 1848 и 1949 г., на които Русия реагира негативно и дори помага за провала им в Австрия и Германия. Тогава Тютчев открива, че на Запад се усилват настроенията против имперската политика на Русия и руснаците. Той вижда в това стремеж на европейските страни да избутат Русия от Европа не с оръжие, а с презрение.

В противовес на русофобията Тютчев издига идеята за панславизма, възприета и от редица други знаменити руски интелектуалци. Тези идеи дават началото на

концепцията за русофобията и русофилията

като свързани с цивилизационни характеристики

 

Тя има своята история от Тютчев до Хънтингтън, при който принадлежащите към различни цивилизации се сблъскват помежду си и там фобиите са нещо нормално. За Самюел Хънтингтън, например, беше нормално българите да са чуждо тяло в ЕС, да принадлежат към православната цивилизация и в този смисъл да бъдат русофили.

Възникват обаче и проблеми с това по какво се преценява кой към коя цивилизация принадлежи. Защото още през 19 век Константин Леонтиев критикува концепцията на Тютчев, давайки началото на евразийската интерпретация на цивилизационната принадлежност на руснаците.

Двете концепции и днес са разпространени в Русия, колебаеща се между две цивилизационни идентичности. Освен това самото наименование на страната – Российская федерация, прави разлика между етническите руснаци и росияните като граждани на държавата.

Всъщност и Тютчев, и Леонтиев, и Хънтингтън ни дават база за една консервативна интерпретация на русофобията. Наред с нея можем да открием и либерални интерпретации, според които има някакви общочовешки европейски и западни ценности, правила и пр., но лошата Русия и Путин отказват да се подчиняват на тях, за което трябва да бъдат смачкани. У нас в много отношения доминира тази представа на либерали и неолиберали.

Третата интерпретация бих нарекъл марксистки схващания за русофобията. Според тях и неолибералният Запад, и Руската федерация на Путин са две капиталистически държави с олигархии, неравенство и пр.  и в случая имаме типичен сблъсък, движен от закономерностите на капитализма. В него филите и фобите са просто проводници на интересите на една от двете капиталистически сили, нито една от които няма морално предимство пред другата.

Закономерности, обясняващи русофобията,  могат да се търсят в поне четири посоки:

– във фобията като колективен психологически феномен;

– в съществуването на фобии с надрегионален и глобален характер;

– в позицията на Русия в световната капиталистическа система;

– в социалноикономическите и социалнокласовите причини за появата и съществуването на етнофобиите изобщо.

 

Фобията като колективен психологически феномен

Фобията спрямо определена нация, етническа или расова група се появява и съществува като колективен психологически феномен в различни държави. Тя предполага съответен образ на врага и  обединение поради страх от врага. Чрез нея се интерпретират миналото и настоящето.

Обяснението можем да открием в начина, по който възникват и функционират националните държави през последните няколко века. Те са резултат от разпада на предходните империи и обединяването на хората на определена територия на основата на общ официален език, конструирана съвместна история и традиция, защитата на тази територия и традиция от външни врагове. Тъй като това е ставало най-често в противопоставяния, войни и пр., при всяка от модерните нации имаме травматични преживявания, фиксирни в нейната колективна памет за врага, с който  е трябвало да се сблъска, за да се превърне в съвременна общност със съответен суверенитет. Запазването и утвърждаването на етнофобиите е резултат на два допълнителни фактора.

Единият е вътрешнополитически. Съществуването на една нация днес е свързано с действията на различни политически сили, които се опитват да я обединят под свое ръководство чрез съответния образ на врага. Така възникват и различните типове национални фобии.

В Армения в момента има крайни форми на азерофобия и туркофобия, в Азабрайджан пък – арменофобия в резултат на Нагорно-Карабахския конфликт. В Македония има българофоби, в Румъния и Полша – русофобия, в Хърватско – сърбофобия, в България, Гърция и други балкански държави имаме травмата от Османското робство и страховете от възхода на неоосманистка и ислямизираща се Турция и опитите ѝ да се намесва в днешния живот на Балканите с неоосманистка политика. В Алжир имаме фобия към Франция, която изби стотици хиляди алжирци по време на тяхната борба за национално освобождение. В Ирландия имаме травмата от епохата, в която милиони ирландци са били убити, оставени да умрат от глад, държани в полуробско състояние от Британската империя. В Китай има японофобия, резултат на зверствата на японците по време на Втората световна война. Във Виетнам има китаефобия, резултат на сложните исторически отношения и спорове в Китайско море, независимо от това, че и в едната, и в другата страна начело са комунистически партии.

Вторият основен фактор за утвърждаване и развитие на фобиите са международните отношения, геополитическите, геоикономическите, геоколтурните зависимости и взаимоотношения, в които се включва една страна. Геополитическата битка между големите сили е предпоставка те да се опитват да използват формирането на съответните образи на врагове и приятели, на фоби и фили. Усилването на тази битка, каквото наблюдаваме в момента, засилва и взаимните фобии.

Втората посока, в която могат да се търсят закономерности за една теория на русофобията, е свързана с факта, че съществуват

 

фобии с надрегионален и глобален характер

 

В условия на изострящи се противоречия, кризи, разпадни процеси в една или друга страна те могат да се превърнат в предпоставка за интензифициране на нужния образ на врага и рязко засилване на тези фобии. В най-висока степен това е характерно за два типа фобии – антисемитизмът и русофобията. Всяка от тях е резултат на специфична история.

Антисемитизмът произтича от специфичната история на еврейската нация като глобализирана емигрантска общност. Тя е била силно маргинална, което е формирало обединение и силна идентичност, а в същото време при развитието на съвременния капитализъм, особено на ранния му меркантилистки етап, се е превърнала в много активен участник в този процес. Това кара знаменити автори като Вернер Зомбарт дори да свързват развитието на капитализма с ролята на евреите. По различни причини тяхното равнище на образование и материални възможности, на присъствие във финансовата сфера е било по-високо в сравнение с местните народи, сред които са живели, поради което в ситуации на криза е било възможно недоволството да се насочи към тях и това да бъде фактор за сплотяване на разпадащи се общности. Така става при кризата през 1930-те години, когато антисемитизмът е във възход не само в Хитлерова Германия, но и в голяма част от останалите страни в света от САЩ до Скандинавския регион.

Другата дългосрочно проявяваща се глобална фобия е именно русофобията. Тя е резултат от специфичната история, геополитическа и геоикономическа позиция последователно на Руската империя, Съветския съюз и Руската федерация. Руската империя, разположена на два континента, е държава от полупериферията на световната система, но огромна по размери, демографски възможности и природни ресурси, намесваща се в битките за овладяване на територии и влияние през 19 век и недаваща възможност на държавите от капиталистическия център да я подчинят. Независимо от опитите на Наполеон и Хитлер да направят това. Нещо повече, тя използва славянската и православната идентичност като инструмент на „меката сила“ за обединение и влияние върху съответните народи в битката с Османската империя.

 

Русия – изоставащата полупериферия,

която не може да бъде подчинена с военни средства

 

 От гледна точка на своята социално-икономическа позиция в световната капиталистическа система, каквато се формира от ХVII век насам, Русия заема мястото на изоставаща полупериферия, която от времето на Петър I насам се опитва да догони капиталистическия център. От геополитическа гледна точка обаче, поради своите мащаби, тя е съпоставима по възможности с държавите от капиталистическия център и не случайно те не успяват да я подчинят с военни средства. Затова и в нея се раждат основни цивилизационни теории.

В същото време обаче между нея и развитите западни страни има или се формират множество други държави с полупериферен характер, в които се получава вътрешно разделение между двете големи сили. При това съотношението между едните и другите в различните страни е различно в зависимост от спецификата на тяхната история. По един начин ще гледат, например, на руските генерали от Освобождението в България и по друг  – в Полша, тъй като те играят различна роля в едната и другата страна. Още повече, че в определени периоди на възход на капитализма Руската империя осъществява експанзия, разширявайки своята територия или воювайки със Запада. Което наслоява исторически негативизъм към нея от либерално и западно ориентираните кръгове или страни, които тя е включвала като част от своята територия.

Тук идвам до основната си теза, свързана с опита за изграждане на теория на русофобията. При предходната криза на капитализма, след Първата световна война, той успява да се консолидира благодарение преди  всичко на антисемитизма. Крайната форма на такова обединение, поради огромната криза и разпад, бе германският нацизъм.

При сегашната криза отново се засилват проявите на антисемитизъм, но водещ образ на врага, чрез който двете основни хегемонни държави през последните два века – Великобритания и САЩ, се опитват да заместят вътрешните си противоречия и кризи, е русофобията. А доколкото те водят глобална политическа битка,  се глобализира и  русофобията. Тя става основен феномен в противопоставянето на губещия позиции световен хегемон и в опитите за укрепване изобщо на капиталистическия център.

 

Социалноикономически и социалнокласови

предпоставки за русофобията

 

Важно равнище на търсене на общи обяснителни причини на русофобията и на етнофобиите изобщо е социалноикономическото и социалнокласовото.

В по-голямата част от своята история държавите от капиталистическия център са се развивали чрез робовладелски и колониален капитализъм, оставил много травми в бившите колонии. Освен това в периоди на мултиполярност, каквато типично имаме от края на XIX век, тези държави особено явно са демонстрирали поведение на империалистически сили, борещи се за преразпределение на света. Това ражда съответните исторически травми и нагласи и сред много други народи, в т.ч. европейски.

Културно-идеологическата обосновка на развитието на Европейския съюз бе именно стремежът да се преодолеят старите травми, което като че ли изглеждаше възможно до кризата през 2008 г. В момента обаче социалноикономическите и фискалните  различия отново изваждат старите противоречия. Затова и стремежът на определени сили е те да бъдат подтиснати, като гневът се насочи към външен враг – Русия.

По начало появата и изострянето на национални, етнически, религиозни, цивилизационни противопоставяния има връзка повече или по-малко с възхода на социалноикономическите противоречия. Етническото, религиозното, цивилизационното противопоставяне в такива случаи е средство за обединяване на една социалноикономическа или социалнокласова общност чрез съответен образ на врага и прикриване на противоречията помежду им.

Типичен пример в това отношение в момента са САЩ, които се опитват да обединят американците под лозунга „Да направим Америка отново велика“. В същото време социалноикономическите неравенства там са по-големи отколкото преди Първата световна война, по същество най-големи в нейната история.

В геополитическите противопоставяния и битки сме въвлечени и ние. Балканите са превърнати в една от водещите територии на новата студена и хибридна война. Тук се преплитат интересите на САЩ, ЕС Китай, Турция и това води до нарастваща конфликтност с Русия. Но и до създаване на тактически, отчасти и стратегически съюзи на някои от тези страни с Русия – става дума за това, че Китай, Турция, ЕС и САЩ имат също противоречия помежду си, поради което и тяхното отношение към Русия не е идентично.

 

Съотношението русофили – русофоби по света и у нас

 

Глобално изследване на „Пю Рисърч Център“ през 2017 г. в 37 държави в различни части на света показва, че средно 31% от населението в тях вижда Русия като основна заплаха за своята страна, 31% виждат като такава заплаха Китай и 35% – САЩ, т.е. от трите големи сили САЩ са видяни като най-голяма опасност.

Трите най-русофилски от тези 37 държави (България не е включена) са Виетнам – 83%, Гърция – 64%, и Филипините – 55%.

Най-русофобската от всички страни е Полша – 65% от поляците виждат Русия като основна заплаха за страната си. След това са САЩ и Испания – по 47%, Франция – 45%, Великобритания – 43%, Швеция – 39%. Германия – 33%, Италия – 31%, Унгария на Орбан – 28%, Гърция – 24% (1).

Как стоят нещата в България?

Българите са най-големите русофили в Европа. Това показват данните от международното изследване „Трансатлантически тенденции 2008“, проведено в 12 европейски страни и САЩ. На въпрос какви чувства изпитват към дадени страни, като се използва скала, според която 100 означава „много топли“, а 0 – „много студени“, общият резултат на анкетираните българи е 66.

В същото време има тенденция положителното отношение към САЩ да спада (2). Проучване на „Пю Рисърч Център“ през 2007 г. показва, че само 51% от българите имат положително отношение към САЩ, като процентът на така мислещите за пет години спада с 21% и най-вероятно основна причина е нарушилата всякакви международни закони американска инвазия в Ирак и Афганистан, с бедствени последствия за тези страни. В същото време положително отношение към Русия имат 78%, а русофобите са едва 12% (3).

През 2011 г. международното проучване „Трансатлантически тенденции 2011“ показва отново, че българите са най-големите русофили в ЕС – 88% имат положително отношение към Русия, докато средното за Европа е 50%. Само 10% не харесват Русия.

Представително социологическо изследване, проведено от екип на социолога Живко Георгиев в периода 18–28 октомври 2014 г. по поръчка на в. „Дума“, показва, че 78% се определят като русофили (от тях 22% говорят за себе си като за „силни русофили“, 24% – като за „умерени русофили“, 32 % – „по-скоро русофили“). Като русофоби се самоопределят 21% (от тях 2% са „силни русофоби“, 9% – „умерени русофоби“, 6% – „по-скоро русофоби“). Най-много русофоби има сред електората на ГЕРБ (17%), в Реформаторския блок са 15%, в Атака – 12 %. Резултатите от анкетата ясно показват, че сред младите на възраст 18–29 г. русофобството е по-изразено (29%), отколкото при по-възрастните (4).

През август 2016 г. свое изследване публикува социологическата агенция „Маркет линкс“. Според него процентът на българите, одобряващи политиката на Русия, е по-висок от този на съгражданите ни, които имат същото отношение към политиката на ЕС. 74% от българите имат силно положително или по-скоро положително отношения към политиката на Русия, докато този процент за ЕС е 68. Германия, Франция и САЩ също са с по-нисък процент на одобрение от този на Русия (5).

Пред 2017 г.  в рамките на глобално изследване, проведено в 66 страни по целия свят от асоциацията УИН/„Галъп интернешънъл“, респондентите са поставени пред интересна хипотеза: коя от основните военни сили в света биха избрали за партньор при отблъскване на нечие нападение. Въпросът звучеше така: „Има шест страни в света, които разполагат с най-голяма военна мощ: САЩ, Китай, Русия, Франция, Обединеното кралство и Индия. Да предположим, че във вашата страна избухва военен конфликт и вие трябва да изберете само една от тези страни за ваш партньор, коя страна бихте избрали?“.

Гражданите на 4 държави, които са членки на НАТО, биха избрали Русия да се грижи за тяхната сигурност в случай на война. Макар да са част от НАТО, повечето от жителите на България, Турция, Гърция и Словения предпочитат опеката на Русия в случай на военен конфликт, сочи проучването.

В България, където са локализирани 4 американски военни бази,  42% от анкетираните българи казват да ни пази Русия, само 17% предпочитат САЩ и 4% – Франция (6).  Общо тези, които биха се обърнали към някоя от двете западни страни – САЩ и Франция, са 21%, колкото са русофобите според изследването на Живко Георгиев преди няколко години.

Българите, самоидентифициращи се като русофили в социалната мрежа, са десетки пъти повече от самоидентифициращите се като русофоби.

Глобализацията на русофобията обаче не може да бъде видяна обособено от глобализацията на американофобията през последните десетилетия. С отслабването на американската глобална хегемония и засилването на мултиполярната битка расте и американофобията. САЩ като най-развита държава, световен хегемон със съответния стандарт на живот, потребление, развитие на науката и технологиите, е страна с огромна „мека сила“, с изградени изключително мощни културни и пропагандно-идеологически апарати на влияние по света. От големи групи хора тя се възприема като образец, модел, към който да се стремят в развитието си.

В същото време обаче на много места през изминалите десетилетия САЩ утвърждават своята световна хегемония с насилие и войни, в които страдат или умират милиони хора. Тази тенденция се засили от началото на нашето хилядолетие след атентатите в Ню Йорк през 2001 г. и е свързана с появата на нови глобални сили, на първо място Китай, както и със започналата нова мултиполярна битка, в която ускорено нараства и американофобията по света. Тя расте ускорено и поради започналите търговски, валутни, технологически, информационни войни на САЩ в най-различни страни по света. Нека видим каква е днес ситуацията с

 

 американофилията и американофобията в глобален план

 

в контекста на отслабване на глобалната американска хегемония и битката на САЩ за нейното запазване.

Както стана дума вече, според изследване на УИН/„Галъп интернешънъл“, при нападение от друга страна само 17% от българското население би предпочело да бъде защитавано от САЩ. Като цяло следва да се каже, че в глобален план от началото на века насам, очевидно в резултат първоначално на войните, които водят, за да задържат световната си хегемония, а сега и с навлизането в мултиполярен свят, американофобията глобално нараства, включително и в Европа.

Проучване на промените в глобалните нагласи към САЩ от страна на „Пю Рисърч Център“ показва, че само за 6 години, между 2000 и 2006 г., тези, които имат положително отношение към САЩ, падат във Великобритания от 83% на 56%, във Франция – от 62% на 39%, в Германия – от 78% на 37%, в Испания – от 50% на 23% (7).

Тези процеси се разгръщат през последващите години. И това не е случайно, ако си спомним за протестите в Западна Европа срещу нападението от САЩ на Ирак и появилото се тогава разделение между „стара“ и „нова“ Европа.

Как се промени отношението към САЩ през последното десетилетие? Изследване на „БиБиСи Уърлд Сървис“ през 2017 г. в 19 държави показва, че само в 4 страни в света преобладаващата част от населението гледа на САЩ позитивно и в този смисъл са американофили. Във Великобритания делът на гледащите негативно на САЩ е 64%, в Испания – 67%, във Франция – 56%, в Турция – 64%, в Мексико – 59%, в Канада – 58%, в Русия – 64%, в Иран – 85%, в Китай – 61%, в Германия – 40%. Обърнете внимание, американофобите във Великобритания, Турция и Русия са един и същ процент – 64. (8)

При  най-верните съюзници на САЩ в Европа и в двете им съседни страни – Канада и Мексико, американофобите са мнозинство, или повече от американофилите.

Ние сме вътре в този свят, в който фобиите в различни посоки растат. Проблемът е, че новата студена, хибридна или четвърта световна война все повече се изостря. В нея България е в една военно-политическа организация, политиците признават, че имат едни „големи началници“, от които чакат указания и подкрепа, докато основната част от населението очаква подкрепа от друга страна.

Това разделение разкъсва и ще разкъсва все повече българското общество и ще бъде един от факторите за промени в през следващите години.

 

 Бележки:

(1) Vice, Margaret. Politics Worldwide Unfavorable Toward Putin, Russia, Pew Research Center, August 16, 2017

(2)  Българите обичат Русия, харесват САЩ и мразят войната, В: http://www.zona-news.com/displaynews/40493 , 17.09.2018

(3)  Rising Environmental Concern in 47-Nation Survey: Global Unease with Major World Powers, In: http://assets.pewresearch.org/wp-content/uploads/sites/2/pdf/2007%20Pew%20Global%20Attitudes%20Report%20-%20June%2027.pdf , June 27, 2007

(4)  Христова, Велиана. След изборите властва песимизмът, http://www.duma.bg/node/90224 , 25.11.2014

(5)  „Маркет линкс“: 74% от българите харесват политиката на Русия,

https://clubz.bg/43928-market_links_74_ot_bylgarite_haresvat_politikata_na_rusiq , 30.08.2016

(6) Глобални предпочитания за хипотетични военни съюзници, В: http://www.gallup-international.bg/bg/%D0%9F%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8/2017/353-Global-Preferences-for-Hypothetical-Military-Allies , 02.05.2017

(7)  America’s Image Slips, But Allies Share U.S. Concerns Over Iran, Hamas, http://pewglobal.org/reports/display.php?ReportID=252 , 13.06.2016

(8)  Sharp Drop in World Views of US, UK: Global Poll, https://globescan.com/images/images/pressreleases/bbc2017_country_ratings/BBC2017_Country_Ratings_Poll.pdf , 04.07.2018

 

 

Източник: Клуб 24 май, 13.10.2018