Търсене в този блог

събота, 14 ноември 2020 г.

Реставрацията на капитализма като изпитание на историята – Панко Анчев

Историята не всичко знае и не всичко може.

И не винаги е готова да посрещне онова, което предстои и ще се случи с нея. Много често събитията я сварват неподготвена, без опит, знания и умения. Тогава тя е безпомощна, не е в състояние да даде на обществото съвет, да му помогне, като го настрои към обстоятелствата и му покаже какво да прави, за да не бъде смазано и погубено от самата нея. Това са изпитанията, които Бог дава на историята. Впрочем, тя никога не е подготвена за тях и не знае как да се справя, какво да измисли и как да ги преодолее, за да няма сътресения и животът бързо да навлезе в обичайния си ритъм.

Обикновено всички радикални събития, след които се извършва някакъв важен обществено-икономически поврат, и които засягат голям брой хора – например войните или революциите, са предшествани от редица други по-малки събития, политико-пропагандна работа, политически консултации, геополитически конференции и т.н. Човечеството, континентът или отделната държава и нация, се настройват за предстоящото, подготвят се малко или много, свикват с мисълта, че идва нещо важно и то трябва да бъде посрещнато адекватно, за да се намалят отрицателните му последици. Всичките не могат да се предвидят, но когато общественото съзнание вече се е настроило за тях, а обществото вече е готово да ги отстранява, те рязко ще намалят въздействието си върху него и то бързо ще влезе в новите си задачи и задължения.

Когато историята е подготвена и е в състояние да предвиди идващото, тя прехвърля, така да се каже, изпитанията върху хората и по-точно - върху обществото, (каквото и да било то – национално или глобално) и то, съобразно своята зрялост и общо моментно състояние, решава как да действа. Не е непременно задължително, че при най-добро стечение на обстоятелствата изходът от трудностите ще бъде благоприятен. Но в голяма степен все пак ще е предвидим. Защото е неизбежен.

Резкият обрат в хода на историята, промяната в начина на живот, организация на общественото устройство, на икономическите и обществените отношения и характера на обществото и държавата, винаги са болезнени и дори трагични за хората. Социалното напрежение в такива моменти е изключително високо и е непоносимо за мнозина. Защото всички в този конкретен момент са губещи, или поне се чувстват такива, заради напрежението и несигурността за бъдещето. Затова и размирните времена са най-нежелани и неприятни. Те предвещават гибел – дори и за тези, които се възползват от тях лично или като част от социална класа.

Историята никога не е губеща

и винаги излиза и от най-сложната ситуация. Защото е миналото, а в него всичко е подредено и означено като причина и следствие, и е невъзможно те да бъдат разместени. Но тя често създадва у хората усещането за ускоряване или забавяне на времето и така активизира или притъпява градивните сили в обществото. Такива случаи са много, но много са и стъписаните отделни народи пред необяснимите явления, случващи се именно в моменти на ускоряване или забавяне на историята. Тогава точно общественото съзнание още не се е настроило и не е разбрало какво се случва и как трябва да се постъпва.

Най-страшни в историята са непредвидените трагични събития или просто събития и явления, които рязко променят съдбите на хората, разместват социалните пластове и обръщат йерархията на ценностите, а и на хората във властта.

Опитът на хората е в историята. Ако те са в състояние да я четат адекватно и внимателно и от умните, и разумните сред тях, тя ще им покаже верния път и ще ги насърчи да тръгнат по него. Защото въпреки всичко е добронамерено настроена към тях и се опитва да ги вразумява и предпазва от злополучия. Но те рядко се вслушват в нея - по-скоро не я разбират и не й вярват, че е способна да ги спаси. Защото си вярват, че тя зависи само от тях, а не от Господа и Неговия промисъл.

Историята няма готови отговори на големите въпроси, които очакват отговор. Затова й се случва да понася изпитания, да се обърква и лута, докато разбере какво става и как би могло да се преодолеят трудностите.

Така се получава обикновено при революциите, които реставритат отхвърлена от предходна революция обществена формационна система. Или казано по-просто – при контрареволюциите и реставрациите.

Но реставрацията е възвръщане на старото обществено устройство и установяване на отхвърлената преди система на обществено и икономическо устройство.

Няма значение кога става това – дали непосредствено след революцията или е изминало достатъчно време от нея. Реставрацията е големият успех на контрареволюцията.

В края на 80-те и началото на 90-те години

бе извършена такава успешна контрареволюция, в резултат на която настъпи реставрация на отхвърлената и напълно разрушена буржоазно-капиталистическа система през 1917 г. в Русия и през 1944-45 година в редица държави от Европа и Азия – в това число и в България. Социалистическите революции установиха социалистическа форма на общественото и икономическото устройство. Собствеността върху средствата за производство бе отнета от буржоазията и превърната в държавна, за да се изгради нова икономическа база съобразно теорията на Карл Маркс. В Русия тази система просъществува цели 70 години, а в останалите страни – 45 години. За историята това е кратък период, но в човешкия живот се смениха няколко поколения хора, някои от които са родени и живели изцяло при социализма.

Реставрации е имало в историята и преди. Но тогава класата, която е била свалена от революцията, е все още жива, дееспособна и самата тя извършва съответната реставрация, за да се върне в политическата и икономическата власт. Живият субект възвръща изгубеното и възстановява разрушеното. И винаги си отмъщава за преживените унижения, загуби, жертви. Реставрацията обикновено е по-кървава и страшна от революцията.

Ако установената от революцията система е по принцип слаба, защото е незряла и все още непригодна да се утвърди окончателно, реставрацията възвръща предишната и я запазва достатъчно дълго време – докато не се създаде истинска революционна ситуация и се извърши реалната революция. Но обикновено нейният живот не е дълъг и скоро бива пометена, за да се сложи краят на исторически отживялата система. Тази цикличност в подобни случаи прави историята предвидима, понеже старото никога не се примирява лесно и е упорито в желанието си да устои на закономерностите, да спре дори историята или поне да я подчини на себе си. А пък новото в крайна сметка винаги е по-силно от старото. Победената първоначално класа упорства и крои реални планове, за да възкръсне отново като господстваща. Така става и в Англия, и във Франция, и в Холандия. Революцията не ликвидира физически тази класа, а само я изтласква от водещото й място в икономиката и постопенно я обезсилва и маргинализира. Така й отнема желанието за възмездие и реставрация. Но го прави постепенно, като я обуржоазява, променяйки нейното съзнание и политическите й нагласи.

Съпротивата на свалената аристокрация

не спира разбира се, но тя не застрашава в никакъв случай икономическата власт, не оспорва собствеността върху средствата за производство, но дълго не е безразлична към политическата. Капитализмът, особено след преодоляването на опитите за реставрация в Западна Европа, се развива изключително бързо, бързо преодолява икономическата съпротива на аристокрацията и се превръща в индустриален, а малко след това и в империалистически. В началото на ХIХ век цяла Европа е буржоазно-капиталистическа и всякаква опасност от връщане назад е немислима.

Буржоазно-капиталистическата икономическа и политическа система, произведе нови социални конфликти и нов тип политическа борба за власт. Марксизмът възложи на пролетариата мисията на „гробокопач на капитализма“.

Пролетариатът е класата на наемния труд. Той продава своя труд на капитала на мизерна цена, защото общественото устройство е несправедливо. Системата го експлоатира жестоко като заплаща труда му колкото да поддържа съществуването си и да бъде годен да влага работната си сила в интерес на собствениците на средствата за производство. Но той започва все повече да се осъзнава „в себе си“ и „за себе си“ и поема мисията да разруши буржоазно-капиталистическата система и да установи нов обществен и икономически ред. Оттук насетне започна да тече

времето на социалистическата революция.

За да се осъществи буржоазната (а и не само буржоазната) революция, е необходимо преди всичко да се появи в средновековната феодално-аристократична социална действителност т.нар. „трето съсловие“ Т.е. буржоазията да е укрепнала икономически, да е натрупала капитал и практически да е завзела икономическата власт. Икономическата власт е нейната най-голяма сила и най-важното основание да претендира за политическата. Политическата революция завършва процесите на обуржоазяване и капитализиране на обществото.

В капиталистическата система пролетариатът няма никаква възможност да овладее икономическата власт. Той не е трето съсловие, а второ – при това потиснато, безправно и онеправдано. Но според Маркс е призван да се осъзнае класово, да се идеологизира и политизира до крайност, за да преценява обективно политическата обстановка, да приеме възложената му мисия и да я изпълни. В тази обстановка най-важна за него и социалистическата революция, която той ще осъществи, е революционната ситуация. Тя ще му създаде условията, които ще направят революцията възможна и успешна. Тогава именно класовите противоречия ще бъдат най-остри и непримирими, но и самият пролетариат ще е достатъчно силен, за да сломи буржоазията и капитала.

Революционната ситуация е обективно състояние на обществото, поради което винаги е видима или поне лесно разпознаваема. Но пък рядко призваната да извърши революция класа е готова да се възползва от нея. Тя по-скоро ще представи и възприеме отделен остър конфликт като истинска революционна ситуация и ще провокира бунт, отколкото реално и точно да прецени дали напрежението е толкова съществено и дали наистина „отгоре не могат, а отдолу не искат“, за да се подчини на обществената и политическата логика. В този момент изключително важна е ролята на лидера, на неговата подготовка, умения, идейна и класова осъзнатост, способност за точни преценки на политическия момент.

Социалистическата революция се предшества от продължителна идеологическа и пропагандна, но и организационна работа. От изключителна важност е, както вече стана дума, наличието на добре организиран и идеологически подготвен и осъзнат политически субект с достатъчен авторитет за националния пролетариат и за всички противници на буржоазно-капиталистическата система или поне на властта в момента. В подготовката влиза разбира се и специална организация за взимането на властта, т.е. на политическия преврат, както и за противодействие на властта, за нейното разрушаване, отслабване и деморализация.

Съществен е проблемът за врага и съюзника, за взаимодействието между всички, които са недоволни и разбират необходимостта от радикална промяна.

Социалистическата революция не само сменя държавната власт, но веднага започва разрушаването на стария тип държава заедно с нейната икономическа система. Национализират се средствата за производство, кооперира се земята, въвеждат се нови икономически отношения и така практически буржоазията се отстранява напълно от властта и господството си. Тя престава да съществува като класа. И сякаш опасността от реставрация на разрушената и отхвърлена система, е напълно премахната. Опасност съществува за политическата власт, защото има много врагове – външни и вътрешни, но самата система, основана на социалистическите и икономически отношения, не е заплашена реално. Особено от 60-те години нататък, когато и материалната база на икономиката е напълно променена, собствеността е почти само държавна и кооперативна.

Социалистическата революция не само сменя държавната власт, но веднага започва разрушаването на стария тип държава заедно с нейната икономическа система. Национализират се средствата за производство, кооперира се земята, въвеждат се нови икономически отношения и така практически буржоазията се отстранява напълно от властта и господството си. Тя престава да съществува като класа. И сякаш опасността от реставрация на разрушената и отхвърлена система, е напълно премахната. Опасност съществува за политическата власт, защото има много врагове – външни и вътрешни, но самата система, основана на социалистическите и икономически отношения, не е заплашена реално. Особено от 60-те години нататък, когато и материалната база на икономиката е напълно променена, собствеността е почти само държавна и кооперативна.

Да си припомним, че когато аристокрацията в Западна Европа се опита да реставрира старата система след буржоазните революции, тя промени политическата власт, но не засегна икономическите отношения. Защото не тя владееше вече средствата за производство, а и нямаше намерение да ги владее. Но тя все пак се опита да се реабилитира политически, защото можеше в някаква степен да разчита на селяните, които доскоро владееше, и които още не се бяха пролетаризирали.

След социалистическата революция

практически нямаше класа, която да реставрира капитализма.

Системата и нейната политическа власт имаха много врагове и противници, които усилно работеха срещу тях. Затова и бяха изградени толкова строго организирани репресивни органи и служби, които трябваше да разкриват, обезоръжават и наказват работещите против нея. Не се допускаше дори разколебаване в мисленето и поведението на гражданите в надеждността на строя, държавата и икономиката. Но това е друга борба – не тази, която трябва да е срещу реставраторите на буржоазно-капиталистическата система. Такава борба не се водеше, защото не се и допускаше, че е необходима, а и щеше да е срещу неизвестен враг и противник.

Причини за историческия обрат

Повтарям още веднъж: реставрацията на капитализма не бе проблем, който изобщо се поставяше и обсъждаше. Защото изглеждаше нереален и невъзможен за осъществяване. Голямата опасност за социализма бе във възможността той да бъде разложен от „империалистическата пропаганда“ и от подривната дейност на врага, както и в различните пречки от икономически характер, които Западът поставяше пред СССР и социалистическите държави.

Като философия и политическа идеология на буржоазната епоха марксизмът разглеждаше историята линейно и движеща се от по-нисшия към по-висшия начин на обществено устройство и равнище на производителните сили и производствените отношения. В тази линейна йерархия социализмът и комунизмът са най-високата степен. И човечеството няма как да се върне обратно там, откъдето вече е преминало. Затова и буржоазно-капиталистическият свят ще премине един ден в системата на социализма, но в никакъв случай не е допустимо и възможно да се случи обратното.

Тук обаче трябва да отчетем някои особености на най-новата история и специално на историята на социалистистическата икономическа и политическа система, които са сред важните причини за историческия обрат в развитието.

Маркс беше подчертал изрично, че социалистическото общество преминава през два основни етапа: социализъм и комунизъм. Социализмът е преходен етап от капитализма към комунизма и в него се запазват, за да бъдат постепенно преодолени и пригодени към социализма, редица негови свойства и принципни. Най-важният от тях в икономиката са пазарните отношения. Пазарът през социализма се запазва, макар да не му се отрежда решаващата роля, каквато му бе вменил капитализмът. Но пазарът при социализма остава със своята регулираща производството и потреблението функция. Това означава, че държавата не се намесва изцяло в икономиката, а свежда своето участие в нея до контрола и планирането, без да ги абсолютизира и без да изключва механизмите на пазара или да ги пренебрегва. За Маркс комунизмът означава изключително висока степен на икономическо развитие и равнище на живот. А те не се постигат със строго регулирана икономика и премахване на предприемачеството.

От друга страна опитът на Съветския съюз непосредствено след революцията с въвеждането на т.нар. НЕП, т.е. „нова икономическа политика“, показа, че забогатяващият предприемач от самосебе си се превръща във враг или поне в опонент на властта. Защото икономическата му сила не допуска да бъде изолиран от нея и тя да не се съобразява с него. Или да го кара да работи само в нейна полза и подкрепа, а не за себе си. Затова и Сталин я отмени, макар да бе въведена от Ленин за съживяване на напълно разрушената съветска икономика.

По същество, първият етап на социализма бе просто отречен или по-точно, бе му оставено да подготви преди всичко личността към онова възвишено състояние на духа и разума, каквото Маркс предвиждаше за комунизма.

Но след 60-те години на ХХ век, когато светът преживяваше т.нар. „научно-техническа революция“ и социализмът видимо изостана в своето догонващо капитализма развитие, се видя, че причината за увеличаващото изоставане е в пренебрегване законите на пазара. В България конкретно се създаваха различни „нови икономически механизми“, за да се стимулира производството и обновлението, за възбуждане в работника и ръководителя на личния интерес за повече и по-добра работа. Социализмът бе далеч по-бавен и неуспешен в усвояването и прилагането на новите технологии. Уж залагаше на електрониката, но постиженията му бяха твърде скромни в сравнение с тези на капитализма в развитите западноевропейски държави. Западът ограничаваше достъпа специално на България, а и на другите страни от социалистическата общност до пазара на технологии, а нейните учени и технолози не бяха в състояние сами да се справят с тяхната липса.

Така или иначе през 70-те години вече започна да се говори открито и шумно за необходимостта от прилагане на пазарните принципи в стопанския живот. С тази цел и се създаваха въпросните „нови икономически механизми“. Но те не доведоха до почти нищо – освен до промяна в съзнанието на стопанските ръководители преди всичко, а и на интелигенцията, че една от причините за изоставането на социализма е неспособността на социалистическата икономика за произвежда стоки и услуги в достатъчно количество, а също и да се повишава жизненото равнище. Все повече става ясно, че социалистическата икономика е поставена на непродуктивна основа и е лишена от лостове, които да й отварят пътя към интензивното развитие.

Но нова класа, която да играе ролята на трето съсловие или да възкреси буржоазията, не се бе създала. Т.нар. социалистически човек не се роди и утвърди в социалистическото общество.

Недоволствата нарастваха, макар да нямаха видимо проявление. Общата обстановка, поне в България, бе спокойна и липсваха каквито и да било признаци за предстоящи социални и политически катаклизми. Макар икономическата ситуация да се влошаваше прогресивно, политическата стабилност бе очевидна и не бе застрашавана от нищо.

Оказа се обаче, че все пак се подготвят събития, които радикално ще променят политическата и икономическата обстановка в България, за да тръгне нейната история в нова посока.

На 10 ноември 1989 година Тодор Живков подаде оставка. Така приключи цяла една епоха, свързана с неговото име. Отприщи се обаче огромна обществена енергия, каквато българският свят не беше виждал отдавна.

Беше и тъжно, и жалко, и смешно

Първоначално тази енергия се насочи към обновление на БКП и за възвръщането й към демократичните правила и норми, които според новите й ръководители са били нарушени по времето на Тодор Живков. Хората подкрепяха тези ръководители и вярваха, че те ще преодолеят огромните трудности, които се бяха натрупали в държавата. Но започнаха открито да се изразяват недоволства. Такива прояви преди нямаше и това постави ръководството на БКП и държавата пред непознати изпитания, пред които бяха безсилни. Сега именно се прояви неспособността и неподготвеността на партията да разрешава сполучливо острите проблеми открито и компетентно. Настъпи паника. Тя дойде и от неизвестността в СССР. Там също протичаха сериозни процеси, които не намираха решение. Засилиха се сепаритистките тенденции. Огромната държава бе пред разпад и не й беше до България. Това допълнително нагнетяваше обстановката у нас. Вече го нямаше Тодор Живков, а значи никой нямаше да каже последна и решаваща дума. Колективното ръководство, което трябваше да замени „едноличния режим“, се беше объркало като пиле в кълчища.

Започнаха стачки, протести, граждански неподчинения, поругаване на партийни символи. Появиха се нови лица с претенции за водеща роля в обществения живот, започна бърза реабилитация на забранените след 9.IХ.1944 г. политически партии, въвлекли България в Тристранния пакт и довели до приобщаването й към национал-социализма и фашизма. Новите лица си служеха с антикомунистическа риторика и призоваваха да бъде сменана системата и да се реставрира капитализма. Изплашените до смърт нови ръководители на БКП и държавата, някои от които бяха и преди членове на политбюро или министри, се паникьосаха. Такова „чудо“ те нито бяха виждали, нито бяха очаквали да се случи. В паниката си те заговориха за помирение, за спиране на гражданската война. Колкото повече тези ръководители проявяваха обърканост, слабост и готовност за компромиси, толкова повече нарастваха претенциите на „демократичните сили“. Така се стигна до т. нар. „Кръгла маса“, на която трябваше да се изработят механизмите на „прехода към пазарна икономика“ и „демократичната държава“. Срещу властта седнаха никому неизвестни довчера мъже и жени, брадясали, неугледни, но вече произевдени в ранг на политици. И за самите тях това бе странно и те не знаеха дори как да се държат. Не им се вярваше, че и те са „власт“ и „делят мегдан“ със „страшилищата“, които са виждали само от портретите във вестниците и на трибуната на мавзолея на Георги Димитров. Беше и тъжно, и жалко, и смешно.

Впрочем, сега се видя, че внушилата, че е силна, всемогъща и безнаказана власт, която допреди дни е била права и безгрешна, е съвсем неподготвена, безсилна, немощна и жалка. Тя се бе парализирала от страх и сякаш само чакаше някой да я бутне с пръст, за да падне.

Самата БКП започна да се самобичува, да се разправя с „извращенията“ на нейни предишни ръководни кадри и на цялата „номенклатура“. Създадени бяха „комисии за извращенията“, които бяха истински трибунали срещу бившите величия. И макар целта да беше да се „възстановят ленинските принципи на партийната демокрация“, те се превърнаха в оръдие за саморазправа, обругаване и дискредитиране не само на въпросните хора, но и на цялата БКП и социализма като система. Стигна се дотам, че т.нар. „опозиция“, която все повече придобиваше самочувствие и амбиции, да диктува решенията на Народното събрание. Особено драстична бе нейната намеса в промяната на Конституцията на НРБ. В своята наглост, която допреди малко бе комична, но вече придоби опасни и трагични измерения, се погаври с Народното събрание и му наложи да бъде премахнат чл. 1, регламентиращ ръководната роля на БКП, както и да се въведе нов институт на държавната власт на мястото на Държавния съвет – президент (председател) Републиката. И Народното събрание прие тези гаври за нормални и напълно допустими, за да угоди на пръкналите се от небитието „демократични политици“.

По същество самата БКП започна демонтажа на социализма и социалистическата държава. Тя прие да се проведат избори за Велико народно събрание, което да изработи нова Конституция и определи характера на новия тип държава.

Съветският съюз беше пред разпад и доброволно отстъпи на САЩ своето влияние в България.

Тогавашното ръководство на БКП доброволно започна

демонтажа на социализма и реставрацията на капитализма в България.

Трудно ми е да преценя каква е била и колко време е продължила душевната борба у тези, които тогава стояха начело на партията и държавата, но до такова решение те очевидно бяха стигнали. Или им го бяха внушили! Давам си сметка, че вече са били под силния натиск на САЩ и Запада, които бяха овладели процесите в държавата и ги управляваха енергично. Не ми се вярва някой да е оказвал съпротива или поне да е проявявал несъгласие.

Така започна реставрацията на капитализма.

Реставрацията на капитализма не е само в политическата риторика и в многопартийната политическа система, а в смяната на собствеността върху средствата за производство. От държавни (общонародни) те трябваше да станат частни! Това бе голямото изпитание, пред което дори историята бе безпомощна да го преодолее. В оня момент нямаше никакъв друг политически субект с реална власт и влияние върху обществото освен БКП. Затова историята възложи на нея да реставрира капитализма, който пред 45 години тази партия сама бе разрушила и отхвърлила. От „кумова срама“ тя сега го гримира като „пазарна икономика“, за да й повярват, че за никакъв капитализъм не става дума, просто се осъществява онова, което вече бе политически мотивирано в т.нар. „Юлска концепция“ от 1987 г., въз основа на която бе издаден и Указ № 56 на Държавния съвет за стимулиране на частната инициатива и създаването на нова организация на икономическата дейност. Справедливо е да се подчертае, че това бяха идеологическите, политическите, икономическите и юридическите основания и механизми за осъществяването на прехода към пазарна икономика.

В риториката на БСП, а и на тогавашното време този преход не означаваше реставрация на капитализма. БСП използва прикритието на Юлската концепция, за да внуши на членовете и симпатизантите си (които тогава не бяха никак малко), че за да заживеем по-добре, трябва да приемем нови икономически правила и принципи, които не се различават коренно от тези, по които дотогава бяхме живели. И така предотврати възможната съпротива срещу себе си.

 Това бе голямата измама, която показа освен всичко друго и идеологическата немощ и ниската марксистка подготовка на тогавашните идеолози и стратези на БСП, които по-късно първи започнаха да се жалват, че „българският преход бил несполучлив“. Истината е, че преходът изобщо не се осъществи, защото изобщо не бе започван. Онова, което започна и бе бързо осъществено, трябва да бъде наричано с истинското му име: реставрация на капитализма! А капитализмът никога не осигурява добър живот за всички. Той е благосклонен и щедър единствено към собствениците на капитала и средствата за производство, но е и за хората на наемния труд.

 Никакви сравнения с държави като Полша, Чехия, Словакия или Унгария не доказват обратното. Там капитализмът е на малко по-високо равнище и поради това дава възможност за малко по-добър стандарт на живот. А е по-високо равнището на капитализма, защото началната точка на реставрацията там бе по-различна отколкото у нас. А и защото Европейският съюз имаше по-голям интерес да инвестира там, а не в България. Но проблемите и там, и тук са едни и същи и пораждат еднакви противоречия и конфликти. Сравняването с тях и укорите към „българския преход“ са само отклоняване на вниманието от истината и запазва коварното смесване на понятията, за да се реабилитира капитализмът и се прехвърли вината за бедността и всичките несгоди и неуредици в държавата върху политиците и държавниците. И на прословутия „български национален характер“!

Това обаче е истинският капитализъм.

Левите анализатори, да не говорим за различните ръководства на БСП и другите леви партии, постоянно говорят за неуспешния преход. Чудно е как хора, изучавали марксизма и смятащи себе си (поне по-рано, при социализма) за марксисти вярват, че при капитализма трябва непременно да се живее по-добре и по-богато отколкото е било при социализма. Очевидно толкова са били и са марксисти. Нищо марксистко няма у тях и очевидно не е имало.

Българската реставрация на капитализма не налагаше БСП да бъде извадена от властта, а да бъде поставена идеологията и практиката й изцяло в своя услуга. БСП възприе риториката на времето и по същество започна трансформацията й от лява в неолиберална партия. Тя постепенно се отказа от всичките си идеологически белези, а дори и от традициите, риториката, от обръщението „другари“, класовото съзнание и класовата борба и разбира се от марксизма, които я свързваха с миналото на социализма и с традициите, заложени още от Димитър Благоев при учредяването си през 1891 г. В Европа комунистическите партии също бяха принудени да предадат каузите си и се откажат от идеологията си. Те се запазиха, но приеха да бъдат маргинални и без почти никакво значение за политическата реалност значение. Афишират се като леви, но лявото в тях е предимно синдикализъм и в конюнктурните различия с либералните партии: напр. еднополовите бракове, отношението към опазването на природната среда, към Русия и фашизма. Политическото им битие, както и това на БСП е свързано със запазване системата, но като уж я подобряват и й придават социален характер.

 По пътя на неолиберализма

Не бе никак случайно, че БСП охотно възприе постулатите на неолиберализма общонародния, а не класов характер на партиите, понеже обществото не се деляло на класи, а пък между социалните групи няма класови противоречия. За пролетариат вече не се говори, защото такъв нямало. Характерът на труда при капитализма и „икономиката на знанието“ го бил променили напълно. Най-важна за всички, особено за левите, е т. нар. „средна класа“. А това вече напълно обрича лявата идеология на комформизъм, отказ от революция за смяна на системата и колаборация с буржоазията – макар че и за буржоазия не се говори. Пролетариат и буржоазия изчезнаха от политическия и политологическия речник на днешните леви в това число и на БСП.

Реставрацията изискваше очистване на политическия и обществения живот от комунистическата идеология и уж изобщо от идеологии, за да остане единствена тази на неолиберализма. Трябваше да се премахнат всякакви политически и идеологически пречки пред капитализма. Социалистическото минало трябваше да се обругае, заклейми и отрече като престъпно. БСП уж се съпротивляваше, но днес ръководството й фактически се е съгласило и негласно подкрепя тази гнусна теза. Основанието ми да твърдя това е в мълчанието на социалистическите лидери по повод важни за времето на социализма дати и личности и неучастието им във форуми, на които те се отбелязват. Дори и за целесъобразността на Народния съд днешните лидери на БСП не позволяват да се споменава. Да не говорим за Девети септември и други дати от този порядък.

Да, някой все пак трябваше да осъществи въпросната реставрация на капитализма. Но капиталът търсеше своите нови притежатели. Т. е. капиталистите. За целта започна приватизацията на основните фондове на социалистическата държава: заводи, предприятия, банки, сгради. И тъй като липсваха хора с много пари, се наложи банките да отпуснат кредити на желаещите да приватизират. С парите на социалистическата държава определени личност приватизираха социалистическата икономика и се задължиха да я превърнат в капиталистическа. Една част от тези „нови капиталисти“ бяха партийни и комсомолски функционери от различен ранг, служители от репресивните органи или довчерашните ръководители на продаваните предприятия.

По същество, реставрацията на капитализма бе извършена по подобие на социалистическата революция: най-напред бе сменена политическата власт, а след това и икономическата. Контрареволюцията от 1989-90 г. бе нещо като огледален образ на революцията от 1944 г. А как би могло да бъде иначе, когато един и същ политически субект изпълнява различни по същност, идеология и исторически смисъл акции за радикално преобразяване на общественото устройство и икономиката. Но историята нямаше опит и трябваше да се задоволи с импровизации, за да налучка верния път. И успя.

 Защита на другата епоха

Реставрацията на капитализма не е само възстановяване на частната собственост върху средствата за производство и изграждане на нова икономическа база. Капитализмът е система от политически, нравствени, естетически, морални ценности. Той е още начин на устройство на обществото и система от механизми, които го движат и развиват. Капитализмът е в крайна сметка начин на живот, житейско поведение, начин на мислене и взаимоотношения между хората. Тази система с всичките й свойства, правила, норми и особености се утвърждава постепенно и последователно.

Настъпила е, в крайна сметка, друга епоха!

Революцията на 9. IХ. 1944 година легитимира властта на хора, които дълго се бяха подготвяли за новата система и сами участваха в борбата за нейното постигане. Тези, които се обявиха след 10. ХI. 1989 г. за „дисиденти“, инакомислещи и дори за борци срещу „тоталитарната власт“, бяха всъщност радетели за „демокрация“, гласност, „социализъм с човешко лице“, свобода на словото и придвижванията. На тях нищо друго не им идваше на ум, освен усъвършенстване на социализма, а не за неговото заменяне с капитализъм. Макар че сравненията, които тогава правехме с капитализма на Западна Европа, не бяха в полза на социализма. Но никой не искаше реставрацията му. С други думи, новата епоха трябваше да бъде конструирана, наложена и легитимирана от хора от предходната епоха. И те носеха всичките нейни белези, та дори и пороци в себе си. Затова и трудно се приспособиха към новото време.

Илюзия и измама е твърдението, че капитализмът означава благоденствие, социално равенство, свобода и справедливост, богати възможности пред личността за избор.

Капиталистическа България нямаше как да бъде сред богатото малцинство от държави в света. Тя изпадна в зоната на бедността и затова рязко се влошиха условията на живота; бедността се задълбочи, престъпността се увеличи, неравенствата станаха ужасяващи. Магазините се напълниха със стоки, но достъпът до тях се ограничи. Преходът, за който толкова говорят левите и десните идеолози и пропагандатори, постигна целта си.

Новият начин на живот, който капитализмът наложи в България, означава още отказ от собствената история и национална идентичност, ниска култура, защото и нея я поставиха на пазарни принципи, лошо образование, нисък морал. Да не говорим за здравеопазването, което при слабо развитата икономика и бедното население, е в окаяно състояние.

Каква полза тогава от всеобщото избирателно право, многото кандидати за властта, свободата да говориш, каквото пожелаеш, или да пътуваш навсякъде по света, когато си материално и духовно беден, нищ, подчинен на някакви „европейски ценности“.

Беше ли неизбежна реставрацията на капитализма и възможно ли е възвръщането към социалистическата система? Тези въпроси сега-засега имат само теоретичен смисъл, но са изключително важни, защото целта им е да се извлекат уроци и полза от историята и се предвиди бъдещето на България.

А може би преди това да изясним дали е оправдано да говорим за реставрация на капитализма или по-правилно е да определим събитията от края на миналия век като крах на социализма.

Аз мисля, че в края на 1989 г. започна реставрация на капитализма, но тя бе възможна благодарение дълбоката всеобща криза на социализма, чието начало е в края на 60-те и през 70-те години на ХХ век, довела и до разпада на Съветския съюз. Тази криза даде важен знак, че социализмът не лежи върху солидни основи и това го прави несигурен и податлив на страх и паника в трудни моменти, когато е заплашвана властта в една или друга държава в социалистическата система. И че тази несигурност и нестабилност ще се увеличават и ще стават все по-застрашителни. Мобилизираше се репресивният апарат – особено тайните служби за следене на хора, които не са съгласни с политиката на БКП и държавата. Този апарат набъбна и се превърна в страшилище. Той бе забулен в тайни; говореше се, че агентите му са навсякъде и донасят „където трябва“. Но когато нещата бяха дошли до края и народът тръгна да недоволства и да иска „демокрация“, той сякаш се парализира. И така и не успя да реагира адекватно.

 Същото се отнася и до партийния апарат, чиято  задача бе да проповядва идеите на социализма и да организира обществото идеологически и политически. Тези структури бяха едни от най-важните и надеждни за системата; те я крепяха, вдъхваха й сила и сигурност, но първи рухнаха и напълно обезсмислиха цялата си дейност в продължение на десетилетия. Съдбата им показа, че социализмът не е трябвало чак толкова да разчита на тях, защото не могат да бъдат в такава степен гаранти за стабилност и надеждност.

За съжаление от първите кризисни явления в социализма не бе извлечена необходимата поука. Те бяха отминати лекомислено и не предизвикаха задълбочени анализи, за да се открият причините, които са ги породили.

Социализмът промени буржоазния човек, но не дотолкова че да го превърна в чужд на капитализма. Той го направи идеологизиран, но не и такъв, който живее и мисли с идеологията си, за да пренебрегва нравствените, моралните и естетическите ценности на буржоазното общество. Буржоазният човек е консумативен, егоистичен, апологетизиращ егото си, стремящ се към успех, богатство и удобства. Той вярва в онази идеология, която ще му даде онова, към което се стреми и без което не може да живее. Защото не е с религиозно съзнание и се е отделил от Църквата и от православната вяра. Затова и не е съгласен да жертва себе си заради какъвто и да било идеал. През 80-те години дори не съществуваше общ и обединяващ народа идеал.

 Как тогава ще се изгражда едно общество, основано на нравствен и политически идеал и по това различаващо се от буржоазното? Човекът не се „превъзпита“, не се промени радикално, не стана „друг“. На него обществото му беше станало безразлично, а накрая дори и враждебно, защото не бе в състояние да му осигурява онзи живот, от който имаше необходимост и който виждаше, че съществува на Запад.

Трябва да признаем, че беше илюзия такъв човек да се създаде чрез идейно превъзпитание и осъзнаване, а в последствие и да се ражда постоянно в социалистическото общество. Буржоазната епоха формира буржоа, а не социалистическа личност – дори и в системата на социализма. Самият социализъм и идеология и практика на буржоазния човек, който е консуматор, егоист, прагматик, езичник или безбожник. Но това не се отчиташе от идеолозите, а и от властта. Те заживяха с илюзията, че са успели да го създадат чрез своето политическо и идеологическо инженерство и че той върви убедено и осъзнато с тях.

По тази причина социализмът не успя да формира нова епоха. Затова и историята му е история на буржоазното време и неговите теоретици, идеолози и ръководители трябваше да го знаят и осъзнаят. Те буквално и механично прилагаха в организацията на държавата и икономиката марксистката идеология и смятаха, че всичко непременно ще стане от само себе си. Но нямаше как стане, когато обективните условия не го позволяваха.

Пътят по течението се сблъска с кризата

Социализмът пропусна 60-те години, когато трябваше да се съобрази с протичащата тогава „научно-техническа революция“ и когато се появиха първите симптоми на криза. Парадоксът е, че и в Съветския съюз и във всички държави от социалистическа общност се говореше за тази революция, но почти нищо конкретно не се направи. А сега бе времето да се премине от екстензивна към интензивна икономика и се въведат новите електронни технологии, които да ускорят производството и да го направят рентабилно и на високо качество. Тези, от които пряко зависеше въвеждането на новите технологии и практически осъществяха научно-техническата революция, нямаха интерес да го направят. Въпреки че ръководствата на комунистическите партии бяха решили, че това е пътят и бяха отделили средства за научни разработки и приложения в производството. Идеологията формулира проблема като основен, но социалистическата икономика по същество „отмени“ решението и продължи да върви по течението. И то я отведе до непреодолимата криза.

На всичко отгоре в края на 70-те години световната икономика отново навлезе в криза, която задълбочи неравенствата между държавите и народите и забави развитието на световната икономика – в това число и на българската. Когато България реставрира капитализма, трябваше да се нагажда към кризата. Към нея обаче никоя държава като България не може да се нагоди, защото кризата е по-голяма от държавата. Така българската вече капиталистическа икономика се лиши от пазарите и суровините на Съветския съюз, но никой друг не й отстъпи суровини и пазари от своите. При други обстоятелства вероятно щеше да бъде малко по-различно – поне нямаше да я има паниката, а всичко щеше да става спокойно и по-лесно да се търси и намира някакво добро решение. Богатите държави бяха загрижени за себе си и нямаше как да откъснат от своето, за да го дадат нам. А не бяхме само ние в нужда и отчаяние.

Големи западни компании приватизираха български индустриални предприятия и заводи, но не за да ги развиват и модернизират, а за да им вземат пазарите. Те ги затвориха, уволниха работниците и продадоха машините. И пласираха своята продукция там, където по-рано отиваше българската.

Същевременно неолибералната идеология започна усилна пропагандна кампания за налагане на своите идеи и ценности. Тя не срещна почти никаква съпротива, сякаш нямаше противници и несъгласни. Културният живот бе подчинен на нея, а почти цялата интелигенция се поддаде на внушенията й и се включи в кампанията й.

 Всичко стана просто, ясно и лесно. Народът заживя още по-бедно, ала не възразяваше, постепенно свикваше и се примиряваше. Защото нямаше политически и синдикален субект, който да го поведе към съпротива. Пролетариатът, който вече се създаде, не се възприемаше като такъв и нямаше нито воля, нито желание, нито съзнание за ролята, която историята му възлага.

Капитализмът – поне като начин на мислене и житейско поведение - се установи бързо и охотно приет от обществото.

Неолибералната идеология внуши, че в постиндустриалното общество няма класи, а следователно и класови борби. И дори марксистите или поне ляво мислещите интелектуалци, анализатори, философи, политолози и мислители се съгласиха и все още не възразяват на активно внушаваната заблуда. Съгласиха се с тази неистина и левите политически партии – да не говорим за синдикатите, за които правата на работниците са празни и безсъдържателни думи.

От социализма не остана нищо. Е, живи са много от хората, които знаят онова време. Те го помнят – повечето от тях с добро и съжаляват за него. Но споменът не е реалност, не е основа, върху която да се изграждат и устройват обществото и икономиката. Социализмът като система е рухнал, изчезнал е и за да се възроди, е необходимо да се започне отначало онази работа, която през ХIХ век наченаха Маркс и Енгелс.

 Необходима е обаче нова теория на социализма, която да подреди и мотивира бъдещата му практическа реализация като социално-политическа и икономическа система. Новата теория ще трябва да опише и анализира грешките и слабостите на социализма, да открие причините, поради които са били допускани. Но и да оцени реално и обективно положителните му страни. Защото те са най-важният негов исторически опит.

Аз мисля, че са необходими нови формулировки на понятията и категориите, с които марксизмът и теорията на социализма си служат най-често: социална справедливост, равенство, свобода, солидарност. Тези категории са същността на социализма, но сега те са абстрактни и в тях се влагат произволни значения, угодни както за левите, така и за десните политически субекти.

 Най-важният проблем, който следва да се реши, е проблемът за това кой и как ще извърши социалистическата революция. Защото от решението на този проблем зависи доколко вярно идеологията си представя бъдещото социалистическо общество. Съобразно тази представа се определят и средствата, чрез които то ще бъде изградено след революцията. Опитът на досегашния социализъм е достатъчно богат и поучителен, за да се изведат основните параметри на новата теория на социализма.

Важно е да се изясни каква ще е социалистическата икономика, доколко ще позволява частната собственост и стоково-паричните отношения, т. е. доколко тя ще се основава на пазарни принципи и доколко на плановост и държавно регулиране. Но този теоретичен въпрос в крайна сметка ще се разреши от класата, която ще извърши социалистическата революция. Ако тя е някое „трето съсловие“ (това според мене ще бъде непременно „трето съсловие“), което преди да овладее политическата власт е взело икономическата, то ще определи типа икономика още преди да установи своята власт. Историята обаче може да реши това да стане по същия начин, по който се извършиха революциите в Русия и другите източно европейски държава в средата на ХХ век. Тогава „теоретичният въпрос“ ще се окаже напълно практически и ще се нуждае от вярно решение, което трябва да бъде намерено веднага.

Онова, което се случи преди 30 години заедно със сегашното състояние на държавата ни, би следвало да подтикне мислителите в търсене на решения, не само как да получаваме „високи доходи“, но и как да устроим обществото, културата и икономиката, за да си възвърнем достойнството, морала, езика, просвещението и живота.

Защото отново дойде времето, когато философията, както учи Маркс, трябва не само да обяснява света, но и да го промени!

 

 

 

 Източник: вестник „Нова зора“, брой 44, 45 и 46 от 2019 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

неделя, 8 ноември 2020 г.

„ТРЕВОЖА СЕ ЗА ПАРТИЯТА, ЗА НЕЙНОТО ЗДРАВОСЛОВНО И ИДЕОЛОГИЧЕСКО СЪСТОЯНИЕ“ - Анжел Вагенщайн

 Т.нар. опозиция в БСП... те не са опозиция, те имат различни виждания. Това винаги е било. Но това е вътре, в салона на „Позитано“, в Националния съвет. Вън, на улицата, ние сме всички единни по отношение на сегашна България ‒ по отношение на тези, които сега я владеят, на мафията, на бедността, на загубените 2 милиона млади хора, които са в чужбина и част от които няма да се върнат... Исках да видя това чувство за общност на идеите.

Джеки, какво става с нашата любима партия, особено в последно време, как би тълкувал това, което се случва?

‒ Първо, искам едно нещо да подчертая пред камерата – аз съм гражданин, вън от всякакво съмнение. Нямам никакви амбиции – нито властови, никакви амбиции. Само че тази партия ми е в сърцето още от моето юношество.

През ноември тази година ще станат 80 години, откакто ме приеха в партията. И то ме приеха вече като ръководител на бойна ремсова група, която извърши онази известна история с опожаряването на кожусите за германската армия край Москва. Ето защо това, което ще ти кажа, блика наистина от дълбината на сърцето ми. То е това, което публикувах в „Дума“ като мелодия, която живее. Човек може да не знае думите, може да не знае теорията, може да не е чел „Анти-Дюринг“ или „Капиталът“ на Маркс, но мелодията, която звучи вече в сърцето на човечеството или поне на лявата част от това човечество, трепти и в мен. Затова е жива.

Моята тревога е за състоянието на партията, за здравословното състояние, за идеологическото ѝ състояние.

Какво е то, състоянието, и диагнозата, която ти поставяш?

‒ Моята тревога се опитах възможно най-деликатно да я споделям през годините, цитирайки Есенин, отнасяйки го към Корнелия Нинова. Не съм бил към нея „нито нежен, но и нито груб“. Да говоря с нея както социалист със социалист, или ако трябва да бъда още по-отворен – като комунист с друг лявомислещ човек, да не го оскърбявам с грубост. Това е години наред, до онзи ден, когато видях цирковия спектакъл, наречен „Бузлуджа 2020“ тук, на този „триъгълник на властта“. Как тя успя да вмъкне в този „триъгълник“ Бузлуджа?!

Когато бях млад, имаше един безумен спор, предимно студентски, в левия или полулевия печат – „Чий е Ботев?“. Ами чий е? Сега не спорим. Ботев е на същата вълна, на която са и Гео, и Вапцаров, какво да спорим? Но сега възникна за мен въпросът – а чия е Бузлуджа?

Бузлуджа не подлежи на приватизация. Опитът за приватизация от Корнелия Нинова, към която съм се отнасял винаги много джентълменски, ме вбеси окончателно. Аз разбрах, че те са готови да погребат партията, да погребат нашия идеал, нашия стръмен път – стръмния път на една партия мъченица и грешница! Но стръмен път към далечни хоризонти. Да погребат, да спрат всичко това заради властовите амбиции на една полуграмотна политически жена като Корнелия Нинова! Позволявам си за първи път през живота си да говоря така за нея. Не ви е срам! Да свалят Бузлуджа, да я приватизират и да я свалят в този триъгълник!

Бузлуджа не може да се побере в този триъгълник! Бузлуджа не се побира дори в България! Тя е по-широка от България! Тя не принадлежи на никого, освен на лява България и не може да бъде приватизирана за никакви властови цели!

Тук продължи манията – манията, буквално – на Корнелия Нинова да бъде отрупвана с букети... да ѝ връчват цветя и да я целуват. Бузлуджа е нещо по-сурово, по-величествено, аз бих казал, по-страшно! Бузлуджа – това е сърцето на лява България! Така не се приватизира!

Кой стоеше на трибуната зад Корнелия Нинова? Зад нея – „самодиви в бяла премяна“! Това ли е Бузлуджа? Ако Бузлуджа е на лява България, питам, първо, защо до нея не стоеше лидерът на най-голямата партийна организация в България – лидерът на софийската организация на Социалистическата партия? Защо го нямаше? Огледах се. Защо нямаше други знакови фигури до нея?

Трябва да ти призная – не ме считай за догматик, никак. Но сърцето ми се възрадва, когато най-сетне сред трикольорите видях и червени знамена. Но тези червени знамена носеха само стилизираната роза на БСП. Бузлуджа не е собственост не само на Корнелия Нинова, тя не е собственост и на БСП. Аз исках да видя там червени знамена и със сърпа и чука, но не видях такива. Исках да видя червеното знаме с лика на Че Гевара, но него го нямаше.

Исках да видя на трибуната не само Корнелия Нинова, но и хора, които я критикуват. Ако тя беше по-дълбока в своето мислене, в своето стратегическо мислене, тя трябваше да има отляво и отдясно нейни партийни противници, т.нар. опозиция. Те не са опозиция, те имат различни виждания. Това е било винаги. Но това е вътре, на „Позитано“, в салона, вътре в Националния съвет. Вън, на улицата, ние сме всички единни по отношение на сегашна България, по отношение на тези, които сега я владеят, по отношение на мафията, по отношение на бедността, по отношение на загубените 2 милиона млади хора, които са в чужбина и част от които няма и да се върнат в България.

Така че вън, на улицата, вън от „Позитано“, ние сме единни, там ние не сме един на друг врагове. Исках да видя това чувство за общност на идеите. Тук, щом като сваля тя Бузлуджа от мястото ѝ в този триъгълник, да видя и лидера на АБВ, да видя лидера на Комунистическа партия, да видя, ако щете, безпартиен ляв човек, да видя знакова фигура. Ние имаме и академици, и професори, и велики автори, и велики художници, и големи политици, които не са членове на партията, но които са леви хора. Бузлуджа е и тяхна. Тя иззе всичко, затова аз съм бесен, ама наистина бесен от нейното чувство за политически такт и за това какво е Бузлуджа. Тя не го е разбрала. Тя мисли, че Бузлуджа е една поляна, на която трябва да ѝ се поднасят цветя и тя да бъде целувана от бабички, дошли с патерици, едва изпълзели на патерици, за да ѝ дадат цветя и да я прегърнат. И всичко концентрирано върху нея!

 

    Не мога да не протестирам  срещу тази груба приватизация на Бузлуджа

 

Искам да кажа – може и това да звучи грубо, досега не съм си го позволявал – Бузлуджа не е „Техноимпекс“, не подлежи на приватизация от никого! Тя принадлежи на историята на България и на историята на българската левица!

Искам още да кажа. Премълчавах дълго време нейната липса на чувство на дълбока привързаност към този – повтарям – стръмен път, който нашата партия извървява повече от 100 години, много стръмен път, с много жертви, с много кости, с много грешки, с много грехове! Но винаги, рано или късно, дълбоката партия, както сега се говори за дълбоката държава – дълбоката партия винаги е надделявала.

Веднъж дадох пример, който публикувах в „Дума“, за изборите през 1932 г., общинските избори, с вече напълно унищожената Българска комунистическа партия, хората ‒ избити или по затвори, или в емиграция, партията няма повече от 1000 члена в цяла България – 1000 души! И тогава партията спечелва общинските избори в София, т.нар. Софийска комуна. Тя трая само една седмица тази комуна. Но тази седмица, преди правителството да анулира изборите, говори за дълбоката партия. Тя е дълбоко, в дъното, тя няма да позволи горе, на повърхността, на малките вълнички да си играят със съдбата на лява България!

Давах един пример, който дълго време премълчавах, който тогава ме хвърли наистина в отчаяние. Мен лесно не могат да ме отчаят. Аз съм преживял абсолютно всичко, което може да преживее в условията на фашизма един комунист и още повече евреин – всичко, което ми се полага по ценоразписа на Дядо Господ – и лагери, и смъртна присъда, и партизанство, и побоища, и в ръцете на Гешев (тогавашния)! Всичко съм преживял, дето се казва, цялата рецепта открай докрай съм я изгълтал. И си глътнах езика…

Защо?

‒… когато при мен, тук, в този дом, в който сега говорим, на моята трапеза, която е гостоприемна трапеза, седеше вицепрезидентът на Бундестага на Германия, една жена от партията на зелено-червените. Известно е, че в Германия зелените са червеникави... Тя седеше до мен – вицепрезидент на Бундестага! Тя беше за един ден, само за да ми дойде на гости. Тя каза: „Бих искала да се видя с лидерката на вашата партия, така, за половин час да поговорим.“

Аз казах: „Няма проблем“ и звъннах, и ѝ казах: „Корнелия, при мен е вицепрезидентът на Бундестага. Тя иска да се видите за малко“. „А, не, днес нямам време, нямам възможност, имам да полагам венец в дома на Благоев“. Цял ден тя има да полага венец.

Кой политик ще се откаже, аз бих казал, от шанса да говори с вицепрезидента на Бундестага? Да станеш близка с него, да кажеш няколко думи, да отговориш на няколко въпроса и тя да ти отговори на няколко въпроса? Тя това отказа. След което, колко пъти научавам, тя часове седи и говори с американския посланик. Знае ли тя, че е длъжна още на другия ден във вестник „Дума“ да даде съобщение, че се е състоял разговор, какво е разговаряно? Това е задължително!

Когато Макрон звънне на Путин, говорителят на Путин на другия ден излиза с декларация, че се е състоял телефонен разговор между Макрон и Путин. Така ли се разговаря ‒ при закрити врата ‒ с американски посланик? Без да дадеш на членската маса веднага обяснение, че си била посетена и сте говорили това, това и това? Може да премълчите нещо, винаги човек премълчава нещо. И сигурно и Путин, и Макрон премълчават нещо. Но те знаят, че са длъжни да обявят тази среща.

Какви са тези нейни срещи, как си го позволява? С американския посланик тя има много пъти време да се види, но няма време да се срещне с вицепрезидент на Бундестага, който е наш, на нашата партия, на моята партия съюзник!

Ти казваш, че приватизират Бузлуджа. Аз по друг начин се опитах да разчета това събитие... Според мен тя заряза Бузлуджа. Тя в своето изказване не спомена нито една дума за Бузлуджа. Нито една дума! Никой от изказващите се също не направи това... Като че ли я няма в историята тази Бузлуджа. Не е ли така? Това – първо. Второ, в публичното пространство тя заяви, че Бузлуджа няма да се състои, тъй като министърът на здравеопазването е забранил събора поради коронавирусната пандемия. Няколко дена след това министърът излезе с писмото, с което е отговорил... и в което се казва, че той не спира провеждането на събора, но трябва да се съблюдават правилата, които са необходими при подобна пандемия. За какво иде реч тук? Трето – тя преди 10-15 дена, така изведнъж, реши „да направи обединение на левите сили в България“. Специалисти, запознати с темата, видни политици се учудиха, защото там, на срещата, не виждаха тези знакови фигури – една част от които ти изброи тук, които са водачи на едни или други леви движения, леви партии и т. н. ...Какво единство на партията, на лявото политическо пространство може да има, когато на трибуната нямаше техни представители. Нямаше представители на другомислещите в партията, а имало единение.

‒ Искам нещо да прибавя. Ти казваш, че тук, на триъгълника, дето го наричат…

На властта.

‒…мръсния триъгълник на властта, не е споменала Бузлуджа. Искам да ти кажа, че миналата година аз поместих пак в „Дума“... и пак благодаря на „Дума“, че ме помества, въпреки всичко, не ми е отказала мате­риал... публикувах за миналата Бузлуджа. Тя тук не спомена Бузлуджа. Но тя и там, на Бузлуджа, не спомена смисъла на Бузлуджа! И затова писах, че тя говори общо взето добре, но не каза 4-5 важни думи, като имам предвид къде се изговарят тези думи.  На другия ден тя ми се обади: „Кои са думите, които не съм казала?“ Казвам, като се видим, тогава ще ти ги кажа, трябва да ги научиш първо тези думи да ги казваш.

Така че тя тук не спомена Бузлуджа, но и на Бузлуджа не спомена какво е Бузлуджа, защо я има Бузлуджа. Какъв символ е Бузлуджа.

                                 Какъв исторически символ е Бузлуджа

Да, не е обикновено нещо, Бузлуджа е сравнима с Шипка като символ. Шипка не е просто географско място, Шипка е символ! Бузлуджа е символ. Тя не каза петте важни думи за този символ, за какво сме там, на Бузлуджа! Защо идват, повтарям пак... Защото видях и ми се доплака, видях я по телевизията бабичката, която едва изкачваше, за да се качи на Бузлуджа.

Сещате ли се бе, другари, да има тук и там някакъв автобус, който да закара бабичките на Бузлуджа, да не ги кара на патерици? Сетихте ли се останалите още малко живи участници в много кървавата съпротива в България ‒ много кървава, много страшна, много народ остави костите си по Балканите ‒ сети ли се да каже еди-къде си ще чакат 3 автобуса за тези ветерани, да не идват с патерици, с бастуни и т. н. на Бузлуджа? Сети ли се тя? Тя няма никакво чувство на връзка! На мен ми омръзна, даже съм в известен смисъл на думата ревнив, като само се говори: младите, младите, младите. Ами правете си партия на младите!

Ние бяхме ремсисти и бяхме млади, но никога партията не подчертаваше РМС, а пък другите са отписани. Аз не искам да ме отписват. Още няма смъртен акт, не е издаден смъртният акт за мен. Ще бъде издаден някой ден.

Искам малко да надхвърлим темата, чисто партийната, тя е пак свързана с партията. Какво мислиш, Джеки, за участието на социалистите в общите протести ‒ организирано или не? Питам те, тъй като тя призовава да участва БСП в общите протести. Какво носи на партията участието ѝ в тях и дали не отнема нещо? Какво отнема евентуално, защото този въпрос възниква пред социалистите?

‒ Първо, не съм сигурен, че ти е точен въпросът. Партията не участва като партия. Никъде тя не се легитимира в цялата тази масовка като участие на Българската социалистическа партия. Може да има социалисти и социалистки, които да участват...

Извинявай, ще те прекъсна. Тя първия ден излезе на протеста и заяви: БСП подкрепя протестите, ние сме с вас!

‒ Толкова, да, подкрепя. Но дали участва или не участва, кои от БСП участват, кои не участват – за всички ни е ясно, че е нееднозначен анализът. Там има всякакви. Има и леви, има и десни. Има… ами този, как се казваше арменецът, който е там?

Бабикян.

‒ Да, Бабикян. Ами аз мисля, че на тази трибуна на Бузлуджа до Корнелия трябваше да бъде Бабикян. Щом като другите тя не кани, трябваше да покани Бабикян. Бабикян, който кани американския флот да си има база в Бургас и във Варна, за да ни брани от тези „лоши“ руснаци.

На кого не е ясно, че на другия ден, след като започнаха тези демонстрации пред президентството, първият благослов дойде от американското посолство? Трябва да си глупак, за да не разбереш, че те се опитват да възседнат това нещо, защото трябва да се спре „Турски поток“, наречен „Балкански поток“, трябва да се спре АЕЦ „Белене“, трябва да се спре руският газ, трябва да се сложат, както иска Бабикян, флотски единици на американците, които да ни пазят, щото ден и нощ всеки момент тези „лоши“ руснаци ще нападнат България и ние ще се окажем беззащитни без Бабикян и без американската посланичка от турски произход.

Какво да ви кажа? Това са тези протести. Дано да успеят в главното – да свалят това вредно за България правителство. Иначе самото това движение е толкова шарено, че аз не знам кой накъде е. Затова на мен ми хареса един лозунг срещу правителството, който прочетох:

                                „Няма леви, няма десни, всички сме бесни!“

Това съм готов да го приема, има всякакви хора там – и леви, и десни. А освен всичко друго слиза и президентът, когото не мога да подозирам в някакви други амбиции, освен амбицията да бъде един президент на демократична и социална България. Това е. Така че това ми е отношението. Какво отношение? Нито ходя, гледам ги по телевизията. Дано да  успеят... Иначе шаренията е голяма.

Мен ме безпокои не тази шарения, безпокои ме шаренията на „Позитано“, тя ме безпокои, липсата на ясно очертан път. Аз разбирам, че сега главният път, главната политика, основната, стратегическата цел, както през Втората световна война стратегическата цел беше кой ще стигне пръв в Берлин, кой ще окачи знамето си на Райхстага, стратегическата цел на тези демонстрации, ако бъде изпълнена – много добре.

Коя е стратегическата цел на „Позитано“, къде се създава? Аз не съм член, аз съм дори отхвърлен, зачеркнат абсолютно. При което не ме никак заболя, защото дори не знаех, че се издига там моята кандидатура за член на Националния съвет, която не бих приел никога... Човек трябва да си знае и възрастта. Само жените не трябва да знаят моята възраст.

Каква е целта, щом като в Националния съвет се създава изкуствена липса на кворум по заповед на Корнелия Нинова ‒ да станат и да напуснат?! Какви са тези бюрократични игри в тази партия, която някога беше партия на трудовите хора, на работници и на селяни?!? Каква е тази игра да стават по заповед и да напускат, за да няма кворум?! Какви са тези манипулации?!

За мен е… Това ме изпълва с тревога, не дай си Боже, тази партия да спечели изборите и в това състояние да вземе властта! Тя не само ще съсипе България, тя ще съсипе окончателно това, което не можаха нито фашистите, нито главорезите, нито сталинистите не можаха да унищожат! Тя ще унищожи партията!

Това е.

Тъжно завършваме, за съжаление. Да се надяваме, че в тази партия има хора, които ще се вслушат в мъдростта на 98-годишния Джеки Вагенщайн, който е преминал през всякакви изпитания, но както каза, носи все още музиката в сърцето си. Благодаря ти, Джеки.

 

 29.07.2020

 

 

 

Разговор на  Румен Петков от „Поглед инфо“ публикуван в партийния орган списание „Ново време“ бр. 9-10, 2020

 

 


 

 

 

 

Какво даде на хората Октомврийската революция - Александър Вербин

Осемчасовият работен ден, гарантираните трудови и социални права, безплатното образование - всичко това човечеството дължи на революционните руски работници, селяни и войници от 1917-та.

На 7 ноември се навършва годишнина от Великата Октомврийска социалистическа революция.

Сегашната власт в Русия тръгна по пътя на забравата на тази дата за руските граждани. След като през 2005 г. В. В. Путин подписа закона „За промени във федералния закон „За дните на воинската слава (победните дни) на Русия””, празничният ден на 7 ноември беше отменен, а вместо него обявиха нов празник - Ден на народното единство, 4 ноември.

Сега много млади хора научават за датата 7 ноември само на уроците по история (в най-добрия случай). Но по-възрастното поколение още помни какво е дала на хората Октомврийската социалистическа революция.

Неотдавна по време на урок по астрономия (аз преподавам този предмет съобразно професията си) трябваше да се обяснява нов материал по темата „време и календар”. И се наложи да поговорим за датата 26 януари (8 февруари) 1918 г. На този ден председателят на Совнаркома (Съвет на народните комисари - б. пр.) В. И. Ленин подписва указ (закон) за въвеждане в Руската република на западноевропейския календар.

Работата е там, че по царско време се е използвал юлианският календар, поддържан от православната църка - тя и сега си живее по него (има се предвид Руската православна църква - б. пр.). А в Европа и в много страни по света още три века отпреди това се е ползвал григорианският календар (новият стил), който дава по-малка погрешност във връзка с неравномерното въртене на Земята около Слънцето.

Съгласно онзи указ след 31 януари 1918 г. в Съветска Русия настъпва веднага 14 февруари 1918 г. Разликата е от 13 дни. Ето така заедно с указите за земята и за мира съветската власт привежда и календара в съответствие с европейския - независимо, че междувременно в Русия вече се е разразила гражданската война.

 

Но Октомврийската революция (тя се нарича така, защото по стар стил е извършена на 25 октомври 1917 г., което съответства на 7 ноември по нов стил - б. пр.) дава не само нов календар на страната. Нека изброим някои нейни заслуги, за които днешните либерали във властта предпочитат да не говорят, както и така наречената либерална опозиция.

 

1. За първи път в света на държавно ниво е признато правото на работниците на осемчасов работен ден.

2. За първи път в историята на човечеството държавата гарантира на работниците ежегодна платена отпуска.

3. За първи път в историята на човечеството държавата гарантира на работниците пенсии. Преди това пенсии са получавали само царските чиновници.

4. Ликвидирано е безпризорничеството. В царска Русия е имало над 2,5 милиона безпризорни деца.

5. Малцина знаят, че упражняването на най-древната професия е било забранено след революцията. По царско време проституцията е била разрешена от 1884 г.

6. Без съгласието на профсъюзната организация става невъзможно да се уволни работник, влязъл в конфликт с администрацията на предприятието. Днес сме лишени от такова право.

7. Със закон е гарантирано правото на труд. Завършилите професионални учебни заведения получават правото на задължително трудоустрояване с предоставяне на жилище под формата на общежитие или квартира.

8. Държавата дава право на задължително и безплатно общо образование - и средно, и висше. Такова нещо преди това не е имало никъде по света.

9. За първи път в света държавата дава на работниците право на безплатно ползване на детски предучилищни заведения.

10. За първи път в света на работниците е гарантирано безплатно медицинско обслужване.

11. За първи път държавата гарантира на трудещите се правото на безплатно жилище.

12. След революцията жените получават право на тригодишен платен отпуск по майчинство при съхраняване на работното място.

 

Освен това най-образованите работници и селяни получават възможност САМИ да управляват държавата чрез Съветите на работниците, селяните и войнишките депутати. Малцина си спомнят, че съгласно Конституцията на РСФСР (Руска съветска федерална социалистическа република - б. пр.) в първите години на съветската власт изборите на депутатите, които да влизат в тези Съвети, са се извършвали по териториално-производствен признак. За първи път в историята трудещите се получават възможност да избират депутати от своите колективи и във всеки един момент да ги отзовават, да контролират органите на държавната власт, гарантирайки така, че държавата ще е подчинена на техните интереси. Именно това е съветската власт - фактическа, народна, пряка демокрация.

Струва си да се отбележи още, че чрез всички тези свои решения Октомврийската социалистическа революция повлиява и на целия свят. Олигархията и обслужващите я властови чиновници от различни страни започват да правят отстъпки на своите работници и служители, тъй като не искат и у тях да стане подобна народна революция.

Днес господстваща класа в Русия е буржоазната класа. Формата на такава власт не е демокрацията, а плутокрацията (властта на богатите). Чрез медиите, училището, университета се гради илюзията, че страната се управлява посредством избори, съгласно Конституцията. Такава видимост създава буржоазната демокрация, тоест държавата, в която на наемните работници - на пролетариите - веднъж на няколко години им се дава правото да изберат някого от буржоата или от техните верни слуги, за да продължат те да упражняват и по-нататък диктатурата на буржоазната класа над работническата.

Да се върнат завоеванията на Октомврийската социалистическа революция днес е изключително трудно, но всичко зависи от човека. Днес на страната ни и на целия свят е необходим нов човек - човек мислещ и разбиращ, че не капитализмът е бъдещето на човечеството.

 

 

 

Превод: Къдринка Кадринова,  ноември 2020 г.

Оригиналът на статията тук - https://7x7-journal.ru/posts/2020/11/05/--1604599533   

 

Авторът на статията Александр Вербин определя себе си като - учитель, коммунист, большевик    

Учитель физики, астрономии, естествознания, электротехники Коми республиканского лицея при Сыктывкарском государственном университете. Почётный работник общего образования Российской Федерации. С 1995 г. член Российской коммунистической рабочей партии (не путать с КПРФ!), с 1996 г. по настоящее время секретарь сыктывкарской партийной организации РКРП-КПСС. С 2012 года член горкома политической партии РОТ-ФРОНТ (Российский объединённый трудовой ФРОНТ - партии, которую Верховный суд РФ лишил регистрации в феврале 2020 г). Женат. Четверо детей. Трое внуков.