Опитвам се да запазя чувството си за дълг към поетите, които са се отдалечили от нас. Дали в забравата, или във вечността - все по-трудно е да определим. Не съм забелязал кога това чувство се е появило у мен, но му се доверих и се старая да го следвам. Да се припомнят няколко стиха, да се извика от небитието вълнуващ образ или само спомен е кармична привилегия на словото и най-честно ще е да й се подчиним. Това не е достатъчно да мотивира днешния ми избор: годините, които изтрополяха зад гърба ни, стъпкаха немалко имена, разбъркаха представи и привързаности, откъснаха страници от книгата на времето. Някои от тях останаха в несигурната памет на съвременниците и нерядко за тях единствено убежище е човешкото сърце. Защо то опитва да ги защити, докато епохата гузно се отказва от тях, остава необяснима тайна на днешния живот.
На този ден преди седемдесет години е убит поетът Цветан Спасов. Тримата мъже, чиито тела са изнесени от къщицата в квартала под Скобелевия парк, са паднали в битка с полиция и жандармерия и с войска от близката пехотна казарма. Ятакът Бочо Станчев е загинал в престрелката, а Слави Алексиев и Цветан Спасов са се застреляли с последните си патрони. Те двамата са нелегални функционери и са между водачите на съпротивата в Плевенско. Светлин Русев пази детски спомен, че гърмежите не са преставали през цялата нощ, спомня си и каруцата, с която разкарват телата на убитите из града. Има някаква грозна символика в това: Цветан Спасов е син на колар, животът му от самото си начало е свързан с каруцата, в края си - също. Тази зловеща каруца я споменават всички, които съм чувал да възстановяват онзи ден.
Такъв кошмарен Зарезан лозарският Плевен не помни...
По-късно поетът сякаш витаеше над нашия детски свят. Учехме стиховете му наизуст, знаехме родната му къща, белокосата му майка идваше на училищните тържества. Мълчалива, затворена, имаше нещо антично в това. Разказваха, че се е застъпила и спасила от смърт жената, която бе издала нелегалните в тяхното последно убежище. Миналото не се отдалечаваше. В съседния клас учеше дъщерята на Слави Алексиев - високо тихо момиче, което сякаш се отбраняваше от всеобщото внимание. Трагичният звук на времето не искаше да отлети и странно ме приковаваха куплетите на поета:
Някъде оставих майка си сама,
тръгнах да се губя в нощите тревожни.
Няма да забравя бялата коса
как се тя загуби в мрака неспокоен.
Или:
Като фабрика душна и стара
днес ръмжи и боботи живота.
Ще разплискаме слънце в стъклата
и вратите със гръм ще разтворим!
Дете съм бил още, а хипнотично ме е привличал водовъртежът на една съдба, разгърната пред мен в тъничка книга, първото издание на поезията му с корица от Илия Бешков. Този сборник ме следваше дълго: във войниклъка, в студентството, във всичките ми ергенски квартири. (Знам и кой го отнесе, та сега го моля: Стояне, ако още си жив, прати ми книжката! Все нещо ще се върне и при теб.) В провинциалния ми момчешки свят, изцяло под упоението на символизма, стиховете на Цветан Спасов бяха различни, някак дори... непозволени: без педантичните точни рими, понякога и въобще без рими, с друг звук на чувството и дори с друго въображение. От тях ме облъчваше усещането за свобода, за волно боравене с думите, беше един от предвестниците на онова, което щеше да се случи в поезията.
Живял само 24 години, синът на един плевенски колар се бе превърнал в забележителна личност. В стиховете си, в публицистиката, в сказките, които изнася още като гимназист, той респектира с ерудиция, с ясни и релефни идеи за обществото и словото, за мястото на интелигенцията, за поезията, за съдбата на писателя. А също и за великите предходници: Левски, Ботев, Отец Паисий. Идеята, на която е посветен, не го сковава, той борави свободно с обществените болки и въжделения, хуманизмът му не е класов, а богат, многообхватен. Умира във възраст, когато разцветът на личността още предстои, но образът му е завършен, магнетичен. Красив и доброжелателен младеж, енергичен и ведър, чувствителен и с рядко чувство за хумор, неуниващ в несгодата и в опасностите на нелегалния живот. (Само за статистиката: на 24 години той има две смъртни присъди - една чрез разстрел и една чрез обесване.) Няма заблуди за своя избор в живота, смъртта присъства в поезията от последните му години някак спокойна, опитомена:
Ний живеем под грозното дуло
на един безпощаден револвер,
ний умираме всяка минута
и с кръвта си нощите тревожим.
Утрешният ден (нощ) се възприема трезво, хладнокръвно. Жертвата е осъзната далече преди да е принесена. Всичко това се представя делнично, без героизация. Темата е пропита по-скоро с горчива неизбежност. Но това е същият поет, изпял дълбоката си трудна обич към отечеството:
В скрижалите на моето възторжено сърце,
в най-много пазения кът ревниво крия
една любов безкрайна като твоето небе,
дълбока като бяла зимна нощ, родино!
Ти моя майка си, но с ласка не погали
и не затопли в свойте скути верния си син,
че твоето сърце разяждат люти рани
и твоите очи горят в куршумен дим.
В детството ми на училищната сцена неизменно ми възлагаха стихотворението "Левски". То е от ранния Цветан Спасов и в него ме привличаше твърдият, безпрекословен оптимизъм, какъвто бунтарите в младостта си влагат в своите надежди. Не беше чудно, че в онези следвоенни години стихотворението се харесваше и на нашите майки и бащи. Вярата, че всичко ще се промени и че Левски ни окуражава за това, беше нужна на хората.
Когато животът ме гневно притисне
със своята силна и груба ръка,
несетно си спомням за дякона Левски
в стихията бурна на трудна борба.
И аз не заплаквам. И аз не оплаквам
на моята младост смрачения ден.
Защото в очите ме Дякона гледа
със поглед спокоен и бодро засмен.
Изпитвах детско страхопочитание към лирическия герой заради това, че с Дякона са се гледали в очите. Такива хора ми се струваха, струват ми се и сега, избраници на съдбата. Те не са като нас.
По-късно открих, че поетът е премълчаван - негласно, но последователно. Беше тъпо и грозно. Под предлог, че има "сили", които искат да го противопоставят на Вапцаров, ловко го отбутваха или го сливаха с група по-незначителни поети със сходна съдба. Имал съм неприятности понякога само за едното споменаване. Литературни чиновници са се нахвърляли върху мен и са ми спретвали абсурдни доноси. Говореха за някаква опасна ревизия на литературата, която ги хвърляше в треска: сигурно литературата им се струваше някакъв подреден дюкян, в които самите те заемаха по-предни рафтове и се опасяваха от разместване. Вероятно се опасяваха, че подобно разместване може да започне от мъртвите. И се сражаваха за йерархията, нещастни бюрократи и самозванци. Беше ми обидно, че замесват Цветан Спасов в това. Един млад идеалист, паднал без страх, който никога не би се слял с тях.
Георги Константинов ми припомни, че двамата сме първите носители на плевенската литературна награда "Цветан Спасов". Научих за това в шуменската казарма. Самотен и потиснат, нямах дори на кого да кажа. Поета помня и споменавам, а за наградата бях забравил. Днес, както ще се досетите, тя вече не съществува.
В пожарите на българския ХХ век са изгорели стиховете на десетки поети - никога ненаписаните им стихове. Тези загуби са част от националната цена, платена за безумията, авантюрите и заблудите ни на този трагичен световен кръстопът. Заключена е тайната на тази несбъдната поезия - като съкровище, погребано за нас. Мен тази тайна тръпно ме вълнува.
Оставам замислен върху едно странно послание от стихотворението "В такава нощ..." Да, същото онова "В такава нощ ще ме загубиш. Ще писне сова в мрачината." Там е това послание:
Ела последен път на гроба ми
и разкажи, че моите илюзии
се сбъднаха така разкошни!..
Може би няма такова интимно, като изпуснато, признание в цялата му поезия. Съкровено, единствен път споделено копнение: да научи за сбъдването на илюзиите. (Разкошни!) Каква скромност и житейска чистота. Какъв поет от Господа Бога! Имаше дни, когато тези илюзии ни се струваха изпълнени. (Още малко - и съвсем.) Днес, наопаки, те ни изглеждат забравени и зачертани. Но вселената на поезията е пълна с човешки илюзии, те блуждаят из нея, не гаснат. Защото, докато са несбъднати, не могат да бъдат омърсени. И никой не може да ги прекрати...
Автор: Калин Донков
Източник: вестник „Сега“, февруари 2014 г.
Свързани публикации:
Настроението е много по-добро от положението !
https://probuzhdane.blogspot.com/2021/04/blog-post_13.html
Къде е поетът Цветан Спасов ? – Георги Константинов
https://probuzhdane.blogspot.com/2021/04/blog-post_53.html
