Моето детство премина под неговата снимка
Все по-рядко ми се случва да имам някаква работа в родния си град Плевен. Някога срещите ми с Плевен бяха повече: било заради необходимост от някакъв документ, който може да се получи само от общината, било след покана за литературна среща от читалищната библиотека, или просто да се видя с приятели... Сега като че ли самият аз рядко си намирам причина да пътувам до Плевен...
Но какъвто и да е бил поводът за идването ми в родния си град, винаги в ония години съм отделял час-два за разходка в градската градина. Там, сред високите зелени дървета, шумящия разноцветен фонтан, бежовите пейки, изправените край алеите тихи бюстове: на поетите Никола Ракитин и Цветан Спасов, на други видни плевенски личности...
Най-често съм спирал пред бюста на поета Цветан Спасов. Не поради официалната му местна слава. Имаше време, когато името му звучеше всекидневно по плевенското радио, а с неговите стихове започваха и завършваха градските празници.
Аз, като всеки плевенчанин, от ученик знаех негови стихотворения. Още тогава имах свое мнение за тях: макар и понякога с несъвършен изказ, в тях имаше много човешка топлота и искреност:
Обичам земята, коя ме роди,
коя ме откърми
със топлото мляко на топли гърди...
Завладяваше ме, пък и не само мен, младият и саможертвен идеализъм на един поет, загинал 24-годишен за своите идеи:
В такава нощ ще ме загубиш.
Ще писне сова в мрачината
след писъка на вражите куршуми...
Погледнато от днешния ден - трудно ми е да приема късния упрек, че поетът е изповядвал неосъществими идеи, че е загинал заради една химера. Мъртвите поети имат право на такава "грешна" романтика. И слава Богу, че не притежават възможност да поправят своите стихове - според вятъра на обществените промени...
Но казах вече - не само стиховете ме водеха пред неговия бронзов бюст. А спирах често там и по друга лична причина: още от прохождането си знаех, че Цветан Спасов е бил най-добрият приятел на баща ми през ученическите години.
И двамата са били от бедняшки семейства - Цветан бил син на поправач на каруци, имали малка схлупена къща край градската река; татко ми Константин е доведен четиригодишен в Плевен, заедно с едва оцелялото си семейство от вардарски бежанци. Неговата фамилия Манасиеви е оставила двуетажна къща в центъра на град Гевгелия, били са заможни хора. Но след първата национална катастрофа те и други македонски българи, поведени от дядото войвода Аргир Манасиев, поели на волски коли или пеша към майка България... Бащата на татко загинал някъде край река Вардар, по дългия си път бягащото семейство носело само вързопче дрехи. В Плевен ги очаквал глад и недоимък. Майката, баба ми Мария, дълги години е перяла чаршафи в плевенската болница, за да отгледа трите си деца... И двамата - баща ми и Цветан - рано опознали недоимъка и трудния хляб и вероятно са мечтали за друг, по-хубав живот. Но нека не слагаме акцент на бедността - все пак тя не е успяла да възпре, а даже е увеличила тяхната любознателност и верен поглед към света.
Цветан Спасов завършва със златен медал гимназия и е обявен за пълен отличник като студент първа година в юридическия факултет на Софийския университет... Но скоро влиза в нелегалната съпротива и на следващата година вече има задочна смъртна присъда като участник във войнишка конспирация. Ето редове от едно писмо, писано от него на 22 юли 1942 година до енорийския свещеник в Плевен:
"...Навярно знаеш, че мене ме осъдиха на смърт. Обвинението срещу мен не отговаря на фактите, което значи, че показанията на свидетелите са или насилствено изтръгнати в полицията, или всичко е инсценирано... Обвиняват ме за някакви връзки с войската с цел да се разруши държавната сигурност, когато аз не познавам нито един войник. И интересно е, че не ме съдиха за онази дейност, която съм наистина извършил... Така или иначе присъдата е вече един факт. Аз искам от тебе, в тия тежки за моята майка дни, да не я забравяш...."
Поетът се безпокои не за себе си, а за своята самотна майка, която няма да види скоро. Той вече се е обрекъл на нелегална дейност, която го разделя от близки, приятели и познати. До края на краткия си живот получава още две задочни смъртни присъди...
Баща ми поема по-различен път: става човек на перото, печата свои сатирични стихове в литературни вестници; викат го запас и по време на дългия си престой в софийската казарма поддържа творческа връзка с младите тогава Александър Геров и Радой Ралин... Пита за Цветан, но той е вече далече - станал е партизанин в Бъркашката чета, действаща някъде в Ловешко.
А в годините преди това, в плевенската "мъжка" гимназия, Цветан и баща ми са имали общ език за много неща на живота. Почти по едно и също време почнали да посещават сбирките на критично настроени младежи, още по-силно ги сближила любовта към литературата. Идвали са заедно в същата тази градина, разговаряли са за стихове и политика, и двамата са участвали в създаването на литературен кръжок, кръстен от тях "Никола Ракитин"...
Съществуват няколко техни общи снимки, правени с евтиния татков апарат. Двамата са един до друг, а зад тях се виждат дърветата на Скобелевия парк. Може да се каже, че под една такава снимка, закачена на стената на спалнята ни, преминаха моето детство и моето юношество. Майка ми беше далече от мен (родителите ми бяха разведени, отглеждаше ме баща ми), а моят татко все пътуваше в командировки. Така че често оставах насаме със снимката, на която сърдечно се усмихва Цветан.
На нашата домашна снимка той е строен и изправен, с ученическа фуражка върху къдравите коси, а баща ми, който е година по-голям от него, е вече завършил гимназия и е с дълъг балтон и мека шапка (има вид на модерно облечен плевенски младеж, но аз знам, че баба Мария е продала венчалния си пръстен, за да бъде купен този елегантен балтон...)
Цветан стои от лявата страна на снимката, направил е стъпка напред. Погледът му е отправен някъде над обектива... Случайно е застанал е малко по-напред, но в това има някакъв символ - макар и по-млад, той несъмнено е бил водещата фигура в това приятелство. Неведнъж съм чувал, че Цветан винаги е въздействал на своите близки хора по този начин - не само със една стъпка, но и с една мисъл по-напред. Умеел е да убеждава околните с умния си говор, с ясното си мнение, с естественото си чувство за хумор...
Изправен пред тази снимка с образа на Цветан, понякога и аз, самотният хлапак, неведнъж съм изричал на висок глас негови стихове: "Когато животът ме гневно притисне/ със своята груба и тежка ръка,/ неволно си спомням за Дякона Левски..." Дано не прозвучи пресилено - моето детство премина заедно с него. Имаше време, когато виждах снимката с образа на Цветан по-често от своите родители...
И когато напоследък, след големите промени в нашето общество, преминах пак по алеите на плевенската градска градина, с горчиво учудване видях, че бронзовата глава на Цветан Спасов липсва - гранитният постамент пустееше обезглавен. А по него личаха къдрави дири от металния инструмент - лост, длето или чук - с които беше извършено това необяснимо деяние. (Казаха ми тогава, че всъщност бюстът на Цветан е преместен в краен квартал на Плевен. А на предишния постамент била поставена главата на друга личност.)
Попитах се: дали и този нов бюст няма да да осъмне някой ден със сменена глава? И изобщо - не се ли губи в тази сменяемост целият смисъл да се издигат бюстове на хора, проявили дарба и достойнство през своя живот?
Пред кого е виновен младият идеализъм на Цветан? С какво е разсърдило неговото несъгласие с несправедливостта, неговата ясна съпротива срещу тогавашното статукво?
Защо да се счита за грях тази безкористна саможертва на поета? Макар че е носел оръжие, в целия си кратък живот поетът партизанин Цветан Спасов не е убил нито един човек. По-точно: убил е само себе си. В неравна битка с полицията близо до Скобелевия парк, след като друг изход е бил невъзможен, той сам слага край на живота си. Самоубиват се и другите двамата негови другари Слави и Бочо. За назидание прекарват кървавите им тела в една разтропана каруца през целия град. Било навръх Трифон Зарезан - можем само да си представим какво впечатление е направила по улиците на празнуващия град тази каруца с три трупа, от които е капела червена кръв... Предполагам, че немалко мои съграждани в този ден са отлели на земята от своето червено вино: "Бог да ги прости!"...Жестоко време...
Ето такива мисли ме вълнуваха месеци наред. После се опитвах да разбера къде в момента се намира бронзовата глава на поета, но дълго не получавах точен отговор. "Изглежда, че Цветан Спасов отново е минал в нелегалност!"- си казвах с тъжна ирония...
Но ето че един ден просветна истината. Бях радостен да науча, макар и с известно закъснение, че бронзовият бюст на поета е намерил своето достойно място - в двора на плевенското училище, носещо неговото име. Там, близо до шумящия поток от плевенски момичета и момчета, които всеки ден ще съглеждат неговия образ и често ще си припомнят негов стих.
Всъщност и в моите представи Цветан се изправя със съвсем младото лице на гимназист - чувствам го някак свързан с училищната сграда, където той е удивлявал всички със своята любознателност и където навярно са родени и първите му стихотворения.
Мислено поздравих своите съграждани за това благородно решение...
Там, в двора на това училище, е сега поетът Цветан Спасов... Значи ще имам още един повод да ида в родния Плевен и с цвете в ръка да помълча пред неговия бюст.
Източник: вестник ДУМА, 18.01.2019 г.
Свързани публикации:
Настроението е много по-добро от положението !
https://probuzhdane.blogspot.com/2021/04/blog-post_13.html
„В такава нощ”, в такава зима... - Калин Донков
https://probuzhdane.blogspot.com/2020/11/blog-post.html
