Търсене в този блог

петък, 30 декември 2016 г.

Несуверенна демокрация и политическо еничарство – проф. Васил Проданов

 

 

Около 38 000 са неправителствените организации в България. Поради либералното законодателство никой не знае точния им брой

 

Терминът „компрадорски” възниква през ХІХ век по време, когато Китай е в полуколониално състояние и започва да се прилага към национални елити, които изразяват и прокарват чужди интереси, удовлетворявайки така своите лични интереси. Точно такъв тип национални елити стават особено важни и в България при прехода към капитализъм – част от тях са политици, поставени чрез различни механизми (икономически, чрез компромати, чрез идейно въздействие, чрез подкрепа за политическата им кариера) на външни сили, друга част са агентура на влияние, трети просто са платени наемници. Ако ползваме един по-близък до нашата историческа съдба от времето на Османската империя термин, можем да наречем такъв тип елити „политически еничари”.

„Демократите” след 1989 г. се надпреварват да говорят колко зависима е била до 1989 г. България и как е утвърдила независимостта си именно сега. Реално обаче кризата на съвременната държава, особено в по-слаборазвитите страни днес, прави понятието независимост много по-малко валидно, отколкото в цялата нова история на България. Не става дума само за това, че една или друга велика сила си присвоява правото в името на своето тълкуване на човешки права да се меси във вътрешните работи на всяка държава.

На първо място тази зависимост е резултат от подчиняването на страната на логиката, на императивите на глобалния капитализъм при минимизиран суверенитет спрямо световния капитал и неговите главни носители.

Несуверенната демокрация е свързана с икономически, политически, идеологически елити, които имат компрадорски характер. Глобалният хегемон и глобалният капитал налагат своята воля чрез контрола върху ключови олигарси, банки, енергийна инфраструктура, агентура в политическите партии, протестантски секти и мормони, контрол върху медиите и всички останали идеологически механизми. Финансира съответните политически сили, медии и неправителствени организации, организира тяхната подготовка.

Още на първите избори за Велико народно събрание американската „Национална фондация за демокрация” (National Endowment for Democracy) дава официално 2 милиона долара на тогавашната опозиция в България, за да повлияе резултата от изборите. Вестник „Демокрация” получава вестникарска хартия за печат на стойност 233 000 долара, „за да му позволи да увеличи размера и разпространението през периода до изборите”. СДС получава 615 000 долара за „инфраструктура и партийно обучение”, ”материално-техническа подкрепа”… и „следизборна подкрепа на програмата за развитие на СДС”. На 9 юни 1990 г. на митинга преди изборите американският посланик в България Сол Полански застана на трибуната на митинга на СДС, за да покаже директно, че САЩ стои зад съответната финансирана от тях партия. След като СДС не успя да спечели изборите, започнаха протести, в които водеща сила е Федерацията на независимите студентски дружества, която още преди изборите получава 100 000 долара за изграждане на своя инфраструктура.

Отделно получава помощ от полски и американски съветници. Опозиционният профсъюз „Подкрепа” също е финансиран в периода 1990-1991 г. с 327 000 долара от „Национална фондация за демокрация”, зад която стои правителството на САЩ. Финансирането и организирането на протести са подпомагани през целия период, докато се проведат следващите избори и БСП бъде свалена окончателно от власт. Така е поставено началото на финансовата и политическата организация за подкрепа отвън на нужните политически сили за завоюване на властта и провеждане на съответна политика.

Ключова характеристика на налаганата отвън неолиберална демокрация е идеята за гражданско общество като неправителствени организации. При това става дума за различни типове, функционално специализирани за въздействие върху различни групи от населението. В България през 2015 г. е имало регистрирани между 34 000 и 38 000 неправителствени организации, но точният им брой не може да се каже точно, защото поради либералното законодателство само около 9000 са вписани в регистъра на Министерството на правосъдието на отчет пред Националната агенция за приходи. Около 90% от тяхното финансиране идва от външни източници, главно американски, и е по същество под чужд контрол. По данни на американската посланичка в България Нанси Макълдауни от 2009 г. дотогава за две десетилетия американското правителство директно е хвърлило за такива организации около 750 млн. долара, като тук не влизат парите, получавани от Джордж Сорос и други частни източници.1 Те са най-малко още толкова, т.е. годишно са около 150 млн. долара, което означава, че до 2015 г. те са над 2 млрд. долара, което е повече от цялото финансиране на БАН за този период с неговите десетки институти и хиляди служители. Само институт „Отворено общество” почти е удвоил парите, които получава в периода 2012-2014 г., и само той получава повече от три пъти повече пари, отколкото всички институти по обществени науки в БАН за същата година.

Според официалните отчети на институт „Отворено общество”, Център за изследване на демокрацията, „Зелени Балкани“, Институт за пазарна икономика, Център за либерални стратегии, Българско училище за политика „Димитър Паница”, Институт за развитие на публичната среда, „Риск Монитор“, „Четиринадесети януари“ и Институт за регионални и международни изследвания са получили през 2014 г. общо 18 337 030 лева. Това е повече, отколкото общо институтите за обществени и хуманитарни науки към БАН, при което се оказва, че академичното и обективното знание за обществените процеси е ликвидирано икономически за сметка на предлаганото от хора, които повечето нямат нищо общо с науката, но са финансирани неизмеримо по-богато от външни източници, за да предлагат изгодни на тях анализи и интерпретации. Тези организации са ключов идеологически и политически инструмент на големи държави като САЩ и на корпорациите на капитала да наложат своята идейна хегемония, да насочат чрез съответни агенти на влияние политиката на едно или друго правителство. Формално те са обявени за неутрални структури между бизнеса и държавата, но реално чрез финансирането им те играят ролята на водещ инструмент за въздействие на политиката на държавата от страна на глобалния хегемон и корпорациите. Така се разграждат институционални структури и чрез износа на неолиберална демокрация се обезсилват конкуренти и извличат ресурси от полуразпаднали се държави.

Всички ключови фигури в министерствата на вътрешните и външните работи завършват различни курсове и специализации в САЩ и други западни държави. Министри във водещи министерства стават фигури, които преди това започват работа във финансирани отвън неправителствени организации, изкарали различни периоди на подготовка и специализация зад океана.

През юни 2015 г. в интервю пред агенция ТАСС по повод санкциите спрямо Русия, в които е включена и България, министър-председателят Бойко Борисов казва: „Опитваме се да правим максимално възможното за възстановяване на нормалните отношения, които имат отдавнашни традиции и от разрушаването на които понасяме загуби.“ И още: „Моля се на Бога големите началници (лидерите на ЕС и САЩ) по-бързо да се разберат и санкциите да бъдат отменени.“ Така дори българският министър-председател признава нашата несуверенност и зависимост от чужди сили, наречени от него „големите началници”.

 

Източник: вестник „Труд“, 30 декември 2016 г.

 

 

 

 

Карикатура: Иван Кутузов

 

четвъртък, 29 декември 2016 г.

Форми на олигархична власт в съвременна България - опит за демаскиране - Ивка Цакова

 

 

 

Текстът  е  опит  за  сваляне  на  маската  на  българския преход  към пазарна икономика и либерална демокрация след 1989 г. чрез очертаване на  някои  форми  на  олигархична  власт  и  концентрирано богатство  в ръцете  на  малцина  за  сметка  на  мнозинството  от  българските  граждани.

Режимът   на   олигархично   управление   в   България   се   обяснява   чрез  разполагането  му  в  рамките  на  системата  на  днешния капитализъм  и постигнатия    неолиберален    консенсус    между    политически    партии, гражданско  общество и държавни институции под влиянието на могъщи глобализирани идеологически апарати. 

 

След    повече   от   четвърт   век   за   все   повече   специалисти   и неспециалисти  е  ясно,  че  управлението  в  България  не  е  демократично.

Ако не си заравяме като щраус главата в пясъка, можем да заявим, че то става  все    по-олигархично,    обслужвайки    малка    част  от  4-5%   от българското  население,  която  е  натрупала  гигантски богатства  за  сметка на гигантско обедняване на останалите. Суверен на властта е не народът, а   парите   и   хората   с   много   пари,   които   подчиняват   на себе   си функционирането    на    политиката(1).   Т.е.    българската    политика    се олигархизира  и  този  процес  може  да  се  обясни  като  се  разположи  в рамките на неолибералния глобален капитализъм, в условията на който се осъществи промяната у нас след 1989 г. 

Олигархизация на политиката днес, впрочем, протича не само у нас.  В  цялата  история  на  човечеството  винаги  са  управлявали  малцинства, наричани    по  различен  начин  в  конкретни  исторически епохи.  В  Древна Гърция  това  са  олигарси  и  аристократи,  в  Средновековието  –  феодали  и папи,  в  епохата  на  Ренесанса  –  богати  и  знатни  патриции,  сеньори,  през различните  стадии  на  капитализма  -  капиталистическа  или  управляваща класа,  елити,    влиятелни  делови  среди,  финансови  кръгове  и  пр.  Днес  в началото на XXI век се е оформила една глобална олигархия в лицето на 1%  от  световното  население  –  ултрабогати  милиардери, определящи съдбата на човечеството в условията на глобален капитализъм. Големите пари  на  тези  персони  рушат  представителното  управление  –  с  неговия конституционализъм,   върховенство   на   закона,   гарантирани   човешки  права,  разделени  власти...  Могъщата  икономическа  власт на  големи корпорации  и банки доминира над политическата власт на институциите –  държавни  и  наддържавни,    принуждавайки  ги  да  обслужват преимуществено не обществения интерес, а интересите на малцина.

Основната   ми   теза   в   случая   е,   че   управлението   в   България  в годините  на  прехода  в  голямата  си  част  е  олигархично,  но    се  маскира като демократично чрез различни механизми за контрол върху мисленето на хората. Това става чрез инструменти на условна власт и мека сила или  чрез  така  нар.  неолиберални  глобализирани  идеологически  апарати(2).  Те изглеждат  независими  от  държавата  и  се  представят  като  свързани  с пазара и гражданското общество. За извеждането на  конкретни форми на олигархична власт в съвременна България основно ще се позовавам на  В. Проданов,  който  сваля  маската  на  „българския  демократичен  преход“. Според него, режимът на днешното управление може да се определи като „олигархия     под     маската     на     неолиберална     демокрация“ с    две разновидности:  неолиберална  олигархична  демокрация (в  страните  от капиталистическия  център)  и  неолиберална  компрадорска  демокрация  (в държавите от световната периферия)(3). Това се случва на фона на днешния финансиализиран  капитализъм,  когато  90%  от  капиталите в  света  нямат  реално покритие в стоки и услуги, а са източник на извличане на ресурси от периферията към центъра на световната капиталистическа система. 

Под олигархична  власт ще  разбирам  власт  на  богатството  –  на концентрираното  в  ръцете  на  малцина  екстремно  богатство,  което  ги овластява политически.(4)  Това е власт на едрия капитал, власт на големите пари,  на  милиардерите,  притежаващи  ТНК,  ТНБ  и  други капиталови формации.   Степента   на   концентрация   на   световното   богатство   е безпрецедентна  до  момента.  Според  едно  актуално  изследване (5)  от 2016, милиардерите в света са общо 2473 души  –  или  богатството  на  един  мултимилиардер  е  равностойно  на  доходите  на  около  3 милиона  от населението   на   планетата!   Олигархичната   власт   на   тези  персони  се съпровожда   с олигархични  политики  от   страна   на   държавни   и наддържавни институции. Става дума за ключови политики в областта на обществени   поръчки,   концесии,  големи  инвестиционни  проекти, международни договори и пр. За да се вземат изгодните за едрия капитал решения (политики) от съответните публични институции, той финансира партии,  избори,  медии,  граждански  организации,  подкрепящи  системата на неолиберален капитализъм.

Концентрираното богатство (като собственост и доходи) в ръцете на малцина  води  до  връщане  към  така  нар.  патримониален  капитализъм  от първата   половина   на   XIX   в.   с   характерното за  него   наследствено неравенство (Т. Пикети).  Огромната бездна между малцината ултрабогати и  масата  бедни  трябва  по  някакъв  начин  да  се  обясни, за  да  се  постигне доброволно    подчинение.    На    пръв    поглед    това    изглежда  трудно постижимо, но в същност в продължение на години с парите на богатите е извършена  огромна  работа  (вкл.  научна,  теоретична) по  обработка  на масовото  съзнание  и  „промиване  на  мозъци“  (Чомски).  Според  Пиер Бурдийо,  през  80-те  г.  на  ХХ  век  на  Запад  се  извършва „неолиберална революция“    - революция  „от  дясно“, която възстановява миналото, но в същото  време  се  представя  за  нещо  прогресивно.  Неолиберализмът  се налага  в  Европа  включително  от  хора,  наричащи  себе си  социалисти, които   се   позовават   на   социализма,   за   да   провеждат   неолиберални политики.  Това  затруднява  анализа  и  критиката  на  днешната  ситуация, защото  „всичко  е  обърнато  наопаки“(6). Така  е  и  в  България  –  така  нар. „плосък  данък“  се  въведе  не  от  десни  правителства, а  от  правителство  с премиер социалист. 

В  годините  на  прехода  съзнанието  на  българските  граждани  бе подложено на сериозна обработка. Зад идеологемата  „преход към пазарна икономика“     успешно     се     прикри     преходът     към     компрадорски, клептократски  и  периферен  капитализъм,  а    „преходът към  демокрация“  маскира   прехода   към   неолиберална,   олигархична,   компрадорска   или неоколониална демокрация(7). 

След   това   обширно  въведение  преминавам   към  формите  на олигархична  власт, които   са латентни,   индиректни,   рафинирани, сенчести, коварни (за сметка на мнозинството), маскирани като публични политики  на   държавата   и   на   наддържавни   структури.   Те   разкриват различни  възможности  за  трансформиране  на  икономическата  власт  на големите  пари  в  политическа.  Това  са  форми  на  доминация  на  частното над  публичното,  които  се  интерпретират  в  медиите  от  неолиберални  експерти по специален начин, „обръщайки всичко наопаки“ (Бурдийо), за да  объркат  публиката  и  да  блокират  критичната  й  реакция.  Формите  на олигархична  власт  в  България  групирам  по  следните  критерии:  а)  в зависимост  от  тройното  разделение  на  властта  в  държавата  –  големите пари  се  опитват  да  превземат  законодателна,  изпълнителна  и  съдебна власт;  б)  в зависимост от релацията национално – регионално - глобално (по  линия  на  договори  на  нашата  държава  с  други  държави,  чужди компании,  банки,  международни  договори  и  пр.,  довели  до  изтичане  на ресурси  и  национално  богатство  към  страните  от  капиталистическия център;  в)  във  връзка  с  властта  на  мрежите(по  Мануел  Кастелс)   –  на могъщи олигархични мрежи - национални, регионални, глобални. 

Олигархичната власт в България е сложно структурирана, защото различните й форми обхващат различни равнища на власт в държавата, на властта  на  други  наддържавни  играчи,  на  глобални  йерархии  и  мрежи. Затова  те  могат  да  бъдат  обяснени  само  в  рамките  на  системата  на глобалния    неолиберален    капитализъм.   А   освен   това властта   на олигархичното малцинство у нас е анонимна.  Българските милионери са креатури  на  външни  олигарси,  международни  мрежи  от   корпорации, банки,  чужди  правителства,  посолства  и  пр.  Имената им  са  публична тайна   (Огнян  Донев,  Васил  Божков,   Цветелина   Бориславова,   Петя  Славова  и  др.),  но  размерът  на    богатството  и  зависимостите  им  от „големите   пари“   –   не.   Можем   само   да   се   досещаме   за   подобни обвързаности  –  примерно  на  Иво  Прокопиев и неговата „Икономедия“ с „Америка  за  България“,  на  Цветан  Василев  и  неговата  КТБ    с  ВТБ  на Руската федерация. Осезаемо е, например, влиянието на Дж. Сорос върху българската  политика  с  неговите  фондации    и  експерти,  придобили прозвището   „соросоиди“,   които   хем   са   финансирани   от  световния  олигарх,  хем се борят с олигархията...

Многообразието  от форми на олигархична власт в България ще опитам   да   сведа   до   седем   -   без   претенции   за   изчерпателност:   а)  създаване на монополи в лицето на големи фирми (български и чужди) в различни сектори на българската икономика;  б) финансиране на партии и избори  за  поддържане  на неолиберален курс на държавно управление; в)  настаняване  в  България  на  чужди  търговски  банки,  търговски  вериги, университети  и пр.;  г) установяване на специален режим на обществени поръчки,    концесии,    преференции,    позволяващ    концентриране    на богатство  в  ръцете  на  наши  и  чужди  олигарси;  д)  блокиране  на  цялата контролна    система    по   обслужване   на   обществения   интерес,   вкл.   превземане  на  регулаторни  агенции;  е)  оформяне на олигархични мрежи  във вид на борчески групировки, организирани престъпни групи и пр.; ж)  олигархизация на българските медии ...

Средствата на олигархична власт  като конкретни инструменти за  съхраняване  и  уголемяване  на  богатството  на  олигарсите  с  помощта  на българската държава са публични, полусенчести и сенчести.

Публични са спечелените  търгове  за  обществени  поръчки  и  концесии  (примерно  в областта на златодобива, американските ТЕЦ-ове и др.), които могат да се квалифицират    като    „узаконен    грабеж“   на  национално    богатство(8). Сенчестите  и  полусенчести  средства  на  олигархична  власт  се  отнасят  до дейности   на   „сивата“   (неплащаща   данъци)   и   „черната“ (престъпна) икономика,  корупционни  практики,  конфликт  на  интереси,  кронизъм, непотизъм, патронаж, клиентелизъм и други техники на нерегламентиран  лобизъм, осигуряващи привилегирован достъп на малцина до публичните институции  и  до  пазара.  Те  водят  до  пазарна  концентрация  (вместо пазарна конкуренция) и деформация в пазарния и социален ред. 

Някои  примери  за  различни  модификации  на  олигархична  власт  в нашата  страна, зад  които  се  крие  фактическо  ограбване  на  национално богатство,  ще  дам  под  формата  на  следните  въпроси:  Защо  у  нас  няма осъдени политици и бизнесмени по „знакови дела“ за извършени кражби и    престъпления?    Защо    чужди    енергоразпределителни    дружества  диктуват  цените  на  електричеството  за  българските  потребители?  Защо при наличния спад на световните цени на петрола у нас поради картелни договорки  цените  на  дребно  на  горивата  не  падат?  Доколко  държавата контролира  Лукойл-България  и  Валентин  Златев?  Защо  винаги  банките печелят,  а  клиентите  губят?  Защо  не  работят  комисиите  за  отнемане  на незаконно придобито имущество, за конфликт на интереси и публичният регистър  на  доходите  на  лица,  заемащи  висши  държавни  постове?  Защо няколко   крупни   арендатори   получават   лъвския   пай   от европейски средства  в  аграрния  сектор?  Защо  осъдителни  решения  за  България  от европейски   и   международни   съдилища   са   за   сметка   на държавния бюджет, а не на нарушителите? Защо „Нова българска медийна група” на И. Кръстева и Д. Пеевски държи 80 % от разпространителската мрежа на печатни  медии  в  страната?  Защо  (по доклад на БОРКОР) държавата не е събрала  сумата  от  1  милиард  лв.  концесионни  такси,  а  взема  милиарди нови държавни заеми ... 

Моят обобщен отговор на тези и други подобни въпроси е следният:  Изброените  форми   на   олигархична   власт   в   България   са   възможни благодарение  на постигнат неолиберален обществен консенсус  в  три области:  в гражданското общество (медии,  образователни  и  културни   институти, граждански и бизнес асоциации), в политическите партии и в държавните  институции(9) ,  подкрепящи  системата  на  неолиберален капитализъм.  В  тези  три  области  трябва  да  се  търсят перфидните  и замаскирани   олигархични   влияния   зад   масово   разпространената   и възприета   неолиберална   мантра   за   индивидуална   свобода,   която   се гарантира  в  рамките  на  пазара,  където  всеки  е  отговорен  за  своя  успех или  провал.    Под  булото  на  този  неолиберален  консенсус  се  извърши криминалната приватизация на държавната собственост  от времето преди промяната,  както  и  приватизация  на  политиката  в  интерес  на  новите български капиталисти. А те станаха такива благодарение на партиите и правителствата,  а  не  благодарение  на  пазарна  конкуренция.  „Железният закон  на  олигархията“,  формулиран  от  Робърт  Михелс, в  България  е  в пълен  ход.  Ако  не  беше  така,  нямаше  Георги  Гергов  да  е  член  ИБ  на  БСП,  Делян  Пеевски  –  депутат  от  ДПС, Николай Бареков  – евродепутат, Христо Ковачки – създател на партия, а партията ДПС  да се определя като корпорация...  Големите  пари,  които  финансират  избори  и  кандидати,  направиха  така,  че  партиите  вместо  да  осигуряват  представителство  на организирани граждански интереси занимават публиката  с представления,  спектакли  и  симулации  на  ляво-дясно противопоставяне. Постигналите  неолиберален  консенсус  системни  партии,  когато  са  на власт,  осъществяват    политики    на    либерализация,    приватизация    и дерегулация  в  полза  на  едрия  капитал  (български  и  чуждестранен)  и политики  на  орязване  на  социалните  разходи.  Антисистемните  партии, попадайки  в  парламента,  също  влизат в неолибералната схема. Различни прояви  и  проекти  на  политически  популизъм  през  последните  години  в България  също  устройва  ултрабогатите,  защото  отклоняват  вниманието на  хората  от  действителните  им  материални  интереси и  ги  пренасочват  към ценности – етнически, национални,религиозни и др. 

Гражданското  общество в България в годините на прехода също се създаде и оформи по неолиберален образец. Създадените неправителствени  организации  в  огромната  си  част  са  финансирани  от световния  хегемон  САЩ.  Влиятелни  частни  аналитични центрове    и фондации изфабрикуваха  демокрацията в България  около неолиберални евро-атлантически  ценности.  Те  се  определят  като  неправителствени  и нестопански, а в същност са създадени от правителства на други държави и от могъщи корпорации – предимно американски. Някои  техни шефове в годините заемаха важни държавни постове. Синдикални и работодателски  организации  в  началото  на  прехода  правеха  опити  за постигане   на   класов   компромис   между   труда   и   капитала,   но   в последствие    изпаднаха    в    криза    при    упадъка    на    средната    класа,  увеличаващия  се  прекариат  и  социално  дъно.  Малко  са автентичните граждански    организации    у    нас,    които    са    средища    на    социална  солидарност.    Неолибералната    програма,    пусната    в    действие    от идеологическите  апарати,  доведе  до  разпад  на  всякакви  общности,  до атомизация    и    индивидуализация    под    лозунгите    за    „демократично  гражданско общество“.  

Съпротивата   на   тази   програма   изисква   обединени   усилия   на философи, икономисти, политолози, журналисти и граждански активисти в   едно   бъдещо   общо   социално   движение(10).   На   аргументите   на неолибералните експерти трябва да се противопоставят контрааргументи, контраекспертиза. Защото те също водят борба с олигархията и с мафията в  България,  подписвайки  различни  харти  и  манифести.  По  какво  се различава  тяхната  дискурсивна  „борба  с  олигархията“  от    моя  опит  за демаскиране на формите на олигархичната власт? Ще започна с дискурса за корупцията и лобизма в България. 

Според  мен, говоренето  за  корупция  и  лобизъм  в  началото  на  XXI век    послужи  за  маскиране  на  различни  форми  на  олигархична  власт  в страната  ни.  Понеже  концентрацията  на  богатство  и  обедняването на  населението   стават   все   по   видими,   вниманието   на   гражданите   се отклонява в медиите с помощта на  новата и атрактивна лобистка лексика –  заговори  се  за  лобистки  интереси,  лобистки  закони, подозрения  в лобизъм  и  пр.  Постепенно  лобизмът  у  нас  се  превърна  в  синоним  на корупция.  По  инициатива  на  различни  партии  в  годините  се  изготвиха  шест  на  брой  законопроекти  за  регулиране  на  лобистката  дейност,  но нито един от тях не се превърна в закон. Говоренето за нуждата от закон за  лобизма    всъщност  бе  маска  за  борба  с  корупцията !  Вносителите, според мен, бяха наясно, че чрез специален закон  (каквато е практиката в  САЩ, но не и в европейските държави), лобистките дейности у нас няма как да се регулират. Вместо да се говори за закон за лобизма, трябваше да се  осигури  стриктно  прилагане  на  други  закони,  засягащи  лобирането, както  и  да  се  усвои  европейския  маниер  на  лобиране –  лобиране  чрез консултиране.  За  целта  следваше  да  се  разграничи  бизнес  лобизъм  (на организирани  бизнес  интереси)  от  граждански  лобизъм  (застъпничество за социално значими каузи),  да се открои нерегламентираният лобизъм на „специалните  интереси“  (големите  пари).  У  нас  така и  не  заработиха ефективно   правилници   за   поведение,   етични   кодекси   и публични регистри,  които  засягат  лобистките  дейности.  Вместо  това  корупцията  в България се развихряше във все по-големи размери, а услужливи НПО-та  предоставяха  в  медиите  все  нови  и  нови  данни  за  нея,  ангажирайки вниманието на публиката с „политика на скандала“ (М. Кастелс).  

След  като  се  оказа,  че  дискурсът  за  корупцията  стана  банален  и общественото  мнение  не  се  вълнува  от  него  (направи се  внушението,  че всеки би взел подкуп, ако му се предложи такъв), на  дневен ред се появи  новата тема  за  „завладяване на държавата“. Тази метафора се въведе в обръщение, за да прикрие неоколониалното и олигархично разграбване на национално  богатство.  Вместо  разграбване  –  завладява не  на  държавата.  Огромното социално неравенство вече бие на очи и не може да се скрие, поради  което  трябва  по  някакъв  начин  да  се  обясни.  Последният  от ежегодните  доклади  за  оценка  на  корупцията  в  България  (2016  г.)  на Центъра  за  изследване  на  демокрацията,  е  озаглавен „Завладяване  на държавата“,   с   което   се   обозначава   „висша   форма   на   политическа корупция“(11).   Какво   прикриват   в   случая   неолибералните   експерти?  Например,    в    доклада    става   дума   за   „приватизация   на публични  институции от държавни служители“, но не и от големите пари. Говори се за  „приватизация  на  държавата  от  политическата  класа,  а  не  от  едрия бизнес“.  Безлично  се  акцентира  на  „концентрация  на пазарна  власт“, разграничават   се   два   вида   монополи   (произведени   от пазара   и   от държавата) като се заклеймява държавата, а не пазара, с което още повече се  подкопава  доверието  в  институциите.  Подвеждащ  е изводът,  че  най-голямата опасност от завладяването на България е „придобилата системен  характер    корупция“    (системен,  защото корупцията  била  широко разпространена в цялото общество). Така се прикрива дълбоката същност на  процеса  на    олигархизация  на  политиката  в  България  и  нейната приватизация от големите пари на наши и чужди олигарси – този процес има системен характер, защото е продукт на системата на неолибералния глобален финансиализиран капитализъм. 

По  подобен  начин  неолиберални  глобализирани  апарати   умело  и целенасочено  „канализират“  гражданската  енергия  при  двете  вълни  на антимонополни   и   антиолигархични   протести   през   2013   г.   (срещу високите  сметки  за  ток  и  срещу  опита  за  назначаване на  Д.  Пеевски  за шеф на ДАНС).  По улиците и площадите се издигат лозунги за „смяна на системата“,  но  така  и  не  става  ясно  за  каква  система  става  дума  – икономическа,    политическа,    социокултурна?    Никой    от медийните експерти  не  говори  за  системата  на  днешния  капитализъм.  По-удобно  е протестите   са   се   обединят  около  въпроса  „КОЙ“  и  демократичните разочарования  да  се  насочат  към  търсене  на  виновник за  незавидната участ  на мнозинството. С други думи, „причината се търси в субектите а не  в  модела,  задаващ  съответно  поведение  на  субектите“(12) -  виновен  е Пеевски  и  този,  който  го  е  предложил  за  шеф  на  ДАНС.  Разбира  се, субектите  са  също  важни,  защото  опитът  за  това  назначение  е  опит  за приватизация не  просто на  политиката за частни цели, а за „приватизация  на  легитимното  насилие  на  държавата“(13).  Олигархът   Пеевски   беше назначен  за  шеф  на  ДАНС  за  пет  дни,  след  което  правителството  на   Орешарски  отмени  това  свое  решение.  А  обществото  сякаш  забрави,  че протестите  през  2013  доведоха  до  падане  на  първото  правителство  на ГЕРБ и след около година ГЕРБ отново състави правителство със същия премиер (Б. Борисов), но с друго парламентарно мнозинство. Може би не случайно  медийният  олигарх  Пеевски  е  наречен  kingmaker  в  последния доклад  на  Репортери  без  граница(14),  защото  днес  той отново е депутат и неговата    медийна    империя    влияе    за    смяна    на    правителства    и мнозинства ... 

И понеже пропастта между малцината богати и мнозинството бедни у  нас  се  увеличава  непрекъснато  дискурсът  за  олигархия,  плутокрация дори  мафия  се  разгръща  все  по-интензивно  в  публичното  пространство. Ако  през  2013  г.  интелектуалци  подписват  „Харта  за  разграждане  на плутократичния  модел“,  то  през  2016  се  появява  нова  инициатива  на университетски  професори  -  манифест  „За  Републиката“.  Според  него,  републиката е в опасност, защото е поставена под контрола на мафията и  „организираната   като   пост-комунистическа   олигархия престъпност“(15). Виждаме как   тоновете   се   сгъстяват,   а   олигархичното   управление, маскирано като „добро управление“ , изисква нови митове за виновници  и  нови   социални   конструкции,   за   да   се   избегне   системна   критика  на българския   капитализъм   с   неговите   компрадорски,   клептократски   и периферни характеристики .      

След  скромния ми опит да демаскирам някои форми на олигархична власт  в  съвременна  България  съм  с  ясното  съзнание,  че  за  една  бъдеща по-успешна  антиолигархична    съпротива    са    необходими сериозни колективни  интелектуални  и  граждански  усилия  срещу меката  власт  на неолибералните глобализирани идеологически апарати.

 

 

Бележки:

1 Проданов,   Васил,   2012,   Теория   на   българския   преход.   София:   Изд.   „З. Стоянов“, с. 615, 623.

2 Проданов,  Васил,  Неолибералните  глобализирани  идеологически  апарати  –  В:  сп. Понеделник, бр. 9-10, С., 2015, с. 7-19.

3 Проданов, Васил, Съдбата на лявото в условията на неолибералната държава и неолибералната  демокрация  –  В:  ЛЕВИЦАТА  –  истории,  реалности,  перспективи,  Изд. Авангард-Прима, С., 2015, с. 11-44.

4 Winters, Jeffrey, 2011, Oligarchy, Cambridge University Press, pp. 1-39.

5 The Wealth-X World Ultra Wealth Report 2015-2016, Available from: http://www.wealthx.com/articles/2016/the-wealth-x-world-ultra-wealth-report-2015-2016/ Kathleen Elkins, 8 common traits of the world's 2,473 billionaires; Available from: http://www.cnbc.com/2016/08/10/8-common-traits-of-the-worlds-2473-billionaires.html [10.10.2016].

6 Бурдье, Пьер и Гюнтер Грасс. Безответственость – определяющий принцип неолиберальной системы: диалог 1999 года, Достъпен от: http://scepsis.net/library/id_3661.html [10.10.2016].

7 Проданов, Васил, Българските капитализми, Научни трудове на УНСС, 2014, т. 3, с. 9-62. Достъпен на: http://research.unwe.bg/bg/journalissues/article/7062 10.10.2016].

8 Петков, Кръстьо, Последното разграбване на България - чрез концесии в полза на чужди инвеститори, 17 юни, 2016, сайта Епицентър, Достъпен на: http://epicenter.bg/article/Prof-Krastyo-Petkov-Poslednoto-razgrabvane-na-Balgariya-chrez-kontsesii-v-polza-na-chuzhdi-investitori/103836/11/0 [10.10.2016]. 

9 Harvey, David, The Construction of Concent, In: A Brief History of Neoliberalism, Oxford University Press, 2005, p. 39-63. Available from:  https://www.sok.bz/web/media/video/ABriefHistoryNeoliberalism.pdf [10.10.2016].

10 Бурдийо,  Пиер,  Ответен  огън,  2008,  София,  УИ  „Св.  Кл. Охридски“,  с.  107-187.

11  Завладяване на държавата (Противодействие на административната и политическа корупция), ЦИД, 2016. Достъпен на:  http://www.csd.bg/artShowbg.php?id=17724 [10.10. 2016

12 Проданов, Васил, Теория на българския преход, с. 621-622.

13 Пак там, с. 628.

14 Reporters Without Borders, Freedom  of the Press worldwide in 2016 and Major Oligarchs, Media Oligarchs go shopping, Available from: https://rsf.org/sites/default/files/oligarchs_eng.pdf   [10.10.2016].

15 За Републиката, Манифест, 2016, Достъпен на: http://zarepublikata.eu/?do=manifest>  [10.10.2016].

 

 

(Статията е публикувана в сборника „Глобалните промени и съдбата на България през 21 век“, Изд. BISFRIM, С, 2016, с. 123-130)

 

 

 

 

вторник, 20 декември 2016 г.

Власт на безвластните - Андрей Пантев

 

 

 

След три дни е Коледа. Дали обаче се сещаме, че християнството се появява като израз на една безпомощност пред властта, която за разлика от нея не включва насилие. Има дори такава фраза: "Не мога да бъда войник, защото съм християнин". Християнството се оформя отначало като власт на безвластните. Защото представите за власт са влияние, пари и своеобразен допинг, който те държи по инерция, дори когато си загубил властта. И днес виждаме много хора, които са вече доволно състоятелни и доволно са осигурили чрез властта бъдещите си поколения, въпреки това са се впили във властта като средство за изява, за богатство, за оставане в историята или за промяна в полза на определени кръгове на обществото.

Разбира се, знаем много добре, че по-късно християнството става не по-малко агресивно като политика и духовна идеология, че в името на Исус е проливана не по-малко кръв, отколкото за другите политически проекти. Затова Коледа е израз на раждането на изначалното човеколюбие, когато вече се появява и богоподобният, богоравният човек. Неслучайно в библейските сказания и по-късно в архангелските притчи Исус е едновременно и човек, и бог. Това съединява най-сетне божественото начало с човешката природа. Всъщност и четирите религии, които днес доминират в света, не са родени в Европа. Християнството все пак е юдео-християнска религия, не е нито само християнска, нито само юдейска. В Европа религиите са облагородени и разпространени, но умни, интелигентни, порядъчни хора има във всяка религия. Има хора, които вярват в различни богове не от невежество, а по убеждение. Великите гръцки философи Аристотел и Платон са вярвали в Зевс, в Хера и другите божества. Така че религията сама по себе си е убежище от текущи страдания и вяра в доброто, което не подлежи на дефиниция, а се усеща.

Мисля, че съединението между християнството или друга религия и властта води до нейната много чувствителна деградация, до размиване на изначалното християнство. Християнството като поведенческа практика е деформирано не по-малко от другите идеи, включително и от марксизма. Затова на Коледа трябва най-напред да помислим, че основната християнска идея, за разлика от тази на властта, е: Обичай ближния си. Трябва да се сетим поне в този ден за хората около нас, за комшията, за началника си, въпреки силната комерсиализация на светлите празници. Трябва да не забравяме, че изначалният тласък на християнството са човеколюбие и братска обич, които много трудно днес съжителстват с всичките фанатични съвременни политически изяви и с цялото разделение между богати и бедни в целия християнски свят.

Тъжно е, че християнските празници се превръщат в полуснобско занимание - ходенето на черква е мода, не е вяра. Когато е попитан един еврейски писател вярва ли в бога, той казва: "Аз вярвам в повече от това." Идеята за Бог е универсална идея, която ни води към страх от греха, но най-вече ни води към човечност. Днешните празници при нас са още по-фарисейски, лицемерни и показни, сравнени с ценностите на християнските принципи да правим добро, да правим така, че след това да нямаме угризения, преди да напуснем този свят, който става все по-задушлив. Вера Мутафчиева казваше, че "слава богу светът се вгорчава, за да не ми е мъчно да го напусна".

Чувам непрекъснато от новата власт, че в предишните години християнските празници ни били забранени. Глупости, никой не е забранявал поне вкъщи да празнуваме Коледа. Но я нямаше тази маниакална пазарна мания, при която преяждането и разменянето на подаръци е най-голямата акция на боголюбието и смиреността. Виждаме как буквално в дните преди Коледа властта продължава да прави циркове около съставянето на още едно правителство и никой не се интересува от грехове. И да не би това да е единственият цирк? Видяхме как политически формации, които се ненавиждаха - примерно трите групи при патриотите, се обединиха единствено защото ги е страх, че може да изпаднат вън от политиката. Същото става и в синята коалиция. Основата причина за тези изкуствени обединения е да се задържат в парламент, във власт, на сцената на партийно-политическа игра. Виждаме една грандиозна безпринципност, която е причина за безпомощността на институционните решения - защото това са едни и същи хора, сбрани в някакъв компромисен съюз, чието дълбоко и в същото време разбираемо обяснение е, че искат просто да останат на повърхността, а не да бъдат второкласни и третокласни наблюдатели на това, което става. Как да обичат човека, като обичат властта?

Така че изначалното "власт на безвластните" засега не се осъществява по никакви християнски принципи. Неслучайно и съвременният папа, и руският патриарх, православните водачи в момента все повече отиват към социалната същност на християнската идея. А не към катедралите, не към пръстените на кардиналите и не към пищните празненства.

 

Източник: вестник ДУМА, 21 декември 2016 година

 

 

 

 

Огромното неравенство в днешния свят ще роди новото ляво - проф.д-р Светла Тошкова

 

 

Проблемите, породени от противоречията на пазарния капитализъм и неолибералния икономически модел станаха системни

 

Текстът на проф. Светла Тошкова – ръководител на Катедрата по политическа икономия в УНСС-София е доклад, изнесен на дебат за новите тенденции в левицата у нас и в Европа, проведена от Политически клуб „Георги Кирков” към БСП – София по инициатива на председателя на Клуба Любка Герасимова.  

 

В последните десетилетия на миналия век известният политолог Френсис Фукуяма обяви „краят на историята”. С тази теза той всъщност се опита да докаже, че е дошъл краят на идеологиите. Светът според него беше постигнал висшата степен на идеологическо съзряване – прегърнал е неолиберализма и повече няма накъде да върви. Всъщност този край на историята беше най-идеологическото твърдение – Фукуяма обяви правото на съществуване на една-единствена идеология – неолиберализма и „забрани” развитието.

Учудващо и парадоксално светът като че ли се подчини и прегърна тази идея убедено и за дълго.

В контекстът на тази идея се съдържаше схващането – няма ляво, няма дясно – има само пазарна икономика, капитализъм, либерализъм, прагматизъм; няма цел, няма стратегия, няма визия за бъдещето. Неолиберализмът стана новата религия и идеология на световния глобализационен процес.

Световната криза от 2008 г. помете вярата в тази религия.

Днес, вече не малко години от началото на голямата икономическа криза от 2008 г. и неуспешните опити за изход от нея, става все по-ясно, че проблемите са системни, породени от противоречията на пазарния капитализъм и неолибералния икономически модел.

Съвременният капитализъм излезе „извън контрол” и загуби иманентната си способност да се приспособява: капиталистическата държава се оттегли от регулативните си функции, глобализацията задълбочи неравенствата, обедняването маргинализира обществата и ерозира изконните ценности, върху които се изграждаше самата система на капитала от епохата на модерността.

Това признание направиха водещи икономисти-теоретици и политически лидери. Самият автор на концепцията за „краят на историята” и безалтернативността на неолиберализма Фукуяма се отказа от нея, а нобеловият лауреат Пол Кругман категорично посочи като причина за кризата от 2008 г. неолибералното разбиране за пазарите. Напоследък все по-често в икономическите анализи намират място проблемите на неравенството, бедността, справедливостта. Известният критик на глобализацията Дж.Стиглиц изследва влиянието на неравенството върху демокрацията и правната система на САЩ в „Голяното разделение” и „Цената на неравенството” /2015/ и доказа, че неолибералната фискална политика и глобализацията водят до драстичен ръст на неравенството и заплашват самата система на капитала. А в „Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика след кризата” през 2013 г. Анатол Калецки поиска създаването на нова икономическа теория, върху която да се изгради новият модел на капитализма, който ще промени категорично взаимоотношенията между пазарите и правителствата. Олег Григориев в „Епоха на растежа. Лекции по неокономика” поставя във фокуса социалните измерения на икономическия прогрес и задава въпроса: има ли смисъл от т.нар.икономическо развитие, ако в основата му лежи бедността на мнозинството от населението? И не е ли време за промяна на социално-икономическия модел на развитие на света и на международния икономически ред? Американският журналист Пол Мейсън в „Посткапитализъм” определи капитализма като „комплексна адаптивна система, която е достигнала границите на своята способност да се адаптира.” Доказателство за това той намира в последиците от съвременната световна икономическа криза, а причините за възникването на новата система се коренят в преформирането на икономиката около нови ценности, поведение и норми в информационната епоха. Информационните технологии предизвикват разпад на йерархичната икономика и на нейно място идват мрежовите отношения и информационната икономика.

Най-силен интерес в последните години в областта на икономическите изследвания предизвика книгата на Тома Пикети „Капиталът на ХХ1 век”. Някои я сравниха с „Капиталът” на Маркс. Очевидно ефектът може би е съзнателно търсен от автора със заглавието, въпреки същностните разлики. Пикети привежда огромен масив данни за икономическото неравенство при капитализма в продължение на два века в повече от 20 страни.

Пикети извежда основен закон, който определя неравенството в капиталистическата икономика: когато възвръщаемостта на капитала е по-висока от растежа на БВП, доходът от капитала расте по-бързо от дохода от труда. Това е естественото състояние на капитализма. Но „това неравенство отразява фундаментално логическо противоречие… Натрупаният капитал се възпроизвежда сам по-бързо, отколкото се увеличава производството. Миналото изяжда бъдещето”, категоричен е Пикети. Не е трудно да се види тук нов прочит на Маркс за неравномерното развитие на капитализма, концентрацията и централизацията на капитала и растящото неравенство.

Пикети привежда поразителни данни: 95% от растежа на доходите в САЩ между 2010 и 2012 г. се падат на най-горния 1% на най-богатите. Пикети смята, че тази несправедливост може да се преодолее като се наложи висок прогресивен данък дърху капитала.

Обратно на тези анализи, политиките на правителствата за изход от кризата все повече показват неадекватност. Те отново се градят върху неолиберализма. В резултат политиките на строги икономии, налагани в страните от ЕС за спасение от кризата все повече се провалят на практика и задълбочават кризисната спирала. Интересно е, че наскоро един докторант – Томас Херидън намери грешка в теорията на харвардските корифеи Кенет Рогоф и Кармен Райнхарт за неолибералните рестриктивни политики, която на практика се оказва „грешка за трилиони” при практическото изпълнение на „рецептите”. В икономиките на европейските страни рестрикциите доведоха до незначителни икономически резултати с цената на огромна безработица, задълбочаващо обедняване и драстични неравенства.

Всичко това налага категорично изводът, че неолибералният икономически и политически модел претърпя крах. Кризата показа, че днес светът се изправя пред нови предизвикателства:

1/безпрецедентно неравенство и маргинализиране на големи групи от хора и на цели държави и региони — огромен брой анализи на най-влиятелни изследователски центрове в света го доказват;

2/силно разочарование от несправедливите последици от глобализацията, подхранващо национализма – все повече стават антиглобалистките движения и групите, недоволни от статуквото;

3/несигурност и нестабилност в света – нарушен баланс на силите в международен план – разклащане на хегемонията на САЩ и все по-настойчиво търсене на нов международен ред, основан на мнополюсния свят;

4/ерозия на демократичните ценности, на ценностите на капитализма от епохата на модерността, която поставя под въпрос самото съществуване на капитализма, признават дори неговите най-силни защитници.

Всички тези условия катализират процеса на формиране на новото ляво като: идеология; политика; като движения и управленски проекти.

Ако до скоро се смяташе за по-вероятно да изчезне земята, отколкото да баде разрушен капитализмът, то в последното десетилетие се появиха:

- политико-икономически изследвания, които категорично доказват, че системата на капитализма е изчерпана;

- появиха се граждански и политически движения за промяна на системата /„Бунтът на възмутените” в Испания, „Окупирай Уолстрийт” в Съединените щати/;

- политически партии, които поемат радикален стратегически курс за промяна на статуквото /СИРИЗА в Гърция, „Подемос” в Испания/. И въпреки трудностите и разочарованията, те чертаят ново начало, търсят промяна.

В такива условия се формира новото ляво. То е ново – различно от традиционните леви ценности; то е нееднородно и силно разединено. Днешното ляво трудно се еманципира от общите антисистемни движения и радикални идеи за промяна. Най-малко три сериозни обективни причини заплашват новото ляво от подмяна на ценностите и радикализиране: първо, разрастване на антиглобализма /в Европа – на евроскептицизма/; второ, засилване на десния национализъм и популизъм; трето, поява на антисистемни играчи срещу традиционните партии и лидери. Затова, ако бързо не се формира идеологията на новото ляво, то лявото политическо пространство е заплашено от нахлуване на псевдолеви, патриотарски, до крайно десни популистки движения и идеи.

Краят на историята не настъпи, но неолиберализмът нанесе много сериозен удар върху политическото развитие на света. На първо място, разрушаване на вярата в демократичните ценности на общочовешкото развитие; на второ, преклонение към циничната прагматика с много къс хоризонт /докато нас ни има/; на трето, вяра в авторитети, вместо в идеи; ерозия на политиката и доверието в политическите партии.

Сега, в началото на 21 век, и лявото и дясното са в криза – в ценностна криза и в криза на адекватността по отношение на реалностите, криза в прагматиката, в политиката и управлението; криза в доверието, най-вече.

Тези кризи доведоха до размиване на граничните линии между ляво и дясно, интензивно се разпадат лево-десните системни деления, родени от неолибералния глобализиран капитализъм. Променят се субектите на лявото и дясното, установени в условията на модерния капитализъм. Социалистическите и социалдемократическите партии бяха партии на работническата класа. Днес традиционните леви привърженици са привличани от антиглобалистки, антиимигрантски, патриотарски партии и лидери. В САЩ бедната бяла работническа класа стои зад Тръмп, във Франция симпатизира на Националния фронт на Мари льо Пен.

Самата работническа класа вече не е онази компактна маса от хора с общи интереси, обединена и солидарна срещу капитала. Постиндустриалният информационен капитализъм разми традиционните класи и създава качествено нова социална структура на глобалното общество, където традиционните механизми на солидарност и колективно взаимодействие престават да работят. Новите пролетарии са много по-слабо свързани, отколкото работниците през 20 век. Старите индустриални региони от Западна Европа и Америка преместват производствата си в Китай, Източна Азия и Латинска Америка. Мястото на индустриалния пролетариат се заема от работещите в сферата на услугите, образованието, здравеопазването, информационните технологии. В страните от Азия и Латинска Америка с привличането на огромни групи от хора в аутсорсваните производства започва безпрецедантна пролетаризация на населението. Това се случва в страни, където не е имало пролетариат, още по-малко традиции в работническото движение. В глобалния свят класите и класова борба променят характеристиките си и придобиват формата на локално насочени протестни прояви на групи хора по конкретни проблеми, а не общи солидарни класови действия срещу системата.

Новото социално деление в съвременния свят е повече между обществата като цяло и елитите, най-общо между бедните и онеправданите и единия процент свръхбогати. Причина за това е рязкото нарастване на неравенството между елитите и всички останали. Ето какво пише американският антрополог Маршал Салинс: „Бедността не е притежание на малко количество стоки или съотношение между средства и цели, тя е отношение между хората. Бедността е социален статус. Тя прерасна в конфузен белег на класова разлика”.

Световното богатство днес е в ръцете на 1% от хората на планетата; средната класа се формира от около 14% от населението в света, сочи анализ на швейцарската банка Креди Сюиз. Средната класа продължава да намалява, а броят на свръхбогатите се увеличава. Днес половината от световното богатство е в ръцете на 1% свръхбогати. А според проучване на Университета на Обединените нации 10% от хората на планетата притежават 85% от световното богатство.

Огромното неравенство роди в началото на 21 век „Бунтът на възмутените” и убеждението, че капитализмът е в дълбока системна криза. Гласуването за Брекзит в Обедененото кралство, победата на Тръмп в САЩ, загубата на Ренци на референдума в Италия и дори обстоятелството, че почти половината австрийци гласуваха за крайнодесния кандидат за президент, категорично доказват дълбоката системна криза и необходимостта от промяна.

Процесите са толкова бързи, че теорията и политиката изостават от тяхното осмисляне, камо ли от намирането на решения. Отсъства ясна и обща идея за бъдещето на света след едно-две десетилетия.

Кой друг, ако не левицата може и трябва да изгради стратегията за смяна на системата на капитализма и новата идеология за бъдещето на света? Днес, когато се поставя под въпрос направлението и скоростта на социалния прогрес, това е роля и отговорност на левицата.

Лявото следва да се гради около нови ценности, нови идентичности. Новата лява идеология е призвана да дефинира целите и смисъла на бъдещето в посока на кардинална промяна на политическия и икономическия модел. Лявото трябва да е активно в отстояването на интересите на общото, на солидарността, на справедливостта, в битката срещу неравенството, бедността и социалното изключване, отстояване на националния интерес – просветен патриотизам, но и общочовешка солидарност и интернационализъм.

За разлика от левицата на 20 век, която беше социдно идеологически въоръжена с теорията на марксизма, то съвременното ляво на 21век се формира спонтанно, в движение, в отговор на кризите, в търсене на адекватни решения на проблемите на реалността, с духа на бунта и протестите на недоволните, в битка с надигащия се радикализъм и конформизма на мутиралата традиционна неолиберална левица от последните десетилетия на 20 век.

Мястото на новото ляво днес е между раждащите се опасно радикални идеи и движения и компрометираната съвременна либерална социалдемокрация. Битката е за автентичното ляво, за истинските леви ценности на 21 век.

Днешните протестни движения са силно разнородни и дезинтегрирани идеологически. Радикално лявото и крайнодясното често си приличат. Проблемът пък на съвременните социалдемократи е в тяхната привързаност към свободната пазарна икономика и политическия неолиберализъм. Привързаността към идеологията на социаллиберализма и третия път обезличиха левия проект. Той разми идеологическия си образ и влезе в практическа колаборация с дясното в утвърждаването на неолиберализма.

Днешната ситуация предоставя историческа възможност за развитие на новата автентична лява вълна, но тя е и сериозно предизвикателство пред левите партии – да изградят модерната лява идеология:

- достоверна на действителността: обърната към новата икономическа реалност и бъдещите й промени в информационната епоха,

- достатъчно социално чувствителна, обединяваща неудовлетворените и търсещи нов политически договор;

- убедена и смела да заяви като своя цел смяната на системата на капитализма, която се е изчерпала и повече не може да бъде реформирана.

Левицата трябва да възроди надеждата на хората за по-добър живот и да се превърне в авангард на битката за бъдещето. Левицата не трябва да се ограничава в констатации и критика. Тя трябва да прледлага политики и да се бори за тяхното реализиране.

Само силната лява идеология може да превърне възмущението, бунта, недоволството в политически проект. Идеологиите отново са на ход! „Търсят се отново големите разкази, пишат анализаторите, /народ, нация, религия, традиция, цивилизация/, тъй като те осигуряват позиция в света. Предоставят цел и смисъл. И лице. В тази ситуация големият разказ е авариен изход в историята”.

Новото ляво ще се роди в идентифицирането на тези големи въпроси, в процеса на поставянето и решаването на конкретни социални проблеми и в активната съпричастност към най-належащите и вече изпреварващи ни проблеми на днешния объркан и несигурен свят.

Без претенции за изчерпателност сред тях са:

1/ Неравенството и преодоляването на бедността. През последните три десететилетия възнаграждденията на хората с ниски доходи /90-те процента на дъното/ са нараснали само с 15%, докато при единия % на върха този ръст е почти 150%, а при 0,1-ия % е 300%. Това са данни на Стиглиц от „Цената на неравенството” ;

2/Промени в обхвата на функциониране на пазара и ролята на държавата, институциите и политиката в икономическите и социалните отношения: /налагане на регулации в банковата и финансовата система, реформа в данъчната и пенсионнаната система, справедлива система на заплащане на труда, премахване на монополите в енергетиката и услугите, антикорупционен контрол и др./

3/Промени в условията на създаване на богатството и интензивни преразпределителни отношения на всички равнища – вътре в националните икономики, особено в тези в икономически преход; в регионален мащаб – между страните в ЕС и в другите регионални образувания; на международно ниво – между отделните центрове на икономическа доминация и главно от периферията към центъра на световното стопанство. Особено дълбоки са промените в преразпределението на дохода между производствените фактори – труд, капитал, предприемачество, знание — в новите условия на постиндустриалното общество. Лявото трябва да търси решения срещу несправедливите резултати на това преразпределение.

4/Промени в международните отношения –търсене на решения срещу все по-изострящата се конкуренция, борба за ресурси, стремеж към икономическа доминация, нестабилност в международния икономически и политически ред; /срещу доминацията на САЩ, за многополюсен свят, отчитащ нарастващото влияние на новите центрове на световната икономика; за развиване на икономически отношения с новите центрове на световната икономика – Китай, страните от Южна Америка, РЮА; категорично противопоставяне на ТПТИ в този му вид — Дракула срещу народите, както сполучливо го нарече Патрик льо Ярик. Сътрудничеството мужду САЩ и ЕС би се изпълнило със съдържание, ако бъде насочено към промяна в принципите на международните икономически отношения, ако защити равноправието, взаимната изгода, прозрачността и утвърди демократичния социален модел; ако реформира МФИ, премахне офшорните зони и т.н. Вместо това ТПТИ мултиплицира пороците на глобализацията и заплашва националните държави с неограничена власт на глобалните корпорации и световната олигархия.

5/ Незабавна реформа в структурата и принципите на работа на МФИ и решаване на дълговата криза; борба срещу нарастващата власт на глобалните институции, доминирани от транснационалните корпорации, техните НПО, платени медии, мозъчни тръстове и изразяващи техните интереси; /вместо да критикуваме СИРИЗА за непоследователност, трябва да издигнем солидарно глас срещу заробващата политика на МФИ и натиска на европейските бюрократи срещу суверенитета и защитата на социалните права на гражданите в по-бедните страни на ЕС/;

6/Проблеми на икономическата сигурност, международния тероризъм и миграцията, които имат дълбока социално-икономическа и ценностна основа; /вместо да приглася на псевдопатриотите за бързо изграждане на граничната ограда и да се възхищава на Орбан, модерната левица трябва непрекъснато да посочва истинските причини и виновните за бежанската криза и миграцията – САЩ с Арабската пролет и разрушаването на държавите на тези хора. В основата на бежанската и мигрантската криза стоят войната и бедността и изходът е много по-сложен от издигането на гранични огради. Той определено е в полето на социалните, политическите, етническите, цивилизационните отношения, по които левицата трябва да предлага решения/;

7/Програми за решаване на екологичните проблеми – необходимост от осмисляне на отношенията икономика-екология-общество и проблемите на устойчивото развитие;

8/ Реформиране на ЕС; създаване на нови правила в европейската интеграция, въз основа на автентичните европейски ценности: свобода, справедливост, солидарност; /отстояване на оптимален баланс между просветения патриотизъм и интернационализма, който държи сметка за националните интереси, но и вгражда страната ни в общото семейство на интернационалната солидарност; разбира и гради сигурността и просперитета на страната ни чрез балансирана външна политика – не противопоставя нашия избор на членство в ЕС и НАТО на добрите взаимоотношения със страните, извън тях/.

Големият бунт срещу „краят на историята” е факт. Битката срещу статуквото е в ход. Но изходът не е един. „Фронтовете имат много лица, включително и страшни!” За това – левите сили са на ход! Новото време връхлита върху нас като ударна вълна и бурно размества пластовете на остарялата политическа, икономическа и социална система в света. Времето открива нов хоризонт за действие на нас – левите хора и ние сме длъжни да приемем предизвикателството – бързо, отговорно и компетентно!

 

 

 

Източник: вестник „Земя“, 20 декември 2016 година

 

 

 

ТЕНДЕНЦИИ НА КРИЗА И РАЗПАД НА ЛИБЕРАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ В ЕПОХАТА НА ДИГИТАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ - Д-р Христо Проданов

 

 

  

През последните години с възхода на дигиталните технологии и дигиталната икономика, интернет пространството и съответно на дигиталния капитализъм усещането за криза на либералната демокрация бързо се засили. Това породи множество теории за „постдемокрация", „постполитика", „фрагментирана демокрация", както и твърдения, че либералната демокрация служи за параван, който прикрива реалната олигархизация на обществата. Като тези твърдения днес са споделяни дори от най-големите идеолози на новия световен ред от началото на 90-те години на XX век, какъвто е например Франсис Фукуяма. В момента либералната демокрация се намира на смъртен одър, израждайки се в две нови форми. Едната е на на неолиберална демокрация. По формални критерии тя остава демокрация, но по съдържание е олигархия, както признава Фукуяма. Това води до загуба на доверие към нея, като противоречието между между нейната либерално-демократична форма и олигархично съдържание тресе всички развити западни държави като се почне от САЩ на Доналд Тръмп и стигне до Великобритания на Борис Джонсън и Брекзит. Другата форма, в която тя се изражда, са различни популистки, авторитарни и неофашистки режими.

 За да си обясним това, което става с либералната представителна демокрация, формирала се в условията на комуникационни технологии, характерни за втората индустриална революция, но оказала се все по-нестабилна и губеща ориентири при третата и особено при четвъртата индустриална революция, е необходимо да имаме предвид възхода на няколко основни противоречия. Те са именно факторите, водещи до израждане на кризисната либерална демокрация в олигархии и популистки авторитарни режими, различни версии на дигитален национализми и ислямофашизми.

 Първото противоречие е свързано с възхода на социалноикономическото неравенство, с кризите и конфликтите, които то поражда, правейки обществата все по-нестабилни, конфликтни, рискови. Наличието на такова неравенство превръща дигиталните технологии в инструмент за глобална дестабилизация, както се вижда от възхода на Ислямска държава, рекрутираща чрез тях привърженици от целия свят, а в ЕС и в САЩ са във възход популистки и авторитарни движения и лидери. В условия на социално неравенство дигиталното пространство подпомага радикализацията за постигането на определена социална цел, тъй като неравенството и липсата на перспективи раждат растящо недоволство от съществуващата система, а дигиталното пространство подпомага намирането и взаимодействието със съмишленици във всяка точка на света и във всеки един момент. Затова то се превръща в инструмент за радикализъм, хейтърство, насилие, манипулации на големи маси от хора чрез използване на „образа на врага", което често създава рискове от дестабилизация и разпад на държави, което е особено видимо през последния четвърт век. Досегашната либерална представителна демокрация, която е била най-адекватна при формиране на политикономическите системи в развитите западни държави в епохата на втората индустриална революция постепенно отива в историята, ставайки все по-неефективен механизъм за формиране на легитимна и ефективна структура от държавни институции, които да участват успешно в преодоляване на дисбалансите и изкривяванията на пазарните механизми в условията на радикални промени в икономиката. Това от своя страна ражда популистки лидери които залагат на образа на врага, чрез който създават общи негативни идентичности, чрез които обединяват големи групи от хора около себе си. Без преодоляване на неравенствата в разпределението на блага движението ще бъде към различни версии на дигитален национализъм, популизъм, фашизъм.

 Второто противоречие, водещо до криза и упадък на либералната демокрация са промените в медийното пространство, а от тук и на публичната сфера, станала предпоставка за тази демокрация. Известно е, че тя се разгръща с възхода на втората индустриална революция и масовата консумация на медии - вестници, радио, телевизия, които създават обща национална публична сфера и обединяват населението около някакви идеи, въздействат му. Тя е и свръхмощен идеологически апарат, с който може да се манипулират големи маси от хора и да се налагат съответни идеи, да се прикриват или легитимират неравенствата и противоречията в социалната реалност. Върховият етап на тези медии беше през 80-те - 90-те години на ХХ век, когато се и глобализираха и един от ефектите им беше, че участваха много успешно в делегитимирането на съветския държавен социализъм, довел до неговия разпад в Източна Европа. Още тогава обаче започнаха процеси, които поставиха началото на края на либералната демокрация, която беше най-адекватна като форма на управление в условията на социална държава, възход на средната класа в развитите капиталистически страни и господство на хомогенизиращите едно все по-образовано население медии като вестника и радиото.

 През 80-те години имаме вече ускорено разпространение на телевизията, която е медия, която борави с образи, с имиджи и това промени политиката от политика на програми и идеи към политика, в която се печели доверие с имиджи. Това бе времето на упадък на социалната държава и неолиберална глобализация, изваждаща капитала постепенно изпод контрола на държавите, което намали и възможностите на политиците да реализират успешни политики и цели. Компенсацията бе чрез възхода на политика на имиждите, а не на идеите, съответно нарастващо недоверие към политиците. Във всеки случай, ако по време на втората индустриална революция на вестника се гледа като „колективен организатор на партията", то при третата такава роля играе телевизията и неслучайно в България две партии в Българския парламент станаха възможни благодарение на два телевизионни канала, които владеят - „Скат" и „Алфа". Постепенно обаче възможностите и на това комуникативно пространство в условия на излязъл из под контрола на държавата капитал и възхода на дигиталните медии намаляват.

 Сега при съчетанието на упадък на досегашните медии, чрез които господстваха политиците, и намалените ресурси за социална политика на държавите в условията на неолиберална глобализация интегриращата и легитимираща съществуващите управленски структури и режими досегашна публична сфера е в упадък, отива постепенно в миналото. Тя все по-малко успява да работи за американския и западноевропейския капитализъм и либерална демокрация, демонстрирайки неспособност да убеди големите маси от хора в политиките, водещи до нарастващо неравенство.

 Показателни за следствията от неравенството и появата на големи групи от хора, които се чувстват губещи от капитализма е това, което стана в САЩ с победата на Доналд Тръмп. Известно е, че САЩ притежават най-мощната медийна идеологическа машина в цялата история на човечеството. При сегашните избори всички големи медии бяха против Тръмп и направиха всичко възможно да го осмеят, обругаят и подкрепят Клинтън. Въпреки това, Тръмп победи, т.е. мащабите на това, което става с масовото съзнание в резултат на противоречията са такива, че дори най-мощната медийна машина в историята се провали. Очевидно е, че тази свръхмощна идеологическа машина става все по-неработеща в епохата на дигитализацията на информацията.

 Това намира израз в две тенденции, характерни за отношението към традиционните медии. Първата от тях е стремглавото падане на доверието към тях от страна на неселението. Огромната част от хората смятат, че тези медии манипулират и лъжат. Според данни на агенция „Галъп" от септември 2016 г. доверието на американците към това, че медиите представят точно и вярно ставащото е паднало до най-ниското равнище, откакто тази най-стара социологическа агенция в света мери тези показатели. През 1976 г. доверие към медиите са имали 72% от американците. През септември 2016 г. им вярват едва 32% от тях. При това само за периода през 2016-2016 г. имаме спад в доверието към медиите с цели 8%. Все по-широко споделено днес става виждането, че на традиционните медии не може да се вярва, че те са инструмент на олигархията, че стават подчинени и зависими от финансовия капитал, губейки ролята си на обективен посредник и превръщайки се в идеологически апарат за налагане на хегемонни и често дори догматични идеологии в масовото съзнание.

 Показателно за ставащото е например фактът, че през последното десетилетие около 30% от американските журналисти са загубили работното си място и броят и заплатите на журналистите бързо намаляват, т.е. те също са една от многото социални групи, които са губещи от разгръщащите се процеси. Основната причина за това е колапсът на рекламния пазар във вестниците. Ако през 2000 година средно 85% от печалбата на един вестник е идвала от рекламата, то 15 години по-късно тази печалба е паднала на половина, защото е отишла в онлайн медиите. Същото се отнася за телевизията, независимо от каналите, в които 24 часа в денонощието можеш да слушаш съответните новини. Техните аудитории също се смаляват. Във Великобритания например най-успешният новинарски канал ВВС-24 има 1% от цялата аудитория. Аудиторията на CNN в тази страна е толкова малка, че не може да бъде измерена - по-малко е от 0.1% от населението. Това обяснява и защо при Брекзита там тези идеологически машини не сработиха достатъчно ефективно. Предходните идеологически механизми, които осигуриха успешно функциониране на либералната демокрация по време на втората, а отчасти и на третата индустриална революция вече не могат да осигурят нейното функциониране.

 Третото противоречие е свързано със свободата и суверенитета върху възникналото в резултат на третата и четвърта индустриална революция глобализирано дигитално пространство. Факт е, че то ражда огромно количество нови рискове и опасности, като се започне от кибервойни, киберизмами, киберкражби, киберпрестъпност и се стигне до тоталния контрол върху всеки от нас от страна на различни сили.

 Тъй като началото му е поставено от американските военни за военни цели и развитието на интернет става най-напред в САЩ, то и формиралото се дигитално пространство, изглеждащо напълно свободно и в някои отношения като дивия Запад, използвано за всякакви цели, включително и за рекрутиране на ислямски терористи, в две основни отношения е под контрола на САЩ като неолиберален хегемон в световната система. Първото от тях е, че сървърите, които управляват световната мрежа и дават IP адреси на всеки участник в нея, са локализирани в САЩ. Метафорично казано, адресната регистрация и контрол са американски. Второто е свързано с факта, че основните платформи и търсачки, използвани от милиарди хора по света, са на американски корпорации като Google, Yahoo, Facebook, Twitter и пр. Те могат лесно да манипулират едни или други данни, съобразно определени интереси. Експерименти вече показват, че са възможни всякакви дигитални манипулации и във всяка една страна не е проблем например за Facebook да манипулира така поведението на хората в социалните мрежи по време на избори, че да ги насочи към определен тип решение и да спечели този кандидат, който те смятат за подходящ. Проучване на въздействието на определени послания във Фейсбук в деня на изборите през 2010 г. в САЩ, които целенасочено могат да се пуснат и разпространяват, е повишило директно участието в гласуването с 60 000 гласа, а индиректно чрез своеобразно социално заразяване са се включили още 280 000 гласоподаватели, т.е. общо 340 000 допълнителни гласа. Това означава, че чрез технологии на политически маркетинг избирателите могат да бъдат така манипулирани и насочвани в техния политически избор, както са манипулирани и насочвани при бизнес маркетинга на стоки и услуги. Всичко това е свързано и с засилените възможности и практики на глобалното следене, на контрол първоначално от американски, след това и много дружи служби за сигурност, техните конкуренти и всякакви частни корпорации, включително и частни разузнавателни компании върху дигиталното пространство.

 Подобен род тенденции са основен фактор на една противоположна реакция на разгръщащата се неолиберална глобализация. Това са проявите на дигитални тенденции на антиглобализация и алтерглобализация, които служат за защита от опасностите, които носи дигиталното пространство. Те се проявиха най-напред в това, че големи сили, конкуренти на САЩ, се опитаха да ограничат контрола на САЩ върху своето дигитално национално пространство, създавайки собствени търсачки и социални мрежи. Китай не допусна Google да бъде използван като търсачка в своето интернет пространство и създаде свои търсачки и социални мрежи. Ръстът на несигурността и опитът за завръщане на националните държави, защитаващи своите интереси, формират тенденция на криза на американската хегемония и движение към мултиполярен свят. Те намират израз и в нарастващия контрол върху дигиталната мрежа и в затварянето на националните пространства. В малка България се появи домейн на кирилица. Но в Русия, която се бори за излизане изпод контрола на САЩ през 2016 г. е имало около 800 000 домейна адреса, регистрирани на кирилица. Създават се различни нови технологии, които дават възможност да се блокират нежелани влизания в националното интернет пространство. След процеса на дигитална глобализация, с ръста на противоречията и кризата на либералната демокрация, поставена под американски контрол, възникват предпоставки за дигитална регионализация, поляризация, затваряне в национални и цивилизационни пространства, които да ограничат външни нежелани въздействия и да осигурят много повече национален контрол върху дигиталното пространство. Това е една от посоките на завръщане на националната държава, която би могла да съществува успешно като дигитална държава само, ако успее да реализира не само традиционната си функция да има суверенитет над определена географска територия, но ако има и суверенитет върху определена дигитална територия, на която да създава правила, съответен ред и порядък, брани обитаващите я дигитални граждани от всякакви рискове и опасности. Тази тенденция изглежда ще се засилва, ще отслабва възможностите за външни въздействия върху процесите в една или друга държава и ще бъде фактор за отслабването на неолибералния тип демокрация, каквато се налага при третата индустриална революция - либерална демокрация, но силно повлияна от външни фактори, като се почне от ролята на наднационалния капитал и се стигне до ролята на големите държави. Тя може да доведе до национални дигитални демокрации, но и до национални версии на авторитаризъм, фашизъм и популизъм.

 Четвъртото противоречие е свързано с възможностите за рационален избор и анализ, предоставян от дигиталните технологии, за да може отделният гражданин да участва със знание и компетентност в управлението на едни или други процеси. Знае се, че знанието, рационалността като предпоставка за демокрацията се разглеждат като изключително важни от всички големи политически мислители, като се почне от Платон и стигне до Джон Стюарт Мил. Платон смята, че само мъдрите и знаещите трябва имат право да вземат решения, свързани с управлението на държавата, а Джон Стюарт Мил предлага различна тежест на гласа на гражданите в зависимост от равнището на тяхното образование. Сега този проблем не би следвало да съществува, като се има предвид, че днес знаещите, образованите са повече от всякога в историята, а интернет им дава възможност за достъп до всевъзможна информация, която позволява информиран избор. Стотици милиони хора днес по света прекарват повече време през денонощието в използване на смартфони, компютри, лаптопи, отколкото за всички останали дейности. Тяхна характеристика става „свързаността", т.е. постоянната им възможна и реална връзка с всеки друг по света и незабавната информираност за всичко, което става някъде. Това изглежда, като че ли много оптимистично от гледна точка на рационалността и подобна нагласа стои, както в предпоставките на неокласическия икономикс за рационалното поведение, така и във всякакви утопии за бъдещето на демокрацията. Проблемът обаче е, че дигиталното пространство носи със себе си нови, несъществуващи досега противоречия именно от гледна точка на рационалността на участниците както в икономическите взаимодействия, в техните избори като икономически индивиди, така и в политическия процес и техните избори като икономически индивиди.

 За да има демократични форми на управление е необходимо преодоляване на проблемите, свързани с преработката и усвояването на гигантски потоци информация, пред които е изправен все повече отделният човек, независимо от появата на технологии, които улесняват това. Увеличават се младите хора, които са непрекъснато в дигиталното пространство, независимо от тока кой е край тях и какво трябва да правят, което се отразява на непосредственото им общуване. Затова се появява понятието за „смесена реалност", при което човек е на практика в реалния и същевременно във виртуалния свят. Сериозен израз на тези тенденция беше например н. нар. „покемон мания". От друга страна, във виртуалния свят милиарди хора разпространяват всякаква възможна информация, включително слухове, измислици, които остават там, дори когато са опровергани, имат свой живот, обсъждат се, дискутират се и откъсват човека от действителните реалности на действителния свят. Мобилните технологии ни държат непрекъснато свързани с информационни потоци, които са извън непосредствената ни пространствена сфера на общуване. Това влияе на устойчивото внимание, на способността задълбочено да се вникне в една или друга информация и има все повече проучвания, че резултатите са влошаващи се когнитивни характеристики на човека.

 Всичко това се съчетава с фрагментизиращата роля, която играят социалните мрежи, разделящи хората на множество, често силно поляризирани по своите ценности и интереси групи. Сега всеки може да си създаде блог, лична страница, да я разпространи в социалните медии, да си каже мнението и технически е възможно то да бъде чуто от всеки на планетата. Проблемът е, че ако традиционните медии имат редактори, продуценти, различни филтри на проверка на информацията преди да се пусне, сега такива няма и всеки може да каже каквото реши. Дигиталният човек е изправен пред огромно количество дигитални канали и източници на новини, бива информационно претоварен, поради което се насочва към определена част от тях, които съответстват на неговите нагласи, задейства се известен от психологията феномен като когнитивен дисонанс, когато хората се обединяват в групи, които са близки по нагласи и обменят идеи и информация, съответстващи на тези нагласи. Това води до идеологическа поляризация и фрагментация на обществата, тъй като в отделните групи хората четат, гледат, споделят онази информация, която им е най-близка. При това положение дигиталните медии в едно все по-разделено социалноикономически и политически общество засилват разделенията, противопоставянията и както се видя през последните години стават източник на граждански протести, вълнения и рекрутиране на терористи.

 Това се съчетава и с факта, че търсачки като Google и социални мрежи като Facebook нагласят резултатите от търсене на информация към новини, които изглеждат предпочитани от съответния потребител и ако например той предпочита конспиративни теории, ще му предлага такива, ако предпочита етнически обяснения на проблемите, ще ги потвърждава с нова информация и пр. Тази избирателност води до феномена „ехо стаи" - пространства в интернет, в които потребителите влизат и остават - това са общности, сатове, приятели, от които всеки чува това, което съответства на нагласите му, защото на него има най-голямо доверие. С тях се обменя информация, която потвърждава нагласите им. Другите не слушат и или не общуват с тях или като тролове се осмиват и атакуват за това, което говорят там, където това е възможно. Много лесно се разпространяват слухове, митове и черен пиар, създават се всякакви конспиративни теории вътре в групите, защото не се вярва на останалите и промените се обясняват често със задкулисието на тези, на които не се вярва или на тези, които стоят зад тях. Самите интернет медии, за да бъдат забелязани в гигантските потоци от информация, използват риторика, която раздува едни или други явления, разпространяват недостатъчно точна и проверена информация. В една среда, в която хората търсят информация, потвърждаваща нагласите им, то и тези нагласи се засилват, имаме засилваща се поляризация около различни типове съдържание, когнитивно затваряне на хората в съвместни „ехо стаи", в които чрез другите, които смяташ за приятели, чуваш това, което искаш да чуеш. Огромното недоверие към съществуващите институции, политици и партии самозатваря хората в общности, в които доверието е основано на общи нагласи.

 „Социалните медии погълнаха новините...вкарвайки ни в епоха, в която всеки има своите собствени факти", обяви в. Гардиън. 500 години след Йохан Гутенберг все още доминираща форма на информация бе печатната страница, знанието бе предавано във фиксиран формат, който тласкаше читателите да вярват в стабилните и установени истини. Сега сме вкарани в последователни объркващи битки между противоположни сили - истина и манипулация, факти и слухове, милосърдие и жестокост и пр. Все повече хората не могат да се съгласят за това кое е истина по някакъв въпрос и когато няма консенсус за това кое е истина и няма начин да бъде достигнат, скоро последва хаос. Все повече това, което се представя като факти е гледна точка, която някой смята за вярна и технологиите правят много лесно, бързо и стигащо до огромно количество хора разпространението на тези „факти" в мащаби, които хората не са могли да си представят по времето на епохата на Гутенберг.

 Друг ефект на социалните медии е, че по всеки въпрос и на всяка реакция има контрареакция, човек няма възможност да се задълбочи, прескача бързо от един текст към друг, нещата изглеждат така сложни, че се увеличават всякакви конспиративни теории. Привличането на вниманието при огромния обем информация става чрез скандали и радикализирани обяснения на едни или други процеси, засилващи масовото недоволство, но и ирационализация, връщащи много хора към средновековна религиозност и насилие. През 2004 г. Ралф Кейс публикува своята получила голяма популярност книга със знаменателното заглавие „Епохата на пост-истината: безчестието и измамата в съвременния живот". Идеята му придоби популярност и днес все повече се говори, че живеем в „общество на след-истината" (post-truth society) и в условия на „политика след истината" (post-truth politics), като се има предвид, че днес във все по-висока имаме манипулации на поведението на хората и политическа култура, в която поведението все повече е откъснато от реалностите, особено с възхода на социалните медии и останалите дигитални технологии като средство за информация. През 2016 г. редакцията на Oxford Dictionaries обяви думата „пост-истинен" за международната дума на годината. В Речника думата е определена като прилагателно „свързващо или означаващо обстоятелства, при които обективните факти имат по-малко въздействие за формирането на общественото мнение от апела към емоциите и личните вярвания". Според редакторите на речниците употребата на думата „пост-истинен" в света е скочила с 2 000 % в сравнение с предходната година. Втората най-употребявана дума през годината е „аlt-right", съкращение на думата „алтернативно дясно", дефинирано като „идеологическо групиране, свързано с крайно консервативни или реакционни позиции, характеризиращи се с отхвърляне на съществуващата политика и използването на онлайн медиите за преднамерено разпространение на преднамерено спорно съдържание". Пост-истинното публично пространство така ражда политическа реакция благоприятстващо за деградацията и смъртта на либералната демокрация

В крайна сметка в условия на ръст на неравенствата дигиталните медии засилват ирационализма, делегитимират съществуващите институции и имат дестабилизиращи следствия. Интернет радикализацията, ирационализацията и поляризацията обаче имат в своята основа неудовлетвореността от гигантското и невиждано в историята социално-икономическо неравенство, създадено от глобализирания капитал на неолибералния капитализъм през последните десетилетия. Само решения на проблемите с неравенството в един свят в който 62 човека притежават толкова, колкото 3 млрд. 7000 жители на земята, биха могли са спрат сегашните тенденция. Това означава на първо място при радикално променена политика в областта на квалификацията и базисния доход на населението могат да отслабят противоречията и да дадат възможности за търсене на нови форми на дигитална демокрация, които да легитимират съответните действия на държавите и повишат доверието към тях. Това означава или нови версии на социален капитализъм, намаляващ неравенството, приспособен за времето на четвъртата индустриална революция и дигиталната епоха, или отиването отвъд капитализма изобщо.

 

 

Библиография:

 

 Fukuyama, Francis. Where is the Uprising from the Left?, In: Spiegel online, < http://www.spiegel.de/international/world/spiegel-interview-with-francis-fukuyama-where-is-the-uprising-from-the-left-a-812208.html>, February 01, 2012

Вж. Art, Swift. American's Trust in Mass Media Sinks to New Low, In: Gallup, < http://www.gallup.com/poll/195542/americans-trust-mass-media-sinks-new-low.aspx>, September 14, 2016

Вж. Sparks, Colin. News in Crisis, In: <http://serious-science.org/newspapers-in-crisis-5974>, June 16, 2016

Вж. Zittrain, Jonathan. Facebook Could Decide an Election Without Anyone Ever Finding Out, In: New Republic,<https://newrepublic.com/article/117878/information-fiduciary-solution-facebook-digital-gerrymandering>, June 2, 2014

Вж. Digital Media and Society: Implications in a Hyperconnected Era, Geneva: World Economic Forum, 2016, p. 28.

Вж. Quattrociocchi, Walter. How does misinformatiom spread online?, In: World Economic Forum, <https://www.weforum.org/agenda/2016/01/q-a-walter-quattrociocchi-digital-wildfires/>, 14 January 2016

Вж. Viner, Katharine. How technology disrupted the truth, In: The Guardian, July 12, 2016

Keyes, Ralph. The Post-Truth Era: Dishonesty and Deception in Contemporary Life. New York: St. Martin's Press, 2004.

Вж. Sambrook, Richard. Delivering Trust - Impartiality and Objectivitу in a Digital Age, Reuters Institute for the Study of Journalism, 2012; Murphy, Jim. We live in a volatile age of post-truth politics - and so Brexit cannot be ruled out, In: New Statesman, September 23, 2015; Viner, Katharine. How technology disrupted the truth, In: The Guardian, July 12, 2016.

Flood, Alison. 'Post-truth' named word of the year by Oxford Dictionaries, In: The Guardian, November 15, 2016

 

 

Източник: NOTABENE -  електронно списание за философски и политически науки. Издава се от Центъра за изследвания и разпространение на политически и философски идеи при Философския факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски” – Благоевград.