Търсене в този блог

събота, 10 септември 2022 г.

С ФАШИЗМА СЕ ВОЮВА, А ЗА СВОБОДАТА СЕ МРЕ ! - Анжел Вагенщайн

 

Слово, произнесено на 9 септември 2014 г. пред Братската могила в София по случай седемдесет годишнината на победата над българския фашизъм

 

Другарки и другари антифашисти!

 

Към вас се обръщам, скъпи мои, които сте преживели и още помните онези преломни дни и нощи на титаничен сблъсък с фашизма, на отчайващи поражения и скъпи жертви, но и на последните победни салюти. Тогава разцъфтя великата надежда, че сред развалините на сразения престъпен режим ще поникнат филизите на един нов свят – изстрадания, лелеяния от поколения борци и мечтатели, „в здрачни сънища сънуваната” от великия разстрелян поет бяла пролет на съзидателeн мир, на братство между народите и социална справедливост. Обръщам се и към вас, по-младите или вече не толкова млади, но необременени от спомени, отшумели възторзи и огорчения, надежди и заблуди – онези призраци от миналото, които упорито се завръщат и тревожат нашите сънища.

Наистина ли минаха цели 7 десетилетия от началото на трудния и извилист български път към едно по-добро и смислено бъдеще за нас, за децата ни, за родината? Защото сякаш вчера, а не преди седемдесет години отшумяха онези дни на надеждата, когато гневни и радостни, опиянени и луднали от възторзи, хилядни тълпи разбиваха портите на затвори и полицейски участъци, за да прегърнат освободените пленници на фашизма; когато с радостни сълзи България – автентичната България на трудовите хора посрещаше нашите славни партизани, но ги посрещаше и с преглътнатите сълзи и черните забрадки на недочакалите своите паднали в битките синове и бащи. Тя, същата тази България е, която обсипа с цветя на признателност пътя на съветските воини, дошли до нас след тежки боеве и през пепелищата на родните си места.

Написах тези много пъти изричани думи и се притесних от написаното: вече колко безкрайно далеч сме от това, което се знае и пише днес за онези гневни и светли европейски дни на надеждата! И какъв срам изпитах, срам при спомена за милите, изранени, прашни и уморени Альоши и Машенки, минали някога през тази „хороша страна Болгария”, когато вчера млади българи изписаха върху паметника им думичката „окупатори”. Кои са окупаторите – тези, които удавиха в кръвта си нацисткия звяр и освободиха света от заплахата да бъдем превърнати в един планетарен Освиенцим? Те ли са окупаторите – които още несъблекли износените си войнишки гимнастьорки, започнаха да възстановят  съсипаната си от войната родина, чиито рани и до днес все още кървят!

Забравихме ли вече, че щом става дума за окупатори, ние сме били надеждни съюзници на нацистка Германия в години, когато тя окупираше цяла Европа, че дълги години изхранвахме германски дивизии и Ес-ес айнзаци, че от наша земя хитлеристите нападнаха съседните ни Гърция и Югославия, че дълги години бяхме една от важните продоволствени бази на Райха, че от наши морски пристанища бяха нападнати Одеса и Севастопол? Забравихме ли, че Българският окупационен корпус услужливо стана окупатор на Сърбия – за да бъдат освободени намиращите се там немски дивизии, нужни за запълване тежките им загуби на руския фронт? Не остана ли у нас поне капчица уважение и признателност към тези, които пометоха стоманените орди на Хитлер, преклонение към падналите в битката скромни  и велики воини на армията, спасителка на Европа?

Срам ме е да привеждам доводи в защита на съветските воини: те воюваха и отдаваха живота си във великата битка на съюзените армии за спасението на Европа и света. Защото с фашизма не се водят теоретични спорове за човешките права, нито срещу него се надуват вувузели – с фашизма се воюва, а за свободата се мре! Както воюваха и оставиха костите си по балкани и стърнища, по стрелбища и бесилки онези светли наши другари, в чиято памет сме се събрали днес тук, при братската им могила. Те не дочакаха нито празничните салюти, нито споделиха радостта ни от победата, нито ползваха законни или незаконни привилегии, нито могат да споделят нашите огорчения, упреци и съмнения. Те паднаха в името на един велик идеал неопетнени и чисти, и останаха завинаги в сърцата ни чисти и неопетнени!

Затова отново питам онези храбри млади правдолюбци, грабнали бояджийски четки вместо манлихерки, които вероятно вече са освободени от полицейския участък с извинението, че им е отнето човешкото право да цапотят по паметниците: кои са окупаторите – нацистките войски и техните български съюзници, или армията, която ги срази? Онези, които окачиха на майка ми жълтата звезда, като подготовка за депортация в лагерите на смъртта, или другите, които сринаха бодливата тел на Освиенцим и върнаха свободата на  милиони роби на нацизма?

И ако днес се считаме за членове на европейското семейство, макар може би и не от най-близките и обични родственици, и ако споделяме спомена на нашия стар континент за общата ни битка срещу фашизма, нека напомним на някои господа от парламентарната и извънпарламентарна говорилня, заели позата на първопроходци по пътя към обединена, антифашистка Европа, че най-важната, изначалната отсечка от този път започва не от Арена армеец или от сходни арени, а от нощните партизански пътеки, от броените крачки през затворническата килия и от разстоянието до бесилото. Това е нашето отправно начало по онзи сложен, пълен с изпитания, илюзии, грешки и грехове път на народите към един нов и мирен свят. Но докато европейските държави – всички без изключение – са горди от приносите и саможертвата на своите антифашисти, възпитават поколенията в уважение и преклонение към падналите в титаничната битка на обединените народи срещу нацизма, със срам и отвращение наблюдаваме как в България силите на реванша и реставрацията със закъснялата злоба и отмъстителност на улични лумпени поругават спомена за тази велика битка и нейните герои.

Знам, че днес, на деветия ден от септември, по стара традиция отново и за кой ли път ще започнат да вадят от гардероба и скелетите от пропагандните клишета за Народния съд – онзи изискван и строго наблюдаван от Съюзниците законен акт на възмездие. Отново ще се тиражира смехотворната мантра, че в България бил унищожен цвета на интелигенцията, ако под интелигенция се разбира касапинът Дочо Христов, че били произнесени повече смъртни присъди отколкото на Нюрнбергския процес. Но там, в люлката на нацизма Нюрнберг, бе съдена и осъдена само върхушката на престъпния националсоциализъм, но в американската окупационна зона, в 12 крупни процеса срещу нацисти са осъдени 5025 души и са изпълнени 806 смъртни присъди, а в окупирана Европа са се състояли 969 процеса срещу нацисти и колаборационисти, като само във Франция издадените смъртни присъди са над 20 хиляди!  Не искам да ви занимавам с отшумели статистики, не го казвам и за информация на онези красиви и интелигентни млади хора с бояджийските четки, а само за да напомня от каква мрачна и кървава бездна излизаше Европа, какъв гняв клокочеше в нейните гърди, за да станат ясни и причините за вероятни увлечения или дори разчистване на лични сметки! Да, вероятно са били извършени и несправедливости, но както скъпите на сърцето ни Альоши и Машенки не са виновни за Гулаг, нито американските храбри момчета, които почиват под тревата на военните гробища в Нормандия, носят вина за последвалите мръсни войни на Америка, така и българските борци от Съпротивата, които проляха кръвта си по балкани и гарнизонни стрелбища, нито са подозирали, нито са узнали, нито носят вина за по-късни злоупотреби с целите и смисъла на тяхната велика борба за един нов свят. Техен, на тези скъпи жертви от нашия полк, е 9 септември 1944-та година, те го сътвориха със саможертвата си. И нека не го докосват с мръсни ръце господата нови демократи, преки наследници на стари грешници!

Една немска антифашистка писа, че мъртвите остават млади. Мъртвите антифашисти останаха не само млади, но и чисти – те не се омърсиха нито с власт, нито с пари и привилегии, нито с офшорни сметки. Те са, които пожертваха живота си за една чиста и свята република – такава, каквато я мечтаеше и не я дочака Апостола. Затова семето, посято от тях въпреки всичко ще даде кълнове в бъдещето, защото е добро семе, поено от добри и чисти извори. То е пуснало дълбоки корени в душата на народа и това ще става все по-ясно във времето, което е в нас, и което е пред нас!

Вечна да е славата на падналите в битките срещу фашизма!

И нека не  помръква  сиянието от великия ден на победата над българския фашизъм – Девети септември 1944-та!


 

събота, 3 септември 2022 г.

Във време като днешното апатията е падение – Стефан Продев

...Става страшно. Не само защото стават страшни работи, но и защото хората са изпаднали в масова апатия. И социална, и нравствена, и психологическа.

Вече е трудно да видиш човек, който вярва, който се надява, който е сигурен, че държавата излиза от трапа. Подобни оптимисти или смущават публиката, или я хвърлят в истерия. Обществото дори забрави да се смее, да се надсмива, да мисли сатирично. Единствените му теми са парите, цените и спомените от миналото, когато Вуте и Пена барабар с децата ходеха със самолет на плаж.

Все по-видимо България се превръща в страна на повсеместно страдание, което я държи за гърлото като ламя и не й позволява да си поръча поне една ракийка ей така, за разтуха.

Къде бяхме, къде сме, къде отиваме са все излишни въпроси, тъй като всички усещат, че тъпчем на място подобно на уморено добиче.

Е, има и уйдурми – от татарпазарищата, та до политиката, – но те не греят никого. Във време, когато една книга струва десет хляба, а десет хляба – една заплата, няма място и за най-тиха въздишка.

Населението се щура зашеметено ту тук – ту там за някакво чуждоземно екю или за нещо, наречено „социална помощ“, и все по-определено разбира, че върви към просия.

Майки хвърлят рожби по пътищата, старци се самоубиват, млади хора бягат в чужбина, болни хранят болниците, деца не учат, а аргатуват, читалища стават кръчми, роднини се стрелят за имоти, бандити искат почит и над всичко това витае една ненаситна омраза, която озверява душите и ги превръща в парче месо.

Докъде ще стигнем, ако продължаваме така? Доникъде или до онзи страшен миг, когато семето ни ще загние съвсем и ще се превърне в тор за други.

Картината е страшна. Бяхме една от личните страни в света, а сега сме на опашката – там, където няма нито уважение, нито надежда. Говорим за Европа, а се бием като туземци за кокала. Европа ни гледа отвисоко и ни помага така, както помага на Серенгети. Тя обича резерватите. Забранява ни да се стреляме, но не ни пречи да се самоизяждаме. За съжаление апатията, която ни души, не ни позволява да се стреснем, да се опомним, да сложим ръката си в огъня, за да се спасим. Това е отчайващо. Но най-отчайващото е, че онези, които водят България – политиците, и техните послушници, превръщат хала ни в разменна монета.

Синове и внуци на бивши търговци и думбази, на реститутки и лихвари – те започват голямата продажба. Готови са да продадат всичко, дори и името ни, но да успеят. Наричат се либерали, а всъщност са най-обикновени спекуланти, превърнали земята и духа ни в стока. И всичко това става пред очите на обществото, което спи и не се трогва. То, изглежда, все още чака да се случи нещо голямо и се държи като стадо. Но всички знаем съдбата на стадото. То живее от Гергьовден до Гергьовден, за да нахрани ножа. Колачи дал Бог, но те не мислят за страдащите.

Бедната България! Докога личните й хора – интелигентните, умните, талантливите, великодушните – ще стоят като вкаменени пред драмата й и ще позволяват на злото да се шири?

Докога ще сънуват измамни сънища, лишени от воля и глас? Та нали всичко се руши около тях и вътре в тях в името на най-мерзки цели! Докога ще подчиняват съвестта и таланта си на една измамна политика, която постепенно ни превръща в колония? Това вече е толкова видимо, че утре никой няма да намери снизхождение или оправдание. Драмата се приближава все повече и повече и обществото е длъжно да се събуди. Не за да вдига барикади и да прави псевдореволюционни спектакли, а за да спре с духа си последната вълна на разрухата. Трудна задача, дори отчаяна, но високоблагородна и свята. Който не усети мизерията на политическото лицемерие, което ни тегли надолу, ще предаде не само себе си, но и народа си.

Така нареченият преход не оправдава никого. Това вече не е преход към демокрацията, а към една вълча система, която не вещае нищо добро. Ето къде обществото трябва да направи своя избор. И да излезе от състоянието на вцепенение. Когато едно общество иска да живее достойно и справедливо, то се бори. Иначе само си слага прангите и се превръща в мърша.

Всеки ден ни поднася скандални случки и факти, които провокират обществената съвест. Нека не ги подминаваме с безразличие. Те са част от живота, който живеем. Всички, които мислят за бъдещето, за България, за децата ни, са длъжни да се изправят. Да кажат: Стига! Ето я паролата. Във време като днешното апатията е падение.

 

Източник: ДУМА, 25 юни 1997


 

Жрецът на думите Стефан Продев

Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи.

 

Размисли на Иван Гранитски

1

На 15 септември 2017 Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика… Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Беше свещенослужител в храма на свободното слово.

2

Провидението нареди така, че през последните десетина години почти всеки ден бяхме заедно със Стефан Продев. Това са стотици, а може би и хиляди часове на разговори на четири очи, по-камерни или по-мащабни интелектуални сбирки, самотни разходки в Борисовата градина или в Балкана над село Енчевци... Затова сега, когато Стефан Продев си отиде, предпочитам да мисля за него като за много скъп приятел, който е заминал на далечно пътешествие и сигурно някой ден ще се върне.

Той бе личност блестяща, неординерна и удивителна във всяко едно отношение, заредена с огромна, почти неизчерпаема енергия. Дори напоследък, когато пред очите на най-близките си приятели и роднини бавно гаснеше, очите му оставаха живи, съзнанието – кристално ясно, а езикът – все така артистичен и пластичен. Дали поради общата социална съдба, дали поради духовната близост, дали защото изповядвахме една идея, или по някакви други, почти мистични причини, през последните няколко години се оформи своеобразен приятелски естетико-художествен кръг, в който влизаха Валери Петров, Бенжамен Варон, Христо Ганев, Стефан Продев и моя милост.

Събирахме се почти всяка седмица на сладка приятелска раздумка и чаша вино. Разбира се, раздумката преминаваше ту в пламенни спорове и полемики, ту в невероятни екскурзии в миналото – споделяха се мнения и размишления за българската история, култура и политика, за световни процеси и тенденции, за личности, събития, исторически дати, за книги, за произведения на пластическото изкуство, за музикални творби и техните автори. Невъзможно е да се систематизират темите и проблемите, до които се докосваха тези блестящи умове. Обикновено в началото на всеки разговор Стефан Продев мълчеше, слушаше внимателно и съсредоточено пълнеше неизменната си лула.

Петнайсетина минути след началото се намесваше и постепенно се възпламеняваше. Когато говореше, той беше дълбок и изчерпателен в търсенето и привеждането на аргументи, мисълта му обхождаше възможните варианти и различните гледни точки. Той бе категоричен и остър, в същото време деликатен и диалогичен.

Разговорите в началото винаги бяха закачливи и носеха дискретната приглушеност на бърборенето на хора, които въпреки че се познават твърде отдавна, още и още намират с какво да си бъдат интересни. След първия час обаче навлизаха в друга фаза. Постепенно ставаха сериозно аналитични, а понякога и изпълнени с драматизъм и патос. Почти винаги драматично-патосния елемент внасяше Стефан Продев. В такива случаи той приличаше на трибун от Великата френска революция. Имаше нещо от Мирабо, Марат, Дантон в разпалената му жестикулация и ораторската страст, с която той развиваше и отстояваше тезите си. Тази достолепна и романтична фигура, обвеяна от славата на остри дългогодишни социални и литературни битки, зад външната суровост и респектиращата осанка криеше нежна и деликатна душа. В съзнанието ми се е запечатала една почти дантевска сцена. Ден преди да замине за село Енчевци, а оттам и за последното си далечно пътешествие, ние с Валери Петров посетихме маестрото. Той седеше на любимия си фотьойл, завит с одеяло. Приличаше на изтощена птица, прелетяла хиляди километри. Животът вече напускаше тялото (това временно одеяние на безсмъртната човешка душа), но очите му светеха с мека и жива светлина.

– Какво стана с нашата идея, Валери, Иване? Какво стана с нашия живот? Всичко ли е било напразно? – промълви той и в ъгълчето на едното му око се задържа издайническа сълза.

В тази мъжка сълза нямаше слабост, а болка, почти метафизично страдание на един величав дух, който осъзнава, че е безпомощен пред сляпото разгръщане на историческата стихия.

 

 3

Обществото познава добре Стефан Продев в няколко негови качества. Без съмнение най-шумно е озвучено неговото име като журналист и публицист. Ако се опитаме да направим класификация на българските журналистически пера, които доминират през XX век, съвсем сигурно е, че едно от най-ярките от тях ще бъде неговото. Повече от половин век десетки български вестници и списания са публикували на своите страници вероятно хиляди негови текстове. Малцина могат да се похвалят с такава неизчерпаема енергия, вдъхновение и разнообразен талант. Разбира се, звездният миг на журналиста Стефан Продев е вестник “Дума”. Той не просто промени радикално вестник “Работническо дело”, оглавявайки го в началото на политическите промени, но и създаде съвършено нов тип издание. За десет години “Дума” оплоди с редица талантливи журналисти новосъздадения демократичен печат. А авторската продуктивност на Стефан Продев през този период е направо неистова. Тук той бе действително жрец на думите. Публикациите му – статии, полемични и памфлетни бележки, антрефилета, политически анализи, есета и т.н. – бяха събрани в два внушителни тома – “Носене на кръста” (изд. “Христо Ботев”) и “Сваляне от кръста” (изд. “Захарий Стоянов”). Сигурен съм, че бъдещите български историци ще добият най-ясна представа за движението на политическите процеси у нас от 1990 до 2000 г., прелиствайки над двете хиляди страници ярки журналистически и публицистични текстове на Стефан Продев. Словесната му канонада в “Дума” ни убеждава, че той без съмнение е българският публицист на изтеклото столетие. След Йосиф Хербст той е другото емблематично за българската публицистика име на миналия век.

Стефан Продев и като трибун (в Народното събрание, в хиляди срещи из цялата страна), но и като журналист и публицист притесняваше идейните си опоненти, предизвикваше страх и омраза у низките духом люде, у духовните пигмеи, макар и надянали одеждите на депутати, у магистрати, министри и министър-председатели.

4

Стефан Продев е удивително явление в съвременната литература и култура. Той е от малцината днешни български писатели, които в художествените си странствания се интересуват от живота на идеите.

Драматично опасен и тъкмо затова вълнуващ е “ловът” на идеи за Стефан Продев. Ако внимателно четем неговите книги, ако подредим гигантската мозайка от разкази, есета, новели, антрефилета, филипики, словесни портрети, философски ноктюрни и пр., писани в продължение на повече от четирийсет години, ще установим впечатляващо постоянство на художествените търсения. Като неизтощим рудокопач Стефан Продев дълбае словото, впуска се в неговите катакомби и невидими селения, опитва се да обозре необозримата природа на словесната жива същност. Словото – този жив дух – е главното средство, с което Продев изследва движението на идеите в човека и разгръщането на човека в идеите. Затова словото у автора на “Раждането на шедьоврите” и “Носене на кръста” е винаги пределно емоционално натоварено, то вибрира в енергията на страстта. Светлината на тази вибрираща енергия вае характерите от книга в книга, от есе в есе, от фраза във фраза. Независимо дали се потопява във вълшебния свят на световни шедьоври на литературата и изкуството – “Балада за обесените” на Франсоа Вийон, “Убитият Марат” на Жан-Луи Давид, Бетховеновата 3‑та симфония “Ероика”, “Автопортрет” на Давид Алфаро Сикейрос и “Ленинградската” (Седма) симфония на Дмитрий Шостакович, или говори за парата, за коня, за червения молив, за кината на бедните и пр., Стефан Продев с неистово постоянство следва единството на поставената от самия него цел. Над всичко вниманието на писателя е магически привлечено от няколко съдбовни теми – Отечеството, Революцията, Човека.

5

Разбира се, над всичко за писателя, публициста, хуманиста Продев стои Човекът. Невъзможни и безсмислени са и Отечеството, и Революцията без Човека. Удивителни са пластическите превъплъщения, през които минават човешките образи и характери в есетата, разказите, новелите или публицистичните късове на Продев. От “Давид, който заплака”, “Разказът на палача”, “Евангелие не по Матея”, “Моят Жендов”, “Звярът у нас”, “Фантастичният поп” през “Похитената новела” и “Разкази за една война” до “Имало едно момче” и “Разкази за шедьоври” Човекът е главната цел на словесния ловец Стефан Продев. И никак няма да е пресилено да кажем, че тук той се родее с мощните интелектуални традиции на ярката публицистичност и характерологичното портретуване при Ботйов, Любен Каравелов, Захарий Стоянов. Разбира се, Продев се интересува от съвременните превъплъщения на човека, човека от края на ХХ век. И постига удивително точна, многообразна и плътна в художествено отношение картина.

6

 

Освен ярките си публицистични книги Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също така впечатляващо многообразието на неговите търсения – от героите на Френската революция през ярки творци като Франсоа Вийон, Давид, Бетховен, Сикейрос и т.н. до персонифицираните и портретирани неподражаемо излъчвания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти така скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урва или бєло му бе скъпо и му говореше за толкова много неща. Той слушаше диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, съзираше идещите към него видения от миналото и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от социалните картини, които тровеха последните години от неговия живот.

Тепърва критиката ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата личност.

7

 

Той бе класически тип на интелектуалец. Интересуваше се не само от литература, но имаше задълбочени познания в областта на пластическите изкуства, операта, оперетата, музикалния живот на България. Познаваше лично най-големите български творци през последния половин век и бе посветил на мнозина от тях блестящи и проникновени есета и портрети. Но той бе интелектуалец във висша степен и с непримиримата си обществена позиция. Никога не си позволи да пожертва своята съвест заради партийни пристрастия, винаги поставяше отечествените интереси и идеали над индивидуалните предпочитания или тяснопартийната кауза...

Дни след далечното му пътешествие ние, неговите приятели, се събираме отново на познатата романтична маса, оставяме чаша и стол за него и разговаряме, както преди. Правим се, че го очакваме всеки миг. Сякаш ей сега, иззад ъгъла, ще се появи неговата лула, той ще се разположи бавно и достолепно на стола и ще каже: “Нали не закъснях?”

Удивително живото и жизнеспособното му духовно наследство и днес ни позволява да мислим за него не в минало време. Може би просто е по-добре да приемем, че е заминал към някой интелектуален Тибет или към далечен остров в Тихия океан, описан примерно от Джек Лондон (когото Продев обичаше като автор наравно с Мопасан).

Нека се вслушаме в шума на Тревненския балкан, да се разходим из поляните над село Енчевци. Сигурно ще чуем неговия глас, сигурно ще видим достолепната му сянка, изваяна от светлина.

8

 

Според мерките на всяко героично време Стефан Продев е воин на духа, романтична натура, която без страх се втурва в социалните водовъртежи, с несекващо любопитство изследва обществените трансформации, опитва се да очертае контурите и причините за социално-политическите разломи. А според критерия на днешното скверно време той е наивник, човек, живеещ в епохата на благородните ХVIII и ХIХ в., скандално безкористен и в личния си живот, и в общественото си поведение – кажи-речи, почти глупак...

Стефан Продев бе от тази рядка порода у нас, която съставлява духовния хемоглобин на нацията. Целият му живот е неистово отдаден в служба на Родината. Всяка област, в която той твори, получава шедьоври – публицистиката, есеистиката, журналистиката, художествената проза. Отдаден самоотвержено на една идея – социалната, той воюваше със средствата на словото и неподражаемия си ораторски талант по страниците на вестници и списания, брошури и книги, гласът му гърмеше в залата на Народното събрание като глас на трибун на Великата френска буржоазна революция, сякаш един Марат, Сен Жуст, Демулен, Мирабо... Той защитаваше не партийна, а национална кауза, бидейки верен на притеглящата го като магически пламък социална идея, чието начало съзираше още в дълбока древност.

Мечтателят воин Стефан Продев предизвикваше ярост у низшите духом, духовните чапкъни, които за съжаление доминират на политическата сцена през така наречения демократичен преход, треперят и ръмжат, колчем чуят неговото име. Но нима гениалната публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов и Захарий Стоянов е била посрещана с аплаузи и комплименти? Нима партийните Тартюфи, удобно разположени в апаратните кресла на политическите централи, могат да разберат Ботйовата философия “няма власт над оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Отечеството”? Тази философия споделяше и Стефан Продев и казваше, че неподвластна е също така всяка глава, посветена на благородна кауза, идея или морален принцип. Ето защо в един от сублимните мигове в своя личен живот той заяви: “Аз не съм комунист, аз не съм социалист, аз съм ремсист!”

Ето кредото на мечтателя воин – благородна е онази кауза, която е безкористна, почтен е оня революционер, който остава верен на идеите си дори и след като стане държавник, справедливо е онова общество, което гледа на човека като самоцел, а не средство. В такъв аспект Стефан Продев в най-голяма степен от интелектуалците на нашето време продължава великите традиции на Възраждането.

Стефан Продев беше човек на XXI век. Той поставяше националните интереси над всичко. Той жертваше себе си и личния живот дори. Затова в един трагичен момент за историята на левицата заяви, че е ремсист. Не комунист, не социалист, а ремсист. Става дума за човек с високи морални принципи, възвишени идеи и ясни национални и общочовешки цели. Тогавашното ръководство на БСП не го разбра и падна от власт. Дано новите ръководства на левицата да осмислят, запомнят, да се поучат от духовните послания и завети на великия човек Стефан Продев.

Българското общество тепърва ще се връща и ще преоткрива социалния, нравствения и интелектуалния потенциал и пример на тази удивителна личност. Несъмнено този бляскав трибун е най-впечатляващият и безкомпромисен публицист на отминалия век. Той продължава великата традиция на огнената публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов, Георги Раковски, Йосиф Хербст, Гео Милев...

 

Източник: Епицентър, 20.10.2017