Слово, произнесено на 9 септември 2014 г. пред Братската могила в София по случай седемдесет годишнината на победата над българския фашизъм
Другарки и другари антифашисти!
Към вас се обръщам, скъпи мои, които сте преживели и още помните онези преломни дни и нощи на титаничен сблъсък с фашизма, на отчайващи поражения и скъпи жертви, но и на последните победни салюти. Тогава разцъфтя великата надежда, че сред развалините на сразения престъпен режим ще поникнат филизите на един нов свят – изстрадания, лелеяния от поколения борци и мечтатели, „в здрачни сънища сънуваната” от великия разстрелян поет бяла пролет на съзидателeн мир, на братство между народите и социална справедливост. Обръщам се и към вас, по-младите или вече не толкова млади, но необременени от спомени, отшумели възторзи и огорчения, надежди и заблуди – онези призраци от миналото, които упорито се завръщат и тревожат нашите сънища.
Наистина ли минаха цели 7 десетилетия от началото на трудния и извилист български път към едно по-добро и смислено бъдеще за нас, за децата ни, за родината? Защото сякаш вчера, а не преди седемдесет години отшумяха онези дни на надеждата, когато гневни и радостни, опиянени и луднали от възторзи, хилядни тълпи разбиваха портите на затвори и полицейски участъци, за да прегърнат освободените пленници на фашизма; когато с радостни сълзи България – автентичната България на трудовите хора посрещаше нашите славни партизани, но ги посрещаше и с преглътнатите сълзи и черните забрадки на недочакалите своите паднали в битките синове и бащи. Тя, същата тази България е, която обсипа с цветя на признателност пътя на съветските воини, дошли до нас след тежки боеве и през пепелищата на родните си места.
Написах тези много пъти изричани думи и се притесних от написаното: вече колко безкрайно далеч сме от това, което се знае и пише днес за онези гневни и светли европейски дни на надеждата! И какъв срам изпитах, срам при спомена за милите, изранени, прашни и уморени Альоши и Машенки, минали някога през тази „хороша страна Болгария”, когато вчера млади българи изписаха върху паметника им думичката „окупатори”. Кои са окупаторите – тези, които удавиха в кръвта си нацисткия звяр и освободиха света от заплахата да бъдем превърнати в един планетарен Освиенцим? Те ли са окупаторите – които още несъблекли износените си войнишки гимнастьорки, започнаха да възстановят съсипаната си от войната родина, чиито рани и до днес все още кървят!
Забравихме ли вече, че щом става дума за окупатори, ние сме били надеждни съюзници на нацистка Германия в години, когато тя окупираше цяла Европа, че дълги години изхранвахме германски дивизии и Ес-ес айнзаци, че от наша земя хитлеристите нападнаха съседните ни Гърция и Югославия, че дълги години бяхме една от важните продоволствени бази на Райха, че от наши морски пристанища бяха нападнати Одеса и Севастопол? Забравихме ли, че Българският окупационен корпус услужливо стана окупатор на Сърбия – за да бъдат освободени намиращите се там немски дивизии, нужни за запълване тежките им загуби на руския фронт? Не остана ли у нас поне капчица уважение и признателност към тези, които пометоха стоманените орди на Хитлер, преклонение към падналите в битката скромни и велики воини на армията, спасителка на Европа?
Срам ме е да привеждам доводи в защита на съветските воини: те воюваха и отдаваха живота си във великата битка на съюзените армии за спасението на Европа и света. Защото с фашизма не се водят теоретични спорове за човешките права, нито срещу него се надуват вувузели – с фашизма се воюва, а за свободата се мре! Както воюваха и оставиха костите си по балкани и стърнища, по стрелбища и бесилки онези светли наши другари, в чиято памет сме се събрали днес тук, при братската им могила. Те не дочакаха нито празничните салюти, нито споделиха радостта ни от победата, нито ползваха законни или незаконни привилегии, нито могат да споделят нашите огорчения, упреци и съмнения. Те паднаха в името на един велик идеал неопетнени и чисти, и останаха завинаги в сърцата ни чисти и неопетнени!
Затова отново питам онези храбри млади правдолюбци, грабнали бояджийски четки вместо манлихерки, които вероятно вече са освободени от полицейския участък с извинението, че им е отнето човешкото право да цапотят по паметниците: кои са окупаторите – нацистките войски и техните български съюзници, или армията, която ги срази? Онези, които окачиха на майка ми жълтата звезда, като подготовка за депортация в лагерите на смъртта, или другите, които сринаха бодливата тел на Освиенцим и върнаха свободата на милиони роби на нацизма?
И ако днес се считаме за членове на европейското семейство, макар може би и не от най-близките и обични родственици, и ако споделяме спомена на нашия стар континент за общата ни битка срещу фашизма, нека напомним на някои господа от парламентарната и извънпарламентарна говорилня, заели позата на първопроходци по пътя към обединена, антифашистка Европа, че най-важната, изначалната отсечка от този път започва не от Арена армеец или от сходни арени, а от нощните партизански пътеки, от броените крачки през затворническата килия и от разстоянието до бесилото. Това е нашето отправно начало по онзи сложен, пълен с изпитания, илюзии, грешки и грехове път на народите към един нов и мирен свят. Но докато европейските държави – всички без изключение – са горди от приносите и саможертвата на своите антифашисти, възпитават поколенията в уважение и преклонение към падналите в титаничната битка на обединените народи срещу нацизма, със срам и отвращение наблюдаваме как в България силите на реванша и реставрацията със закъснялата злоба и отмъстителност на улични лумпени поругават спомена за тази велика битка и нейните герои.
Знам, че днес, на деветия ден от септември, по стара традиция отново и за кой ли път ще започнат да вадят от гардероба и скелетите от пропагандните клишета за Народния съд – онзи изискван и строго наблюдаван от Съюзниците законен акт на възмездие. Отново ще се тиражира смехотворната мантра, че в България бил унищожен цвета на интелигенцията, ако под интелигенция се разбира касапинът Дочо Христов, че били произнесени повече смъртни присъди отколкото на Нюрнбергския процес. Но там, в люлката на нацизма Нюрнберг, бе съдена и осъдена само върхушката на престъпния националсоциализъм, но в американската окупационна зона, в 12 крупни процеса срещу нацисти са осъдени 5025 души и са изпълнени 806 смъртни присъди, а в окупирана Европа са се състояли 969 процеса срещу нацисти и колаборационисти, като само във Франция издадените смъртни присъди са над 20 хиляди! Не искам да ви занимавам с отшумели статистики, не го казвам и за информация на онези красиви и интелигентни млади хора с бояджийските четки, а само за да напомня от каква мрачна и кървава бездна излизаше Европа, какъв гняв клокочеше в нейните гърди, за да станат ясни и причините за вероятни увлечения или дори разчистване на лични сметки! Да, вероятно са били извършени и несправедливости, но както скъпите на сърцето ни Альоши и Машенки не са виновни за Гулаг, нито американските храбри момчета, които почиват под тревата на военните гробища в Нормандия, носят вина за последвалите мръсни войни на Америка, така и българските борци от Съпротивата, които проляха кръвта си по балкани и гарнизонни стрелбища, нито са подозирали, нито са узнали, нито носят вина за по-късни злоупотреби с целите и смисъла на тяхната велика борба за един нов свят. Техен, на тези скъпи жертви от нашия полк, е 9 септември 1944-та година, те го сътвориха със саможертвата си. И нека не го докосват с мръсни ръце господата нови демократи, преки наследници на стари грешници!
Една немска антифашистка писа, че мъртвите остават млади. Мъртвите антифашисти останаха не само млади, но и чисти – те не се омърсиха нито с власт, нито с пари и привилегии, нито с офшорни сметки. Те са, които пожертваха живота си за една чиста и свята република – такава, каквато я мечтаеше и не я дочака Апостола. Затова семето, посято от тях въпреки всичко ще даде кълнове в бъдещето, защото е добро семе, поено от добри и чисти извори. То е пуснало дълбоки корени в душата на народа и това ще става все по-ясно във времето, което е в нас, и което е пред нас!
Вечна да е славата на падналите в битките срещу фашизма!
И нека не помръква сиянието от великия ден на победата над българския фашизъм – Девети септември 1944-та!
