Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи.
Размисли на Иван Гранитски
1
На 15 септември 2017 Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика… Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Беше свещенослужител в храма на свободното слово.
2
Провидението нареди така, че през последните десетина години почти всеки ден бяхме заедно със Стефан Продев. Това са стотици, а може би и хиляди часове на разговори на четири очи, по-камерни или по-мащабни интелектуални сбирки, самотни разходки в Борисовата градина или в Балкана над село Енчевци... Затова сега, когато Стефан Продев си отиде, предпочитам да мисля за него като за много скъп приятел, който е заминал на далечно пътешествие и сигурно някой ден ще се върне.
Той бе личност блестяща, неординерна и удивителна във всяко едно отношение, заредена с огромна, почти неизчерпаема енергия. Дори напоследък, когато пред очите на най-близките си приятели и роднини бавно гаснеше, очите му оставаха живи, съзнанието – кристално ясно, а езикът – все така артистичен и пластичен. Дали поради общата социална съдба, дали поради духовната близост, дали защото изповядвахме една идея, или по някакви други, почти мистични причини, през последните няколко години се оформи своеобразен приятелски естетико-художествен кръг, в който влизаха Валери Петров, Бенжамен Варон, Христо Ганев, Стефан Продев и моя милост.
Събирахме се почти всяка седмица на сладка приятелска раздумка и чаша вино. Разбира се, раздумката преминаваше ту в пламенни спорове и полемики, ту в невероятни екскурзии в миналото – споделяха се мнения и размишления за българската история, култура и политика, за световни процеси и тенденции, за личности, събития, исторически дати, за книги, за произведения на пластическото изкуство, за музикални творби и техните автори. Невъзможно е да се систематизират темите и проблемите, до които се докосваха тези блестящи умове. Обикновено в началото на всеки разговор Стефан Продев мълчеше, слушаше внимателно и съсредоточено пълнеше неизменната си лула.
Петнайсетина минути след началото се намесваше и постепенно се възпламеняваше. Когато говореше, той беше дълбок и изчерпателен в търсенето и привеждането на аргументи, мисълта му обхождаше възможните варианти и различните гледни точки. Той бе категоричен и остър, в същото време деликатен и диалогичен.
Разговорите в началото винаги бяха закачливи и носеха дискретната приглушеност на бърборенето на хора, които въпреки че се познават твърде отдавна, още и още намират с какво да си бъдат интересни. След първия час обаче навлизаха в друга фаза. Постепенно ставаха сериозно аналитични, а понякога и изпълнени с драматизъм и патос. Почти винаги драматично-патосния елемент внасяше Стефан Продев. В такива случаи той приличаше на трибун от Великата френска революция. Имаше нещо от Мирабо, Марат, Дантон в разпалената му жестикулация и ораторската страст, с която той развиваше и отстояваше тезите си. Тази достолепна и романтична фигура, обвеяна от славата на остри дългогодишни социални и литературни битки, зад външната суровост и респектиращата осанка криеше нежна и деликатна душа. В съзнанието ми се е запечатала една почти дантевска сцена. Ден преди да замине за село Енчевци, а оттам и за последното си далечно пътешествие, ние с Валери Петров посетихме маестрото. Той седеше на любимия си фотьойл, завит с одеяло. Приличаше на изтощена птица, прелетяла хиляди километри. Животът вече напускаше тялото (това временно одеяние на безсмъртната човешка душа), но очите му светеха с мека и жива светлина.
– Какво стана с нашата идея, Валери, Иване? Какво стана с нашия живот? Всичко ли е било напразно? – промълви той и в ъгълчето на едното му око се задържа издайническа сълза.
В тази мъжка сълза нямаше слабост, а болка, почти метафизично страдание на един величав дух, който осъзнава, че е безпомощен пред сляпото разгръщане на историческата стихия.
3
Обществото познава добре Стефан Продев в няколко негови качества. Без съмнение най-шумно е озвучено неговото име като журналист и публицист. Ако се опитаме да направим класификация на българските журналистически пера, които доминират през XX век, съвсем сигурно е, че едно от най-ярките от тях ще бъде неговото. Повече от половин век десетки български вестници и списания са публикували на своите страници вероятно хиляди негови текстове. Малцина могат да се похвалят с такава неизчерпаема енергия, вдъхновение и разнообразен талант. Разбира се, звездният миг на журналиста Стефан Продев е вестник “Дума”. Той не просто промени радикално вестник “Работническо дело”, оглавявайки го в началото на политическите промени, но и създаде съвършено нов тип издание. За десет години “Дума” оплоди с редица талантливи журналисти новосъздадения демократичен печат. А авторската продуктивност на Стефан Продев през този период е направо неистова. Тук той бе действително жрец на думите. Публикациите му – статии, полемични и памфлетни бележки, антрефилета, политически анализи, есета и т.н. – бяха събрани в два внушителни тома – “Носене на кръста” (изд. “Христо Ботев”) и “Сваляне от кръста” (изд. “Захарий Стоянов”). Сигурен съм, че бъдещите български историци ще добият най-ясна представа за движението на политическите процеси у нас от 1990 до 2000 г., прелиствайки над двете хиляди страници ярки журналистически и публицистични текстове на Стефан Продев. Словесната му канонада в “Дума” ни убеждава, че той без съмнение е българският публицист на изтеклото столетие. След Йосиф Хербст той е другото емблематично за българската публицистика име на миналия век.
Стефан Продев и като трибун (в Народното събрание, в хиляди срещи из цялата страна), но и като журналист и публицист притесняваше идейните си опоненти, предизвикваше страх и омраза у низките духом люде, у духовните пигмеи, макар и надянали одеждите на депутати, у магистрати, министри и министър-председатели.
4
Стефан Продев е удивително явление в съвременната литература и култура. Той е от малцината днешни български писатели, които в художествените си странствания се интересуват от живота на идеите.
Драматично опасен и тъкмо затова вълнуващ е “ловът” на идеи за Стефан Продев. Ако внимателно четем неговите книги, ако подредим гигантската мозайка от разкази, есета, новели, антрефилета, филипики, словесни портрети, философски ноктюрни и пр., писани в продължение на повече от четирийсет години, ще установим впечатляващо постоянство на художествените търсения. Като неизтощим рудокопач Стефан Продев дълбае словото, впуска се в неговите катакомби и невидими селения, опитва се да обозре необозримата природа на словесната жива същност. Словото – този жив дух – е главното средство, с което Продев изследва движението на идеите в човека и разгръщането на човека в идеите. Затова словото у автора на “Раждането на шедьоврите” и “Носене на кръста” е винаги пределно емоционално натоварено, то вибрира в енергията на страстта. Светлината на тази вибрираща енергия вае характерите от книга в книга, от есе в есе, от фраза във фраза. Независимо дали се потопява във вълшебния свят на световни шедьоври на литературата и изкуството – “Балада за обесените” на Франсоа Вийон, “Убитият Марат” на Жан-Луи Давид, Бетховеновата 3‑та симфония “Ероика”, “Автопортрет” на Давид Алфаро Сикейрос и “Ленинградската” (Седма) симфония на Дмитрий Шостакович, или говори за парата, за коня, за червения молив, за кината на бедните и пр., Стефан Продев с неистово постоянство следва единството на поставената от самия него цел. Над всичко вниманието на писателя е магически привлечено от няколко съдбовни теми – Отечеството, Революцията, Човека.
5
Разбира се, над всичко за писателя, публициста, хуманиста Продев стои Човекът. Невъзможни и безсмислени са и Отечеството, и Революцията без Човека. Удивителни са пластическите превъплъщения, през които минават човешките образи и характери в есетата, разказите, новелите или публицистичните късове на Продев. От “Давид, който заплака”, “Разказът на палача”, “Евангелие не по Матея”, “Моят Жендов”, “Звярът у нас”, “Фантастичният поп” през “Похитената новела” и “Разкази за една война” до “Имало едно момче” и “Разкази за шедьоври” Човекът е главната цел на словесния ловец Стефан Продев. И никак няма да е пресилено да кажем, че тук той се родее с мощните интелектуални традиции на ярката публицистичност и характерологичното портретуване при Ботйов, Любен Каравелов, Захарий Стоянов. Разбира се, Продев се интересува от съвременните превъплъщения на човека, човека от края на ХХ век. И постига удивително точна, многообразна и плътна в художествено отношение картина.
6
Освен ярките си публицистични книги Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също така впечатляващо многообразието на неговите търсения – от героите на Френската революция през ярки творци като Франсоа Вийон, Давид, Бетховен, Сикейрос и т.н. до персонифицираните и портретирани неподражаемо излъчвания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти така скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урва или бєло му бе скъпо и му говореше за толкова много неща. Той слушаше диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, съзираше идещите към него видения от миналото и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от социалните картини, които тровеха последните години от неговия живот.
Тепърва критиката ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата личност.
7
Той бе класически тип на интелектуалец. Интересуваше се не само от литература, но имаше задълбочени познания в областта на пластическите изкуства, операта, оперетата, музикалния живот на България. Познаваше лично най-големите български творци през последния половин век и бе посветил на мнозина от тях блестящи и проникновени есета и портрети. Но той бе интелектуалец във висша степен и с непримиримата си обществена позиция. Никога не си позволи да пожертва своята съвест заради партийни пристрастия, винаги поставяше отечествените интереси и идеали над индивидуалните предпочитания или тяснопартийната кауза...
Дни след далечното му пътешествие ние, неговите приятели, се събираме отново на познатата романтична маса, оставяме чаша и стол за него и разговаряме, както преди. Правим се, че го очакваме всеки миг. Сякаш ей сега, иззад ъгъла, ще се появи неговата лула, той ще се разположи бавно и достолепно на стола и ще каже: “Нали не закъснях?”
Удивително живото и жизнеспособното му духовно наследство и днес ни позволява да мислим за него не в минало време. Може би просто е по-добре да приемем, че е заминал към някой интелектуален Тибет или към далечен остров в Тихия океан, описан примерно от Джек Лондон (когото Продев обичаше като автор наравно с Мопасан).
Нека се вслушаме в шума на Тревненския балкан, да се разходим из поляните над село Енчевци. Сигурно ще чуем неговия глас, сигурно ще видим достолепната му сянка, изваяна от светлина.
8
Според мерките на всяко героично време Стефан Продев е воин на духа, романтична натура, която без страх се втурва в социалните водовъртежи, с несекващо любопитство изследва обществените трансформации, опитва се да очертае контурите и причините за социално-политическите разломи. А според критерия на днешното скверно време той е наивник, човек, живеещ в епохата на благородните ХVIII и ХIХ в., скандално безкористен и в личния си живот, и в общественото си поведение – кажи-речи, почти глупак...
Стефан Продев бе от тази рядка порода у нас, която съставлява духовния хемоглобин на нацията. Целият му живот е неистово отдаден в служба на Родината. Всяка област, в която той твори, получава шедьоври – публицистиката, есеистиката, журналистиката, художествената проза. Отдаден самоотвержено на една идея – социалната, той воюваше със средствата на словото и неподражаемия си ораторски талант по страниците на вестници и списания, брошури и книги, гласът му гърмеше в залата на Народното събрание като глас на трибун на Великата френска буржоазна революция, сякаш един Марат, Сен Жуст, Демулен, Мирабо... Той защитаваше не партийна, а национална кауза, бидейки верен на притеглящата го като магически пламък социална идея, чието начало съзираше още в дълбока древност.
Мечтателят воин Стефан Продев предизвикваше ярост у низшите духом, духовните чапкъни, които за съжаление доминират на политическата сцена през така наречения демократичен преход, треперят и ръмжат, колчем чуят неговото име. Но нима гениалната публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов и Захарий Стоянов е била посрещана с аплаузи и комплименти? Нима партийните Тартюфи, удобно разположени в апаратните кресла на политическите централи, могат да разберат Ботйовата философия “няма власт над оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Отечеството”? Тази философия споделяше и Стефан Продев и казваше, че неподвластна е също така всяка глава, посветена на благородна кауза, идея или морален принцип. Ето защо в един от сублимните мигове в своя личен живот той заяви: “Аз не съм комунист, аз не съм социалист, аз съм ремсист!”
Ето кредото на мечтателя воин – благородна е онази кауза, която е безкористна, почтен е оня революционер, който остава верен на идеите си дори и след като стане държавник, справедливо е онова общество, което гледа на човека като самоцел, а не средство. В такъв аспект Стефан Продев в най-голяма степен от интелектуалците на нашето време продължава великите традиции на Възраждането.
Стефан Продев беше човек на XXI век. Той поставяше националните интереси над всичко. Той жертваше себе си и личния живот дори. Затова в един трагичен момент за историята на левицата заяви, че е ремсист. Не комунист, не социалист, а ремсист. Става дума за човек с високи морални принципи, възвишени идеи и ясни национални и общочовешки цели. Тогавашното ръководство на БСП не го разбра и падна от власт. Дано новите ръководства на левицата да осмислят, запомнят, да се поучат от духовните послания и завети на великия човек Стефан Продев.
Българското общество тепърва ще се връща и ще преоткрива социалния, нравствения и интелектуалния потенциал и пример на тази удивителна личност. Несъмнено този бляскав трибун е най-впечатляващият и безкомпромисен публицист на отминалия век. Той продължава великата традиция на огнената публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов, Георги Раковски, Йосиф Хербст, Гео Милев...
Източник: Епицентър, 20.10.2017
