Във вторник, новината от отминалия петък отдавна вече не е новина. И все пак, да я повторя: Коалицията, в която „Нова Зора“ беше поканена преди 13 години да бъде патриотичният вектор, продължава за изборите за 48-о НС, в редуциран състав. Ние сме извън нея, заедно с Комунистическата партия на България.
Някога тази Коалиция се наричаше „Коалиция за България“ и имаше широки и разгърнати цели и отговорности пред народа и Отечеството. По-късно, нейното име се промени – пак „За България“, но някак преди всичко за БСП. Да, ние бяхме там, защото повече от всичко искахме да си върнем онази България, която загубихме. И се надявахме да го направим заедно с хората, които я бяха построили. Гледахме в една посока с тях, една болка ни болеше и една надежда стопляше сърцата ни. И ако е имало случаи, в които сме замълчавали, а е трябвало да крещим, то е било, за да не усилваме и без това настъпващият с всяка поредна „реформа“ хлад, който безмилостно осланяваше душите на тези хора. А и те, може би по-добре и от нас разбираха, че в този неспирен триумф на разгрома и разрухата, нашите битки са обречени и в известен смисъл дори безсмислени. Още повече, че тяхната могъща някога партия, се превръщаше във все по-износен амортисьор на т.нар. демократични промени.
След Жан Виденов, председателите на БСП се сменяха и сигурно заради заслуги и качества един от тях покори в два последователни мандата президентския връх, а друг – алпийските висоти на Партията на европейските социалисти, каквото и да означава това.
Тук, на „Позитано“ 20, непоклатим и неизменен оставаше само другарят Георги Пирински, който пишеше всяка поредна програма пред конгреси и избори, и с него още десетина бонзи с лоясали сърца, които се интересуваха само от далавери и проценти. Накрая и той, и те, бяха пометени от кавалерийската атака на Корнелия и нейния ескадрон, които пък въобще не разбираха от военна музика, а и не ги топлеха ни програми, ни идейни вектори, ни коалиционни принципи. Юруш! – и ти да видиш що е туй вахмистър! Неслучайно по Врачанско казват: „Веднъж да ми стъпи крак в зенгия! Стигане нямам!“.
В последвалата олелия и ние, от „Нова Зора“ се омешахме. Не ни затрогваха вайканията за демократични принципи и колективно ръководство на старите изритани, „посечени“ и изличени в списъци, позиции и длъжности, стари грешници. Те сигурно днес са радостни и възторгнати от новината, че и „Нова Зора“ си го получи. Нали не остава добро ненаказано!...
Препрочитам написаното и сякаш наяве дочувам техния смях. Но за разлика от градоначалника в „Ревизор“, няма по Гоголевски да ги попитам: „На кого се смеете?“, защото добре знам, че те на себе си се смеят. Партията с тяхно участие беше за окайване. Уж беше социалистическа, а в нито един неин документ не можеше да се прочете думата социализъм. И редовите социалисти се чувстваха изоставени и предадени. И когато старите бонзи и кланове се сговориха зад гърба на Михаил Миков да издигнат Корнелия Нинова за председател, тя се обърна с клетвени слова към обикновените членове, в смисъл, че никога няма да ги предаде. И те й повярваха. И я подкрепиха във всичките болезнени изчегъртвания на унаследения мухъл. А ние дори й помагахме. Сергей и Елена гласуваха в Брюксел за Истанбулската конвенция, „Нова Зора“ написа – „Стига, Сергей!“; Кирил Добрев заговорничеше, Георги Пирински се увличаше с „прозрения за истината“ и в 15 позиции изброяваше основанията, поради които иска главата на Корнелия – нашата позиция звучеше категорично: „Без тях. Напред и нагоре!“ В очите на нашия революционен романтизъм Корнелия се сражаваше досущ като Антоний с цялата Римска империя. Оказа се обаче, че совите не са това, което са. Но тогава не ни съвпадаха мненията само по отношение на президента, който ние възприемахме като „Генерал на надеждата“. И питахме: „Какво печелим, когато другите хулят Румен Радев, а ние мълчим?“.
Може би първото нейно поражение беше в случая, когато тя ме отведе в една стая срещу собствения й кабинет, „където никой нищо няма да чуе“ и се опита с няколко неизвестни и стряскащи примери да обоснове необходимостта да не се вярва на Румен Радев. Бях озадачен, но тя изглежда усети, че не сполучи със своята акция, защото няколко пъти последователно след този случай ми даде да разбера, че „Проскрипциите на Сула“ не са само за тези, които са виновни, а и за всички, които не го обичат достатъчно. И сякаш, за да потвърди възприетия от нея курс към „Нова Зора“ неочаквано ми се обади десетина дни преди Нова година. „Цяла нощ, казва, не съм спала, не бях чела статиите ти. Бе ти си бил голям мислител!...“ Направо щях да падна. Но Корнелия продължи: „Обезателно искам да се видим и да поговорим. Ако не мога докрая на седмицата, до сряда ще го направим.“ И аз повярвах. Жена ми замина за Бургас, а аз останах да чакам до сряда. Все се надявах, че ще продължа онзи разговор за Единния народен фронт, който тя бе обявила пред мен като втори етап в нейната битка за новата роля на БСП в националния живот и в бъдещето на България. „Новата роля!“ – откога ли не само аз я очаквах! Когато и срядата отмина, си помислих, че всичко това не може да е случайно. За последната година и половина, извън моите авторски статии на „мислител“, както тя ме определи, в „Нова Зора“ са отпечатани над 35 нейни слова, изявления, интервюта. Сиреч в коалиционно отношение и партията, и вестникът са се държали изрядно. Такава подкрепа Нинова не е получавала отникъде другаде. Както винаги обаче в такива случаи бръсначът изглежда се точи на друго място. „Нова Зора“ твърдо отстояваше своите принципи и цели. Ние не променяхме позициите си – бялото беше бяло, черното – черно! И не премълчавахме нито схемите на кадрово игнориране, от което най-много страдаха организациите ни по места, нито все по-забележителният крен на големият някога кораб на БСП. Той се изразяваше в онова несъответствие между думи и дела, което усилено от страничния вятър на пропагандата срещу капитана на мостика – Корнелия Нинова, променяше азимута. И в сложното преплитане и на едното, и на другото ставаше все по-ясно, че корабът забавя своя ход и, че поема курс по течението, който никога няма да го отведе към онова пристанище, към което през бури или пълно безветрие, други капитани го водиха преди 30-на години. И макар градусът на вярата към идеала поне видимо да не оскъдняваше, Историческата поляна на Бузлуджа ставаше все по-видимо рехава. Като своеобразен барометър на думи и дела, на заявено и постигнато, кривата на изборните резултати неумолимо показваше тенденция на срив и това се виждаше от всички, особено напоследък. Защото БСП не може да живее без идеология и без принципи. А тъкмо тях тя отдавна захвърли като ненужен баласт.
Погледнато по-нашироко отстраняването на ПП „Нова Зора“ и Комунистическата партия на България от Коалицията, е доказателство и опредметяване на пагубното желание на „Позитано“ 20, окончателно да получи признанието, че БСП е правилна партия!
На последния Коалиционен съвет Корнелия Никова представи план в рамките на възложения от президента мандат БСП да състави правителство. Планът предполагаше депутатите от 47-о Народно събрание първо да приемат програма за 6 месеца, и ако това се случи, тогава да бъде предложено правителство отново с министър-председател Асен Василев! Планът беше посвоему хитроумен, но и с просто око се виждаше, че не бе го съставял Одисей, макар по привидна невинност и коварство той да беше достоен да се хареса не само на „Боговете“, но и на Националния съвет на БСП.
Пишещият тези редове в своето обяснение за отрицателен вот относно Програмата, се изказа неправилно. Той си позволи да предрече пълната несъстоятелност на това начинание и както много пъти се бе случвало до този момент, сложи акцент, подчертаващ липсата на основание за все по-силната прегръдка на Коалиция „БСП за България“ с „Продължаване на промяната“ и „Да, България“. На всичко отгоре той попита защо, и на какво основание предлагаме като наш избор за министър-председател отново да бъде Асен Василев и даваме ли си сметка как ще реагират на всичко това хората, които гласуват за нас?
Разказвам подробно това не за да си препиша някакво кабинетно геройство в зала 404 на „Позитано“ 20, а защото дълбоко съм убеден в необходимостта от заявената суверенност на „Нова Зора“, от правото ни на оценка и мнение по такъв важен въпрос, изискващ откритост и отговорност. Резултатът не беше изненадващ. 9 гласа „за“ хитроумният план на Нинова, срещу 1 „против“. За жалост обаче се случи това, което се случи. „Хитроумният“ ход с програмата въобще не бе допуснат за гласуване в зала и БСП с горест и наранена гордост, върна мандата. Останаха обаче без отговор въпросите: защо с „Продължаваме промяната“; защо с ДБ и защо непременно с Асен Василев? Нещо повече, защо и след изборите, отново с тях?
В своето обяснение за отрицателен вот като председател на „Нова Зора“, посочих аргументи, които сега се налага да повторя. За яснота, не за оправдание.
ПП „Продължаваме промяната“, заявих, води политика, която ни задължава да прекрачваме онези така твърдо обявени от Коалицията „червени линии“: по отношение на РСМ; по отношение на цивилизационния съюз между българи и руси, сътворен от историята; по отношение на ДБ – заради перпендикулярните ценности и идеи на тези партии, спрямо нашите идеи и ценности; по отношение на Асен Василев – като отявлен русофоб и човек с твърде съмнителна репутация в много отношения, нашата позиция е още по-категорична.
Сега поред: прескачам РСМ, тъй като по този въпрос сме писали и говорили предостатъчно. „Продължаваме промяната“ успя за 7 месеца вилнеене във властта да доведе българо-руските отношения не до точката на замръзване, а до абсолютната нула! Тази партия без повод и основание обяви, че няма да се строи АЕЦ „Белене“, прекрати в пълно противоречие с националния интерес, договора с „Газпром“ и изгони с еднолично решение на министър-председателя Кирил Петков 70 руски дипломати!...
„Демократична България“, уточних аз, има в своя актив обявяването на социализма за престъпен период, наравно с нацизма и фашизма! В нейната програма е записана необходимостта от декомунизация и лустрация на българското общество, мерки, насочени главно срещу кадрите на БСП. Всичко това е добре известно, както и необяснимата колаборация на БСП с ДБ на отминалите избори за местни органи на властта. Тази симбиоза осигури на ДБ десетина кметски места в страната и в София. Оттогава насетне, всеки следващ изборен резултат на Коалиция „БСП за България“, е все по-слаб и немощен. И още, не помня в така създадената ситуация Коалиционният съвет на „БСП за България“, да е вземал подобно решение. И става така, че Коалиционният договор е всъщност само лист хартия. Това беше и причината, когато се тръгна към правителство с втори мандат на „Продължаваме промяната“, да не бъдем дори уведомени. Можехме ли да не реагираме? Според мен – не. Беше ясно, че БСП се придвижва все по-надясно и, че все по-близки на сърцето на председателката и на приближените й, са позициите във властта и ценностите, които отсъстват в нашата идейна скала. И че в това нейно придвижване, жертва ставаме самите ние. В този смисъл изходът беше предопределен. Идейното отстъпление на БСП не можеше повече да се прикрива успешно нито с крамоли и раздори, нито с необявени войни с президента и с всичко, което противоречи на вахмистърските замашки на председателката Нинова. Както и с нашето мълчание по всички тези въпроси. За пореден път обаче някой трябваше да бъде виновен. И наказан за назидание за дързостта да противоречи на вахмистъра и неговия ескадрон. И виновни се оказаха ПП „Нова Зора“ и Комунистическата партия на България. Нашите последователни и твърди позиции сами по себе си бяха изобличение на съглашателския курс на БСП, чиято брадва не от вчера не удряше на едно и също място.
За съжаление разгромът на българската държава в последните 30 години преминава именно през разгрома на БСП, през нейното безпринципно съглашателство и волунтаристичната идейна дифузия.
И ние, от ПП „Нова Зора“, въпреки изрядното си коалиционно отношение, не успяхме да й помогнем. И ако сега излизаме със щети и затруднения от съюза с нея, разбира се, че виновен има. Виновен е председателят Минчо Минчев, комуто макар и да бе известно, че под дебела сянка нищо не расте, бе един от най-настоятелните осъществители на този неравен съюз.
Аз обаче не съжалявам за избора, който направи „Нова Зора“, въпреки че поемам политическата отговорност за него. Защото ние бяхме в съюз не с ръководството на тази партия, а с обикновените хора, които строиха и не успяха да достроят онази България, която загубихме. Бяхме в съюз с народа и с него ще останем завинаги.
Народният поет го е написал сякаш за случая: „И много имена, и лесна слава, годините без жал ще изметат, ил ще покрие плесен и забрава...!“ Но България ще пребъде. Въпреки всичко! Защото такива като нас са хиляди! И ще ставаме все по-много. И защото вече отдавна е време за Единния народен фронт. И вятърът на историята непременно ще размята доскорошните заблуди, ще открива имена на предатели и съглашатели. И ще обединява съгласни с несъгласни, и вярващи с невярващи. И неговото знаме ще заплющи над концентрираната национална воля за пребъдване на България и нейния народ.
И никой няма да пита Корнелия Нинова дали е съгласна с това или не!
„Любовь без радости была, разруха стала без печали.“
Източник: вестник „Нова Зора“, 9 август 2022 г.
