Търсене в този блог

неделя, 5 май 2024 г.

Стоян Чернев – страшилището за фашистките мекерета

 

Стоян Костадинов Спасов (Чернев) — участник в революционното работническо движение, партизанин. Роден на  6 май 1918 г. в село Лиляч, отрасъл в село Граница, Кюстендилско. В училището там са заедно с Харалампи Аничкин и Стоян Стоименов, бъдещите верни другари и впоследствие партизани.

Член е на РМС от 1935, и на БКП от 1938 г. От 1931 г. е печатарски работник. През 1935 г. отива в София да търси препитание и започва работа като словослагател.

През есента на 1937 г. ЦК на БКМС (Комсомола)  създава своя нелегална печатница в квартал „Надежда“. За работа в нея са привлечени Стоян Стоименов, Стоян Костадинов и Харалампи Аничкин.  На 23 януари 1938 г. им съобщават, че трябва да пренесат багажа и печатницата в друга квартира на улица „Македонска Бистрица” № 1 в квартал „Мара Бунева”. Те са закарани с една конска каруца, за да бъде довършен започнатия позив. Но полицията е вече по следите на печатницата. Арестувани са на следващия ден – 24 януари. На съдебния процес се държат достойно. Присъдата от една година и половина по ЗЗД  ги праща отначало в Софийския, а после и Сливенския затвор. 

От 1940 г. Стоян отново е в София. Участва в дейността на земляческото дружество „Кюстендилско Краище", доминирано от прогресивни хора, комунисти и ремсисти. 

През периода на въоръжената антифашистка борба 1941- 144 г. е член на бойна група в столицата.  По понятни причини няма по-пълни данни и сведения за дейността му през този период. 

От 13 април 1944 г. Стоян Костадинов (Чернев) става партизанин. В Кюстендилския отряд той пристига заедно с Боян Игов (Аджията) и Любен Шейтанов (Спитфайер). Тримата другари, по едно и също време, биват пратени в една и съща трудова част в София, за да разчистват развалините от бомбардировките. Те чакали момента, когато могат да избягат. Скоро преместили частта им в Банкя, за да копаят подземни скривалища за генерал-щабните офицери. И в една априлска нощ те избягали от частта, добрали се до родния край. Връзката с отряда става чрез предания ятак на отряда, комуниста Янко Тимев от Ръждавица. Всички са радостно развълнувани. Присъединяват се трима истински представители на работническата класа, облечени в трудовашките си дрехи. Трима бъдещи командири на партизански чети.

Стоян Чернев е едър мъж, силно прегърбен, с измъчено лице, остри и сурови черти и със строги, пламтящи очи, малко разноглед.

„ За мен друг път няма, момчета! — отсича Стоян Костадинов с енергичния си говор. И после, когато се поотпуска, продължава — Гърбицата ми, дето я виждате, е от работа. Бял ден в живота си не съм видял. И мама има такава гърбица, пак от това! Сама жена, вдовица, на времето  слугиня на чорбаджиите. А очите ми са разногледи от фашистите. На времето бях кавалерист и в началото на службата, макар че дотогава и на магаре не бях се качвал, ротният ме принуди да се кача на неубоздан кон. Конят ме хвърли и от падането получих разногледство.  Да се плашат гадовете! Ще им платя скъпо за всичко това!...“

В очите на Чернев блести сурова, бездънна омраза срещу народните потисници. На края продължава:

— Каквато задача ми възложите, ще я изпълня! Бях в бойните групи в София. Бях печатар. Бях и обикновен работник. Какъв ли не съм бил. Няма да се посрамя!

И наистина не се посрамва.

Правдива характеристика за него като партизанин дава Мирчо Асенов (Ежов) – политкомисар на Кюстендилски партизански отряд: „Стоян Чернев  беше образец на смелост и решителност, твърд и неотстъпчив, той се включваше с желание и ентусиазъм в акциите. По професия печатарски работник, Чернев следеше вестниците, интересуваше се от марксическата литература и имаше точна представа   за събитията. Пословична е неговата храброст и дързост при ликвидирането на народни врагове“.

 След завръщането на част от отряда от Църна трава и Радовница, Борис Ташев (Вельо) - временен инструктор към Кюстендилския партизански отряд,  се заема с изпълнението на поставената му от  Боян Българанов и Владо Тричков задача — да се свърже с Емил Шекерджийски и да организират освобождението на политзатворниците в Кюстендилския областен затвор. От отряда специално натоварен със задачата да го преведе и охранява е Стоян Чернев. Срещата става в с. Скриняно, след което е уредена нова среща в Кюстендил с поручик Георги Манов, приел да участва в опасното дело. След предателството на Сава Харизанов този план се проваля.

През април – май 1944 г. на отряда е възложено да осигури и поддържа 3 нелегални канала за превеждане на попълнения за формиращите се в района на с. Кална и с. Църна трава  I и II софийска народоосвободителни бригади.  По изпълнение на тази отговорна задача Стоян Костадинов (Чернев) работи съвместно Боян Савов (Чуков) – мотор на втория канал, Харалампи Аничкин (Паисий), Кирил Николов (Странджата), Боян Игов (Аджията) и Хаим Абрамович (Бенковски). Успешно са охранявани и преведени около 400 партизани от София и от Пернишка и Радомирска околия.

На 12 май 1944 г. Чернев участва в проведената Майска конференция, която набелязва най-важните задачи на отряда по отношение на политическата работа, за доизграждане навсякъде на партийни и ремсови организации, комитети на ОФ,  бойни групи, привличане на ятаци, събиране на храна, пари, довъоръжаване. Там са направени промени в ръководството и Чернев става политкомисар на втора чета „Александър Стамболийски" с командир Кирил Николов (Странджата).

Щабът и всички партизани са единодушни, че предателството на Петра Букарска и сина и, довело до смъртта на Михаил Моис Ешкенази (Мишо), трябва да получи заслуженото си наказание – смърт. Изпълнението на тази строга, но справедлива присъда е възложено на Стоян Чернев и Кирил Николов (Странджата).  Двама хладнокръвни, смели и решителни партизани!

И една вечер те тръгват към с. Чудинци. Отмъщението закипява в кръвта им. Влизат в къщата. Петра била будна. Дали страхът или нечистата й съвест са я карали да очаква заслуженото възмездие или някоя случайност е нарушила съня й, не се знае. Четири трескави очи гледали с презрение предателката. Като видяла среднощните си „гости", тя се вцепенила и дума не могла да каже. Устните й нашепвали нещо неясно. Но вече е твърде късно.

— Излез навън! — глухо произнесъл Странджата.

Петра бавно запристъпва към вратата, сякаш брои крачките си. Да, това е единственото, което се полага на предателя в последните му мигове — да преброи сам крачките до края на позорния си живот.

—           Стой!

Странджата изчакал да се обърне и изрекъл на един дъх:

—           За извършеното предателство, заради смъртта на наш другар щабът на Кюстендилския отряд те осъжда на смърт!

Чернев натиснал спусъка. Стрелял и Странджата. Нощта погълнала ехото на изстрелите. Било 20 май 1944 година….

Наказан е още един народен враг. Така се действа, за да бъде пресечен ентусиазмът на онези, които живеят с намерението да унищожат отряда.  

Синът на Петра Букарска, войник по това време, си получава заслуженото — след Девети септември 1944 година Народният съд го осъжда на смърт чрез разстрел.

…..

На следващия етап, Стоян Чернев успешно се включва в извеждане на хора и групи от различни населени места за масовизация на отряда, както и помага за изграждане на бойните групи по селата. Отрядът увеличава своята численост, но възникват нови потребности от оръжие и пари. Решено е да се сключи заем от заможни и патриотично настроени хора, които да внасят ежемесечно определена сума. С тази задача в Кюстендил се заема Емил  Шекерджийски с помощта на Борис Чифлички, Асен Матуски и други. В селата с по-заможните работят отговорниците от отряда Стоян Костадинов (Чернев), който разнася разписките за парите, Кирил Николов (Странджата)  и Кирил Апостолов (Китодар). Някъде този процес минава без засечки, а там където е нужно е употребен известен натиск. Чернев е твърде интересен и изобретателен в този вид дейност: отива при набелязания заемодател и според възрастта му се обръща на „братко", „чичо", „дядо", даже и „тате", обяснява за какво са парите, гарантира връщането им със специално напечатана разписка, моли да ги получи веднага или в близко бъдеще. Едни се съгласяват, други се опъват или оправдават, трети, и то най-богатите, направо ругаят и псуват. Пъден и обиждан, на Чернев, като отговорник е дадено правото да действа по целесъобразност.  В други случай е иззето и оръжие, намиращо се в определени хора. След установяване на народнодемократичната власт парите на всички са надлежно върнати.

Кирил Апостолов (Китодар) свидетелства:

„ При секретар-бирникът на Периволската община Гроздан Митрев не срещнахме готовност за сътрудничество. Гроздан дълго се вайка, макар да бе заможен човек, по-заможен от брат си (при това той бе ни отключил да влезем само след като чу гласа на брат си, който го увещаваше, че идва по важна работа). Сумата, определена за него, беше по-голяма. Като я чу, той пребледня, а устните му сякаш се парализираха.

—           Нямам ... Нямам ... момчета ... толкова пари в мене ... Не мога…..Нямам ...

Ала той имаше. Ние знаехме точно и щабът, определяйки сумата, не бе сбъркал. Пари секретар-бирникът имаше, но нямаше сърце, отзивчиво за нуждите на борбата ...

—           Добре, Гроздане — каза спокойно и привидно сурово Странджата. — Добре, но после да не съжаляваш...

Странджата  блъфираше, а Чернев го погледна смръщено.            

Гроздан пребледня. И мигом смени позицията.

—           Ама, чакайте бе, момчета, аз... такова... не съм казал, че няма да дам... Само нямам в момента... толкова. .. Ще дам след два дена... Да изтегля от банката...

Преди да напуснем къщата, поискахме на секретар-бирника пистолета му.

—           Та той е... счупен, момчета, за какво ще ви е?

— Счупен, не счупен, дай го! — сряза го Чернев. —

Ти нали знаеш, от счупен пистолет двама се боят.

Колкото и да му беше неприятно, Гроздан Митрев предаде пистолета си ...

На следната вечер друга група от отряда, пак заедно с Чернев, посещава горановския чорбаджия Андон Мацов. При него по такива поводи Чернев е ходил вече няколко пъти и с Андон са нещо като познати. И сега, когато Чернев влиза в къщата му, Андон не е изненадан.

—           Пак ли идваш ... — мърмори той.

—           Няма как, бай Андоне, щабът ме изпраща — отговаря Чернев.“

…..

След сражението в Усоето на 8 юли щабът на отряда прави оценка на боя и настроението на войниците, които явно показват, че не желаят да се сражават срещу партизаните. Отчетено е, че антифашистите — ротни командири поручик Манов и подпоручик Велинов, участващи в състава на преследващия полк, работят за понижаване активността на войниците и създават враждебно настроение сред тях спрямо фашисткото командване.

Щабът решава и още нещо: да накаже със смърт предателите Стоичко Митов и жена му Елена от Горановци, които издават на врага партизанския бивак в Усоето.

Задачата е възложена на наказателната група на Чернев.

Те влизат през деня в селото и арестуват предателите. После, по улицата към центъра на селото, арестуват и капитуланта от септемврийските събития и също предател на партизаните Стоимен Барабунков. Закарват тримата в кръчмата на селския чорбаджия — изедник и сътрудник на властта Андон Мацов. Четиримата предатели, изменници и кожодери са заставени да отговарят пред за престъпленията си:

—           За извършеното предателство от бившия царски подофицер Стоичко Митов и жена му Елена срещу една от четите на Кюстендилския партизански отряд „Драговищица" ...

—           За капитулантството на бившия активен член на партията Стоимен Барабунков, за унищожението на знамето на Горановската комунистическа организация, за безмилостната експлоатация на ангажираните от него работници, изпращани на работа в тунела „Гюешево— Крива паланка", за предателство срещу партизани по време на паричната акция ...

—           За доносничество на Андон Мацов срещу комунистите от селото и партизанското движение, за заграбените от него имоти на бедните селяни ...

Бавно и тежко, като нож на гилотина, падат партизанските обвинения.

Присъдата е строга, но справедлива. И същия час е изпълнена.

…..

Храбростта и смелостта на Чернев е пословична, но има един случай, когато той постъпва авантюристично. Командирът на отряда Кирил Велинов (бай Георги, Богословски) разказва:

През м. юли отрядът се намираше в района на с. Уйно. Чернев с още един партизанин — Жан Хаим Абрамович (Бенковски), тръгват да изпълняват задача. На пътя между Горановци и Долно Уйно Чернев спират препълнения с хора пътнически рейс и Чернев командва на картечарите (които, разбира се, липсват!) да са готови. В рейса има двама военни, съблича дрехите им, а намиращият се полицейски агент успява да скрие пистолета си в чорапа. Чернев заповядва на пътниците отново да се качат и рейсът да не спира до Босилеград.

Постъпката на Чернев можеше да коства много на отряда, който се намираше само на около 500 метра от пътя. Чернев бе лишен за известно време от право за носене на оръжие. Съберяха ли се тримата — Странджата, Карпов и Чернев, се раждаха такива невероятни истории, които и въображението не можеше да достигне. Принудихме се да ги разделим, за да не си навиват сами пружините на излишната храброст“.

Но след този случай  полицията разбира, че не може да пътува безнаказано през партизанските райони. Обзета от животински страх, на нея не остава друго освен при належащи пътувания до Босилеград бясно да се носи по криволичещото шосе, яростно да обстрелва всеки храст и всеки завой. Дълго време народът трябва да се съобразява със силата и жестокостта на управниците. Сега е ред на властта ...

След пристигането на нови партизани, въпросът с оръжието става наистина тежък, особено за четата на Чернев. Мнозина от новото попълнение идват без оръжие. А в това време, войската, жандармерията, полицията денонощно дебнат по следите на отряда.

За снабдяване с оръжие на новопристигналите партизани в чета „Александър Стамболийски“ е решено да се нападнат  войнишките постове, охраняващи жп линия София — Кюстендил — Гюешево. Първата акция е проведена срещу поста при тунела близо до гара Ръждавица от група под командването на Стоян Костадинов (Чернев). Въпреки неудобното местоположение, дръзката партизанска атака принуждава войниците с вдигнати ръце да напуснат поста. Взети са една картечница МГ-34, няколко нови пушки, бомби, много патрони. Конфискуват и войнишките им униформи , които вършат прекрасна работа за заблуда на врага. След акцията групата се прибира в махалата Радован на село Горановци.

Междувременно командирът на отряда получава съобщение, че Никифор Стоичков и Стоян Тренев са избягали от черните роти и се намират в Скриняно. Замислено е да се осъществи среща с двамата нови партизани и едновременно да се  нападне и обезоръжи поста на жп линията при Овощарския институт, близо до Кюстендил. И така, тръгват Кирил Велинов ( Богословски), Чернев и още трима от неговата група.

Най-добре е да се позовем на разказа на командирът на отряда – Кирил Велинов:

„Вървим двамата с Чернев по пътя от Мазарачево, посока към Скриняно. Гледаме през ливадата вървят двама мъже и жена с дете на ръце. Единият носеше син полицейски панталон.

—           Ей, братле, ела насам — викам високо по него.

Приближиха. Човекът със синия панталон се оказа познат на Чернев.

—           Това е Боян Мароко от Соволяно — рече Чернев. — Бояне, ти нали си полицай.

—           Бях, но се отказах, не служа вече.

Внимателно го наблюдавах, стори ми се гузен. Отидох при жената и тихо я попитах.

—           Какъв ти е Боян?

—           Съпруг ми е.

—           Полицай ли е?

—           Полицай е, сега е в отпуск.

—           Къде служи?

—           В Битоля.

—           Ама, Бояне, вярно ли бе? Вярно ли си полицай?— викнах ядосано.

—           Вярно е — отговори Боян със страх.

—           Защо се опита да ни излъжеш. Ние сме партизани и за нас полицаят е враг номер едно. Сбогуваш се с твоите хора и тръгваш с нас.

Брат му и жена му стъписани почнаха да хленчат, да обясняват, че той нищо лошо не е направил. 

—           Чернев, отменяме смъртната присъда с условие: братът да отиде и да донесе полицейските дрехи и оръжието. Ще дадем разписка за тях. Даваме срок от един час.

Бояновият брат трябва да се върне. Ако тръгне с други хора, откриваме стрелба. Боян има втори живот, да го пази, както умее.

Условието се прие с благодарност и уверение, че нищо лошо няма да се случи. Върнахме се обратно, за да замаскираме своя път, и спряхме в едно лозе, където Чернев облече полицейската униформа, ботушите се оказаха тесни, но успя да ги нахлузи. Аз също имах приличен граждански вид, с мушама на гърба — трофей от горския пункт в Осогово.

Тръгнахме за Скриняно. Там имаше евакуирани 15—16 семейства от София. Вечер се събираха пред кооперацията да коментират положението по фронтовете, да научат нещо за обстановката в страната. Беше мръкнало, когато стигнахме пред  кооперацията и се озовахме сред група от двадесетина души, предимно мъже. Купихме си цигари, локум и благодетелният „полицай" Чернев започна да черпи наляво и надясно. Необичайно почерпване. Хората отказват да вземат от полицейския локум, отказват с благодарствени думи. А Чернев със своя троснат глас и респектиращ поглед просто ги заставя.

—           Вземи, вземи! — мъчеше се да бъде любезен.

Питахме къде е кметът. Оказа се, че живее наблизо. Пратихме човек да го извика заедно с полските пазачи. Кметът се зададе, а Чернев, преди да се ръкува, му се навика:

—           Така ли се охраняват селата, така ли се изпълняват заповедите за борба с шумкарите? Що за безобразие, отговорност ще търсим!

Насъбралите си мислят кой ли е тоя високопоставен полицай, виж само как безцеремонно смачка авторитета на кмета. А кметът се извинява с работния сезон — селяните сега са по полето, прибират се късно.

Наши хора ни подшушнаха, че в момента в селото се намира Ангел Лесички, мобилизиран подофицер, поддържащ постоянна връзка с полицията. Заедно с кмета и двамата полски тръгнахме на гости на Ангел. Стигнахме до неговата къща. Под широк навес бяха насядали жетвари-аргати. Вечеряха.

—           Горе ръцете, никой да не мърда! — удари като небесен гръм гласът на Чернев.

Всички вирнаха ръце нагоре, лъжиците им изпопадаха по масата.

—           Кой е Ангел? — продължи Чернев.

—           Аз, господин полицай...

—           Дрехите... Комплект, скътани тука до мене – изкомандва Чернев.

Кметът, полските, всички разбраха кои сме, но късно. Ангел донесе дрехите и поиска разписка.

—           На агенти на полицията разписки не даваме! — намесих се аз, за да го разоблича пред присъстващите. — Погледай колко свидетели имаш. Ако те бяхме спипали сам в полето, щяхме да ти дадем документ за оправдание. Сега не ти е нужен.

Извинихме се на жътварите, пожелахме им приятна вечеря и заедно с тримата придружители излязохме на пътя.

Отбихме се на уреченото място да вземем Никифор Стоичков (Фоката) и Стоян Тренев  (Стенката). Дойдоха още Крум Зарев (Щурмовако),  Марко Бехар (Челкаш), Тодор Стоянов (Обов) и други от групата на Чернев, за да участват в нападението на военния пост“.

За нападението на войнишкия пост при с. Николичевци, отстоящ  съвсем наблизо до Кюстендил трябва да се действа бързо и изтеглянето да бъде незабавно.  Крум Зарев — щурмувакът на отряда атакува с бомби. Чернев също с бомби подавя вражеския огън, а на Кирил Велинов остава задължението да се промъкна под моста, да доближа поста и с шмайзера да попреча на войниците да изскочат и се скрият в окопите. Петима войници, изненадани от внезапното нападение, се предават, един успява да избяга. Партизаните се снабдяват с лека картечница, пушки, бомби, патрони, раници, униформи и одеяла.

Скоро щурмовата група под ръководството на Стоян Костадинов (Чернев) предприема нападението над военният пост на тунела край с. Мазарачево.  Войниците успяват да дадат няколко изстрела и да избягат. Кантонът е празен и трофеите са само няколко пушки. Партизаните се изтегля към възвишенията на Лисец и отсядат в село Блатец. На 19 юли 1944 г. те са настигнати от преследваща ги войска и в завързалата се престрелка пада убит безумно смелият Жан Хаим Абрамович (Бенковски).

Вследствие нарастване на четите, въпросът за снабдяване оръжие и боеприпаси продължава да стои с пълна сила. В същото време се получава известие от Борис Ташев (Вельо) отрядът да замине за Църна река, Босилеградско, за да се снабди с оръжие и облекло. Решено е в околията да остане групата на Стоян Костадинов (Чернев).

В следващите дни групата на Чернев се насочва към Осогово с тройна задача: първо – да отвлече и заблуди силите на противника, които се съсредоточава в района на Горановци – Полетинци и заплашва основните сили на отряда; второ – да разработи в Осогово терен за широки и активни действия; трето – да превърна групата в ядро за голяма бойна единица, като привлече нови партизани от този район.

Групата преминава през с. Жиленци и се снабдява с офицерски дрехи, пистолети и бинокли. От там излизат нови партизани. За две-три седмици групата нараства значително и за командир на новите партизани е избран Милчо Павлов Ангелов (Караджата) от с. Лозно, а за комисар Стоян Костадинов (Чернев). Така по същество се оформя нова чета на отряда. В течение на месец тя действа самостоятелно в района на Осогово. Партизаните се насочват и настаняват в хижа „Осогово". Пазачът на хижата помислил, че посреща полицаи, сервилничи, гощава, черпи. На сутринта, като му вземат четирите карабини и отрязват телефона, той се стряска повече заради изтърваните приказки, отколкото от гостите си. Но след това сътрудничи на отряда.

От Двете реки, след среща и разговор с горските, отиват в Ново село, където обезоръжават обществената сила.

Изпълнявайки политически задачи, партизаните обхождат значителна територия от този район, решават да потърсят предател от с. Сажданик, който информира полиция и войска в първите дни на април за преминаването на войнишкия партизански батальон „Христо Ботев“, а при завързалото се сражение е дадена партизанска жертва. Лесно намират даскала и пъдаря, представят се за правителствена реквизационна комисия, която събира агнета.

Отново ще се позовем на Кирил Апостолов (Китодар), като непосредствен участник:

„ Даскалът ни гледаше подозрително и упорито мълчеше, пъдарят, напротив, се увърташе около Чернев – единственият от нас, облечен в полицейска униформа на старши, като изтъкваше заслугите си:

–         Нямате си представа – хвалеше се той – какви трудности срещнахме с даскала, докато предупредим войската!.. Снегът дебел, телефонът далече…едва се домъкнахме…  Ама после, като дойде войската и полицията, па като почна една пукотевица! Нашите стрелят, ама и бандитите не си поплюват... По едно време гледам едно картечарче, уж стреля, ама не стреля, както трябва. Ядосах се, блъснах го, па като грабнах картечницата: та-та-та...

—   Стига!  Гадино проклета!... — не издържахме на края да слушаме негодника и извикахме: — Ние не сме реквизиционна комисия, а партизани!

Тоя миг пъдарят прехапа език и облещи очи. От ужас той се вцепени, не проговори вече, нито имаше сили да направи и стъпка. Няколко пистолетни изстрела последваха суровата присъда. На трупа му оставихме лист с текст: „Такава е съдбата на всеки предател! Смърт на фашизма! Свобода на народа! От щаба."

И тогава се случи нещо отвратително. Станал свидетел на съда и разстрела, даскалът се хвърли в краката ни и започна да ги прегръща, милва и целува.

—           Щастлив съм! Другари ... По-щастлив от мене няма ... Другари... Ето ме, ето ме най-после сред вас! Ето ме партизанин, другари ....

И истерично се смееше и ни уверяваше, че е наш предан другар, че толкова дълго е търсил случай да се добере до отряда и да стане партизанин ...

И нека призная, в тоя момент даже ние с Чернев, стари и по-опитни партизани, се заблудихме, повярвахме в искреността на учителя... И решихме да продължим пътя, да доуточним данните и тогава да го съдим или не.“

За два-три дни Стоян Костадинов (Чернев) и Кирил Апостолов (Китодар) се отклоняват от четата, унищожават общинската архива в с. Богослов и  конфискуват 6 пушки. 

След това група състояща се от 8 партизани, напада дръзко, точно по обяд средищното общинско село Раково, което обединява селата Раково, Цървена ябука, Савойски, Сажданик, Страдалово и Ветрен. Подпалват общинската архива, конфискуват много пушки от „Обществената сила“ и след проведен митинг със селяните продължават по района. Минават през  село Сажданик, блокират го  и провеждат упорита разяснителна работа във всеки дом. Единствено кметът успява да избяга и се укрие.

На 2 август, на Илинден, четата прекарва съвсем открито целия ден със съборяните в село Цървена ябука. Насочват се към с. Ветрен, а в следващите дни навлизат в района на селата Мощица, Косевица, Костин дол, Саса – в самите дебри на Осогово, край границата, сега в пределите на Северна Македония. Така още през юли е свършена значителна работа по фактическото сриване на фашистката власт в тоя край – прогонени са кметове и кметски наместници, подпалени са архиви, наказвани са предатели и т. н. С една дума – създавана е свободна територия.

В средата на август четата пребиваваща в Осогово нараства на 40 бойци. В края на месеца пристига заповед и партизаните се насочват към с Мазарачево. Спускайки се към с. Жиленци, получават нова заповед, да се върнат обратно, за да се съединят с основната част на отряда, които идва от района ва Бабина поляна и Црвени град. При срещата Чернев докладва за близо едномесечната бойна дейност в района на Осогово и изброява проведените акции. След един ден към отряда се присъединява нова чета от около 50 души, предимно младежи от селата Скриняно, Лозно, Жиленци и други околни села. Младежите нарекли четата на името на героя „Димитър Каляшки“. За командир излъчили Боян Игов (Аджията), а за политкомисар Йордан Аначков (бай Никифор).

Навсякъде в Осогово населението посреща народните борци с ликуване. В много села са проведени митинги. След нападението над жандармерийската част в с. Страдалово е имало намерение отрядът да нападне Царево село, през границата, да разгони полицейските части и освободи града. Но времето налага друг ход на събитията. На 9 септември Кюстендилският отряд с щаба и трите чети се намира в с. Ново село. Изпратеният куриер на Околийския комитет на ОФ носи спешно известие. С ускорен марш отрядът трябва да пристигне в Кюстендил.

…………………

В първите дни след освобождението народната власт се заема да издири всички престъпници, които са причинили толкова страдания на народа.

Един от първите потърсени е раковският поп. Там с група отива Чернев.

Виждайки Чернев, попът изведнъж и неузнаваемо се променя, окончателно забравил юнашката поза. Хвърляйки се в краката на партизанина, задавен от сълзи и задушен от ридания, той моли:

—           Бащице, простете, бащице... Помилвайте ме и аз ще ви бъда роб... Цял живот... Помилвайте ме, бащице ...

Попът се гърчи в краката на партизанина като червей. Забравил в тая минута да се предаде на божията милост: не предпочел той небесното царство с блаженството на рая, които сам обещава на миряните. ..

Но попът продължава да се гърчи и валя в краката на Чернев. Толкова жалък и толкова презрян, той извиква в партизаните само чувство на отвращение и презрение.

По-късно „божият служител" е изправен пред Народния съд, за да изповяда деянията си. И народът — проявява великодушие. Попът се отървава само със затвор.

А предателят Савата ?  След като се предава, партизаните само го упрекват за малодушието му. По-късно обаче, когато изцяло и открито преминава в служба на полицията, той извика отвращение и ненавист. Измет, затрил толкова човешки съдби.

В самото навечерие на победата съдбата го срещнала случайно с арестанта комунист Крум Антонов, който сурово го предупредил, че народът достойно ще му плати за всичко. Едва тогава предателят се стреснал. Захвърлил полицейската униформа, грабнал автомата и с всичките  си тежки грехове заминал в Средоречкия отряд, където нищо не знаят за него. Няколко дни по-късно той продължил на запад — бързал да се отскубне, да скрие следите си.

Но събитията го изпреварват, той е заловен и върнат. В Кюстендилския затвор, въпреки охраната, Стоян Чернев успява да стовари един стол върху главата му. Но Народният съд проявява великодушие и осъжда Сава Харизанов (предателят Савата) на десет години затвор.

Чувствайки неизбежността на народното възмездие, веднага след 9 септември садистът майор Годев се скрива в Разлог, откъдето се готви да избяга в Гърция. Ала плановете му не се сбъдват, задържан е и върнат обратно да отговаря за деянията си пред народа. Жестокостите на този престъпник възмущават цялото население от западния край на страната. Не е чудно че много партизани мечтаят при пръв удобен случай да го накажат както подобава. На селския мегдан в с. Горановци са докарани подполковник Бухлев, проявил се в окупираните територии и поручик Станев. Когато народът завършва обвиненията си към всеки един от тях, конвоиращите партизани питат:

–         Кажете как да ги осъдим ?

–         Смърт!...Смърт!...Смърт! – реве народът от всички страни.

Със смъртта на тези престъпници завършва една цяла епоха.

Стоян Костадинов (Чернев)  взема дейно участие в установяването на народно-демократичната власт, а след това участва в Отечествената война 1944-1945 г.

Починал през 1963 г.

 

Източници:

  1. Енциклопедия Кюстендил, изд. БАН, София, 1988 г.
  2. Звезди над Осогово, Кирил Апостолов (Китодар), изд. БКП, 1965 г.
  3. Живот, живот,  Кирил Велинов Богословски, Партиздат, 1983 г.
  4. Горещи пътеки, Мирчо Асенов, Военно издателство, 1982 г.
  5. Кюстендилски партизански отряд, Райчо Стоев, 2003 –2004 г.

 

 

Материалът подготви Николай Ковачев.

Посвещавам на 80-годишнината от социалистическата революция в България ! 

Свободно за разпространение !


 




събота, 27 април 2024 г.

В устрема към свободата

 

Този изискан, винаги прилично облечен човек, правеше впечатление не само със стройната си фигура, но и с бистрия си и проницателен ум, с логичната си мисъл. Уважаван от гражданството, той внушаваше респект и у недоброжелателите си — врагове на Комунистическата партия.

Павел Петров Велков, или Панко, както го наричаха близките му, е роден на 12 юни 1886 година в Кюстендил. Като ученик в Педагогическото училище, под влияние главно на по-големия си брат Йордан, се увлича в социалистическото движение. Посещава сбирките на общото работническо културно-просветно дружество „Класово съзнание4“. През 1903 година влиза в редовете на БРСДП (от 1919 г. – БКП). След Русенския конгрес същата година застава на позициите на Димитър Благоев, на позициите на революционния марксизъм и се обявява против всякакво „общо дело" с буржоазните и дребнобуржоазните партии.

Завършил училището, от 1905 до 1908 година е учител в село Буново. После завършва право в Софийския университет и става адвокат в Кюстендил. Секретар на местното ръководство на БРСДП (т.с.)  (1912–1913 и 1918–1919)

През Междусъюзническата и Първата световна война взема дейно участие в разобличаването на империалистическата политика на буржоазните държави. В окопите при р. Серет с възторг посреща вестта за победата на Великата октомврийска социалистическа революция. От фронта пише на съпругата си Зора  Аламанчева: „Очакваме скоро мир..., а след това и общ мир...“

След Първата световна война влиза в ръководството на военната комисия при ОК на БКП.

На 27 ноември 1918 година под ръководството на Павел Петров партийната група в Кюстендил възобновява своята дейност. На първите две събрания се разглеждат организационни въпроси, прави се оценка на политическата обстановка и се уточняват  произтичащите от нея задачи. За по-малко от три месеца групата нараства на 56 члена, а „Работнически вестник" се разпространява в града и околията в около 150 броя. Образуват се партийни групи и в селата Жиленци, Граница, Гърбино, Коняво, Ръждавица. . . Под ръководството на Павел Петров партийната група върши активна агитация за класовата чистота на работническото движение. В началото на 1019 година под негово ръководство се провежда околийска конференция. От Централния комитет на БРСДП (т. с,) идва Георги Димитров. Участниците посрещат с голям интерес неговата реч: „Днешният политически момент и нашите задачи“. Вечерта на другарска среща Георги Димитров препоръчва на партийния актив да се учи и разширява своето влияние сред неорганизираното работничество.

Общият подем на революционното движение се чувства силно сред младежите и жените. Основава се първото местно дружество на Комсомола, а към партийната група — секция на жените-социалистки. Заедно с учителите социалдемократи Никола Въжаров, Дино Желев и Прокопи Давидов Павел Петров е често лектор пред комсомолците. Активна дейност в секцията на жените-социалдемократки развива неговата сестра Елена Петрова.

При победата на партията в общинските избори на 7 декември 1919 година Павел Петров е издигнат за помощник-кмет на Първата кюстендилска комуна. Въпреки опозицията на буржоазните съветници и спънките на централната власт, съветниците-комунисти водят упорита борба в защита на интересите на градската беднота и малоимотното гражданство. Комуната решава да намали тежестта на данъците за пролетариата и обложи с по-високи данъци заможните и капиталистите. На Павел Петров се възлага ръководството на службата за прехраната. Удвоява се помощта за най-бедните семейства, подобрява се продоволствието на населението. Изгубили  всякаква нравствена чистота, буржоазните съветници правят най-различни спънки, само и само да  провалят усилията на съветниците-комунисти. В отговор на техните машинации Павел Петров заявява: „Масрафа както за войната, тъй и за издръжката и облекчаването на сираците, бедните и бедстващи кюстендилски граждани трябва да се плаща  от тези, за чийто интереси се води войната – богатите….“

Павел Петров е избран за съветник и в състава на Втората кюстендилска комуна. На едно от първите заседания той е включен в учреденото бюро за прехраната на бедното население. На 24. XII. 1920 година по негово предложение общинският съвет взема решение да се отпуснат помощи на бедни, недъгави и неспособни за работа граждани.

Секретар на местното ръководство на БРСДП (т.с.)  (1912–1913 и 1918–1919), член на Окръжния комитет на партията (1921- 1922) и  (1924-1925), Павел Петров направлява дейността на пощенските и транспортните работници по време на общата политическа стачка през 1919 година, събирането на помощи за гладуващото население в Поволжието и др.

При военно-фашисткия преврат на 9 юни той се обявява против позицията на неутралитет на партията и за единствено верен път счита пътя на борбата с превратаджиите.

След емигрирането на Никола Грънчаров, заплашен с убийство от фашистките шайки след Септемврийското въстание, Павел Петров отново оглавява Кюстендилската партийна група. При изграждането на Кюстендилската районна военна организация през 1924 година, като офицер от запаса, той е назначен за неин ръководител. В единодействие със сдружените земеделци под негово ръководство се извършва широка военна подготовка: изграждат се бойни ядра в града и селата, набавя се оръжие, организира се военното обучение на участниците.

През пролетта па 1925 година организацията е разкрита. Много от участниците в нея минават  в  нелегалност или емигрират в Югославия, други попадат и ръцете на полицията. Атентатът  в софийската катедрала „Св. Неделя" на 16 април 1925 година е повод за фашистките палачи да установят нечуван терор в страната. Заедно с Петър Ников, Стоян Чочов и Христо Гешев Павел Петров е арестуван и закаран в Дирекцията па полицията в София.

Тук е прекършен неговият безсмъртен устрем към свободата на 16 май1925 г.

 

 

Автор: Любомир Трайков

Източник: вестник „Звезда“, 12 юни 1986 г.

 

 

 

 

 

 

сряда, 20 март 2024 г.

Фалшификациите на историята – Анко Иванов

 

Битката за миналото е битка за настоящето и за бъдещето

 

През последните три десетилетия на преход от социализъм към див мутренски капитализъм у нас, историята, особено новата и най-новата история на България, стана модна тема. Най-често към миналото ни връщат целенасочено, с дълбока идеологическа подплата, с поглед към него през призмата на антикомунизма и русофобията. Връщат ни към "единствения" - техен (!) "нов прочит на историята". Пренаписват историята и погребват истината.

Кои са

пропагандните механизми

за пренаписване на новата българска история?

Първи е напънът българските граждани да бъдат отстранени от дискусията за близката ни история. Известен е призивът на някои историци: "Историята да се остави на историците". А защо хлебарите да не кажат "Хлябът да се остави за хлебарите"? Не ни казват на кои историци да се остави близкото ни минало. На тези, които бързо смениха идеологическата основа на собствените си писания и "уверено вървят след победителите"; на стипендиантите на чужди фондации; на платените от Сорос? Възниква въпросът: дали историята е наука за самозадоволяване на научните и политическите амбиции на професионалните историци, или е на целия народ? Може ли политиците и политолозите да пренебрегват политическите уроци на миналото? А може ли социолозите да изучават обществото без най-новата история? Нали българската история се прави от народа, от хората, не само от отделни личности, макар че отделни от тях имат своето значимо влияние - но в рамките на определени политически движения и идеологии. Сега група историци, свикнали политически да употребяват историята, я преиначават под влияние на чужди и нашенски политически интереси. Не, всеки българин може и трябва да знае истинската история, за да има и да изразява свое гражданско мнение за историческите процеси, събития и факти.

Най-лошото е

пренаписването на историята в учебниците

С конюнктурни политически цели българската бе изопачена. Както казва акад. Г. Марков (2012 г.): "Ние, историците, се уморихме от пренаписване. Който дойде на власт: Хайде сега да пренапишете учебниците по история". Няма значение кой и какъв е по експертност министърът на образованието: историк, философ, лекар или счетоводител, той диктува съдържанието на учебниците по история! Затова днес в обучението по история го няма главното - историческата истина и пълнотата на характеристиките на миналото.

Вторият пропаганден механизъм, който по същество е "исторически трик", е т.нар. нов прочит. Смисъл от "нов прочит" има само при откриването на нови, неизвестни преди това безспорни факти, налагащи преоценка на историческите събития. Днес "новият прочит" е за "основна преоценка на нашето най-близко минало", т.е. е политически деформиран. Важното за неговите адепти е да се сменят оценките за историческите събития от социалистически в комунистофобски и русофобски, независимо от липсата на каквито и да било нови и значими факти, променящи цялостната картина.

Ето един пример. В книгата си за Девети септември ("Деветосептемврийската социалистическа революция", С.,1984, с.164) проф. Л. Огнянов, след като са посочени всички факти и събития прави верния извод: "... работническата класа, трудещите се селяни и народната интелигенция се вдигнаха на масово народно въстание и сложиха край на политическото господство на буржоазията". Подобна е оценката му в другата негова книга ("Априлската политика на БКП 1956-1980 г.", С.,1981 г.,стр.5), където пише: "...на 9 септември 1944 г., трудещите се от града и селото, сплотени под знамето на Отечествения фронт, установиха народнодемократична власт". За същите събития, при същия фактически материал, документи и исторически извори, след 1989 г. същият автор ("Държавно-политическата система на България 1944-1948",1993, С.,стр.9) прави съвсем друг извод: "9 септември е преломна дата в най-новата българска история. На този ден е извършен военно-политически преврат - с въоръжена сила е свалено последното буржоазно правителство в България...". Ето това е "нов прочит на историята"! При едни и същи факти и хронология да се правят коренно противоположни изводи и оценки.

Третият пропаганден механизъм е премълчаването и подценяването на определени исторически факти, които биха променили картината. Според великия писател Л.Н.Толстой, "най-голямата лъжа е премълчаването", т.е. премълчаването на фактите, а скриването на факти или на част от тях си е направо историческа лъжа. Да вземем оценките за Народния съд. Факт е, че е този съд е осъдил на смърт 2618 души за престъпления и че са изпълнени 1046 смъртни присъди. Но се премълчават деянията на осъдените. Историци като проф. Д. Шарланов, П. Мешкова, Е. Келбечева, проф. В. Лилков разглеждат и поставят акцент само на следствието от Народния съд, на смъртните присъди, а умишлено премълчават причината. Народният съд не е "политическа разправа", осъдени са реални престъпници за реални престъпления, така както е подходено във всички европейски страни и както е предвидено по международните договорености.

Пътят към историческата истина трябва да бъде чист за да може тя

да покаже вярно действително станалото

в конкретна историческата ситуация. Игнорирането на фактите неминуемо води до изкривена или манипулирана историческа истина. А това в съвременни условия се диктува целево (пък и добре се заплаща!) от дейците на "победилия завинаги" неолиберализъм. 

 Четвъртият пропаганден механизъм е изкривяването, неточното разглеждане на истинските факти и дори използването на предположения като факти за определяне на характера на определени действия в миналото. Ето един драстичен пример. Във в. "Демокрация" (3.02.1992 г.) архивистът Веселин Методиев пише, че "Германия, носеща огромната вина за войната, намери 24 политически отговорни държавници. А в България те са 11 122". Ужасяващо, крещящо лъжливо сравнение.

Някои историци и журналисти "забравят", че освен главния Нюрнбергския процес, в Германия има и други процеси по места, съдени и осъдени на смърт и на различни срокове затвор са много германски нацисти. По Закона на Контролния съвет № 10 от 20.12.1945 г. и съюзените държави съдят виновните за фашистките насилия и войната. В американската окупационна зона американският съд води 12 "малки" Нюрнбергски процеса. Общо само той осъжда 345 души на смърт. В британската зона има 240 смъртни присъди, във френската зона само по частични данни 104 са осъдени на смърт. Немци са съдени и в Италия, Югославия, Гърция, СССР и други страни. В Полша са осъдили 5352 немски военни. Във Франция са произнесени 7037 смъртни присъди. В Белгия - 4170 смъртни присъди.

Ето и един показателен пример за използването на предположението, а не фактите, като "доказателство" за историческа истина. Става дума за убитите без съд и присъда след Девети септември. Според проф. Д. Шарланов, в страната през 1944 г. е имало 4419 села и 237 града. "Ако вземем средно по трима "безследно изчезнали" във всяко село, броят им достига 13 257, а при четирима - 17 676 души без градовете." Безследно изчезналите той счита за убити без съд и присъда. Професионален историк без доказателства прави изводи и внушения. Няма имена на "убийци", имена на "невинно пострадали", на убити без съд и присъда. Няма нито един документ, който показва, че БРП (к) има решения и указания за масови разстрели без съд и присъда.

Петият идеологически механизъм е използването само на "удобните" факти и пренебрегването на т. нар.  "неудобни исторически факти"

- неудобни от гледната точка на идеологическата позиция на историка. Историческият анализ се основа на фактите, но те сами по себе си нямат пряко значение, ако не са оценени и не са направени изводи. Ценността на фактите се определя от историка, признава той това или не. Всеки историк има своя ценностна система, пряко или косвено свързана с определена идеология. Ценностите, изповядвани от историка, се проявяват чрез подрбора и оценката на историческите факти, събития и процеси. Фактите и събитията, които не отговарят на ценностната система на историка, се превръщат в "неудобни исторически факти". Толкова по-зле за тях! А един и същи факт може да се оценява най-различно!

За комунистофобите е крайно неудобен историческият факт, че при социализма България има мощно икономическо развитие, че тя изпревари и се изравни с редица западноевропейски страни. По международните класации тя достигна до почетното 27 -о място сред развитите страни в света. За русофобите е крайно "неудобен" исторически факт, че Русия е освободила България, че Съветският съюз помогна на България да развие мощна индустрия, че снабдяваше страната ни на ниски цени с преференциални суровини, машини, съоръжения и т.н.. "Неудобен исторически факт" е създаването на лагери преди Девети септември. За неолибералите е крайно неудобен факт, че у нас са приети поредица фашистки закони като ЗЗД, антисемитски закони, законът за гражданската мобилизация; че е имало концентрационни лагери: на о. Св. Анастасия, Гонда вода, Кръсто поле (Еникьой), "Свети Никола", временния концлагер "Галата", концлагера край Шумен за американски и английски военнопленници, еврейските лагери край Сомовит и Плевен. За лагерите в началото на социалистическата власт се изписват тонове мастило, а за фашистките концлагери идеологизираните историци и журналисти, стоящи всъщност на фашистки позиции, мълчат! Мълчат за зверствата на фашистите не само в България, но и в Сърбия, създаването и използването на ловни роти за борба с антифашистите, плащане за убити партизани и за отрязани глави и т.н.

Често се взема предвид не цялата съвкупност от факти и събития, а само отделни аспекти или отделни факти. Това също изкривява историческата истина. Истинската история е тази, която разкрива, че поредица български поколения храбро са се борили срещу мизерията, срещу фашизма и насилието, че те и следващото поколение са изграждали България. Фалшивата история премълчава и изопачава в учебниците и в медиите живота и делата на антифашисткото и социалистическото поколение.

Историческата истина е част от националната памет и не трябва да се изкривява и манипулира чрез т.нар. нов прочит. Съвременната неолиберална фалшификация на историческата истина за близкото минало е обида за живелите през този период. Съвременните историци не може да действат като политически контрольори на миналото с цел насаждане на либерална идеология. Битката за миналото е битка и за настоящето, и за бъдещето.

 

20 март 2020 г.

 

 

 

 

 

 

понеделник, 11 март 2024 г.

Поетът и политическите амеби – Велислава Дърева

 

Безкрайният разстрел на Никола Вапцаров

 

1.

София, бул. "България" №39. Ниска жълта сграда. Гарнизонното стрелбище, построено през 1932 г. Тунелът е дълъг 100 метра. В дъното - желязна релса, изядена от куршумите. През 1942-1944 г. тук са разстреляни 55 антифашисти. Според "Дневник" "социалистическата власт" (колко коварно) използва сградата, "за да героизира жертвите". Следователно те не са герои. Те са героизирани.

Един от разстреляните (напълно заслужено) и героизираните (напълно незаслужено) е Никола Вапцаров.

2.

Ако не бяха неколцина настоятелни приятели, нямаше и да погледна поредната смрад, блъвнала срещу Никола Вапцаров.

Вече 30 години банда хонорувани подлеци, иждивенци и измекяри повтарят припадничаво, в патологичен захлас, до умопомрачение едно и също, едно и също, едно и също:

В България е нямало фашизъм, ерго няма антифашисти, антифашистите са престъпници, терористи, шайка негодници, безродници, изменници, лумпени, простофили, тъпунгери, примати, безграмотни, бездарни, мародери, утайка, сган цървули и каскети, уроди, национални предатели, рушители на демокрацията, смутители на реда и тишината, тръгнали срещу законната власт, които трябва да бъдат изтребени, осъдени, отречени и обречени на забвение.

Вапцаров е специален обект на разтерзание, ненавист и нетърпимост.

Знам дума по дума репертоара на политическите амеби. Знам какво ще кажат, напишат, изсъскат. Тяхното алчно око няма насищане на кръв, смърт и гибел. Кръвта не им стига, гибелта не е достатъчна, разстрелът не ги задоволява. Името на Поета, неговите идеали, мечти и прозрения, неговата саможертва, неговите стихове трябва да бъдат заклеймени, жигосани, осквернени, опозорени, похулени, изчегъртани от Историята, от Времето, от Паметта, от Поезията, от Литературата, от Живота на обществото, народа, нацията и държавата.

Ето как изглежда репертоарът на политическите амеби:

3.

Из литературната продукция на Даниела Горчева (фейсбук и Фактор):

"Който мисли, че Вапцаров не е терорист, е малоумник! Бил поет. И като е поет, защо не си е гледал поезията, а е станал терорист?... Осъден на смърт от легитимен съд за тероризъм в полза на чужда тоталитарна държава по време на световна война... Комунягите направиха икона от един терорист и държавен изменник, служил на Сталин и СССР срещу куфари с пари... Един пияница и национален предател, хукнал да създава македонска нация по нареждане от Москва! Написал две прилични стихотворения освен цялата пропагандна поръчкова продукция за СССР и вече обявен за голям поет!"

И още: "Пропаганден просъветски поет"; "писал лозунги в подкрепа на режима на Сталин"; "фанатик, готов да взривява живи хора за хатъра на Сталин"; "агитирал за влизането на България в Тристранния пакт"; "послушно изпълнява всички заръки на Кремъл", "моментално се отказва от българското си самосъзнание, за да работи за създаването на македонска нация"; "има две хубави стихотворения, останалите са пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство"...

И накрая: "ако не беше справедливо и напълно законно осъден от легитимен български съд, щеше да е един от най-жестоките палачи на народа си след съветската окупация", защото "мнозина от днешните му защитници можеше да не бъдат родени никога, ако родителите им бяха станали жертва на съветския терорист Вапцаров"...

Даниела Горчева живее в Холандия от 1990 г., активна боркиня срещу комунизма.

Из промишленията на Орлин Станчев (Фактор):

"Защо училище за натовски офицери носи името на комунист-терорист?"; "в България фашизъм няма"; "свободно си издава книжицата"; "като безработен помага на терористите хапвайки и пийвайки с техни пари в софийските и варненските ресторанти"...

"Той не е никакъв моряк... няма и един ден професионален плавателен стаж (на заплата) като моряк... не си е вадил хляба от морячество, а е бил само един обикновен практикант"; "спомагал за въоръжената политическа борба за сваляне на съществуващия тогава законно и конституционно установен държавен строй"; "по всички критерии е бил терорист"; "агент на чужда държава и клетвопрестъпник" "заловили са го и са го осъдили";

"Почти всички негови стихотворения възхваляват Съветския съюз"...

И още: "Македонист-терорист"; "комунист-терорист, обявил се за македонист"; "измислен в годините на комунизма "Герой"; "спорен поет" "самоопределял се като македонец и е работил под диктата на Сталин за налагане на македонизма в Пиринско";

И накрая: "спорен символ, който тежи върху авторитета на Военноморското училище"; "демотивира армията, разколебава обществото"; "порочен пример за младите"; "военното министерство да постави на обсъждане въпроса, дали Военноморското училище трябва да продължава да носи името на комунистически терорист, работил със съветски пари против Отечеството си", защото "По всички критерии - професионален, политически и литературен, днешното Военноморско училище може да си живее напълно спокойно без никакво име и паметникът в цял ръст на терориста и неосъществилият се като професионалист Никола Вапцаров да изчезне от двора на училището".

Орлин Станчев е капитан далечно плаване, бивш морски суперинтендант в морска консултанска фирма по придвижване и позициониране на офшорните сонди за нефт и газ в Абърдийн, Великобритания; възпитаник на и преподавател в същото ВВМУ, което носи презряното име на същия Никола Вапцаров.

4.

Спирам с цитатите. Те край нямат. Както нямат край омразата и невежеството.

И така, Никола Вапцаров е терорист, държавен изменник, национален предател, клетвопрестъпник, пияница, македонист, слуга на Сталин и Коминтерна, хладнокръвен палач, фалшив герой, измислен антифашист, мит, автор на просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджия, спорен символ, синдром, болест, развратител на младите, разединител на нацията, ретроградно оръжие, острие, срещу което демократичната мисла и високият наратив на политическите амеби, иждивенци, измекяри и прочее хонорувани подлеци нямат отговор.

Нямат отговор, защото имат проблем. Сериозен проблем. И техният проблем не е тяхната патологична омраза, а техният страх. Страхът от Истината и от Историята. Страхът от безсмъртието на Поета. Тяхната война с безсмъртието е истерична, защото е обречена. Те го знаят и затова пищят периодично.

5.

Булевард "България" №39. Музей на националното помирение. Така се нарича Гарнизонното стрелбище. Вече.

Срещу входа - три стъклени пана. На едното са изписани годините: 1881; 1886-1887; 1890; 1900; 1918; 1923; 1925; 1934; 1935-1936; 1941-1944; 1944-1953; 1956-1962; 1964; 1968; 1984-1985; 1988-1989.

На другото пише: "На знайните и незнайни жертви и мъченици на политическото насилие в България, сред които са 3 регенти, 80 депутати, 6 премиери, 33 министри, 22 партийни лидери, 21 генерали, над 40 писатели и журналисти..."

В средата - снимка на Вапцаров и неговия стих: "Тежи ми, Родино,/ кошмарно жестоко тежи/ димящата кръв/ и аз ще те питам -/ всичко това/ за теб ли бе нужно,/ кажи?"

Преди тунела с желязната релса, направена на дреб от куршумите - камък с думите на Илия Бешков: "До сърцето се стига единствено чрез собственото сърце". Над камъка - гълъб в слънчев кръг. Умилително. И фалшиво.

Имената на разстреляните антифашисти ги няма. Нищо не напомня за тях. Техните убийци, обявени за "жертви и мъченици", са спотаени в числата върху стъкленото пано. Инак имената на тези "невинни жертви на комунизма" са изписани надлежно срещу НДК, върху черната мраморна стена, гарнирана с каменен кръст, завлечен от чужд гроб. И всяка година ги честват и ги почитат, и ги славословят като "наши свети застъпници".

А Вапцаров? Вапцаров е само декор. Вапцаров е сложен като алиби на една измама. Вапцаров трябва да украси подмяната на историята и на историческата истина. Да легитимира един фалшификат. Издевателството е откровено, гаврата - непоносима, злоупотребата - отблъскваща до погнуса. Само извратен мозък може да измисли такава нечувана подлост. И да я декорира с Вапцаров. Все едно някой да обяви Освиенцим, Дахау, Майданек и Треблинка за символи на помирението. За да е още по-ясно - все едно над Баташката черва да вдигнат един белокаменен Ахмед ага Барутанлията. В знак на признателност, може би.

И за какво помирение говорим? Прочетете още веднъж разблудните откровения на политическите амеби, цитирани по-горе. Откровения, които със своята разпасаност са недостойни и за най-долнопробната кръчма. Те не искат помирение. Те искат реванш, мъст, отмъщение. Над какво? Над историята. За какво? Те съдят Вапцаров. Играят си на съдии. И в тази зловеща игра са избрали своята роля - ролята на фашисткия съд. Не знам дали разбират.

Те воюват с Вапцаров. Защото неговата гибел и гибелта на още хиляди антифашисти е доказателство, че фашизмът в България не е фикция, не е пропаганда, родена в някой възпален мозък. Воюват и с времето след Вапцаров. Когато храбро трепереха под юргана и се мазнеха, и доносничеха, а сега изобразяват активни борци срещу комунизма. И му приписват на него, на Поета, ролята на палач.

Те органически не понасят Вапцаров. Не понасят неговия гений, неговия кураж, неговия морал, неговите идеи, неговите идеали (идеал - каква странна дума!), неговата личност, неговата съпротива срещу фашизма, неговия свободен дух, неговия живот и неговата безсмъртност, и най-сетне - неговата Вяра. Затова прекрояват и преправят учебниците, затова пълнят главите на децата с лъжи, по-точно - със собствената си гузна съвест и отмъстителност. И няма да се учудя, ако след 10 години в учебниците ще пише, че тук, на Гарнизонното стрелбище, "гнусните комуняги са избили цвета на нацията". Под погледа на Вапцаров. Това е толкова перверзно. И толкова възможно.

Затова напомням имената на разстреляните на Гарнизонното стрелбище:

Август Попов, Адалберт Антонов-Малчика, Александър Радоев, Александър Сачков, д-р Александър Пеев, Антон Иванов, Антон Попов, Антон Бекяров, Асен Китанов, Аспарух Дамянов, Атанас Романов, Борис Томчев, Борислав Нанков, Васил Додев, Васил Костов, Васил Йотов, Виктор Георгиев, ген. Владимир Заимов, Георги Кънев, Георги Кратунчев, Георги Минчев, Делчо Наплатанов, Делчо Спасов, Димитър Димитров, Димчо Астаджов, Емил Попов, Иван Добрев, Иван Владков, Иван Йорданов Иванов, Иван Щерев, Иван Изатовски, Иван Сергиев, Иван Христов Иванов, Крум Стоянов, Лило Младенов, Марко Добрев Марков, Менахем Леон Папо, Мильо Минчев Милев, Мирко Петров, Нестор Антонов, Никола Вапцаров, Николай Усендиев, Петър Ангелов Димитров, Петър Атларски, Петър Богданов, Петър Киряков, Симеон Славов, Станко Кузев, Стефан Досев, Стефан Пашев, Стефан Стойков, Светозар Илиев, Тодор Стаменов, Трифон Георгиев, Цвятко Радойнов.

И нека тези имена звучат всяка година пред Гарнизонното стрелбище на 23 юли, в деня на разстрела. За да се знае и да се помни.

 

 

14 Август 2018 

 

 

 

 

петък, 16 февруари 2024 г.

Беден син на грижата

 

 

 

Ний идем безбройни и смели – в сърцата ни буря играй...

 

"...Дойде ред за третата жертва от нашата стая-килия. Зловещият глас на дежурния стражар извика от вратата типичната фраза: "Димитър Диловски, прибери багажа си и излез вън!" На отсрещната страна до самата стена, близо до вратата, се изправи едър, широкоплещест и с набито тяло млад човек, с голяма глава и с дълга, отхвърлена назад коса, който смело запита викащия го стражар: "За какво ме викате по това време? Аз и другарите ми трябва да знаем това!" Спорът очевидно бе излишен. Но тоя спор говореше за една необикновена храброст на жертвата..."

Това са думи на съкилийник на поета Сергей Румянцев, чието рождено име е Димитър Диловски. От цитирания трагичен миг дирите му се губят. Дали е изгорен в зловещите пещи на Обществената безопасност, дали около врата му е затегнато смъртоносното въже на палача - никой не може да каже. Никой не знае къде е гробът на 29-годишния мъж. Дали по такъв начин съдбата не е пожелала да го издигне още по-близо до титаничния му събрат Христо Ботев?

 

Ний идем безбройни и смели -

в сърцата ни буря играй

и нашият устрем предели

в борбата с тъмата не знай!

 

Така пише през 1922 г. певецът на селските несгоди и борби. Той вече ревностно е прегърнал спасителните идеи на Земеделския съюз и е станал един от най-близките съратници на Александър Стамболийски. А общуването с такъв изключителен човек не може да не те направи по-силен, по-решителен, не може да не облъхне с особен плам това, което излиза изпод перото ти. Той е убеден привърженик на идеята за задружни действия на селяните и работниците, от което до голяма степен ще зависи бъдещето на родината. Не случайно Сергей призовава на висок глас:

 

В съюз с отрудените братя

от градовете да вървим!

 

Неговата призивна поезия, съзвучна с настроенията и тежненията на народните маси, им вдъхва увереност и вяра. Тя е спонтанен зов за борба, за съпротива срещу злото и насилието, за справедливост:

 

Напред неотстъпно, другари,

напред в неотстъпна борба,

часът на разплата удари

и бойна засвири тръба.

 

Това е Сергей Румянцев - докрай предан, докрай отдаден на делото на бедните и онеправданите, понесен от пълноводието на народния живот и протест, запленен от жаждата на хилядите да живеят човешки, презрял с цялата си душа изедниците лихвари и потосмукачи, а заедно с тях - продажните буржоазни властници и политически парвенюта. Поетът е остро саркастичен, безмилостно язвителен към онези, които грабят народа и продават интересите на държавата. Той не спестява камшиците на своята ненавист и смело ги стоварва върху разни жалки политици - "дрипи непотребни", както сполучливо ги назовава, върху раболепни и позорни "синчаги безгрижни на тузове черни..."

Дошъл от село, поетът носи добродетелите, които могат да се родят и отгледат именно там, където "златна нива златен клас налива", но където, за съжаление, по-късно "дни на скръб" вледеняват бездомната му душа. Поетът, този несретен, беден син на грижата, е най-близък с отрудените прости хорица, с орачите и копачите, все деца на схлупените хижи. Сам изпитал на гърба си бича на немотията и на мизерията, още отрано впечатлителният младеж определя своето ярко неприязнено отношение към всички, които измъчват бедния народ. Това дава основен тон на неговата поезия. Особено продуктивен е Сергей по времето, когато след Първата световна война живее в София. Все по-често името му се среща във вестник "Земеделско знаме" и в хумористичното издание "Див дядо". В столицата поетът е свидетел на всичко, което предприема правителството на Стамболийски. Запленен е от реформаторската стихия на земеделския водач, повел безкомпромисна борба с буржоазните партии и техните лидери, с двореца и Фердинанд, с фабриканти и банкери... Всичко това окриля и вдъхновява поета, дава му нов простор за творчески изяви, обогатява с нови теми неговите търсения и реализации. Сергей пише още по-активно отпреди. Пише все така огнено и призивно, което дава основание на Стамболийски да заяви, че "един Сергеев стих заменя сто речи".

Поезията на Румянцев е отражение на бурния живот, тя е талантлив отклик на събитията, които той преживява. Лиричната откровеност на творбите, посветени на селото и селския труд, постепенно придобива по-друга тоналност. Това се забелязва осезателно особено след кървавия преврат на 9 юни 1923 г., когато стихът на поета става още по-сгъстен емоционално, още по-активен като словесна конструкция, още по-жизнен и категоричен. Особено трагично поетът приема вестта за зверското убийство на Петко Д. Петков. Известно е, че в Народното събрание, при пререкания с полицейския министър Иван Русев, Петков изважда от чантата си и размахва като знаме окървавената риза на Асен Стоев, убит заедно с други земеделци и комунисти. По този повод Сергей създава може би най-силното си стихотворение "Гърмиш и жигосваш", посветено на народния трибун Петко Д. Петков:

 

Аз видех те паднал, пронизан с куршуми,

във своите алени кърви залян

и плаках за тебе безмълвно, без думи,

от горест безумна по тебе пиян!

...И още те виждам, превърнат на пламък,

ти ризи размахваш, червени от кръв,

проклинаш вразите - и, твърд като камък,

гърмиш и жигосваш единствен и пръв.

 

През 1924 г. Сергей Румянцев издава единствената си стихосбирка "Селски бодили". В борбата си със стария несправедлив свят и неговите апологети Румянцев изключително сполучливо използва средствата на политическата сатира и на пародията. Той е ненадминат майстор, най-изявеният наш автор в тази област. С изключителна находчивост, с лют политически сарказъм, с убийствено презрение са пълни неговите сатирични строфи и пародии, посветени на продажните буржоазни партии и техните водачи. Създадени по едни от най-популярните стихотворения на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Траянов, Ясенов, Лилиев, тези творби, освен всичко друго, са и ярко свидетелство за голямата литературна култура на Румянцев. Те показват един изключително наблюдателен, с много тънък усет творец, един доблестен обвинител, който не се бои да нанесе поразяващ удар върху мерзките крепители на монархофашисткия режим.

Небивалият терор у нас през 1925 г. дава нов тласък на Сергеевата изобличителна стихия. По това време той написва прочутите си "Конспиративни песни", създадени по Яворовите "Хайдушки песни". Те са били четири на брой, от които е запазена само една, пята от Сергеевите другари. Другите са изчезнали при обиск.

 

Ден денувам - дирен от джандари,

нощ нощувам у верни другари.

Няма правда, ни законност -

закон да ме брани

от черни тирани...

Леле, Русев -

герой Доброполски,

море, гуми

и камшици волски!

 

С голям талант Сергей създава своите чудесни епиграми, портрети и хумористични стихове. В тях силно впечатление правят вярното наблюдение, ярката контрастна ситуация, умението му да намери точния детайл. И тук той заклеймява враговете на българския народ, разните царски лакеи и блюдолизци, политически хамелеони и подлизурки. Те, тази "никому ненужна смет", облизват краката на Фердинанд и са готови всичко да направят за пари.

Стиховете на Сергей Румянцев са прекрасен пример за гражданско и писателско достойнство, за вярно служене на истината и на народа. Те са силно свидетелство за едно отречено време, което остава в най-черните страници на българската история. Тези стихове са и поука, и предупреждение. Те наподобяват незамлъкващ камбанен удар по човешките души и съвести, които не бива да бъдат приспивани с лъжовни думи и купувани с постове и пари.

Сергей изчезна без следа. Не се знае къде е погребан, къде намират - и дали намират покой - страдалческите му кости. Той е един от голямото, от безсмъртното семейство на Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст и на много други достойни мъченици, вградени в олтара на святата българска свобода.

Да не забравяме това!

 

 

Драгомир Шопов, 02.02.2016

 

 


Свързана публикация:

Сергей Румянцев - безстрашният и правдив родолюбец

https://probuzhdane.blogspot.com/2024/02/blog-post_16.html