Кървави отблясъци край река Рилска

 

 1944 година беше година на решително  настъпление на непобедимата Червена армия по всички фронтове. С крупните, добре планирани и организирани военни операции, ръководени с изключителна вещина от именити военноначалници тя освобождаваше от немските фашисти своя изстрадал народ, своята социалистическа родина. Но Комунистическата партия на Съветския съюз знаеше, пред нея стои интернационалната задача — да помогне и на другите народи да се освободят от игото на фашизма.

След Яш-Кишиневската операция пред Червената армия изникна въпросът за преследване на врага на румънска и на българска територия, т. е. за освобождаване на балканските държави.

Гордост за БКП е, че още с нахлуването на военните пълчища на фашистка Германия в съветска територия тя призова своите членове и всички прогресивни сили в страната на решителна борба срещу фашизма и капитализма. В цялата страна започна трескава дейност. Ние законно се гордеем, че само 10 дни след вероломното нападение над СССР в Дупнишкия (Станкедимитровския) район се създаде втората партизанска чета в България. Васил Демиревски — Жельо, Асен Орански, Моис Аврамов, Събка Златанова, Никола Чуковски, Славе Максимов и др. първи поеха пътя на нелегалната въоръжена борба с врага. Първите години протекоха в напрегнат нелегален живот. Укрепваха се партийните и младежките организации, създаваха се отечественофронтовски комитети, изграждаше се яташка мрежа, скривалища, издирваше се оръжие, извършваха се наказателни акции и т. и. Цялата тази огромна дейност се ръководеше от околийския комитет на партията, начело на който стоеше командирът на отряда Васил Демиревски — Жельо.

През 1943 и началото на 1944 година отряд „Коста Петров“ проведе планомерно редица добре организирани акции срещу фашистката власт. Това създаде голям авторитет както на отряда, така и на неговия командир, осигури оръжие и боеприпаси за новите партизани, вдъхна вяра у нашите ятаци и помагачи и в цялото население от този край в близката победа над фашизма.

Васил Демиревски постоянно следеше и анализираше развиващите се събития на Източния фронт. Той разбираше добре, че решителният час идва, и затова с присъщата му енергия се зае да изпълни указанията на ЦК па БКП за създаване на крупни партизански единици и за нанасяне на мощни удари срещу въоръжените сили на врага и особено срещу немските поделения и обекти. За изпълнение на тази важна и отговорна задача щабът се зае първо да увеличи състава на отряда, да го въоръжи по-добре, да установи тясна връзка с Горноджумайския и Разложкия отряд, като организира съвместни действия с тях. Жельо предложи да се ликвидират всички полицейски участъци, всички немски и български поделения и обекти, намиращи се в долината на Рилска река, да се осигури свободна територия в района на Рила и Пирин. Главната цел бе да се затвори пътя за оттегляне на немците от Гърция. С помощта на ятаците бяха разузнати всички обекти.

Установи се връзка и Горноджумайския, и с Разложкия отряд. В началото на август 1944 година под Мусов връх, в местността „Дяволските води“, се събраха трите партизански отряда и ръководството на Четвърта оперативна зона.  Неописуема радост  напираше в сърцата на бойците и командирите. След няколкодневни разисквания партизанските ръководители  решиха единодушно да се създаде обща партизанска единица, която да действа на територията на Дупнишкия партизански отряд и IV оперативна зона. По места оставаха да действат част от партизанските отряди, но в по-малък състав, които, освен политическа и организаторска работа имаха за задача да провеждат акции, а при нужда да оказват помощ на обединения отряд. Техните действия се ръководеха от щаба на обединения отряд, за командир на който с пълно единодушие бе избран Жельо. Така се роди първата по рода си обединена партизанска единица в нашата страна.

Наличието на голям брой въоръжени бойци ни позволяваше да водим почти открит партизански живот. Предишните акции на Дупнишкия отряд срещу войсковите поделения в с. Бозовая и с. Падала бяха сплашили противника и той се страхуваше да ни преследва.

При тази обстановка в отряда кипеше денонощна работа. Провеждаха се политически занятия и събрания, печатаха се позиви, изучаваше се оръжието. А вечерите бяха изпълнени с романтика; край буйните огньове ехтяха бодри партизански песни, рецитираха се бойки стихове.

Всеки партизанин гореше от желанието час по-скоро да тръгне на бой. И този момент не закъсня. Взе се решение дълго подготвяната акция в Рилското корито да бъде проведена. Щабът и командирът на отряда доуточниха всички въпроси и създадоха нужната  организация. Трябваше да бъдат нападнати четири обекта — едно немско и три български войскови поделения, разположени в протежение на 15 км по Рилска река. На 24 август 1944 г. щурмовите партизански групи се хвърлиха в атака. Благодарение на отличната организация, на смелостта и самоотвержеността на всички партизани за около час акцията приключи на всички обекти с пълен успех.

Буйна и неудържима радост обхвана партизани и командири. Всички чувствахме, че фактически с тази крупна акция започва нашето победно шествие. Хората от селата в Рилското корито видяха кървавочервените отблясъци на пожара, чуха гърмежите и експлозиите, усетиха как цяла Рила кипеше като изригнал вулкан. Скоро те научиха, че ние унищожихме тридесет немци, пленихме и обезоръжихме над 200 български войници и офицери, ликвидирахме всички техни бази и взехме модерно оръжие. Населението от този край се убеди, че ние сме господари на положението, и се стремеше да ни помага кой с каквото може. Нашите ятаци и помагачи дори вече не скриваха своята дейност. Когато  местните отряди се върнаха по своите райони, те не се укриваха в гората, а разполагаха лагерите си в близост до селата. Към тях непрекъснато се присъединяваха нови партизани и численият им състав за няколко дни нарасна 3—4 пъти. Зачестиха акциите в селата. След нанесения му съкрушителен удар противникът нямаше смелост да ни преследва. Всички негови части от малките гарнизони бяха изтеглени в градовете. Два дни след Жабокрекската акция немските поделения също се изтеглиха и ние нямахме възможност да ги ликвидираме, съгласно предварително разработения план.

Щабът на отряда вече обсъждаше въпроса за нападението на град Разлог и започна организирането на акцията, но събитията се развиваха главоломно — скоро дойде 9-ти септември.

Успехите на нашия отряд станаха възможни благодарение на стремителното настъпление на Червената армия и на мъдрото ръководство, което ЦК на партията осъществяваше на съпротивителното движение в цялата страна.

Ще минат години, но смелите  действия на рило-пиринци ще останат да светят като ярка звезда в нашата история и ще учат младите поколения, че трябва люто да мразят врага и силно да обичат своята социалистическа родина.

.

.

Лазар М. Лазов (Велко) – бивш партизанин и командир на младежката чета по време на Жабокрекската акция

Източник: вестник „Звезда“, 23 август 1975 г.

 

 

 

 

 

 

 

Героичният подвиг на командира

 

 Изтекоха много години, а спомените са съвсем свежи. Трудно е да се забрави всичко това. Извоювана беше дългоочакваната свобода и дните в Дупнишкия край минаваха в голямо напрежение. Организираше се народната власт. Народът ликуваше, младежите организираха агитки, летяха с камионетки по селата, носеха със себе си радостта от победата, устрема на новата  власт. Ежедневно се провеждаха събрания, митинги, разясняваше се политиката на Отечествения фронт и перспективите на нашата нова социалистическа власт. Това бяха бурни дни, дни на върха на революцията. Целият, този кипеж се ръководеше от единен център — Околийския комитет на партията, начело с Жельо — Васил Демиревски. Жельо бе в своята стихия. Партизанската борба го бе закалила на физическа и умствена издръжливост. Дни и нощи той сливаше в едно. Даваше указания, разпореждаше, заповядваше. Говореше на митинги и събрания по няколко пъти на ден. Народът се убеждаваше, че с пълно право е посветил легенди за Жельо. Този планински орел, който в продължение на 3 години и половина бродеше из рилските усои със своите буйни другари и всяваше ужас у българските и немските фашисти, закриляше своя поробен народ, сега бе сред него. Хората на труда му се възхищаваха, радваха, обичаха го. И виждаха, че това не е човек, а стомана.

Извоюваната победа постави пред нашия народ и младата ни социалистическа власт първата интернационална бойна задача. Немските пълчища бяха прогонени от нашата страна с помощта на Червената армия, но се намираха в братска Югославия. Измъчените югославски народи продължаваха да водят тежка борба. На призива на правителството на ОФ да се притечем на помощ на югославските народи се дигна цялата наша страна под лозунга „Всичко за фронта, всичко за победата“. По решение на ЦК на БКП се създаде и специална гвардейска дивизия. В Станке Димитров се получи нареждане да се формира III гвардейски полк, т. е. един от полковете на тази дивизия. За командир на полка се назначаваше командирът на Дупнишкия и Рило-Пиринския партизански отряд Васил Демиревски — Жельо. Новата задача създаде още по-голямо напрежение за всички ни. Формира се щаб, определиха се командирите на дружини, роти и взводове. Получаваше се военно имущество, набираха се доброволци, (само за няколко дни на призива на командира на полка, под ръководството на околийските комитети на партията и РМС, се стекоха от цялата околия над 3000 доброволци. Особено активни бяха младежите. Те горяха от желание да участват  в доунищожаването на немските фашистки орди. Жельо, неоткъсвайки се от задачите по укрепването на новата власт, зорко наблюдаваше формирането на полка. Няколко пъти на ден или в късните вечери той посещаваше поделенията, разговаряше с бойците и командирите, изучаваше техните нужди, възхищаваше се на големия ентусиазъм, който бе овладял всички. Незабравим ще остане споменът от посещението на Жельо в нашата Дружина. В една късна вечер, когато се провеждаше литературно-музикална програма — пееха се революционни песни, декламираха се стихотворения — той спря вниманието си на две девойки, които много си приличаха. А войнишката им униформа подчертаваше тяхната младост. На въпроса му Дали не са сестри, те потвърдиха: „Сестри сме“. Жельо поговори с тях бащински и, научавайки, че са дошли със знанието на родителите си, но нямат други братя и сестри, посъветва ги една от тях да се върне при  родителите. Въпреки техните доводи той нареди по-малката да бъде отчислена от полка. И в този случаи Жельо показваше, че носи голямо човешко сърце.

 

Формирането на полка приключи. 2000 гвардейци застанаха в бойните му редици. Дните протичаха в ежедневно напрегнато обучение. По-голямата част от състава на полка за първи път хващаше оръжие. Провеждаха се учебни стрелби, бойни занятия и походи. Жельо беше навсякъде с нас.

Дойде дългоочакваният ден за заминаване към фронта. Към 24 октомври полкът, натоварен на камиони, по дружинно започна да  се изнася. Населението от цялата околия се стече, за да изпрати своите дъщери и синове на бой срещу врага. Легендарният командир произнесе последното си слово на спонтанния многохиляден митинг. Даде клетва пред народа, че с цената на живота си гвардейците няма да се посрамят, врагът ще бъде бит. След това прочувствено слово, под бурните овации и викове „Ура“, Жельо и неговата другарка Донка целунаха мъничката си рожба и се качиха на последния камион.

В дълга колона полкът се движеше към определената цел. В проливни дъждове минавахме Кюстендил, Босилеград, Крива фея, Бесна кобила, Златокоп и след два дни уморителен и тежък път се съсредоточихме в района на Клинике, където беше щабът на дивизията. Същия ден се получи бойната задача — да се атакуват и овладеят височините, които прикриват гр. Бояновец, и след това да се превземе градът и продължи настъплението.

 Под прикритието на нощта на 27 октомври, при непрекъснат дъжд, по черни кални пътища, полкът настъпи към бойните си позиции. Жельо, заедно с командирите на батальоните, се изнесе напред, за да уточни и постави задачите на дружините. На 28 октомври, близо до фронтовата линия, полкът прекара последния си спокоен ден. Вечерта за последен път Жельо се обърна с прочувствено слово към своите бойци и командири. Той прочете току-що полученото писмо от падалските ремсисти, които изпращаха най-топлите си и сърдечни поздравления до всички гвардейци, до своя любим Жельо и очакваха да чуят с нетърпение за техните бойни подвизи. Последните думи на командира бяха, че пътят към Родината минава през пълното унищожаване на врага. Думите му изпратихме с мощно „Ура“ и излязохме на позиция. Нощта беше мрачна и  дъждовна. Изморени, измокрени, но с неимоверно висок дух чакахме с нетърпение разсъмването, когато ще минем в атака срещу врага. Всички задачи бяха уточнени. Командирът провери бойната готовност на целия полк. На втора дружина, на която бях командир, се падна да атакува и завземе кота 711, връх Ястребац. Тази височина доминираше над останалите. Врагът я бе превърнал в силно укрепен район. Цялата бе нарязана от траншеи, ходове за съобщения, картечни гнезда и дзотове. Преди нас тя бе атакувана от редовни части па нашата армия, като 10-и полк, 5-и конен полк  и. др., но всички атаки бяха отблъснати. Дойде дългоочакваният момент. По предварително установен сигнал на 28 октомври III гвардейски полк премина в атака. Завърза се по целия фронт жесток и кръвопролитен бой. От своите добре организирани позиции врагът бълваше смъртоносен картечен, минометен и артилерийски огън. Нашите редици редееха, паднаха в този неравен бой със смъртта на храбрите десетки бойци и командири. Загина и командирът на III гвардейска дружина поручик Димитър Динев. До вечерта полкът успя да завземе няколко села и височини. Но връх Ястребац не бе превзет. Командирът на полка сам организира нощна атака за превземането му. Паднаха наново скъпи жертви. Но целта не бе постигната, въпреки неимоверната, смелост на атакуващите. Пленените немци разказваха с учудване и изненада за безумната храброст на нашите гвардейци.

На 30 октомври, след добра подготовка и реорганизация и с предварителна артилерийска и минометна подготовка, поведох в атака около 80 доброволци щурмоваци. Командирът на полка сам ръководеше от позициите огневото прикриване на нашето настъпление. Започна неравен бой. Пушек и прах закриха височината. Бой се водеше за всеки окоп, за всяка педя земя. Тук в тази щурмова група, редом с най-добрите гвардейци— партизани и доброволци — бе и другарката на командира, Донка Демиревска. Свършихме гранатите, на привършване бяха и патроните. Започна ръкопашен бой. Но височината взехме. Бяха унищожени по-голямата част от немците, а останалите отстъпиха. Само десният им фланг, укрепен с няколко опорни точки, продължаваше да се държи. Жельо, виждайки обстановката, дига от позициите останалите гвардейци и ги повежда в атака към десния фланг на противника, откъдето се сипе смъртоносен огън с картечници. Вдъхновени от смелостта на своя командир, гвардейците с устрем летят след него. Минават през траповете на загиналите щурмоваци, устремени към картечните гнезда на врага. Един картечен залп срязва гърдите на прославения и легендарен партизански и гвардейски командир Жельо Демиревски. 

 

 

Така загина синът на дупнишките тютюневи работници, от които той се учеше да се бори срещу класовия враг. Борбата го създаде, кали и възпита като голям революционер. Борбата го обезсмърти. Завинаги ще остане в паметта на нашия народ героизмът и подвигът и на този негов син. Жельо загина, но кота 711 беше завзета. 55 души гвардейци — бойци и командири — свършиха живота си, на нея. Пътят за настъпление беше открит. Гвардейците дадоха клетва пред своя любим командир и продължиха настъплението към Бояновец, който след няколко дни падна. Задачата беше изпълнена.

Клетвата на Жельо, дадена пред дупничани, бе изпълнена.

.

 

Лазар Лазов (Велко) –  бивш командир на II дружина на III гвардейски полк

Източник: вестник „Звезда“, октомври 1974 г.

.

.

 

Вярност пренесена през годините

 

 

 Партията ни направи хора, вярващи в правотата на нейното дело. Нека младите пазят свещения завет на падналите за свобода.

 

Интервю на Виолета Тошева за вестник „Звезда“ с Лазар Лазов (Велко) – бивш командир на младежката чета в Дупнишкия партизански отряд, зам.-председател на Изпълкома на Окръжен народен съвет – Кюстендил. Думи в навечерието на празника.

 

„Звезда“: За да поеме пътя на борбата, човек трябва да е повярвал в истинността и справедливостта на една идея. Как стана това при вас? С какво заслужиха безсмъртието вашите загинали другари?

Л. Лазов: Израснах в прогресивно семейство. И тримата ми братя, които са по-големи от мен, бяха много активни ремсисти още преди 1940 година, а най-големият—член на БКП. Даваха ми литература — наша и съветска, легална и нелегална, слушахме нелегалните радиостанции. Говорехме за Съветския съюз и за живота на съветските хора. След нападението на германските фашистки орди над Югославия в нашия дом започна открито да се говори срещу фашистката власт, да се укриват хранителните продукти от реквизицията. Последвалите арести, инквизиции и съдебни процеси срещу познати и близки оказаха още по-силно влияние върху моето оформяне като комунист. Още на 15 години постъпих в редовете на РМС и така поех трудния път на борбата.

Моите бойни другари и приятели, загинали в неравната схватка с фашизма, с право заслужиха името „безсмъртен“, присъдено им от историята, защото те отдадоха най-скъпото, което имаха — живота си в борбата с човеконенавистния фашизъм, за тържеството на светообновяващите идеи на марксизма-ленинизма.

 

„Звезда“: Как си представяхте първия ден на свободата и какви са впечатленията Ви от Деня на победата?

Л. Лазов: Трудно ми беше да си представя първия ден на свободата и такъв въпрос не съм си задавал никога, може би защото смятах, че и аз ще загина в борбата, както мнозина от другарите ми. Бях обаче твърдо убеден, че този ден ще дойде. Дълбоко в себе си съм вярвал, че на този ден ще можем да се срещнем с тези, които громяха фашистките орди на Източния фронт — със славните съветски воини. В паметта ми винаги ще остане първият ден на победата. Никога след това вече не съм виждал такъв ентусиазъм, толкова песни и веселие, такова всеобщо ликуване. Хората спонтанно изразяваха признателността си към партията и към участниците в борбата. Трудно е да се опише този забележителен ден в историята на нашия народ.

 

„Звезда“: Вие сте активен участник и в строителството на социализма, в борбата за осъществяване на мечтите, за които някога се борихте. Кои са според Вас най-характерните изменения в окръга през последните десетилетия? Какво е участието на Вашето поколение в процеса на съзиждането и как Вие виждате участието на младежта в него? Какво от заветите  на загиналите сегашното младо поколение следва да приеме още по-добре?

Л. Лазов: Най-характерните изменения в страната и окръга, според мен, са, че в полетата ни няма синури, няма и следа от мършавите крави и дървеното рало. Красиви са нашите огромни кооперативни блокове и овощни градини с мощните машини сред тях, просторните модерни заводи и фабрики, набраздили небето с комините си. Най-очевидна е обаче промяната, настъпила у хората от нашия край. Няма ги вече окъсаните, гладни, прегърбени от непосилен труд работници и селяни с поглед, помрачен от несигурността за утрешния ден. Горди и уверени, здрави и бодри са хората в полята и заводите, станали господари на съдбините си.

Нашето поколение взе решаващо, активно участие в борбата срещу фашизма и в строителството на социализма. Младежите, а това бяхме и ние тогава, крачеха в първите редици. Не познавам по-голяма сила от младежкия ентусиазъм. Пред него отстъпиха елитните сили на фашистката власт и твърдите скали на Балкана.

Пожелавам на нашите младежи, а това завещаха и загиналите бойни другари, да развиват все повече у себе си най-добрите човешки добродетели, да бъдат скромни, трудолюбиви и любознателни. Да се пазят от разлагащото влияние на кариеризма, егоизма и извратената мода. Да се оформят като всестранно развити личности — строители на развитото социалистическо общество в нашата родина, достойни продължители на великото дело, за което проляха кръвта си хиляди славни народни синове.

 

Източник: вестник „Звезда“,  7 септември 1975 г.

 

 

 

Димитър Ядков – изключителен стопански ръководител

 

Създателят на едно от чудесата на България, дългогодишният директор на „Булгартабак“

 

Двадесет години Ядков е начело на предприятието - години на разцвет, какъвто едва ли е имало преди него и какъвто вероятно няма да имаме никога. По негово време „Булгартабак“ търгува с над 130 компании по света, а страната ни дели със САЩ първото място по производство и износ на цигари и тютюни. За осемте месеца на 1991 г. са произведени около 60 000 тона цигари, от които 48 000 тона за износ и 12 000 тона за вътрешния пазар, съобщава Ядков в отчета си за годината, в която се пенсионира. Изнесени са 25 000 тона тютюн, а валутните постъпления надхвърлят 320 милиона долара и 60 милиона рубли. Всеки месец след април 1991 г. в хазната постъпват над 60 милиона долара само от износ на цигари и тютюн... Към тогавашна дата обединението няма нито лев външни или вътрешни задължения, разказва в спомените си Димитър Ядков. И още: „На фона на абсурдното искане "да осъдим Съветския съюз", ние изнасяхме за Русия 54 000 тона цигари. Можеше ли някой тогава да проумее и оцени, че го правим за пръв път с директното кредитиране от 75 милиона долара, дадени от съветското правителство! Ще бъде ли някой някога съден за това, че пренебрегна този огромен пазар, който западните компании чакаха да се отвори с голямо нетърпение?“

Днес е трудно да си представим кабинета на генералния директор на американския концерн "Филип Морис", където на стената виси карта на света и на нея върху страните от Източна Германия до Владивосток е изписано „БУЛГАРТАБАК“ Това е българската тютюнева империя.

Било е. По времето на Димитър Ядков в онази мръсна социалистическа България, която хора с принос единствено в разрухата обявиха за престъпна със закон!

Роден е на 28 октомври 1927 г. в полите на Рила, в с. Горно Драглище, Разложко.  Убеден антифашист, активист на РМС, член на БКП и БСП с близо 75 годишен стаж. Завършва агроикономика, работи в Разлог и с. Баня. Ръководи Управление „Земеделие” при ОНС – Благоевград, Окръжния кооперативен съюз в Пиринския край. Името му е неразривно свързано с развитието на тютюневия гигант, който по негово време е превърнат в структуроопределящо предприятие за българската индустрия с многомилионни пазари в Турция, европейските страни, САЩ, СССР, в Иран, Ирак, Афганистан, Ливан, Тунис, Бенин и др. Избиран е за секретар на ОК на БКП в Благоевград и за първи заместник-министър на земеделието. Носител е на званието „Герой на социалистическия труд” и на редица държавни награди. Димитър Ядков е бил и вицепрезидент на Международната организация в тютюневия бранш КОРЕСТА.

Под негово ръководство, което Ядков поема  от 1972 г. , с много усилия и неистов труд за по-малко от 10 години “Булгартабак“ променя изцяло облика си и започва да дава тон в световната тютюнева политика - най-голямо производство на тютюн и цигари на глава от населението, абсолютен световен рекордьор по експорт на цигари, най-висок темп на развитие в света. Наука, производство, реклама и търговия - всичко е подчинено на една цел: развитието. Браншовиците в света започват да говорят за българския феномен. Пред Димитър Ядков са отворени вратите на всички водещи тютюневи концерни по света. Посрещат го с уважение и му се възхищават. „Булгартабак“ се конкурира и побеждава в продажбата на цигари могъщите тютюневи холдинги на САЩ. Но те не му нанасят удари под кръста, а му помагат всичко, за да се развива, с една едничка нескривана от тях цел - чрез него да навлязат в необятния съветски пазар, който братушките ни са предоставили наистина по братски и в него сме били монополисти.

За да добием представа как започва всичко, ето един откъс от книгата със спомени на Димитър Ядков „Булгартабак“, издадена през 2003 г. :

„Беше 15 октомври. В новата ми работа се случи нещо неочаквано. Секретарката ме уведоми, че с мен от Скопие иска да говори търговският директор на Македония табак Данчо Шатурков. След като се представи, той каза, че при тях има отговорна делегация по тютюните от САЩ. В последният момент са решили, ако може утре - за един ден - да ни посетят. "Искат да се запознаят с Булгартабак и тютюните ви, но нямат входни визи. Друже Ядков, такава среща ще бъде полезна за Булгартабак и си струва да направиш всичко възможно..." Казах, че след час ще се обадя.

Знаех, че още не съм подготвен за такава среща, а в същото време имах силното усещане, че това е шанс, който не бива да се изпуска. Събрах ръководството и някои специалисти и поисках тяхното мнение. Всички считаха, че такава среща е нужна, но времето за организирането й е много малко... Заместникът по производството Иван Цонев... предложи срещата да се проведе в Станке Димитров (сега Дупница). "Освен, че е най-близко до границата, в това предприятие има добри условия да покажем нашите тютюни. Ако все пак от някои няма, ще уредим да бъдат доставени".

... Обадихме се в "Македония табак", че утре в 8.30 ч. наш представител ще чака делегацията на границата... На другия ден там ги чакаше Петър Стайков, зам. търговски директор, с добър английски, а ние заминахме директно за Станке Димитров.

Делегацията пристигна навреме - 6 души с две луксозни коли на "Македония табак". От обичайното представяне стана ясно, че двама от тях са президенти. Най-възрастният, г-н Джак Уайднър, леко прегърбен, с остри сини подвижни очи, бе президент на Глен Тъбекоу - специализирана фирма по тютюните на концерна Рейнолдс. Другият, значително по-млад... бе Херолд Вертхаймер - президент на Сокотаб - фирма, специализирана в доставката на ориенталски тютюни за САЩ...

Веднага ми направи впечатление, че лично ръководителят на делегацията - президентът на „Глен Тъбекоу“, г-н Уайднър, седна на централния стол, на който седяха главните експерти, и започна преглеждане на балите. По едно време, като взе снопче тютюн от бала произход "Джебел басма" първа класа, заби нос в него и усещайки тайнствения аромат, неповторим и единствен, в очите му проблеснаха сълзи. Поглаждайки нежно листята с ръцете си, развълнуван изрече: "... Е, мой стари приятелю, след почти 30 години раздяла доживяхме да се видим отново." Всички усещахме, че сме свидетели на трогателна "среща". Това може да се случи само с хора, отдадени на тази професия, дълбоко свързани с тази специфична стока, наречена тютюн, с която, когато се свържеш истински, е за цял живот.

След това, по време на обяда, разбрахме, че г-н Уайднър преди войната е бил представител на Рейнолдс в гр. Кавала и е купувал български тютюни. Оттогава познава "Джебела", един според него уникален по вкус, аромат и горяемост ориенталски тютюн.

На тази среща бяха поръчани и първите количества български тютюни от новата реколта, които да се подготвят за следващото посещение на американските ни гости през февруари 1973 г. Така се сложи началото на едно полезно сътрудничество и износа на наши тютюни за САЩ.“

Освен гениален ръководител, Димитър Ядков винаги е бил непримирим борец срещу бюрокрацията в България, не е премълчавал проблемите пред силните на деня. След 1991 г. се опитва да предложи своите виждания за развитието на „Булгартабак“ и за запазване на пазарите му в новите условия. В спомените си е записал: „След всички срещи имах чувството, че в чужбина оценяват по-реалистично мястото на „Булгартабак“, отколкото у нас“.

Димитър Ядков стана свидетел на погубването на неговото дело и както мнозина други талантливи строители на България преживя всички страдания да види как се унищожава смисъла на неговия живот. „Булгартабак“ беше унищожен безмилостно по познатата схема на прехода: източване – мафиотска приватизация – разпродаване – ликвидиране. Знаменитите заводи на предприятието са затворени, прочутите български марки цигари са продадени навън, отглеждането на желаните в цял свят български тютюни е сведено до нищо.  Виновни няма…

Но България ще я има, докато живее споменът за големите българи и патриоти, вложили себе си за  развитието на родината. Защото жив ли е споменът, делото може да бъде възродено.

Поклон пред живота и делото на Димитър Ядков!

.

Велиана Христова, 23 август 2022 г.

 

 .

 .

 

 

 

ПО СЛЕДИТЕ НА СПРЯЛОТО ВРЕМЕ

 

 

Преди пет-шест години написах специален пост за фашизма в България. Усещах, че има фашизъм, а сега не знам дали има друго, освен фашизъм. 

Наясно съм с научните определения за фашизъм, но аз си мисля, че съм поет и съм в правото си да използвам и метафори – отвъд думата, отвъд свастиките и лозунгите, отвъд всички фашизми и тоталитаризми.

Страшното е, че времето спря. Времето за мен спря и замръзна преди близо четирийсет години. Тогава – в началото на така наречения демократичен преход, се заложиха основите на спрялото време. Времето замръзна в омраза, в настървение един срещу друг, в непоносимост и на това преспокойно може да му се казва и фашизъм, и изпепелени надежди. Спрялото време е пепел.

Времето на омразата спря и се отля в различни партии. Колко сме ние, българите – половин мравуняк сме, и нима не беше ясно, че партиите всъщност бяха отломки от винаги съществувала, единна и тоталитарна човешка жажда за власт.

Партиите в България са по своята същност тоталитарни партии. Щом произведохме по партийна линия божества като Ахмед Доган, Андрей Луканов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Борисов и щом Сергей Станишев стана началник на социализма в Европа, значи си заслужаваме спрялото време. Нашата неподвижност, ошашавеност и неспособност да се ориентираме в ситуацията доведе до парализа и избута на върха на държавата гнили идоли.

Фашизъм ли е да признаеш мускула за първенствуващ пред мозъка? Според мене е безсилен, глупав фашизъм.

Фашизъм ли е да поставиш парите и властта на мястото на слънцето и да гледаш с презрение на обикновения и изгубен в бита и в бедния си живот човек? Според мен това е нещо като фашизъм.

Фашизъм ли е да твърдиш, че сме в Клуба на богатите, а голяма част от нас да са в опиканите и одраскани подлези на живота?

Фашизъм ли е да наложиш най-тежката цензура, каквато някога е имало в България?

Фашизъм ли е да купиш телевизиите и радиата и оттам да показваш единствено чучела на продажността?

Какво е, ако не пълно безхаберие и идиотщина, да вдигнеш ръце и да избягаш от отговорността за възпитанието на младите. С очите си видях как българското училище от добре работеща структура се превърна в джунгла. И с очите си видях как родителите взеха на абордаж училището.

Как се нарича държава, в която няма ред, законност, здравеопазване за обикновения човек?

Как се нарича държава, в която пътищата или не водят за никъде, или са разбити и откраднати? Да си откраднеш пътищата е голям фашизъм в метафоричния смисъл на думата. И в неметафоричния - също. И наистина е безпътица на времето. Време без изход.

Фашизъм ли е да извадиш корените и да отмиеш почвата на българската литература и култура и да я превърнеш в подражание и имитация?

И има ли по-голям фашизъм от това , да гледаш как българите изчезват и се стапят, и да си свирукаш, докато летиш към някоя синя лагуна и далечен рай?

Сигурно има и други гледни точки, сигурно има и други мнения, но аз живях в спряло време и доколкото мога, свидетелствам за това.

.

Николай Милчев, 18.08.2026

 

 

 

 

 

Епизоди от историята на реабилитацията на крайната десница и фашизма в България

 

 

Реабилитация, извършена след 1989 г. от „десни“ политици, често „умерени“.

Сигурен съм, че ще можете да добавите още.

 

🟫 1990 г.: основани са Българската национално-радикална партия (БНРП), прочула се с протестите срещу връщането на имената на българските турци;

 Българският национален съюз (БНС), чиито шпицкоманди действат и до днес, и чиито издателства, напр. „Еделвайс“, са редовни участници в различни панаири на книгата;

 Българският демократически форум (БДФ), обявил се за идеен наследник на изрично фашистката и антисемитска организация Български национални легиони (1932-44).

🟫 1992 г.: Братската могила в Борисовата градина, погребала костите на 17 български антифашисти, е официално призната за войнишки паметник, но същевременно цветната алея, водеща към нея, е окончателно заличена по времето на кмета Александър Янчулев (СДС).

🟫 1997 г.: на предсрочните избори БДФ се коалира със СДС и други десни партии в ОДС, вкарва 9 народни представители и излъчва двама ключови министри – Муравей Радев (финанси) и Васил Гоцев (правосъдие).

🟫 1998-1999 г.: „граждански патрули“ на ВМРО срещу „ромската престъпност“.

🟫 2000 г.: депутатът Дянко Марков (ОДС/БДФ) от парламентарната трибуна нарича „вражеско население“ депортираните в лагерите на смъртта 11 000 евреи от окупираните от България територии в Гърция и Югославия по време на ВСВ; и досега българската държава не е поела отговорност за тяхното изтребление.

🟫 2002- г.: антисемитска публикационна и публицистична дейност на бившия главен редактор на в-к „Демокрация“ (СДС) Волен Сидеров.

🟫 2003 г.: провежда се първото шествие в памет на про-нацисткия ген. Христо Луков; властите и до днес не са намерили начин да забранят т.нар. Луков марш, който в последните години привлича неонацисти от цяла Европа.

🟫 2005 г.: основана е партия „Атака“, която директно влиза в Народното събрание с 21 депутати.

🟫 2011 г.: нападение срещу софийската джамия Баня башъ по време на петъчна молитва, извършено от активисти на „Атака“ и други десни формации; 

 🟫 по предложение на проф. Вили Лилков (ДСБ) Столичният общински съвет приема решение да се издигне паметник на противоречивия кмет на София инж. Иван Иванов, съдействал за интернирането на хиляди софийски евреи и по чието време ключови булеварди в столицата носят имената на Хитлер (Е.Георгиев) и Мусолини (Витошка).

🟫 2013 г.: Демократи за силна България се явяват на избори в коалиция с БДФ.

🟫 2014 г.: основан е Институтът за дясна политика, включващ светила като Георги Харизанов, Калин Янакиев, Петър Николов-Зиков, Кристиян Шкварек, Тома Биков и Нойзи Цветков – институтът става основен проводник за прокарването на „традиционните ценности“ по западен тертип;

🟫 евродепутатът Андрей Ковачев (ГЕРБ) кани Дянко Марков в ЕП.

🟫 2017 г.: крайната десница идва на власт: Обединени патриоти (ВМРО, НФСБ, Атака) се коалират с ГЕРБ; премиерът Бойко Борисов (ГЕРБ) и вицепремиерът Валери Симеонов (НФСБ) се шегуват с нацисткия поздрав, при това споменавайки Холокоста.

🟫 2020 г.: опит аудитория в Софийския университет да бъде наименувана на проф. Богдан Филов, министър-председател и регент преди 1944 г., известен със симпатиите си към нацисткия режим.

🟫 2022 г.: начало на военната агресия на Русия срещу Украйна – безчет евроатлантици се прехласват по батальона Азов и игнорират реабилитацията на Бандера;

🟫 водещи български историци излизат със становище, което инсинуира, че в периода 1923-1944 г. фашизмът е по-скоро маргинално явление в българския политически живот.

🟫 2023 г.: общински съветници от Демократична България внасят предложение да се преименува уличката в Люлин, носеща името на българската еврейка антифашистка Даниела Якова, убила Луков; еврейски организации успешно се противопоставят на намерението така, както са осуетили и паметника на инж. Иванов.

И т.н.

Но не, виновни са „Путин“, „Даниил“ и „ислямомарксистите“.

.

Огнян Касабов,  10 август 2026 г.

.

.

 .

.