Търсене в този блог

събота, 14 януари 2023 г.

Началото на организирано социалистическо движение в Кюстендил

 

След Бузлуджанския конгрес по примера на работниците от другите краища на страната и кюстендилските пролетарии и бедни занаятчии правят своите първи стъпки в класовия двубой с буржоазията. Първите, които възприемат социалистическото учение и като негови пламенни привърженици поемат един нов път в политическия живот на града, на 13. 02. 1893 година получават и първата голяма подкрепа — това е кратката бележка във в. „Работник", в която редакцията отбелязва: «Дано по-скоро си съставите дружина. Ще пратим всичко каквото трябва."1  Вероятно в зората на социалистическата пропаганда много неща от чисто организационен характер не са били ясни и затова е потърсена така необходимата помощ.

Не се минават и две седмици и пак във в. „Работник" има нова бележка от Кюстендил: „Идеята за изпращане на делегат от страна на българската социалдемократическа партия в международния конгрес в Цюрих се посрещна от тукашните другари одобрително. Изпращането на български делегат ще има голямо значение за Партията. Това ще даде на тия, които се съмняват в съществуването й, да разберат, че тя наистина съществува, а на мнозина, които са се двоумели, да се присъединят към нея. Въпросите, които трябва да се изложат от страна на българския делегат, трябва да бъдат 8-часовата дневна работа, всеобщото избирателно право, заменянето на постоянна армия с народна милиция и разрешаването на споровете, които биха изникнали между някои народи от международната комисия". 2

Цитираното по-горе предложение пред Централното ръководство на Партията, изпратено от името на „тукашните другари" трябва да се счита за отношение на вече  сформираната местна социалистическа дружинка в Кюстендил към посочените проблеми. Тук някъде, между 13 и 28 февруари 1893 г. се намира и рожденият ден на кюстендилската социалдемократическа група.

В спомените на Кирил Шопов подробно се разказва за подготовката и провеждането на учредителната сбирка. Няколко дни преди събранието на по-централните места из града била разлепена написана на ръка обява с датата, часа и мястото на събранието. То се състояло един неделен ден в къщата на Стоян Кокоров. който на долния етаж държал кръчма. 3  Къщата беше дълго време запазена на ул. „Узунов“, зад  училището. (Моя бележка: През февруари 1893 година неделни дни са датите 19 и 26, като втората дата е по-вероятна за провеждане на учредителната сбирка)

Според съществуващите в Окръжния исторически музей материали един от първите социалисти в града и основатели на местната социалдемократическа организация са Иван Банков — обущарски работник от София, Георги Киров, Димитър Енев и Иван М. Лилов — учители в педагогическото училище, Кирил Шопов — обущар, Стоичко Пършев — шивач, Димитър Кукудов — прошенописец, Васил Славов (Партията) — занаятчия, Йордан Въжаров и Георги Секиларев и др.  От това време в Кюстендил е известна и първата жена социалистка — учителката Екатерина Стоичкова. За нея Никола Въжаров пише, че я помни като високоинтелигентна, сериозна, скромна и трудолюбива. Когато един ден тя излязла из града с подрязана коса по подобие на руските жени революционерки, това предизвикало истинска сензация. Още твърде млада тя заболяла от туберкулоза и починала. 4

При основаването на първата социалдемократическа организация в Кюстендил социалната основа на работническото движение е твърде слаба. Населението на града се състои главно от дребни собственици — занаятчии, земеделци и служещи. Но диалектическият закон действа... В своята статия „Що е социализъм и има ли той почва у нас" Димитър Благоев посочва, че капитализмът на само има почва у нас, но той се явява и в най-новите си форми, в които го познаваме. И в подкрепа на своето твърдение изтъква, че в страната се извършва едно дълбоко класово разслоение, при което непрекъснато расте числото на бедните. За пример Благоев сочи тежкото положение на селяните, живеещи в някои каменисти места в Кюстендилско. Тези хора „ядат хляб на три дена един път, а се хранят обикновено с варен един зеленчук, посипан с малко брашно, което напомня малко полентата". В заключение изводът е категоричен: щом капитализмът има почва, тогава, разбира се, и социализмът има почва у нас.5

Както навсякъде, така и в Кюстендил капиталистическото развитие, при което за кратко време в града се създават по големи промишлени предприятия — предачна фабрика, тютюневи складове, спиртоварна, кожарска фабрика, мелница и прочее — довежда до бърз растеж на работническия елемент. Усилено се извършва разместване в икономическите пластове, при което много от дребните собственици и еснафи се пролетаризират. Жестоката експлоатация и тежкото бреме влошават положението на трудещите се — работният ден продължава по 10, 12, 14 часа, а работните заплати са крайно ниски. Липсва каквото и да е законодателство за работника. Непрестанно се увеличават данъците, особено косвените, които изцяло падат върху гърба на трудещите се. И никой — нито буржоазните партии, нито държавата, нито общината се грижат за интересите на тези, които създават всичките блага, а живеят в мизерия. Във връзка с това Д. Благоев пише: „Тъй например наскоро, кога господин министърът на финансите ходи в Кюстендил, казват, че селяните и гражданите му се оплаквали от злоупотребленията, които правят чиновници. И какво? Тези чиновници излезли негови партизани и господин министърът може да се почуди на такива беззакония, но нищо повече." 6

Става ясно, че работническата класа трябва сама да си помогне. Работниците се убеждават, че само с организирана борба са в състояние да защитят своите интереси.

През 1893 година Кюстендилската дружинка изпраща и своя първи делегат на партиен конгрес — това е третият извънреден национален конгрес на Партията в  Търново.

Интересно е изказването, което прави делегатът на Кюстендилската организация Георги Киров на второто заседание на конгреса.  Във връзка с предстоящите общински избори в страната той подчертава: „Съзнателното участие на работниците в изборите, тяхното съзнателно гласуване за кандидатите на нашата партия е гаранция за успеха и усилването на социалдемократическата партия. Затова ние не трябва да правим споразумение с никаква буржоазна партия. Ние трябва да излезем като самостоятелна класова партия, да представим на работниците нашата програма с най-близките си искания и да поставим класови работнически кандидатури. 100—200— 300 работници, съзнателно гласували за тия кандидати, имат много по-голяма сила, отколкото милионите насила дотътрени до избирателните урни и омаяни гласове." 7

Изказването на Г. Киров на търновския конгрес показва, че още в своето начало Кюстендилската социалдемократическа организация стои на здрави класови позиции, че наистина е организация на работническата класа.

Георги Киров идва в Кюстендил през есента на 1892 година като учител в долния курс на Педагогическото училище. Приживе Владимир Караманов — негов ученик във втори клас — разказваше, че той дошъл като уволнен учител от Казанлък или Търново. Бил много интелигентен и мил човек, имал влечение към театъра и се въртял около читалището. По мнението на Караманов Киров бил известно време и библиотекар. По всяка вероятност младата социалистическа интелигенция в Кюстендил е развивала голяма дейност и в читалището. Само така можем да си обясним, че с неговата библиотека се получават почти всички партийни издания: в. „Работник", в. „Другар“, в. „Социалист", в. „Работнически вестник“, сп. „Ново време", много книги и брошури. По този начин читалището като институт се превръща в огнище и на новото социалистическо движение.

Участието на Кюстендилската дружинка в търновския конгрес високо се оценява и от патриарха на социализма в България — Димитър Благоев — Дядото. В своя труд „Принос към историята на социализма в България“, като описва III конгрес на Партията в Търново, той изтъква: „Събирането на толкова делегати и от такива далечни места като Кюстендил и Хасково, както и успехът на Партията, внася в конгреса голям ентусиазъм". 8

Още с основаването си партийната организация в Кюстендил застана начело на борбите на кюстендилската беднота и пролетариата, като направлява изборната борба през 1893 г. и ръководи протестното движение на работниците пред Народното събрание срещу бедственото положение, в което живее.

Във връзка с това в. „Работник" от 20. XI. 1893 г. помества хроника от Кюстендил със следното съдържание:

„Съобщават ни, че по инициатива на местната социалдемократическа дружинка от Кюстендилски окръг работниците изпратили колективно прошение до Народното събрание, подписано от 334 души. Те искат закон за покровителство на труда. Много още подписи щели да съберат, ако не била попречила полицията.

Браво, другари работници! Нека видят господа представителите, а заедно с тях и цялата буржоазия, че у нас има вече съзнателни работници, които не искат да мълчат, да търпят и да се молят, когато ги експлоатират. Нека видят, че социалистическата партия е партия на работния, на бедния и експлоатиран народ, който не вижда никъде другаде своето спасение освен в нашите редове.

Такова също прошение са представили работниците от град Русе с повече от 200 подписа." 9

Тук може да се направи извод за силата и влиянието на Кюстендилската социалдемократическа организация, щом като тя е събрала и изпратила до Народното събрание почти двойно повече подписи, отколкото примерно Русенската.

Докато в началото — през 1893 и отчасти през 1894 година — Кюстендилската партийна организации играе активна роля в обществения и културния живот в града и окръга, през следващите 2—3 години това нейно влияние намалява. Поради напускането на града от Иван Банков, Георги Киров, Димитър Енев и Иван Лилов, организацията временно отслабва. 10 Въпреки това нейното дело, социалистическото движение, остава да живее. То оказва благоприятно влияние върху живота на ученическия колектив в Държавното педагогическо училище, където изявяват своето социалистическо верую много дейци па Партията. Някои от тях като Найден Киров, Димо Хаджидимов, Иван Недялков — Шаблин, Никола Въжаров и др. се утвърждават като известни функционери.

Ярка проява на това влияние представлява и участието на учениците от Педагогическото училище в предизборната дейност през 1894 година. По този повод учителският съвет е принуден с решение да им забрани на 11. IX. 1894 г. „да присъстват на изборното място и да се пречкат и месят в изборите“ 11  В същото това време, когато официалните власти преследват разпространението на социалистическото учение в училището, учителите социалисти устройват тайни сбирки в квартирите на някои по-будни ученици в града. За няколко такива сбирки през учебната 1894— 1895 г. ни разказва в своя дневник тогавашният ученик в Педагогическото училите, а по-късно активен деец на Кюстендилската партийна, организация Тодор Цеков. 12

Под влияние на социалистическата пропаганда през февруари 1896 г. в Кюстендилското педагогическо училите избухва една от първите ученически стачки в страната, ръководена от ученици социалдемократи. Най-популярен деец на стачката бил ученикът Христо Лазаров от гр. Севлиево, изключен от Казанлъшкото училище и прехвърлен в Кюстендилското да довърши образованието си. Стачката продължила около 3 седмици. Всеки ден вместо в училището на занимания учениците стачници се събирали на полето или край реката в квартал „Ракла“, където обсъждали своите планове. По едно време били арестувани няколко стачника, но останалите ученици причакали жандармите вън от града и освободили своите другари. Ученическата стачка раздвижила и голяма част от гражданите. 13

Изпълнени с гняв и презрение към господстващата буржоазна действителност, група ученици от Педагогическото училите през 1896 година правят в с. Граница театрално представление с прогресивно съдържание. В него те осмиват селските бирници, които ограбват бедния народ. Във връзка с това учителският съвет изключва от училището ръководителя на театралната трупа Иван Димитров.

През 1897 година за социалистическото движение в Кюстендилски окръг се разкриват нови хоризонти. На 21 септември се изгражда нов партиен комитет в Кюстендил. Като изтъква, че „Социалистическото движение в Кюстендил не е ново", вестник „Социалист" призовава кюстендилските работници: „Да работим, да правим всичко, каквото можем, за успеха на нашето дело — ето нашата велика задача“. 14

На 11 юли 1899 год. партийната група свиква събрание за основаване на общо работническо дружество в града. Но полицейският пристав „е на своя пост". Той заповядва на оратора да спре речта си, а гражданите да се разотидат. Стражарите разгонват събранието и арестуват Михаил Наков, Васил Панев, Руси Иванов, Стоичко Пършев и Петър Свраков. Въпреки репресиите събранието се състояло и новооснованото общоработническо дружество приело свой устав. Под възгласите: „Да живеят работниците", събранието гласувало предложената  телеграма до I конгрес на БРСДП. 15

Във връзка с предстоящите избори в началото на февруари 1902 година социалдемократическата партия в Кюстендил провежда събрание, на което издига своя самостоятелна листа: Никола Габровски, Георги Кирков и Янко Сакъзов. Наскоро след това партийната група свиква голямо публично събрание в салона на читалище „Братство“. Пред множеството посетители, изпълнили салона, както сочи местният в. „Изгрев“ от 16. II. 1902 г., „Иван Димитров (по-възрастен брат на Станке Димитров) изложи основните принципи на социализма и разви накъсо минималната програма на работническата партия в България. Събранието с голям интерес и особено внимание изслуша оратора, който разби всички инсинуации, пуснати по адрес на социалистите, и показа, че социалистите не представляват никаква секта, а са политическа партия, която далеко се различава от другите български партии, понеже е партия на работническата класа и понеже основните принципи, залегнали в основата на Партията, са продукт от днешните обществени условия“ 16

Завършвайки своето слово, ораторът изтъква, че мястото на дребните, пропадналите земеделци и занаятчии е в социалдемократическата партия и поканва всички да гласуват за нейните кандидати.

Преодолявайки много трудности, създавани от властта, Партията завоювала небивал дотогава успех, като спечелила 174 гласа.

С голяма радост на 14 юни 1902 г. членовете на местната работническа социалдемократическа група прекрачват прага на новия работнически клуб. По най-тържествен начин в присъствието на всички членове на Партията и много съмишленици ямболският народен представител Владимир Димитров открива клуба. Пред присъстващите той произнася пламенно слово на тема: „Сдружаването на работниците и значението на техните клубове" 17

Повдигането на класовото съзнание на работниците е свързано и с първото честване в Кюстендил на бойния празник на труда и ден на международната работническа солидарност — Първи май.  Във в. „Работник“ от 23. IV. 1894 г. е поместена телеграма от Кюстендил, подписана от Григор Серлиев: „Кюстендилските другари поздравляваме работническата социалдемократическа  партия с 1-ви май — Празника на труда, предвестник на социалната революция. Да живее 1 май." 18

За класовия характер на първомайските чествания и демонстрации най-ярко говорят репресивните мерки от страна на буржоазията. След този акт на първомайския празник в Кюстендил в. „Работник“ от 7 май 1894 г. отбелязва: „Отпразнуването на 1 май (19 април т. г.) накара да побеснеят нашите лъжепатриоти и лъжелиберали  навсякъде. В Кюстендил също е арестуван нашия другар Серлиев и както се вижда, арестуването му е във връзка с празника на 19 април. Голям трябва да е страхът на нашите реакционери, ако те се боят от думите“. 19

Въпреки репресиите и за кюстендилските работници първомайският ден се утвърждава като истински боен празник на труда. Той става знаме на борбата на угнетеното бедно гражданство и жестоко експлоатираните работници в новосъздадените занаятчийски предприятия и малки фабрики.

В тези години в Кюстендилската партийна организация като пламенен социалист и революционер израства талантливият композитор Георги Горанов. Той възторжено откликва на текста на стихотворението „Песен на труда" от Георги Кирков и по него композира най-популярния работнически марш у нас „Дружна песен". Тази песен за първи път през 1903 година на честването на празника „Кирил и Методий" се изпълнява в Кюстендил от хора на социалдемократическата група и оттук се разпространява из цялата страна. 20

„Дружна песен" се роди в момент, когато Партията на Димитър Благоев създаваше своите първи отряди, когато работниците започнаха организирана борба за хляб и свобода. Тази борба по-късно щеше да прерасне в решителен протест на масите срещу господството на буржоазията за установяването на работническо-селска власт. На борците трябваха силни, завладяващи и възторжени песни, които да сплотяват редиците, да вдъхват вяра. Нужни бяха песни — съюзници във великата борба, оръжие, бойни лозунги. И ето така се роди „Дружна песен", която за кратко време стана нещо повече от оръжие, стана знаме...

Както посочва Д. Благоев главно средство за социалистическата пропаганда са литературата, книгите, вестниците и списанията.21   Когато в Кюстендил се формира първият социалдемократически отряд, на чийто адрес се получава в. „Работник", а след това и вестниците „Социалист“, „Работнически вестник“ и др.,  когато се появяват и първите преводи на социалистическа литература, главно от руски и немски, тогава бележи своите първи стъпки и социалистическото книгоиздаване в града. Без съмнение тази дейност е отражение на целокупния революционен процес в страната, но в същото време тя е ярък израз на голямата потенциална енергия на местното работническо революционно движение и на ролята на местната партийна организация.

Радостен е фактът, че в същото онова време, когато в Пловдив патриархът на социализма у нас Димитър Благоев започва да издава списанието „Съвременен показател“, и в Габрово Евтим Дабев списва в. „Росица", в Кюстендил се появява първата част от книгата на А. Шефле „Същност на социализма", издадена от книжарницата на В. Д. Поборник през 1886 год.

Две години след основаването на местната социалдемократическа група, през 1895 година, в Кюстендил се появява и първата марксистка книга „Из преписката на Карл Маркс в 1843 г.“ издадена от печатницата на братя Г. Дюлгерови.

През 1905 г. в Кюстендил се отпечатва и забележителният труд на Карл Маркс „Наемен труд и капитал" с увод от Фридрих Енгелс.

В поредицата от социалистическа литература, издадена тук, ще посочим още: „Работническата класа и социалдемократическата интелигенция" от Георги Плеханов, излязла през 1905 г., „Що е националност и как тя се е появила" от Карл Кауцки, излязла през 1903 год.,  „Прогресивно подоходният данък" от А. Свирщевски, издадена през 1903 год.,  „Какво нещо е единичният данък" от Хенри Джордж, издадена през 1906 год. и др.  Някои от издадените книги са преводи на дейци или съмишленици на местната партийна организация. Така например учителката Екатерина Стоичкова превежда книгата на П. Г. Миждев „Женското образование и обществената дейност на жената в Съединените щати на Северна Америка", излязла от печат през 1903 год.,  Иван Конов — редактор на местния вестник „Изгрев", превежда „Чуждите капитали и тяхното влияние върху икономическото развитие на една страна" от Б. Ф. Брант, Димитър Лазов и Никола 3. Шопов  превеждат „Кратък преглед на икономическото развитие и подразделението му на периоди" от Максим Ковалевски, издадена през 1906 год. и др.

Като авторски трудове на дейци на местната партийна организация излизат книгите на Димо Хаджидимов „Поглед върху нашия обществен живот" и „Политиката и тактиката на Българския учителски съюз", отпечатани през 1901 год., първото издание на композицията на „Песен на труда" от Георги Горанов, издадена през 1904 година. книгата на Правдолюбов „Учителят деец“ и други.

През 1908 година в Кюстендил излиза и първото българско издание на романа „Майка" от Максим Горки.

Изроените социалистически издания, в по-голямата си част дело на книгоиздателството на Яким Якимов и печатани в местните печатници „Изгрев" и „Съединение", очертават Кюстендил като важен книгоиздателски център още в зората на социалистическата  пропаганда у нас.

Създаването през 1893 година на Кюстендилската партийна организация представлява най-непосредствен отглас на пламенния зов от легендарния връх Бузлуджа в полите па Осогово и Рилския масив и оказва активно влияние за развитието на социалистическото движение в окръга. По примера на кюстендилци тръгват работниците и трудовата интелигенция и от гр. Дупница, където през 1900 година се полагат основите на Дупнишката партийна организация.

Опряна на тютюневия пролетариат, под ръководството на Станке Димитров, Коста Петров Георги Муструков, Георги Панчаревски и други талантливи партийни дейци тя израства като един от най-силните отряди в работническото революционно движение в страната.

Така Кюстендилският край, съхранил в паметта си легендите и преданията за славни времена и събития от най-дълбока древност, започва своята червена летопис. Тази летопис, чието начало е първата социалистическа сбирка в Кюстендил,  продължава чрез героичния път на ветераните в работническото революционно движение в окръга, изпълнена с романтичен устрем и подвизите на няколко поколения революционни борци.

 

Пояснения:

 

1. В. „Работник", год. I, № 16.

2. В. „Работник", год. I, № 18.

3. ОИМ — Кюстендил, Р—I, с. ф. Спомени от Кирил Шопов

4. ОИМ — Кюстендил, Р—I, с ф. Спомени от Никола Въжаров                   

5. Д. Благоев, „Що е социализъм я има ли той почва у нас“, Търново, 1891 г.

6. Д. Благоев. Съчинения, том I, стр. 194, 1957 г.

7. В. „Работник", г. I, № 38, 15. VII. 1893 г.

8. Д. Благоев, „Принос към историята на социализма в България“, с. 163.         

9. В. „Работник", г. II, № 4, 20. XI. 1893 г.

10. В. „Социалист", г. II., бр. 63, 3. X. 1897 г.

11. ОДА—Кюстендил, о. ф. 95. К-оп. I. а. е 6, л. 35.

12. ОИМ. Кюстендил. Р. I. н. сн. ф. Инв. № 51

13. В. „Социалист“, г. II. бр. 29, 13. II. 1896 г.

14. В. „Социалист“, бр. 63,  3. X. 1897 г

15. В. „Раб. вестник", г. II, бр. 45, 16. VII.; бр. 47, 30. VII.; бр. 48, 6. VIII. 1899 г.                               

16. В. „Изгрев“, Кюстендил, год. III, бр. 47, 16.II.1902

17. В. „Работнически вестник“,  год.V, бр.41, 20.06.1902   

18. В. „Работник“, год. II. № 25,  23.04.1894

19. В. „Работник“, год. II. № 27 и 28,  07.05.1894

20. П. Льондев, Георги Горанов – монография, Кюстендил, 1964 г.

21. Д. Благоев, Как да работим, в. „Работник", г. I. № 34, 19. VI. 1893 г.

 

 

Любомир Трайков – директор на окръжния исторически музей в Кюстендил

Източник: списание „Партиен живот“, март 1973 г.

 

 

 

 

 

събота, 24 декември 2022 г.

Христо Ясенов – рицар на златната лира

 

Когато именитият писател Антон Страшимиров прочита първите стихове на юношата Христо Туджаров, остава очарован. И след време ще напише: "Четях и не вярвах на очите си... Прочее, намерените стихове в редакционната папка бяха за мен изненада... Аз пригалих младото момче и потърсих да вникна в неговата "невяра и съмнение".

И само след шест месеца "бездомникът" намери своя дом в страната и в народа си.

И звънна една златна лира, струните на която бяха опнати между земята и народа."

И така в благословените предели на българската поезия прозвучава ясният и категоричен глас на един великолепен поет от Етрополе, който изрича съкровена молба към най-святата жена на този божи свят - майката:

Събуди ме в прохладните утрини, майко -

в несъбудени ранни зори:

искам слънцето, слънцето светло да видя

и далечните сини гори!

Или:

Аз владея ширината на безбрежните простори -

в мене слънцето изгрява и вселената говори.

И под този свотлозарен изгрев на слънцето, и сред този магичен говор на вселената, младият поет Христо Туджаров, покръстен от Страшимиров на Ясенов, разгръща своя невероятен поетичен дар. И се превръща и в могъщ "владетел на приказно царство", и в "бодър владетел на бурите", и в небесен брат на "вечната богиня - Красота". И същевременно си остава приказен рицар на златна лира. Неслучайно нарича първата си и единствена поетическа книга "Рицарски замък". По идея на Гео Милев тази книга излиза през 1921 г. като номер първи от една библиотека, наречена "Книги за малцина".

Като в странни съновидения, изправен "над непристъпни бездни и скали", в "Рицарски замък" Христо Ясенов възвестява:

Издигнах в най-високите лазури

недосегаем замък от метал -

и там приспах сърдечните си бури

и своята пророческа печал.

Бури и печал, слънце и луна, "дълбоко и чисто небе" и път размирен, метежен". И безкористна любов към земята. Това е жребият на Христо Ясенов. И възлюбил рождената си люлка, грохота на баладичния Етрополски балкан и заветните думи на своите храбри деди, поетът Христо Ясенов върви по земята българска, жадува да дарява "съкровища, билки и цветя", слуша шеметния шепот на извори и реки, на дебри и полета, пие "аромата на утрините нежни", понякога проплаква "аз нямам дом, където бездомен да почина", друг път си спомня "първата пролетна вечер - моята първа печал". И в подеми, и падения, и когато "здрач прибули теменугите" или "слънцето гори с безумна светлина", поетът изрича клетвени думи пред земята и небето:

Земята ме роди, небето ме отхрани -

световен властелин и син на боговете.

Владетел на гори и бурни урагани -

във моето небе живеят ветровете.

Обикновеният жизнерадостен син на Етрополе става "слънчев син на боговете", "светъл като песен", "щедър като майката земя".

Тази хубава и позабравена българска дума щедър озвучава много от песните на Ясенов. И с особена сила и красота отеква в цикъла "Приказно царство":

И аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна,

стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.

"Стихиен, шеметен и щедър", "стихиен и метежен" Христо Ясенов остана във всички свои "рими и куплети, и строения". И във всички радости и горести, съмнения, надежди и мечтания...

В поезията на Христо Ясенов диша земна и небесна красота, звучи божествена музика, сияят необгледни простори. И блести слънце! Колко много слънце има в стихотворенията на този слънчев поет! И същевременно тътнат мрачни главоломни бездни, бушуват буйни пламъци, рухват лъжовни кули и замъци. Защото Ясенов жадува да пали огньове, да живее "живата тревога/ на слепия пророчески безброй". И в този непрестанен устрем на пориви и помисли, на копнежи и презрения да изтръгне от струните на душата си и обаятелната песен "Маргарита", и величествената ода "Петроград", и непреклонната убеденост, "че и в пламъците земни има - има чудеса!"

И аз като един обожател на поета Христо Ясенов с дълбок поклон повтарям неговите изповедни думи, "че и в пламъците земни има - има чудеса!" В огромната територия на българската поезия едно от тези чудеса се нарича Христо Ясенов.

Христо Ясенов, който искаше да види слънцето, сякаш предвеща свещения проглас на великия български и световен поет Никола Вапцаров, който писа в знаменитата си песен "Пролет":

Нека видя само твойто слънце

и - умра на твойте барикади!

Христо Ясенов, който в класически строфи казваше: "аз искам радости и слънце", бе покосен от черния ураган на белите вартоломееви нощи през 1925 г. Но извисен над смърт, над бездни и преизподни, над невяра и забрава, остава и "светъл като песен", и "бодър владетел на бурите", и вечен рицар на златната лира!

 


Матей Шопкин, в-к ДУМА, 10 март 2015 г.





 

Свързана публикация:

Черна жажда от пясъчни пустини

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_24.html    

 

 

Черна жажда от пясъчни пустини

 

В поезията твърдостта и нежността понякога се превръщат в сплав. Христо Ясенов притежава и двете. Един от най-прекрасните поети на България.

 Дълбоко вълнуващо е неговото ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ВСИЧКИ АДРЕСИ... станало популярно не само с безкрайната благодарност към онези доблестни българи, извоювали краткотрайната свобода на поета, а и с рицарската си предизвикателност:

  "Освободен, отправям своята благодарност към всички приятели, познати и съчувственици, както и към редакциите на всички вестници, които изказаха своя протест на възмущение по случай моето безпричинно и беззаконно интерниране... Но за тези, които смятат, че не са длъжни да отговарят за своите произволи, за неотговорните, аз не мисля да ставам "добър гражданин" и не съветвам никого на подобна подлост."

 

  Това е изява на гражданска смелост и твърдост в отстояването на високоетичните принципи на един истински антифашист. И, успоредно с нея, каква нежност и красота има в строфите:

 

" И, майко, отведи ме

      наблизо до цветята

и дай ми светло вино

      от чашките им сини:

аз търся сънен шемет

   в леглото на полята,

понесъл черна жажда

   от пясъчни пустини."

 

1923...1924...1925... "Черната жажда" гнети най-вече българската интелигенция, чийто глас потъва безответно в пясъчните пустини на полицейския терор, в белите септемврийски и априлски нощи... Журналисти, писатели, земеделци, безпартийни и комунисти, работници и селяни застилат с телата си склонове, валози, пътища... (По Гео Милев)

 Ясенов отдавна вече не стои в кулата на своя Рицарски замък "на сънни ветрове и бисерна позлата", "на сенки неразделни" и "вечерни зари"... Всъщност той никога не се е затварял истински там. Бъдещият рицар в лириката още от дете, а по-късно и като студент в Рисувалното училище живее с порива към човешка хармония и светлина. Открита, честна и пряма е позицията му по време на събитията в Русия през 1917 г. Преди Смирненски да възпее ескадроните на новия ден, Ясенов пише с преклонение пред Петроград:

 

Бъди, о Петроград, над всяка суета

неуязвим и чужд за мрачните прокоби -

да се разбие в теб позора на света

през тоя тъмен век на хищници и роби!

 

       ("Петроград", ноември 1917 г.)

 

Но позорът на света все повече напомня за себе си. Един след друг изчезват безследно жертвите на "белия терор": Т.Страшимиров, П. Д. Петков, Д. Хаджидимов, Я. Доросиев, С. Румянцев, Й. Хербст, Гео Милев - цветът на нацията.

 Те нямат нищо общо с атентата в църквата "Св.Неделя", който е дело на анархисти.

  ЗАПОВЕД НА МИНИСТЪРА НА ВОЙНАТА: "Да се ликвидират най-способните. Виновни или невинни!"

 И тръгват по дирите на поручика от запаса и участник в  Първата световна война тъмните сенки на агентурата.Тръгват по дирите на учителя и художника, на дръзкия конспиратор и сътрудник на Нелегалната военна комисия, на отговорния секретар на Бюлетина, издаван от Общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития. Не изпускат от очи този, за когото Ламар твърди, че по поетическо съвършенство на формата е достигнал Яворов.

  Когато болният от туберкулоза поет е интерниран, близо 400 етрополци, негови съграждани, надигат глас, за да бъде освободен. С огромна ангажираност слагат подписите си под протестното писмо Т.Траянов, Г. Бакалов, Н.Хрелков, Л. Стоянов, Б. Дановски, Ас.Разцветников, Г. Цанев, А. Каралийчев, Н.Фурнаджиев, проф. Ал. Балабанов и др., някои от които дълбоко убедени, че скоро брутално ще бъдат репресирани.

 Антон Страшимиров написва гневното си историческо писмо срещу мракобесието.

 Под натиска на общественото мнение поетът е освободен. Той има висше художествено образование, светла душа и сърце на творец. Търси в красотата все още своя непомръкнал кумир. И страда горчиво, когато някой я осквернява. У него живее вечният порив към красотата и възродителната пролет:

 

Събуди ме в прохладните утрини, майко -

в несъбудени ранни зори:

искам слънцето, слънцето светло да видя

и далечните сини гори!

 

                      ("Пробудни песни")

 

Но не святата майчина ласка събужда на 22 април 1925 г. в три часа на разсъмване поета. Трите цивилни лица, които го вдигат за обществена справка, го повеждат под конвой. Той тръгва за последен път по софийските улици не за вдъхновена разходка с Дебелянов и Гео Милев, а със своите убийци.

  ПОЕЗИЯТА Е КОНВОИРАНА;

  КАКВА СТРАШНА ГЛЕДКА!

  КАКВА СТРАШНА ТЕМА!

  КАКВА ТРАГИЧНА ИСТИНА!

  Убийците - преки и косвени - "не знаят" това. Те са го преследвали дълго. Макар че е добър конспиратор, те винаги са попадали на дирите му, които винаги ще имат какво да разказват. Най-малкото това, че времето, в което живеем днес, с всеки изминал ден започва да напомня за времето на Христо Ясенов. Сходствата са твърде много...

  Политическото дело на Христо Ясенов (Христо Туджаров) е несъмнено и общопризнато. Падат една след друга догма след догма, в това число и догмите, които отричат символизма. Всяко истинско изкуство има място в естетическия живот на нацията, а днес повече отвсякога поезията на Ясенов се нуждае от нов прочит, за да възсияе той пред нас такъв, какъвто е бил:

    ...стихиен, шеметен и горд,

   стихиен, шеметен и щедър...

 

Автор: Анита Коларова, в-к ДУМА, 13 декември 2014 г.

 

 

Христо Ясенов е роден на 24 декември 1889 г. в Етрополе, записан с имената Христо Павлов Туджаров. Завършва гимназия във Враца (1907). През 1907 е приет да следва в Художественото рисувално училище в София.

В края на 1909 г. приятелят му Б. Хаджибончев го представя на Антон Страшимиров, който, възхитен от стиховете му, го привлича за сътрудник на литературното списание "Наш живот" (с псевдоним "Наблюдател" през 1910-1911 г.). Страшимиров измисля и псевдонима Христо Ясенов, с който младият поет става известен в литературните среди.

През 1913 г. отказва да стане член на Съюза на българските писатели (избран е посмъртно през 1945 г.). Участва в Балканската (1912-1913) и Междусъюзническата (1913) война. През 1914 г. постъпва в Школата за запасни офицери в Княжево, след което е старши подофицер в Орхание (Ботевград). Участва и в Първата световна война (1915-1918) като взводен командир в Сърбия и на Южния фронт, където е произведен в чин поручик (1917).

През 1919 г. се завръща в София и същата година завършва Художественото рисувателно училище. От 1919 г. е учител по рисуване. Тогава става член на БКП и започва да издава с Крум Кюлявков списание "Червен смях". По това време се запознава и с Христо Смирненски.

В края на 1922 г. Ясенов заболява от туберкулоза и лежи няколко месеца в санаториума в Искрец.

От 1923 г. поддържа връзка с Военната организация на БКП. След потушаването на Септемврийското въстание (1923) е член на редакционната колегия на "Бюлетин на общия помощен комитет за подпомагане на пострадалите от фашизма". От края на 1923 г. е привлечен за сътрудник на военнотехническата комисия към Централния комитет на БКП.

На 20 март 1924 г. Ясенов е интерниран в Горна Джумая (Благоевград). Във в. "Развигор" се появяват протестни декларации на български интелектуалци срещу задържането на поета (Nr 136 от 29 март и Nr 137 от 5 април) На 30 март 1924 г. литературна задруга "Хиперион" провежда четения в подкрепа на Ясенов. Протестни материали се появяват и в редактирания от Йосиф Хербст вестник "АБВ". Калина Малина, Крум Кюлявков, Илия Бешков, Александър Балабанов и др. публикуват свои текстове в негова защита (в "Развигор", "Звънар" и "Ек"). На 4 април 1924 Ясенов е освободен.

След атентата в църквата "Св. Неделя" в София, на 22 април 1925 г. е арестуван. Първоначално е отведен в училище "К. Фотинов", по-късно (10 май 1925 г.) е преместен в Дирекция на полицията. Обявен е за безследно изчезнал.

Публикува стихотворения в "Наблюдател", "Наш живот", "Смях", "Звено", "Червен смях" и "Везни". Автор е на единствената стихосбирка "Рицарски замък" (1921), която излиза като Nr 1 в замислената от Гео Милев библиотека "Книги за малцина".

 

 

Свързана публикация:

 Христо Ясенов – рицар на златната лира

https://probuzhdane.blogspot.com/2022/12/blog-post_71.html      

 

 

 

вторник, 20 декември 2022 г.

Възможна ли е дебандеризация на Галиция и нужна ли е Западна Украйна на руския свят ?! – Светлана Замлелова

 

Основната грешка на Русия по отношение на Украйна е искреното й неразбиране за същността на държавата, възникнала след 1991 г. на територията на бившата Украинска ССР. Неоспорим факт е, че днешната постсъветска Украйна е бандеровска страна.

Какво се случи след 91 г.? Маргиналните бандеровски фашизирани същества от Галиция (Западна Украйна) които съветския социализъм бе изтикал в дълбокия ъндърграунд, изпълзяха на светло и подпомагани от новата държавна националистическа политика на Украйна, пренесоха и разпространиха садистичната си идеология из цялата страна. Като след майдана през 2014 г. превзеха дори руските и рускоезични южни и източни области на Украйна. Някога в лагерите “Талерхоф” и “Терезин”, галицийците е трябвало да избиват собствените си роднини, съседи и приятели – русофили, за да оцелеят. Брутални времена са били. С такива методи властите на Австро-Унгария са унищожили русофилията в Галиция преди 3 века. Всеки жител на Западна Украйна, който е отстоявал православното си руско самосъзнание, е бил убиван от притиснатите да го направят негови роднини. Да уточняваме ли кой пък кой 2 века по-късно организира антируските, антиеврейските и антиполски погроми в Лвов?

С по-късната поява на ОУН-УПА селектирането на „правилните украинци“, чрез избиването на „излишните“ такива, продължи: онези, които не са достатъчно жестоки, бяха елиминирани. От люлката тези хора са обучавани да потискат състраданието в себе си. Всички са чували историите за ужасите на Хатин или Волин, патологичната жестокост на бандеровците не може да не шокира. Но тази жестокост не е случайно или генетично явление. Тя е методично възпитавана.

След разпадането на СССР галицийските бандеровци не само надигат глави от дупките си, където съветския социализъм ги беше наврял, но и плъзнаха в Централна Украйна, която им е чужда, смазвайки я и подчинявайки я. С други думи, днешната постсъветска Украйна е бандеровската нацистка организация ОУН, която се легализира до нивото на държавна идеология. И сега галисийските бандеровци от западното ъгълче на Украйна си създадоха своя държава на територията на цяла Украйна.  И тази държава изобщо не е братска на Русия държава. Това трябва да се разбере ясно, за да не продължаваме ние, руснаците, да таим илюзии в момента.

 Скоро след смъртта на Сталин комунистическата номенклатура в Украинска ССР започва тихомълком и прикрито да възстановява бандеровската ОУН. Право го до такава степен, че до 70-те години на миналия век партийното и икономическото ръководство на Западна Украйна се състои главно от бивши членове на ОУН.

При залеза на съветската власт се случи паметното събитие за всички – създаде се “Рух” официално упълномощена националистическа организация, наследник на бандеровската ОУН. С участието на Леонид  Кравчук, по-късно депутат на Върховния съвет на Украинската ССР, член на Политбюро на ЦК на Комунистическата партия на Украйна, а по-късно и председател на Върховния съвет на Украинската ССР и първи президент на Украйна. Срещата в Беловежката гора през декември 1991 г., на която се взе решението за разпускането на СССР, е организирана по инициатива на украинската страна. Кравчук лично заявява това в интервю през 1992 г., като в същото време казва, че Украйна е тази, която задава тона на тази злощастна среща. И Елцин, който има пълномощно от Горбачов, подписва Беловежкото споразумение, защото Кравчук отказва да подпише заместващия обединението СССР съюзен договор. Става ясно, че още тогава Украйна е била решила не само да се отдели от СССР, но и най-накрая да се заеме с осъществяването на дългогодишната мечта на украинските националисти – създаването на собствена еднонационална държава. Подчертаваме: не украинска държава, в която половината население не се счита за украинско, а държавата на украинските националисти – еднонационална.

Между другото, имената на младежките групи на ОУН – „Сто храбри младежи“ и „Сто храбри момичета“ – веднага предизвикват в мислите друго нелепо и чуждо на руска Украйна име – „небесна сотня“.

 Тараскин припомня да онези  „Стотината смели младежи“ от Галиция, които през 1944 г. „шпионираха танковия резерв на съветските войски от 1-ви Украински фронт, разположени в Тучинската гора и насочваха немските самолети върху тях“. Но щом тази банда непълнолетни военнопрестъпници бе сгащена и обградена от съветските войници, членовете й хварлиха оръжията си и започнаха да крещят, че са деца. И отново се сещаме за Майдана и нацизираните младежи-убийци, които щом ги арестуваха, крещяха до небесата, че са „деца“. Искам да кажа, че тия майдански тактики през 2014 година не бяха нито случайни, нито спонтанни. И не са измислени от американците.

 Книги като тази на Ю.В. Тараскин (а има много такива с безброй исторически свидетелства) са полезни с това, че позволяват да се разбере следното: всички атаки на украински политици и обикновените граждани от Западна и Централна Украйна по темата „никога няма да бъдем братя с вас руснаците“ изобщо не са емоционални изблици, не са и плод на лошо образование. Те прекрасно знаят, че някога са били част от руския народ и свят и че половината им народ в момента продължава да е такъв. Но когато руските лидери говорят за братския народ, украинците само се смеят: Защото побратимяването им с Русия принципно не е включено в техните бизнес-национални планове. Когато през 91 г. след упорита и методична работа по въпроса, те накрая откъснаха такова огромно парче от Русия, населено с руснаци… не го направиха, за да се слеят по-късно със същата тази Русия в братска прегръдка.

Когато мислим, че сме измамени от американците, които са заблудили и примамили нашите украински братя, ние се самозалъгваме.

В Украйна, където всичко отдавна е объркано, има, разбира се, много измамени. Но не от американците и не днес. Тази измама бе налагана силово толкова дълго, че отдавна вече се е превърнала в мироглед, във философия, в начин на мислене. Хората в Западна и Централна Украйна наистина вече не се нуждаят от никакъв „руски свят“. Всичко, за което ние се хвалим с патос, им е чуждо и дори отвратително. Нашите ценности са им чужди и неразбираеми. Не им трябва Денят на победата, не им трябва Пушкин, не им трябва Чайковски. Ние с нашата история и нашите постижения сме смешни за тях. Те са сигурни, че нямаме нищо, че никога нищо не е създавано в Русия, че живеем в колиби…

Те имат баща – Бандера и майка – Украйна. Има също и десетина скръбни песни за кървавата борба с московчаните. Всички те идват от Галиция, от родината на ОУН-УПА и Бандера. И проблемът на Украйна не е в някакъв си абстрактен фашизъм, а във факта, че възродената нацистка ОУН, подкрепяна от Запада, след 1991 г. се опита да се утвърди на цялата територия на бившата Украинска ССР, използвайки стария опит на бавдеровците. В момента те се опитват да превземат идеологически и културно с огън и меч Изтока и Юга на Украйна, които са руски.

 Така например Тараскин пише: „Сред населението по селата методично и педантично се извършваше политическа работа за просвещаване на хората в идеите на ОУН-УПА и с нея се занимаваха политическите работници на ОУН, като за всяка категория население речите бяха различни: отделно за мъжкото население, отделно за жените, а също и отделно за момчетата и момичетата. В това промиване на мозъци с идеите на нацизма им помагаха всички свещеници на галисийската униатска църква, които агитираха селското население в проповедите си, че трябва да се подчинява на своите защитници от ОУН-УПА, тъй като те носят свобода и право на земя. Тараскин, като съветник, внедрен в движението на Бандера, е видял тези процеси със собствените си очи, след което е описал подробно структурата на организацията на бандеровците. Не се ли случва и сега същото в Украйна от 1991 г. насам?

Това, което вече 31 години тече в Украйна и ние наричаме пропаганда, зомбиране, промиване на мозъци и репресия срещу руското население, всъщност е политическа работа по дългосрочна програма за убеждаване на населението в идеите на ОУН-УПА.

 Напълно фалшифицирани учебници по история, чудовищно-брутални русофобски анимационни филми за деца, ужасяващи детски лагери, в които от 7-годишни децата се подготвят за „войната с московчаните“ и заместването на забранената в Украйна руска висока култура със селска, безвкусна естетика – американците, разбира се, подкрепят всички тези евтинии и боклуци с пари, но оригиналните идеи са си местни, украински. Агресивна езикова политика, налагаща на всички граждани да говорят един примитивен регионален западен полско-руски диалект, издигнат в ранг на държавен език и, упорито, последователно и войнствено превземане на църквите на Московската патриаршия. Така се е работело с хората в Галиция през 30-те и 40-те години. Сега тази агресивна националистическа политика се е прехвърлила върху цяла Украйна. Това е ОУН и неговите извратени стремежи, това е мечтата на Степан Андреевич Бандера и виждаме как тя е в процес на осъществяване.

Възможно е да арестуваме и осъдим Порошенко и Яценюк, Турчинов и Корчински, Зеленски и Арестович. Имаме възможността да унищожим с ракети всички оръжейни арсенали на киевската шайка. Ние ще напечатаме нови украински учебници по история. Но потомците на Бандера от Западна Украйна никога няма да станат част от „руския свят“, защото когато казваме „нашите дядовци са славни победители във Великата отечествена война“, те пък си спомнят за своите дядовци – бандеровски нацисти. И техните дядовци не просто се криеха по горите като плъхове, не просто масово колеха жени и бебета и изгаряха живи червеноармейци, а с тези чудовищни инструменти всъщност работеха за изграждането на своя собствена държава, различна от Русия и противоположна на Русия. Възможно е да се извърши демилитаризация и дори денацификация, но дебандеризацията вероятно няма да се получи. Ще бъде възможно тя да се спре, да не се разпространява на изток и юг, дори да се върне обратно в Галиция, но едва ли ще бъде напълно унищожена. Не за това дядовците им гниха в землянките и избиха милиони несъгласни с тях свои съграждани- украинци.

Не знаем как ще завърши специалната военна операция и какви са плановете на руските власти по отношение на развитието на Украйна, но едно знаем със сигурност: ние, руснаците не искаме да имаме нищо общо с изродите – мутанти от Галиция, с тези горди носители на Идеологията на Бандера. Нека си се отделят в своя малка държава със свой държавен език, заобиколени от паметниците на Бандера, Шухевич и всички останали масови убийци по света, нека тренират с дървени картечници на дървени коне, как завладяват Москва, нека забравят имената на Пушкин, Ленин, Ватутин, нека си живеят в блажената увереност, че огромната страна Русия ревнува малка Галиция заради тоалетните и хладилниците. Нека правят каквото си искат и да мечтаят за каквото си решат. Нека пишат в учебниците си, че са победили Русия във войната през 2022 г., нека правят филми за нея и да рисуват комикси.

 

Нека. Стига достъпът до Русия и Украйна да им бъде забранен завинаги!

 

 

Източник: informiran.net, 25 април 2022 г.

 

Оригиналната статия тук: https://www.fondsk.ru/news/2022/04/23/vozmozhna-li-debanderizacija-i-nuzhna-li-russkomu-miru-galicia-56033.html   

 

 

 

 

сряда, 14 декември 2022 г.