ПО СЛЕДИТЕ НА СПРЯЛОТО ВРЕМЕ

 

 

Преди пет-шест години написах специален пост за фашизма в България. Усещах, че има фашизъм, а сега не знам дали има друго, освен фашизъм. 

Наясно съм с научните определения за фашизъм, но аз си мисля, че съм поет и съм в правото си да използвам и метафори – отвъд думата, отвъд свастиките и лозунгите, отвъд всички фашизми и тоталитаризми.

Страшното е, че времето спря. Времето за мен спря и замръзна преди близо четирийсет години. Тогава – в началото на така наречения демократичен преход, се заложиха основите на спрялото време. Времето замръзна в омраза, в настървение един срещу друг, в непоносимост и на това преспокойно може да му се казва и фашизъм, и изпепелени надежди. Спрялото време е пепел.

Времето на омразата спря и се отля в различни партии. Колко сме ние, българите – половин мравуняк сме, и нима не беше ясно, че партиите всъщност бяха отломки от винаги съществувала, единна и тоталитарна човешка жажда за власт.

Партиите в България са по своята същност тоталитарни партии. Щом произведохме по партийна линия божества като Ахмед Доган, Андрей Луканов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Борисов и щом Сергей Станишев стана началник на социализма в Европа, значи си заслужаваме спрялото време. Нашата неподвижност, ошашавеност и неспособност да се ориентираме в ситуацията доведе до парализа и избута на върха на държавата гнили идоли.

Фашизъм ли е да признаеш мускула за първенствуващ пред мозъка? Според мене е безсилен, глупав фашизъм.

Фашизъм ли е да поставиш парите и властта на мястото на слънцето и да гледаш с презрение на обикновения и изгубен в бита и в бедния си живот човек? Според мен това е нещо като фашизъм.

Фашизъм ли е да твърдиш, че сме в Клуба на богатите, а голяма част от нас да са в опиканите и одраскани подлези на живота?

Фашизъм ли е да наложиш най-тежката цензура, каквато някога е имало в България?

Фашизъм ли е да купиш телевизиите и радиата и оттам да показваш единствено чучела на продажността?

Какво е, ако не пълно безхаберие и идиотщина, да вдигнеш ръце и да избягаш от отговорността за възпитанието на младите. С очите си видях как българското училище от добре работеща структура се превърна в джунгла. И с очите си видях как родителите взеха на абордаж училището.

Как се нарича държава, в която няма ред, законност, здравеопазване за обикновения човек?

Как се нарича държава, в която пътищата или не водят за никъде, или са разбити и откраднати? Да си откраднеш пътищата е голям фашизъм в метафоричния смисъл на думата. И в неметафоричния - също. И наистина е безпътица на времето. Време без изход.

Фашизъм ли е да извадиш корените и да отмиеш почвата на българската литература и култура и да я превърнеш в подражание и имитация?

И има ли по-голям фашизъм от това , да гледаш как българите изчезват и се стапят, и да си свирукаш, докато летиш към някоя синя лагуна и далечен рай?

Сигурно има и други гледни точки, сигурно има и други мнения, но аз живях в спряло време и доколкото мога, свидетелствам за това.

.

Николай Милчев, 18.08.2026

 

 

 

 

 

Епизоди от историята на реабилитацията на крайната десница и фашизма в България

 

 

Реабилитация, извършена след 1989 г. от „десни“ политици, често „умерени“.

Сигурен съм, че ще можете да добавите още.

 

🟫 1990 г.: основани са Българската национално-радикална партия (БНРП), прочула се с протестите срещу връщането на имената на българските турци;

 Българският национален съюз (БНС), чиито шпицкоманди действат и до днес, и чиито издателства, напр. „Еделвайс“, са редовни участници в различни панаири на книгата;

 Българският демократически форум (БДФ), обявил се за идеен наследник на изрично фашистката и антисемитска организация Български национални легиони (1932-44).

🟫 1992 г.: Братската могила в Борисовата градина, погребала костите на 17 български антифашисти, е официално призната за войнишки паметник, но същевременно цветната алея, водеща към нея, е окончателно заличена по времето на кмета Александър Янчулев (СДС).

🟫 1997 г.: на предсрочните избори БДФ се коалира със СДС и други десни партии в ОДС, вкарва 9 народни представители и излъчва двама ключови министри – Муравей Радев (финанси) и Васил Гоцев (правосъдие).

🟫 1998-1999 г.: „граждански патрули“ на ВМРО срещу „ромската престъпност“.

🟫 2000 г.: депутатът Дянко Марков (ОДС/БДФ) от парламентарната трибуна нарича „вражеско население“ депортираните в лагерите на смъртта 11 000 евреи от окупираните от България територии в Гърция и Югославия по време на ВСВ; и досега българската държава не е поела отговорност за тяхното изтребление.

🟫 2002- г.: антисемитска публикационна и публицистична дейност на бившия главен редактор на в-к „Демокрация“ (СДС) Волен Сидеров.

🟫 2003 г.: провежда се първото шествие в памет на про-нацисткия ген. Христо Луков; властите и до днес не са намерили начин да забранят т.нар. Луков марш, който в последните години привлича неонацисти от цяла Европа.

🟫 2005 г.: основана е партия „Атака“, която директно влиза в Народното събрание с 21 депутати.

🟫 2011 г.: нападение срещу софийската джамия Баня башъ по време на петъчна молитва, извършено от активисти на „Атака“ и други десни формации; 

 🟫 по предложение на проф. Вили Лилков (ДСБ) Столичният общински съвет приема решение да се издигне паметник на противоречивия кмет на София инж. Иван Иванов, съдействал за интернирането на хиляди софийски евреи и по чието време ключови булеварди в столицата носят имената на Хитлер (Е.Георгиев) и Мусолини (Витошка).

🟫 2013 г.: Демократи за силна България се явяват на избори в коалиция с БДФ.

🟫 2014 г.: основан е Институтът за дясна политика, включващ светила като Георги Харизанов, Калин Янакиев, Петър Николов-Зиков, Кристиян Шкварек, Тома Биков и Нойзи Цветков – институтът става основен проводник за прокарването на „традиционните ценности“ по западен тертип;

🟫 евродепутатът Андрей Ковачев (ГЕРБ) кани Дянко Марков в ЕП.

🟫 2017 г.: крайната десница идва на власт: Обединени патриоти (ВМРО, НФСБ, Атака) се коалират с ГЕРБ; премиерът Бойко Борисов (ГЕРБ) и вицепремиерът Валери Симеонов (НФСБ) се шегуват с нацисткия поздрав, при това споменавайки Холокоста.

🟫 2020 г.: опит аудитория в Софийския университет да бъде наименувана на проф. Богдан Филов, министър-председател и регент преди 1944 г., известен със симпатиите си към нацисткия режим.

🟫 2022 г.: начало на военната агресия на Русия срещу Украйна – безчет евроатлантици се прехласват по батальона Азов и игнорират реабилитацията на Бандера;

🟫 водещи български историци излизат със становище, което инсинуира, че в периода 1923-1944 г. фашизмът е по-скоро маргинално явление в българския политически живот.

🟫 2023 г.: общински съветници от Демократична България внасят предложение да се преименува уличката в Люлин, носеща името на българската еврейка антифашистка Даниела Якова, убила Луков; еврейски организации успешно се противопоставят на намерението така, както са осуетили и паметника на инж. Иванов.

И т.н.

Но не, виновни са „Путин“, „Даниил“ и „ислямомарксистите“.

.

Огнян Касабов,  10 август 2026 г.

.

.

 .

.

 

 

Класовият характер на политическата партия

 

 

В своята статия Панко Анчев поставя въпроса за класовия характер на политическите партии и причините за кризата на съвременната политика. Според автора отказът от класова идентичност е довел до обезличаване на левицата, отслабване на политическото представителство и засилване влиянието на капитала върху държавата и обществото.

 

Политическата партия е организация на хора от една и съща класа и съсловие и с еднакви политически убеждения с цел политическо изразяване, осмисляне битието на класата и реално осъзнаване състоянието на живота и ролята й в обществото. Партията изразява, но и осъзнава и обозначава съответната класа, формулира нейното класово съзнание и поставя целите, към които партията трябва да се стреми. Чрез партията класата се афишира в политиката и вече става част от борбата за власт и управлението на страната. А партията въвежда класата в политическия свят и й дава вече и формално право да претендира за власт и промяна на политическата система.

Класата няма нужда някой да я защитава; тя има нужда някой да я изразява и да озвучава нейните политически претенции.

Трябва да се прави разлика между класа и социална група.

Класата е еднородна по съзнание група от хора, живееща според един и същ начин на живот, породен именно от принадлежността им към групата. От тук и съзнанието е общо. Тези хора си поставят едни и същи социални и политически цели. Еднакво е и отношението й към властта и собствениците на средствата за производство и на капитала.

Принадлежността към класата зависи от отношението на личността към собствеността предимно върху средствата за производство, но и от начина на разпределение и преразпределение на благата. Тази принадлежност е достатъчно силна, за да формира у отделните личността привързаност и солидарност към другите принадлежащи на съответната класа. Няма значение дали тази принадлежност е осъзната или е спонтанна. Тя във всички случаи и инстинктивна и показва неизбежността на класата, нейния обективен характер и силата на сцепление, която носят в себе си нейните членове. Това не е солидарност по имуществен признак. Т. е. бедният да е близък с бедния, а богатия с богатия. Тук действа класовото чувство, което е много силно и неотменно. То е по-силно, когато е осъзнато и е подчинено на постигането на някаква съществена политическа цел. Но и без да е осъзнато е живо.

Отношението към собствеността и властта определят поведението на класата. Тези две притегателни сили й дават живот, сили, дисциплина, социална енергия и реално присъствие в обществото. И формират в нейните членове по-силно или по-слабо класово съзнание. То може да се афишира, но може да бъде незабележимо дори за този, който го притежава. Защото за да разбереш, че си класово осъзнат, е нужно да ти бъде внушено и обяснено, защото тогава то придобива нов смисъл, значение и функция в битието на класата и на отделните й членове.

Класата е съставна част от обществото и доказва неговата вътрешна противоречивост, произтичаща от различното отношение на неговите членове към собствеността. Обществото в Модерната епоха (особено!) не е и не може да бъде еднородно. То е в състояние на постоянна гражданска война, пораждана от конфликтуващите класи. Щом класите мотивират своето поведение според отношението към собствеността и властта, те не могат да живеят в мир и разбирателство.

Партиите са политическите организатори и ръководители на класите. Без партия всяка класа остава аморфна, неорганизирана и политически слаба. А без класа партиите са обществени организации с фалшиви политически амбиции. Партията е политически изразител на класата, а не обикновена формация, събрана за участие в изборите. Тя не е в състояние да изгради и защити своя идеология и съобразно идеологията да ръководи хората, които са в нея и с нея. Партията постоянно работи за класовото осъзнаване на своите членове, формира техния мироглед, организира ги така, че те да знаят каква е най-важната им цел в политиката и как да я постигнат.

Подчертавам: истинската партия е класова. А политическият живот в едно общество е реално и функционално, когато партиите изразяват политически класите. Тогава и постоянната гражданска война, породена от антагонистичните противоречия между класите, придобива друг вид. Партиите не позволяват стихийност в нея, а водят хората не към анархия, разрушения и безредици.

Класовата борба е подтикът към гражданската война. Тази борба не стихва нито за миг; тя приема различни форми. Когато класата не е осъзната “в себе си” и “за себе си” борбата е стихийна, неорганизирана, хаотична, разрушителна и без намерение за съзидание – тогава не се забелязва, че е класова, а само като някакво недоволство и хаотично освобождаване на енергия. И не се постига нужния ефект и резултат.

Такъв е политическият живот днес у нас и в Европа !

Тези, които настояват за социална справедливост, не знаят как да я постигнат. Още по-лошото е, че като не знаят, никога няма да я постигнат. Защото справедливостта не се постига с някакви словесни разбирателства, а с политическа борба. Политическата борба трябва да е осъзната, с класово съзнание и да е ръководена от политическа партия, изразяваща идеите на борещата се класа.

Либералите излъгаха, че партиите не са класови, а общонародни, защото изразявали и защитавали интересите на всички хора. Но като изразяват интересите на всички и не са класови, защо наистина са толкова много? Защото всяка по малко изразява нещо от интереса на тези хора? Или защото хората са много и се нуждаят от по-голям брой изразители? Не, то е, защото политическият живот е нереален, лъжовен, поставен върху нестабилна основа.

На тази лъжа се вързаха левите. Те се отказаха от себе си и от класата, която се нарича “пролетариат”, уж за да “защитават интересите на бедните”. Затова т. нар. “леви” не се наричат нито комунисти, нито социалисти, а само леви, защото нямат автентична идентификация, свое класово съзнание и действена идеология. Бедните не са класа, поради което не могат да бъдат организирани политически нито като бъдат държани бедни или направени по-бедни, а още по-малко, ако бъдат изведени от бедността и им се осигури по-заможен живот. Защото бедни еднакво могат да бъдат и тези, които нямат никаква собственост, и тези, които притежават някакви средства за производство. Бедността не е класов признак и политическия й смисъл е много по-различен от класовия.

Защото тогава да е чудно, че т. нар. “леви” изгубиха партията си, а тя изгуби членовете си!

Но класата съществува независимо глупостта, политическото бездарие и продажност на тези, които уж трябва да я изразяват и политически да осмислят нейното битие. Съществува, но не изпълнява историческата мисия, която й е възложена. Това е изключително тежък проблем, който ерозира напълно обществото, лишава го от политическо съзнание и го профанира напълно. Капиталът се възползва от политическия вакуум и успя да завладее напълно държавата и обществото и да утвърди своя ред – и то за дълго. Той втълпи на политиците, че обществото е безкласово. И това е напълно достатъчно да бъде свободен от всякакви ограничения.

Капиталът у нас е практически безконтролен. Дори и държавата с нейните закони и правила не може да го ограничава, когато политическите партии не са критични и подозрителни към него. Те не са класови, а реално отношение към капитала може да има единствено класовата политическа партия, която изразява враждебна нему позиция. “Общонародната партия” и особено тази, понеже защитавала бедните, се мъчи с думи да легитимира себе си. В политиката думите значат много и играят огромна роля, ала бързо се изхабяват, ако не са подкрепени с дела и конкретни действия. Пък въпросът за характера на партиите е, така да се каже, екзистенциален за политиката и за състоянието на държавата. Упадъкът на нашата, пък и на европейската държава изобщо, се дължи и на изопачаването на реалностите в политиката, за да бъде лесно да се манипулира обществото, да бъде то лъгано и така целият народ бъде държан в робско подчинение.

Не вярвам обаче скоро всичко това да се промени и политиката да приеме автентичния си вид – още повече политиката в ляво. Агонията, породена от глупостта и предателството на редица идеолози и лидери, ще продължи. Ще бъде тежко, всички ще чувстват, че в цялата тази работа има нещо лъжовно, нередно, неправилно, измамно, но няма да се опитат дори да я поправят.

.

Панко Анчев

Източник: Поглед.инфо, 29.05.2026

.

 

 

 

.