Драган Кортенски – горене в служба на идеала и непримиримост към пошлостта

 

Драган Николов Кортенски (Яне)  е известен професионален революционер, партизанин, АБПФК. Роден на 12 декември 1906 г. в с. Горановци, Кюстендилско. Още от ранна възраст проявява интерес към обществените процеси. Шестнадесет годишен се влива в редиците на младежкото революционно движение и става член на БКМС през 1923 г. През 1924 г. участва в пренасянето на оръжие и боеприпаси по един от каналите от Югославия за подготовка на въстание. От това време датират първите противоречия с баща му, който не одобрява неговата дейност.

Поради разкрития от полицията преминава в Югославия, а после е политемигрант във Франция (1924-27). През 1927 година в Париж е приет за член на БКП. Поради това, че няма издадена присъда, емигрантското ръководство на партията решава и той се завръща в България.  На село противоречията с баща му и преследването от полицията не спират. Принуден е да замине за Дупница, където работи за кратко време на различни места. След това с Костадин Лучански заминават за София. Коста започва като бръснар, а Кортенски започва работа като дърводелски работник във фабрика „Величко Тодоров“. Заради участие в политически акции, стачки и демонстрации в различни райони на София често е арестуван в полицията и уволнен от работа във фабриката. Поскъпването на живота, масовите уволнения, ниско платеният труд и увеличението на работния ден – ето проблемите до които се докосва стихията на Драган Кортенски.  С помощта на другари започва работа като работник във фабриката „Беров и Хоринек“ в Подуене. По партийна линия провеждат събрания във всички текстилни фабрики. Често участва в акции по разпространение на позиви, писане на лозунги по стените, разпространение на вестници , издигане на трибуни по определени поводи.  Член е на ръководството на Профсъюза на текстилните работници и на ръководството на ГК на РП в София (1929-30).

За организиране на публична демонстрация в с. Перивол (дн. Драговищица), Кюстендилско на 24 април 1930 г. по време на местния събор, е осъден на 3 години затвор. След 6-месечен престой в Кюстендилския затвор е освободен под  гаранция до разглеждане делото в Касационен съд.

След като присъдата е потвърдена, по решение на партията на 30.10.1930 г. преминава нелегално в Югославия. Престоява в затворите в Зайчар, Ниш и Белград за провеждане на следствие. През Загреб и Марибор югославските власти го изгонват в Австрия. Там по щастлива случайност, група от пет българи, сред които е Драган Кортенски попадат на Константин Мичев и български студенти, които първоначално ги насочват към „Червената помощ“ във Виена, а след това съдействат за изваждане на фалшиви паспорти като студенти. С влак през Полша в началото на януари 1931 година пристига в Съветския съюз като политемигрант. Учи в международната Ленинска школа на болшевишката партия. Взема участие в посрещането на Георги Димитров, Танев и Попов, след Лайпцигския процес. Тук той черпи от богатия опит на болшевишката партия, а в средите на българската емиграция участва в обсъждане на новите форми на непримиримата класова борба.  Известно време работи като стругар и бригадир в оръжеен завод в гр. Тула. При амнистията, януари 1938 година, у нас са помилвани хора с осъдителни присъди до три години. Така става възможно и по решение на Задграничното бюро на партията Кортенски се завръща с влак през Одеса  в България. 

Тъй като не е отбил военната си служба, на 6 май 1938 г. е изпратен като трудовак в село Българска поляна, Хасковско. По това време в трудови войски са насочвани „неблагонадежните“ за работа по изграждане на пътя към Одрин. Там са заедно със земляците Живко Тасев от с. Долно Уйно и Боян Игов от Кюстендил.  В Пета рота от Седма трудова дружина се запознават и служат заедно с Васил Демиревски, с когото и по-късно ще се срещнат по партизанските пътища при Църна трава.

В края на 1938 г. Драган се уволнява и прибира в родното си село Горановци. Още с пристигането си в България, той не само пропагандира мирните успехи на социалистическото изграждане в братската Съветска страна, но и разказва на съселяните си за колективната обработка на земеделската земя.  Известно време работи като дърводелец във Водния синдикат на с. Перивол под чуждо име, а след това в частна дърводелска работилница , отново там. Властите му забраняват да ходи в Кюстендил и селата от района. Но той успява да поддържа връзка с другарите чрез Иван Георгиев Димитров – секретар на Районния комитет на РП в Кюстендил, с когото се познават от работата им в София и с когото се среща само нощем. С жар се заема да съживи партийните организации в района.  Започна да събира младежи от селата – Стойне Лютов, Никола Кочев, Иван Цанев и др. от с. Перивол, Веселин Панев, Йордан Митев Радойн, Атанас Гъргаров, Тодор Стоянов и други от с. Горановци, Александър Шипаров, Кирил Петров Попов  от с. Ръждавица, Мирчо Митрев и други от с. Шипочано. Скоро изграждат Районен (средищен) комитет на партията със център в с. Перивол със секретар Иван Панев и членове Александър Шипаров и Драган Кортенски.

Дейността на Кортенски не остава незабелязана и на 28 септември 1941 г. полицията прави опит да го арестува. Той се измъква и преминава в нелегалност. За да потърси връзка по партийна линия на 12 октомври заминава с влак за София, прикриван от своя познат Симеон Димитров. Там е посрещнат от студента Любен Харалампиев (Щастливеца) от с Мазарачево, убит в края на 1942 г. в престрелка с полицията. До 7 ноември 1941 г. Кортенски не успява да установи нужния контакт и се прибира. Продължава да поддържа връзка с партийни и ремсови дейци. Укриват го ятаци в Перивол, Раждавица, Горановци и Мазарачево. Като нелегален в началото продължава да извършва организационна работа в Периволския район. Това е време на големи трудности и несгоди, породени от страха обхванал много хора да помагат на нелегалните. Постепенно намира нови ятаци в Ямборано, Стенско, Шипочано, Полетинци, Олтоманци, дори Кюстендил. Известна помощ в установяване на контактите по това време получава от Мирчо Пашалийски. През есента на 1942 г. се срещат с Асен Китанов, който бяга от войсковата си част в Гърция. С него се познават от 1939 г. и за известен период успяват да действат заедно, до заминаването на Китанов в София.

Същевременно от края на август 1941 г. в нелегалност е професионалният революционер Димитър Каляшки от с. Жиленци. Отначало е привлечен към военния център, после е инструктор на Софийския окръжен (1941-1942)  и Централния комитет на партията (1942-1943). Изпратен е в Югозападна България да окаже помощ за организиране на въоръжената борба на партийните ръководства в Кюстендилска, Радомирска, Дупнишка  и Пернишка околия. През лятото на 1942 година в Кюстендилско се завръща Кирил Велинов, който близо година е бил в югославски партизански отряд. Каляшки се среща и дълго беседва с него. Обсъждат възможностите да се използва опитът му. Чертаят план за създаването на местна въоръжена група, която да прерасне в отряд.  През пролетта на 1942 година в Кюстендилския край става опасен провал. Разгромени от полицията са околийските ръководства на партията и РМС. Арестувани са много хора. На практика организациите почти прекратяват дейността си. Провежда се шумен процес и една солидна група комунисти и ремсисти са хвърлена в затвора.  На няколко пъти Каляшки поръчва на Стоян Лудев да се срещне с Кортенски, да му предложи включване в новосъздадения партиен комитет, да чуе мнението и разбиранията му по предстоящите задачи. Кортенски, опасявайки се от провал, отказва да се включи, като държи задължително да се направи разследване в партийните среди за предатели. Имал е основания за предпазливост, но убийството на Каляшки, който се е заел вече с този въпрос, пречи да се случи това разследване. Настъпилият смут в редовете на партията и РМС се отразяват рязко отрицателно и отлагат във времето разрастването на масовата борба срещу фашизма.

В резултат на упоритите усилия на Стоян Лудев и на други другари през лятото 1943 г. връзката с Областния комитет в София е подновена  на среща с Здравко Георгиев (Камен) — началник-щаб на първа оперативна зона. Стоян Лудев – секретар на новосъздадения през юли Околийски комитет на БРП – Кюстендил координира установяването на връзките между първооснователите на партизанското движение в Кюстендилско.  На 12 ноември 1943 г. Кирил Велинов (Богословски), Иван Янакиев (Карпов), Боян Александров Михалков (Левски), Боян Савов Костадинов (Чуков), Мирчо Божилов Христов (Сергей) и Йордан Митев Яначков (Никифор) поставят началото на Кюстендилския партизански отряд в къщата на комуниста Саве Костадинов в Ломничката махала на село Полетинци и провеждат първата си акция срещу общината в с. Долно Уйно. На 23 ноември 1943 г. към отряда се присъединява Кирил Апостолов Тодоров (Китодар) от с. Горановци – секретар на РМС в гимназията. На 9  януари 1944 г. идват още  Мирчо Асенов Стойков (Ежов) от с. Долно Уйно и Сава Харизанов от с. Груинци, двамата школници, избягали от София. След тях пристига Кирил Николов Йорданов (Странджата) от Катрище.

Кирил Велинов се е срещал с Кортенски няколко пъти. По негови думи, за Кортенски младежите от с. Полетинци  били "луди глави" и той отказвал да идва при тях. Чак в края на януари 1944 г. Иван  Янакиев (Карпов) се среща с Кортенски. По негови думи разговорът им е бил драматичен. Иван му поставя въпроса, че той трябва да дойде в отряда. Кортенски отговаря: "Какви сте вие? Събрали сте се хлапаци, луди глави?!" И по-нататък, че на него партията му е поставила задачи, по които той работи. Затова в отряда няма да дойде. Тогава Иван му заявява, че в тоя момент няма по-важна задача от въоръжената борба и ако той откаже да дойде в отряда, ще играе оръжието, тоест заплашва го. Постепенно разговорът придобива по-легална форма. Иван се помъчил да убеди Кортенски, че те не са "луди глави" (най- големият Иван е на 25 г., а най-малкият Мирчо на 19 г.) и че не на своя глава са излезли партизани, а са получили одобрение от партийното ръководство.

Срещат се две личности с еднакви идеи, но с различни виждания за въоръжената борба. Единият е за активни въоръжени акции, другият повече за масова политическа дейност сред хората. В тая среща и двама стигат до вярното решение. И така в първите дни на  февруари 1944 г. в отряда идва нелегалният Драган Николов Кортенски (бай Яне), който е по-възрастен с почти 20 г. от всички останали и единствен с партиен опит. 

По инициатива на околийския партиен комитет в Шипаровата воденица, между селата Стенско и Ръждавица, отрядът се вижда в пълен състав от 10 партизани.  Изпълнена е една формалност - чрез гласуване Драган Кортенски е приет за партизанин. Поставен е на обсъждане въпросът за състоянието на отряда и неговите предстоящи задачи. За пръв път е поставен въпросът за командването на отряда. Решаването на тоя въпрос е преминало бурно. Тук излизат на открито отношенията между Иван Янакиев, Драган Кортенски и Кирил Велинов. Но партизаните успяват да избират първото си ръководство – Драган Кортенски за командир, Иван Янакиев за заместник командир и Кирил Велинов за интендант.

На 12 февруари 1944 г. в къщата на Васил Григоров Клявков (Коменданта) в с. Полетинци партизаните се събират отново. Драган Кортенски ги запознава с устава на  Народоосвободителните въстанически чети, донесен през 1942 от Асен Китанов. Командирът предлага да бъде избрано име на отряда и след обсъждане приемат името „Драговищица”. Преди да положат клетва, командирът предлага всеки партизанин да получи партизанско име. Партизаните приемат командирът Кортенски  да бъде техен кръстник. Той чете и текста на клетвата, а останалите повтарят. По предложение на Кортенски на това събиране учредяват партийна и ремсова организация в отряда. Комунисти, членове на партията са трима: Драган Кортенски, Иван Янакиев и Йордан Яначков. За партиен отговорник избират Кортенски. Всички останали без Сава Харизанов са членове на РМС. За ремсов отговорник с избран Кирил Апостолов. За Савата назначават известен изпитателен стаж, за да бъде приет в РМС. Предусещали са, че не му е мястото в отряда.  Определят се непосредствените задачи: въоръжаване и организиране на прехраната.

Истината изисква да кажем, че още на този етап се застъпват различни становища между Драган Кортенски и останалите, младежи с буйна кръв и смели помисли, произтичащи от сблъсък на виждания за задачите и методите на борбата. Особеностите на характера, надценяването на тежките условия на борбата, проявяваното понякога сектантско недоверие към своите другари не позволяват на Кортенски да намери винаги общ език с тях. Той не вижда достатъчно ясно качествените изменения сред младите бойци, от отделни слабости е склонен да прави обобщени изводи. Това, заедно с неспособността му да поеме своя дял от отговорността за късното създаване на отряда, са корените, които пораждат ненужни разногласия.  И ще се налага често Стоян Лудев, с неговия благ характер, загриженост за делото и с тактичност, да се намесва, за да изглажда противоречията.

Оформената окончателно партизанска единица пристъпва се към бойни действия, разгръща  политическа и организаторска работа сред населението. През февруари 1944 г. се провежда наказателна акция срещу фашисткия лакей и агент Милан Пашата в с. Полетинци и акция по изземване на укрити крадени вещи от окупираните земи в къщата на фелдфебела от царската армия Рангел Болюбашията в Ломнишката махала на с. Политинци.

С голям политически ефект е извършената на 19 март 1944 г. акция в с. Берсин (само на 10 км от Кюстендил).  Първоначално партизаните се настаняват при стария ятак на Кортенски в с. Багренци – Димитър Разсипийски, откъдето се прехвърлят при ятака Георги Зарев от с. Берсин.  Превземат общината, изгорена е общинската архива, проведен е общоселски митинг, селяните са призовани да не дават жито и вълна на фашистките управници. От пощата са конфискувани наличните пари за нуждите на отряда. От общината са иззети 10 карабини, около 400 патрона, пишеща машина, циклостил, с което се подобрява печатната база на съпротивата.  

При похода на Войнишкия партизански батальон „Хр. Ботев" и на батальона „В. Левски" от Трънския партизански отряд през Кюстендилска околия (края на март 1944) Драган Кортенски и част от кюстендилските партизани тръгват с тях.  В Църна трава и Кална те се срещат с представители на Главния щаб на НОВА, I-ва ВОЗ, партията и РМС и получават оръжие. Около 20 април оперативното и партийно ръководство на съпротивата отсяда в с. Радовница – Македония и изслушват отчет на Драган Кортенски за дейността на кюстендилските партизани. Георги Чанков поставя предстоящите задачи, а ръководството на зоната придава седем души стари партизани от Трънския отряд под ръководството на Борис Ташев (Вельо), тогава зам. комисар на Трънския отряд, като временен инструктор към Кюстендилския партизански отряд. Драган Кортенски провежда отделен разговор с Боян Българанов по задачите на партийно-политическата работа. Недвусмислено показва, че в тази област ще бъде по-полезен. Пред него прави предложение как да се конструира ръководството на отряда.

 При завръщането си в пределите на България, групата под ръководството на Драган Кортенски води боеве при с. Кутугерци и с. Чудинци, дава 3 жертви и двама ранени, а Сава Харизанов е пленен, става предател и в последствие нанася много вреди. Анализ на ситуацията не е направен, поне няма такива данни. Защо ? Защо е освободен непознатия водач от Долно Тлъмино до Котугерци, защо е разрешено на предателката да излиза и се отклонява от своя дом ?

След завръщане в отряда веднага се пристъпи към реализиране на задачите, поставени от щаба на Първа оперативна зона. От  м. май започва масовизацията на отряда и в следващите месеци той се превръща в сериозна бойна единица.

На 12 май в Китовата махала на с. Полска Скакавица се изграждат две чети на отряда: „Георги Димитров" и „Александър Стамболийски" и свързаната с това  реорганизация в ръководството. Партийно-политическата работа получава съвсем нова насока.

На 17 май в махала Кръстовска в Горановци се провежда знаменитата партийна конференция, която има решаващо значение за разгръщането на борбата през следващите месеци. Конференцията е по инициатива на Борис Ташев, Стоян Лудев и Емил Шекерджийски. Тя е преломен момент в живота и дейността на околийската партийна организация. Борис Ташев (Вельо), инструктор при Първа ВОЗ огласява решение на щаба за промени в ръководството на отряда, с което за командир е определен Кирил Велинов  (бай Георги), за зам. командир Боян Александров (Левски), за политкомисар Мирчо Асенов (Ежов), заместник-политкомисар и секретар на партията в отряда - Славчо Венев Ангелов (Бойчо). Интендант на отряда — Боян Савов (Чуков). Секретар на РМС в отряда - Георги Конярски (Жаров). По думите на Добри Григоров, който е довел на конференцията Раденко Видински и Мария Захариева, Борис Ташев е направил обстойна оценка на Драган Кортенски като командир на отряда. Още в с. Радовница Владо Тричков има много забележки към Кортенски. Това обяснява защо Борис Ташев е изпратен със задача да реши въпроса за смяната на командира.

На конференцията Драган Кортенски е натоварен за отговорник от отряда за партийно-политическата работа в цялата околия, а Кирил Апостолов (Китодар) — за ремсовата работа.  Околията се разделя на четири организационни партийни района, във всеки с по един партиен и един ремсов отговорник.  На всяко второ и шестнадесето число на месеца отговорниците се отчитат пред секретарите, а в края на юни в къщата на Никола Илиев – Капитана от  с. Мазарачево се провежда нова околийска конференция на партията и РМС с участието на двете ръководства и на всички партизани. На тази конференция е дадена висока оценка за извършената партийно-политическата работа в околията и на започналия бърз подем. Сбирки за отчитане на отговорниците по райони са правени и в къщата на ятака Яначко Зарев в с. Косово, при Стамен Болюбашията към с. Злогош, отново в Мазарачево

От този момент Драган Кортенски се занимава с това, което най-много му допада – политическата работа с хората. Само за три-четири месеца партийно-политическата работа в околията рязко се променя. Тя придобива организиран, масов и настъпателен характер. В борбата се включват стотици нови хора, изграждат се партийни и ремсови организации в повечето от селата. През юни и юли се работи за повсеместно изграждане и въоръжаване на бойни групи по селата, те започват да провеждат акции на различни места. Постепенно се подготвя почвата за изграждане на нови комитети на ОФ по места. Увеличава се числото на ятаци и помагачи, които се превръщат в здрав тил на отряда. Предателите и изменниците са стреснати, срещу тях се организират наказателни акции.  Драган Кортенски има определен принос в акцията за събирането на пари за нуждите на отряда чрез заем от заможни и патриотично настроени хора, които да внасят ежемесечно определена сума, а след победата е и своеобразен  гарант тези пари да бъдат върнати и това обещание наистина  е изпълнено. Околийският партиен отговорник Кортенски и щабът на отряда организират акция с изпращане на писма – заповеди до всички кметове и кметски наместници в околията с предупреждение да напуснат длъжността си или да останат, но да служат на съпротивителното движение. Емил Шекерджийски, ръководител на партийната работа в Кюстендил изпраща по пощата нови предупредителни писма до всички началници на учреждения и техните заместници, както и до по- видните фашистки първенци в града с подобно съдържание.

 На 8 юли 1944 г. войскова част открива чета „Ал. Стамболийски" с част от щаба в местността „Усоето" — между селата Горановци и Долно Уйно. Там са командирът на четата Кирил Николов (Странджата), от командването на отряда – Мирчо Асенов (Ежов), заместник командирът Боян Михалков (Левски), Драган Кортенски и Кирил Апостолов (Китодар).  Срещу партизаните са  изпратени многократно повече войници с тежки картечници, които ги обкръжават. Партизаните заемат позиция на кръгова отбрана и изчакват противника да приближи съвсем наблизо. Кортенски минава покрай залегналите и предупреждава по възможност да не се стреля на месо по войниците, ако те не започнат първи. Войската настъпва , без да знае къде точно са партизаните в гъстото усое. Във върховния момент партизаните стремително атакуват. Изненадани от внезапната атака, нападателите се разбягват, което позволява на партизаните да се измъкнат от кордона. Командирът на войсковата част не дава заповед за преследване и не предприема други действия. Може би определена роля е изиграла и заблудата, тъй като част от партизаните са облечени с полицейски и войнишки униформи. До истински бои не се стига. Показателно е, че и партизаните и войниците стрелят във въздуха, а не „на месо“. Без да даде жертви, четата се изтегля към с. Ломница.  През нощта на 8 юли Кортенски повежда четата от Ломница към с. Полска Скакавица и отсядат в дома на ятака Димитър Хранов от Рановата махала.

На 12 юли 1944 г.  Околийският партиен ръководител Драган Кортенски и младежкия ремсов отговорник Кирил Апостолов (Китодар) подновяват обиколките си из района. При едно преминаване  към Радованската махала разбират от местни хора, че в района има войска и полиция. На смрачаване решават да осеят околността с позиви, след което се изкачват на малко хълмче на около двеста метра по въздушна линия. В настъпващия мрак, когато войниците се готвят за нощувка, Кортенски като на трибуна започва речта си:

 —         Другари войници! От името на партизаните от Кюстендилския отряд „Драговищица“ ви благодаря, че при сражението в Усоето отказахте да стреляте срещу нас.

Настъпва изненадата у войниците от такъв необичаен глас в тая вечерна обстановка. Те се раздвижват  и притихват.

—          Партизаните ви дават дума — продължава околийският секретар, — че няма да стрелят срещу вас... Ние с вас нямаме лични сметки. Вие сте наши братя, наши синове, наши роднини. Ето защо не се страхувайте от нас и не стреляйте срещу нас.  Обърнете оръжието срещу вашите фашистки офицери, жандармеристите и полицаите ...

Когато чуват странния вечерен митинг и проехтелия партизански глас, офицерите подскачат като ужилени, разбират трагикомичното положение, в което са изпаднали и истерично се нахвърлили върху войниците:

—          Огън ... Огън ! Какво чакате ! Подлеци ! Стреляйте !

Ала следва гробно мълчание и никакъв изстрел...

Смаян от демонстративното поведение на войниците майор Годев с пискливия си глас, пълен със злоба, започва да крещи:

 —         Уби-и-й-ци-и-и-и, преда-а-а-атели-и-и!.. И „приключва" спора с една... вулгарна псувня.

Настъпва време двамата партизани да се изтегля, докато е възможно и се спускат в нощта по стръмните пътеки към с. Горановци. Със закъснение зад гърба си чуват изстрели, но врагът не знае колко човека са и не се решава да ги преследва в тъмнината.

В началото на август антифашисткото движение в Кюстендилско понася тежка загуба. Загиват организаторите на съпротивата Стоян Лудев (Петко), Емил Шекерджийски (Стефан) и Стоян Стоименов (Кольо). На 2 август 1944 г. тримата тръгват от Кюстендил към Кръстовата махала от с. Горановци при ятака Йордан Лазов, където трябва да се срещнат с Драган Кортенски. Пътят е дълъг, времето малко. Напредват бавно,  Лудев и Стоименов са преуморени от обиколките в предните дни. Закъсняват и срещата се проваля. Кортенски изпраща свръзка за Полетинци с предупреждение, че в Горановци и Долно Уйно има войска и е възможна блокада на района. Епопеята на Черенец, сътворена от тримата апостоли,  е известна и многократно описана в различни източници…

Във връзка с получаването на оръжие през август, Драган Кортенски (бай Яне) и Боян Савов (Чуков) остават в района на Полетинци, Долно Уйно и Горановци като изпълняват и други самостоятелни задачи. Около 20 август Кюстендилския отряд отново получава оръжие от съюзниците.

В края на м. август Драган Кортенски (бай Яне) възлага на Асен Марков (Червенков) в селата от Драговищенския район да събере около 25 нови партизани, с които да отиде в Църна река отново за получаване на оръжие. На 2 септември на явката се събират много повече хора и Кортенски обявява, че се формира партизански батальон, именува го  "Христо Смирненски", с командир Асен Марков (Червенков), политкомисар - студентът Никола Панев.

Последните дни на м. август и първите дни на септември Кюстендилският отряд е в постоянно движение. Въздухът е зареден с очакване кога Червената армия ще премине границите на България. Интуицията и опитът на Кортенски подсказват, че са назрели всички условията за всенародно въстание. Той само чака паролата. И тя не закъснява. На срещата на 1 септември в село Косово, Стойо Станоев донася Окръжно № 4  на ЦК на БРП.

Драган Кортенски незабавно се отправя към с. Ръждавица за среща с Александър Шипаров и му възлага да преговаря с командира на 13-ти пехотен Кюстендилски полк за неутрализиране на войската и предаване властта в ръцете на Отечествения фронт. От края на август полкът, с твърде фашизиран команден състав, е в казармата в самия град. Полицията е в полицейския участък на града.  Мероприятието е рисковано, но решават да опитат. Търси се безкръвен път за установяване на народната власт.  Двамата обмислят всяка подробност. На 6 септември след обед делегация на Околийския комитет на ОФ в състав: Александър Шипаров, учителят Крум Андонов, зъболекарят Георги Василев и доктор Стойне Ливадийски, се среща с командира на 13-и пехотен полк и поставя искане войската да мине на страната на Отечествения фронт. Командирът поискал няколко дни отсрочка, за да размисли. Не обещава полкът да премине на страната на партизаните, но постигат споразумение повече да не вдига полка в акции срещу тях.

Този ход на Драган Кортенски и Александър Шипаров се оказва много силен за деня на победата в Кюстендил на 9 септември. Тогава полкът преминава на страната на Отечествения фронт, а дни след това е на позиции за спиране навлизането на немските войски през границата. На 8 септември Околийският комитет на Отечествения фронт в Кюстендил организира голяма демонстрация пред затвора за освобождаване на политическите затворници.  На 9 септември в София е създадено правителството на Отечествения фронт. Същия ден в Кюстендил е свикано първото свободно заседание на Околийския комитет на ОФ.

Веднага по телефона влизат във връзка с командира на полка, полковник Йосков и го уведомяват го, че в града е установена власт на ОФ. При него е изпратена делегация на ОФ. В нейно присъствие полковник Йосков се свързва по телефона с околийския управител Кирил Борилков и му нарежда да събере личния състав, да построи полицаите и да чака специална ОФ комисия, на която да предаде властта.  Същия ден побеждава въстанието и в селата на околията. В много от тях влизат партизани от Кюстендилския отряд.

На 9 септември Драган Кортенски организира и изпраща камиони в Долно Уйно за партизаните от новосформираният батальон „Христо Смирненски“. По пътя им към Кюстендил те правят спонтанни митинги в с. Горановци, в с. Перивол и с.Соволяно                

Истинското предаване на властта в Кюстендил става в следобедните часове на 9 септември 1944 г., след влизането на Драган Кортенски с партизани от отряда. Това става към 15.00 часа след обяд. Площадът е изпълнен с ентусиазирани посрещачи. Проведен е спонтанен митинг. В същото време на площада пристигат и два камиона доброволци. Те се включват в установяване на новата власт и поемат охраната на важни обекти в града. Веднага след митинга са завзети двата полицейски участъка в града. Полицаите сдават своето оръжие. Арестувани са полицейският началник, околийският управител и неуспелите да се укрият полицейски агенти. Разпределени са патрули из града. Поставени са под контрол пощенската станция, гарата  и другите важни учреждения в града.

Второто заседание на околийския комитет на ОФ е свикано същия ден. На това заседание участва и Драган Кортенски. Поканен е и на заседанието присъства командирът на полка полковник Йосков. Тук той потвърждава решението полкът да премине на страната на новата власт. Договарят се на 11 септември да бъде проведен с участието на войската и партизаните митинг на площада на града. Същият ден със заблуда и хитрост е организиран митинг на плаца в самата казарма. Оратор е Драган Кортенски (бай Яне), който е имал дар слово. Знаел е какво да каже на митинга. Аплодиран е бурно от същите войници, които против волята си са участвали в акции срещу партизаните в Гърция и Югославия, в акции срещу Кюстендилския отряд. Слово произнася и командирът на полка.

На 10 септември сутринта партизаните от Кюстендилския отряд, които са били в Осоговската планина, влизат тържествено в града, посрещнат от ликуващото население.  На състоялия се паметен митинг оратори са Драган Кортенски, полк. Йосков, д-р Ливадийски, Георги Василев и др.  

Неизживял  още радостта от победата, над града надвисват нови буреносни облаци. Идва тревогата от настъплението на немската армия и градът се превръща във фронт. Неотдъхнали още тежките битки, партизаните от Кюстендилският партизански отряд, попълнен с много доброволци, отиват  да прикрият полосата при Царево село и при Гюешево – Деве баир.

Драган Кортенски е първият околийски управител на гр. Кюстендил (не се броят няколкото дена след 09.09.1944 г., когато по необходимост тази длъжност е изпълнявал доктор Стойне Ливадийски). След победата Кортенски е член на Бюрото на Околийския  комитет на БКП в Кюстендил (09.09.1944 – 28.01.1946)  В първите дни след победата се заема с организацията по издирването на престъпниците и убийците, причинили страшни страдания на народа.  Зоркото му око и опитът не го подвеждат, когато през Кюстендил се опитват да избягат една група власовци, представящи се за червеноармейци. Те бързо са арестувани и по-късно предадени на представители на Съветската армия. Много от мероприятията на народната власт в тези първи дни – прочистването на държавния апарат от фашистки отрепки, предприетите мерки и действия по организация на народния съд, ликвидацията на фашистката банда „Г. М. Димитров“ в Осогово и десетки други мероприятия, в една или друга степен носят белезите на организацията и личното му участие. В тези дни той е навсякъде.

И има куража да погледне в очите на жените и децата на майор Годев, на подполковник Бухлев и поручик Станев, които идвайки при него да търсят мъжете си, не забелязват черните забрадки на партизанските майки и покрусените лица на сираците им. На тях той отговаря ясно и категорично: "Вашите мъже ни преследваха месеци наред да вземат главите ни и успяха да вземат своя кръвен данък. Сега ние взехме техните глави – такива са законите на въоръжената борба".

Той смята, че потомците на тези, които са седели на полицейската трапеза или са помагали всячески на фашистката управа, такива по чийто ръце има белези от антифашистка кръв, то такива потомци нямат никакво право да съдят жертвите на бащите им, нито да представляват интересите на когото и да е, където и да е. И тази откровеност и прямота са негово верую.

В началото на 1946 г. е изпратен на работа в БНА и последователно изпълнява длъжностите командир на специален полк, военен комендант на София, началник на канцеларията на МНО. Стига до зам. командир на дивизия в Шумен.  Пенсионира се като помощник-ректор на Висшия минно-геоложки институт в София.

Постепенно изпада в немилост… 

Но заради непроменените позиции и принципността му, голяма част от неговите другари продължават да го уважават и не нарушават близките си взаимоотношения с него.

Над всичко в колосалните успехи на социалистическото ни развитие Драган Кортенски слага не дребните бакалски сметчици, а комунистическите идеали. В светлината на тяхното обаяние той не усеща никакъв гъдел от разните ордени, звания и признания. Той мрази и дълбоко презира "съображенията" на един или друг ръководител, свързани с личните му изгоди и настроението на един или друг началник. И тази гледна точка го извисява в очите на много негови бойни другари.

На него му е трудно да си представи, че партията е приют, в който може всеки да влезе и да се разпорежда, съобразно личните си интереси. Такива случаи той преживява тежко и се превръща в безпощаден обществен хирург и обвинител.

Той мрази беззаконието, което в някои случаи толерира големите престъпници с големите престъпления и към тях се превръщаше в "грижовна майка", а към дребните хулиганства прилага цялата суровост на законността.

Той презира ония готованковци на революционната трапеза, които забравят марксистко-ленинската теория и практика за социалната справедливост, както и революционните традиции на избитите жертви за пълна демократизация на живота, тези, които седят на трапезата, разполагайки се с „народната пита" по свой вкус и предпочитание.  За него кариеризмът, нечистоплътните помисли и действия, разхищението на обществената собственост, кражбата и лъжата са чуждо явление и той ги заклеймява безпощадно.

Такъв остава Драган Кортенски – честен, неподкупен, принципен, кристално чист професионален революционер. Със същия критерий мери и за делата на другите. Такъв е в миналото, по време на въоръжената антифашистка борба, такъв остава и след нея. С тази принципност и ленинска чистота печели за комунистическата правда безброй приятели, но си навлича и много лични врагове.

Драган Кортенски оставя неотпечатан материал  "Труд и борба на революционера"

За големите му заслуги е награждаван с Орден „Народна свобода“ първа степен, орден „Девети септември 1944 г.“ първа степен, орден „Народна република България“ първа степен (1976).

Починал на 25 декември 1988 година.

 

 

Използвани източници:

 

1.           История на Кюстендилската окръжна организация на БКП,  Партиздат, 1984 г.

2.           Партизански записки, Борис Ташев, изд. БКП, 1955 г.

3.           Звезди над Осогово, Кирил Апостолов (Китодар), издателство БКП, 1965 г.

4.           Живот, живот, Кирил Велинов Богословски, Партиздат, 1983 г.

5.           Кюстендилски партизански отряд, Райчо Милев Стоев, Кюстендил, 2003 – 2004 г.

6.           Енциклопедичен речник Кюстендил, БАН, 1988 г.     

7.           Антифашисти. Записки на въоръжената борба в Кюстендилския край, Крум Ризов, ДВИ,     1958 г.

8.           Партийно-политическата работа през 1944 г. в бившата Кюстендилска околия, 

вестникк „Звезда“, бр. 88, 29 юли 1986 г.

9.           Беседа на Любомир Трайков с Драган Кортенски, 11 септември 1986 г.

10.         Спомени на Кирил Апостолов (Китодар)

 

 

 

 

 

 

Реч на Емануил Попдимитров – 7 ноември 1923 г.

 

На 7 ноември 1923г. бежанците от Западните покрайнини провеждат грандиозно събрание - манифестация свързано с протестите от тригодишнината на Ньойския договор. Черквата „Св. Неделя" в София е тясна да побере всички пристигнали от различни крайща. Емануил Попдимитров –  инициаторът, идеологът и ръководителят на Комитета „Западни покрайнини“, родом от окупираното село Груинци, доцент в Софийския университет по литература, човек със значима историческа и национална мисия като защитник на Българщината и борец за хуманните права на нашите сънародници произнася реч

 

Гражданки и гражданки, имигранти от Добруджа, Тракия и Македония, сънародници от Босилеград, Трънско, Цариброд и Кулско !

Четири години изминаха, откакто там някъде, в малкото градче на Франция, Ньой, станало известно и в последната българска колиба поради нещастието, което ни донесе, се наложи тежкото наказание над България, като се подписа смъртната присъда над цяла област, откъсната от нашето отечество. Една сурова ръка проведе червената линия през западната част на България и отряза като с хирургически нож парче жива плът от снагата на общата ни родина.

В Ньой се реши да се предаде на Югославия една област, която от памтивека е била населявана от чисти по раса и език българи, хиляди пъти доказали своята жива връзка с отечеството - да се даде плячка на днешна Югославия, за да бъде смляна от нейния ненаситен стомах. Какво е преследвала конференцията с предаването на тая област? Преди всичко съглашенците бързаха да възнаградят своята вярна съюзница, както и да накажат България. Те заявиха, че тая „поправка на границата“ се извършва по стратегически съображения: Велика Югославия се бояла от едно евентуално нападение от страна на малката и унижена България! Но авторите на това дело, зад което всъщност се криеха сърбите, се вдъхновяваха от други подбуди: Чрез тая граница съседите ни искаха да завардят по-добре железопътната си линия Враня - Скопие; от друга, владеейки по тоя начин големия планински лабиринт - Краището с най-високите му върхове, те разполагаха с една непреодолима крепост на балканска Савоя. Освен това тяхно притежание ставаше и оловно-сребърната мина Мусул. Доближавайки се все повече към дефилето на Земен, за тях се отваряше еднакво свободен пътят за Кюстендил и Радомир и те ставаха господари на съответната наша железопътна линия, като направляваха безпрепятствено към богатите залежи на каменовъглената мина „Перник" и столицата София...

А каква съдба очакваше народът, който населява поробено Краище? Комисията по стопанските и икономическите въпроси във връзка с новата граница начело с председателя френски полковник Ордиони изповяда пред емигрантите (делегацията от Краището, състояща се от Емануил Димитров и Тодор Захариев), че няма по неестествена граница от тая, която игнорира всички географски и етнографски условия, която задържа целия лабиринт от височини само на едната страна, като напуща вододела и слиза в долините; която затваря херметически „като в бутилка" многохилядно население в безизходни клисури, притиснато от изток с границата, а от запад с непроходима крепост от планините...

Преди месец само българин, идещ от Франция, минава през Сърбия и води разговор с политически лица от официална Югославия, които му изповядват недвусмислено: Ние направихме грешка, като завзехме тоя безплоден край, който ще ни коства само разходи (за всеки случай, поне досега никакви разходи не са направени за улеснение живота на населението!). Тая област за нас ще бъде една рана живеница за вечно дразнене между двата народа. Е, добре! Ако това е така, защо братята не направят крачка назад и поправят стореното зло?

Но какво става сега с поробените краища? Пълно разорение на стопанството в селищата оттатък и отсам границата, западане на цъфтящия някога кокетен град Кюстендил. А населението оттатък е обречено на глад и пълно израждане.

Три години се изминаха от фаталната дата - 6 ноември 1920г., един ден преди Димитровден, когато сръбски войници навлязоха и окупираха нашите родни огнища... И от тая дата се започна масова емиграция от Краището. Няма нужда да ви описвам мъките на бежанците, нито страданията, които останаха оттатък.

Терор, тежки данъци и реквизиции, преследване на всичко българско - нрави, обичаи, традиция и език! Затваряне на училища, налагане на сръбска книга и сръбски говор, преследване и екстерниране на интелигенцията...Къде останаха великите обещания на великите сили? Къде са принципите за самоопределение на народите? Или гаранциите за защита на малцинствата? Самоопределението тук се замени с утоляване на алчния апетит на големите, с късове от победените страни, с по-жертване на малките. Принципът за защита на малцинствата се превърна в мрежа, която прецежда комарите и гълта камилите... Какво благоволение може да очакваме от силите или защита от анемичното общество на народите...

Не! Ние трябва да разчитаме само на себе си. Емиграцията трябва да осъзнае своето положение и да се проникне от дълга, който й налага днешния момент. Тя трябва да подаде знак за протест и борба. Докато държава и общество са още замаяни от удара, който се нанесе на България, и се осъждат на едно непозволено бездействие, ние, българите, трябва да дадем пример за бодрост и присъствие на дух. Преди всичко ние трябва да се обединим в единомислие и в общ устрем. Ние трябва да разпалваме борческия дух и да пазим народа от униние. Да поддържаме вярата за по-добри дни у поробените. Ние трябва да подготвим плана и средствата за бъдещата борба!...

Братя, жив е духът на поробените Западни покрайнини! Да живее свободата.

 

 

Извадка от книгата „Въртоп“, Методи Петров, Военно издателство, 2003 г.

 

 

 

 

Битката на Партизански мост и участта на Първа софийска народоосвободителна бригада

 

 

Необходимо предисловие:

След мобилизацията, проведена от партията през април - май 1944 г. за създаване на мощни партизански единици в с. Кална и Църна трава се събират около 600—700 души. В началото на м. април 1944г., по нареждане на щаба на Първа оперативна зона, група партизани от Дупнишкия отряд, водени от командира на отряда - Жельо Демиревски, заминават за там с цел получаване на оръжие и боеприпаси от съюзническите доставки.

Решено е на базата на Трънския отряд  да се създава Първа софийска народоосвободителна бригада, която получава заповед да се придвижи през Кюстендилско, Радомирско и Дупнишко и отиде в Горноджумайско със задача: да се свърже с действащите в тези райони партизански отряди; да овладее района на Горна Джумая и да създаде свободна територия, ръководена и управлявана от Отечествения фронт; да набере нови бойци, като освободи работните групи, които извършват строителството на жп линия София—Кулата, и да преустанови всякакво движение на фашистите по тази линия.

Уточнени са маршрутите за придвижване и действия при влизане в бой на един или друг батальон.

Знае се, че Жельо Демиревски е против този план, аргументира се, но се подчинява и тръгва в състава на бригадата.

В началото на май 1944 г. Първа софийска народоосвободителна бригада с командир Славчо Трънски, политкомисар Нинко Стефанов и върховното ръководство на представителя на ЦК на БКП и Главния щаб на НОВА - Боян Българанов започва изпълнението на тази задача. На 12 май при с. Горна мелна бригадата е посрещната от поделения на българската фашистка армия, с които завързват тежко сражение, след което бригадата се оттегля на югославска територия. Партизаните, ръководени от Жельо Демиревски продължават пътя си към Рила.

На 16 май 1944г. групата в състав от 52 бойци, при с. Дебели лак, Радомирско, влиза в бой. Убити са шест партизани (тук загива членът на ЦК на РМС Свилен Русев) и един тежко ранен (Борис Ценев) е заловен жив. Помощ от другите батальони няма. Жельо с останалите партизани се придвижва до Рила и на м. „Богдаите“ , дочакват останалата част от бригадата. Тук е втория конфликт на Жельо с командването на бригадата, по скоро с Боян Българанов. Спора е защо не са оказали помощ в боя при Дебели лак и обвинението, от страна на Българанов, че дупнишките партизани действат анархистично. 

Нов спор се оформя по отношение начина за преминаване на река Рилска и многото загинали партизани. Последния спор, който прераства в кавга е на Царев връх, където Жельо открито обвинява Българанов и отказва да придружава бригадата, дава им за водачи няколко партизани. 

Жельо предупреждава Българанов, че той ще съсипе бригадата и ще му бъде потърсена отговорност за това.

 

Но да оставим непосредствените участници в събитията – партизаните Лазар Лазов, Роза Коритарова и Славчо Георгиев  да разказват.

 

                 Със значителни съкращения от книгата  „Те се бориха за България“  

 

В началото на м. май 1944 г. всички партизани от отряд „Коста Петров" с изключение на тези, които заминаха за оръжие в Трънския край и на групата на Георги Соколов, се бяха събрали на бивака в „Бадинско усое".  На партизанския бивак се бяха събрали повече от 60 души партизани и партизанки. Трябваше да се създаде строга организация за снабдяването, за охрана и обучение.  Всеки ден Асен Орански ръководеше бойни занятия. Сутрин имаше единично обучени, а след обяд - тактически занятия.  Политическата работа започваше вечер около партизанските огньове.  

Разностранната политическа и възпитателна работа беше станала ненарушим закон в живота на Дупнишкия партизански отряд.  Така например, след беседата на политкомисаря Асен Васев - Хаджията за Програмата на Отечествения фронт в България започна една голяма дискусия между партизаните за тактиката и стратегията на комунистическата партия по отношение на Отечествения фронт. Някои от партизаните бяха категорични, че Отечественият фронт ще бъде временно политическо явление в страната, че то е политическо средство за освобождаването от фашизма, а след победата, разбира се, ще се установи комунистическо равенство. Тези партизани изобщо не можеха да си представят нова, освободена България без истинско комунистическо равенство и братство в отношенията между хората. Това беше главният смисъл на тяхната борба. Да се отнеме вярата им в общество на пълна свобода, на братство и равенство, беше равнозначно да се отнеме смисълът на живота им. А Програмата на Отечествения фронт, както е известно, предвиждаше само дълбоки демократически преобразувания на обществото.  

Към средата на м. май отрядът се премести на стария партизански бивак в местността „Богдаите". На 24 май сутринта на бивака пристигна Желю Демиревски заедно с тридесетина партизани, които водиха боя в „Дебели лак". На бивака се събраха около 100 души партизани и партизанки. Беше Денят на славянската писменост. Младежите се заеха незабавно с организирането и провеждането на подходяща литературно-музикална програма.   Организацията за провеждането на литературно-музикалната програма беше към своя край, когато Желю заповяда целият отряд да бъде строен на голямата горска поляна. На този ден беше извършено първото организационно преустройство на Дупнишкия партизански отряд. Бяха формирани три чети: първа чета с командир Васил Демиревски - Митко и политкомисар Роза Коритарова; втора чета с командир Лазар Лазов - Велко и политкомисар Вики Конфорти - Катя. Тази чета още веднага спонтанно от всички партизани беше наречена „Младежката чета". В нейния състав влизаше почти целият състав на ремсовата организация. Тя се състоеше само от младежи и девойки между 16 и 20-годишна възраст. По-късно, в началото на м. юли, по решение на щаба на отряда Катя беше освободена от заеманата длъжност и за политкомисар на Младежката чета беше назначен Славчо Георгиев - Станой. С това ръководство и с почти същия личен състав Младежката чета остана да съществува не само в състава на Дупнишкия партизански отряд, но и като бойна единица в големия Рило-Пирински отряд. Щабът на отряда винаги използваше младежката чета като основно ударно ядро при всички бойни действия.

Третата чета беше съставена предимно от партизани от с. Рила, затова и ръководството й беше от рилчани. За командир на четата беше назначен Михал Мавров, а за политкомисар - Димитър Паунов - Тимошкин. В началото на юли ръководството на тази чета беше сменено, като за командир беше назначен Бойко Изворски, а за политкомисар Димитър Гръбчев. Четите бяха разделени на отделения от по 10 души.

Заедно с идването на новите партизани Дупнишкият отряд получи и най-големите си придобивки - автоматично оръжие. В отряда имаше вече 4 леки картечници и 8 автомата. Някои от партизаните, дошли с Желю Демиревски и самият той бяха облечени с красиви зеленикави пелерини, направени от материя, която не пропуска вода. Преустройството на отряда завърши с тържествена церемония.

Желю и Хаджията излязоха пред бойците с кратки речи, а след това командирът на отряда поздрави поотделно четните командири и политкомисари.

Към 15 часа по голите хребети на планината вече пълзеше огромна фашистка потеря. Програмата се отлагаше за неопределено време. Целият отряд взе кръгова позиция около голямата горска поляна, но този ден сражение с фашистката войска отрядът не води. Още същата нощ отрядът се насочи към долината на Рилската река. След няколко дни трябваше да се нанесе  удар в Рилската долина.  От „Богдаите“ отрядът се премести в околностите на с. Рила.  

 На 30 май 1944 г. Първа народоосвободителна бригада пристигна в Рила планина. Едно от най-тежките сражения с военно-полицейските сили бригадата е водила на 27 май между Радомирските села Извор и Углярци. Тук дългата колона на бригадата се разкъсва през нощта. Около 70 души се откъсват от бригадата в гъстата гора край с. Углярци. На сутринта се събира наново целият състав на бригадата в Углярци. Партизаните вземат храна от селяните и през деня се изтеглят през Кознишкия дял на Коньовската планина.

На 29 вечерта Първа народоосвободителна бригада преминава през Разметанишката равнина откъм с. Коркина, през центъра на с. Баланово и на разсъмване стига шосето Дупница - Горна Джумая. В село Джерман, през което Бригадата минава на 30 май, рано сутринта се води ново сражение с военно-полицейските сили, при което сражение се откъсва една група от 30 души начело с един от командирите на батальоните Димитър Пчелински. Към обяд на 30 май бригадата достига до връх Полич, където е посрещната от Дупнишкия отряд. В бригадата на Славчо Трънски беше останал Темишвар (Владимир Стоянчев), който беше в състава на групата, водена от Желю за Трънския край. Темишвар беше водач на бригадата из Рила планина, докато тя се свързва с Дупнишкия отряд. Тази връзка беше осъществена от него. След като Дупнишкият партизански отряд се изтегли от околностите на Рила на 30 май, той се намираше недалеч от с. Падала. След обяд на 30 май Темишвар се свързва с отряда. Бригадата беше по върховете на Рила планина, на самия връх Малък полич. Между двете партизански единици имаше разстояние, което може да се вземе за около 3 часа път.

Разузнавачите на Дупнишкия партизански отряд бяха вече донесли, че по шосето Рила - Рилски манастир пеша и с камиони се придвижва хилядна фашистка войска. След кратка консултация с Благо и Бойчо, командирът на отряда Желю Демиревски решава, че една от първите задачи на Дупнишкия партизански отряд е да пресече пътя на фашистката войска, която се стремеше да блокира бригадата на „Голям полич" и „Малък полич". На около два часа от мястото, където се намираше Дупнишкият отряд беше връх Караулката, който имаше доминиращо значение по планинската верига, по която се движеше бригадата на Славчо Трънски. Ако фашистите успееха да завземат този връх, те щяха да пресекат пътя на бригадата и да я поставят в пълна блокада.

Желю определи две бойни групи - едната командвана от Димитър паунов - Тимошкин,  и другата от Лазар Лазов - Велко, които с устремно движение трябваше да завземат височината преди фашистите да са стигнали до нея. От северния и от южния скат тичаха партизаните към връх Караулката, а по западния скат - фашистката рота. И на партизаните, и на фашистите оставаха само няколко метра до върха. Тези секунди имаха решаващо значение за изхода на боя между партизаните и войската на 30 май. Първи на върха пристигнаха партизаните.

Още с пристигането си те откриха картечна стрелба по настъпващите фашисти. Изгубили инициативата на боя, войниците се разпръснаха по височините, а бригадата на Славчо Трънски беше само на няколко стотин метра от връх „Караулката“. На 30 срещу 31 май стана тържествената среща между Дупнишкия партизански отряд и Първа софийска бригада. Още като научи за пристигането на бригадата Желю Демиревски беше наредил на своите партизани да реквизират стадо овце за прехраната на бригадата и отряда. Но членът на Главния щаб на НОВА Боян Българанов заповяда овцете да бъдат освободени от партизаните, тъй като е възможно те да бъдат на някой беден човек. А бойците от Първа народоосвободителна бригада бяха гладни, изтощени, изморени. Някои от тях през деня бяха яли букова шума, за да задоволят глада си. Всичко това имаше за резултат понижаване бойния дух на бойците и намаляване на тяхната боеспособност.

Няколко часа след срещата, между командването на Дупнишкия партизански отряд и Боян Българанов започнаха разговорите по тактиката на воденето на боя с многохилядния противник и за снабдяването на партизаните с хранителни продукти. Желю Демиревски предлагаше да се завземат незабавно складовете на немското дружество „Гранитоид", от където да се реквизират необходимото количество хранителни продукти, обувки и дрехи за партизаните. Единственият аргумент на Боян Българанов бе, че партизаните не са башибузук. Желю предлагаше поне за една седмица бригадата да се установи на постоянен бивак в Рила планина, като за нейната прехрана и съхраняване цялата отговорност поемаше щабът на Дупнишкия партизански отряд. Това предложение на Желю Демиревски също бе отклонено от Боян Българанов, който непрекъснато повтаряше, че изпълнява указание на Главния щаб на НОВА и не може да се съобразява с „неразумните предложения“.

Въпреки забраната на Боян Българанов, складовете на дружеството „Гранитоид" бяха превзети, но с голямо закъснение. От трите страни - северната, южната и западната, към партизаните се насочваха хиляди въоръжени фашисти. За унищожаването на бригадата на Славчо Трънски бяха хвърлени всички военни и полицейски поделения от цяла Югозападна България, жандармерийските роти и дружини, полицейските сили и дружините за „обществена сила" от селата на Дупнишка околия. Срещу тази многохилядна фашистка сила по върховете на Рила бяха застанали като орли около 400 партизани и партизанки. По позициите на партизаните фашистите стреляха с всички видове оръжия - с оръдия, минохвъргачки, тежки и леки картечници. На 31 май и 1 юни над върховете кръжаха и разузнавателни самолети.

Партизаните трябваше бързо да напуснат заеманата от тях позиция близо до складовете на „Гранитоид", като взеха със себе си нищожно количество захар, брашно, сирене и кашкавал. Двете партизански единици се изтеглиха по билото на „Голям полич".

През целия ден на 31 май боевете между двете партизански единици и военно-полицейските сили не престанаха.

Предложението на Желю Демиревски партизаните да не слизат в Рилската долина, където бяха съсредоточени огромни фашистки сили, а да вървят по билото на планинската верига и да се заобиколи Рилския манастир откъм източната му страна, също не беше прието от командването на Първа софийска бригада (б.р. – това ще има тежки последици), което се стремеше бързо да премине Рила планина и да се свърже с партизанските единици на Четвърта Горноджумайска въстаническа зона.

На 31 май на разсъмване бригадата и отрядът стигнаха шосето Рила - Рилски манастир, съвсем наблизо до дъскорезната фабрика „Вели лак". Бойчо и Благо, които вървяха далеч пред партизанската колона като разузнавателна двойка, доложиха на командването, че от двете страни на шосето и на реката се забелязват десетки фашистки войници, които са се окопали добре в укрепени тежкокартечни гнезда. Желю Демиревски предложи незабавно да бъдат разгромени фашистките засади и през намиращия се наблизо мост да преминат на отвъдния бряг на Рилската река.

Прикрити в гъстата букова гора в южния скат на планинската верига на Чаловете, дупнишките партизани и бойците от Първа софийска бригада останаха през целия ден на 31 май.

На 31 май вечерта към 22 часа двете партизански единици стъпиха отново на шосето Рила - Рилски манастир и се насочиха да преминат река Рилска. Реката бе дълбока и много бърза. Коритото й бе покрито с грамадни заоблени камъни, а водите й мъкнеха непрестанно камъни, дървета и какво ли не. Тези дни реката беше увеличила няколкократно водите си поради бързо топящите се снегове по върховете на планината, а така също и поради непрестанните проливни дъждове. Желю нареди неколцина партизани от Дупнишкия отряд да преминат първи реката. Преминаването обаче се оказа невъзможно. Партизаните завързаха въже на двата бряга на реката, но още при първите опити да преминат реката по въжето, студените и бързи вълни ги събориха във водата.

Като не успяха да преминат реката наблизо до „Вели лак", партизаните тръгнаха по шосето към Рилския манастир и спряха до един от жп мостовете (б.р.- на теснолинейката), намиращ се на четири километра от манастира.

Зазоряваше се. Разузнаването донесе, че на отсрещния бряг на реката има усилена фашистка засада с добре укрепени и маскирани картечни гнезда. Желю повтори наново предложението най-напред да се унищожи фашистката засада. Реши се да се формират щурмови групи от по четирима души, които да преминат първи през моста и да обезвредят засадите, без обаче да бъдат физически унищожени войниците. Партизанската колона, залегна в канавката на шосето. Първата щурмова група премина успешно през моста. Когато обаче почна да минава втората щурмова група, фашистите откриха яростен огън. Щурмовите групи се състояха от дупнишки партизани. В тях участваше и 18-годишният ремсист Иван Ризов - Инджето. фашистите хвърлиха няколко ракети. С картечници, с автомати и пушки, партизаните също откриха огън срещу фашистката засада. Стана светло като ден. Групата на Инджето стигна средата на моста, фашистките картечници бълваха непрестанен огън. Един картечен откос прекоси краката на Инджето. И в същия миг Инджето запя: „Зората започва да се багри..." Инджето не успя да се задържи на перилата на моста и падна в реката. Студените вълни го заподхвърляха ту на една, ту на друга страна, а песента все още не секваше.

Вдъхновени от примера на Инджето, стотиците партизани смело се насочиха към моста.

Вече се бе съмнало съвсем. Голяма част от партизаните бяха успели да преминат моста на река Рилска и изморени пъплеха към „Царев връх". На отвъдния бряг на реката (б.р. – на шосето) бяха останали няколко десетки партизани и партизанки. Те бяха застигнати от моторизирана колона от жандармерията. Някои бяха разстреляни на място, а други взети в плен.

На 1 юни Първа софийска бригада и Дупнишкият отряд отседнаха на временен бивак на Царев връх. Боян Българанов в длъжността си на член на Главния щаб на НОВА заповяда на щаба на Дупнишкия партизански отряд двете партизански единици заедно да продължат пътя към Пирин планина, където трябваше да се срещнат с Разложкия партизански отряд. Желю представи документ, от който се виждаше, че той е секретар на Околийския комитет на БРП и няма право да напусне партийния си пост. Боян Българанов не настояваше повече на своето разпореждане и се съгласи с бригадата да заминат 15 души от дупнишките партизани. Някои от тях бяха назначени за батальонни командири, други за четни. Моис Аврамов бе определен за водач - теренчик на бригадата. Бригадата продължи своя поход към Разложкия край.

Тук, при село Добърско, тя отново завърза бой с противника и преустанови своя поход (5 – 6 юни). Разпръснати на няколко групи, част от партизаните от Първа софийска бригада се върнаха отново в Рила планина на територията на Дупнишкия партизански отряд. Някои от тези групи, като например тази на Йонко Панов, наброяваща 23 души, се свързаха с отряда едва в началото на юли.

Друга група от около 20 души ранени и болни, командването на бригадата остави на територията на Дупнишкия отряд. За тяхното опазване и изхранване през целия месец юни се грижеше Асен Орански. След оздравяването им, тези партизани, както и групата на Йонко Панов, влязоха в състава на Дупнишкия партизански отряд.

Боян Българанов също се завърна в Рила планина, свърза се с Дупнишкия отряд и след няколкодневен престой в отряда, към средата на юни замина за София. За негов придружител Желю Демиревеки определи четния командир Васил Демиревски - Митко. На обратния път за отряда Митко бе заловен от жандармерията и изпратен в затвора. Това беше единствения партизанин от Дупнишкия отряд, който през тези дни полицията успя да залови жив.

Само в местността „Оресите" на 4-5 км от с. Рила по посока на Рилския манастир на 6 юни бяха разстреляни 9 душ и от бригадата на Славчо Трънски. Техните имена са: Тодорка Моралийска - Гордана и брат й Иван Моралийски от с. Долна Диканя, Георги Миланов Димов, Борис Ал. Хахимски - Руски, Боян Т. Божинов, Борис Д. Василев, Лазар Йорданов - Вихър, Пенко Кр. Доколенков, Филип Илиев Георгиев.

През тези дни бяха разстреляни още десетки партизани и партизанки от Първа софийска бригада от фашистите.

Между неуспелите да преминат моста на река Рилска имаше и двадесетина души от Дупнишкия отряд.

Донка Демиревска беше повлечена от буйните води и по някакво чудо вълните я занесоха до едно спасително дърво. Петко Джумалийски също бе повлечен от студените води. Макар и изгубили временно връзка с отряда, в условията на жестоката блокада, нито един от дупнишките партизани дори не бе допуснал възможността да се предаде жив на фашистите.

Един от откъсналите се от отряда партизани бе седемнадесетгодишният Васил Христов - Чапаев, братовчед на Христо Сокола от с. Падала. Чапаев бе само от два месеца партизанин, но дни и нощи мъжествено понасяше глада, умората, безсънието и непрестанното преследване от фашистите. Предаден подло, той бе убит в местността „Градоман" край с. Падала. И този млад партизанин от отряд „Коста Петров" предпочете героичната смърт пред позорното предаване в ръцете на фашистите.

Командирът на бригадата Славчо Трънски и зам. - командирът Кирил Марков - Златан, с около тридесетина бойци след двадесетдневен престой в Рила планина, успяха да се свържат с групата на Асен Орански, но не можаха да осъществят връзка с Дупнишкия отряд и заминаха за Трънския край. По такъв начин Първа софийска бригада фактически престана да съществува като бойна единица. Нейният героичен път от Кална до Рила планина изигра голяма политическа роля. Едновременно с това дадените многобройни жертви от бригадата създадоха повод за известно стъписване на населението от Дупнишкия край. фашистките глашатаи в Дупнишко бързо разпространяваха версията, че бригадата на Славчо Трънски и Дупнишкият партизански отряд са напълно унищожени.  

В боя при село Добърско беше убит партизанинът от Дупнишкияотряд Иван Демиревски-Ганке. Останалите партизани от Дупнишкия отряд се завърнаха към средата на юни.

Военно-полицейската блокада на Рила планина продължи докъм средата на юни. От големите битки по планината Дупнишкият отряд излезе с много повече сили, от тези, които имаше в края на м. май. Към 24 юни неговият числен състав беше нараснал на 155 души. Около 40 души бяха останали от бригадата на Славчо Трънски, но бяха излезли и 11 нови партизани. Духът на дупнишките партизани беше много висок и още по-закален от боевете по Рила планина. Огневата му мощ се удвои.

Щабът на Дупнишкия отряд правилно прецени, че не е целесъобразно отрядът да влезе в състава на Първа софийска бригада, да напусне терена си на действие и неорганизирано да тръгне да търси по огромния Рило-Пирински масив партизаните от Разложкия отряд. Боевият опит, който имаше командирът на отряда, го беше категорично убедил, че е неоправдано при съществуващите политически и военни условия в страната да се създават крупни партизански единици неорганизирани, несвързани с местното население, лишени от всякаква възможност за снабдяване с хранителни продукти и бойни припаси, да предприемат дълги „рейдове“ и то при непознат на партизаните терен. Това беше основната причина Желю да откаже на Боян Българанов да присъедини своя отряд към бригадата. Историческите събития потвърдиха правилността на позицията на щаба на Дупнишкия отряд.

Всички спомени на партизани и полицейски данни говорят убедително, че численият състав на бригадата след раздялата с Дупнишкия отряд беше между 80 и 100 бойци. Както вече отбелязахме, численият състав на Дупнишкия отряд през юни беше 155 души. При това върху плещите на отряда легнаха около 30 души болни, ранени и изтощени партизани от бригадата, за които трябваше да се полагат специални грижи и внимание.  Силната храна, режимът и чистият балкански въздух укрепиха силите им. Една част от тях бяха изпратени по местните отряди в Трънско и Радомирско, а останалите се върнаха обратно при нашите партизани.

Тази група от болни, ранени и изтощени се изхранваше и укриваше от дупнишките партизани повече от един месец. Друга група от болни, ранени и изтощени от 14 души, щабът на бригадата остави под Царев връх, като им беше дал съгласието си, че могат да отиват по домовете си, както лично те намерят за добре. И за нея също трябваше да се търсят специални места за укриване и специална храна за възстановяване. Групата остана при отряда няколко дни, през което време Желю Демиревски непрекъснато убеждаваше болните и ранените, че не трябва да слизат долу в полето, защото ще бъдат избити. Но партизаните от бригадата, получили съгласието на своя щаб, напуснаха отряда, 13 от тях бяха разстреляни и само един остана жив.

Освен тези две групи имаше още други по-малки, пръснати из Рила планина, за които отрядът отделяше непрекъснато партизани да ги търсят из планината, за да не бъдат избити от фашистите. Такава беше например групата на Йонко Панов, за която намираме подробни сведения в спомените на Ефросина Сергеева - Роска, която бе партизанка от Първа софийска бригада.

В своите спомени Роска пише:

„След боя в с. Добърско, рано сутринта Славчо започна оглед на оформилата се група. Аз си спомням, че в тази група не бяха повече от 45 души...

Цялата група се върна отново в Рила, където отседнахме на един от партизанските биваци на дупнишките партизани. След десетина дни Славчо с една група от около двадесет, двадесет и двама души замина за Трънския край. Друга група от 20 - 22 души ни остави в Рила. Задачата ни бе да чакаме връзката, която Славчо ще изпрати, за да ни преведе в Трънско и там отново двете групи да се съберат. Такава връзка не ни бе изпратена и ние с помощта на дупнишките партизани успяхме да се свържем с Желю Демиревски и да се присъединим към Дупнишкия партизански отряд..."  Техните имена са : Йонко Панов, д-р Георги Тошев Настев, Димитър Гръбчев, Младен Масларски, Георги Весов, Тодор Божилчев, Ботю Митков, Ефросина С. Тодорова - Роза, Никола Стойков - Чернев, Бецанел Семов - Ганчо, Маргарита Николова - Калинка, Викенти Лозанов, Купен Валията, Петко Михайлов, Митко Железничаря, Живко Тодоров.

Другата група бе на Димитър Пчелински. Освен тези групи през юни се укриваха и отделни партизани от бригадата по Рила планина, които отрядът при щастлива случайност откриваше и ги присъединяваше към себе си. Много грижи и внимание щабът на Дупнишкия отряд отдели за съхраняване живота на партизанката Рилка Борисова Шиякова - Варя, която бе оставена от бригадата под Царев връх. Варя бе възторжена, пламенна боркиня за свободата и щастието на своя народ. До преди излизането си като партизанка през м. май 1943 г. Варя е била секретар на ОК на РМС в гр. Радомир. Тя беше ранена на жп моста на река Рилска на 1 юни сутринта и с помощта на дупнишките партизани успя да стигне до Царев връх."

Ето какво разказва самата Варя:

„На 11-ия ден, след като фашистите вдигнаха блокадата, Желю ме остави на лечение в дома дядо Йоцо…

На Царев връх се изкачих с помощта на Катя и Велко. Беше вече към 6 часа след обяд. Когато ме видя Славчо Трънски, той ми каза, че ръководството на бригадата е решило да ме остави в Дупнишкия отряд с една група ранени и изтощени другари. Оставят ни, за да се легализираме. Всеки да постъпи така, както намери за добре. Така се разделихме със Славчо Трънски и бригадата.

С оставането ми в Дупнишкия отряд почувствах топлото другарско отношение към нас, ранените. Тъй като бях тежко ранена и не можех да се движа, Желю ми осигури кон. Оскъдната храна, която успяха да намерят на следващия ден - 3 юни, беше раздадена само на болните и ранените другари от бригадата. Към пладне Желю ни събра и ни каза, че му е поръчано от командирите на бригадата да ни разпусне. Обясни ни и това, че излизането ни от отряда означава смърт за нас. Беше ми обидно, че се намирам в такава група. Останахме само аз и Чернев, останалите си заминаха. На следващия ден ги бяха изловили и избили. Остана да живее от тази група интендантът на бригадата Табаков. Полицията го беше пощадила.“

 

Цялата книга виж тук:

https://probuzhdane.wordpress.com/2024/05/24/te-se-boreha-za-bulgaria-kniga/        

 

 

 

 

 

Нетрадиционно слово за 24 май – Александър Димитров

 

Традиционно в навечерието на 24 май започва да съзрява и расте общонародното ни вълнение свързано с този празник. От скоро обаче, за мен този празник се превърна в неочаквана провокация, силен дразнител и истинско изпитание на търпимостта и нервите ми.

Ха! От къде пък на къде, ще питате. Точно 24 май – най-българският празник!

Ще обясня. За мен самия, метаморфозата във възприятието ми на този празник беше тежко преживяване и ми отне не малко време докато намеря достатъчно надеждни, истинни доказателства , обяснения и аргументи, които да оправдаят промяната на отношението ми към него.

Но не към празника, а към тълкуването му!

Когато открих колко подли не истини има в официалната ни история, колко коварни лъжи има в църковния прочит  на темата (словесен и иконографски), когато вникнах в ежегодните речи и в лъжливите внушения на „учени” и политически  папагали повтарящи едни и същи чути и неразбрани от поколения слова, когато осъзнах мащаба на тази гигантска фалшификация, тогава вече не бях способен да слушам и подминавам лъжливите, вредни и опасни за България Думи.

Защото Кирилица не съществува. Няма такава азбука!  Има българица или българска азбука, но не и кирилица. Появата на понятието „кирилица” е една голяма историческа Абра-Кадабра, опит за политически мотивирана подмяна на истината, крайно необходима в онзи исторически момент, когато след повече от 400 години непрестанни  войни най-сетне Империята успява да надделее над държавата, която в продължение на столетия е като трън в задника и.

Но, всичко по реда си.

Първо – знаем ли всъщност КАКВО точно празнуваме на този празник?

За огромното болшинство от българския народ, това е честване на азбуката написана от братята Кирил и Методий. Точка. За някаква част от  осъзнатите и по-грамотни хора в това ясно твърдение има един нюанс. Знае се, че Кирил и Методий пишат глаголицата, което е някаква друга азбука. Каква – не е много ясно, но знаем, че е имало нещо такова. Вярно, че има някакво противоречие, но това е малко мътна работа, която явно не е важна, щом никой не и обръща внимание. Това знание обаче по никакъв начин не променя тържественото ни отношение към празника 24 май, както и към смисъла и значението му, който както казахме е честване на Светите Солунски братя, които са ни дали буквите. Сиреч кирилицата.  Това латентно и  блуждаещо в съзнанието ни противоречие не оказва никакво съпротивление и е всъщност като ония пластини – кречетала каквито като деца си слагахме в гумите на колелата за да тракат. Постоянно са между спиците, но изобщо не пречат на гумата да се върти.

Така е нали? Така е.

Но знаете ли? Оказа се, че този нескриван и известен на мнозина въпрос, има изключителна важност и ключова роля за изясняване истинското значение не само на този празник, но изобщо на историята на България и съдбата и.

Ето как.

Първо,  обаче малко история. И нека изясним кой, кой е.

Константин (Кирил) и брат му Методий са ромеи, ще рече хора произлизащи от Римската Империя, (към чието име следва да се добави Източна за да не се бърка със Западната, тъй като Империята се е разцепила на две). Внимание това не е Византия обаче! Никой, никога в онова време не е наричал тази държава Византия или населението и византийско. Византия е понятие, което се появява наскоро – едва в 16 век. Това са ромеи сиреч римляни, горди наследници на държавността, законите, традициите, изкуството и мощта на Рим.

И тук внимание моля! Към момента на разглежданите събития (9-10) век тези римляни-ромеи от около триста години не говорят и не пишат на латински! Защото някъде в периода  на 5-7 век в Цариград започват да говорят и пишат на гръцки. Моля обърнете внимание на този факт, защото той има изключително значение за разбирането и тълкуването на последващите събития. Източната Римска империя е територия, която се отделя от Рим за достатъчно дълъг период от време и под влиянието на елинския език и писменост,  които се говорят от не малка част от местното население и от елита се трансформира. Елинската азбука или по право алфа-бета и елинският език, са със значимост и древност, които не подлежат на съмнение и разбира се оказват силно трансформиращо влияние в държавата. Трансформацията е толкова голяма , че за чуждите народи тези ромеи стават гърци, а държавата гръцка. Така ги наричат. Дори с намерението да ги уязвят им казват гърци, но не и елини. Както се самонаричат гърците  – Елини.  Ελλάδα / HELLAS. Държава и народ с пряка връзка с древна Елада. Онази на Омир и Платон – за да няма недоразумения, че именно те са техни наследници. И ако днес попитате кой да е грък какво е Източната Римска Империя – Византия, той ще ви каже, че това е държава на Гърция, наследница на древна Елада, каквито между другото са и Египет и Клеопатра (по Птолемеева линия). Ти да видиш!

Но да се върнем на Кирил и Методий. Те са деца на ромейски аристократ. Дали майка им е българка („славянка”) или не, е въпрос недоказуем и напълно лишен от значение за определяне на тяхната принадлежност към Византия. Дори има нещо твърде унизително в това наблягане от страна на официалната българска доктрина върху националността на майката в жалък опит да си припишем някаква мнима заслуга към делото на Светите братя. Жалко, унизително, а ѐ силно в наш ущърб, когато това е сериозна теза и аргумент в официални речи и слова, защото  се самопоставяме в очевидно слаба и губеща позиция. Какво от това, ако „може би” майката била българка. Та нали целият им живот и дело са ясно предопределени от същността им на ромеи в служба на ромейския патриарх и император!

Поддържането на тази теза прави възможно внасянето на несигурност в аргументацията ни относно ролята на България в Кирило-Методиевото дело и в по-широк смисъл в ролята ни за „славянската” писменост и култура. Външни зложелатели и местни глупци ежегодно, със задоволство паразитират с коментари за нищожността на ролята ни в създаването на Азбуката и изобщо в заслугата ни за делото на Константин-Кирил  и Методий.

„И какво се пъчите?” – казват, „С какво се хвалите, когато азбуката ви е поръчана от патриарх Фотий (ромей), поради нуждата да се увеличава християнската експанзия ръководена от Константинопол сред неелинското население. Какво общо с това има България?

Резонен въпрос. За съжаление. Поради което ние губим вътрешна увереност и сила, и отстъпили, намираме утеха в тържествения и официалния характер на тези претенции и се успокояваме с масовостта  на тържествата, оставайки убедени в „собствената си правота”.

Но да продължим. Да си припомним какво се случва със Светите братя? Константин-Кирил  участва в множество важни за Византия дипломатически мисии. Бива изпратен при сарацините, после при хазарите заедно с брат си. Постига забележителни дипломатически победи умножаващи славата на  Империята. Браво.

Следва важното –  някъде в периода 855 – 863 с брат си създава глаголицата. Преминават през множество важни, понякога съдбовни събития, главното сред които е убеждаването на римския Папа да признае езика ни и Глаголицата за равнопоставени на латинския, еврейския и гръцкия език и съответните азбуки. Това е ключова, ИЗКЛЮЧИТЕЛНА заслуга на Константин-Кирил с което се завършва забележителното му образователно, но преди всичко ДУХОВНО ДЕЛО. Истината е, че благодарение на обстоятелството, че папата не анатемосва глаголицата, днес четете тези редове, защото проправя път на последвалата я българска азбука. Следва безвременната смърт на Кирил, напуснал този свят едва на 42 години, през зимата на 869 година.

През и след това време, по-старият брат Методий митарства във Великоморавия, Панония и Бохемия, разпространявайки божието слово изписано с новата осветена глаголица, но срещайки безжалостната и жестока съпротива, скоро умира. Съществуват спекулации, че Борис узнал за съдбата на Методий и преследването на учениците му, праща вест на франките с молба да ги освободят, напомняйки за българската конница.  Независимо от това вярно или не е това сведение, учениците му бягат и в крайна сметка наистина намират спасение в България. И тук започва другата история.

Имали сме късмет, тогава на власт да са били Борис I и Симеон, едни изключителни български владетели – достойни продължители на българската държавно творческата традиция, амбиция и устрем. Империята, която управляват е грамадна, сложна и богата. Наскоро  е наложено християнството в отколе християнските ни земи – заобиколени били от  могъщи, умни врагове. За да надделеят във вечното противоборство на взаимно неутрализиращите се експанзии,  е била нужна повече вътрешна сила, някакво допълнително предимство, жокер. И той се намира. По-скоро той се създава.

Създават нова АЗБУКА.

Точно така, нито повече нито по-малко. Симеон поръчва да бъде написана нова азбука за нуждите на българската държава. Обърнете внимание, това е политическа поръчка за създаването на една нова българска азбука. Симеон не използва свежо написаната глаголица на Кирил и Методий. Запитайте се защо? Била му е под ръка….

Но не, поръчва друга азбука. Да си спомним, че Симеон прекарва цели 10 години в Цариград (ок. 878 – 888) , където опознал отлично и нравите и мисловния и логическия – идеологическия, ако щете настрой на ромеите. Научил се да разпознава капаните. Защото в столицата на Империята било всеизвестно, че глаголицата е тяхна. За власт имащите, било естествено и ясно, че решаването на обществените и политическите проблеми със завоюваните народи в рамките на империята , както и  проблемите с външните врагове се нуждаят от широк инструментариум от средства за въздействие и контрол, едни от най-силните от които били езика и писмеността. Така, че в средите на властта разчитали на глаголицата.

Ето защо Симеон поръчва създаването на новата българска азбука.

ПОРЪЧВА Я,  ПЛАЩА Я И Я ПОЛУЧАВА!

ЧИСТО НОВАТА БЪЛГАРСКА АЗБУКА,

написана най-вероятно от Климент Охридски някъде в първите години на 900-те.

Каква е равносметката до тук;

 Кирил и Методий създават ГЛАГОЛИЦАТА през условната 855 г.

 Кирил умира през 869г.

 Методий умира през 885г.

 30 години след смъртта на Кирил , Симеон поръчва и получава друга, нова азбука, БЪЛГАРИЦАТА в началото на 900-те г.

 Тази азбука е напълно различна от ГЛАГОЛИЦАТА – напълно!

 Глаголицата се използва с променлив успех още няколко века, след което изчезва – умира.

 Българската държава и владетелите ѝ, инвестират огромен – гигантски ресурс за разпространението на собствената си азбука. Написват се хиляди, десетки хиляди ръкописи с религиозно и светско съдържание (по-малко, но ги има). Строят се стотици манастири за да има къде хилядите монаси да спят, да ядат, да се молят, да преписват, защото, напомням – печатната машина е на пет века отстояние.

 Българските ръкописи, написани с българската азбука пренасят българския ни език, през границите на държавата и се превръщат в инструмент за цивилизационна експанзия, каквато светът рядко среща в историята си.

 България се превръща в един от малкото народи/култури в света, която разпространява езика и цивилизационния си код в планетарен мащаб, с което постига невижданата днес цивилизационна експанзия – НО обърнете внимание! БЕЗ ДА ПРОЛЕЕ ЕДНА КАПКА КРЪВ!!! За разлика от надменните англичани и испанци, които се перчат със своята значимост след като са удавили планетата в кръв.

И сега да попитам, като как така българицата се превръща в кирилица? Кога и защо? Учените фъфлят нещо – нямало било обяснения, може би това , може би онова – почват едни удобни, но безполезни схоластични прения, които не променят нещата.

Питам Ви моля;

 Как се казва арменската азбука? Арменска.

 Как се казва грузинската азбука? Ами – грузинска!

 Как се казва гръцката азбука? Гръцка.

 А латинската азбука? Латинска.

 Как се казва еврейската азбука? – Еврейска разбира се !

 А как се казва българската азбука ? ……………. Кирилица.

Бре ! Ти да видиш! Защо така бе? Защо не българска – тя нали е такава. Поръчана, платена и създадена от българи в България. Що за нахалство?

Но не. Не е нахалство, а е съвсем съзнателно и целенасочено изменение на фактите, така че да се компенсира загубата от провала на гръцката глаголица и да се маскира успеха и утвърждаването на българицата. Как ? Много просто  – както винаги – с преименуване.

Тук е мястото да ви напомня за метаморфозата на Византия след възприемането на гръцката  писменост и език. Как мислите дали тези умни императори, духовници и ерудити не са осъзнавали огромното значение на писменноста и езика в съдбата на народите? Особено на държавите, които са завладели? Особено на държавата, с която с променлив успех играят на канадска борба в продължение на 5 столетия, и която най-сетне в 1014 година успяват най-сетне да победят. Временно както ще покаже историята, но все пак за почти двеста години. Как мислите какво е било първото с което са се заели за да си осигурят трайността на трудно спечелената победа?

Именно! С историята на този народ. С името му. С езика и писменността му.

Извинете ме, но ще направя една  кратка забележка. Когато разглеждаме този въпрос, както и всеки друг исторически проблем впрочем, не забравяйте, че тълкуването му следва да става изхождайки от факта, че участващите страни са се намирали във вечно и мощно противоборство. Всичко е било безмилостна борба, сложни политически игри съпътствани от  огромен риск.  Днес , поради голямата дистанция на времето и успокоеността на атмосферата в научните кабинети, съществува риска да се заблудим за истинските мотиви на главните герои от онова време. А те са и винаги са били диктувани от единствената безмилостна алтернатива – да победиш или да бъдеш победен!

Защо казвам това? За да разберем позицията, в която сме били. За да разберем истинските мотивите на победителите и за да не разчитаме на милостта им. Защото такава никога не се е давала.

И така, към момента на падането ни под ромейско владичество, азбуката ни вече се е утвърдила и е тръгнала на дългото си пътешествие по света. За победителите ни това е било неблагоприятно, но е било късно за намеса. Азбуката ни вече не е можело да се премахне. Но с някои умели действия вредата можело да се поправи. С усилията на църквата в Цариград, главенстваща в православния ни свят, проблемът е можело да се нивелира. Дори с аванс в тяхна полза.

Така българската азбука – основа за национална гордост и самочувствие се превръща от  „българица” в неутралната „кирилица” и в славянска азбука. Как мислите, че са разсъждавали гръцките владици в 11 век? Ами, примерно така – Кирил е бил техен човек, имал е големи заслуги за просветното дело на населението, което те са наричали славянско, така че било съвсем подходящо да го използват за да му припишат авторството на азбуката. Не директно ,разбира се, като излъжат, не! Просто като сменят името ѝ на кирилица. След което, те оставили нещата на времето и на съответните идеологически инструкции, разбира се.

Така, след титаничното усилие на българския творчески гений, след грамадното усилие на българските монаси, след огромните инвестиции на царете ни, след всичкото посветено време и напук на волята на българите,  за света и уви, за нас самите, азбуката ни става от българска – славянска, при това написана от грък.

АБРА-КАДАБРА!

Удивително нали?

Но работата продължила. Продължило е да се работи със самочувствието на младите и стари българи така, че да вярват,  че са прост народ – народ на овчари. Диваци с една дума, при това крадливи доста… И според инструкциите заели се с това което вършели успешно векове наред –  активно да рушат, крият и изгарят, изгарят, изгарят.

Каквото знам:

– В началото на 19 век в Атон има две големи изгаряния на български книги, едното е в манастира Зограф в пещта за хляб.

– В манастира Св. Наум до Охрид са изгорени всички български книги.

– През 1821 г. по заповед на владиката Иларион Критски е изгорена цялата крита цели 400 години Търновска патриаршеска библиотека.

– През 1840 г. шуменският гръцки епископ изгорил всички български книги в яма при гробищата на село Въча.

– Унищожаването на надписа на Иван Асен в Станимака – Асеновград – надписа в Асеновата крепост.

Този списък е непълен, но мисля да спра до тук.

Защото днес е 24 май и защото аз съм българин! – ще рече извисен, благороден човек , човек на светлината. Затова ще спра да говоря за миналото и ще заговоря за днешния ден, а защо не и за утрешния.

Днес е 24 май – ден на Българската писменост и култура. Днес е голям празник и за всички народи получили в дар, писмото и езика на един велик древен народ щедро пръскал знание, мъдрост и светлина през хилядолетията.

Днес е 24 май – ден на благодарност към всички допринесли за величието на българската цивилизация.

Днес трябва да честваме Свети Климент Охридски, който има пряка заслуга за тази азбука, както и учениците му.

Днес трябва да славим  великите български Царе за смелите им  мечти, за борбата им, за смелостта и щедростта им!

Днес трябва да благодарим на Св. Св. Кирил и Методий, които въпреки, че не са написали тази азбука, имат голяма заслуга за създаването и оцеляването ѝ.

Така, че

Честит 24 май – празник на българската писменост и „славянската” култура! А не обратното.

Знайте и помнете историята и великите дела на синовете на България.

Бъдете горди с народа и произхода си!

В заключение, ще се върна на думите, с които започнах. Наименоването на азбуката написана от българи, платена от българи, в България с името КИРИЛИЦА  е подигравка и издевателство с истината. То е вредно за България и трябва да бъде прекратено.

Обратно – наименоването на тази азбука с името БЪЛГАРИЦА или българска азбука променя кардинално значението ѝ. Както и влиянието ѝ върху процеса на национално и държавно укрепване и израстване, поради което трябва да бъде утвърдено. Вярното и честно наименоване на азбуката, води до такова главозамайващо препозициониране на България в световната история и в днешната геополитическа реалност, каквато  никакви национални богатства, парични фондове, бюджети, самолети и газопроводи не могат да постигнат….

Послепис: Доколкото може да се вярва на хипотезата на Сапир-Уорф за трансформацията на мозъка и мисленето ни от езика, който използваме в общуването си, вярвам , че като следствие от българската цивилизационна експанзия, няколкостотин милиона души в света са повече българи отколкото подозират. Те мислят по сходен начин, вярват в общи ценности, постъпват по сходен начин, живеят по сходен начин – различен от този на другите народи именно защото са трансформирани от единния език, който говорят. А в това има огромен, неизползван положителен потенциал…

И в завършек, напомням думите на Симеон Велики описващи мечтата му за България:

Една вяра – един език – един народ!

Честит Празник!

https://www.youtube.com/watch?v=pyiqR8Go948