Възгледите на един профсъюзен член върху философията на КНСБ - Юрий Борисов

 

Историята на тази статия е следната. Преди десет дни КНСБ проведе митинг в защита на доходи и работни места. Имаше и екзотични плакати от рода "Не на държавните мини!" Сякаш случката в частния рудник "Ораново" не се бе случвала. През юли там загинаха миньори, а държавните органи констатираха цял кош нарушения на безопасността на труда. Запитах се дали синдикатите, освен да искат по-големи разходи, са способни да отговорят на по-сложни въпроси. Написах коментара "На КНСБ с любов". В същия ден председателят на синдиката Пламен Димитров предложи интервю за вестника. И ми изпрати Меморандум на КНСБ, надписан "На Юрий Борисов - с любов!" Ироничен или не, жестът беше елегантен. От документа разбрах, че всъщност синдикатът има виждания за далеч повече неща от тези, които традиционно излизат в публичното пространство.

*   *   *

Когато някой иска по-големи бюджетни разходи, редно е да посочи допълнителни източници на приходи. И КНСБ ги посочва. Един от тях е външният държавен дълг. За Европейския съюз дълг под 60% е нормален. Нашият е под 20%. Според КНСБ "увеличаването му до нива около 40% не застрашава финансовата стабилност". Става дума за 16 млрд. лева! Преди дни Италия обясни на Европейската комисия, че сега й е невъзможно да свали дълга си под 130%. Защо? Вероятно, за да не разрушава социалните си системи по-бързо от поносимото.
Така че най-добре е по дълг да се сравняваме с развитите държави. Да кажем, с Белгия - нейният дълг е 97%. Или Франция - 84%. Хайде, за нас по-скромно - да се спрем на 70%! Взимаме 50 милиарда лева заем и почваме. Построяваме магистрали; пускаме им лампи, защото са тъмни; оправяме здравеопазването и тръгваме да строим заводи. И невинаги търсим възвръщаемост. Откриваме например аптеки в тези 4000 селища, в които липсват. Та близо 1 милион българи нямат непосредствен достъп до лекарства!
Неслучайно посочих числото 70. Такъв беше процентът на външния ни дълг през 2000 г. И бяхме във валутен борд. Някой да твърди, че сме имали нестабилни финанси?
Това със "супердисциплината" го оставяме на Камерун и Ботсвана, те и без това са по-първенци от нас, защото са с дълг от 13%.

*   *   * 

    "Безпрецедентно обърнато е съотношението между преки и косвени данъци, което не намира аналог в нито една държава членка на ЕС", пише в Меморандума.
Да го кажем по-ясно. Средното отношение в ЕС между двата типа данъци е 1:1. У нас то е 1:3 в полза на косвените данъци. Какво означава да се промени това съотношение? Ако не намаляваме косвените данъци, това означава или прогресивно облагане, или увеличаване на данък печалба, или и двете. С други думи, по-богатите да плащат повече и бизнесът да бъде облаган с по-голям процент.
Това обаче КНСБ не го казва. Може ли в прав текст един синдикат да иска увеличението на данъците на физическите лица, т.е. данъците от труд? Малко е неудобно. Той обаче спокойно може да иска по-високо облагане на капитала, тоест на бизнеса. Нещо, което у нас вече се възприема като неприлично и безотговорно мислене.
Точно тук, в този момент, синдикатите трябва да питат какъв продължителен ефект има този твърде нисък за стандартите на Европа корпоративен данък. Спестената печалба инвестира ли се в нови работни места? Инвестира ли се в технологично обновление, в по-голяма наукоемкост на производството на стоки и услуги? Или дебелите банкови сметки стремглаво растат?
Такова изследване не ми е известно. То не може да бъде чакано от работодателите. Това е естествен въпрос на профсъюзите.

*   *   *

    КНСБ впечатляващо точно са констатирали, че българската бедност не се дължи просто на слаба икономика. Нещо в разпределението на произведения продукт се губи. Съвкупната работна заплата, наричана в Меморандума "компенсация на наемния труд", представлява около 35% от БВП, "което ни нарежда трайно на последно място сред държавите членки на ЕС-27". И с основание пледират процентът да е 45%. Защото надеждите, че просто износът ще ни дръпне солидно, са просто лековати. Икономиката ще тръгне с по-сериозни темпове едва при увеличаване на вътрешното потребление. А то в голямата си част зависи именно от тази съвкупна работна заплата.
    Прави са КНСБ да се удивляват как така българският БВП на глава от населението е 44% от средно европейския, а средната брутна заплата е едва около 25% от тази в ЕС-27. Как така българският наемен работник произвежда колкото половината от своя европейски брат, а получава четири пъти по-малко от него? Къде отиват парите? Как капиталът, наемният труд и държавата си поделят принадения продукт? Каква е динамиката във времето на тази "делба по братски"?
Става дума за отношението между съвкупна печалба и съвкупна заплата. За фундаменталните взаимоотношения между капитал и труд. А тези взаимоотношения трябва да са в сърцевината на всички по-сериозни синдикални изследвания.
                                      
*   *   *

    И тук нещо архиважно. Просто няма информация. Ей така, няма. Меморандумът го казва по-културно. Той предполага, че могат да се положат усилия за "балансирано участие в първичното разпределение на дохода", но "без достатъчна и надеждна информация усилията в тази посока ще бъдат хаотични". Без информация не само че няма да бъдат полагани усилия в тази посока. Без нея просто няма да знаем какво се случва на наемния труд. И никога няма да разберем как така народи, които произвеждат по-малко на глава от населението, раздават на хората си по-големи средни заплати от нашите.
    Ако човек започне да се интересува от динамиката на доходите и неравенствата, може да получи шок. В едно изследване четох, че у нас най-бедните 10% дават 100,89% от доходите си за потребление, докато 10-те процента най-богати - само 62%. Другите проценти са за данъци и спестявания.
Интересни са два момента. Първо, най-бедните харчат повече, отколкото печелят. Второ, на тях явно не им остават пари да плащат данъци. Да, ама плащат. Или не плащат.
Друг пример. В едно изследване на Уникредит Булбанк от 2007 г. се казва, че в последната децилна група (най-богатите) едно семейство е получавало средно по 26 730 лв. годишно. Според изследване на НСИ за 2010 г. същата тази група получава средно по 18 140  лв. Ами това означава, че най-богатите яко са обеднели! Или се докарват пред банката с уж по-големи доходи, за да вземат по-лесно кредит? Или пък при НСИ данните са силно занижени?
Трето, анализът на влоговете показва постоянна тенденция към диференциация в българското общество. В същото време без усилие ще попаднете на данни, че най-голямата диференциация е била през 2002 г. и оттам насетне тя, общо взето, намалява. Нищо не разбирам.

*   *   *

    Навсякъде в Меморандума се говори за достойно заплащане. Между другото, това го има и в абсолютно всички партийни програми. Особено се набляга на достойното заплащане на лекари, учители, работници в сферата на културата. Никога не ми е било ясно какво означава "достойно заплащане". Мой приятел, лекар анестезиолог, получаваше в софийска държавна болница 700 лева. Замина в някакво малко френско градче и започна с 2000 евро. Можем ли да го върнем? Годишно около 500 лекари напускат страната, какво правим? Вярно, съсловната лекарска организация полага усилия да противодейства, например със стипендии за млади лекари. През миналата година обаче стипендиантите бяха само 16! Какво правим?
Тук въпросът е дали "достойно" означава "конкурентно". Хайде, за хората пред пенсия това достойно може да означава просто да могат да се нахранят и да си платят комуналните сметки. Ама за другите, на които държавата разчита да оправят страната? В случая с анестезиолога и хилядите негови събратя "достойна" е сума, която за България е фантастична. Същото се отнася за много други специалисти. Ако това "достойнство" е непосилно, непостижимо, защо постоянно говорим за него? А ако не говорим за "достойно заплащане", което звучи много красиво, за какво друго да си говорим? Наистина, кое е това друго? Може би за система за привличане на лекари от африкански страни? И то не от всички, защото вече има такива с по-добър стандарт от нашия. Не е ли по-смислено да започнем да се подготвяме за сериозен внос на лекари? При лекарите, добре. Ама ако говорим за учители и деятели на културата? Африканският ключ май е неприложим.

*   *   *

    Меморандумът е изпъстрен с текстове за квалификация, преквалификация, учене през целия живот; нещо, което няма как да не присъства значимо в една профсъюзна стратегия. Естествено, че високите и адекватни на времето образователни нива са съществена предпоставка за просперитет на работещите и съответно за просперитет на икономиката.
В такъв момент обаче се сещам за много черни български статистики. От рак са болни над 260 хиляди. От диабет - около 500 хиляди. Редки заболявания - около 500 хиляди. Наркотично зависими - 300 хиляди. Алкохолно зависими - 350 хиляди. Анорексия и булимия - 150 хиляди. Алцхаймер - 50 хиляди. Регистрираните за психиатрично наблюдение - над 150 хиляди. Глухи - около 80 хиляди. Хипертония - над 2 милиона! За депресията съм срещал числото 1 милион и 200 хиляди!
Май трябва във всички програми - и синдикални, и партийни, раздел "Здравеопазване" да се сложи като подраздел на "Икономика". Ако нацията е толкова болна и толкова стара, а напоследък ни заливат и с данни за шокираща неграмотност, за каква преквалификация и учене през целия живот може да става дума? За каква конкурентна икономика?

*   *   *

В нашата уникална ситуация, при която държим почти всички черни рекорди в ЕС, изглежда трябва да започнем с грижи за нискоквалифицираните. Например, държавата да вземе заеми и да направи огромни ферми за агнешко месо. Бързо оборотна стока. Със сигурност бързо ще си върне вложението, като създаде маса работни места. Защото ако си мислим, че ще направим удар в Европа и света със софтуерни продукти, се лъжем. Виж, арабските страни можем да ги залеем с агнешко. Казват, че нашето било по-вкусно от австралийското. Правим двайсетина ферми и с помощта на дипломацията връзваме всяка от тях за една от страните в Лигата на арабските държави. Този сценарий го сънувах вчера. Едновременно с това да направим големи ферми за гъски и да си поставим задача да бием французите по производство на гъши дроб. Бил Гейтс да го оставим за по-нататък.
Днес българският ключ е в отношението към нискоквалифицираните. И безработицата ще падне, и потреблението ще се вдигне.

*   *   *

А Меморандума на КНСБ поставих в библиотеката си на специално място. До книгата на поета Валери Станков, която се казва "Делникът на един безделник". Защо точно до тази книга? Защото денят, в който писах тази статия, беше един "делник". Не "празник". Първо, защото усилено правих нещо; второ, защото през целия ден ми беше ужасно тъжно, какъв ти празник? И защото съм "безделник".
Много хора мислят, че безделникът е човек, който нищо не прави. Такава представа е повърхностна. "Безделникът" е човек, който нищо не може да направи, да промени. Защото "делото" е нещо, което остава след работата. Ако един човек блъска години по една яка стена, която не помръдва, какъв е? Той е безделник. Защото дали блъска или не, на стената й е все едно.

Задача с неизвестна трудност

Средностатистически: 1. Българинът произвежда 44% от БВП на европееца. 2. Българинът получава 25% от възнаграждението на европееца
Въпрос: Ако българинът произвежда 100% от БВП на европееца, какъв процент от неговото възнаграждение ще получава?

  

От в-к „Дума”, 30 ноември 2013 г.

 

 

Преходът свърши, но българите не желаят да приемат това - проф. Искра Баева

 

 

Интервю на Елена Дюлгерова за glasove.com, 26 ноември 2013 г.                   

„Националистическите нагласи в българското общество са в пряка зависимост от социалната криза. Затова острият етап на национализма от началото на 90-те години бе овладян и канализиран по пътя ни към ЕС. Но той никога не е изчезвал и това, че политически коректното говорене не позволяваше да се говорят определени неща, не означаваше, че българският национализъм си е отишъл, а че разстоянието между политическите елити и редовите българи се увеличава. Според мен, колкото повече сами без националистите говорим против национализма, толкова повече създаваме на националистите ореол на преследвани. И им помагаме да се разграничат от нас, спечелилите от прехода, като потърсят единение с мнозинството на загубилите. Щом национализмът вече е спечелил достатъчно привърженици, трябва да говорим за това и да видим какви са причините за явлението.“ Така коментира зачестилите националистически проявления в обществото ни напоследък  специалистът но история на най-новото време проф. д-р Искра Баева. Специално за ГЛАСОВЕ тя анализира политическите и социални брожения в годините на прехода в България от 1989 г. до днес. Убедена е, че историята не изисква дистанция във времето, за да бъде предмет на проучвания и прогнози.  

 

- Проф. Баева, вие сте сред немногобройните в българската наука автори, чиито трудове разглеждат съвременното развитие на България. Тук включвам не само вашата книга „Съвременна България: между Изтока и Запада”, която бе издадена в Париж през 2001 г., но също българското й издание, както и цяла редица научни студии и статии.

– Да, вярно е. Може би интересно е и това, че книгата ни (заедно с моята колежка и приятелка Евгения Калинова) „Българските преходи” възникна първо като поръчка от френското издателство L'Harmattan. Едва след като подготвихме книгата за Франция, решихме, че бихме могли да я разширим и издадем и на български, като тогава я ограничихме хронологически между годините 1944 и 1999. Впоследствие чуждестранни издателства от Виена и Солун проявиха интерес и я издадоха съответно на немски и гръцки език. За мен най-важното издание, разбира се, е българското. Първото издание излезе през 2000 г. и беше доста неугледно, но беше наистина първият опит да се представи аналитично цялата история на България от следвоенния период до края на ХХ в. А фактът, че последваха още три издания, последното от които от 2010 г., и че книгата продължава да се търси, говори достатъчно ясно сам по себе си.

- Не е ли още рано да се дава научна оценка на случилото се буквално вчера? Няма ли да е нужно да се отдалечим от злободневието, за да преценим правилно мястото на съвременните събития?

– Не, не е рано. Идеята, че трябва да минат определен брой години – 20, 30 или 50, за да можем да оценим някакво събитие, не е историческа. Изискването за отдалечаване във времето се прилага в архивистиката, за да посочи кога документите могат да станат общодостъпни, сиреч няма да навредят на действащите лица. За да стане по-ясно защо историята не изисква дистанция във времето, ще припомня, че първият истински професионален историк – Тукидид, е писал за събитие, на което е бил свидетел и в което е участвал – Пелопонеската война. Нещо повече, той дори не е доживял края на войната, което не му е попречило да направи великолепен исторически анализ на това самоубийствено за Древна Елада събитие.

С други думи, умението критично да се анализират историческите събития не е функция на времето, а на способностите на историците. А и отдалечаването във времето често не намалява интензивността на споровете. Вижте колко бурно се спори за произхода на старите българи, независимо че е миналото толкова много време и че почти не са останали сведения и доказателства за онази епоха. Да припомня ли и споровете и люшкането на оценките за Стефан Стамболов, за княз/цар Фердинанд и т.н. За нашето време поне има достатъчно много документи, а и свидетели.

Предимство и недостатък при писането на текуща история е това, че има много свидетели на събитията. Това обстоятелство поставя високи изисквания пред историците, а и прави историята по-отговорна дейност. Помислете колко по-лесно е да се пише за дейци и епохи, които никой не помни – тогава историкът може да дава оценки според собствените си симпатии, защото действащите лица не са живи и не могат да се защитят. Докато в моя случай всеки от политиците или дейците на прехода може да заяви своето несъгласие и да защити своята гледна точка. Затова смятам за голямо предизвикателство да се пише за съвременността – тогава трябва да се мисли за различните гледни точки и да се положат усилия те да се представят.

Признавам, че съм се срещала с хора, на които им се струва, че не съм изразила достатъчно ясно тяхната гледна точка, но никой не е изразявал пълно несъгласие. Надявам се, че в изследванията си, посветени на прехода, съм съумяла да представя гледната точка не само на победителите, но и на победените и загубилите от промените. Тя обикновено не присъства в историческите изследвания на по-отдалечените периоди, но за близките събития е особено важна. Само така можем да излезем от омагьосания кръг историята да се пише само от и за победителите. Следването на победоносния ход на историята ми изглежда не само елементарен, но и неисторичен. Защото, ако погледнем на историята не от перспективата на 20–30–50 години, а за по-дълъг периоди, ще видим, че победителите и победените често си разменят местата.

И още едно предупреждение за онези, които пишат съвременна история – ние представяме само една гледна точка и не можем да очакваме тя да остане единствена. Историците от всяка епоха търсят в историята отговори на въпроси, които вълнуват тяхното общество, затова имаме толкова различни и променящи се исторически интерпретации. Това е начинът историята да изпълни своята социална функция – да бъде учителка на живота (Historia magistra vitae est).

- Изказани бяха редица мнения в публичното пространство за прословутия ни преход, едни смятат, че той вече е завършен, според други ще се проточи още. Въпросът, който интересува всички ни, в крайна сметка, е завърши ли най-сетне четвъртвековният ни преход?

– Аз съм сред онези, които смятат, че преходът е свършил. Обосновала съм своята теза в предговора на книгата „Българските преходи 1939–2010”. Ако приемем, че формулираните през 1990 г. цели на прехода бяха в България да се установи политически плурализъм (парламентарна демокрация) и пазарна икономика, то първата цел беше постигната още през 1991 г. с приемането на новата конституция и утвърдена през декември 1994 г., когато страната ни издържа „теста на двойната промяна” (два пъти да се сменят управляващите политически сили след демократични избори). За втората цел ни трябваха доста повече години, но и тя беше постигната, след като ЕС призна България за действаща пазарна икономика и станахме пълноправен член на съюза.

Проблемът с нежеланието на българите да приемат, че преходът е свършил, идва не от обективното развитие на събитията, а от субективното възприемане на прехода. Ако си припомним всеобщата еуфория в дните около 10 ноември 1989 г., ще видим че масово бяхме окрилени от надеждата, че в най-скоро време – максимум до пет години, ще живеем като „на Запад”. Бяхме убедени, че развитието може да върви само напред и след като се отървем от задържащата ни съветска система, бързо ще развием индустрията, селското стопанство, образованието, здравеопазването, социалната система.

А се оказа, че сме били преди всичко наивни, смятайки че Западът ще се погрижи за цялостното ни развитие. Оказа се, че целта на Запада е била победата в Студената война и присъединяването на Европейския изток към западната система. Но правилата там се определят от конкуренцията, при която по-силните печелят, а по-слабите губят. И днес вече сме част от Запада (ЕС и НАТО), но се оказахме най-бедната му част, което породи новото недоволство от несправедливостите на капитализма.

Този извод с пълна сила се отнася и до отношенията вътре в страната – вместо всички да станат богати, оказа се, че богати станаха малко и при това по съмнителен начин, а повечето българи обедняха не защото са мързеливи или неспособни, а защото загубиха работата си в хода на деиндустриализацията.

При това положение повечето българи днес не искат да приемат, че преходът е завършил, защото той трябваше да донесе по-добър живот и по-голямо достойнство на България, а не е налице нито едното, нито другото. Проблемът обаче не е в прехода, а в нашето неразбиране какво представлява преминаването от държавен социализъм от съветски тип към капитализъм – то не носи богатство на всички, а социално разслоение. Единственото успокоение, с което мога да се обърна към недоволните българи, е това, че преходът може и да е свършил, но развитието не е. И само от нас зависи да направим живота си по-добър в бъдеще. Но това няма да стане с хленчене и молби някой да ни помогне, а с нашите собствени усилия и борба.

- След 1990 г. в България трикратно се надигаха бурни протести – през 1997 г., през февруари, а също и през лятото и есента на тая година. Има ли според вас връзка между трите вълни на протест и бяха ли те спонтанни? Защото не е тайна, че се посочваха значителни вътрешни и външни сили, които стоят както зад протеста от зимата на 1997 г., така и зад сегашния протест?

– Никога не съм била привърженичка на лесните обяснения на историческите събития. Според мен големите промени се извършват в резултат на различни фактори – външни и вътрешни, лични и групови. Голямо събитие не може да стане по волята на един човек или малка група хора, ако няма назрели обективни условия. От такава гледна точка – като проява на някакви по-общи нагласи, възприемам и трите масови протеста в годините след 1989 г.

Ще ги скицирам съвсем накратко. След свалянето на Живков на 10 ноември 1989 г. българското общество постепенно се събуди и поиска да се включи в „правенето” на история. В началото обществената активност се изразяваше главно в митингуване, а истински се прояви след изборите от 10–17 юни 1990 г., които неочаквано за новите сили бяха спечелени от старата БСП (като наследник на БКП). Поражението на СДС беше неочаквано, защото всички подобни организации в Централна Европа бяха спечелили триумфално своите избори.

Впоследствие се оказа, че на Балканите процесите се развиват с различна скорост – не само в България, а във всички балкански социалистически страни управлявалите с десетилетия партии спечелиха първите плуралистични избори. Защо се получи така? Според мен най-малко по две причини – първо, балканското дисидентство беше слабо и без достатъчно влияние в обществото, и второ, съветският модел беше по-пригоден за тукашната православна и държавноцентралистична традиция.

Независимо от това студентите и привържениците на СДС от големите градове отказаха да приемат поражението и прибягнаха до актове на гражданско неподчинение. Те не искаха съдбата им да се определя от „по-неграмотните” и изостанали жители на селата и малките градове (както бяха описани в следизборната реч на председателя КС на СДС д-р Желю Желев). Студентите и градската интелигенция се почувстваха хегемон на демократичната революция и се опитаха да противопоставят своята воля на изборните резултати. С какви средства? Окупационна стачка на СУ, палатков Град на истината в центъра на София, масови демонстрации. Успяха ли? На пръв поглед – не, тъй като ВНС започна работа с председател акад. Николай Тодоров, а БСП състави правителство с премиер Андрей Луканов.

Погледнато от малко по-широка перспектива обаче, масовите демонстрации от лятото и есента на 1990 г. постигнаха успех. Защото под техен натиск на 6 юли Петър Младенов подаде оставка като президент, на негово място на 1 август беше избран д-р Желю Желев (при абсолютно мнозинство на БСП във ВНС), а на 29 ноември Луканов подаде оставка и беше съставено правителството на безпартийния юрист Димитър Попов, в което основните икономически постове бяха в ръцете на представители на СДС. Ако погледнем и ролята на външния фактор, той също бе изцяло в подкрепа на новите сили – Западът естествено подкрепи прозападните сили, а Съветският съюз бе толкова ангажиран със собствените си проблеми, че изостави посткомунистите.

Втората голяма криза настъпи през 1996–1997 г., когато опитът на следващия социалистически премиер Жан Виденов да върне някои от практиките от социализма в условията на разградена държава доведе до дълбока криза. Към зърнената, банковата и икономическата се прибави и вътрешнопартийната, в резултат на което БСП загуби президентските избори в края на октомври и началото на ноември (тогава от името на обединената опозиция беше избран Петър Стоянов). През декември 1996 г. беше свикан извънреден конгрес на БСП, на който Жан Виденов подаде оставка и откри възможност пред вътрешнопартийните му противници да съставят ново правителство.

Само че вакуумът във властта и подемът на десницата след победата в президентските избори стимулираха за действия студентите и привържениците на СДС (във вида ОДС). На 10 януари 1997 г. те предприеха окупация на Народното събрание и вечерта успяха да проникнат в задния му вход и да го подпалят. Така започнаха всекидневните студентски протести, парализирали живота в столицата и довели до галопираща инфлация, в резултат на която левът се срина от 500 лв. за долар на 10 януари до 3000 лв. за долар на 4 февруари. Победата на студентските протести от 1997 г. беше безспорна – поредното управление на БСП приключи под натиска на улицата и беше отворен пътят за голямата изборна победа на ОДС през април 1997 г., дала на Иван Костов сигурно мнозинство и свобода за осъществяване на реформи. И в този случай ролята на външните сили беше безспорна и отново на страната на протестите. Само че подкрепата за протестите идваше не само от Запад, а и от Изток – Русия предпочиташе да се отърве от инатливия Виденов.

Това са бунтовете на прехода, довели България до членство в западните структури НАТО и ЕС (е, вярно, че при други правителства – на НДСВ, ДПС и отново на БСП). Докато днешният протест вече е извън прехода. Според мен днешният бунт се отличава не толкова със своята продължителност (която е безспорна), колкото със своята слабост. Окупиращите студенти многократно се питаха защо не ги подкрепят достатъчно масово техните колеги и други граждани. Казах им и на тях, ще го кажа и пред вас. Мисля, че основната причина за слабата подкрепа е в това, че по-голямата част от българите вече са натрупали опит от предишните два бунта и знаят какво следва след победата на студентите. Ново дясно управление, от което печелят нови групи от политическия елит, но за останалата част от населението последиците са нови приватизации, закриване на още повече предприятия и производствени дейности и в крайна сметка увеличаване на безработицата и бедността. Все повече хора вече не вярват, че като махнем лошите червени, ще дойдат добрите сини. И никакви патетични слова за морал и нравственост не могат да променят реалността.

Сравнението между днешна България и онази отпреди две десетилетия не винаги е в полза на днешната. Съвсем не искам да кажа, че всичко днес е лошо. Напротив, постиженията на прехода в областта на политическите свободи и плурализма са безспорни, но повечето хора се интересуват много повече от социалните и икономическите условия, в които живеят, а там са големите проблеми. Те не само изпратиха България в периферията на Европа, а и поставиха въпроса за съществуването й в бъдеще (имам предвид демографските тенденции).

В протестите от 2013 г. външната намеса ми изглежда по-незначителна, въпреки че изявленията на германския и бившия френски посланик бяха категорични, да не говорим за странното посещение на бившия посланик на САЩ Пардю в окупирания Ректорат или за финансирането на „Протестна мрежа“ от фондации от САЩ. Много по-съществена обаче ми изглежда олигархичната намеса – както в дейността на правителството, така и в подклаждането на протестите.

- Не смятате ли, че сме свидетели на обръщане на лявото и дясното в съвременния ни политически живот, при това в условията на тотален разпад на партийния модел у нас, модел, който впрочем съществуваше от края на 1989 г. насетне?

– Откровено казано, трудно ми е да определя какви са днес проявите на лявото и дясното. Защото БСП под ръководството на Георги Първанов трайно зави надясно, към либералното, и то не в политически, а в икономически план. При това БСП се държи като консервативна и дясно отговорна партия, което традиционно е била запазената марка на десницата. Докато дясното, където и да го намираме – в Реформаторския блок или в ГЕРБ, излиза на улицата и се бунтува по подобие на традиционната левица. Гражданско неподчинение, масови протести, вдигнати юмруци като символ, „Окупирай!” като призив – всичко това идва от западното ляво. В България през целия преход политическите посоки бяха объркани, да не кажа разменени.

Що се отнася до партийния модел, не мисля, че има тотално негово разпадане. Въпреки всички кризи и поражения БСП се запази като траен играч в партийно-политическата система, същото може да се каже и за ДПС, независимо че неговата конституционна легитимност продължава да е съмнителна. Тези две партии доста успешно, макар и не съвсем справедливо заемат нишите на лявото и на либералното, те допускат и други формации в тях, но продължават да са водещи.

Най-големи проблеми има в дясната ниша, където естественото разпадане на голямата дясна коалиция СДС не можа да роди силен и траен играч. Любопитно е да се отговори на въпроса защо в тази най-желана и доминираща в годините на прехода политическа посока не успя да се утвърди голяма партия. Може би защото конкуренцията там беше най-голяма, защото не достигаше опит на десните политици или защото външните сили се намесваха твърде много.

- Не е ли израз на тежка криза, на тотално недоверие, на разпад почти на българския партиен модел създаването на 1 септември тази година Националистическа партия на България?

– И по този въпрос моето мнение малко се различава. Смятам, че националистическите нагласи в българското общество са в пряка зависимост от социалната криза. Затова острият етап на национализма от началото на 90-те години бе овладян и канализиран по пътя ни към ЕС. Но той никога не е изчезвал и това, че политически коректното говорене не позволяваше да се говорят определени неща, не означаваше, че българският национализъм си е отишъл, а че разстоянието между политическите елити и редовите българи се увеличава.

Първото предупреждение беше изборният успех на „Атака” на Волен Сидеров през 2005 г. Ако си спомняте, тогава „Атака” изобщо не влизаше в сметките на социолозите, а влезе комфортно в парламента и го прави всеки път, за разлика от важни десни партии. С национализма ние постъпваме като с неприлично заболяване – затваряме си очите и се правим, че го няма, а то си се развива необезпокоявано. Появата на тази нова Националистическа партия на България е поредното доказателство.

По отношение на това явление мисля, че трябва да се отървем от задръжки и срам и да си отворим очите. Нашият национализъм не е изключение в Европа – ксенофобските организации засилиха позициите си навсякъде заради кризата и нарастващия брой пришълци, независимо дали са гастарбайтери, бежанци или нелегални емигранти. За разлика от представителите на либералната интелигенция не мисля, че на националистите не трябва да се дава думата, а да говорим само ние.

Според мен, колкото повече сами без националистите говорим против национализма, толкова повече създаваме на националистите ореол на преследвани. И им помагаме да се разграничат от нас, спечелилите от прехода, като потърсят единение с мнозинството на загубилите. Щом национализмът вече е спечелил достатъчно привърженици, трябва да говорим за това и да видим какви са причините за явлението. Трябва да се преодоляват причините, а не да се борим с онова, което се вижда на повърхността.

- В телевизионните репортажи от протестите често се виждат гологлави младежи , чийто начин на обличане и агресивно поведение ни връщат сякаш 90 години назад, във времената на зараждането на италианския фашизъм и на германския националсоциализъм. Подобно изглеждащи млади хора, сред които и членове на пловдивския клон на неонацистката политическа мрежа „Кръв и чест”, забранена впрочем в няколко вече европейски държави, основаха Националистическа партия на България. Може ли да се открие историческа успоредица между съвременните събития в България и зараждането на италианския фашизъм, както и на германския националсоциализъм?

– За миналото ни напомни първо „Атака”. Да не забравяме, че дори името на тази партия идва от профашистко списание. Със своите символи „Атака” показа, че Сидеров или някой от обкръжението му познава достатъчно добре миналото на българския национализъм от ХХ век.

Новият изблик на национализъм има същите корени както в миналото. Но фактът, че националистите не могат да се обединят в една организация, а се цепят и ожесточено спорят помежду си, е донякъде успокоителен. Защото при тях феноменът вождизъм е достатъчно силен. От няколкото телевизионни прояви на техни представители стана ясно, че те могат само да повтарят няколко мантри, а не могат да дадат смислени решения на големите въпроси пред българския народ. Като прибавим нетърпимостта им към чуждото мнение, очертава се една нерадостна, но не особено опасна картина на българския национализъм – разкъсан и затворен в собствената си сфера. Не вярвам, че националистите могат да се превърнат във водеща тенденция, да не говорим, че и исторически България винаги е била подвластна на водещите европейски и глобални тенденции. А поне засега те не са насочени към краен национализъм.

- Известно е, че не съществува „ако” в историята. Преди десетина година изказахте тезата, че времето на 80-те години на миналия век беше време на пропуснатите реформи. Какви реформи можеха да бъдат предприети?

– Никога не съм изповядвала философията на забраненото „ако” в историята. Напротив, винаги съм смятала, че „ако”-то в историята ни освобождава от детерминираността, че ни дава възможност да мислим за алтернативите в историята и да се чувстваме свободни играчи, а не обречени на една или друга тенденция.

Що се отнася до пропуснатите реформи през 80-те години, става дума за последния опит на Живков да модернизира България, този път изцяло по западен, а не по съветски модел. Той се съдържа в т.нар. Юлска концепция от 1987 г. Според нея в България би трябвало „отгоре” да се „въведе” капитализъм. Всъщност Живков е вдъхновен от китайския модел на реформи – в архива на ЦК на БКП има многобройни документи, посветени на ставащото в Китай през 80-те години. Но не мисля, че тези реформи на Живков са имали шанс да се реализират.

Първо, Живков си представя, че към капитализъм може да се премине с помощта на същите дейци, които по-рано са организирали централно-плановата икономика, а това няма как да стане. Второ, защото тогава България е в сферата на влияние на Съветския съюз, зависима е изцяло от волята на съветския лидер и Живков прекрасно разбира това.

Опитът на Живков да осъществи прехода отгоре е в основата на конфликта му с Горбачов, очертал се през есента на 1987 г. и завършил с отстраняването на Живков на 9–10 ноември 1989 г. от ръководството на БКП. Заради външната зависимост нашето преустройство следва съветската перестройка, също както по-късно преходът ни ще следва очертаната от западните сили посока.

- Можеше ли България да тръгне по друг, различен от останалите източноевропейски държави път, ако тези реформи бяха осъществени; та у нас практически липсваха дисиденти, за разлика от останалите социалистически страни, не съществуваше и организация на ярко несъгласните с управлението на Българската комунистическа партия...

– Вече частично отговорих на този въпрос. България, както и повечето европейски държави е зависима от водещите световни сили. В Европа отдавна има създадена система от международни зависимости, които поставят държавите в йерархична зависимост от т.нар. велики сили. Едва след Втората световна война тази система е разрушена, но само за да бъде заместена от биполярния модел на Студената война, в която Европа е разделена на Западна и Източна и остава зависима съответно от САЩ и СССР. Това продължава до есента на 1989 г., когато България заедно с останалите страни от Източна Европа преминава от съветската към западната сфера на влияние.

И на всеки, който си спомня първите години на прехода, няма как да не му е направило впечатление как внезапно най-важна стана позицията на посланика на САЩ и на различните емисари от Европа. Благодарение на промяната в геополитическото място на България вече сме част от Запада.

Казаното по-горе означава, че нито България, нито която и да било друга източноевропейска страна е имала шанс да избере различен вариант на прехода. Стъпките и посоката на прехода бяха очертани отвън и стриктно следвани от нашите държави. А когато се опитваха да направят завой, бяха връщани обратно – в нашия случай христоматийният пример е съдбата на правителството на Жан Виденов.

- Смятате ли, че началото на българския преход, имам предвид есента на 1989 г. и следващите две години, имаше характер на контролиран преход? Кой стоеше зад кулисите на началото на българския преход?

– Началото на прехода е изцяло мотивирано от съветската намеса. Както подборът на новия управляващ партиен екип в лицето на Петър Младенов и Андрей Луканов, така и натискът срещу Живков са осъществени от съветските фактори – главно от съветското посолство и от съветския посланик Виктор Шарапов. Известно е, че една от най-важните стъпки по отстраняването на Живков е разговорът на Шарапов с Живков на 7 ноември 1989 г. по време на приема в съветското посолство по случай годишнината от Октомврийската революция.

Луканов е съветският избраник, но тъй като той, а и целият му род не се ползват с доверие сред българските комунисти, изборът за наследник на Живков пада върху Младенов, който е син на убит партизанин. Така че началото на прехода се осъществява под съветско влияние. Много скоро след 10 ноември обаче нещата започват да излизат изпод контрола на новото партийно ръководство.

Събуждат се нови сили, общественото недоволство се изразява все по-открито. При това съветското ръководство се сблъсква със собствени проблеми и губи интерес към ставащото в Източна Европа. Когато през пролетта на 1990 г. председателят на БСП Александър Лилов е в Москва и иска среща с Горбачов, той отказва, като се оправдава с голямата си заетост. Всъщност Съветският съюз демонстрира отвръщането си от Източна Европа, която започва да описва като воденичен камък, тежащ на съветската икономика.

Но както още Джордж Кенан е казал, съвременният свят не търпи политически вакуум и освободеното от Съветския съюз пространство веднага е заето от Съединените щати. Не е тайна, че държавният секретар Джеймс Бейкър при посещението си в София през 1990 г. очертава посоката на българския преход както пред управляващите от БКП, така и пред лидерите на СДС. От тази среща тръгва и една от големите грешки на СДС – желанието да се проведат избори колкото се може по-скоро, тъй като е сигурно, че те ще бъдат спечелени от новите сили. Всъщност Бейкър и неговите съветници изобщо не познават ситуацията в България и мислят, че и тук е като в Полша, Унгария и Чехословакия, затова съветват лидерите на СДС да бързат с изборите. Но ранните избори са спечелени с абсолютно мнозинство от БСП и преходът ни влиза в коловоза на дълбокото политическо противоборство с всички произтичащи от това последици.

Така че външните сили играят водеща роля в българския преход и до ден днешен. Само дето днес ролята на външен фактор вече играе ЕС, макар че продължава да действа и американският фактор, а през последните години се завръща и руският, след като Руската федерация успя да излезе от кризата на 90-те години и се опитва да очертае по нов начин геополитическите си интереси.

– Известен, съвсем непродължителен период от време бяхте член на висшето ръководство на БСП. Бързо ви отказаха от политиката или разбрахте много скоро на собствен гръб колко мръсна работа е заниманието с политика и предпочетохте да се върнете към тишината и спокойствието на научната работа?

– Да, така е. Бях в ръководството на БСП – в нейния Висш партиен съвет от 1990 до 2005 г. (сиреч не толкова кратко), а в Изпълнителното бюро – от 1996 до 1998 г. Но никога не съм смятала, че присъствието ми там е било път към политиката – неколкократно отказах да се включа в депутатските листи, защото това щеше да ми попречи да упражнявам професията си, която обичам.

Всъщност аз възприемах присъствието си в БСП като изпълнение на обществен дълг. Ще обясня какво имах предвид – до 1989 г. бях убедена противничка на системата. Занимавам се с историята на Източна Европа и всичките ми изследвания показваха колко ограничаваща е системата, особено за страни като Полша, Чехословакия и Унгария – това са страните, с които се занимавам и чиято история съм изследвала, включително и в техните архиви. Бях настроена силно критично и към нашата система. Именно аз организирах в нашия факултет Методическия семинар по проблемите на социализма, в който по-късно Димитър Луджев, Снежана Ботушарова и Стоян Ганев развиха за пръв път идеята си първите избори да бъдат за Велико народно събрание, а не за обикновено.

Нещата за мен се промениха след началото на прехода, когато започна дискусията накъде ще върви българското общество. Тогава се разделиха пътищата ми с моите приятели дисиденти, които влязоха в СДС. Мислех и продължавам да мисля, че обществото ни трябва да е социално чувствително, че трябваше да се опитаме да запазим поне някои от социалните постижения на социализма. Докато в СДС взе връх желанието да се разруши всичко от епохата на социализма. Точно затова реших, че мой обществен дълг е да се противопоставя на разрушението, и с такава идея се включих в ръководството на БСП.

Въпреки многото разочарования, свързани с БСП, до края на управлението на Жан Виденов мястото ми в БСП изглеждаше вярното решение. Защото Виденов се опитваше да запази социалната справедливост, макар усилията му да бяха обречени. След това БСП твърдо пое курс надясно и за мен стана трудно да я следвам в тази посока. Така съвсем нормално изцяло се върнах към професията си. Не съм съжалявала нито за момент за това.

Политиката никога не ме е привличала като професионално занимание, а и има достатъчно кандидати за това. Разбира се, политиците не само в България, а и по целия свят непрекъснато ни доказват колко далеч са от служенето на обществото. Което не означава, че трябва да им позволяваме да се държат така. Затова смятам, че протестите от последните месеци изиграха положителна роля – да държат политиците нащрек. Но и зад протестите пролича желанието на политици да се върнат във властта със същите намерения. Затова полека-лека протестите угасват. А и защото претенцията, че се борят за морал, но използват не съвсем морални средства, отблъсква.

- Можем ли да очакваме в близко време българските историци да променят отношението си към някои събития от близкото минало?

– Не мисля, че можем когато и да било да очакваме, че всички историци ще мислят еднакво. Не го правехме дори и когато ни задължаваха да защитаваме предварително зададени тези. Хубавото на историята е това, че тя е субективно занимание. Изследователят сам решава с какво да се заеме, как да търси документалните свидетелства по своята тема и сам достига до изводите, в които се опитва да убеди и читателите си.

Но никога не бива да очаква, че те или собствените му колеги ще го следват безкритично. Повечето важни събития могат да се поставят в различен контекст и да бъдат оценени по различен начин. През последните десетилетия вече се оформиха поне две, ако не и повече интерпретации на българската история – дясна и лява. И в това няма нищо лошо – и в миналото, и днес историческите фигури са водени от различни идеи и е нормално тези идеи да намерят място и в историческия разказ. Извинявам се на тези, които смятат, че историята е безпристрастна, но тя не е – такава би трябвало да бъде съдебната система. А историята е страстно занимание, в нея има и трябва да има спорове и емоции.

 

 

Сега усилено ни се глаголи за морал - доц. Силвия Минева

 

Свидетели сме на опит за подмяна на моралността с политичността, казва преподавателката по етика от СУ

Интервю на Светла Василева за вестник „Дума”

 "Да монополизираш морала, обявявайки своя за единствен и абсолютен, означава да заговориш на езика на ултиматума"

- Доц. Минева, напоследък различни хора и организации, в т.ч. партии и НПО, се упражняват на тема "морал".

- Искам да благодаря за поканата да коментирам въпроси, които не са просто злободневни в смисъл на политически, битови, тривиални и чиито отговори не са от компетенциите на политолози, социолози и останалите, предпочитани от медиите, коментатори. Моралът е епохален феномен, за разлика от политиката и различните социално-икономически и културни реалии на дадено общество в конкретен момент. Неговата "епохалност" е в това, че той не подлежи на революция, а на еволюция. Затова моралът е сред най-бавно и - забележете - неусетно променящи се човешки практики. Промяната му не става рязко и насилствено, няма как да е преднамерено, предизвиквано с натиск "отвън", от сили, външни и различни от собствената индивидуална воля. На тази воля се основава двигателят на нашата моралност - автономията, която осигурява свободата да избираш между добро и зло самостоятелно.

- Защо е този внезапен интерес към морала, според вас?

- Не бих го нарекла "интерес". Свидетели сме по-скоро на усилено говорене за морал, в смисъл на високо, а не на смислено. Такова говорене не е нещо морално, а по-скоро безразлично на моралността и се описва най-точно с думата "глаголене". Сега на нас усилено ни се глаголи за морал, защото зад това говорене не стоят реални и актуални образци за моралност, достойни за възхищение и подражание. Когото и да попитате, предполагам ще се затрудни да посочи известен съвременен наш политически деец - доколкото претенцията за морал се издига по отношение най-вече на политиците - който може да бъде образец на абсолютната нравственост, защото абсолютната нравственост е всъщност образцовата. 
Същинският проблем на сегашното говорене за морала не е в това, че никой не е съвършен, а че интересът към морала е "нездрав", защото е провокиран от претенцията да се изисква такова съвършенство, което е не само абсурдно, но и опасно. Опасността е в това, че инспириран по този начин, интересът към морала не предполага да се информираш, да познаваш, да обсъждаш феномените на морала, свързаните с тях опит, история и практика, а просто да го размахаш като революционен байрак с претенцията, че олицетворяваш единствената възможна моралност на този свят тук и сега. Свидетели сме не на интерес към морала, а по-скоро на опит за подмяна на моралността с политичността. Това е неразбирането и незнанието, че морал и политика не са взаимозаменими, че моралността, за разлика от политичността, е постоянно определение на човека. Човек може да е морален, без да е политичен. За да живеят двама души заедно, независимо от техните конкретни особености - възраст, пол, раса, не им е нужна политика, но им е нужен морал. Затова можем да се делим по "политически" признаци, но по морален признак такива деления са невъзможни. Моралът е нещо, което свързва хората, а не ги разделя.

- Що е то "нов морал"?

- Формулировки като "нов морал" и "стар морал" са типично морализаторски. Морализаторите имат за основно занимание морала на другия, чуждите задължения, вероятно защото не смятат, че имат достатъчно свои собствени задължения, които да изпълват мислите и целите им. Във всекидневната реч и представи моралността е синоним на добротата, а моралният човек се асоциира с добрия. Основните морални категории са добро и зло и техните конкретизации като честност, справедливост, свобода, отговорност и противоположното на тях, с което свързваме злото. В този смисъл един човек, една постъпка, един принцип е добър, когато ни препраща към справедливост, свобода, уважение, а не към дата на производство и срок на годност на стоките и услугите в пазарната икономика на потребителското общество, за което ни напомнят оксиморони като "нов морал". 

- Нещо не е както трябва в този призив за нов морал?

- Призивът е симптоматичен. Този пропаганден механизъм не сработва по предназначение, защото моралният избор не се състои в избиране между разни "видове" добро, както избираме сирене в магазина според дата на производство и производител, т.е. според "потребителското" определение за ново и старо, което препраща към една консумативна логика и нагласа.

- Онези, които зоват за "нов морал" не казват откъде ще дойде. Нови хора - нов морал тъждествени ли са?

- "Нови хора" звучи толкова абсурдно, колкото и "нов морал". С оглед на актуалната политическа действителност бих казала, че рекламирането на морала е мисия невъзможна по определение. Моралът не е нито стока, нито услуга, защото предполага начин на живот. Същото се отнася и до политиката, която на свой ред е свързана с призвание. Моралът не се произвежда, открива или изобретява. Когато всеки от нас се ражда, моралът вече съществува на този свят. Той е нещо, което може да се обсъжда, а не да се заповядва - все едно да ви заповядам утре в 15,30 ч. да се влюбите в някого, когото ви посоча.
Моралът се възпитава, а не се рекламира, афишира, пропагандира. Възпитаването му става чрез пример или образци. Когато не си предоставил достатъчно убедителен, привлекателен, харизматичен и достоен за подражание пример, така че да представляваш сам морален авторитет за другия, няма как да очакваш и промяна в морала на другия. Оттук идват и "излъганите надежди" на хората в резултат от разминаването между очаквания и резултати от това, че политическата реклама работи независимо от управленските резултати.

- Закон и морал не са едно и също. Сякаш не искаме като общество да проумеем този факт, че онова, което е законно, не всякога е морално.

- Още в древността, когато воин, бягащ от своите врагове, се скрива в храма, никой не е посмявал да му посегне. Така от древни времена хората обитавали различни редове и тяхното запазване зависело от почитането на законите, които ги легитимират. Което не позволявало тяхното произволно смесване и преминаването от един ред в друг, без да останеш ненаказан от институцията, санкционираща този ред. Днес наблюдаваме като че ли обратното - непочитане, смесване и прекрачване на редовете. В резултат се чувстваме пребиваващи в пълната аномия на лишени от опората и на морала, и на правото.

- Откъде идва това чувство?

- От разминаването между думи и дела. От една страна, всички искат да живеят подредено, защото смятат, че така е справедливо. От друга страна, като че ли всички са готови да нарушават реда и го правят постоянно, някои под предлог, че не само те нарушават, други - че така им повелява моралът. Но кой морал? Кой е този морал и чий е този морал, който стои над морала на всички други, над съвестта на всеки друг, припознавайки се като върховен, като морален монопол? Да монополизираш морала, обявявайки своя за единствен и абсолютен, означава да заговориш на езика на ултиматума. Езикът на ултиматума е официалният език на терора. Нещо повече - той е висша форма на терора, на насилието, на мракобесието, но и на страданието, унижението, унищожението на другия като ближен...
Не можем нито без морала, нито без правото. От нас се очаква да действаме според нормите на правото, но да общуваме и живеем всекидневно по правилата на морала. За да стане това, трябва да познаваме и да уважаваме, казано Кантиански, и "редът вътре в мен", и "звездното небе над мен".

- Какво се случи с обществото през последните 24 години, че натрупахме толкова много омраза и злоба? Никой не чува другия. Няма толерантност. Демокрацията е "на книга".

- Демокрацията е "на книга", но колцина у нас вече четат книги? Колцина споделят максимата, че знанието ни прави свободни? И колко от политическите заявки, че образованието и науката са приоритет, се реализираха във вид не само на очаквани, но и на осезаеми добри резултати? Отчитаме спад в нивото, в качеството на образованието и на образоваността, въпреки, а може би и заради, "реформаторския дух", обладал и тази сфера като много други, превръщайки я в перманентно опитно поле.
Моето дълбоко вътрешно убеждение е, че няма по-сериозна криза от тази на образованието. Нещо повече - всяка криза е криза на образованието. Всички други кризи са фалшиви, защото произтичат от нея, от липсата или недостига на знание как да постъпваме, как да живеем, какво да правим. Колкото по-дълго продължава кризата на образованието, толкова повече ще са фалшивите кризи. Общество и народ, които се отказват да се съпротивляват на тази криза, загърбвайки образованието, науката, а значи и хуманността, са обречени.

- Бяхте сред преподавателите, които не подкрепиха окупацията на СУ. Какво мислите за "моралните" искания на студентите?

- Не одобрявам окупирането на университета - като цяло или на части. Това е морално неоправдано прекрачване на редове, което по аналогия бих оприличила на объркването на човек, който се нуждае от хляб, но отива да го търси не в хлебарницата, а в магазина за плодове. Подобно прекрачване води неизбежно до пренебрегване и омаловажаване на ценности и принципи, като академичната автономия и общата волята на академичната общност. Университетът открай време е "общност на културното гражданство", на тези, чиято културност ги обединява в името на уважението и любовта към познавателните истини, тяхното търсене, откриване и споделяне. СУ беше такава общност, когато протестираше на жълтите павета през 2010 г. срещу финансовите рестрикции, наложени на университетите от тогавашните управляващи. Но дори тогава, когато всички заедно - преподаватели и студенти, протестирахме срещу нещо, което ни засяга съвсем пряко, не сме си позволявали такова своеволие и "светотатство" като блокиране на университета. Излязохме да протестираме навън, а не станахме заложници на самите себе си, окупирайки автономната университетска територия.
Университетът продължи да бъде такава общност и когато през февруари т.г. негови преподаватели и студенти се присъединиха и участваха в общественото недоволство срещу монополизма и растящата мизерия - по своя воля, а не защото някой е блокирал, окупирал мястото, където учат, преподават, работят. Към това нека добавим и собствената му нормативна уредба, която ясно казва, че автономията на университета не може да се нарушава чрез намеса в дейността му, освен в случаите, изрично предвидени в закон, че в сградите на университета и прилежащите им територии не може да се извършва политическа, партийна или религиозна дейност, нито се допуска насилствено възпрепятстване на дейността на университета и на членовете на академичната общност.
Тези правила не са случайно хрумване, те са обсъждани и гласувани от Общото събрание, в което участва представителството от преподаватели и студенти на всички факултети и звена на институцията, т.е. създадени са по демократичен начин и тяхното пренебрегване е равнозначно на недемократичност и произвол.

- Опитахте ли да дискутирате с "окупаторите" онова, което се случи?

- Невъзможно е, особено когато някой е прегърнал езика на ултиматумите. Може да изглежда много въодушевяващо и "революционно" да заповядваш морал на другия, да му налагаш волята си с ултиматуми, нарушаване на закони и правила, вдигане на шум и глаголене за морал. Нека не забравяме обаче старата максима, че пътят към ада може да е покрит с рози.
Моралът, особено моралът с главно "М", не е застрахован от поемането на този път. И го е правил. Моралът също има своята лъжа - единствена, но своя, за да излъже разкъсващия бяс на самотата. Нейното име е "двоен стандарт": този, който ни дели на добри и лоши, свои и чужди, наши и ваши, праведни и грешни, когато мястото на моралните авторитети и техните източници - природа, Бог и човек, се подменят от властолюбието и жаждата за власт.

 

                                                      *         *         *

 

 

Силвия Минева  е доцент по етика, доктор по философия, преподавател в СУ "Св. Кл. Охридски", главен редактор на е-списание "Виртуална култура". Автор е на четири монографии, две студии, статии в специализирани и популярни издания. Изследователските й интереси са в областта на приложната, професионалната и постмодерната етика. В същите области са и курсовете, преподавани от нея в различни специалности и факултети на Софийския университет.

 

 

Васил Демиревски (Жельо) - легендарен партизански командир и воин

Жизненият подвиг на легендарния партизански командир и воин Васил Демиревски — Жельо е неизменно в нашите представи, такъв какъвто го познавахме лично, какъвто го рисуват в спомените си съратниците му от борбата срещу фашизма и капитализма, какъвто е пресъздаден в литературата.

Видният партиен деец израства от колектива на дупнишкото работничество, за да продължи борческите традиции на своите предци от времето на славната Дупнишка комуна и Септемврийското въстание, да отбележи нов връх в революционното движение на родния си край. Борческият му път го води през нелегалните сбирки на комунисти и ремсисти в революционния град, по партизанските пътеки в усоите и високите върхове на Рила, при възторжените хора, с които приветствува свободата на градския площад. Оттук, по призива на партията, той се хвърля във вихрена атака срещу хитлеристките войски на западната ни граница и на 30 октомври 1944 г. загива със смъртта на храбрите.

Васил Сотиров Демиревски е роден на 26 ноември 1914 г. в Дупница. Вече е избухнала Първата световна война. Баща му, заедно с много други дупничани е хвърлен в нейния пожар. Настъпва неописуема разруха и глад. В Русия, под ръководството на В.И.Ленин, избухва първата социалистическа революция в света — Октомврийската, а нашият народ посреща с възторг примера на своите руски братя. Малкият Васил расте под влиянието на тези събития, увличат го легендите и преданията за многобройните чети и храбри войводи, бродили из величествената Рила, кръстосвали нейните китни поляни и хладни гори. В съзнанието му отрано заживяват образите на Гоце Делчев и Яне Сандански, Кочо Муструка и Димо Хаджидимов. Той се гордее със своя дядо Чиме — македонски войвода, съсечен от турците. Васил или Циле, както го наричат близките, е обладан от борческия дух на дупнишкото работническо движение, от духа на дупнишките пролетарии, повели борба срещу буржоазно-капиталистическия гнет. От малък той застава в колоните на първомайските манифестации. Под влиянието на видните партийни дейци Станке Димитров, Коста Петров и Георги Муструков у младия юноша се възпитава бистър ум, твърда воля и борчески дух.

Като ученик в I клас на гимназията, Демиревски става член на РМС, увлича се от прогресивна литература, участвува в марксистко-ленинските кръжоци и в организираните тайни сбирки - туристически излети. С жар изпълнява всички възложени му поръчения — подготвя и разпространява позиви, включва се в литературно-музикалните програми, агитира ученици и млади работници за участие в нелегални събрания. Под негово ръководство ремсовата организация в Дупница укрепва и нараства на около 80 човека.

През 1934 г. Демиревски е изключен от дупнишката гимназия и продължава образованието си в Горна Джумая ( Благоевград), където се сближава с нелегалните ученически групи и развива активна политическа дейност. Организацията скоро е разкрита, а Демиревски — задържан. Сред арестуваните са неговите близки другари — Славе Максимов, Никола Чуковски, Димитър Панчев, Димитър Бедников. В дните на изтощителни разпити и очни ставки, Демиревски незабележимо и делово организира защитата, предотвратява по-нататъшни разкрития. Под съдебна отговорност по ЗЗД са подведени 43 души. Процесът започва на 20 юли 1935 г., а на 4 август съдът обявява присъдите. С 10 000 лева глоба и 5 години лишаване от свобода, Демиревски е изпратен в Централния софийски затвор. След близо две години той е освободен. Затворът за него е школа по марксизъм-ленинизъм, по другарство и взаимопомощ, по смела непреклонност и нестихваща дързост. Тук младият ремсист получава името си Жельо войвода, което му остава по-късно и в партизанския отряд.

През 1937 година Васил Демиревски започва работа в "Балкантабак" и влиза в редовете на Българската работническа партия. Избран за секретар на Дупнишкия околийски комитет на партията, той продължава борческото дело на прославените дупнишки комунисти и блестящо се справя с най-важната задача – партийната организация да стане ръководител в борбите на тютюневите работници и градската беднота срещу експлоататорската политика на търговците и държавата.

Осъществява се новият курс на партията. Вещ организатор и масовик, Демиревски успява да сплоти трудовите хора и младежта. Под негово ръководство партийният и ремсовият актив овладяват масовите организации — проникват в читалищата, във въздьржателните дружества, в спортните организации. Тютюневите работнички влизат в казионното женско дружество и издигат своите искания. Демиревски е инициатор и организатор на независимите работнически професионални съюзи. Със съдействието на стотина организирани комунисти и ремсисти, той повежда масите в борба за защита на жизнените работнически интереси. Проведени са масови акции в защита на Търновската конституция и на осъдените на смърт антифашисти, срещу ръководството на местната популярна банка, възниква инициатива за изграждане дружество на тютюнопроизводителите .

За януари 1940 година са насрочени парламентарни избори. Партията мобилизира своите сили и разгръща широка политическа работа за повишаване класовото съзнание на трудещите се и за разобличаване предизборните машинации на буржоазията.

През 1940 година по указание на Центъра започва подготовката на обща стачка в страната, която да обхване тютюневите и текстилните работници. По този повод на 15 и 16 юни Васил Демиревски взема участие в нелегалната партийна конференция на тютюневите работници, състояла се в района на село Куклен — Асеновградско. Стачката избухва на 19 юни в Пловдив, а на 24 — в Дупница. На масов работнически митинг Демиревски разобличава демагозите от казионния Български работнически съюз. Стачниците издигат искания за увеличение на надниците с 30%, за увеличаване издръжката на безработните от фонд "Обществени осигуровки", за подобряване условията на труд, за прилично отношение на майсторите към работниците, за забрана на уволненията на стачници. Всички работници са солидарни с исканията и гласуват за тях. Властта пристъпва към потушаване на стачката. Обявена е гражданска мобилизация. Задържани от полицията са 15—20 стачници.  Демиревски е интерниран в Трън.

Изявеният партиен функционер е в центъра и на Соболевата акция. Под негово ръководство в града и в селата се разгръща широко движение за сключване на Пакт за ненападение със Съветския съюз. Подготвени са писма и телеграми, които с хиляди подписи са изпратени до Народното събрание и царя.

На 22 юни 1941 г. хитлеристка Германия вероломно напада СССР. Демиревски е наясно, че това не е обикновена война. С такава нагласа той посреща решението на партията за възприемане курс на въоръжена борба. Партията предупреждава комунистите да се предпазват от репресиите на озлобената фашистка власт. Тази обстановка е разяснена пред партийния и ремсовия актив.

На 2 юли полицията прави опит да арестува опитния конспиратор. Време за губене няма. Само 8 дни преди това му се е родило момиче — първа рожба, но нали борбата е и за тях. Пътят е един – към Рила, която векове е приютявала борците за народна свобода. Същият ден от ръцете на полицията се измъква и Асен Орански. Вечерта двамата се срещат в жилището на своя съратник - Пилето и уточняват основните задачи, стоящи пред партийния актив.

Под ръководството на Васил Демиревски — Жельо през есента на 1941 година се формира втората партизанска чета в България, която през 1943 година прераства в отряд. Новият революционен дух на планината, смелите действия на рилските партизани, предвождани от легендарния Жельо войвода, вдъхват смелост в сърцата на бедните и отрудени хора. Едни разказват, че посред бял ден видели войводата в центъра на града, други го забелязали пред околийското управление, трети - че се е появил в противовъздушното скривалище по време, когато там бил военният комендант на града. Случило се, че Демиревски срещнал полицейския агент Киро Бобошевеца — "Циле, запелтечил той — все едно не съм те видял". Когато научава за жестоката разправа с най- младия партизанин от отряда — Васко Манолов, Жельо войвода отсича по отношение на убиеца Лакьов - "Скъпо ще плати за Васко". За ликвидирането му, Демиревски изготвя специален план. Той трябва да бъде убит в центъра на града — за назидание на фашистите и за кураж на трудовите хора. Скоро и двамата - предателят Боян Палагията и убиецът Лакьов, получават своето. Този подход на партизанския командир е характерен за цялата му дейност. С провежданите по този начин акции, авторитетът на властта като всесилна е развенчан напълно.

В бойния летопис на Дупнишкия партизански отряд са записани над 70 акции и сражения, които под вещото ръководство на Жельо войвода завършват с успех. На срещи с трудещите се, на импровизирани митинги Демиревски разяснява целите на партизанската борба, подчертава, че силата на отряда е в подкрепата на народа.

В средата на август 1944 година се създава обединеният Рило-Пирински отряд. За негов командир е избран Васил Демиревски — Жельо. На 24 август отрядът записва в антифашисткия летопис най-смелата, най-интересната и най-героичната акция в България, насочена пряко срещу германския окупатор — Жабокрекската операция.

На 9 септември Рило-Пиринският отряд, начело с Демиревски, установява народната власт в Разлог, а на 10 септември победно влиза в Горна Джумая (Благоевград). На 11 септември любимецът на дупнишките трудещи се се озовава в прегръдките на родния си град. Всеки иска да се доближи до него, да му стисне десница, да му се порадва. От всички страни се вдагат приветствено юмруци "Смърт на фашизма — свобода на народа".

След победата стотици младежи и девойки от дупнишкия край се записват доброволци в сформирания III гвардейски пехотен полк и под командването на Васил Демиревски - Жельо се отправят за фронта. Полкът получава заповед да атакува главния опорен пункт в отбраната на хитлеристките позиции при град Буяновац в Югославия. Тук, в разгара на ожесточеното сражение на българската армия с немските войски, след токущо заглъхналите боеве при Страцин и Стражин, на 30 октомври 1944 г. на кота 711 - връх Ястребац, пада пронизан от вражески куршум смелият комунист, легендарният партизански командир, храбрият воин от Отечествената война Васил Демиревски - Жельо. Тук започва неговото безсмъртие.

И с живота, и със смъртта си в паметта на поколенията той остава пример за себеотрицание и героизъм в служба на народа.

 

 Автор: Любомир Трайков

 

 

 

 

 

Свързана публикация: 

Васил Демиревски (Жельо) - борец за нова България – доц. д-р Гале Христов

http://probuzhdane.blogspot.bg/2015/10/blog-post_29.html 

Дупнишкият Чапаев

https://probuzhdane.wordpress.com/2020/01/14/dupnishkiyat-chapaev/     

 

 

 

Потомък на непокорлив род - интервю с Иван Багалийски

Иван Багалийски е роден през 1933 г. в с. Пиперков чифлик, Кюстендилско. Първоначално работи като пропагандист в Околийския комитет на Комсомола в Кюстендил. Завършва „Геология и проучване на полезните изкопаеми” в Москва. От 1969 г. започва работа като инструктор в „Промишлено-стопанския отдел” на ОК на БКП – Кюстендил. Между 1972 и 1974 г. завършва партийна школа в Москва. След завръщането си става заместник-председател на Окръжния народен съвет – Кюстендил и секретар по строителството в ОК на БКП. След закриването на окръзите през 1987 г. става генерален директор на Минно-обогатителния комбинат „Осогово”, където остава до 1990 г. В момента ръководи кюстендилската структура на Партията на българските комунисти.

 

 

Интервю на Михаил Грудев и Ангел Джонев с Иван Багалийски, Кюстендил, 05.03.2011 г.

 

 

-  Казвам се Иван Борисов Багалийски, роден съм на 28 декември 1933 година, сбъркал е баща ми, ако бяха минали още две дена и щял съм да се родя в 1934 година. Роден съм в Пиперков чифлик, обаче родът ми има голяма история. Някога още 1850 година са избягали от Тиквешията. Един от моите предци се е казвал Цветан, направили са нещо беля, отмъстили са на турците и са избягали в Гюешево, има една местност, която се казва Катунище, КПП-то сега е там. И те се заселват там. По–късно вече като воюват турците с австро-унгарците,..пък може би и с руснаците, тези разбитите войски, се връщат и мародерстват по този край. И тогава възниква т. нар. Гюешевска буна, избиват турците, обаче след това идва войска оттука...от Кюстендил, и на всички режат главите. Кой може - се спасява. Един от моите прадеди, след като се бие, се скрива под един..., подмол му казват. Как тече дерето - отгоре корени и там се скрива и благодарение на това - куртулисва. Обаче го търсят и той избягва в чифлика на Мехмед Пиперко. Това е турчин, който е имал чифлик в сегашното Пиперков чифлик. И там се вече наема като момок. Момок е особена категория крепостни селяни, вие го знаете и аз няма да го обяснявам. Обаче турчина...дава им той земи, за да му работят ангария, и работят по три-четири дена ангария. Другото, участъкът, който си е, си го обработват те. И създават семейство. При Освобождението той, турчинът, бяга и синовете му също бягат, цялата му фамилия бяга, като идват войските тука. Но не може да му се отрече, че е бил добър за селото. Той подарява на селото мегданът, викат му мера. И сега ако отидете в селото - ще ви кажат. При Берлинския договор има една клауза, в която те трябва да се върнат. Той е заровил имане и се връща. Обаче някъде до Коняво го срещат пак българите и - бой, той отново избягва и земите остават във владение, на тези, които са били момоците. И сега някои от местностите носят имената тогава както са били. В същото време заможни кюстендилци купуват земи, в другите се оземляват от чифлика. И един от моите, пра-прадядо, взима доста земи и живее заможно. Сега, това е дотогава. Мойта баба е от Рошковци, това е махала на село Слокощица. Те също са бунтовен народ, но са от Горно поле, Дупнишко...Червен бряг, те са били четири братя и са имали една сестра. Обаче те турците я обезчестяват. Те, както казват турците, „секир башка” и бягат. И един от тях се установява в Рошковци, високо в планината, в Бреза. Другите се разпиляват, един по Каменица, друг по Ловни и т. н. Т. е по тая линия, по линията на мойта баба, също е такъв непокорлив род. Та може би тази черта така в мене е останала.

Така след Освобождението така дели се родът, раждат се деца и фамилията става голяма. Почти половината от селото са ни роднини. Аз служих и в Гюешево, бях първи секретар на БКП, на селищна система Гюешево. Там открих и другият клон на рода. Тия, дето са останали, те са пети и шести братовчеди вече. Те не носят името Багалийски, а съвсем други фамилии, но са останали там. Приказвахме си какво - що.

Баща ми, той понеже беше с леви убеждения, вкараха го преди девети септември в тези черните роти.

- Комунист ли беше или земеделец?

- Той не е бил партиен член, но у нас се провеждаха партийни събрания, имаше партийна организация в Слокощица, а ние бяхме като махала на Слокощица. По-късно, през 1945 година Пиперков чифлик се отделя и става отделно село.

- А къде беше в черна рота?

- Черна рота беше в Левуново. По железницата са ги карали да работят. Трудови бригади. Имаше окупация на Гърция, и са искали комуникациите да изградят. Ние само не сме ги градили и фашистите са градили и социалистите, след това всички са градили. Тука - за Гюешево и за Македония и т. н.

- А за политика в семейството говореше ли се ?

- Говореше се и му викаха „Комуниста”, макар, че той не беше член на партията. Но тази работа се подочу тука в Околийското управление и го прибраха, за да не отиде по-нататъка работата и да отиде да се труди. Това е било 1943-4 година. Аз по това време бях ученик, но бях още в началното училище в Пиперков чифлик. Бил съм в трети клас. В семейството сме три деца. Брат имах, той три години по-малък и сестра ми, то тя много по-късно се роди, след Девети септември. Аз съм най-големият.

- А те там ли си живеят - на село?

- Не, брат ми беше машиностроител, първо беше в завод „Сталин”, после завод „Струма”. Той висшист, конструктор беше там. Сестра ми средно образование има - касиерка туй-онуй. Омъжена е в с. Лозен.

- Разкажете ми за Вашия детски спомен от и около девети септември? Как Вие разбрахте, че властта се е сменила ?

- В дома се говореше: „Ето, на общината в Слокощица партизанин застана да пази.” Нещо, от което аз разбрах, че е Девети. Нещо е станало. Обаче аз малък, и не мога да вникна у тия промени, нали. „Там у Слокощица пази Кръстев, партизанинът.” Баща ми се върна от трудова повинност и се образува в Пиперков чифлик партийна организация, защото там нямаше.

- А партизани имало ли е в този район?

- Партизани имаше в Слокощица. Георги Кръстев, с двете му дъщери. Но и там е интересна работата, той беше от македонстващите, по-рано, 20-30-та година. Но по-късно премина към комунистите, към партийната организация и той замина там като партизанин чак до девети септември. Дъщеря му беше също партизанка.

- Но те в този район не са действали?

- При тоя район, аз ви казах и одеве при нас се провеждаха събрания. Беше по-неутрално така мястото. Идваше така чичо Кире Богословски, командир на партизаните, от Слокощица такето нелегален. И у нас провеждаха събрания. Но нас ни държеха по настрана да не кажеме нещо, да не се изпуснеме. Така беше тази работа.

След Девети септември, понеже тормозиха много баща ми, и го биха, той заболя и 1948-ма година почина. И аз след това останах сирак. И трябваше да гледам цялото семейство. Брат ми...сестра ми, която беше невръстна – две-три години. Прогимназията завърших в Слокощица през 1947 година. Тогава се образува „Септемврийче”, влезнахме в него. През 1948-ма година в гимназията дойдех в Кюстендил. Тогава беше девическа и мъжка гимназия. Имаше и занаятчийско училище. Но в гимназията всичко идваше да се учи. Бяхме по 36 човека пълняемост в клас. Имаше и паралелка с буквата „з”. Имаше гимназия и в с. Трекляно и в Дупница, но всички бяхме накуп. Но имаше и страсти. Тогава и турците от Кюстендил не бяха изселени, в нашата паралелка имаше и турчета. Имаше и евреи. Всякакви бяхме.

- А отношения на етническа основа имаше ли ?

- Не, ние бяхме в много добри отношения. Той се казваше Гюнер Али Мехмедов турчина, преди няколко години той беше заместник-министър в Турция, в Анкара. Освен това бяха и евреите, след това и те се изселиха. С тях сме били еднакви. Аз имам само един случай. Понеже този, турчинът, баща му, той живееше тука над пазара и баща му нали, по-така ориентиран към турците, и на учебника вземал и нарисувал американското знаме. Обаче беше ни класен ръководител един партизанин Атанас Гергинов. И той върви между редовете и съзре: „Кой ти каза това да рисуваш, бе?” „Тата”. „Ела да видиш баща ти”. И доста шамари му удари. Това ми е останало оттогава. Беше осми клас. Тогава беше четвърти гимназиален.

- А между българите политически страсти имаше ли?

- Не, тогава още нямаше СНМ-то. Тогава беше РМС. Но в началото бяха забранени всякакви политически организации в гимназията. И ние след Девети септември бяхме ремсисти, обаче нелегални ремсисти, защото не ни позволяваха в училището (смее се). Малко смешно излиза, ама така беше. Нелегални ремсисти след Девети. Едва по-късничко разрешиха като обединиха земеделците. Като го обединиха ЗМС-са с РМС-а и тогава ни легализираха в гимназията. 47-ма беше тогава - накрая на годината.

- А всъщност Вие си дойдохте член на РМС още...?

- В Пиперков чифлик ме приеха понеже имаше възраст. Аз като навършил възрастта ме приеха, в нарушение ме приеха ремсист, към 15-16 години бех. Така ме приеха и оттогава така тръгна партийната линия.

В гимназията бях отличник, бях деец на СНМ, ДСНМ. След това отидех в Учителския институт, тука имаше педагогически тука в Кюстендил, полувисш беше. Така като завърших гимназията работа няма.

- А не отидохте в казармата?

- За казармата по-късно ще кажа. Отидех в института. Завърших го. Станах  педагогика - начален учител. След началния учител, нали тогава бяхме така надъхани с      тия идеи. Трябва да работиме. И отидех в Долно Раково в прогимназията като преподавател. Това е на границата, голямо село, това е в Осоговската планина на река Елешница. Там преподавах математика, руски език, известно време и биология. Разбира се, от сегашна гледна точка бил съм недостатъчно подготвен. Но за тия условия преподавах. И много от тези ученици, които съм ги учил в гимназията, след това ги срещнах и завършили и университети, тука работници в Кюстендил, ние поддържахме връзката дълго. Но има едно нещо друго, аз ще го споделя с вас, понеже животът има и малко друга страна. И сега ще ви кажа. Бяха момичета големи, повтаряли по няколко пъти. Аз млад тогава, някъде около 17 години големи, и те - като им преподавам, почнаха да ми щрапат окото. И аз си викам: „А, даскале, сага ще объркаме работата” (смее се). Но се въздържах. След това, като поучителствах малко, около една учебна година, май месец приключвахме и ми се обадиха от СНМ-то – „ела”. И аз дойдох и почнах да работя в СНМ като завеждаш отдел „Пионерска, средношколска и комсомолска младеж”. Тук доста така прекарах. Тогава беше още време, когато всичко беше с купони. Но бяхме всеотдайни. Това става 50-51-ва година. И нас ни изпращаха не речи да произнасяме, понеже имаше други, които речи да произнасят, трябваше да организираме. Мен ме изпратиха в Богослов, ама някъде беше през март. Там ще отидеш - трябва сеитба на частните стопани. Още не достигаше това...

- А по изпълнението на доставките имаше ли...

- Сега ще ви кажа и за доставките. И аз отидех там и значи като заваля един сняг и вечерта се прибирам...е, те хората ме каниха да пренощувам, ама аз викам: „Не, заминавам за Кюстендил.” По виелицата, по снега, от Богослов, тука дойдех. На другия ден трябва да докладвам. Доставките от тогава е, по-късно ставаха те организирано, докато станат ТКЗС-тата. Складовете - в Пиперков чифлик, другите места бяха складове. Освен това вършитбата се извършваше на общи хармани. Цяло село там си сложат снопите и почнат, на този овършат, колко имаш членове на семейството - ти се полага по 600 грама пшеница всеки ден за цяла година - толкова по толкова и му дадат. Другото оставаше за държавна доставка. Съвсем така, коректно вършеха тези работи. Понеже народният контрол беше голям. Събрало се цялото село там и малко ако някой наруши тоя ред, дето се вика, дупе да му е яко.

- А имаше ли съдебни процеси срещу такива, които не можеха да издължат доставките си, или такива, които укриваха...

- Не! Поне за нашето село.

- А за района...

- За района и за Слокощица не знам, и за Багренци също. Аз отговарях за Пиперков чифлик, Богослов, Багренци, Тия полските села. Понеже имаше и Околийски комитет на РМС-а, той отговаряше за околията. Аз бях в Градския комитет на РМС...Ми студенти и от Софийския университет, и оттука, бяха на тези приемни пунктове. Аз бех студент, но като идвах, те бяха приемчици. Те доставките бяха малко по-продължително време. Не само аз като бях в Богослов, но и като отидох да уча. И през лятото, като се връщах тука, заварвах мои колеги – студенти, да работят тука като приемчици на зърно.

През есента на 1952-ра година заминах за Москва. Заминах през Комсомола. То беше с прием. Отиваш – държиш пет изпита – в това число и руски език, литература...изпитите са полагаха тука, в София. Там не. Там ти легализират дипломата само в министерството, тогава беше КНИК. Пишат: „Вярно с оригинала”, подпишат се, ударът печата на КНИК-а. И като я представиш и те приемат. Разбира се, нас тогава ни посрещна Стела Благоева.                                                         

- Ама как решихте да заминете?

- Ами представяха ни списъци, и отивахме и изпити държахме. Кой издържи - заминава, кой не издържи - се връща и продължава тука да работи. Имах възможност и в София да отида да уча, но аз работих вече. Ако отидех в София, явно щях да се върна на втория месец, защото материално не става и затова там отидох. Верно, даваха минимално стипендия  - 50 рубли от института и 25 рубли от министерството – 75 рубли. Горе-долу - имаше за чай, имаше и за черен хляб и изкарахме.

- А какво отидохте да учите? Партийна школа ли?

- Не, „Геология и проучване на полезните изкопаеми”.

- Ама Вие ли си го избрахте или просто там ви приеха?

- Ние дадохме тука заявки, аз дадох заявка за биология, но за биология нямаше и затова ме прехвърлиха геология. Та завършихме там.

 - А там колко години изкарахте?

 - Там четири и половина години – пет.

 - Тоест двете години от педагогическото не Ви ги признаха.

 - Не, после ми признаха в София, в Минно-геоложкия институт, тези дисциплини Сапромат, математиките, механиките, понеже след това в София аз завърших още едно висше. Завърших и Висшата партийна школа и ми се натрупаха доста така...(смее се).

Завършихме го интересно, други...

- А вие бяхте още ерген в Москва?

- Ерген бях.

- Защото обикновено българите се връщаха с рускини...?

- Тогава беше 1953 година, Сталин, и беше забранено чужденци да се женят за рускини и обратно. И ние можеше да се любиме, но не можеше брак да сключиме. Не знам защо, може би заради войната, затова сигурно чак до 1957 година тази забрана беше. И за добро или зло попречиха ми рускиня да взема.

- А какво си спомняте от погребението на Сталин ?

- Виж какво, всички плачеха, в това число и аз съм плакал. Всички плачеха, буквално на улицата. Редехме се по два дена, за да отидеме на поклонение на Сталин. Благодарение на посолството, иначе не можехме да влеземе, там бяха километрични опашки, денонощно се пускаше. Благодарение на посолството ни въведоха от една метростанция и изпреварихме опашката и отидохме на поклонение. Това беше март, 1953 година.

- А от посолството събраха ли ви ? Имаше ли реч?

- Не, само ни казаха: „Явете се, на поклонение отиваме”. Речи имаше...понеже нашият институт беше на Манежния площад и там всички учреждения, включително и „Ломоносов”, ние в двора на „Ломоносов” бяхме, старият университет, всичко спряха, блокираха, няма учене, има само поклонение. Така беше в центъра тогава.

- А, колко продължи траурът, спомняте ли си ?

- Траурът - четири или пет дена, ако кажа точно, може би да ви излъжа. Четири-пет дена, но непрекъснато беше поток от хора. Хората всички плачеха, траурът беше действително голям. След това дойдеха другите, тази група Маленков и т. н. По-късничко беше Молотов и казваха на руски: „и примкнувший Шепилов, т. е. присъединил се на български. Отначало беше Берия, министър на вътрешните работи, но него го обвиниха в нещо...в този семитизъм, с евреите е имал нещо, и го съдиха и го осъдиха. И тогава почнаха частушки за него. „Берия, Берия, потерял доверие, присудили на суде, отарвать ево не.” С него се разправиха тогава, останаха групата [на] Молотов, Булганин, Ворошилов и Каганович. Тя цялата група остана и коя година беше, някъде 57-ма ли, 58-ма, също там стана меле и Никита Сергеевич Хрушчов дойде. Него го помня с това, бяхме отличници и той в Кремълският дворец на студентите отличници правеше бал и аз присъствах на този бал, представиха ме като българин и аз със Никита Сергеевич здрасти съм правил.(Смее се) С Никита Сергеевич сме на „ти”.

- А по някакъв начин тези борби, които на върха се водиха в КПСС, това как се свеждаше на студентите? Каква беше формулировката, по която ви информираха?

- Виж какво, тогава ние много вярвахме на Политбюро и на Централния комитет и всичко, което станеше, го възприемахме. Като твърдо и като нещо непроменимо. Това беше при нас. Тогава на ХХ конгрес, когато Никита Сергеевич изнесе доклада против култа, проведе се събрание. Нас чужденците не ни пускаха, това си беше тяхна работа, но охраната не можаха да я направят и ние се мушнахме тамо да слушаме. Имаше мои професори, които като им четяха това, без да искат - очилата ги сламяха и само кръв им течеше. Те са вервали...те не можеха да повярват тая работа за Сталин до ХХ конгрес. След това на ХХI конгрес и аз тогава си дойдох тука.

 - А коя година се върнахте?

 - Аз се върнах 1957 година.

 - А в предварителния разговор Вие казахте, че сте бил и в Китай. Кога сте били в Китай?

 - В Китай бях отначалото.

 - Т. е. преди да отидете в Москва, първо сте били в Пекин ?

 - Понеже ние бяхме надъхани за това, а те малко по-друго...и почнахме много да защитаваме и те ни казаха хайде...

 - Кои ви казаха така? Китайците?

 - Китайците.

 - Вие защитавахте руснаците?

 - Руснаците защитавахме, ама те... и ни изпратиха и се спряхме у посолството при баба Стела. 

- Да уточним – Вие първо заминавате за Китай?

 - Да.

 - Ама там обучението на какъв език се водеше? На руски ?

 - Не, там си е на китайски, обаче, ние имахме време година, за да научим китайския.

- Вие сте отишъл на подготвителен курс на практика?

 - Да, но не стигнахме до консенсус и ни върнаха.

 - А колко време стояхте в Китай?

- Някъде около осем месеца. Но много работи видях, де. Тогава бяхме малко фанатици, ние си смятахме, че сме най-правоверни. 

 - А как Ви се стори китайският комунизъм, в сравнение с руския?

 - Това по-късно беше - Дън Сяопин, а тогава беше Мао Дзедун. Имаха известни спорове те. Но беше още пресно, братушките воюваха за тях. Смазаха Квантунската армия и с това беше...

 - А беше ли приключила Корейската война?

 - Не, корейската война беше някъде 1952-1953 година.

 - А това, че тогава беше война, нямаше коментари, така ли?

 - Не, те си го вършеха военните. Кой ще ни занимава нас с тази работа.

 - А идеологически с какво ви занимаваха на Мао хората?

 - Гледай сега, те си имат китайски манталитет, не е нито руски, нито български, също смятаха, да кажем - като руснаците, че те са най-правоверни. Тогава бяха наченките на културната революция, те си разгониха много хора, нали. И кой ще е с нас, той ще е с нас. Щом малко изкривиш... и ние...

 - Участвахте ли в обществения живот?

 - Не, не, не че някой ни е държал в изолация. Можехме да вървим, ама като не знаеш езика.

 - А това, че ви върнаха, нямаше ли някакъв дипломатически скандал?

 - Хич не знам, но ни върнаха.

 - Какво беше официалното обяснение за това, че ви върнаха?

 - Върнаха ни и толкова, и ние се озовахме при баба Стела.

 - Т.е. не сте се връщали до България, а сте отишли от Пекин в Москва?

 - Да, там отидохме и влезнахме в посолството, изморени, понеже там дълго с влака пътувахме, по-малко от седмица беше. И отидохме изморени и заспахме в посолството. И тя влиза: „Абе, това тука да не е хан, бе!” Обаче, след това, като й казаха кои сме и тя: „А, добре, добре.” И веднага ни уреди и ни изпрати по институтите.

 - А ти в Китай какво щеше да учиш?

 - Аз ли, не бях още ориентиран. Още езика учих.

 - А в Москва българските студенти имаха ли някакво вземане, даване с КГБ?

 - Не.

 - А колко човека бяхте?

 - Ние в нашия институт. Аз ги заварих там, де, в тоя курс, дето аз бях, бяхме пет човека. Обаче различни специалности бяха.

И тръгнахме...трябваше и руски език да учим, но тука ни готвеха много добре руснаците. Преподаватели имаше. И горе-долу го усвоих бързо. Нашият институт е наследник на „Горняя академия”. Професорите бяха на много високо равнище, академици, научих много от тях. Идваха и други, наши да изнасят лекции, тука Бончев, вие ги знаете геолозите тука. Идваха и от Германия също, по обмяна на лектори. Обаче тия плаваха нашите, някои неща ги засекат, а те не могат да отговорят. Става въпрос за германците тогава. Но не мога да давам оценка, аз съм само бил слушател.

 - И от там дойдохте с диплома на инженер-геолог ли?

 - Инженер – геолог – „проучване на полезни изкопаеми”. И когато се върнах, беше 1957 година, управляваше Никита Сергеевич, при него завърших и при него се върнах.

 - А какво беше отношението на съветските хора към Хрушчов?

 - Добро беше, аз ви казах, това е първото време, когато тези настройки, тези виждания, се така...чупеха на хората. Даже професорът, дето си строши очилата, много говори. Той е вервал. Това ми остана и вика : „Сега какво става тука?” и без да осъзнае - си чупи очилата. И много други, които приказваха, но пак казвам – те вярваха на Централния комитет.

 - Разкажете за периода след като се завърнахте от Москва и за семейството си.

 - Е ми, аз ви казах, че там не разрешаваха чужденци да се женят за руски граждани. Тука се залюбихме с мойта изгора. Тя - учителка, начална учителка, и сключихме брак.

 - А Вие още като завършихте, се върнахте в града?

  - Е, аз още като се върнах ваканцията, четвърти курс бех, и свършихме тази работа. Обвързах се. Но като се върнах - ние бехме много надъхани така да строим социализма, всеотдайни бяхме и преди това в Комсомола и след това, като учихме там. И аз отидох при академик Йовчо Йовчев, беше шеф на Комитета по геология. Посрещна ме човекът и вика: „Къде искаш?” Викам: „Абе, от Кюстендил съм и искам у „Осогово”. Даже тука се проучваше полиметали. „Няма место и ще те изпратя в Родопите”. И аз заминах в Родопите, в Ерма река, Златоградско. Там проучвахме жили. Нали трябва да докажеме запасите и след това на базата на тези запаси се проектира и се строи. И го проучихме и открихме и тази вода, горещата, тя е над 80 градуса и е минерализирана. А оттатъка - зад браздата в Гърция имаше фонтани. Проучихме и защитихме запасите. Но вече при мене деца се раждат. А съпругата ми дойде с мен, тя - учителка в началното училище в Ерма река. Обаче деца се раждат, а ние живеехме в бараки. Дървени бараки и като погледнеш към ъглите и отдвънка виждаш снега. И викам, някак трябва да излизам от положението, и се върнах тука.

 - А там колко време изкарахте?

 - Около една година. 58 и 59-та малко. И пролетта се върнах и дойдех в мина „Бистрица”. При въглищата.

 - А партиен член бяхте ли вече?

 - Приеха ме в Ерма река.

 - А в Съветския съюз бяхте ли обвързан с някаква политическа организация?

 - Не, там беше Земляческото дружество и аз отговарях за физкултурата, бех клечка там в Москва. А този, Козарев, може би да го знаете, той беше аспирант, а след това стана професор в ИСИ-то. Него Той беше председател на землячеството.

 - А нещо от културната революция в Ерма река спомняте ли си ? Идеологическата работа сред помаците?

 -  Виж, там нямахме време много. Там като партиен член бях на помаци и само българи, така интелигенти бяхме тези, които проучваме. Сондьорски бригади имаше, те бяха българи, но от Северна България. Имаше и проходчески бригади , но отвънка по изкопните работи работеха турчета. Не мога да се оплача от тех. Беха много добри и много добре общувах с тех. Еми като защитихме това, те вече преместиха бригадата, докладът, дето беше за защите на експлоатацията се даде на Горубсо-то и те пристъпиха към проектирането и строителството на рудника. Той почна да се строи 60-та година. Той по отношение на рудата комплексният коефициент е много висок. Но по отношение на минно-геоложките условия вътре е голяма топлина. И затова трябваше вентилация голяма.

 - А съветски специалисти имаше ли там?

 - Съветски специалисти нямаше. Бяха заминали. Бригадата беше изцяло българска.

Върнахме се тука (в Кюстендил) и станах главен инженер на рудник „Скриняно”, това са лигнитни въглища. След дълги такива митарства те са ги проектирали и аз дойдех на проектиран рудник, но разкриващите ги галерии бяха ги прокарали. И пуснахме първия фронт у Скриняно за въглища. След това дълго време работих там като началник-рудник. И известно време като секретар на партийния минен комитет. Аз тогава сформирах много добър колектив. Умни момчета, изпратих ги да учат задочно. По шест-седем човека завършиха задочно. Нали, може да е в ущърб на производството, защото отсъстват, но те даваха в повече, когато бяха тук. След това, като отидех шеф в окръга, много от тях понеже ги знаех, направих от тях много директори на предприятия и те развиха предприятията тогава. Иван Бижулев стана директор на „Драговищица” тогава, после стана в КЗК-то. Това, което японците не можаха да го направят, той го направи. Има една такава дума „японците си осраха войщето.” И нашият човек, нали с него, оправиха и пуснаха тази техника. Тези, които дойдеха да монтират машините, те не са производители, а друга фирма, и тези като дойдоха, мотаха се година и половина, не можаха да се оправят машините и след това дойде нашият умен човек и оправи тази хубава техника, високопроизводителна, в КЗК-то. На „Кюстендилска комуна” ние пуснахме осветителни тела, ново производство, те дотогава се внасяха, на базата на нашите кондензатори. Но после ще се върна за научно-техническия прогрес в окръга.

Това беше в „Бистрица”, те участваха в рационализаторски предложения. Аз също имах разработки. Вътре - като влезеш у мината, това тука, което е на повърхността, ти смяташ за твърдо, вътре изтича като салам. Т. е. консистенцията се менява от минния натиск. Ето това трябваше да го неутрализираме. Понеже добивните загуби, те се затваряха от това. Така грубо казано подуването понеже вътре се изменя кристалната решетка. Тия неща ги решихме. Други неща се решиха, които помогнаха ние да стабилизираме производството и да го увеличим чувствително няколко пъти.

- А производствени аварии имаше ли ?

- Сега, минното дело - това е наука, минното дело - това е изкуство и минното дело - това е дисциплина. Този правилник, дето е, той е писан със страстта на хиляди хора. Аз като началник бях безкомпромисен, когато някой наруши правилника. През мое време смъртна злополука, тежка злополука – няма. И това е заслуга на целия колектив. Те разбраха тази работа и затова бяха много стриктни. Това е за „Бистрица” и това е за рационализациите, дето ви казах. Аз като се върнах от Родопите, тогава у „Бистрица” имаше взрив от гризу, тогава девет човека ги изпържиха направо. Но аз въведох така дисциплина, че през цялото мое време не е имало големи аварии. В „Бистрица” бях от 1960-та до 1969-та година.

- А междувременно казахте, че сте завършили и Минно-геоложкия и партийна школа?

- Тогава задочно и паралелно, понеже някои казваха: „Абе, ти си геолог, не си разработчик, и аз - да им докажа, че това е най-лесна работа, завърших и Минно-геоложкия. Тамо се признаваха изпитите до трети курс и само специалните предмети - вентилация, това – онова. Просто да имах тапия, не, че нещо нова щях да науча там.

След това тука, нали смениха първите секретари, в „Бистрица” се построи още един рудник, работата се нормализира и по предложение на „Промишлено-стопанския отдел”...От окръжния отдел - знаеха си кадрите, пък и там бяха много добри кадрите и в селско стопанския и в промишлено-стопанския, бяха големи специалисти и си познаваха хората и по тяхно предложение, по предложение на бюрото, аз дойдех в „Промишлено-стопанския отдел” като инструктор. Отговарях за минната промишленост в Бобовдол, „Осогово”, „Бистрица”. Там отидох 1969 година. Вече се разгръщаше строителството. Там имахме колеги, които отговаряха за строителството. Имахме специалисти по леката промишленост. Хората бяха на равнище, на тях не можеш нищо да им кажеш. И почнах да раста като маршал Толбухин (смее се). Той от войник, а аз от инструктор. Станах след това завеждащ-сектор „Технически прогрес”. След това завеждащ-отдел „Промишлено-стопански”. 

- А Вашия растеж в йерархията, това отразили се във взаимоотношенията Ви с някои хора? Приятелският кръг, ако щете?

- Не, тогава понеже през мене като началник на мината минаха хиляди и хиляди хора и всички, които ме срещат: „Другарю инженер, другарю инженер, ела да си поговориме, ела да пийнеме по чаша”. Общуването вървеше и понеже времето мина и тези, които сега са останали старци, и те - като ме срещнат - се разтапят. Разбира се, аз пак ви казвам бях строг към небрежните и мързеливците, но тези, обикновените работници - аз душата си давах за тех. Това ми е отношението към обикновените хора и към кадърните. 

- Добре, а имаше ли период, да кажем, поради специално снабдяване на членовете на окръжния комитет кога почувствахте, че може да имате нещо повече, отколкото сте имали преди?

- Аз не съм стигнал до там, сега говорим за Висшата партийна школа. Тука по решение на бюрото бях изпратен да карам Висшата партийна школа в Москва. Това беше две години. Заминах 1972-ра две учебни години и 74-та година се върнах. Но там имаше профил – профилиране и аз се записах като съветски работник т. е. тука в съветите. И долу-горе тия специалности дето са при съветите, завърших ги. Освен това, освен това исках малко да удара и в науката и дадох кандидатския минимум по икономика, но и до това ми свърши вече. По-натамо не тръгнах, понеже се явиха други неща тука. Наместо да пиша дисертация и да изследвам, аз реших да пиша информации. Завърших тогава и дойдех тука - в Общинският съвет началник т.е. окръжния.

- Каква беше Москва през 70-те години в сравнение с тази през 50-те години?  Как Ви се стори съветското общество?

- Ами хората си бяха все същите, те бяха трудолюбиви, малко наплашени, даже и аз бях наплашен, нали. Те ме питат - как виждам Съветският съюз и аз им цитирам Тютчев: „Россию умом не понят, у нею особенная стать, Россию надо только верит”. И винаги съм се придържал, иначе - ако почнеш да коментираш, може да последва китайският вариант (смее се). 

- А добре, това е времето, където конфликтите с Мао са отминали, но въпреки това...

- Тогава вече беше на плоскостта Дън Сяопин. И много се коментираше там - в школата, и преподаватели, и друго - дали строят социализъм или не.

- Т. е. това е било част от актуалния идеологически етап?

- Коментираха го и ние задавахме тия въпроси. Строят ли там социализъм или строят капитализъм. И те бяхя разединени преподавателите, едни така смятаха, други иначе.

- А какво е било отношението на тях към ревизионизма? Как те са го интерпретирали? Какво е било за тях ревизионизъм?

- Как искате да ви го кажа - както аз го чувствам или както е по учебници?

- Първо - какво те са ви учили Вас, и второ - как Вие го чувствате ?

- Ревизионизмът вие знаете, че почва...

- Тито като ревизионист ли беше интерпретиран ?

- Като ревизионист. Но знаете, имаше една среща между Хрушчов и Тито и там Тито говореше за ротата: „Ние ще крачим в една рота”. И Хрушчов му отговори: „В чия рота ?” Дали в ротата на капитализма, на ревизионистите, или в другата рота. Та едно на ум винаги имаше. Само това привеждам по отношение на ревизионизма. Иначе на дълго и на широко - кой какво е бил, какви трудове, го учихме. Иначе животът е по-голям учител с времето.

- А чешките събития как се интерпретираха? Като проява на ревизионизъм или контрареволюция?

- Чешкият - като контрареволюция, че някои сили, така, подклаждани, искат да изменят строя. А пък вие знаете, че това, което е взето - се дава с бой. Поне така ни нас учеха. Това са чешките събития, след това съм приказвал с нашия тука...нали той командваше българските част и в Чехия...Чавдаров. Той ми обясни някои подробности, но това са негови интерпретации.

Върнах се от Москва и станах началник-инспекция. Малко време бех. Грижехме се за кадрите. Вие знаете, тогава всичко беше под разпределение. Но основното на нас беше да задаволиме със средни специални и висши кадри цялата област. Разработка имахме.

- В кои случаи се предпочитаха местни кадри и в кои - отвън?

- Такова разделение нямаше. Понеже при нас се развиваха много производителните сили. Казвам го общо - и промишлеността и селското стопанство и извънматериалната сфера. Тук винаги имаше недостиг от кадри. По-късно, когато вече се появи проблема с граничните райони и излезаха постановления. Ние ги изпращаме четири месеца да се учат, изпит, и след това...При нас винаги не са достигали кадри. Проведе се и пленум на Окръжния комитет на Партията. След това в Окръжния народен съвет работихме с Комитета за култура и реализирахме тези постановления. Но на тази база дадено предприятие има нужда от толкова хора. Комитетът казва: „Дайте си вашите хора - кои вие предлагате, ние ги изпращаме там, карат четири месеца, държат изпит”. И ако издържат този изпит - изпращат ги в институтите да учат. Разбира се, имаше и пропуски. Да кажем, ние учехме „френска филология” някъде за с. Трекляно или по Каменица - дето няма хора (смее се). Аз ви казвам, че имаше такива смешни неща. В общото нещо имаше и такива смешни неща.

- А в този контекст какво беше отношението с дупнишките кадри?

- Понеже в Окръжния комитет пет години отговарях аз за строителството и архитектурата в окръга. За четири години по същите въпроси бях заместник-председател на народния съвет. Никога в мене не е стоял въпроса за разделение. Тези, които повдигаха въпроса, нека да кажа недозрели, но те бяха некадърни да прехвърлят това...болката от здравата на болната глава. И когото в мене бяха ресурсите да кажа - те толкова апартамента в Дупница, толкова в Бобовдол, толкова в Кочериново, толкова в Кюстендил, отивах при тех, при градския комитет, и им казвам: „Дайте сега да видеме какво ще направиме.” Под мое ръководство се разработваха и тези мандатните планове, какво да направиме като обществени организации за благоустройството, за хигиенизирането. Големи такива обекти да кажеме Джерман – корекция, Кюстендил – корекция на реката. Ей такива обекти и винаги с тях ги съгласуваме. Те беха против някои тука, които искаха да са началници, от тази позиция. При мене я нямаше тази позиция. При мене бяха кадифени ръкавиците. Кой колко може – толкова. А имах още и резерви. Ето, аз им дам, да кажеме, триста – четиристотин апартамента в година, ако не могат, понеже може да ми изиграят и този номер... Там не питат колко апартамента си направил в Дупница и колко в Кюстендил. А казват: „В Кюстендилски окръг ние му спуснахме толкова, вие не изпълнихте, вие не сте кадърни.” Те не казват това за Дупница.

Създадохме екипи. Увеличихме производителността на един зает работник. За организацията и технологията ги сменихме нали...което преди го нямаше, преди аз да отида. Беше 0,8 апартамента на тези, които са заети на година. При мене стана 2,5 на зает в жилищното строителство. Освен, че построихме една малка инсталациика в сравнение със София домо-комбинатите, в сравнение с Перник...Става въпрос за индустриализацията на строителството. Освен това, трябваше целият така цикъл да се отработи. Хората вътре също трябваше да се пообучат. Затова ни трябваше и училище. Ние построихме Строително училище – това стана по мое време. Там не ни стигаха средни кадри, направихме техникум, нали, трудничко беше, понеже започнаха нашите архитекти и проектанти, инженери да преподават там. Това с наши сили е създадено. Освен тези професионално-технически кадри...изпълнителите. Създадохме младежки бригади...тези мрежови графици ги внедрихме, т. е. всичко трябваше да се стикова, да се използва. И още нещо беше, за да има такова голямо строителство е необходимо суровини, материали. Освен жилищното строителство, заводското строителство, минното строителство, пътното строителство, ние трябваше да дадем за това строителство материали. Там трябваше тухли, трябваше бетон, инертни материали, там трябваше бетонозаводи. Успяхме и с Главно управление на пътищата. Успяхме и с Главно управление на трудови войски и с другите такива...имахме заводско строителство. Те идваха тука - монтираха с Електроуправлението, т. е. тази координационна работа и създаването на кадри, това беше наша задача – и на Окръжния комитет, и на Окръжния народен съвет. Понеже аз бех като заместник-председател знам...ние до там стигнахме. Имаше един Георги Маринов, зам.-министър, за да го заангажираме, той добър беше, отидохме на такава хитрост (смее се) : „Ела, бе, другарю Маринов, да ни помогнеш, а провеждай ти оперативките.” Той се хвана на тази работа, почна да идва, ама като идва, той трябва да реши въпросите. Да подсигури и цимент, понеже тогава беше криза за цимент, да подсигури и желязо от контингентите. И по този начин, дето се вика, ние излезнахме едни гърди пред другите окръзи. Това го направихме.

По мое време се построиха големи заводи - ТЕЦ „Бобов дол”, мините казахме, че ги построихме – „Осогово” и рудника в Бобовдол.

- Коя година се пусна ТЕЦ-а?

- През 1976 година, през 1977 година втора и трета турбина. Аз бях там началник-щаб и при мене беше Белички, те го пуснаха за 24 месеца, а втората я пуснахме за 12 и третата за 8 месеца. И милиони киловатчаса енергия от предсрочното пускане отдадохме. И много други заводи трябваше да ги направим, ето КЗК-то трябваше да го изградиме, архитектурно-строителната част, за да може монтажниците да влезат. ФХК-то в Дупница. Ето това заводското строителство освен жилищното и другото - битовите комбинати, така, беше ми голяма грижа.

Вие искате в битов план...

- Да, децата, семейството...?

- Е ми...родиха ми се деца, учеха в матаматическа гимназия и беха...имаше един такъв институт на знаменосци, беха много добри, участваха в конкурси, по математика, по другото..., завършиха и синът отиде в Инженерно-строителния институт. Завърши го, след това отиде в Москва, за „международни-икономически връзки”. Сега е тука, в Кюстендил. Но традицията продължава. Внукът завърши в Съединените щати и той - икономика. Сега работи в Лондон. Записал се е магистратура.

- А колко деца имате?

- Аз ли? Две.

- Защото разказахте само за сина си? Две момчета ли са ?

- Добри са ми децата...

- А Вашата кариера до къде се разви? Административно и партийно.

- Еми, виж какво, това ми беше върхът – Окръжният комитет на партията. Член на бюрото бях и след това зам.-председател пак по строителството.

- Колко години?

- Пет години бях секретар, по това време построихме тези – градовете, става въпрос за големите жилищни комплекси. Това е у Дупница, у Бобов дол южен участък, Бистрица, тука „Румяна войвода”, „Герена” и това са хиляди и хиляди апартаменти. Рационализации на Домостроителния комбинат направихме. С около прибавяне на двеста процента за сметка на някои форми увеличихме производството. Не намалихме другите системи монолитните - пакетно повдигане, плочи, скелетно безгредова система. Само ликвидирахме монолитното, понеже там...

- А какви бяха отношенията Ви с първите секретари на окръга? С кои се разбирахте и имаше ли такива, с които не се разбирахте?

- Не...вижте аз работих тука със Станко Димитров.

- А кои години бяхте зам.-председател на Окръжния народен съвет?

- Виж какво ще ти кажа – след Окръжния комитет на Партията, аз отидох първи секретар на Гюешевска селищна система. Тогава вече започна да се изгражда МОК „Осогово”.

- Коя година това?

- Това е 1979 година, ако не се лъжа... при създаването на селищните системи аз я оглавих. Но тогава почнахме изграждането на МОК „Осогово”.

- А живеете в града и пътувахте или как беше ?

- Имах си квартира там и когато се налагаше бях у Гюешево. Когато ми се приискаше булка, идвах си при нея.

- Колко години изкарахте в Гюешево?

- Мандат и половина и след това се върнах като заместник-председател на Окръжния народен съвет. Тези две години и половина, които бех горе понамалиха броя на пусканите жилища. И аз...прецениха и се върнах тука. Тогава [рангът ми отговаряше] на статут на секретар на Окръжния комитет за архитектурата. Бях  по тези въпроси по промишлените – там беше и строителството и така нататък. Имаше секретар и по селското стопанство. И вече дойдех тука през 1981-2 година, но почнахаме да работиме тука. Все още първи секретар беше Станко Димитров, Андрей Савов беше председател на Окръжния народен съвет.

- А някакви по забележителни срещи с големци от София? Партийни величия от национален мащаб?

- С много съм се срещал. Идва президиумът на Академията на науките. Какво може да ни помогне тука. С тех среща. Идва Стамен Стаменов, беше министър на тежката промишленост след Тано Цолов. С него също се срещнахме, много неща решихме. От Главно управление на пътищата ние имаме 42 хил. километра пътища. С тех поддържахме връзка и изградихме база на пътното строителство и втора база в Дупница за пътни строежи. Значи ежегодно някъде към осем-девет хиляди [километра] реконструирахме пътищата. И първа и втора класа ремонт от републиканската мрежа, и четвъртокласната пътна мрежа - до населените места. С управление „Геология” също имахме съвместни разработки тука за проучванията на местонахожденията тука в Кюстендилски окръг. С научните институти за проучване на водите дойдеха, ние им заплатихме, и те поучиха водите в Кюстендилски окръг.

- По това време ли започна строителството на язовир „Кюстендил”?

- Започна 1981 година. То започването при мене стана, ама свършването не му се види края. Срещахме се и с това обединение – „Електроника”. Имахме виждание как техническия прогрес да го насаждаме в окръга. На базата на Кондензаторния завод построихме Завод за нестандартно оборудване - т.е. всичко, което от електроника ..., но това беше още в началото, сега много напреднаха работите. Предвиждахме тука и създавахме колектив, разбира се колективът беше още в самото начало, за да може във всяко едно предприятие ние този технически прогрес...да...да внедриме новостите. Ето това ни беше целта. И с това управление „Електроника”, което беше  КЗК-то - решихме на тази база да изградим филиал на този на...Машинно-електротехническия институт. И работата беше задвижена, но знаете...

- В тази връзка ли са Военните заводи?

- В тази връзка. Затова искахме и там да пробиеме. И да решиме успоредно с това и друга задача – да създадеме промишленост и в с. Ваксево, Пиянец и в Каменица, за да може да задържиме населението.                             

- Добре, а тези мерки от 70-те години по задържане на населението в селските райони, те общо взето се провалиха, но какво правихте?

- Първо – за граничните райони имаше няколко постановления, освен това, че изпращахме кадри, аз одеве ви споменах, че някой път и смешни бяхме, но...грешки на растежа (смее се). Та...създадохме промишленост, макар че у Трекляно изградихме цех за пластмаси. У Гюешево, на базата на кооперацията създадохме също на Електрониката цех. Във Ваксево също - завод на базата на Електрониката. Освен това, на нас ни беше ясно, нали, хората от селското стопанство ще бягат в промишлеността, ако не им създадеш такива условия за живот. Тези комплекси, които ги изградихме горе, по балкана, където са пасищата, навсякъде благоустроихме сграда, вътре с вода, с баня, и затова напъваха хората да отидат по Осогово да са овчари, пастири да са. По Краището също. Идваха по постановленията, защото там като отидеше, му плащаха допълнително, нали..., но ти като му създадеш условия, той не иска да се върне в родното си место. Може би да не бяхме справедливи спрямо нашето население, но като вземем от друга страна да гледаме на въпроса, че той като е командирован, понамалявахме му разценките, за да вземе пари и да си компенсира тези разходи. Важното беше да използваме природните ресурси като пасища.

- А не се ли проявяваше противоречие между населението и привнесените хора, специално от турското малцинство – тютюнджиите? Заплащането беше с огромни разлики.

- Не, гледай сега, на тех в полските райони – бяха главно в полските райони. Живееха на фургони, баня отвънка правехме, клозет отвънка правехме, сушилните от найлон бяха...Натискахме ги даже повече тютюн да вземат. Две тютюнджийки ги направихме герои на социалистическия труд. Едната от Пиперков чифлик, другата от Дупнишко. Тоест, достатъчно беше те да работят, да си привличат от семейството и да взимат добри пари. Имаше и прогресивни методи, там с двойна игла, с това...нали..., увеличиха производителността. Когато почне народът да твори - ние сме нищо.

- А тука Людмила Живкова беше депутат от района, тя по някакъв начин помагаше ли ?

- Людмила много помагаше. Понеже аз бях тогава в комитета. По отношение на строителството, проектирането. Като чествахме 100 годишнина на Майстора (Владимир Димитров). Направихме хотела ние, за да може чуждестранни делегации като дойдат. В Шишковци изцяло обновихме дома-паметник. В родното му място Фролош, там целият балкан го оправихме, паметник и направихме път 11 километра. Това всичко с Людмила Живково. Заедно с Окръжния комитет на партията разработихме програма за развитие на културата. Обаче не само строителство – литература, кръжокът, какво да направим, какви прояви. Второто – „Знаме на мира”, децата, това беше. Да не говориме за строителство. След това тия ансамбли, дето идват, и как самодейността да я развием.

- Това ли ви беше най-близкият човек от Политбюро, с който контактувахте ?

- Абе, разбира се, тя помагаше много от Политбюро, идваше и Йорданов, Станко Тодоров идваше, но те работеха в различни области. Людмила направи много неща. И ние тука щяхме да проектираме „Знаме на мира”, но Господ не ни помогна, закриха ни окръга и оттогава се свърши работата, никой не се занимава.

- Добре, като закриха окръга през 1987 г., кадрите, които бяха, останаха ли си по местата или се пръснаха?

- Моя милост ли?

- И Вие и останалите?

-  Аз отидох шеф на „Минстрой” и построих окончателно МОК „Осогово” (Миннообогатителния комбинат), шахтите, хоризонтите, въобще всичко, които е за един рудник. Други - Вергил Бангелов, той беше заместник - отиде в Дупница да работи в търговията. Никола Тасев, той беше секретар, и Миленков.

- Някой от тях стана ли член на Областния комитет?

- Областен няма. Само Боян Алексов, секретар стана, земеделец. Сега е нотариус...но секретар беше запазено навсякъде, по различните органи по едно место за земеделците. И той от тая работа отиде и стана, но след това се върна и оттогава се занимава с нотариат. А останалите...на мен при предлагаха да отида в София, аз викам: „Благодаря”. Мойта нагласа е да отида и да строя в Осогово, при орлите на 2000 метра. МОК-а е нагоре по реката, на 11 километра, близо до границата. Отидех там и го построихме. Но дойде синьото време и аз се пенсионирах (смее се). 

- Коя година се пенсионирахте?

- През 1990 година. 

- Добре, каква беше идеята на МОК-а?

- Виж какво, това беше да замести мощностите в Родопите. Действително руда има много, но е малко по-друг тип орудяването, отколкото в Родопите. Иска се и друга система и технология на добива, така масово отбиване на рудата, не е както в другите рудници. И флотационната фабрика горе на Среброто, на „сребърно коло” и тя се направи. Нея я направиха Трудови войски. Ние - подземната част, електрификацията, вентилационните, подстанциите, технологичната вода отдолу, помпени станции, пътища, това все ние го направихме. Шахтите беше електроника, понеже по това време вече електрониката напредна, тролеи, подземни влакове, теснолинейки, с по пет-шест вагона с по десет тона, травербани...И аз като си отидех...не те бяха и някои при мене де, флотерии, мои кадри бяха, когато бях първи секретар, лично аз ги изпратих да учат. Но почнаха паралелните фирми, почнаха да крадат повече, отколкото може да се краде. На вместо да мислят за производството, те почнаха - на входа, на изхода...

- Например? Дайте пример. Не с конкретна фирма, а за дейност, която фактически изсмуква предприятието.

- Ами на входа, ето имаше един от Гюешево, беше заместник-директор на МОК-а, тогава вече късно, след 90-та година, и той организира фирма да снабдява някои материали. Няма държавни фирми, той снабдява. На изхода, разбира се, слага по-големи цени, от това което, а тогава мътно време - никой не те контролира. На изхода също фирма, за концентрата, за да го кара, продава и т. н.

- А имаше ли достатъчно руда? Да задоволява или имаше идеи да се ползва рудата и от съседните райони. Например Югославия.

- Имаше. Ние като карахме рудоспусъците, това е един хоризонт, отгоре построиш товарище, там машини за разтоварване и  след туй, някъде около сто метра отива на долния хоризонт и оттам се кара с влакче до флотационната фабрика. Като карахме тия комини, вътре всичко беше руда, блестеше. Олово, цинк...

- А кога усетихте, че тази система повече няма да просъществува?

- Коя?

- Социализмът. В оня вид, които беше тогава.

- Аз по това време накрая...виж...при мене има горчилка оттогава, когато почнаха да правят тия реконструкции. Правилно е да направиш реконструкция, но нещо по-хубаво да създадеш. Закриха работещи институции като окръзите и създадоха областите. Кой се интересуваше? След туй отидехме един път, вече аз като началник на „Минстрой” ни откараха в Брезник. Едно съвещание - излезнаха, общи работи приказваха, и тогава разбрах тази работа, че в името на нещо ликвидираме други големи неща. И още след като почнаха тука, тия изплуваха нездравите елементи, които не ги биваше „за вàрен”, както казват по нашия край (смее се), те изплуваха нагоре на повърхността и те почнаха да рушат.

- А кои от Вашите колеги така, бяха много кадърни, способни специалисти ? От нивото на секретарите, на Окръжния съвет.

- Аз ви казах, бяха много добри специалисти. То Вергил - овощар, той и сега е овощар. Отиде в Испания и докара посадъчен материал. Реконструкция на овощните градини, нови технологии. Това беше човек на много високо равнище. От нас, от „Промишлено-стопанския отдел” имахме много добри проектанти – Галя Манова, Кирчо Лазов.

- А секретарите как стояха?

- Моето мнение ли? Имаше много добри, но имаше и лайна, които бяха случайни.

- Външни или местни?

- Не, само първият беше външен, всички останали бяхме оттука. Става въпрос, че това го казвам понеже вие отдеве казахте: „А разправиите между Кюстендил и Дупница?” За да имаше равновесие слагаха посредствени хора.

- Кои бяха способните? Кои ще откроите?

- Миланка беше много добра като идеолог. Друг - Боян Давидков, селското...беше много добър, секретар беше. Шопкин, също беше добър.

- Добре, един по-общ въпрос, защо според вас се провали социализмът ?

- Социализмът не се е провалил като система, него го провалиха. Аз ви дадох пример с този, заместника...пример с Биков, дето беше министър при Ф. Димитров и Беров, той беше от Гърляно, него целта му беше това - да провали МОК „Осогово”.

- А защо?

- Е, ми... за да оберат някои неща, понеже там има много материални ценности. И другото, за да докажат, че виж: „тия са такива, не ги бива нищо и са правили ненужни неща тука” А като отидеш там, не ние, още преди римляните, средновековна България, турците, разбира се - те занемаряват, но всички са добивали руда. И сега оловото на джамията, оттам е. И сега дето са железните скоби, тия големите, това е по железния път от Киселица и от Кобиле докарано тука. Т. е. тоя край е рударски край и при това положение винаги е рентабилен.

- Вие сте се пенсионирали точно на финала. 

- Ами виж какво, аз като дойдеха сините, всички...даже директори тука, тръгнаха, които са членове на бюрото, на Градския комитет, и те тръгнали и викат: „оставка, оставка”. На кого викаш остава, бе синковец, на себе си ли викаш „оставка”. И такива имаше.

- А после останахте ли в БСП?

- После отидеха на 14 конгрес, те отидеха като делегати на конгреса и се върнаха като социалисти на Дертлиев и викаха: „оставка”. Те това, значи може да се продадеш.

- А сега още с политика занимавате ли се?

- Бях общински съветник и за този период. Сега съм първи секретар на Партията на българските комунисти. Минчо Минчев ни е първи секретар и Васил Коларов в София.

- А кога скъсахте с БСП?

- Веднага след като се преименуваха. Отидох със заявление и им казах: „Аз не мога да членувам в тази партия, имам друга партия”. Молба им подадох и някъде в архивите мойта молба я има.

- Добре, ама тя отскоро е [начело с] Минчо Минчев, по-рано се казваше друго...  „Георги Димитров”.

- С Владо Спасов ли?

- Не, с Владо Спасов, не. По-преди беше. То беше „Марксистка платформа”...

- Да, това беше в БСП.

- В БСП, но те напуснаха и станаха Комунистическа партия „Георги Димитров”. И от две години вече сменихме името. Понеже приеха един закон за партиите, които, ако има опашка, не може да те регистрират -  т. е. БКП - Георги Димитров, щом е „Г. Димитров” няма да те регистрират и сега сме Партия на българските комунисти.

- А иначе, представени ли сте тука, в общината ?

- Сега не, аз бях съветник през 1999-2003 година.

- А какво беше отношението на партията тогава, съответно на Окръжния комитет и на Окръжния съвет към проблемите на българските общности зад граница – Западните покрайнини и Македония? Имаше ли отношение и каква политика прокарвахте вие?

- Имаше, обаче тогава тази сърбизация беше много по-силна отколкото сега. На съборите, дето ги произвеждаме, понеже и аз съм участвал в тези комисии - си проверявахме взаимно речите. Не може да се изпуснеме нещо и да кажеме: „Тия са наши”, нали, не се допускаше. Нито на Крива паланка, нито на Славчето, там се правеха съборите, а и на Черната скала. Понеже те бяха много надъхани, правеха ни провокации, те арестуваха един наш комсомолски деец, нещо казал и у тяхна територия влезнал, нали, и не можем да го освободим една седмица. Та беше строго официално.

- Т.е. вие проверявате речите на югославяните и те вашите?

- Да.

- А някакви облекчения ползваха ли от Босилеград в Кюстендил?

- Понеже ние имахме голяма нужда от работна ръка, а у нас се развиваше промишлеността - независимо, че увеличавахме производителността, но винаги не ни достигаше работна ръка. И ние негласно тия, които минеха, българи оттамо, ги оставяхме тука. Имахме около 10-15 жени към гарата, тука мъже имахме към „Каляшки”. Такава беше политиката. Ние им грабехме населението, както при нас Червена могила взимаше строителните работници. Те строяха и там плащаха по-добре и затова по естествен начин рейсовите пуснати и те отиваха там. А така също ние използвахме им опита.

- Един последен въпрос имаше ли интерес на Държавна сигурност към Вас ? Имате ли досие, знаете ли?

- За членовете на комунистическата партия и членовете на Окръжния комитет те не подлежаха на вербовка, затова към мене нищо няма.

- А преди да станете член на бюрото на Окръжния комитет?

- Ама бех член на партията. ...И другото - аз се движех свободно, вие знаете тогава с турците като стана, тогава автомати, другото...аз се движа свободно и по Хисарлъка си правя разходка. Генерал Димитров, на окръжното  вика: „Абе, как така, не ти ли трябва охрана?” Аз му викам: „Каква охрана ще ми трябва...?” 

Накрая ще ви кажа, моят принцип е бил: „Държавата е по-богата, ако изнася повече суровини, т. е. ако изнасяме повече кал, т. е. тухли за Югославия, значи сме по-богати. Ако вземеме в оборот селското стопанство, земята, пасищата, горите, нали, ние сме по-богати.

Можете да направите паралел за това, което го правихме, и сега, което става.

                

 

 

 

Източник:  prehodbg.com