Той е един от революционните наследници не само на Коста Петров и Станке Димитров, но и на Яне Сандански. Така както най-смелите партизани в района на Стара планина се вдъхновяват от подвизите на нашите възрожденци, така също най-смелите партизани в Рило-пиринския масив се вдъхновяват от примера на Гоце Делчев, Яне Сандански, П. К. Яворов, всички онези, които са бродили с пушки на рамо из легендарните планини, за да се борят за свободата на народа ни.
Навсякъде в тревожни и важни моменти от жизнения си път Демиревски се обръща назад към образа на „пиринския цар". Първата му работа например, когато излиза от Софийския централен затвор, е да подири вдовицата на Тодор Паница. Той разпитва подробно възрастната жена за личността и делото на нейния съпруг — най-смелата и легендарна фигура сред санданистите. Когато след акцията в Горна Козница отрядът се снабдява с пари, Демиревски веднага припомня за отвличането на мис Стон и за лирите, с които Яне Сандански снабдява организацията. Той се чувства свързан с делото, подвизите и славата на старите войводи. Гордее се, когато са го наричали „войвода". Нали в чест на Жельо войвода той приема и своето партизанско име. Нали за това е пуснал и своите мустаци, станали характерни за личността му, с които влиза в съзнанието на съвременниците си и в паметта на потомството.
Върху неговото въображение несъмнено са влияели и най-прославените герои от Октомврийската революция и на първо място легендарният Чапаев. Васил Демиревски се вдъхновява не само от подвизите, но и от личността на „Червения полководец". В чудната сплав, от която се изковава един необикновен човешки характер, немалка роля играе въображението. А въображението винаги се подхранва от историческите примери и от литературата. Истинските извори на най-трайното в човешкото въображение трябва да ги търсим в детинството, юношеството, младостта. Детинството, юношеството, младостта на Демиревски са изпълнени със спомени за славата на „Червения кмет" — Коста Петров, на чието погребение е присъствал, с непомръкващата слава на санданистите, с младата слава на героите от Октомври.
Много от партизаните в рилския и пиринския край са синове и родственици на участници в Септемврийското въстание. И много от самите септемврийци са наследници на старите воеводи и харамии. В този край представата за геройство, мъжество е свързана с делата и подвизите на онези горди мъже, които са увенчали всеки връх и всеки проход с легендата на своите подвизи. Тук народните песни са изпълнени с имената на Гоце и Яне, а в горите на Пирин „юнаци подслон намират".
В Дупнишката околия са живели по онова време много санданисти. Във всяко по-голямо село ще открием ясно или невидимо тази вътрешна революционна връзка. Така например в с. Рила е живеел прославеният харамия Щерю. Той е участник в боевете за освобождението на Сърбия, в руско-турската война. След освобождението е македонски воевода-санданист. Неговият внук Георги Ангелов става партизанин в Рило-пиринския отряд и по-късно полковник от народната армия.
Ето тази революционна връзка, това чувство за приемственост е особено важно за нашите революционни борби и за характера на нашия народ. Всеки край у нас си има свое историческо минало, корените на патриотизма са забити дълбоко в недрата на родната пръст.
И още нещо: основите на нашата армия след освобождението бяха поставени от бивши революционери като Олимпи Панов, Атанас Узунов, Коста Паница и др. През първите наши войни в Македоно-одринското опълчение се нареждат като доброволци много воеводи и революционери. Така например в Балканската и Междусъюзническата война вземат участие санданистите ведно с Яворов. Яне Сандански на бял кон влиза в Солун…..
След тежките партизански години смелите рилски партизани образуваха ядрото на трети гвардейски полк. Командирът Жельо става полковник Васил Демиревски. Преминал през толкова опасности, легендарният харамия трябваше да загине по фронтовете на Отечествената война. По този начин в неговата личност историческата линия, взета в един вътрешен план, сякаш се затваря. За да се разтвори нова страница от историята на нашата Народна армия.
* * *
Нямам за задача да повтарям известните случки и събития от биографията на Васил Демиревски — Жельо. Ще се спра само на някои интересни и според мен важни факти, които разкриват основни черти в характера на този необикновен човек.
Казахме, че революционните традиции в Дупнишкия край — на тютюнопроизводители и тютюноработници, са атмосферата, в която расте малкият Васил или Циле, както са го наричали тогава близките му.
Ние можем да си представим как е протичало това детство в онези тревожни и напрегнати години, които са характерни за началото на второто десетилетие от XX век. В града се носи новата свежа слава на Станке Димитров и Коста Петров. Тук от време на време се мярка и Тодор Паница, за да всява ужас сред първенците на „организацията". Тук немотията на тютюноработниците се откроява върху фона на пищното богатство на едрите търговци - износители. Но несъмнено върху детето най-пряко въздейства споменът за дядо му Чиме — македонски войвода, съсечен от турците, и „напътствията" на квартиранта Атанас Начев — комунист, който по-късно ще стане негов близък роднина. Както Станке Димитров като дете и юноша израства под влиянието на своя по-възрастен брат, така и Демиревски израства под влиянието на своя зет.
Светът на идеите неусетно навлиза в младото съзнание ведно с неспирно бликащи жизнени впечатления, плод на изострената наблюдателност и природна интелигентност.
Децата чувстват класовата разлика най-напред в училището. И може би най-остро. Светът на бедните и богатите се откроява тук най-непосредствено. На едни деца учебниците са нови, чисти, дрехите им са скъпи, учителите се отнасят с голямо внимание към тях, а на други деца панталонките са стари, кърпени, учебниците са купени на вехто, над тях не бдят слугини, учителите почти не ги забелязват.
Някои деца свикват е това обстоятелство, приемат го като естествено и дори се стремят да се сприятелят с богатите. Но други се вълнуват и с всяка измината година разбират все по-дълбоко социалната несправедливост на живота. И особено ако има кой „да им отвори очите"; ако наоколо въздухът е наситен с революционност; ако са убили приятеля на бедните — „Червения кмет"; ако малката бакалничка все по-трудно изхранва голямото семейство; ако се четат книги за Спартак и се декламират стиховете на Смирненски. Всичко тук става някак си естествено, непринудено. От самото детство и юношество пътят на младия Васил или Циле е ясно очертан.
Децата не могат да растат без примери на героизъм и мъжество. Важно е какви ще бъдат тези герои: дали Хари Пил и Еди Поло от американските филми, или Тарзан от джунглите, или детективите от популярните брошури, или пък. . . Яне Сандански, Гоце Делчев, дядо Чиме — войводата, убит при светиврачкото село Сенокос. Като дете Васил Демиревски желае да прилича на старите войводи. Като юноша той става ремсист и в личността му се сливат двете революционни насоки от този край. Той знае, че революционерът трябва да се бори и борбата неминуемо ще го отведе в балкана; че в България революционерите непременно минават през върховете на родните планини.
Васил Демиревски като юноша е чел много, особено художествена литература. За кратко време той е бил принуден да се учи и в Банско. Там се е срещал с Никола Вапцаров. Сигурно бъдещият поет е повлиял върху въображението на бъдещия герой. Малцина от нашите партизани не са били приятели на литературата. Самият партизански живот е изпълнен през свободните минути с революционни песни, стихове. Демиревски от юноша е бил отличен декламатор и песнопоец. Ето едно качество, което наглед не е особено нужно за командира, но което в същност разкрива дълбоко лирични страни от неговата душевност. (Левски също е бил песнопоец, обичал е литературата и е другарувал с Ботев в един незабравим момент от своя живот.)
Но наред с подготовката на въображението върви и подготовката на волята. При истинските революционери те взаимно се обуславят и си влияят. Прави впечатление още в тези ранни години рядката смелост и революционна активност на юношата. На първомайска демонстрация той размахва червения байрак; той събира подписи в подкрепа на Георги Димитров при започването на Лайпцигския процес; той е начело на всяка акция. И ние виждаме как идеята на ранната му младост постепенно става същност на живота му. Демиревски е сред най-способните ученици. Спокойно би могъл да завърши, да следва, „да направи мирна кариера". Но той не завършва.
Неговата революционност не се изразява само в „смели акции", което често е най-привлекателно за младежите, но юношата захвърля училището и постъпва на работа в тютюневия склад. Там навлиза в самата същност на работническия живот и бит. За това се изисква напрежение на волята. Младият Демиревски живее сред трудещите се, изучава ги и започва да прониква в тайните на онова голямо изкуство на организатора, което е така необходимо за истинския партиен работник.
Започват и срещите с полицията. Винаги първата сериозна среща с въоръжената сила на класовия враг е най-сериозното изпитание за младия човек. После се явява навикът. Твърдостта все повече се примесва в леката материя на ентусиазма и „изкуството" на сблъсъците постепенно измества голата упоритост. Още съвсем млад, Васил се запознава с всички затвори в Кюстендилския окръг. И когато през 1935 година е осъден на 7 и половина години тъмничен затвор, той е подготвен за голямото изпитание.
Кое е характерното от престоя на Демиревски в провинциалните затвори и в Централния софийски затвор? Неговата нестихваща дързост, която не се уморява от еднообразието на затворническите дни и от вървежа на годините. Траен огън гори у този младеж. Той е начело на всички колективни протести. Още при преместването му на път за София на радомирската гара Демиревски развява червеното знаме. И все така чак до колективната първомайска затворническа акция през 1936 г. Тази смела непреклонност ще остане постоянна черта в характера на младия човек.
В затвора Демиревски се самообразова, разширява марксическата си култура, опознава много стари комунисти, калява волята си. Тук проличава и способността му за саможертва, за понасяне страдания в името на другарите, на колектива. Той е сред най-здравите и буйни млади хора, но редовно се отказва от храната си в полза на болните, също и от пакетите, които му носи неговата сестра. И още нещо: той умее да ободрява, да вдъхва увереност в бъдещето, да подкрепя. Това е не толкова качество на интелекта, колкото на волята. Силно волевите личности могат да вдъхват частица от своята сила у другите. Тази стоманена воля е дар на младия човек, но той знае и да я култивира, да я калява, да не оставя стоманата да заръждавее в спокойните води на ежедневието.
Мустаците, които оставя в затвора, и името на Желю войвода, което за пръв път се споменава тук, говорят за романтичното въображение и за „корените", за влиянието на миналото, за славните спомени.
Когато през 1937 г. Демиревски излиза от затвора, той е оформена личност, въпреки младостта си, именно като въображение и като воля. Непресъхващата и буйна жизненост, която напира у него, се канализира от логиката на идеологията, проникваща все по-дълбоко в младото съзнание.
Още в тези ранни години се очертават редките, необикновени качества на родения ръководител. Те може да не са много на брой, но ни учудват със своята яркост. И колкото по-тежки стават обстоятелствата, толкова по-релефно се открояват.
Личността на Демиревски вече се налага — той е избран за секретар на околийския комитет. И се справя блестящо с основната, най-важна част от своите задачи. Тук трябва да отбележа едно събитие, което несъмнено е оказало влияние върху личността му и по-точно върху омразата му към класовия враг. При един груб, брутален и ненадеен обиск на полицията в квартирата му през 1938 г. неговата майка, разтревожена и със слабо сърце, ненадейно умира. Младият силен човек е чувствителен. Той не може да забрави тази смърт, която става косвено по негова вина.
Периодът от 1938 г. до започване на войната и нахлуването на хитлеристите в Съветския съюз е особено важен за разкриване качествата на младия човек. Най-напред трябва да отбележим огромната негова енергия, плод на вътрешната сила и жизненост, които го изпълват. Тази енергия, свързана с неспирно бликащата инициативност, ще стане също така характерна особеност за облика на революционера.
Няма да се спирам на безбройните акции, които предприема Демиревски през тези тежки години на фашистката диктатура у нас: от организацията по участието в изборите до организацията по участието в Соболевата акция и особено организирането на стачката на тютюноработниците през 1940 г. Тук е важно да се отбележи, че още през 1938 г. Демиревски и неговият близък приятел Асен Орански устройват землянка в планината и се снабдяват с циклостил и пишеща машина. В тази землянка са напечатани едни от първите позиви на народния фронт в Дупнишката околия.
Демиревски умее да живее сред работниците, да организира акции, да се сблъсква с фашистката полиция, да поддържа връзки с множество хора, но никога не забравя планината. Погледът му не се откъсва от белите рилски върхове. Той се чувства най-сигурен дотам, докъдето се простира сянката на планината. Все през този период се развива още повече онази способност за организаторска дейност, която забелязваме у него още през ученическите години.
В това отношение той се учи особено от Станке Димитров. Както е известно, Марек е бил блестящ организатор. В най-тежките и тревожни години за нашия народ и за партията той се е явявал в родината и е започвал невидима, опасна дейност, която е водила не само към промяна на курса, в руслото на ленинската линия, но и към създаването на здрава и трайна организационна мрежа.
И Демиревски постепенно и все повече прониква в сложното изкуство на организаторската работа. Той умее да се разбира с хората, да им влияе. Знае силата на внушението. Но от друга страна знае и да се разправя с враговете. Почувствал е вече въздействието на ненадейното явяване, на изненадата, на страха, на смачкване противниковата воля.
Още през „мирните години" Васил Демиревски не може да живее далеч от партийната организация и партийната работа. Дори когато е мобилизиран като трудовак на турската граница и животът му е сравнително спокоен и тих (той е бил лавкаджия), Демиревски с един замах отхвърля това еднообразие на ежедневието, избягва без каквито и да било видими причини и се озовава в родния си град. Тази „простъпка" му донася нова присъда — 7 месеца военен затвор в Ямбол.
И така, в навечерието на войната Демиревски е не само секретар на околийския комитет на партията в гр. Дупница, но е авторитетна личност с много опит, с много познания за революционната борба, с много смелост и способност за влияние върху хората.
Знаем колко напрегнати са събитията през 1940 и особено през 1941 г., когато идва подлото настъпление на хитлеристката армия в Съветския съюз. Започва най-страшната и тежка част от войната. Започва и най-тежката и славна част от живота на Васил Демиревски. Скоро той ще се превърне в Жельо. И постепенно дори родното му име Васил ще се забрави. Народът ще го нарича Жельо Демиревски. . .
* * *
Когато на 2 юли 1941 г. полицаите идват в тютюневия склад, където работи, за да го арестуват, Демиревски избягва и се озовава в планината. Той е очаквал този момент, отдавна се е подготвял за него. Той е знаел, сигурен е бил, че „те ще дойдат". Целият му живот е бил една упорита подготовка за истинската последна борба. Балканът бащински приема своя син така, както е приемал и неговия дядо, и всички онези, които са изпълвали юношеското му въображение.
Тук трябва да отбележа, че в момента, когато избягва в планината и поставя началото на своя партизански живот, младият човек оставя в къщи на произвола на врага своята съпруга и своята току-що родена първа рожба (само на 8 дена). Ето го отново безсмъртния Хекторов мотив, който е така познат в нашата революционна история и който се откроява в живота и борбите на много от нашите най-интересни революционери — бащи и командири. Най-трудно е да се откъснеш от своята рожба и да поемеш пътя към неизвестността, към възможната и чакана гибел. Най-трудно е да оставиш детето си в ръцете на своите зли врагове. (Майката на
Жельо по това време е вече умряла, а баща му по-късно ще бъде интерниран в Добруджа.)
Когато идва известното нареждане на ЦК от 24 юни за въоръжена борба, Жельо Демиревски се чувства в своята стихия. Това нареждане напълно отговаря на неговите мисли, на неговите дълбоки убеждения, на неговия темперамент и характер.
И ние виждаме вече да се разкрива в пълна сила истинската същност на родения революционер. И най-напред — неговата стихийна енергия. Заедно с Асен Орански той безспир, неуморно обикаля селата от околията не само за да съобщи за взетите решения на околийския комитет, но и за подготовката на всички партийни членове, съмишленици, на целия трудов народ за голямата борба.
В тези начални дни от партизанската дейност на Демиревски сме изненадани от системната планомерност и съзнанието за истинската същност на бъдещите класови сблъсквания. Още отсега той се готви за създаването на добре организиран дълбок тил на бъдещия голям и силен партизански отряд. Учудваща е предвидливостта на този буен енергичен човек. И ние разбираме колко дълбоки са изворите на неговата енергия, напълно мобилизирана за историческия момент, когато трябва да поведе отряда срещу новите поробители, когато трябва да тръгне по пътя на дядо си. Но и да победи. Дядото е допуснал да бъде хванат, победен, съсечен. Внукът трябва всичко да предвиди и да не допусне това.
Жельо Демиревски е разбирал много добре, че за да може отрядът да просъществува, трябва да завоюва не само любовта на народа, но да притежава и здрава организационна мрежа от ятаци, хора верни и смели. Необходими са оръжия, боеприпаси, храна. Те трябва да се съхраняват в землянки, предварително подготвени и замаскирани.
Това съчетаване на изключителна смелост с предвидливост, пресметливост и чувство за реалност са особено ценни качества в характера на партизанския командир. А такова съчетание изобщо е много рядко у човека. Припомняме си например как Жельо Демиревски на два пъти ходи на линията „Метаксас", за да дири неприбрано, останало от времето на боевете гръцко оръжие. То ще бъде необходимо за отряда. Припомняме си с каква грижливост дири пещера, за да складира оръжието.
Но това все пак като че не е най-важното. Жельо разбира, че трябва основно да познава хората от околията, преди всичко приятелите — тези, на които ще може да разчита. И после враговете — тези, с които ще се бори. И той ги разучава не само непосредствено и стихийно, но методично, планомерно. Там, където лично е работил, Демиревски рядко се е излъгвал в хората. Неговите помощници, сътрудници, ятаци не са допуснали провали.
Но тук е необходимо още нещо твърде важно — и Жельо го прави: работа върху характерите, влияние върху въображението на хората. В своите хубави спомени за отряда и в книгата си за Демиревски участникът в борбите и летописец на събитията Моис Аврамов е описал внимателно и с разбиране каква умна и системна работа извършва партизанският командир, за да бъде сигурен в ятаците. Той не само грижливо ги проучва, но внимателно ги поставя в изпитания, постепенно им възлага все по-тежки и по-тежки задачи, калява волята им. И едновременно се стреми да спечели обичта им.
И още нещо: Демиревски никога не прекъсва връзките си с народа. Той не се окопава в землянките, а сред хората, в техните сърца и надежди. И разбира, че това е най-сигурното окопаване.
През декември 1941 г. дупнишкият партизански отряд разполага вече с 4 землянки и с множество ятаци, пръснати из селата, които лежат в недрата на Рила или в нейното подножие. Тук има един широк замисъл за създаване на организация и умна предвидливост за създаване материална база, без които е невъзможен животът на един боен отряд.
Способността за организация е свързана с предвидливост. А за предвидливостта са необходими съвършено познаване на обстановката и творческо въображение. И ние ще видим по-късно при всяка голяма акция, която ще предприема отрядът, с какво внимание Жельо проучва обстановката, възможните ходове на противника, евентуалните изненади и как дублира по главното направление бойните задачи. Тази предвидливост е една от основите на неговото командирско майсторство.
И така, в началото на голямата борба, където в същност се изковава необикновената личност на партизанския командир, той е вече подготвен като характер: волеви, упорит, смел, с организаторски качества, предвидлив. И най-важното — със способност да разпознава човешките характери, да им влияе, да разкрива скритите пружини на надеждата и вярата в борбата им със съмнението, от което се ражда страхът.
* * *
Тези основни качества в характера на Демиревски се проявяват още в началото на командирската му дейност. Впоследствие те се открояват все по-ярко, доразвиват се в непрестанните сблъсъци с изпитанията.
Прави впечатление например добрият подбор на помощниците, на целия команден колектив на отряда — от Асен Димитров (Хаджията), до Асен Орански. Те всички са хора, които с достойнство и чест изпълняват своя дълг до самия край на партизанския си живот. Командирът несъмнено ги е познавал още от най-ранните си години. Но той е умеел да им възлага такива работи, такива задължения, които са по силите им и които отговарят най-добре на тяхната същност. Ето защо ръководството на отряда винаги действа като цяло, като един жив организъм. Когато командирът отсъства, неговите заместници взимат такива решения, каквито би взел и той самият. Те се допълват един друг с качествата си и сформират истински щаб в най-добрия смисъл на думата — нещо живо, сплотено, с чувство за другарство и за цялостния организъм на отряда. И когато отрядът е принуден да действа по части, вътрешното му единство никога не се разпада. Само тези, които се откъсват за дълго от отряда, загиват.
Тук трябва да се подчертае дълбоката и здрава дисциплина, която командирът и целият щаб упорито насаждат сред хората. Демиревски не е служил войник. Той е бил само трудовак. Но е съзнавал по-добре от всеки военен от какво голямо значение за живота на отряда е съзнателната дисциплина. Всяко своеволие, всяка неподчиненост на заповед трябва да бъдат изтръгвани. В тежката борба на живот и смърт, която отрядът ежеминутно води, не само своеволието, но небрежното изпълнение на най-малката заповед може да доведе до трагични последици.
От друга страна, върху народа въздейства винаги една здрава, дисциплинирана и с добър морал част. Във връзка с дисциплината е и моралът. В отряда алкохол не се е допускал. Човешките слабости са били премахвани. Не само лъжата, но и неискреността е необходимо да бъдат забравени. Демиревски е чувствал колко важно е да се създаде една истинска дисциплина, изкована върху личния морал, съзнанието за дълг и за чест. А честта за него се е покривала с верността и храбростта.
И затова той не е допускал никаква своя заповед да не бъде изпълнена. В това отношение е бил не само взискателен, но и упорит. Моис Аврамов ни разказва например колко е молил своя командир да не го изпраща отново в София. Но Демиревски не е отстъпил. Той е съзнавал от какво голямо значение е да не отменя веднъж взетото решение и да привиква партизаните към трудностите, умората, напрежението, които ще стават все по-големи.
Интересно е, че Демиревски е разбирал ролята и значението на труда, на непрекъснатите задачи, на системната подготовка за боеспособността на отряда. Той не е оставял партизаните да бездействат, защото от леността се ражда всяка разпуснатост. Напротив, непрекъснатите действия са най-добрият другар на дисциплината. Солидната бойна подготовка е от огромно значение за спечелване на победите. И неспирната не само физическа, но и духовна тренировка. Но за да се проведе такава системна взискателност, необходимо е командирът и целият щаб да бъдат упорити, непреклонни. Любимият израз на Демиревски при срещи и особено когато е в добро настроение, е бил: „Действаме ли, действаме ?" Действията в широкия смисъл на думата, а не почивката, не отпуснатостта, не изчакването на събитията в скритите планински землянки са същественото за живота на отряда „Коста Петров".
Мемоаристите обикновено малко ни разправят за ежедневието на партизанския живот, за тези безкрайни дни, изпълнени с външно еднообразие, но с вътрешна интензивност и напрегнатост. Тях повече ги привлича описанието на действията, на акциите, които несъмнено са връхната точка в борбата на отряда. Но не по-малко важно е как се идва до тези победи, как хората се подготвят за тях, как израстват като характери, как се изковава като цяло колективът. Всичко това командирът на отряда „Коста Петров" го е съзнавал много добре.
Особено грижовен е бил той при изграждането на отношенията между партизаните и народа. Тук всяка грубост, дори всяка надменност трябва да бъдат отстранени. Селяните от планинските села трябва да чувстват партизаните не само като свои покровители, но и като истински приятели.
* * *
Би трябвало да се спра на още една група качества, свързани помежду си и характерни за Демиревски: това са неговата изключителна смелост, способността му за себевладение и актьорското изкуство за превъплъщаване в различни образи, за да може да измамва полицията.
По примера на Левски, Гоце Делчев и особено на Станке Димитров Жельо знае каква роля играе дързостта, смелостта за спечелване на победата. И за още нещо: спечелване въображението на народа, на самите партизани, прекършване волята на противника. Трябва да се получи представа за всесилие, за всемогъщество на партизанския отряд, за способността му да прониква навсякъде.
Ето някои случаи, които разкриват както храбростта, така и себевладението на Жельо. Известна е например срещата му в самия град Дупница с един от най-опасните агенти, прочут по своята жестокост — Киро Бобошевеца. Когато те съвсем случайно се изправят един срещу друг в глухата уличка и Демиревски тръгва право към агента, Бобошевеца се смразява от страх. И прошепва: „Циле, не съм те видял, не си ме видял." И се разминават. Колко по-голяма нравствена сила разкрива партизанският командир. И колко весело се е смял над страхливостта на „прославения си противник".
Още по-характерен е случаят при срещата му с военния комендант на Дупница в противосамолетното скривалище. Жельо е съзнавал много добре, че изненадата ще смрази противника; че майорът, който никога не би очаквал да види самия командир на отряда тук, в скривалището, сред хората, не би имал сили за никакви действия.
Това явяване на Жельо навред из града в най-посещаваните места, сред агенти, полицаи и военни създава чувството за някаква легендарна храброст и мълвата за него отначало предпазливо, а после все по-бурно започва да се носи сред хората. Полицаите и военните се чувстват несигурни дори в собствените си кабинети. Въображението играе огромна роля в една борба.
По примера на Яне Сандански Жельо разбира много добре колко вредни и опасни за живота на отряда могат да бъдат предателите. Ето защо той полага особени грижи да не остане ненаказан нито един предател. Не само враговете, не само убийците, но преди всичко — предателите. За партизанските глави се обещават и дават големи парични награди. Една тиранична власт винаги разчита на еснафските подли качества у човека. Винаги могат да се намерят хора слаби, неустойчиви, страхливи, които да се поддадат на врага, да преминат от другата страна на барикадата. Логиката на предателството води към най-големи подлости. Затова трябва да се знае, че партизаните ще отмъщават, че няма да оставят ненаказано никакво предателство. Срещу страха на еснафа трябва да се възправи друг, по-голям страх.
Както е известно, Яне Сандански не е оставял нито един предател ненаказан и със страхотна упоритост го е преследвал до самия край. И всички са знаели: „Няма отърваване от Яне." Към такава слава се е стремил и Жельо. Той е искал народът да му вярва така, както е вярвал на Яне. Защото старият пирински войвода никога не е изговарял каквито и да било думи напразно. Щом изрече нещо, особено ако е закана, то трябва да се осъществи. И се е осъществявало. Известен е случаят, когато Яне се заканва на един предател, че „ще очисти дори и неговите котки". И действително на връх Великден убива и котките. Наглед жестоко, но с оглед съществуването на отряда всичко това е необходимо.
Класическо по своето изпълнение е убийството на агента Лакьов насред Дупница. И тук начело на акцията е самият Жельо. Защо именно Лакьов, а не например Киро Бобошевеца? Защото Лакьов е убиецът на младия партизанин Васко Манолов. Това е акт на отмъщение. И на предупреждение. По този начин народът започва да вярва, че Жельо е неумолим. За неговата глава е обещана награда от 200 000 лева. Но не се е намерил предател, който да го посочи на полицията.
Жельо е можел великолепно да се преоблича и дегизира.
Това му е доставяло особено удоволствие. Преоблечен ту като селянин дървар, ту като циганин, ту като бабичка, той се е явявал там, дето най-малко са го чакали. И е свършвал задачата си или пък ненадейно се е разкривал, за да ужаси противника, да смае народа. В своите спомени Ангел Чергарски от с. Рила (в. „Народна армия", бр. 67 от 1960 г.) описва как за няколко минути Жельо се е преоблякъл като старица и е изиграл цяла сцена в аптеката, за да се снабди с необходимите лекарства.
Такива случаи могат да се изброят много. Жельо изниква сякаш от земята, винаги в необходимия момент, на необходимото място. Тук трябва да се прибавят и физическите качества, които е притежавал: пъргав, жилав, лек като котка. Моис Аврамов разказва как се прехвърлил през прозореца и се явил пред него точно когато той се бил върнал от принудителна работа. Жельо е знаел всеки човек кога и къде се намира.
Въпреки необходимостта непрекъснато да се предрешава, да се преоблича, Жельо не си маха мустаците. Той съзнава, че с тях е влязъл във въображението на народа. И още с острия святкащ поглед под надвисените тъмни вежди. Той знае, че са необходими такива романтични белези именно заради въображението на народа.
Основа, гръбнак на неговия характер е волята — сурова, непреклонна, но обвита със свежестта на творческото начало. А творчеството преди всичко значи способност за конкретен подход към събитията и особено към хората. Всякакъв шаблон тук е изключен. Всякакъв шаблон тук е вреден.
Демиревски е първият човек в отряда не само организационно, но и като личност. В тежки минути, когато са изправени пред непреодолими трудности, пред изненади и неочаквани събития, всички отправят погледи към него. И не само партизаните, но и ятаците, съмишлениците. Той умее да се справя с всяко сложно положение, с всяка неочаквана обстановка. Като проследяваме дейността му, виждаме как с всеки изминат месец, година той расте като командир. Характерни са например боевете при придвижването му от Кална към Рила през Голо бърдо и пустото радомирско поле. Както при Криво куке, така и при Дебели лак партизаните под командването на Жельо успешно пробиват неприятелската верига.
Той често е изпадал в много тежки положения. Но винаги е намирал начин и възможност да вземе правилно решение и да спаси живота, бойната сила на отряда. Тук ни изненадва и неговото спокойствие, хладнокръвие, запазване присъствието на духа.
Зад суровостта и строгостта на Демиревски личи дълбоката грижа за хората и дълбоката обич към хората. Той никога не е бил сух доктринер, пленен от готови догми, готов да пожертва заради тях човека. Напротив, творческото начало, което е така ярко изразено у него, го кара да чувства всеки партизанин като личност, да се вживява в мислите му, да го разбира и да му помага. Суровостта у него не произлиза от сухост на характера, а от командирското съзнание, че за победата е необходима дисциплина. Че при тежките условия на партизанския живот, когато хитрият и подъл враг дебне отвсякъде, когато големи суми пари се дават за всяка партизанска глава, необходима е строгост към своите, непримиримост към враговете и безжалостност към предателите.
Тук трябва да подчертаем особения подход към ятаците, чието значение Демиревски е съзнавал още преди формирането на отряда. Той е бил крайно внимателен с тях. Знаел е да им се отблагодари, да ги приласкае. И е бил отлично осведомен за миналото им, за живота им. Затова при него и по тази линия провалите са сравнително малко. Командирът не е разчитал само на справките, на сведенията, но и на своята проницателност, на способността си да вниква в същината на човека.
Такава способност се придобива в течение на годините, при сблъскването с много индивидуалности, при тежката и непрекъсната работа. При срещите с населението Демиревски се е стремил да бъде крайно справедлив, да заплаща всички иззети вещи или пък да узаконява изземванията с помощта на разписки.
Той следи подробно за развитието на политическите събития, за хода на войната, за положението по различните фронтове. И затова може да даде пълна информация не само при разговорите, но и при своите речи. Говорел е убедително, решително и хората са му вярвали. След всяка по-голяма акция Жельо е произнасял пламенно слово пред населението. Но и тук той е подхождал конкретно. Когато е трябвало да говори пред отряда и да изяснява задачите или пък в тържествени важни моменти, Жельо е произнасял думите бавно, натъртено, сякаш е давал възможност те да се набият по-дълбоко в съзнанието, та слушателите сами да помислят за смисъла и значението им.
Жельо винаги се е стремял партизаните да бъдат добре облечени, избръснати, да се явяват с цялото си въоръжение, за да влияят като войскова част. Той е разбирал необходимостта от удари върху съзнанието на дребния собственик, от разтърсване на неговото спокойствие. Както някога Бенковски и Демиревски е отдавал особено значение на декора, на ефектите.
След всяка успешна или неуспешна акция щабът на отряда е правел разбор. Жельо Демиревски е изтъквал открито и смело грешките на всеки, както и своите собствени грешки и изводите от тях. От друга страна, той не е пропускал да похвали онези партизани, които са се проявили най-добре в боя както със своята храброст, така и със съобразителността си.
Още от първите дни на излизането си в нелегалност Демиревски вече израства в своето собствено съзнание от чувството за отговорност. Неговите биографи Моис Аврамов и Първан Халваджийски отбелязват това в едно хубаво описание на външността на своя командир („Васил Демиревски—Жельо" , изд. БКП, 1963, стр. 22). „Сам Демиревски бе събрал много сили. Стори ми се по-плещест, по-мускулест, по-възмъжал, по-силен. Очите му, черната му коса ми изглеждаха по-черни и по-хубави. Мустаците, които бе пуснал неотдавна, му придаваха повече мъжественост. Само 2 — 3 месеца как беше нелегален, а всичко у него бе вече пригодено за дълъг партизански живот: и шаечните дрехи, и гумените цървули, и двата пистолета, и бомбите. От него лъхаше увереност и сила. Целият му вид сякаш говореше: „Тази работа ще стане и още как".
Чувството за отговорност расте у този човек и вярата в победата расте. Той знае, че това е най-важното, най-същественото. И затова още от първите дни на голямата борба умее да вдъхне тази вяра у другите. Никакво колебание, никакво съмнение не се прокрадват в душата му. Подчинените, народът имат изострено чувство за това, което става в душата на командира. Особено за тръпките на съмнение. Те веднага се предават като радиовълни навсякъде. Затова Жельо е винаги бодър, самоуверен, смел. Цялата му дейност е насочена към това: да събужда у другите увереност в победата.
В тежките минути очите на хората се отправят към него. Когато има възможност, той обмисля задълбочено решенията си. Но щом като ги вземе, прокарва ги докрай, без ни най-малко колебание. Той знае, че основното за всяко решение е неговото изпълнение. Основното в партизанската тактика е енергията, устремът. Без да има специална военна подготовка, Жельо Демиревски е дошъл до най-важния извод за бойните действия и изобщо за всяка борба: в решителния момент, на решителното място да бъде по-силен от противника. В тази наглед проста формула се крие разковничето за победата.
Жельо е бил особено внимателен при даване задачите на поделенията, както и при формулирането на своите решения. Тях той ги е произнасял също бавно, натъртено, повтарял е и е подчертавал по-важните и интересни места. Заповядвал е започване на действията едва след като се убеди, че е правилно разбран от всички.
Трябва да отбележим проницателността на този човек, свързана с неговата предвидливост и познаване на човешките характери. Той веднага е схващал сковаността в тактиката на войсковите и полицейски части, както и вътрешния страх, който ги гнети. Затова се е стремял към изненадата. След една успешна акция той е карал отряда да изминава големи разстояния, за да се яви неочаквано на друго място. Когато отрядът е в землянката, отделни партизани или групи правят провокации на отдалечени места, за да заблудят противника. И в същност големите военни щабове, които разполагат със самолети, специални разузнавания и цялата мощ на една стара организация, не знаят нищо за отряда. А командването на партизаните знае всичко за своите противници.
Жандармеристките и войскови командири изпращат засади, контрачети, съгледвачи, самолети. А след това грижливо разработват набраните сведения и правят своите прогнози. Щабовете разработват акции. И се вдигат полковете, частите на прославената VII рилска дивизия, стягат обръч след обръч, стесняват обсадата, за да заловят и унищожат отряда. Но Жельо е отдавна предупреден за всички намерения на противника. Той е разгадал плановете му и партизаните са далече оттатък „железния обръч".
За това са необходими голяма маневреност, бързина в придвижванията и издръжливост. Ето защо желязната воля на командира изисква толкова много издръжливост и дисциплина от частите на отряда и от отделните партизани. Само така може да се маневрира в един сравнително голям периметър.
Жельо наистина е бил много хитър командир. Той винаги е надхитрял полицейските засади и клопки. Умело е разкривал слабите звена у противника. И бързо, ефектно ги е използвал. Народът е бил убеден, че Жельо „може и дявола да надхитри".
Особено интересна е в това отношение акцията, когато партизаните задигат стражарското оръжие, като измъкват от рамките на прозореца едно стъкло. След сполучлива акция Жельо е бил винаги много доволен. И особено когато неговата хитрост е успявала. Тогава в очите му е проблясвало нещо детски весело и той радостно е сукал мустак.
Трябва да отбележа и голямото командирско изкуство на Демиревски. Той е притежавал редица блестящи командирски качества и е приличал на своя любим Чапаев. Прави впечатление например неговата способност за бърз анализ на обстановката и светкавични решения. Но когато има възможност, той обмисля всичко дълго, задълбочено. За големите акции изработва грижливо проучени планове, които заедно с щаба изисква да се изпълняват до най-малките им подробности .
Образец на съвършено подготвена партизанска акция е например нападението в четирите обекта по рилското корито на 24 август 1944 г. Едновременно са ударени м. Жабокрек със складовете и дъскорезниците, с. Пастра, дето има взвод български войници, Кочериновската станция, където има на гарнизон германци, и Пчелина с 50 български войници. Като разучаваме плана и изпълнението на тази акция, ние се изненадваме както от смелостта на замисъла, така и от съвършенството в разработката на детайлите. Тук всичко е предвидено до най-малките подробности: от охраната на шосето за манастира до начина за изтегляне; от евентуалните изненади до сборните места.
И естествено изпълнението на добрия план завършва с блестящ успех. Характерна е акцията в с. Пастра, която ръководи самият Демиревски. С присъщата му смелост, светкавичност в действията, съобразителност, вяра в силите си Жельо се явява пред фелдфебела и му изкомандва да спре стрелбата на войниците. Смаяният фелдфебел автоматично изпълнява така, както цял живот е изпълнявал заповедите на своите командири. Жельо след това все така властно извиква: „Горе ръцете!" И всички вдигат ръце. Акцията завършва за няколко минути, без каквито и да било жертви. Тук е целият Демиревски, с най-характерното в неговата личност. Не ви ли напомня тази акция действията на самия Чапаев? Нали и той притежава същата енергия, смелост, способност за неочаквано явяване, хитрост и предпазливост?
Жельо знае много добре значението на сполучливите удари за разгромяване морала на врага. Оттук най-бързо и непосредствено ще се роди вярата в победата у населението. Ето защо командирът се стреми да няма провали в партизанските акции. Да няма празни удари. Всичко да завършва с успех. И то пред очите на хората. Тогава мълвата сама ще се появи. От нея ще дойде и легендата. И действително народът вярва, че отрядът е от 500 човека, че той е отлично въоръжен с най-хубавите модерни съветски оръжия; че никакви жандармеристки и полицейски части не могат да се справят с него.
Колкото повече победи печели отрядът, толкова повече ятаци се явяват, толкова по-грижливи и внимателни стават те. Дори и дребните собственици се революционизират, когато чувстват диханието на близката победа.
Колкото расте славата на отряда, толкова расте и славата на неговия командир. Той постепенно се превръща в легендарна фигура. Несъмнено всяко фантастично качество във въображението на народа почива на една реалност. Жельо е отличен стрелец. Селяните обаче разказват, че можел от 100 метра да прокарва куршума през отвора на пръстен. Жельо е смел, хитър. Народът вярва, че той е неуловим, че куршум го не хваща. Явяването му ненадейно в града кара хората да се взират във всеки мустакат селянин и да разправят, че са го видели как се разхожда по централния дупнишки площад. И полицията е смаяна: едновременно й донасят от различни места — от Бобошево и Бобов дол, от Стоп и Кочериново, от Мурсалево и Пастра, че са видели Жельо. Къде е в действителност той? Щом се яви легендата у народа за един отряд и един командир, вече няма сила, която да ги победи.
Самите партизани отначало не чувстват какво са станали за народа и какво е станал за народа техният командир. Като живеят непрекъснато с Жельо и го познават, не могат да си представят, че той вече е легендарен. Но когато при различните акции се срещат със селяните—от възторжените погледи, изпълнени със смущение и обич, с учудване и вяра, те започват да разбират значението на техния Жельо, започват да разбират, че той си е осигурил безсмъртие в паметта на народа.
Известно е как загива Демиревски. Като партизанин врагът не съумява да го срази, въпреки огромните парични награди, въпреки засадите, шпионите, полковете и дивизиите. Партизанинът Жельо остава непобедим.
Загива полковникът от българската народна армия Васил Демиревски през първата фаза на Отечествената война при атаката на укрепената немска позиция - връх Ястребац, кота 711. Отечествената война по своите задачи, политически цели и патос беше историческо и логическо продължение на съпротивата. Тя се води със същия устрем и жертвоготовност.
Полковник Демиревски загина като истински народен командир. Той лично води атаката на своите хора все така смело, енергично — устремен към победата. И когато фашистките куршуми го намират, когато пада, той все още продължава да вика: „ Напред!" И сякаш последните му думи се превръщат в символ на цялостния му кратък и героичен живот, устремен към щастливото бъдеще на народа.
Такъв човек е Демиревски. В личността му има черти, които ни карат да си припомняме за Бенковски: не само орловия поглед, но и командирските качества, дълбокото познаване психиката на нашия народ, умението да раздвижи въображението както на тютюноработниците, така и на селяните.
И наред с това у него идеологията прониква в същността на революционния характер, превръща го в нещо монолитно, цялостно. Опасностите раздвижват душата и дават истинските измерения за възможностите на човека. Опасностите дебнат навред партизанския командир и ние навред го разкриваме в неговия необикновен ръст.
Той е пламенен ентусиаст и едновременно не губи чувството си за реалност, за най-трезва оценка на действителността. Той е дързък, смел, но едновременно с това не предприема ходове, които не са пресметнати. Дързостта му се изявява винаги в необходимия психологически момент. Той не се любува самоцелно на храбростта си, нито пък дири ефектна слава, а добре премерва удара. Той е рядко енергичен, но и енергичността му не е самоцелна, изпълнена със самолюбие. Никога командирът не е способен да отстъпи от онези задължения, които партията му възлага. И чувства много добре истинската насока на партийната линия, както и ритъма на напрегнатата епоха. Винаги жива е грижата му за постоянна връзка с партията, която той неизменно поддържа и при най-тежките бойни обстоятелства. И едновременно — връзката с народа не само с ятаците, но с всички трудещи се от околията. Ето къде се крият източниците на неговата сила.
Упоритостта, строгостта към себе си, дисциплинираността са обагрени от неговата вяра в неизменната победа на народа, в неизменната истина на партийната борба.
Простотата във вкусовете и навиците, грубата твърдост на нрава, мъжествената откровеност се смекчават от романтичното въображение, от живото и вечно бдящо творческо начало у този човек.
В детски непринудената радост след победите няма нито сянка от суета. Той никога не се възгордява, за да запази трезво своето съзнание. Както и тежките трагични обстоятелства, клопките, които му слага борбата, не го объркват, не го отчайват, не прекършват борческата му воля.
Така под снеговете на високите рилски върхове израства този необикновен характер на командир. Един истински българин, достоен за славата на своите предшественици. След като създаде фигурите на Станке Димитров и Коста Петров, след като съхрани славата на Яне Сандански и Димо Хаджидимов, дупнишкият пролетариат трябваше да изкове от своята среда тоя изключителен характер на командир — съставен сякаш от едри монолитни блокове, без нюанси, извивки и полутонове по него.
Той е истински мъж: силен, смел, открит, гледащ бъдещето с дръзки, откровени очи. Всичко, което поисква героичното време, той му го дава.
Смъртта на Демиревски е достойна за целия негов героичен живот. Революционерът е длъжен да изкупи с висока цена щастливото бъдеще. Но да умреш след победата, след като си преминал един невероятен жизнен път в непрекъснато съседство със смъртта е наистина трагично. . .
Умира един герой, ражда се още една вечно жива легенда над белите рилски върхове.
Автор: Ефрем Карамфилов
Източник: „В служба на Родината“, Държавно военно издателство, София, 1971 г.
П.П. Виж снимки в този материал:
http://probuzhdane.blogspot.com/2013/11/blog-post_26.html