Търсене в този блог

четвъртък, 14 септември 2023 г.

Учителите в Септемврийското въстание 1923

                 Даскалът единствен знаеше добре,

                 че няма път за връщане,

                 че ще се мре,

                 че силен е врагът,

                 че е жесток.

 

                 И не подготви новия урок.

 

В подготовката и провеждането на първото в света антифашистко въстание през 1923 г. вземат дейно участие и най-добрите учители, предимно членове на Комунистическата партия и на Земеделския съюз.

След потушаването на въстанието в страната се установява страшен терор; разстреляни и обесени са над 2000 души, сред които и много учители — комунисти и земеделци. Други са осъдени на различни срокове затвор, а трети — уволнени от работа. Само през 1924 г. по силата на чл. 70 на Закона за народното просвещение „за проповед против религията и държавния строй" са отнети учителските права на 3000 учители.

През втората половина на 1924 г. фашистката власт пристъпва по предварително изготвени списъци към избиване на много учители без съд и присъда.

Някои днешни "историографи" казват, че в Септемврийското въстание са участвали само "тъмни субекти" - неуки селяни и работници.

Ето какво пише в свое проучване за Северозападна България учителят Йордан Георгиев - профсъюзен деец, председател на окръжното ръководство на Съюза на българските учители, краевед:

„Не малограмотните, а най-просветените хора в този край застанаха начело на въстанието. Учителите са мозъкът, душата и сърцето на Септемврийското въстание.

Във въстанието вземат участие 328 учители или половината от учителите в трите околии /Фердинандска, Ломска и Берковска/, в т.ч. 51 жени.

7 учители са членове на окръжния революционен комитет. 19 са командири и заместник командири на дружини, 48 са командири на отряди и роти.

В тази остра класова схватка срещу настъпващия фашизъм са загинали 51 учители, заминали са в емиграция 42, уволнени след събитията - над 120 учители.

Как може да се говори за тези хора като авантюристи и платени чужди агенти!“

 

Ненапразно поетът Анастас Стоянов писа:

 

Да, даскалът разбираше добре,

че няма път назад,

че ще се мре.

 

Той сам прочел бе своята присъда,

той знаеше, че трябва,

и загина!

 

Аз искам като даскала да бъда:

да знам, че ще умра,

но да замина.