Поради финансовото затруднение на Дупнишката община учителите поучавали заплатите си с голямо закъснение. Още през април 1899 г. 22 дупнишки учители изпращат телеграма до Министерството на просвещението: „Молим разпореждане поне за март". Но както министерството, така и общината остават глухи на техните молби. По този повод учителският в. „Съзнание" пише: „Дупнишките училища се намират в най-печално положение. Вън от това учителите от тази година надали ще получат пари за 6-те гладни месеца, понеже общинските приходи са вече разпределени между разни кредитори“.
През ноември 1899 г. гладуващите учители отново излъчват петчленна комисия, която се явява пред кмета да изложи своите искания. Кметът нахално им заявява: „Почакайте, господа, докато уредим забърканите си сметки“. Че общината е в дълг към населението със 180 000 лв., е известно на учителите, но гладните им стомаси не чакат. Безнадеждно рухват и обещанията на окръжния училищен инспектор, че ще уреди въпроса чрез Министерството на просвещението. Остават само призивите на учителите-социалисти Димо Хаджидимов, Иван Кепов, К. Златков, Олга Стоянова и др. към организирана борба. На 7 декември в мъжкото класно училище е пусната покана със следното съдържание: „Приканват се всички госпожи и господа учители и учителки при дупнишките основни и класни училища да се съберат днес в 4 ч. подир обед на общо събрание, в което да се вземе решение по изплащане на заплатите ни“.
Тревожният звънец на протеста е ударил, решението е категорично: ако не се изплатят заплатите, на 16. ХII. учителите в града напускат работата си. Всички са единодушни с изключение на учителя М. Тодоров. Кметът ги заплашва с уволнение, но това не хвърля сянка върху тяхната решимост. Протестният дух прераства в предупреждение и до министъра на просвещението. В подписаната от всички телеграма се казва: „До днес не сме получили нито стотника, па на повечето от нас не е платено още за декември, юли и август от миналата година. Положението ни е повече от лошо: потънали сме в дългове, кредит няма, семействата ни искат хляб. Ето защо молим най-настоятелно разпорежданията ви да ни се заплати за всичкото прослужено време, иначе от 16. XII. преставаме да работим. Това е непоколебимо решение на всинца ни."
16 декември 1899 г. Не се чува веселата глъчка в дупнишките училища. Всички учители, излезли на групички по главната улица, носят в очите си пламъка на стачкуващи пролетарии. Едни от гражданите им съчувстват, по-богатите ги осъждат. Кметът, заминал за София, изпраща телеграма, в която отново заплашва с уволнение. По телеграфните жици морзовите знаци предават нова телеграма на стачкуващите до министъра. „Дискредитирани и оставени без всякаква надежда да получим пари, днес, въпреки желанието си, сме принудени да прекъснем занятията в училището". И следват подписите.
В своите демагогски маневри кметът обещава да им заплати за ноември. Ето как в дописка до в, „Съзнание" се иронизират действията на буржоазния управник: „Кметът дал „честна дума“, че ще им даде поне платежни заповеди. Но до вечерта се разкаял и не дал нищо". А министърът Вачов в телеграма № 19439 от 17 декември обвинява стачкуващите учители, че „не са успели да се поставят на висотата на положението“ и да се въздържат от тази постъпка, която „ще унижи учителството в очите на обществото, като неумеюще да даде пример на самопожертвувание“.
Същия ден от окръжния училищен инспектор се получава следната телеграма: „Не прекъсвайте занятията! Министерството е обещало да се разпореди за изплащането.“ На 17 декември след като директорът на мъжкото училище свиква събрание и прочита телеграмата-отговор на министър Вачов, учителите Г. Маджаров, М. Тодоров, С. Николчев, Ст. Иванов, Л. Пчелинска, К. Димитрова и др. пожелават да останат „предани на своето учителско звание“ и се връщат на работа. На 27. XII. общината е принудена да изплати заплатите им за ноември и още няколко учители заявяват: „Моля, напишете срещу името ми в списъка „ще работи."
Между шестте подписа „на онези, които ще продължат стачката до изплащане на всичкото прослужено време", стоят имената на учителите-социалисти Димо Хаджидимов, Иван Кепов, Г. Димитров, С. Величков, Н. Златков и А. Георгиев. Макар и уволнени, те не се разкайват. Изпращат отворено писмо до вестник „Съзнание", в което протестират против хвърляните подозрения, че стачката имала партизански цели. В писмото се казва: „Г-н министър, лъжете се, ако мислите, че с такива наказания ще стреснете някого и ще го накарате да свие врат пред онези неправди и произволи, които се вършат наоколо.“
Околийското училищно дружество „Христаки Павлович" протестира срещу уволнението на шестимата учители. То взема следното решение: „1. Оправдават направената от учителите при дупнишките училища стачка; 2. Протестират най-високо против постъпката на г-н министъра на народното просвещение за уволнението на учителите; 3. Изключват Ст. Иванов, Л. Пчелинска, С. Шишков „за недостойното им държане през стачката и за уронване престижа на сдруженото учителство"; 4. Изказват своите най-големи симпатии към уволнените учители и ги поздравяват за тяхната „характерност и стойкост в убежденията".
Веднага след решението-протест на учителското дружество са уволнени неговият председател Н. Ковачев и учителят Д. Павлов.
Стачката на дупнишките учители не успява напълно да постигне исканията на стачкуващите. Главната причина за това, както сочи сп. „Право дело", кн. 2, 1900 г., е, „че тоя неуспех се дължи на липсването на солидарност и достатъчна характерност измежду участващите в стачката членове". Независимо от това обаче тя изигра положителна роля в по-нататъшната дейност не само на дупнишкото учителско дружество, но и на други дружества в страната.
Автор: Боян Кастелов
Източник: вестник „Дупнишка комуна“, 24.10.1980 г.
