Хиляди жертви даде Партията на българските комунисти в жестоката битка с врага. Една от тия скъпи жертви е и Кирил Пчелински. Неговата революционната дейност, изпълнена с много героизъм, е тясно свързана с антифашистката борба в един обширен район – Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско и в София. През голяма част от времето работата му е строго законспирирана и днес е трудно изцяло да се разкрие и популяризира. Наведнъж безстрашният борец против капиталистическата експлоатация и фашизма се изправя лице срещу лице с врага и излиза победител в трудни, драматични схватки.
Кирил Крумов Пчелински (Камен) е роден на 11 юли 1915 година в прикътаното между три голи баира село Гълъбник, Радомирско, в семейството на селски стопанини. Баща му, Крум Пчелински, на младини е бил интересна личност. Получил добро наследство, той пропилял част от него, после бродил с хайдушка чета в Македония, занимавал се с търговия и едва когато годините си казват думата, дядо Крум уляга, смирява се и спокойно изживява старините си. От баща си Крум наследява неспокойния дух на революционера, а под влиянието на социалиста Йордан Плачков от Кюстендил, учител в долнодиканското основно училище, където юношата се учи, си обяснява до голяма степен причините за експлоатацията, за трудностите и неправдите в живота
В държавното електротехническо училище в град Радомир ученолюбивият, тих и скромен младеж вече става организиран член на РМС, от 1931 г. и секретар на ремсовата организация в училището. Наред с това е член на Градския комитет на РМС.
В началото на 1932 год. под ръководство на ремсовата организация голяма част от учащите в техникума са организирани в марксистко-ленински кръжоци, както свидетелства неговия съученик и приятел Йордан Петков. Указанията са учениците да се подготвят както идеологически, така и да участват в акционните дни, които провежда партията — 8 март, 1 май, антивоенния ден, Октомврийската революция и др. Неведнъж младежите пишат позиви, разпръснати в района на манастирчето, квартала и извън града. В Деня на бойния празник труда малкият градец осъмва, окичен с червени знамена и първомайски лозунги. Дейността на Кирил Пчелински не остава скрита за училищното ръководство и през 1934 година, изключен от училището, той поема суровия път на борбата.
Непосредствено след Деветнадесетомайския преврат условията на борбата стават изключително сложни. Налага се работата сред младежта да продължи в най-дълбока нелегалност. Главната задача по това време е да не се допусне разпадането на младежките групи и организации. Положителна роля за това изиграва конференцията на представители на БКМС и РМС от училищата в Дупница, Кюстендил и Радомир, състояла се през лятото на 1934 г. край с. Извор (Пернишко). Там са обсъдени предстоящите задачи на младежкото революционно движение и подготовката на общоученическа стачка. Доклади изнасят секретарят на РМС в кюстендилската гимназия Кирил Попов за състоянието и работата на марксистко-ленинските кръжоци, Стефан Бачев, представител на учащите се от Дупница, и Кирил Пчелински за работата в Радомир.
По това време полицията успява да направи сериозни разкрития за дейността на РМС в Радомир и околията ( включваща тогава Дупнишко, Кюстендилско и Радомирско). Арестувани са над 200 младежи и девойки, има осъдени. Застрашена е и партийната организация. Някои от ръководните дейци на РМС като Богдан Божков, Кирил Пчелински и Борис Андонов преминават в нелегалност.
В паметта си жителите на с. Гълъбник са запазили много епизоди, които започват от родната къща на Пчелински, от ученическите години и завършват, или в концлагера „Еникьой", или в градовете Дупница, Кюстендил и София, или сред тъмните горски усои и партизански пътеки.
В една ранна утрин в началото на 1935 година, полицаи отиват да търсят Кирил Пчелински в дома му на село. Събуждат го, казват му че са изпратени да го арестуват, той моли да му разрешат да се облече, влиза в стаичката, а обувките му са вън в коридора, където са стражарите. За да не попадне в лапите на фашистката полиция той нахлузва куртката и панталоните и скача през прозореца по чорапи. През неразтопения сняг стига до с. Кременик, Дупнишко. След известно време се прехвърля в Дупница, където се налага да бъде лекуван в нелегална квартира под грижите на семейство Чочови. Твърдият младеж оздравява и отново се впуска в огъня на великата битка.
Същевременно Централният комитет на Комсомола възлага на Кирил Пчелински да помага в укрепване на комсомолската и ремсовата организация в Дупница. От това време е познанството му и съвместната работа с ръководителите на младежите в Дупница Никола Чуковски, с Васил Демиревски и редица активисти. Комсомолската организация разгръща активна дейност срещу монархофашистката диктатура, срещу експлоатацията на тютюноработниците, за подобряване хигиенните условия в тютюневите складове и др. Особено ценна е помощта, която оказват на БКМС по това време нелегалните партийни и комсомолски дейци Богдан Божков, Кирил Пчелински и Стефан Василев. Те инструктират комсомолския актив за мерките по предпазване от полицията и организационното преустройство в условията на откритата военно-фашистка диктатура. Благодарение на усилената работа в Дупница има около 80 организирани младежи. Наред с това Кирил не забравя и Радомирско, където обикалят заедно със Свилен Русев, пълномощник на ЦК на БКМС.
Но полицията успява да нанесе тежък удар на Окръжната комсомолска организация. По сигнал на внедрен провокатор – Кирил Чапов, член на Окръжния комитет на БКМС в Дупница са арестувани много младежки дейци и партийни функционери. Полицията разкрива и връзките с организацията на БКМС в Горна Джумая (Благоевград). Следствията в полицията в Дупница, Кюстендил, Горна Джумая и Радомир продължават дълго. Жестоко инквизирани, някои от арестуваните правят признания, но на процеса (от 20 юли до 5 август 1935 г.) те се държат достойно и отричат изтръгнатото в полицията. Софийският военно-полеви съд осъжда 43 души по дело № 109/1935 г. Кирил Пчелински е осъден задочно.
Редят се неспокойни и тревожни дни и нощи. Днес в една квартира, утре в друга. През лятото на 1935 година с фалшива лична карта заживява в София на ремсова работа в София — в III - ти район и тук с още по-голяма енергия продължава своята революционна дейност. Неговият другар Иван Соколов си спомня: „Кирил Пчелински беше нелегален. Бяха го настанили нашите другари в една квартира в Булина ливада(Красна поляна), в една запустяла къща. .. Тогава ние с Кирил Пчелински се опитахме да възстановим някои организации в този край на София, на западния край, Коньовица, Илинден, Красна поляна, Захарна фабрика, Възраждане.“ Редят се нелегални срещи, но полицията е по петите му.
През август 1936 г. попада в затвора в Софийския затвор, след което е преместен в Сливенския затвор, при политическите. В затвора се сприятелява бързо, неговият благ характер, създава атмосфера на сърдечност, от която млади и възрастни политзатворници изпитват истинска радост и запазват най-добри спомени. Затворът става университет за Кирил Пчелински. Всеки миг използва за обогатяване на своите знания. Той се отличава със своята зрялост, бързо се ориентира в политическите и партийни въпроси. Запомнили са го с неизменния голф, с бележник в ръка, записва неща, които го вълнуват, обогатява знанията си.
Излиза на свобода през 1938 г. и отново се включва в организационна работа в III - ти софийски район. Там работи заедно с Борис Гебрев. До началото на войната Пчелински е непрекъснато член на Районния комитет на Партията и за известен период секретар на комитета. Здравко Кралев си спомня: „По това време усилено изучавахме материалите на Седмия конгрес на Коминтерна и Шестият пленум на ЦК на БКП, който разработи цялостно новия курс на партията. В квартирата на Никола Русимов аз за пръв път видях Кирил Пчелински. Той дойде като член на Районния комитет на Партията и говори по актуалните задачи за решаване. Личеше, че е умен и находчив другар.“
Благодарение на всеотдайната му работа в този район, партийната и ремсова организация в периода 1939 - 1941 г. нараства значително. Опитен конспиратор, с рядка дарба да печели хората за делото на партията. По това време той е само на 24 год., а организаторският му талант е спечелил доверието и уважението на стотици. През това време организира стачките на тютюноработниците от района, провеждането на нелегални конференции и различни политически акции.
Негов верен другар в живота, съмишленик и помощник в революционната дейност е съпругата му Станка Серафимова Занева от с. Кондофрей. Лишена от спокойния живот и домашен уют, тя не само създава обстановка за провеждане на нелегални заседания в дома им, но и организира охраната, наблюдението и т. н. Дели залъка с другарите на своя съпруг, уверена в трудното дело на Кирил.
Организатор на нелегалния печат, Кирил Пчелински се налага и сам да разнася напечатаните материали, прикрити в бояджийска тенекия. Дързък конспиратор, под носа на полицията в навечерието на 1-ви май 1941 год. със свой другар повтаря акцията си от Радомир — 1934 год., като закачат червеното знаме върху антената на радиотелеграфната станция в София.
През есента на 1941 г. Пчелински попада в полицията, където мъжествено издържа на побоищата и инквизициите, без да продума за нелегалната организация, без да издаде своите другари. Безсилна, фашистката власт го хвърля в концлагера в „Гонда вода" край Еникьой, Ксантийско. Асен Маринчевски разказва: „В концлагера имахме радиостанция, но тя не работеше на ток. Киро беше главния доставчик на батерии от вън и се грижеше за съхраняването на радиостанцията.“
В запазените за поколенията писма и картички до семейството му и родителите му от Еникьой се разкрива нежната и страдаща душа на Кирил Пчелински по родния дом и семейство, болката по обикновените човешки радости, любовта му към малката дъщеричка Лили.
В лагера Пчелински престоява до октомври 1943 г. След това отново тръгва по опасните пътища на борбата и преминава в нелегалност. Става сътрудник на ЦК и пълномощник на Окръжния комитет на партията за района на Радомир, Дупница и Кюстендил. Осъществява пряка връзка с Жельо Демиревски, на когото предава инструкциите на ЦК за укрепване на Дупнишкия партизански отряд. По същото време изпраща своя познат ремсист Стойо Станоев в Кюстендилското Крайще за осъществяване по-тесни връзки с местни младежки и партийни дейци, както и с новосъздадения партизански отряд в района на с. Полетинци.
В спомените си Юлия Николова Тафраджийска сочи, че Кирил Пчелински се появява в Кюстендил още през декември 1943 г. По-късно той се среща с тютюноработничките от тютюневите складове на града. В дома на Милка Кечева провежда събрание, на което говори за необходимостта от сплотяване на работническите редици под бойното знаме на партията в борбата срещу озлобения враг. Чете им статии от вестник „Работническо дело" и ги запознава с обстановката страната.
През февруари 1944 г. Кирил Пчелински (Камен) отново идва в Кюстендил, вече като официален пълномощник на Окръжният комитет на партията в София за Кюстендилска околия. Веднага след пристигането си започва съвместна работа със Стоян Лудев и Мирчо Пашалийски. Районът се посещава и от Цветан Спасов - инструктор на Софийския окръжен комитет на РМС. По същото време в Кюстендил пристига Емил Шекерджийски като пълномощник на ЦК на РМС. Задачата на Кирил Пчелински и Емил Шекерджийски е да съдействат за създаване на нови, още по-активни околийски комитети на БРП и РМС, както и за масовизиране на въоръжената борба в Кюстендилския край.
Къщата на семейство Кечеви се превръща във втори дом за Кирил Пчелински и в щаб за нелегалните. Тук, заедно с Емил Шекерджийскн, той слуша нелегалната радиостанция „Христо Ботев", Радио Москва, за да научи и разпространи последните новини от фронта. Ремсистката Софка Якимова е привлечена за стенограф. Камен и Емил отпечатват записаното на пишеща машина, а после до знанието на трудещите се достига гласът на партията и ги окриля в трудните дни на борбата.
На заседание в местността „Хисарлъка“, проведено в началото на март 1944 г. под ръководството на Кирил Пчелински, е избран нов състав на Околийски комитет на БРП – Кюстендил. Набелязват се мерки за масовизиране и редовно снабдяване на Кюстендилския партизански отряд, за създаване на нелегални бази и квартири и т. н. Скоро след това Емил Шекерджийски провежда нелегална околийска конференция на РМС, където е избран нов Околийски комитет на РМС. След дълга и старателна подготовка през април 1944 г. е образуван околийски комитет на ОФ с председател Емил Шекерджийски. Стоян Лудев – секретарят на Околийския комитет продължава, както и преди своята апостолска работа, той е душата на организацията. Но сега вече той не е сам, може да действа рамо до рамо с Кирил Пчелински (Камен), и с Емил Шекерджийски (Стефан).
Стар народен обичай за кюстендилци е да празнуват Деня на пролетта в живописната местност Хисарлъка. Едва ли някой е подозирал, че сред празнично облечените хора на 22 март 1944 година са нелегалните Кирил Пчелински, Мирчо Пашалийски и Георги Каляшки — партиен отговорник на Жиленския район. На среща със специално подбрани партийни и ремсови активисти в гората Кирил Пчелински (Камен) вдъхновено говори за последните големи победи на Съветската армия и за благоприятните условия за нов мощен подем на партизанското движение в нашата страна и в Кюстендилския край. Другарите му дълго ще носят в себе си неговият проницателен поглед и спокойна усмивка, неговото обаяние като оратор и ръководител.
На тази среща Мирчо Пашалийски, като представител на отряда, е информиран за задачата поставена пред Околийския комитет на партията и щаба на партизанския отряд да организират канали за превеждане на нелегални до свободната територия при Кална и Църна трава, където се планира да се сформират две софийски партизански бригади. Два от каналите трябва да се поемат за охрана от кюстендилският отряд, тежка и отговорна задача - изпълнена с чест.
Кирил често пътува за Кюстендил. За едно от пътуванията му от Радомир за Кюстендил интересен спомен разказва Борис Токев от с. Гълъбник, един от основателите на партийната организация в селото и близък другар на Кирил. На пътническия влак от София за Кюстендил на гара Радомир се качва млад, строен, красив момък с очила, облечен в елегантен костюм, с пътнически куфар в ръка. Никой от пътниците не подозира, че в този куфар той носи нелегална литература. Но фашистките агенти дебнат и когато влакът потегля Кирил Пчелински разбира че го преследват. Кръгът около него постепенно се стеснява. Безстрашният комунист, без да се колебае, скача от летящия влак и пада край железопътната линия. Контузията не е много тежка. Спасена е литературата, спасява се от издевателствата на полицията и нелегалният функционер на партията.
Предал инструкциите за организиране каналите към свободната територия, следващата стъпка е Камен лично да тръгне по този път. Донка Демиревска разказва: „На 10 април 1944 г. ние с Кирил Пчелински и Станка Пчелинска (Жана) се озовахме в Първа софийска бригада в село Кална и там с цялата бригада положихме клетва и станахме партизани. Там …. В Кална, Червена ябука, непрекъснато участвахме във всички операции. Кирил Пчелински вземаше най-активно участие във всички акции. Като партизанин се изяви с изключителната си дисциплина, голяма смелост и хладнокръвие. “ В продължение на месец той участва в разясняване на политическите постановки на партията сред народните борци. Любимец на младежите от отряда, той ги вдъхновява със своята любов и вяра в победата, със своето себеотрицание и издръжливост.
Пчелински тръгва в бойния поход на Първа софийска народоосвободителна бригада започнал на 8 май към вътрешността на страната. Но се случва нещастие. Поради невнимание при боравенето с оръжие той е прострелян в единия крак. За да се придвижва, Славчо Трънски му предоставя кон. Тежкият поход, съпътстван от поредица сражения, започва още с прекосяването на границата при село Горна Мелна. Там партизаните водят бой с 13-и пехотен полк. По нататък пътят им минава през селата Косово, Габрешевци, Добри Дол и ново сражение на 20 май 1944 г. над с. Враня стена, Радомирско. На бригадата предстоят тежки битки с врага и щабът оставя Камен на лечение при верния ятак Димитър Стефанов в село Жабляно, Радомирско.
Сибила Радева, съпругата на Емил Шекерджийски свидетелства: — През май при мен пристигна другар от Княжево. Каза ми, че трябва да прегледам ранен партизанин в село Жабляно. Извади ми открит лист и заминах. Заварих ранения легнал върху сламата в един плевник. „Няма що, болнична обстановка!“ — рекох си, щом го видях. Беше известния партиен деятел Кирил Пчелински. През април той идва във фабриката по поръчение на Емил. И за да хвана вяра, че не е провокатор, беше превързал шията си с шалчето на Емил. „Скоро ще имаме свободна партизанска територия — уверяваше ме той тогава, — ще те вземем при нас да лекуваш болните!“
„Е, на свободната територия не успях да отида, ама тук пристигнах!“ — пошегувах се за кураж на ранения. Прегледах раната му — тя не беше тежка. Куршумът беше заседнал в крака и се налагаше оперативна намеса. Тя можеше да стане и по-късно. Така му казах. Изчистих раната. Дезинфекцирах я, превързах крака и се разделихме с пожелание за близка победа! “
Къщата на ятака се намира насред селото, което създава редица неудобства и това налага да бъде сменена с друга нелегалната квартира. Ето защо Пчелински е преместен при ятака Гьондев, който се ангажира да го заведе до село Ръждавица за последващо намиране на връзка с лекари и оперативно изваждане на куршума.
В себе си Камен носи голяма сума партизански пари и те стават причина да престане да тупти едно младо, борческо сърце. В ранната утрин на 8 юли 1944 година, когато зората раздира нощния мрак, в смълчаната долина край Жаблянския манастир проехтява самотен изстрел. Почти от упор предателят Гьондев, обладан от алчност, стреля в младия партизанин и отнема живота му само три месеца преди да изгрее жадуваната свобода.
А какво става с жена му Станка? След боя при с. Враня стена, тя изгубва връзка с Кирил Пчелински и се откъсва от похода на бригадата. Свързва се с ремсисти от Враня стена и започва да го търси. Няколко седмици прекарва при секретарката на РМС Славка и сестра и Лиляна, очаквайки че мъжа и ще се появи, а след това тръгва да го търси от село на село. Пристигайки в Габрешевци, тя изявява желание да отиде в Кюстендилския партизански отряд, надявайки си че Пчелински е там. Габрешевските ремсисти я завеждат в отряда, а в средата на август тя, по думите на Славчо Радомирски, се прехвърля в Радомирския партизански отряд.
Пожълтелите снимки рисуват физически образ на Кирил Пчелински (Камен) — продълговато красиво лице, с големи проницателни очи, хубави черни вежди, смолиста права коса. Физическа красота, съчетана с духовна и идейна чистота и сила. Написаните спомени ще разкриват неговата преданост към делото на революцията, към идеите на партията, неговата организаторска способност, зрелостта на комуниста, останал в пантеона на безсмъртието със своите само 29 години, но с мащабната си дейност.
Литература:
1. История на Кюстендилската окръжна организация на БКП, Партиздат, 1984 г.
2. Радомирския край след освобождението на България от турско робство, Слави Славов, 2019 г.
3. Пчелинци, Михаил Д. Попов, изд. „Отечествен фронт“, 1984 г.
4. Звезди над Осогово, Кирил Апостолов – Китодар, изд. БКП, 1962 г.
5. Пътят бе страшен, Богдан Божков, Партиздат, София, 1983 г.
6. Саможертва за делото на революцията, вестник „Работническо дело“, бр. 173, 21.06.1964 г.
7. Вестник „Радомирска република“, 1985 г.
8. На героя – признателност, вестник „Звезда“, бр. 71, 03.07.1971 г.
9. Когато бяхме млади, Стойо Станоев, София, 2004 г.
Издири и обработи Николай Ковачев, 08.09.2023 г.
Забележка: Този материал не се публикува с търговска или друга възмездна цел ! Свободно за разпространение !
