...Става страшно. Не само защото стават страшни работи, но и защото хората са изпаднали в масова апатия. И социална, и нравствена, и психологическа.
Вече е трудно да видиш човек, който вярва, който се надява, който е сигурен, че държавата излиза от трапа. Подобни оптимисти или смущават публиката, или я хвърлят в истерия. Обществото дори забрави да се смее, да се надсмива, да мисли сатирично. Единствените му теми са парите, цените и спомените от миналото, когато Вуте и Пена барабар с децата ходеха със самолет на плаж.
Все по-видимо България се превръща в страна на повсеместно страдание, което я държи за гърлото като ламя и не й позволява да си поръча поне една ракийка ей така, за разтуха.
Къде бяхме, къде сме, къде отиваме са все излишни въпроси, тъй като всички усещат, че тъпчем на място подобно на уморено добиче.
Е, има и уйдурми – от татарпазарищата, та до политиката, – но те не греят никого. Във време, когато една книга струва десет хляба, а десет хляба – една заплата, няма място и за най-тиха въздишка.
Населението се щура зашеметено ту тук – ту там за някакво чуждоземно екю или за нещо, наречено „социална помощ“, и все по-определено разбира, че върви към просия.
Майки хвърлят рожби по пътищата, старци се самоубиват, млади хора бягат в чужбина, болни хранят болниците, деца не учат, а аргатуват, читалища стават кръчми, роднини се стрелят за имоти, бандити искат почит и над всичко това витае една ненаситна омраза, която озверява душите и ги превръща в парче месо.
Докъде ще стигнем, ако продължаваме така? Доникъде или до онзи страшен миг, когато семето ни ще загние съвсем и ще се превърне в тор за други.
Картината е страшна. Бяхме една от личните страни в света, а сега сме на опашката – там, където няма нито уважение, нито надежда. Говорим за Европа, а се бием като туземци за кокала. Европа ни гледа отвисоко и ни помага така, както помага на Серенгети. Тя обича резерватите. Забранява ни да се стреляме, но не ни пречи да се самоизяждаме. За съжаление апатията, която ни души, не ни позволява да се стреснем, да се опомним, да сложим ръката си в огъня, за да се спасим. Това е отчайващо. Но най-отчайващото е, че онези, които водят България – политиците, и техните послушници, превръщат хала ни в разменна монета.
Синове и внуци на бивши търговци и думбази, на реститутки и лихвари – те започват голямата продажба. Готови са да продадат всичко, дори и името ни, но да успеят. Наричат се либерали, а всъщност са най-обикновени спекуланти, превърнали земята и духа ни в стока. И всичко това става пред очите на обществото, което спи и не се трогва. То, изглежда, все още чака да се случи нещо голямо и се държи като стадо. Но всички знаем съдбата на стадото. То живее от Гергьовден до Гергьовден, за да нахрани ножа. Колачи дал Бог, но те не мислят за страдащите.
Бедната България! Докога личните й хора – интелигентните, умните, талантливите, великодушните – ще стоят като вкаменени пред драмата й и ще позволяват на злото да се шири?
Докога ще сънуват измамни сънища, лишени от воля и глас? Та нали всичко се руши около тях и вътре в тях в името на най-мерзки цели! Докога ще подчиняват съвестта и таланта си на една измамна политика, която постепенно ни превръща в колония? Това вече е толкова видимо, че утре никой няма да намери снизхождение или оправдание. Драмата се приближава все повече и повече и обществото е длъжно да се събуди. Не за да вдига барикади и да прави псевдореволюционни спектакли, а за да спре с духа си последната вълна на разрухата. Трудна задача, дори отчаяна, но високоблагородна и свята. Който не усети мизерията на политическото лицемерие, което ни тегли надолу, ще предаде не само себе си, но и народа си.
Така нареченият преход не оправдава никого. Това вече не е преход към демокрацията, а към една вълча система, която не вещае нищо добро. Ето къде обществото трябва да направи своя избор. И да излезе от състоянието на вцепенение. Когато едно общество иска да живее достойно и справедливо, то се бори. Иначе само си слага прангите и се превръща в мърша.
Всеки ден ни поднася скандални случки и факти, които провокират обществената съвест. Нека не ги подминаваме с безразличие. Те са част от живота, който живеем. Всички, които мислят за бъдещето, за България, за децата ни, са длъжни да се изправят. Да кажат: Стига! Ето я паролата. Във време като днешното апатията е падение.
Източник: ДУМА, 25 юни 1997
