Българската левица и в частност – БСП притежават продуктивно минало, което – след очистване от грешките и заблудите, чертае успех в бъдещето. Някои от грешките и заблудите имат хроничен характер, други са доктринерски, трети са чисто организационни.
Опитът да се посочат посоките на политическите идеи и възможните промени в идеологията е задача на този анализ. В някои отношения той е продължение на идеите, споделени в статията „Десницата, левицата и алтернативите пред нашето общо бъдеще“[1], разбира се, без да ги повтарят.
Многото Déjà vu и объркани ходове на БСП и левицата в България
Това, до което достигна българската държава след повече от три десетилетия успешен, често наричан „много успешен“ Преход от „реален социализъм“ към „демокрация“ и „пазарна икономика“, както и като „еталонна“ в много отношения страна-членка на Европейския съюз от 1 януари 2007 г. и в момента, е точката на поредното кипене. Протестите са илюстрация както на „усвоена“ държавна машина от най-едрите новобогаташи, приплъзнали верни свои „кадри“ във всички важни институции – центрове на вземане на решенията; така и на идейна, организационна и кадрова безпътица на платените и неплатените политически организации, състезаващи се за власт. В много отношения страната доближава стандартите на известните PIIGS (Португалия, Италия, Ирландия, Гърция и Испания).
Системните провали на България
Няколко банални факти и данни характеризират мястото на България на картата на света и Европа.
За тридесет години демографската система на България е претърпяла катастрофална имплозия. От почти 9 млн. през 1990 г., през 2020 г. страната брои под 7 млн. души. Такъв колапс България не е имала при участието си във всички войни през целия XX век! И по-лошо: и досега няма приета и ясно бюджетирана национална програма за демографско развитие и растеж; няма въведено семейно подоходно облагане, няма планирано строителство на качествени и достъпни жилища за млади семейства, няма достатъчно детски ясли, детски градини, няма равенство в достъпа до образователната система – повечето деца на богатите родители учат в бутикови частни училища, а децата на „обикновените“ българи – в останалите несъсипани докрай държавни училища и т.н. В това отношение България отстъпва не само на развитите европейски страни, но и на постиженията от времената на „реалния социализъм“. Проблемите в демографската система са хронични, злокачествени и нерешими чрез неолибералния модел на управляващите. Демографски провал!
Наследената прекрасна природа на България за тези три десетилетия се опазари и подчини на законите на печалбата. Защитените обекти от ЮНЕСКО са обект на непрекъснати опити за „реконструкции“, „изключвания“, „заменки“, „подобрения“. Зад всички тях личи или остър „инвеститорски“ интерес (печалбата е смисъла), или/и злокачествена корупция. Огромна част от природните ресурси на страната се дават на десетилетни концесии (изгодно и за концесионера, и за „даващите“) – всичко, което може да се „даде“, минава под ножа; обратно, остатъчната природа се тълкува като кошче за боклук, в което се „депонират“ 90% от битовите и индустриалните отпадъци, както и отпадъци от „изгоден“ печеливш внос. Черноморието е превърнато в „Бетономорие“, част от публичната държавна собственост е на практика приватизирана от големите политически и бизнес играчи. България не е готова за новата „Зелена сделка“, не може да отговори на изискванията за ограничаване на глобалното затопляне; не стои добре екологично на фона на други европейски страни. Екологичен провал!
Икономическата система на България е силно свързана с глобализацията, като за последните три десетилетия се очертаха три тенденции: чуждият бизнес измества както българския частен бизнес, така и остатъчната държавна икономика; след силната деиндустриализация в началото на 90-те години на ХХ век, се стигна до ясно оформена структура на третична периферна икономика, обслужваща най-вече центъра на ЕС; разви се силен „подаръчен“ експорт на високо и средно квалифицирани кадри за по-развитите страни – за тяхното образование плаща България, а в замяна не получава и едно пробито евро. При най-смели прогнози, при темп на растеж от 3% средногодишно България ще достигне средноразвитите страни от ЕС по производство на БВП на човек от населението след много повече от 50 години. Икономически провал!
Трите основни провали представят пред света една страна, която е неуспешна не само поради външни фактори (и тях ги има!), но най-вече поради професионалната немощ, моралната неустойчивост и тежките корупционни зависимости на реално управляващата политическа класа.
Защо левицата (и в частност – социалистите) в България е в отстъпление?
БСП и свързаните с нея леви идеи, организации и личности не са печелили изборна победа реално от 1990 г. (БСП начело с Александър Лилов и правителство с Андрей Луканов) и 1994 г. (БСП и правителството на Жан Виденов). Когато пък БСП е била най-голямата управляваща партия (в коалиция) – при кабинетите на Сергей Станишев от 2005 г. и на Пламен Орешарски от 2013 г., то макар „диригентът“ да беше формално БСП, на практика музиката се композираше от по-малките коалиционни партньори, които стояха доста вдясно от центъра. Този факт не можеше да няма негативно отражение върху самата БСП, както и върху българската левица като цяло. Въпреки че при изборите през 2017 г. БСП и коалиция постигнаха 27,20% от гласовете на избирателите, 1/3 от членовете на парламента (80 от 240) трудно могат да окажат решаващо влияние върху общите решения.
Удивително е че когато крайната десница и десният център упорито боксуват, непрекъснато се набъркват в скандали и очевидно са замесени с корупция, а лидерите им са от лековати по-лековати, левицата не е в състояние да отговори на предизвикателствата.
Основите причини за състоянието на една политическа сила са три: идеология (свързващото „лепило“); организация и личности. Това е била винаги и ще бъде историческата логика за успехите или провалите.
Да надникнем зад кадифената завеса на левицата (включително и на БСП), за да потърсим отговорите и решенията.
Идеи на левицата и на БСП
Навсякъде по света левицата (с изключително богато съдържание на разнообразни идеи) издига предложения за развитие на демографската система, за възпроизводство и опазване на природната система и за икономика, ориентирана към реалните нужди на хората, а не към печалбата. Колкото и парадоксално да изглежда, леви идеи изказват диктатори, като например 37-годишният генерал Нгуен Као Ки, бивш министър-председател на Южен Виетнам[2], който през 2004 г. стана първият лидер на Южна Виетнам, призовавайки за помирение между комунисти и антикомунисти.
На свой ред, БСП в своята Програма, приета на 47-ия конгрес на БСП, проведен на 22 и 23 ноември 2008 г., залага много ценни критерии, индикатори и цели за развитие на България[3]. Тя замени Програмата „Нови времена, нова България, нова БСП” от 1994 г. Още в заглавието лягат трите важни „С“-та на левицата -свободни граждани, справедлива държава и солидарно общество. И най-важното, „БСП следва отново да се докаже като партия на социалистическия идеал – като носител на историческия синтез на възникнали през вековните борби на народите общочовешки ценности за свобода, демокрация, равенство, социална справедливост и солидарност, като социална партия, посветила се на историческото преодоляване на капитализма.“ В програмата много точно е дефиниран „съвременният капитализъм“ като продукт на известния Вашингтонски консенсус. Обратно, голямата част от левите организации, включително и социалдемократите, остават на тезата за „капитализъм с човешко лице“, „демократичен“ капитализъм[4], „усъвършенстван“ капитализъм 4.0[5], „прогресивен“ капитализъм[6], та даже и „посткомунистически“ капитализъм[7] и т.н.
В случая не става дума да се посочи за кой ли път че Програмата на БСП е много добра, но „изпълнението й“ куца. Става дума за посочване на онова в Програмата, което е „извън обхвата“ на социалистическата идея. И даже което е Déjà vu от стари и прастари спорове.
„БСП е лява народна партия“.
„Партията не се бори срещу нито една класа, прослойка или група на обществото“ е записано в Програмата на БСП. И на друго място, партията „насочва своята дейност към всички социални слоеве на съвременното българско общество, като на първо място защитава интересите на хората на труда, на изоставените и нуждаещите се от грижа и подкрепа.“
В своето знаменателно изследване „Принос към историята на социализма в България“ от 1906 г. класикът на социалистическата идея Димитър Благоев е силно критичен към горната идея, характерна за народнячеството. „Последното се състои идеализирането на „народа“, под който се разбира народната маса, главно селската маса. Това е идейно литературно течение, според което „народът“ е нещо отвлечено, но което носи в себе си всички „демократични“ добродетели.“[8]
Слабостта на широкото разбиране за социализма – като рай за „всички социални слоеве“, характерна за общоделците и народняците, се заключава в идеализирането на класовия мир и „класовото сътрудничество“. По тази причина, най-вероятно, в програмата е завоалиран въпросът за теоретичното наследство на социалистите. Не става ясно дали теорията за капитализма, в частност – марксическата, включително и благоевската, попадат в сферата на „теоретичната база“.
Споменават се „интересите на хората на труда“, което е доста по-различно от хората на наемния труд. Понятието „хора на труда“ е свързано с теорията за общото дело на производящите слоеве, с общоделството. Но „работник е всеки който работи нещо“, работниците и дребните земеделци, и занаятчиите, работник е и царят[9], работник е и мултимилиардерът Джеф Безос!
Още преди повече от век Благоев посочва следното: „характерно явление в теоретичната борба между социалистите и буржоазните идеолози беше това, че последните се явяваха като социалисти, но върли противници на научния социализъм, на марксизма“[10]. Марксистоядците[11] не приемат правилното понятие „наемна работна сила“, която продава себе си на пазара.
Но ако не се бориш срещу „нито една класа, прослойка или група на обществото“ и насочваш своята дейност към „всички социални слоеве“, се превръщаш в общоделец, в народняк, но не и в представител на левицата. Камо ли на социалистическата идея! Но още на времето широките социалисти „с голямо недоволство се отнасят към въпросите за капиталистическото развитие, за класовото деление и особено за класовата борба“[12]. Може би, продължавайки техните идеи, БСП си записва че чрез „социалното партньорство… ще се стремим да развиваме със синдикатите и работодателите въз основа на защита на правата на работници и работодатели чрез работещ баланс на техните интереси“. Вся и всьо! Та как се постига „баланс“ – защото такъв никъде не е открит?!
Коренно различна е идеята на Димитър Благоев, когато той мисли за съюз между наемните работници и дребните собственици. През 1919 година в книгата си „Брошура за малоимотните“ той е категоричен, че социалистите няма да лишат дребните занаятчии от техните къщи или техните работилници, нито по-бедните селяни от малките им парченца земя. Занаятчиите могат да продължат да работят по стария начин, докато решат, че искат да работят в социалистическите фабрики и работилници, а селяните ще продължат да обработват нивичките си, докато не разберат, че мащабните социалистически кооперативни стопанства дават по-добри резултати[13].
С тези си „отклонения“ от класическата социалистическа идея БСП напълно се вписва в рамките на центристка партия, „широки социалисти“, буржоазни социалдемократи, вярващи в „класовото сътрудничество“.
„БСП е патриотична партия“
Като патриотична партия, освен да защитава националния суверенитет, който в значителна степен е отдаден на Европейския съюз и международните търговски и финансови институции, БСП се стреми да се впише като партия, която предлага решения и участва в решаването на големите национални задачи. Да се върнем към историята: „големите национални задачи на България, за които говореше Сакъзов, бяха установяването на широко самоуправление, за истински демократизъм и здрава икономическа и финансова политика“[14]. И сега няма партия (освен монархическите и президентските), които да не са за самоуправление, „истински“ демократизъм и прогресивна икономическа и финансова политика.
Но не бива да се бърка разпространението на социализма с развиването на демократическите идеи[15]. Или, както ги формулира на времето „широкият социалист“ Янко Сакъзов: „Това е управление на всички за в полза на всички“[16]. Тогава този път на развитие тогава е бил наречен „околен път“ към социализма[17], в по-ново време – „третия път“[18].
Патриотизмът на демократите и прогресивните либерали в икономически аспект е свързан с дребната буржоазия, която иска намаляване на данъчния товар и подобрение на своето положение[19]. Донякъде той съвпада с интересите на националното производство и особено на дребния и средния капитал (едрият се развива в международен и в глобален аспект, той няма „родина“). В по-далечни времена социалдемократите на Янко Сакъзов, общоделците, се обявяват против крайната цел на социалната демокрация, а именно премахването на частната собственост върху средствата за производство, но за запазване на дребната частна собственост[20]. Всъщност крайната цел на социалистическото учение е социализацията на средствата за производство[21], тяхното обобществяване.
Но може би в България още няма почва за социализъм, не е „узряла“ икономиката за обобществяване и обществено управление на основните средства за производство? Няма работническо движение, на което социализмът да се явява научен израз. Цитат от преди повече от век: „Противниците на социализма твърдят че всички са социалисти, но в България няма почва за социализма, защото няма бедни, Всеки си има нива, лозе, къща, няма работници.[22]“ И още: „в България нямало бедни, всеки си имал собственост, селяните ядели печени кокошки и пиели три годишно вино, следователно социализмът е утопия[23]“. В онези времена социалдемократите, сред които е най-изявен Янко Сакъзов, не вярват, че капитализмът в България ще се развие и че следователно ще се яви пролетарската класа, на която социализмът се явява теоретичен израз, а приема социализма като едно учение за една идеална наредба, един социализъм на чувствата и благите желания, като сантиментален социалист. Общонародна хармония и всеобща благодат, стига да се изтъкне на преден план „националното“!
Този национален, същевременно дребнобуржоазен радикализъм, е силно критикуван. Димитър Благоев посочва че главният въпрос в полемиката между социалисти и социалдемократи е в опита да се превърне партията в селско-занаятчийска, дребнобуржоазна радикалдемократическа партия[24].
Учудващо е че след повече от 100 години дискусията продължава. Какво се е променило? Ако в онези времена най-едрият бизнес се е разпростирал в две или три държави, то днес властелини на съдбата на милиарди хора по света са гигантските транснационални корпорации, включително международните финансови институции, които имат особени интереси, различни от интересите на унижените и оскърбените наемни работници, служещи в тях. Редом до тях стоят други гиганти, международните корпорации; вътре в отделните страни оперират „национални“ играчи с милиарди и стотици милиони долари активи. Днешният капитализъм е капитализъм не само на квадрат, а на n-та степен. Той не се договаря поотделно с всеки работник за неговата заплата, а диктува в голяма степен какво е решил да плати. Националните правителства, колкото и да претендират да са силни, толкова по-добре съзнават своята немощ да наложат достойно и справедливо възнаграждение на заетите лица; основната опасност за тях е „инвеститорите“ да отплуват към по-благоприятни и по-евтини национални пристанища, където да реализират по-големи печалби. България днес не се различава съществено от останалите страни в света. Да, капитализъм има, той е гигантски, алчен и безпощаден.
Затова, да си отстояващ националните интереси на трудовия си народ днес означава да си антикапиталистически интернационалист (глобален антикапиталист). БСП очевидно не е такъв, съдейки по Програмата й.
„БСП е масова партия“
Във всички времена социалистите са се страхували да превръщат партията си в масова. Самият Благоев се е опасявал че чрез програмата на партията се постига голямо привличане на избиратели: болшинството от „избирателите, които гласуват за социалистите, не принадлежат към оная обществена класа, от която изхожда и на която се опира социалистическата партия, те не са наемни работници, те са полупропаднали, заборчняи и дребни селски стопани, които по самото си положение са един непостоянен елемент“[25]. Не е поддържал и идея от типа „ще работим за формирането на широка средна класа“. Не е свеждал разширяването на социализма до дребнобуржоазен радикализъм[26]. Опазвал е партията на тесните социалисти от превръщането й в масова и обезличаването на социалистическата идея. Разбирал е напълно смисъла на „прогресивната буржоазия“[27], но нито я е „вливал“ в партията си, нито е търсил компромис с нея. Общи платформи – да; идейни отстъпления – не.
Още в зората на българските идеи за социализъм, марксистите, които са 53-ма, напускат общата партия и формират новото подразделение от тесни социалисти. По този начин по-голямата част от българските социалдемократи окончателно се разделя с опортюнизма[28]. И тогава, и сега е силно влиянието на германския социалдемократ Едуард Бернщайн, чиято борба е посветена на желанието за реформи и по-голяма демокрация в рамките на буржоазната държава. За Бернщайн всички постижения и движение напред са социализъм; движението е всичко, а крайната цел е нищо; всичко е „общо дело“.
Напротив, и тогава, и сега, принципът е партията се базира върху представители на наемната работна сила, при това – най-изтъкнатите и най-ограмотените представители на работническата класа – от зидар до лекар и от учител до механик. Това не означава че е било достатъчно и е достатъчно простото признание че се приема устав и програма по принцип. Означава че се разбират в необходимата дълбочина социалистическите идеи и че има готовност да се работи за тяхната реализация, а това не е масова практика.
Впрочем, БСП наистина не е масова партия нито по членство, нито по изборни резултати. За добро или за лошо. Но понеже голямата част от българския народ се състои от наемна работна сила и дребен бизнес, при ясна идейна платформа БСП би могла да бъде много по-привлекателен магнит, отколкото е сега.
„Пазарна икономика – да; пазарно общество – не!”
Ширпотребата, наречена „пазарна икономика“, се нуждае от няколко уточнения. От една страна, академично казано, добра пазарна икономика има тогава и само тогава, ако потребителите намират това, което търсят, а не това което им се налага от производителите; на цени, които гравитират към разноските, а не са монополно високи; доставката на благата е на място и по време, удобно на купувачите, а информацията за стоките е честна и почтена от техните съставки. От друга страна, всякаква икономика се явява по някакъв начин пазарна икономика. Във времената на реалния социализъм икономиката в също беше частично пазарна; непазарна беше икономиката на продуктите и услугите в рамките на една и съща собственост, каквато тогава се явяваше обществената собственост[29]. И днес, във времената на реалния капитализъм, който е транснационален, движението на продуктите и услугите в рамките на една и съща капиталистическа собственост има предимно разчетен характер, а не пазарен.
Не само социалистите, но и капиталистите много добре знаят че икономиката на съвременния капитализъм е асиметрична, и че най-често капиталистите работят срещу пазара. Структурата на капиталистическата икономика при ограничени ресурси се насочва управленчески[30] към производството на такива продукти, които са по-рентабилни, и се оформя дефицит на по-малко рентабилни продукти. Цените също имат тенденция към изкривяване; абсолютна конкуренция на никой пазар не съществува, следователно онези, които имат възможност, надуват цените. Дистрибуцията в много отношения е свързана повече с изместването на конкурентите, а не толкова с удобствата на потребителите. Накрая, мощната сила на съвременната реклама и на пропагандистките връзки с обществеността се стремят да прилъжат колкото може повече потребителите, за да се купуват техните стоки. Накратко казано, капитализмът навсякъде работи против добрата пазарна икономика; обратно, при една пазарна икономика от социалистически тип и качеството на продуктите ще бъде по-добро, и цените по-близко ще бъдат до разноските, и дистрибуцията ще бъде ориентирана към потребителите, и информацията за стоките ще бъде точка и почтена[31].
Да искаш да има пазарна икономика означава да обобществиш производството и да премахнеш капитализма; да искаш да няма пазарно общество означава да няма наемна работна сила, а следователно – да няма капиталисти. Още повече в страна, в която пазарът е очевидно „крив“[32] и изключително неморално формиран чрез приватизацията[33].
Капанът на „новата левица“
Да, но през последните години БСП премина към известна стерилност на изказа, към отхвърляне на понятията капитализъм, експлоатация, класи, класова борба и т.н. Този стил на новото ръководство бе често подлаган на критика, но без ефект.
За частично оправдание на българските социалисти може да се посочи обстоятелството, че навсякъде по света лицемерната левица въведе тежка политическа коректност на мисленето и говоренето – „един особен начин да мислиш и да говориш така, че да покажеш на всички наоколо какъв добър човек си“[34]. Целта й беше да се избегне „езикът на омразата“. Самото понятие „език на омразата“ се тълкува според мнението на цензорите и политиците. „Незаконен емигрант“ не съществува, има „гражданин без документи“; „негър“ изчезна, остана „чернокож“ и „афроамериканец“ (независимо че в САЩ има и белокожи афроамериканци от ЮАР); дебели хора няма, има хора с наднормено тегло и т.н. И тук се проплъзна политкоректанта идея че при капитализма няма класи, няма експлоатация, няма… капитализъм, има само „пазарна икономика“. Ако кажеш на някой че е капиталист, рскуваш да те предупреди за тригър (събитие, извикващо спомен за преживяна травма). Но ако няма капитализъм, може ли да има социализъм, респективно – социалистическа партия?!
И понеже стерилното ляво остана без основния си опонент – капитализма, то се насочи към политиката на идентичността, политическите възгледи, базирани на интересите и гледните точки на социалните групи, към които хората се причисляват. „Новото ляво“ всъщност се базира върху идеите на Антонио Грамши от преди столетие – не класите разделят, а културата[35]. Че в тази теза – и културата разделя хората – има много, много вярно, е факт. Освен това, и до днес стоят на дневен ред стоят немалко нерешени икономически въпроси, които имат и културен аспект: какво да бъде участието на държавата в икономиката; какво да бъде минималното и максималното допустимо неравенство и т.н.[36]
Но „новата левица“ започна да разсейва хората като карнавален фокусник с различни хватки от най-важните въпроси на съвременността: бедността и неравенството, стигайки до очевидно сиромахомилство (предложения за необлагане на минималните доходи), но пропускайки намаляването на данъците за най-богатите или „плоските“ данъци; от участията в незаконни (по законите и принципите на ООН) войни на САЩ уж чрез „международната общност“ или „коалиция на желаещите“; убийствата от „приятелски огън“ и „косвени жертви“; цензурирането на мненията във Фейсбук и другите уж „социални“ медии и мрежи; и т.н. Освен всичко останало, социалните мрежи въведоха политиката на „тих бан“ – тайната практика да се премахват или да се свеждат до минимум публичната видимост на постовете на някой потребител – без той да знае. Всякакво „чувствително съдържание“ на постовете се цензурира и блокира. И не само това. Стерилността, например, не позволява да се представи в обикновен филм дебела чернокожа мюсюлманка –лесбийка или евреин-престъпник. Но може българин или румънец в ролята на крадец.
Научният термин на това фокусничество е интерсекционалност – идеята че социалните идентичности, свързаните системи на потисничество или дискриминация и множество групови идентичности сее пресичат и създават едно цяло, различно от съставните идентичности. „Новото ляво“ изведе 14 категории на „потиснати групи“: бели (привилегировани) и цветнокожи (потиснати); мъже и жени (привилегировани) и „полово различни“ (потиснати); дипломирани (привилегировани) и неграмотни (потиснати) и т.н. Естествено, „новото демократично ляво“ мрази до дъното на душата си такова зло като: мъж, бял, хетеросексуален, християнин, начетен, без финансови проблеми, плодовит, привлекателен, млад. Такъв тип е наистина потискащ! Обратно, най-прекрасното нещо, пред което коленичи новата левица в момента, това е Black Lives Matter.
Не е тайна, че по-голямата част от водачите на новата левица са т.нар. „шампански социалисти“ (определят се за социалисти, но попадат в най-богатата или горната подгрупа на средната класа). Няма как хора, които са социалисти само по етикет, но не и по дълбочинно разбиране, да проповядват и практикуват социализъм.
Бедата е че новата левица в БСП наложи политическа коректност на идеите, като в края на краищата остана в някои отношения само като анти-ГЕРБ. Разбира се че социалистите трябва да са винаги срещу лумпен-буржоата, шайкаджийската мафия от лумпен-чиновници и насилническата прокуратура. Но това е на повърхността, отдолу стои капиталистическата система. Тя трябва да бъде разрушена, за да изчезне причината, а не последицата.
Организации и взаимодействие
Отхвърлянето на неолиберализма и елиминирането на капитализма изискват нещо повече от добри идеи и силна воля на една единствена партия. Пред лицето на толкова много ненужни страдания и несправедливости няма по-смислен начин да се организира радикална социална трансформация освен чрез организационно обединение както на левицата, така и на социалистическите (по характер, не по заглавие) партии.
БСП в момента е единствената парламентарно представителна партия, идейно (чрез Програмата си) гравитираща към левия център.
Като такава тя е интересна за другите леви организации, движения и граждани, свързани с левицата. В момента „БСП за България“ (високомерно, понеже става дума за коалиция) се състои, освен от БСП, от още няколко партии: Комунистическа партия на България, Земеделски съюз „Александър Стамболийски“, Нова зора, Екогласност, Политически клуб „Тракия“. Едва ли обикновените граждани съзнават кои са организациите от „Б“-групата на коалицията.
Като приемник на БКП, както и като постоянен парламентарен представител на левицата, партията се наслаждава на добавъчни парламентарни доходи, освен своя членски внос. Освен това, част от новобогаташите традиционно подкрепят – вероятно безкористно – със значителни средства партията. В това отношения тя е силно привилегирована спрямо своите партньори – левите организации извън парламента.
БСП има традиционни публични медии (освен Интернет присъствието), които могат да пропагандират социалистическите идеи: „Ново време“, „Дума“, БСТВ и т.н.
Обаче взаимодействието между БСП и останалите леви партии, движения, организации и личности, поне така изглежда, остава под силното въздействие на променящите се желания, визии и идеи на ръководството на социалистите. Срещите са от типа „само за поканените“ и под откритото или прикритото „ръководство“ на БСП.
Неизменно традиционни леви партньори се пренебрегват при дискусиите, високомерието често надделява при отсъствието на взаимодействие.
Никоя беда не идва единично. И отвън личи вътрешната битка за постове, бичуването на различните мнения, отсъствието на постоянен и плодовит организационен живот. Това състояние не само повдига напрежението, не само изнервя членовете, но и дезориентира партията като цяло.
Сега е трудно за БСП да седне на една маса за преговори, ако е поканила всички леви организации, за да обсъдят в кое са единомишленици и къде се разминават – всички „отвън“ наблюдават баталиите „отвътре“. А има на дневен ред много общи въпроси за решаване, още повече е необходимо постигането на координирани действия. През последните четири десетилетия на отстъпление социалните движения и организации периодично се обявяват против войната, расовото и половото потисничество, глобализацията и превръщането на околната среда във фабризка за печалба. Но без координация на левицата, без здрави професионални съюзи (независими от големите пари и от правителствата) и особено без сплотяващата сила на социалистическите партии, повечето от протестите идват и си отиват, без да постигнат исканията си, нито да променят значително баланса на силите между бедните и милиардерите. А без истинска координация на левите партии, движения и личности, социалистите попадат в злощастен Параграф 22[37] – трябва да го направят, но не знаят как и не искат да го направят.
Да прибавим и един „исторически“ парадокс, свързан с разминаването между принципите и действията на БСП. Кризата в партията на социалистите има различни параметри, сред които на вниманието на членовете и симпатизантите доминира институционалната. Идейната и политическа криза в БСП, обаче е „основополагащата[38]. Партията по име е социалистическа. По Програма, по Устав и по членски състав е социалистическа. Но под влияние на Първанов, Калфин, Р. Овчаров, Р. Петков и др.. в БСП бе наложено поддържането на неолиберален и социаллиберален („Третият път на Блеър и Шрьодер“) политически курс. На власт на два пъти под давление на ДПС партията провеждаше някои десни политики и десни решения.“ Очевидно, не всички леви партии и организации могат да приемат подобно разминаване между идеи и дела – БСП много пъти е действала като десноцентристка или като корупционна организация.
В това си състояние БСП е трудно да се организира вътрешнопартийно и да организира навън левите сили в България. Почти невъзможно.
Водачи и изявени личности
Ако една партия няма ярки личности за първата си редица – без партията да става вождистка – тя губи сила. Ярките личности не само носят нови идеи, но и възбуждат желание за присъединяване към тях. БСП и левицата в България не могат да се оплачат че нямат или че не могат да привлекат честни и почтени, убедени в лявата (социалистическата) идея, компетентни и морални личности.
Но всяка партия – не само БСП – много често е обект на интереси от специален характер, особено когато има шанс да стане парламентарна сила. Парламентът не само дава представителност и произвежда авторитет на съответния „народен“ (всъщност партиен) представител, но и създава немалко условия за доста прилични доходи, политически и парламентарен туризъм, влияние върху някои решения и т.н. Не е случайно че още от времената на Димитър Благоев тези интереси излизат на преден план: хора като „Янко Сакъзов правят опит да се обсеби фирмата, защото без тази фирма на работническата социалдемократическа партия, те ще се окажат едно недоразумение в живота, каквото са, и в нашите редове“[39]. Самият Димитър Благоев никога не успява да си купи собствена къща и живее в различни жилища под наем и то много бедно даже по онези стандарти[40].
Джереми Корбин във Великобритания и на Бърни Сандърс в САЩ, които бяха ярки личности с оригинални социално-икономически идеи, не успяха да поведат своите партии към успешни избори. Очевидно не само лидерският въпрос е решаващ за победата, провалите на социалдемокрацията през ХХ век и намаляващата значимост на левицата в много страни са въпросителни, които изискват отговори. Но и въпросът за лидерството остава отворен.
Но от 1994 г. БСП не успява да спечели изборите, което подсказва известен лидерски и кадрови дефицит. Защо става така?
Една от причините е видима с просто око: „калинките“ в БСП доказаха на какво са способни, за да се стигне до идейна, организационна, кадрова и финансова криза в партията. Погрешната коалиционна политика, липсата на международна политика, неуспешният опит с „гражданската“ квота в изборите не отключват ценностната система на лявата партия – справедливост, солидарност, демократичност, колективизъм за приток на нови хора, идеи и успехи.“[41]
Да погледнем водачите на БСП – председател на Висшия/Националния съвет, след краха на правителството на Жан Виденов.
Георги Първанов (1996 – 2001 г.) поема щафетата в БСП в най-тежките времена за партията. Успява да я изправи на крака благодарение на личното си очарование, такт и последователност. На изборите през 1997 г. БСП става най-голямата опозиционна партия, печелейки 22,07% от гласовете – това са времената на възхода на СДС и на техния водач Иван Костов. На изборите през 2001 г. обаче БСП остава със 17,15% от гласовете и е отново опозиционна партия при кабинета на Симеон Сакскобургготски. До избирането му за президент Първанов е народен представител и председател на Българската социалистическа партия. От 2012 до 2014 г. отново е член на БСП. На 7 март 2014 е изключен от партията, като през същата година създава партията АБВ. Традиционно БСП гледа на АБВ като на „вражеска“ организация, особено след участието й в правителството, ръководено от ГЕРБ.
Сергей Станишев (2001 – 2014 г.) заема лидерския пост в продължение на 13 години. Във времената на неговото управление БСП постига 30,95% от гласовете на парламентарните избори през 2005 г., като БСП става най-голяма управляваща партия на кабинет начело със Сергей Станишев, в който участват НДСВ и ДПС. Няма как такъв състав на кабинета да провежда социалистическа политика – и двамата „партньори“ са вдясно от центъра. На 1 януари 2007 г., по време на неговия мандат, Европейският съюз приема България за свой член, след като няколко предишни правителства подготвят членството на страната в тази структура. Забелязва се и значителен ръст в стандарта на живот, с почти двойно покачване на средната работна заплата в България от 354 лева (2006) до около 600 лева (2009). За същия период минималната пенсия скача от 85 на 136 лева. Тройната коалиция също така въвежда най-ниския плосък данък в ЕС – 10%, който в цял свят се тълкува като неолиберален. От това време (18 юни 2009 г.) е признанието на Ахмед Доган: „аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата… Властта е в моите ръце, това искам да кажа“[42]. На 23 юли 2008 г., Европейската комисия спира междинните плащания по фонд „Пътища“ заради подозрения в конфликт на интереси и неспособност на властите за борба с корупцията. Опозицията начело с ДСБ, СДС и ГЕРБ стартира подписка за оставка на правителството, на която са събрани над 1 милион подписа, ала подписката е приета несериозно от министър-председателя Станишев с думите: „Здравейте, циркаджии“[43]. В края на 2008 г. и началото на 2009 г. страната е обхваната от масови протести на гражданите. Въпреки продължаващите с месеци протести и блокада на парламента кабинетът на Сергей Станишев така и не подава оставка. Непоследователното управление на кабинета на Станишев и изтичащата информация за корупция във властта водят до тежка загуба за БСП на парламентарните избори през 2009 г. – 17,70% и тя минава в опозиция. Кабинетът на „Бойко Борисов 1“ предава на прокуратурата редица данни за злоупотреба с държавни и европейски средства на министри от кабинета на Станишев. Част от сигналите стигат до дела в съда, но така и не са намерени достатъчно доказателства за осъдителни присъди. Въпреки тежката загуба на изборите и последвалите партийни скандали Станишев отказва да подаде оставка и остава начело на БСП. На изборите през 2013 г. БСП става отново най-голямата управляваща партия с 26,60% от гласовете. Кабинетът начело с Пламен Орешарски е сформиран от БСП и ДПС и подкрепян от ПП „Атака“. Животът на този кабинет е от кратък по-кратък: сформиран е на 29 май 2013 г. и е разпуснат на 6 август 2014 г., след като на 14 юни 2013 г. (по предложение на премиера, но с ясна задкулисна договореност) парламентът избира депутата от ДПС Делян Пеевски за председател на ДАНС. Това е гръмък провал на БСП и лично на Станишев, който предизвиква многохилядни протести в София и други големи градове в страната с искане за оставка на правителството; в някои градове протестират и срещу назначените областни управители от квотата на ДПС. Така за пореден път лъсват тесните и задкулисни връзки, с огромни съмнения за тежка корупция, на дуета ДПС-БСП и на водачите Доган-Станишев. Независимо от провала на своята партия, Станишев продължава личната си кариера още по-успешно. На изборите за Европейски парламент през 2014 г. е избран за евродепутат и заема място в Европарламента, а на 29 септември 2012 г. Станишев е избран за президент на ПЕС и е преизбран на поста през 2015 г. През 2019 г. отново е избран за евродепутат от БСП. Семейството му се забърква в скандал с международния лобист Хохегер[44]; фирмите на приятелката и съпругата му печелят баснословни суми за 6 финансови години (2007-2012 г.) в размер на 20 480 000 лв[45]. Огромна е идейната и личностната разлика между Димитър Благоев и Сергей Станишев; първият остава като жалон в историята на социалистите, вторият – като жалон, но по друг начин.
Срутената идейно и организационно (чрез тайните и явните си връзки с бизнесмените от ДПС) БСП е поета от новия председател Михаил Миков (2014 – 2016 г.). На 21 май 2013 г. Михаил Миков е избран за председател на Народното събрание, като междувременно отбелязва, че основните направления в законодателната дейност и парламентарния контрол на 42-рото Народно събрание ще са социалната политика и борбата с бедността. Самият Миков е специализирал права на човека в Монпелие, Франция, данъчно облагане на неправителствени организации във Вашингтон, САЩ, антикорупционни практики в Рим, Италия. Поставя си за задачи консолидиране и модернизиране на партията, както и отстояване на ценностите на социализма и социалдемокрацията. На изборите през 2014 г. обаче БСП постига най-ниския си резултат от своето съществуване – едва 15,40%, но остава най-голямата опозиционна партия (кабинет „Бойко Борисов 2“).
Корнелия Нинова (2016 – ) е избрана за Председател на БСП от 8 май 2016 г. Възходът й е многообещаващ. Завършила е с пълно отличие Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК) в София. Дипломирала се е в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ отново с пълно отличие. През 1995 г. работи в Софийския градски съд като стажант-съдия, а в периода 1995 – 1996 г. е юрисконсулт на Столична община. От 1996 до 1997 г. е следовател в столичната следствена служба. В периода март-август 1997 г. е юрисконсулт на БТК. Между 1997 и 2005 г. Нинова е изпълнителен директор на „Техноимпекс“ АД, като тя е назначена на тази длъжност при правителството на Иван Костов. Същевременно е назначена и на поста председател на съвета на директорите на „Техноимпортекспорт“. „Техноимпекс“ и „Техноимпортекспорт“ са външнотърговски дружества, предвидени за приватизиране, като впоследствие Нинова оглавява и приватизационния екип, отговарящ за първото дружество. На 28-годишна възраст Нинова участва с още 27 души в дружеството, приватизирало „Техноимпекс“. В правителството на Сергей Станишев – от септември 2005 г. до март 2007 г. Нинова е зам. министър на икономиката и енергетиката по външноикономическата политика. Тя отговаря и за държавния резерв; търговията с оръжия и офсетните споразумения, свързани с доставки на армията. Нинова става председател на Управителния съвет и на две стратегически предприятия – Международен панаир Пловдив и на „Булгартабак Холдинг“ АД. В началото на май 2007 г. се разкриват големи злоупотреби в „Топлофикация“ – София, а за дружеството отговаря Министерството на икономиката и енергетиката. Нинова е отстранена с решение на премиера Сергей Станишев от поста на заместник-министър през май 2007 година. Заедно с нея е уволнен и колегата ѝ от кабинета – Делян Пеевски, заради скандал с изнудване, в управлявания формално от Нинова „Булгартабак Холдинг“ АД. Нинова твърди, че са я замесили в скандалите с „Топлофикация“ и „Булгартабак“, защото не е удовлетворила икономически интереси. Въпреки че е освободена от МС, Нинова е избрана след това във Висшия съвет на БСП и става негов говорител. Тя остава и в ръководствата на Пловдивския панаир и „Булгартабак“ до 2009 г., когато е избрана за депутат от БСП в 41-вото НС. Избрана е за народен представител и в 42-рото, 43-то и 44-то НС.
Нинова започва да реализира своята програма за обновление и преструктуриране на партията още след избирането си за председател на БСП. В новото изпълнително бюро на партията влизат млади професионалисти. Новото ръководство започва твърд опозиционен курс. Наред с това Нинова започва подготовка за предстоящите президентски избори. Лично тя предлага и номинира генерал Румен Радев за кандидат-президент на левицата, който по-късно е избран. След президентските избори правителството на Бойко Борисов подава оставка, а на 26.03.2017 са насрочени предсрочни парламентарни избори за 44-то Народно събрание, на които БСП печели 27,20% – най-добрият резултат след изборите през 2005 г. На 4-5.02.2017 е свикан конгрес на партията, който приема програмата за реформи за развитие на партията на Корнелия Нинова. Нинова успява да наложи мандатност. По този начин Нинова успява да отстрани т.нар. „партийни фараони“, които близо 25 години са били народни представители или са заемали висши партийни постове. Освен това според новите правила, приети от 49-ия конгрес, партийните членове нямат право да съвместяват две длъжности. По инициатива на Нинова е създаден Фонд за политически инициативи и Академия за подготовка на партийни кадри. Срещу програмата на Нинова се обявяват част от „старите кадри“ в БСП, които загубват влиянието си в партията вследствие промените. Под ръководството на Корнелия Нинова се разработва амбициозната и подробна „Визия за България“ от 2019 г., която в много отношения е новаторска и убедителна[46].
Въпреки личните амбиции и начинания на Корнелия Нинова, тя видимо демонстрира две типични за млад политик слабости. От една страна, все повече става ясно че тя не познава в дълбочина теорията и практиката на социализма; фразеологията й е „освободена“ от понятията капитализъм, социализъм, експлоатация, класи и т.н. Този факт я дистанцира от теоретиците-социалисти и в собствената й партия, и гравитиращите към левия център други партии и организации. От друга страна, Нинова очевидно надценява собствените си възможности да се бори с „утвърдените кадри“ от номенклатурата на БСП. Когато техните интереси са застрашени, те могат (и го правят) да я бламират за някои „революционни“ решения, особено ако самата тя не спазва принципите на Устава или даже на Конституцията (например, отсъствието на ограничения за мандатност на народен представител[47]). Самата тя, както и опозицията й, я тикат към раздори и поражения, от които най-ярката й загуба се случи на заседанието на Националния съвет на БСП на 13 юни 2020 г., когато на практика всичките й проекторешения бяха бламирани. „Проблемът на Корнелия Нинова е в това, че тя няма нищо общо с БСП, нито с нейната история, нито с нейните ценности, нито с нейните принципи. Тя е чуждо тяло, човек, който се появява на хоризонта на БСП, след като е била успешен участник в правителството на Иван Костов и в приватизацията, което в средите на БСП е повече от непоносимо.“[48] – анализ на Велислава Дърева.
Съвсем между другото, трудно е успешни капиталисти да искат социализъм. В БСП има доста такива, трудно им е.
Така във времената на най-голямата криза на ГЕРБ-ДПС партията на социалистите се оказва сполетяна във вътрешна организационна и лидерска криза, което я прави неспособна да привлече и консолидира левицата в България. И въпреки че в парламента БСП е най-голямата опозиционна партия, а Нинова е най-яростния противник на Борисов, ситуацията започва да се променя извън парламента – както чрез независимите граждани, така и чрез център-дясно (и те са опозиция на ОПГ в държавата), а сред най-радикалните граждани излиза на преден план един Христо Иванов, а не някой партиен член на БСП.
Спасението на България преминава през очакваната поредна промяна на БСП: идейна, организационна и лидерска. Déjà vu, леви и БСП, това не е за пръв път, няма и да е за последен.
13 изводи за левицата и БСП
Синтезирано казано:
Капитализмът е хищнически и загниващ, на етапа на спад. Развитието не се мери с показателя икономически растеж. Капитализмът разрушава икономическата система („печалбата над хората“), социалната система, природната система.
Две основни класи продължават да съществуват: собственици на средства за производство (капиталисти) и наемна работна сила (пролетариат). Капиталът обаче експлоатира и потребителите (не е подробно разгледано у Маркс, но е факт).
По революционен път – особено в една страна – капитализмът не може да бъде сменен. Засега еволюцията остава основна форма на утвърждаване на левите идеи.
Левицата е широката територия на политическите идеи, социалистите са ядрото.
Комунизмът е идеал, но „на всекиму според потребностите“ при ограничени природни ресурси засега е само хипотетична възможност.
Най-простичко казано, социализмът означава система, при която всеки се труди според способностите си (а държавата е длъжна да ги развива по равно!) и получава според количеството и качеството на своя труд. Неизменно икономическо условие: обществена (не държавна –като съдържание!) собственост върху средствата за производство; обществен контрол върху частната собственост. Лична собственост върху предметите за потребление.
Личната икономическа свобода – при състезаващи се инвестиционни проекти – е предпоставка за развитието на икономиката. Без икономическа свобода няма друга свобода.
При социализма при първичното разпределение на доходите остават три съставни икономически потоци: (1) амортизация на обществените средства за производство и стойност на предметите за производствено потребление; (2) заплата на наетите лица; (3) печалба за обществото. Печалбата от обществените предприятия се насочва за извънпроизводствено потребление и обществено натрупване.
Идеите в програмата на БСП трябва да се очистят от сиромахомилски, либералдемократски и социалдемократски влияния.
Две неща липсват за организирането на социалната промяна. Първо, левицата да се обедини организационно (не под „шапката“ на БСП, а равноправно) – като опит за влизане в парламента. Това е трудната задача. Второ, да се създаде нова организация, която наистина изповядва идеите на тесните социалисти.
Левицата може да се обедини под Минимална програма за социално-икономическа промяна. Без гръмки и невъзможни за изпълнение обещания, но професионално и принципно.
Юридически обединението на левицата трябва да се организира през септември-октомври 2020 г., за да може да се кандидатства в националните и местните демократични институции. За целта е необходимо разработването и приемането на Минимална програма на българската левица.
Ако левицата не иска и не може да се обедини, необходима е регистрацията на нова БСП-т.с. или на обединение на тесните социалисти в БСП (Устав на БСП, Чл. 37. (1) За участие на социалисти и симпатизанти във формирането и провеждането на партийната политика могат да се създават идейно-политически и професионално-творчески партийни структури – дискусионни клубове, обединения и федерации.)
Минималната програма на левите и социалистите
Крайната цел на партията на социалистите е насочена към премахване на капитализма. Но тъй като тази цел не може да бъде постигната в близко бъдеще, и понеже социалистите и левицата нямат пълно покритие на интересите и ценностите си, то може да се приложи една минимална програма от по-лесно осъществими искания с хоризонт 2025 г. Повечето хора в България също искат минималното, както при революциите от 1968 г.: „аз не искам да съм богат, не искам да съм герой, искам единствено да живея“[49].
Възможни „опорни точки“ на Минималната програма до 2025 г.:
За демографско развитие на България
пълно задоволяване на нуждите от детски ясли за детски градини и училища във всички български градове;
безплатни и равни условия за достъп на българските деца до образование, здравеопазване, култура;
изграждане на евтини и качествени държавни и общински жилища за семейства до 40 годишна възраст с деца;
финансово-икономическа защита на българското семейство чрез семейно подоходно облагане и прогресивни данъци; годишни субсидии, включително чрез връщане на част от данъка, на семействата с доходи под жизнения минимум;
минималната работна заплата на специалистите с висше образование, работещи по специалността, да бъде с 2/3 над минималната работна заплата за страната;
„данъчна ваканция“ върху ДФЛ за завършилите бакалаври и магистри за 4 години след това;
минималната пенсия да доближи 2/3 от минималната работна заплата;
За опазване и възпроизводство на природната среда
пълна защита на невъзпроизводимите и частично възпроизводимите природни обществени ресурси;
разрешаване на концесиониране максимум до 20 години;
свеждане на депонирането на отпадъците под 50% и забрана за внос на отпадъци от чужди страни;
мораториум върху всякаква промяна на статута на „Екологична мрежа Натура 2000“;
осигуряване на обществен достъп до всички плажове, реки и планини;
премахване на всички незаконно построени обекти;
За развитие на структурата на българската икономика
равенство на обществената, държавната, общинската и частната собственост
равенство на заплащането на труда независимо от формите на собственост;
електронизация на държавните услуги и намаляване на административния апарат;
преимуществено развитие на съществените сектори на икономиката
възможно най-висока защита на националния капитал;
плавно увеличаване на дела на обществената собственост към 50%;
приемане на европейска минимална работна заплата
За развитие на политическата система
демонополизиране на сегашната политическа система
един глас на парламентарни избори да е равен на 1 лев държавна субсидия за всички участващи в изборите;
провеждане на национални и местни референдуми на основата на минимално изискване от 10% от българските пълнолетни граждани;
преход към електронно гласуване.
Бележки:
[1] Сп. „Ново време“, С., Брой 7-8, юли-август 2020. http://www.novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=5667&Itemid=66
[2] „Нужна е революция, настоящите закони защитават богатите, трябва да направим нови закони, които ще дадат властта на бедните… Аз не се боя от думата социализъм… Свобода? Свобода на словото? Днес има нужда само от една свобода: свобода от нищетата… Както казва Конфуций, трябва да издигаме бедните и да сваляме богатите до нивото, на което бедните и богатите ще се срещнат хармонично… Вие придавате прекалена важност на живота, на продължителността на живота, на житейските удобства. Не знаете какво е да се пожертваш за една мечта… Да имаш идеал. То е все едно да бъдем умни и смели: две наложителни неща за един идеал.“. Фалачи, Ориана. 1968. Дневник на една преломна година. Издателство „Ciela“, С., 2018 (2017), с. 141-156.
[3] https://bsp.bg/files/attachments/2015/07/31/nova-programana-bsp-1.doc
[4] Щреек, Волфганг, Купено време. Отложената криза на демократичния капитализъм. Издателство „Критика и Хуманизъм“, С., 2017 (2013).
[5] Калецки, Анатол, Капитализъм 4.0. Издателство „Класика и стил“, С., 2013 (2010).
[6] Стиглиц, Джоузеф. Власт, народ, печалби. Прогресивен капитализъм за ерата на недоволството. Издателство „Ciela“, С., 2020 (2019).
[7] Селени, Иван. От държавен социализъм към посткомунистически капитализъм. Издателство „Изток-Запад“, С., 2019.
[8] Благоев, Димитър, Принос към историята на социализма в България. Партиздат, С., 1976 (1906), с. 101.
[9] Пак там, с. 348-351.
[10] Пак там, с. 365.
[11] Пак там, с. 386.
[12] Пак там, с. 144.
[13] Благоев, Димитър. Съчинения в 20 Тома. Том 18. с. 344.
[14] Благоев, Димитър, Принос към историята на социализма в България. Партиздат, С., 1976 (1906), с. 410.
[15] Пак там, с. 379.
[16] Пак там, с. 455.
[17] Пак там, с. 455.
[18] Блеър, Тони, Пътуване. Издателски комплекс – УНСС, С., 2012 (2010). Също: Гидънс, Антъни, Третият път. Издателство „Прозорец”, С., 1998.
[19] Благоев, Димитър, Принос към историята на социализма в България. Партиздат, С., 1976 (1906), с. 464.
[20] Пак там, с. 481.
[21] Пак там, с. 483.
[22] Пак там, с. 136.
[23] Пак там. с. 353.
[24] Пак там, с. 305-306.
[25] Пак там, с. 344.
[26] Пак там, с. 336.
[27] Пак там, с. 419.
[28] Пак там, с. 171.
[29] Матеев, Е., Пазар и план. В сборника: „Икономиката на кръстопът”, С., 1990.
[30] Тодоров, Красимир, Теория на стратегическото управление. Издателство на ВУЗФ, 2018.
[31] Матеев, Е., Структура и управление на икономическата система. Второ издание. Издателски комплекс на УНСС, С., 2015.
[32] Пшеворски, А., Демокрацията и пазарът. Политическите и икономическите реформи в Източна Европа и Латинска Америка. Университетско издателство „Стопанство”, С., 1994.
[33] Сандел, Майкъл, Какво не могат да купят парите. Моралните граници на пазара. Издателство „Изток-Запад“, С., 2017 (2012). Също: Шмит, Сузане, Пазар без морал. Издателство „Труд“, С., 2015 (2010).
[34] Янопулос, Майло. Опасен. Издателство „Ciela“.С., 2018 (2017), с. 19.
[35] Мизов, Максим. Антонио Грамши за политиката. С., 2020.
[36] Skidelsky, Robert. Economics and the Culture War. Project Syndicate. Jul 20, 2020. https://www.project-syndicate.org/commentary/should-economics-remain-detached-from-culture-by-robert-skidelsky-2020-07
[37] Бланк, Ерик. Защо левицата продължава да губи… и как можем да победим. Сп. „Ново време“, Брой 7-8, юли-август 2020. http://www.novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=5678&Itemid=66
[38] Иванов, Анко. Кризата в БСП. 26.07.2020. https://pogled.info/politicheski/krizata-v-bsp.118706
[39] Благоев, Димитър, Принос към историята на социализма в България. Партиздат, С., 1976 (1906), с. 498.
[40] Макдермот, Мерсия, Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев. Издателство „Синева“, С., 2018 (2014).
[41] Георгиева, В., За пространната статия „Кризата в БСП“ – минусите на анализа. 28.07.2020. https://pogled.info/bulgarski/za-prostrannata-statiya-krizata-v-bsp-minusite-na-analiza.118764
[42] Ахмед Доган: аз разпределям финансирането в държавата. https://www.mediapool.bg/ahmed-dogan-az-razpredelyam-finansiraneto-v-darzhavata-news153722.html
[43] „Здравейте циркаджии!”. 18.10.2008. https://www.dw.com/bg/здравейте-циркаджии/a-3720876
[44] „По време на тройната коалиция (когато премиер бе Сергей Станишев) Хохегер спечели поръчка на българското правителство за 1.5 млн. евро, срещу които трябваше да подобри имиджа на страната пред ЕС. В интервю Хохегер заяви, че фирмата на Моника Йосифова, която още не се беше омъжила и сменила името си на Станишева, е получила 270 000 евро от парите по проектите.“
[45] Моника Станишева отива в Брюксел с 20 милиона печалба от пиар. 30 юни 2014. https://bivol.bg/monica-yosiffova-20-mln.html
[46] https://bsp.bg/files/vizia_za_bulgaria.pdf
[47] Велислава Дърева много точно формулира тази тежка грешка: „Противник съм на подобни формални критерии, защото според тези уставни промени лидерите на партията Димитър Благоев, Васил Коларов, Георги Димитров, Христо Кабакчиев, Георги Кирков би трябвало да бъдат незабавно изхвърлени от Народното събрание.“ Велислава Дърева: С Нинова БСП е разбита команда, трябва й обединител. В. „Марица“, 15.06.2020. https://www.marica.bg/samo-v-marica/intervyuta/velislava-dreva-s-ninova-bsp-e-razbita-komanda-trqbva-j-obedinitel
[48] Пак там.
[49] Фалачи, Ориана. 1968. Дневник на една преломна година. Издателство „Ciela“, С., 2018 (2017), с. 30.
Студията е публикувана в сп. „Политически хоризонти“, Бр. 5, октомври 2020, с. 23-48
