Маршрути на кюстендилските алпинисти
Завърнаха се от Алпите алпинистите от кюстендилския алпийски клуб „Руен". По време на своята последна експедиция в района на Шамони (Франция) и Доломитите (Италия) те осъществиха успешни изкачвания на 600-метровата отвесна южна стена на вр. Мормолада (3344 м) — първенеца на Доломитите. В рамките на разширената алпийска програма беше изкачен най-високия връх на Алпите — Монблан (4807 м) по маршрута през ледника Бозон. Драматично се развиха опитите за изкачване на вр. Гранд Жорас (4208 м) по неговата северна стена. Променливото време и снежните бури попречиха да бъдат завършени изкачванията на едни от най-трудните турове в Алпите. Двете ни алпийски свръзки по световно известния маршрут „Касин" по ръба „Уокър" бяха застигнати от буря на 300 м от върха. За радост физическите и психическите качества и добрата подготовка позволиха на момчетата да се спуснат живи и здрави за 2 дни по изкачената за също 2 дни стена. Те не достигнаха върха, но успяха да направят нещо повече. Със своята алпийска зрелост осъществиха тежко слизане по коварната стена и благополучно достигнаха „базовия лагер". „Върни се, за да отидеш!" — казват алпинистите. Те отстъпиха достойно в борбата със стихиите на тежкия път по Голямата северна стена.
В слънчевото утро на 21 август с Тошо Григоров напускаме Шамони с първото вагонче на зъбчатата железница. Поемаме към сърцето на Алпите — „Морето на ледовете" и страховитата северна стена на вр. Гранд Жорас. На „гара" Монтанвер (около 1900 м н. в.) се изсипва пъстрият туристически поток. Алпинисти и планинари от цял свят идват тук да опитат силите си или просто да се снимат в този хаос от гигантски скално-ледени върхове. Този втори ден от престоя ни в „световната столица на алпинизма“ ще използваме най-рационално. С Тошо ще достигнем основата на стената, ще поставим първата палатка в „базовия лагер" на около 2700 м н. в. и основно ще проучим възможностите за катерене. С часове вече влачим тежките раници по ослепителния безкрай на ледника „Лешо". След продължителен дъждовен период най-сетне времето е хубаво. Алпинисти, изнервени от дългото чакане, бързат към мечтаните алпийски пътища. В този ден под ръководството на Стамен Станимиров всички останали момчета и момичета правят проверка на навиците за катерене по ледените кули на ледника.
Едва към 14 часа достигаме под стената. Няколко зловещи каменопада вляво от реброто „Уокър" бързо изпаряват намеренията ни за евентуално премиерно изкачване. От скално-ледените отвеси над нас лъха хлад. Мрачните северни ръбове като гигантски корени се впиват в ледника „Лешо". Смут се прокрадва в душата ми при вида на „най-красивото изкачване в Алпите", както го нарича известният алпинист Ребюфа. Като хипнотизирани наблюдаваме безмълвно всяка гънка, плоча, всеки винкел и ледено поле на тази енциклопедия от трудности, извисила снага от 3000 до 4208 м н. в. Пожелаваме „щастлив път и добро време" на трима приказливи италиански алпинисти и почти тичешком поемаме обратно към Шамони. Едва успяваме да се качим на последната електричка и късно вечерта сме в лагера. Решението е взето единодушно: По ръба „Уокър" ще се катерят змс Стамен Станимиров, Пламен Кирилов, Стоян Наков и Иван Стоичков, а по ръба „Мишел Кро" змс Тодор Григоров, Анка Мицова, Пламен Йовчев и аз. Имаме вече и прогнозата на синоптиците, които ни обещават още 2 хубави дни.
След трескава подготовка рано на 22 август за изкачване на вр. Монблан поемат Христо Стефанов, Ганчо Пройнов, Георги Атанасов, Ева Владимирова и мс Христо Кочов (ръководител на групата). Раниците са тежки, но нищо не е забравено: пикели (ледокопи), „котки", въжета, клинове, топли дрехи и специално подбрана храна. Към стената на Гранд Жорас поемат още д-р Владимир Ташов, Стойчо Зрънчев и Емил Янков. Те пожертваха мечтаното изкачване на Монблан и с тежки раници сега крачат по вечните ледове на „Леденото море". Късно следобед „се домъкваме“ до палатката. Хапваме набързо и се захващаме с доустройване на базата. В изпълнение на своя тактически план Стамен, Иван, Стоян и Пламен тръгват, за да бивакуват в началото на маршрута. Стягам кинокамерата и също поемам бавно нагоре. Залисан във внимателното заобикаляне на коварните ледникови цепнатини, не съм забелязал заплашително нарастващия тъмен облак откъм Монблан. Мъглите бързо изпълват долината. Мрачно посивява ледникът. Момчетата над мен все още умуват, когато тежките капки затупуркаха в малките ледникови потоци. Бързо надолу! Но вече е късно. Потоци вода се изливат върху главите ни. Мокри до кости се напъхваме като „сардели" в двете палатки. Естествено помислите ни към времето не са от най-етичните, но скоро примирено се заемаме с изчакването на мечтаното добро време. Утрото отново връща надеждата в сърцата ни. По стената не е валял сняг, небето е ясно, времето студено, с други думи — хубаво. С Тошо, Анка и Пламен се насочваме към средното ребро „Мишел Кро" За маршрута знаем малко: непопулярен заради ронливата скала и неприятно ледено поле в началото, по-къс с около 200 м. от „Касин“, другия тур, по който вече се готвят за катерене другите две свръзки.
Изкачили сме първите сто метра по 60-градусовия леден склон, когато четворката на Стамен подхваща първите въжета по ръба „Уокър". При нас Тошо е напред през цялото време. Бързо се вработваме по сложната стена. Предните зъби на „котките“ дращят до искри стъкловидния лед. Темпото нагоре се забавя в непознатия хаос на маршрута. Навлизаме в „Първия процеп" — характерен сложен камниообразен участък. В тази „фуния" сме подложени на непрекъснат обстрел от каменопадите, прелитащи до този момент вляво от нас. Времето откъм Монблан отново се влошава. Облаците са още бели и пухкави, но всяват смут в плановете ни. Изкачили сме около 300 м. от стената и едва ли ще излезем и на другия ден. Натрупаната умора, безрадостната перспектива за най малко два студени бивака на стената, нестабилното време и свистящите през минути каменни снаряди слагат голяма въпросителна пред намеренията ни. След 60 м. по мокра и ронлива скала се събираме четиримата на малка наклонена площадка. Всеки е получил по някой удар от падащ камък. С голямо душевно колебание вземаме най-вярното решение: назад, докато не е станало късно!
Мислено пожелавам успех на момчетата отсреща и поемам след Тошо, Анка и Пламен по първия от серията безкрайни рапели (спускания). Надолу, надолу, по изкачената с толкова труд до тук стена. Късно, по тъмно стъпваме в основата на тура. Омекналите през деня снежни „мостове" правят пътя ни през цепнатините двойно по-опасен. Свързваме се с колегите, които са вече високо над нас. Гласовете им са бодри и оптимистични. Преминали са около 1/4 от тура и първия ключов пасаж от VI категория „30-метровия ъгъл на Ребюфа". Снощи и днес от стената са слезли на рапели всички заварени от проливния дъжд свръзки. Нужна е стабилна психика, за да катериш нагоре тогава, когато мокри и премръзнали алпинисти се спасяват с бягство в долината, поели огромните рискове на обратното спускано по мокрите отвеси.
Първия си бивак Стамен и момчетата са устроили на малка площадка в началото на „заледените ивици“. Това е и последната ни спокойна нощ, и тя, изпълнена с надежди и съмнения. Вторият ден тече бързо. Двете свръзки дават всичко от себе си, за да излязат високо до вечерта. В добър стил преодоляват „75-метровия ъгъл“ с двата надвесени участъка, траверса с махалото вдясно и гладките отвеси на „Сивата кула“. Времето е топло и тихо, а това не предвещава нищо добро. Батериите на радиостанциите са „паднали“, но ни успокояват едва мъждукащите но около 3900 м светлини на фенерчетата. Не зная дали съм заспал, или не, но скачам в неясна тревога, породена от неестествената тишина наоколо. Надничам навън и в следващия миг вече проклинам всичко. Наоколо ни се стеле бял пухкав сняг. Никой вече не спи. Тревогата свива сърцата ни в лепкавите си пръсти. Зле започва този трети ден. След едно: „Люсо, обади се " станцията на Стамен „издъхва". Не знаем какво ще предприемат. Не можем и да им помогнем с нищо. Снегът се сипе все така немилостиво. Съдбата ни скрои отвратителния си номер в най-критичната точка. Само 100 м. по-нагоре или по-надолу внасяха яснота в бъдещите действия на момчетата. А сега? Върхът можеше да ги подмами с близостта си и да тръгнат въпреки всичко, нагоре, към огромния риск и малкия шанс за оцеляване в снежната буря. А надолу, към спасението, ги чакат десетки рапели, прашни снежни лавини и покрита с дебела бяла броня враждебна скала, скрила всички стъпки, хватки и цепнатини в ледена прегръдка! Денят вече преваля. Ще се пръснем от неизвестността и тревогата.
Късно следобед силен порив на вятъра разкъсва бялата завеса, за да открие за броени минути неузнаваемата стена. Трескаво изследваме с бинокъла метър по метър маршрута. Най-сетне нещо. В долната трета няколко черни точки упорито си проправят път и се спускат внимателно по ръба. Около тях се сипят снежни лавини. Момчетата слизат надолу. Постъпили са по единствения правилен начин: пожертвали са измамно близкия и мечтан връх в името на здравия разум и натрупан с години алпийски опит.
Тъмнината спуска отново неизвестността между нас и стената. Час по час поглеждаме с надежда черното небе пад палатките. На стената момчетата бивакуват някъде над „30-метровия ъгъл". И отново тревогата и снегът ни затрупват като лавина. Северният вятър с нова сила понася снежните си вихри по ледника. Едва към обяд снегът спира и за минути открива спускащите се бавно към основата на стената черни фигурки. Всичко е против тях, а идващата нощ севернякът ще скове в стъклена броня всичко. Решаваме да ги посрещнем. Коварната млечна мъгла скрива ледника от очите ни. Лутаме се като слепи повече от два часа в хаоса от ледени цепнатини. Дълбокият над 80 см. нов сняг е променил всичко. Нейде близо над нас чуваме отговор на призивните сигнали. Момчетата са вече под стената. Прегръщаме се без думи. Всички са живи и здрави. След никое свое изкачване не съм бил толкова щастлив. Момчетата се мъчат да изглеждат бодри, но видът им говори за изпитанията, които са издържали. Мокрите им пухени дрехи тежат като олово. С изпити и уморени лица, но с весел огън в очите се спускат с нас към „базовия лагер". Бързо събираме палатките и с огромни раници се спускаме към алпийския заслон „Лешо“. Тук, в уюта на малката стая, умората бързо надвива над безкрайните и противоречиви разговори и спорове.
Утрото ни поразява със суровата зимна картина на Гранд Жорас. С първите слънчеви лъчи блести като скъпоценност бяло-синята стена. Всичко е сковано от студа. На заслона е минус 2 градуса, а „горе“ е поне минус 15. С мокри дрехи, превърнати в ледена броня, не би оцелял никой в такава кристална нощ върху стената. Мисля с тревога за съдбата на двамата лионски алпинисти, които в началото на бурята бяха почти на самия връх. Планинската спасителна служба ги търси с хеликоптера по върха и околните заслони. Опитните пилоти проучват старателно всеки метър от връхната част на стената. Дали са се измъкнали навреме, или Гранд Жорас е останал последният връх в живота им? Нащраквам последните снимки на надменната бяла стена, предизвикателно блеснала насреща ни. Не бързай ! Ние пак ще се върнем! Отстъпихме, а да се върнем отново.
Добрият алпинист умее да отстъпва, а най-добрият алпинист е живият! Момчетата не достигаха върха. Но те направиха нещо повече. След 4 дни борба със снежния ад на Гранд Жорас успяха да оцелеят. Показаха завидна твърдост, алпийска зрелост и мъжество и живи и здрави слязоха в долината.
ПО СТЕНИТЕ НА МОРМОЛАДА
Със своята 600-метрова южна стена първенецът на Доломитите винаги е бил стара наша мечта, за която все не оставаше време. Преди пет години от студените северни биваци на връх Чивета (Кукумявката) със завист гледахме първите огнени слънчеви лъчи по отвесите на Мормолада. И ето сега български алпинисти за втори път отправят поглед към главозамайващите бели пропасти на стената.
Визата ни в Италия е само дни и нямаме никакво време за губене. Късно следобед се устройваме на лагер на около 4 часа път до основата на стената. Информация за маршрутите и за времето, подготовка на раниците с екипировка и още в 4,00 часа, далеч пред зората, нагоре крачат Стамен, Стоян, Пламен Кирилов и Иван. След тях с първите лъчи на слънцето поемаме двамата с Пламен Йовчев. Стръмните серпентини на пътеката за около два часа ни извеждат до хижа „Омбретта“, а след още един — под масива на южната стена. Раницата ми е пълна с фототехника. Взетият за „всеки случай" оскъден алпийски инвентар е на гърба на Пламен.
Иван и Стоян са вече високо по централната част на стената. Избрали са сложния маршрут на Винатцер-Кастильони. Тук пасажите от над най-трудна категория, почти ги заковават на едно място. Специфичната гладка скала изисква много добра спортна форма. Натрупаната умора си казва думата. След няколко несполучливи опита за акробатично преминаване на един надвесен пасаж и последвалото „добро" падане момчетата решават да отстъпят. Изчакваме ги да завършат серията сложни спускания и заедно се изкачваме към алпийския заслон на превала. Оттук се открива фантастичната гледка към 500-метровите отвеси на западната част на Мормолада.
В централния масив на маршрута на Солда-Конфорто (шеста кат.) напредват Стамен и Пламен Кирилов. Едва успяваме с бинокъл да различим пълзящите по отвеса дребни фигурки. Преминали са около 2/3 от тура и към 16 часа са в най-трудните пасажи. Слънцето е вече доста ниско, а до края на стената има повече от 100 м. Момчетата катерят трескаво. Перспективата за един студен бивак при температура под 0 градуса съвсем не е примамлива. Стената поднася на двамата катерачи нови и нови проблеми до последния метър.
В тези минути с Пламен Йовчев сме взели ново решение. Утре тръгваме нагоре по маршрута на Бетега—Загонел—Томасон. Остава ни само един ден за алпийската програма в Италия. Трябва да изкачим стената и до вечерта да слезем в базата. Вземаме цялата екипировка от Иван и Стоян, пожелаваме им леко спускане и се настаняваме за нощувка в тясното заслонче. Късно вечерта свръзката на Стамен се измъква успешно от маршрута и се подслонява в малката хижа на самия връх. За тях нощта ще бъде щастлива и спокойна след трудния ден - за нас ще бъде будуване в напрегнатото очакване на зората.
Още по тъмно пресичаме превала и сипея със светлината на фенерчетата. Катерим нагоре. Разпъваме цялото 80-метрово въже. Така осигуровките не са от най-надеждните, но затова пък печелим време. Напреде ни е най-опасният пасаж. Около стотина метра в дъга пресичат улея, в който каменопадите не престанаха през целия вчерашен ден. Към 9—10 часа слънчевите лъчи разтопяват леда под върха и тонове освободена скала се изсипва с грохот в кулоара. В 8,30 часа сме вече в зоната на каменната угроза. Откривам здрав клин в засипана от смляна скала цепнатина, осигурявам се и над главата ми полита с писък първата серия „снаряди". Почти тичешком изкачвам ронливия пасаж над мен. Щастливо се измъкваме нагоре. Не губим нито един излишен миг. Умората натежава, но вече усещаме върха близо над главите си. Последните 150 м. преминаваме без никакъв ориентир, катерим нагоре по нов вариант, вляво от обичайния „път“. Още 5 метра и възсядам на „конче" острия доломитен ръб. Под мен са северните стени и ледници на Мормолада. В 13 часа сме на върха и почти на бегом се спускаме по стотиците метални стъпала и парапети на туристическия път.
КЪМ МОНТ БЛАНК (4807 м.)
„Бялата планина“, първенецът на Алпите, е нашата следната цел. Този огромен масив, масив от лед и скала, привлича алпинистите от цял свят с десетките си сложни алпийски пътища. По нелекия маршрут през ледник „Боссон" потеглят петима: Христо Стефанов - водач, мс Христо Кочов, Ева Владимирова, Георги Атанасов и инж. Ганчо Пройнов. Бързината на катерене и хубавото време са решаващи за един успех на Монт Бланк.
На 21 август след едночасов преход от лифтовата станция Плен де Егюи (2308 м) се достига ледника Боссон. Пътят преминава сред хаос от ледени блокове цепнатини, скални стени и игли. Двете сформирани свръзки след около 5 часа достигат хижа „Гранд Милет", кацнала на скален ръб на 305 м. н. в. В 1.00 ч. през нощта потеглят за заслона „Вало" през безкрайните снежни и ледени полета. Дълбоко долу в долината блестят светлините на Шамони. Времето е чудесно, но студът щипе, чувства се осезателно рязкото набиране на височината, вятърът увеличава силата си. Около 8.00 часа свръзките са вече на Вало — 4326 м. Кратка почивка, глътка топъл чай и отново нагоре. Скалните ръбове на двата върха Вало са последните препятствия преди върха. Тези последни метри под белия купол са истинско вълшебство. В 11,00 часа кюстендилските алпинисти са на 4807 м. Следват традиционните снимки и отново обратно към Вало и Дом дьо Гуте (4304 м). След едно безкрайно слизане през хижа „Егюи дьо Гуте (3817 м), ледника Тет Рус, едноименната хижа, на 23 август всички, уморени и щастливи, са отново в „базовия лагер“. Прегръдките на приятелите и топлата храна бързо заличават умората от лицата на момчетата. Още едно хубаво алпийско изкачване е завършено.
3. м. с. Людмил ЯНКОВ
Източник: вестник „Звезда“, бр. 120/15.10.1985 и бр. 123/22.10.1985 г.
Свали и записа Николай Ковачев
По южната стена на вр. Мармолада
