1.
Неолибералната идеология и пропаганда само за някакви си тридесетина години почти напълно разби левите идеологии, преобърна техния смисъл и наложи на носителите им да възприемат напълно нейните идейни принципи. Те буквално се отказаха от всичко, което им е осигурявало популярността и влиянието сред ниските социални слоеве, поддържало е техния дух не само за отстояване на политическите и социалните им права, но и за постигане в близкото бъдеще на революционни изменения и утвърждаване на нова социално-икономическа и политическа система. И заради което се появиха на бял свят и промениха света. Виждаме днес резултата: анемични леви партии в цяла Европа без идеология и воля за истинска промяна на общественото устройство.
Табу станаха редица категории, термини и понятия, с които левите идеологии обясняваха общественото развитие и смисъла на обществените процеси, а също и целите, към които тези слоеве трябва да се стремят. По тази причина се потулиха обективните процеси и обществено-политическата реалност се изопачи напълно. Разпадането на социалистическата система и на Съветския съюз бе границата, отвъд която според неолиберализма започва нова епоха без класи и класови борби, без революции, социализъм, право на труд, социална справедливост. Защото всички мечти на хората са осъществени от капитализма и буржоазното общество е „краят на историята“. Левите идеологии доброволно и угоднически се съгласиха с това.
И обикновените хора (особено в държавите от разпадналия се социализъм) повярваха на сладкогласните сирени на неолиберализма. Политическите субекти, които трябваше да изразяват техните интереси и да ги бранят от насилието на властта, запяха заедно със сирените и напълно забравиха кои са и каква е ролята им в обществото. От речника им изчезна дори думата „социализъм“. Те охотно се съгласиха, че партиите не са класови, а народни. Заговориха за европейски ценности, натовска солидарност, пазарна икономика, а забравиха за работника, наемния труд, експлоатацията, класовата борба. От себе си се отказаха!
Резултатът от това нагаждане към „новите условия“, „демократичните промени“ и към самата „демокрация“ отвори пътя към тяхното маргиназилиране. Предателството на левицата обаче освободи огромна социална енергия, която не може да бъде овладяна и насочена към съзидание без автентичен ляв политически субект. Затова енергията се изроди в насилие и тероризъм. Именно защото обективната реалност си има свои правила, норми и закони и дори някой да не иска да ги забелязва и назовава политически и идеологически, за да ги насочва във вярната посока, те не са изчезнали и продължават да вършат своята работа. И още по-аграсивно дават да се разбере, че съществуват. Една от най-важните причини за глобалния тероризъм, дори и на този, който бива наричан „фундаментален ислямизъм“, „религиозен фанатизъм“ и т. н., е в маргинализирането на левите партии и изчезването на левите идеологии. Крахът на социализма заличи една велика държава, за да утвърди САЩ като единствен световен хегемон. Но този крах остави празно огромно политическо пространство, което преди беше запълнено от социалистическата и комунистическата идеология и те създаваха необходимото противодействие на либерализма и неолиберализма. Равновесието в света бе нарушено, но структурата на буржоазно-капиталистическото общество остана същата, макар и силно гримирана, за да се създаде впечатлението, че е напълно различна от предишната.
И ето, измина известно време и се видя, че недоволствата не са изчезнали, че онеправданите още ги има; бедните стават все по-бедни; живее се все по-трудно и по-трудно. И най-сетне: че така повече не може да продължава. Протестите зачестиха и преминават в неуправляеми бунтове. Остана само да се признае, че класите не са изчезнали и че мирът между тях не е възможен. Защото класовата борба не е прекратена и ще продължи до изчезването на антагонистичните класи. Т.е. до смяната на обществено-политическата и икономическата система.
2.
Неолибералната пропаганда побърза да внуши на хората у нас, че днес капитализмът е съвсем различен от този, който Маркс и Ленин изучиха и описаха и въз основа на който изградиха идеологията и политическата практика на пролетариата. С тях в Русия бе извършена социалистическата революция от 1917 г., а по-късно бе създадена световната социалистическа система. Неолиберализмът признава, че това е станало, понеже тогава действително е имало антагонистични противоречия между работниците и селяните от една страна и буржоазията – от другата. Капитализмът тогава бил груб и нечовечен. Но след Втората световна война променил характера си и от 60-те години на ХХ век придобил човешко лице и вече се грижел за човека и неговото добруване. Именно благодарение на новия си характер той е успял да постигне такова висока жизнено равнище и благополучие на огромна част от западните общества – за разлика от социализма, който се бил провалил поради органичната си неспособност да гарантира високо жизнено равнище, понеже по природа бил порочен. Новият капитализъм преобразил труда и заличил различията между хората, изравнил жизнените стандарти и направил от работника собственик на средствата за производства. Пролетариатът, който според марксизма е движещата сила и осъществителят на социалистическата революция, към края на ХХ век изчезнал. Заедно с него изчезнали и класовите противоречия и борби. Различията в обществото днес вече са на друг принцип и нямат социално-класов и имуществен знак.
Цялата европейска левица, в това число и българската, повярва на тази глупава и пошла басня. Нейните водачи и пропагандисти протръбиха, че понеже индустриалният труд сега бил почти напълно механизиран, работникът не е с омаслени ръце, а облечен в чисти престилки. Най-големият им аргумент е, че щом са се появили мениджърите, които управляват производството и потреблението, без да са техни собственици, капитализмът станал хуманен, интелектуален и благороден. Различията между собствениците на средствата за производство, наетият труд и мениджърите, които са наемни работници, се заличили и трите класи нямало за какво да се карат и борят едни срещу други. На тези и на още други пустословия левите в България и Европа кълвяха като риби и дори убедиха и себе си, че марксизмът днес не е приложим към социалната действителност и е безсилен да я обясни и промени. Чудно ли е тогава, че в никоя съвременна политическа идеология или в политическа програма на лява партия не се говори за класи и класова борба? Още по-малко пък за социализъм. Никой не споменава и даже не намеква за революция и възможност за радикална смяна на системата. За смяна на системата се говори като за промяна на начина на управление на държавата и икономиката, но при запазване напълно на икономическите отношения и характера на производството. Риториката е посветена единствено на подобряване на живота и даване на повече синдикални права. Най-радикалния лозунг е „за повече демокрация“.
Не само левицата като политически субект повярва и прие безрезервно твърденията на неолиберализма за изчезването на класите, но и самите класи (и преди всичко пролетариатът) се съгласиха доброволно да изчезнат и да оставят претенциите си към системата. Те напълно се лишиха от съзнанието „в себе си“ и „за себе си“.
Всъщност класите не изчезнаха, а само изгубиха съзнанието „в себе си“ и „за себе си“.
Класите се лишиха от памет и започнаха социалното си битие от 90-те години на ХХ век нататък от начало, отказвайки се от своите традиции и история – истинско политическо генно инженерство. В неолибералното общество се е осъществи гигантска трансформация, която не промени структурата на капиталистическото общество, не преобразува системата, не я подобри и усъвършенства. Просто класите заболяха от тумор в мозъка или от политическа деменция, която изтриха съзнанието й и я лишиха от представата за собственото си съществуване. Никога преди в обществената история не е бил постигана такава манипулация. Това действително е революция.
Аз подчертавам, че този процес, който придоби особена активност през 70-те и 80-те години на ХХ век и в резултат на който бе практически ликвидирана левицата в Европа, а в социалистическия блок комунистическата идеология напълно изгуби смисъл, значение и влияние, защото „пролетарското съзнание“ у членовете на комунистическите партии се разпадна и изчезна, е една от главните причини за краха на социализма, социалистическия блок и СССР.
За всичко това има множество обективни причини, които умело бяха използвани и направлявани от неолибералната идеология и пропаганда, от цялата огромна идеологическа машина на буржоазния Запад. Тази машина правилно отчете какво крепи социализма и как трябва да води борбата срещу него. Тя успя да обезмисли социалистическата идеология, като я лиши от нейния класов характер и от учението за класовата борба, но и да убеди изповядващите я, че тя е причината за неспособността на социализма да произвежда достатъчно и предоставя на хората необходимите им блага.
3.
Наистина ли капитализмът толкова се е променил от времето, в което са го описали и анализирали Маркс и Енгелс, а малко по-късно и Ленин, че вече е напълно различен и не съответства на теорията на марксизма? Отговорът на този въпрос отговаря по същество и на въпроса дали е необходима смяна на цялата обществено-политическа и икономическа система или е достатъчно да тя да се подобрява и усъвършенства, да се преодоляват нейните недостатъци и слабости. Както смятат неолибералите и социалдемократите. От тук ще дойде и отговорът и на въпроса каква е функцията на левицата: да бъде революционер или просто реформатор.
Неолибералната идеология отрече класите, но възвеличи т. нар. „средна класа“ и я определи като най-важната опора на днешната икономика. Това е класата на дребния собственик, на еднофамилните производители и търговци, на тези, които сами работят в производството. По-рано тя се наричаше „дребна буржоазия“. Все едно е обаче как ще я наречем – важното е, че все пак неолибералната идеология признава съществуването на някаква класа. На „някаква“, но не и на пролетариата и буржоазията. И то само защото капитализмът бил днес съвсем друг.
Но с какво толкова днешният капитализъм е различен от т. нар. „индустриална“ епоха или от онзи капитализъм, който Ленин определи като висш и последен негов стадий и го нарече „империализъм“?
Днешният капитализъм е различен единствено по външния вид, в подробностите, риториката, терминологията, бита на хората и в условията на труда, а не по същността си, както е описан от Маркс, Енгелс и Ленин. Вярно е, че в някои държави (но само в някои, които са най-богати и които държат в подчинение всички останали) стандартът на живот на голяма част от общество е доста висок, хората са задоволени с материални блага, получили са социални придобивки. Но именно там през последните години социалното напрежение достига висока точка, избухват бунтове, протестите нарушават реда и спокойствието, недоволството е трудно удържимо. Зачестиха стачките във възлови за европейската икономика отрасли. Очевидно е, че това не са карнавални шествия на „умни и красиви“, не са забавления, а сериозни политически акции, предизвикани от сериозни причини. Това са акции срещу властта и системата. Т. е. политически. И без съмнение характерът им е класов!
И днешният капитализъм разделя обществото на две основни класи, които най-общо могат да бъдат определени като собственици на средствата за производство, и тези, които им продават своя труд. Това са наемните работници. Първите владеят собствеността и наемат труда на вторите. Наемният труд определя смисъла на системата. „Наемният труд, пише Карл Маркс в книгата си „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“ – това е съществуващата вече буржоазна организация на труда. Без него няма капитал, няма буржоазия, няма буржоазно общество.“ (Карл Маркс, Фридрих Енгелс. „Избрани произведения в десет тома“, т. 3, С., 1977, стр. 39) Без значение е дали хората на наемния труд са облечени в костюми, бели ризи и ръцете им са чисти, защото не са потопени в машинно масло; няма значение дали са заети пряко в производството или го управляват, наблюдават го и изработват правила и закони; все едно е дали са пред компютъра и измислят програми или копаят канавки по пътищата. Онова, което ги обединява и ги събира в една класа, е, че те продават своя труд и с получените от тази продажба средства живеят. Някъде този труд се цени високо и се заплаща скъпо; другаде го продават на безценица. Ала не цената на труда е обединителният принцип.
Тези, които купуват труда, обикновено се жалват, че „работниците им не работят“. А тези, които го продават, се оплакват, че „собствениците не плащат добре“. Тук е разделителната линия между тях, дори и тогава, когато тя още не е формирала класово съзнание. Но то съществува и се проявява в тези именно „жалби“, които вече са проявление на „класовата борба“. Едните експлоатират труда на другите, за да получат принадена стойност“, а другите продават труда си на капиталистите, за да си осигурят някакъв „екзистенц минимум“. Уточнявам още веднъж, че този „екзистенц минимум“ не означава непременно коричка хляб, подхвърлена на работника, за да не умре от глад. Сумата пари, с които капиталистът купува чуждия труд, винаги е по-малка от необходимата на работника. Тази сума винаги може да бъде изгубена по волята и съображенията на капиталиста.
Затова и В. И. Ленин дава следното определение на класа: „голяма група от хора, различаваща се по мястото им в исторически определена система на общественото производство, по отношението им (в преобладаваща си част закрепено и оформено в закони) към средствата за производство, по ролята им в обществената организация на труда, а, следователно, по начина на получаване и размера на дела на общественото богатство, с който те разполагат. Класите са такива групи от хора, които могат да присвояват труда на друга, благодарение различното им място в определен сектор на общественото стопанство“ (цитат по Ленин В. И. Полное собрание сочинений. 5 изд., т. 39,с. 15) Определящият белег е отношението към собствеността върху средствата за производство и по ролята спрямо обществения труд и разпределението на общественото богатство. Никакво значение (още веднъж повтарям) няма кой как е облечен, колко получава, дали са изцапани ръцете му с масло или са чисти и добре обгрижвани, дали живее в бордей или в огромен апартамент. Някой може да напомни, че не са малко работниците, които са акционери в компаниите, в които работят. Може и да не са малко, но по правило тези техни акции са анонимни и никой от тях не притежава толкова, че да влияе при взимане на решения. Те му носят малко по-голям доход и повече илюзии, но нищо повече. Вярно е, че го карат да бъде по-старателен и да не му е безразлична съдбата на предприятието, но това не определя мястото му в обществената система и не го прави буржоа и капиталист, а още по-малко собственик на средствата за производство, което пък да му позволява да наема работна ръка. На него са му подхвърлили примамката, че е нещо повече от това, което е. Но едва ли някой се хваща вече на подобна примамка.
И най-сетне: за обективно съществуващите класи няма никакво значение дали принадлежащите към тях хора се осъзнават като класа – поотделно и заедно. Но въпросът защо те не се осъзнават като такива, е изключително важен и актуален. Причините са много и различни. В случая по-важното е, че субективното отношение не променя и не изключва обективния факт. Идва време, когато класовото съзнание се възвръща и се проявява. Сега то се проявява спонтанно и по силата на обективно съществуващите връзки между хората от една класа.
Не е от значение още и това дали пролетарият е богат или пък буржоата беден. Тези две условия влияят върху политическия и идеологическия им избор и в някаква степен определят на кой политически субект да отдадат предпочитанията си в евентуалните избори. Богатият пролетарий може да се окаже в един момент с буржоазията срещу собствената си класа; както и обратното – бедният, а защо не и богатият, буржоа да се бори за правата и дори за властта на пролетарската класа. Но това са, така да се каже, частни случаи, които не отричат, а потвърждават правилото.
4.
И днес, както вчера и винаги, класите имат класови интереси, които ги противопоставят една на друга или ги съюзяват, но поради липсата на класово съзнание у тях поведението им е аморфно и неадекватно. Вътре в класите сцеплението е на най-ниската си степен, поради което и хората не се чувстват обединени и единни, забравяйки, че интересите им са общи. Това е удобно за капитала и буржоазията, понеже изключва организираната борба на онеправданите срещу системата и тяхната власт не е застрашена. Осъществи се идеалът на социалдемокрацията, за който пише Карл Маркс в книгата си „18 брюмер на Луи Банапарт“: „Своеобразният характер на социалдемокрацията се изразява в това, че тя иска демократично-републиканските институции не за да премахне двете крайности – капитал и наемен труд, а за да отслаби тяхната противоположност и да я превърне в хармония“. (цит. съч., 181) Така се игнорира класовата борба.
Както и да се представят капиталът, наемният труд, класите и класовата борба, както и да бъдат гримирани, опровергавани, скривани или отричани, не могат да бъдат премахнати в рамките на класовото буржоазно общество. Класовата борба може да бъде притъпена, но тя все някога ще избухне отново с пълна сила и ще извърши преобразованията на системата.
Но нека сега разсъждаваме за класовото съзнание.
Голяма заблуда е да се смята, че мирът и спокойствието в буржоазното общество могат да продължават вечно. Каквито и идеологически и пропагандни хватки да прилагат неолибералните идеолози, няма как да осигурят вечния мир. Защото това общество прелива от социални проблеми. Икономиката му е сполетявана от периодични кризи. Капиталистическото общество е общество на егоизма, а егоизмът никога не се смирява с любовта, солидарността, свобода и равенството. Всеки иска да има повече от другия и макар да има за всички, не всекиму се дава, за да живее като всички. И то не защото е невъзможно, а защото ще противоречи на основните принципи на капитализма. Егоистичното общество винаги е разделено, враждебно на самото себе си, неспокойно. Вътре в него винаги ври и кипи – дори и тогава, когато всичко изглежда тихо, кротко и спокойно. Животът в буржоазното общество е в невидимата му част, макар че то показва видимата и обича да се хвали с нея, когато е привлекателна. Но привлекателността е грим, а не негова природа.
Капиталистическия свят – глобалният и в рамките на една държава или една икономическа и военно-политическа общност, е неравномерно развит. Едни държави са много богати, а други – много бедни. Тази диспропорция няма как да бъде отстранена именно заради социалния егоизъм, за който става дума. Дори не може да намалена, макар че пречи на нормалното икономическо развитие и поражда икономически и социални проблеми.
Егоизмът на богатите е безбрежен, ала търпението на бедните не. Когато бедните осъзнаят, че причината за бедността им не е в тях самите, както ги убеждава неолибералната пропаганда, а във вкоренените недъзи на системата и на егоизма на богатите, те вече придобиват класово съзнание и слагат началото на класовата борба в нейните открити изражения и проявления.
Що се отнася до днешната българска капиталистическа действителност, трябва да имаме предвид, че съществуването й е твърде кратко – едва тридесет години от реставрацията й. Все още процесите на натрупване на капитала и утвърждаването на пазара като нейна икономическа основа не са окончателно приключили и социалната структура не е напълно установена. Това забавя и обособяването на класите – да не говорим за проявата на класовото им съзнание и класовата борба. Българският свят още не е свикнал с разделението и порядките в буржоазното общество, с неговите несправедливости и неравенства. България е все още в очакванията си, че „пазарната икономика“ ще им осигури по-богато съществуване. Затова и е неутешима и твърди, че „българският преход е несполучлив“. Българският преход си е съвсем сполучлив, но илюзиите, породени от желанието за „по-добър живот“, който „пазарната икономика“ ще осъществи, са живи и пречат действителността да се види в истинския й вид.
От недъзите на капиталистическото общество и пазарната икономика се възползваха новите капиталисти, а новите пролетарии още се чудят в какъв свят живеят. Това би могло да се причисли към „неуспехите“ на т. нар. „български преход“. Или по-точно – към неговите парадокси.
5.
Българското общество (начело, за съжаление, с левицата) доброволно се поддаде в края на 90-те години на ХХ век на активна и масирана неолиберална пропаганда, която скри истината за пазарната икономика, социалното неравенство и обяви необходимостта класите да изчезнат, а с тях и класовото съзнание и класовата борба, за да станел животът по-спокоен, мирен, добър, богат. Това продължава да се втълпява вече тридесет години и обществото повярва и свикна с новото си битие. То прие т. нар. „демокрация“ като щастлив изход от бедността и провала на социализма. И вярваше, че е дошло друго време, в което ще възтържествуват свободата, равенството и солидарността. За да заживее богато и щастливо.
Разочарованието го споходи бързо. Но това не бе още причина за реално осъзнаване на състоянието в обществото. Пропагандата (и лявата, и дясната) бяха убедили, че причината за „неуспешния преход“ е в недостатъците на националния ни характер, а не на егоизма и безсърдечието на капитализма. Затова и социалните протести бяха слаби, малобройни и продажни слуги на капитала и буржоазията.
Левите политически субекти изключиха от самоопределението си, че са изразители на политическите интереси и искания на хората на наемния труд, на пролетариата. Така класата, която по презумпция би следвало да се нарече пролетариат, е без истински политически изразител. Това още повече затруднява нейното самоосъзнаване като класа.
Класата се осъзнава като „класа в себе си“ и като „класа за себе си“. Тя най-напред придобива съзнание за собствената си същност, а после и за мястото си в обществото и за целите, които са й поставени за осъществяване. Това самопознание още не е придобито, но то неминуемо ще стане съзнание на класата на наемния труд.
Ако българският пролетариат все още не е придобил класово съзнание и не се е осъзнал като класа, то пролетариатът в европейските държави изгуби това съзнание в резултат на рухването на социализма като система и на СССР. Това стана под внушението на неолибералната пропаганда, която го убеди, че ролята му не е да бъде „гробокопач“ на буржоазията и да премахва капитализма, а сам да се ползва от благата на системата. Защото след разпада на социализма е настъпил краят на историята. Общественото развитие е достигнало върховата си точка, отвъд която няма нищо. Сега бил моментът на усъвършенстване на капитализма, начините на производство и разпределение. Т. е. капиталът и наемният труд нямат причини да бъдат в конфликт и е настъпил моментът на тяхната вечна хармония.
Европейската левица бе напълно обезличена и сломена.
Причините за обществените конфликти бяха определяни като религиозни, верски, етнически, но не и класови.
Навсякъде по земното кълбо, а още повече у нас, конфликтите се задълбочават, недоволството расте, протестите са все по-чести и остри. Това са класови борби. Но аз искам да обърна внимание и на събитията, които биват определяни като терористични и обявявани за проява на „религиозен фанатизъм“ и „война срещу европейската цивилизация“. Те придобиват все по-мащабен характер и взимат много жертви измежду напълно невинни и случайно биващи на мястото на атентатите хора. Този световен вече тероризъм тревожи целия свят. Великите сили уж са се заели с премахването му, но резултатите от усилията им са нищожни. Аз твърдя, че причините за неуспеха в борбата срещу тероризма са в неразбиране неговата същност, характер и обстоятелствата, които го предизвикват. Тук нямам предвид акциите на болни и психопати, а за организираните акции, за които отговорност поемат най-често групировки от ислямския свят. Дори и когато самите организатори и извършители на терористичните акции придават религиозни окраски и стрелят и умират като мюсюлмани за отмъщение или наказание, действията им са политически и би следвало да се разглеждат като проявление на класовата борба. Причините им са в недоволството от насилието, проявявано от големите европейски държави и САЩ над бедните и онеправданите народи, на капитала над наемния труд. Тези причини са в несправедливостите на днешното световно устройство, което обрича едни на разцвет и богатства, а други на мизерия и физическо унищожение.
Точно този тероризъм показва каква беда е настъпила с победата на неолибералната идеология и обезличаването на световната левица. Когато левицата е слаба и немощна, идва времето на крайната левица, чието единствено средство за борба е терорът. Левицата отстъпи доброволно полето на класовата борба и гражданската война на политици, които опорочават смисъла на класовата борба и й придават уродливи форми. Терорът не може нито премахне, нито да намали класовата борба, а само я ожесточава и взима ненужни жертви. Той предизвиква недоволства срещу властта, че не е способна да гарантира ред и сигурност, но още повече настройва обществото срещу себе си с невинните и безсмислени жертви.
Ако левите политически субекти имаха идеология и не бяха се разпаднали и самоликвидирали, въпросният терор щеше да бъде в съвсем друг размер и щеше да бъде насочен срещу властта, а не срещу невинните граждани. Вината на левицата е непростима!
6.
В „Манифест на Комунистическата партия“ Маркс и Енгелс определят историята на „всички досегашни общества“ като „история на класови борби“. Тази дефиниция бе оспорвана и опровергавана дълго време – особено в последния половин век от историци, философи, политолози, хуманитаристи с аргументите, че историята не е само класови борби, а и множество други фактори и обстоятелства. Това е вярно, но е вярно също, че в крайна сметка класовите борби са тези, които са причина за дълбоките и качествени изменения в обществата и най-вече за смяната на обществено-икономическите и политическите системи. Единствено те подтикват към радикални промени, в резултат на които светът придобива нов вид.
Маркс и Енгелс не случайно отдават толкова голямо значение на класовите борби като двигател на историята. Но те предупреждават, че пролетариатът е длъжен да осъзнае тези борби и да ги води целенасочено, организирано и идейно убедено, защото е призван да създаде друг тип общество, което ще бъде безкласово. Разрушаването на капитализма и завземането на властта от пролетариата, според Маркс и Енгелс, е естествен резултат от историческото развитие, а не желание и воля на един или друг пролетарски водач. За тази цел работят комунистическите партии. Без такова съзнание класовата борба ще бъде стихийна, разпиляна, неосъзната и постоянно ще избива в тероризъм и насилие.
Уроците на Маркс и Енгелс са валидни и в днешното време, независимо че пролетариатът е разпилян, идейно и политически обезоръжен, принуден да забрави за себе си и за своята историческа функция. Неговите политически изразители са се обуржоазили напълно и съществуват извън историята. Затова са се маргинализирали и практически нямат почти никакво влияние в националните си общества, а и в света левите движения са почти незабележими.
Аз не се съмнявам, че хората на наемния труд, пролетариатът ще ги събудят и поставят на мястото им. За да продължи историята и отвъд обявения от неолиберализма неин „край“.
Източник: 24may.bg, 02.04.2019 г.
