Все вярвах, че новината за кончината на голямата британска писателка и историчка Мерсия Макдермот не е вярна, докато сега в неделя едно писмо от дъщеря й до нейна близка приятелка в София не я потвърди. Починала е на 28 март, дни преди да навърши 96 години. България е имала много предани приятели по света, но да загубим Макдермот е като осиротяване. Едва ли има друг чужденец, който да е направил повече за страната ни от нея. Тя е човекът, който изживя целия си живот с една идея – да разкаже на света колкото може повече за България и за славния й народ – изстрадали вековете си, но родили истински образци на достойнството и героизма. „България не е нито богата, нито могъща държава, но тя е дала на света дарове, които са безценни: азбука, която е превърнала мрака в светлина за безброй милиони, както и съзвездие от герои и героини, които въплъщават най-доброто от човешката мисъл и човешките стремежи“, писа Макдермот.
Престъпно е, че в годините на т.нар. преход паметта на младите у нас беше изтрита и те не знаят нищичко за нея. А през десетилетията след 1978 г. тя възпита с лекционните си курсове и с книгите си поколения български ученици и студенти, не само историци, и както никой друг популяризира в Европа и по света делото на нашите революционери и самата България. Наричат я „по-българка от българите“. На нашата страна тя посвещава повече от 60 години творчески труд. А през 2009 г., на 3 март, Мерсия Макдермот излиза пред Европейския парламент със слово за делото на Васил Левски и представя там своята книга „Апостолът на свободата“, излязла на английски език. Сравнява Левски с Че Гевара, говори за прекрасната страна България и заявява, че нейното отечество Великобритания е причинило много злини на българите, за което тя ни се извинява! Някой друг да е говорил така за нас в Европейския съюз?!
Случи се така, че доста време общувах често с Мерсия покрай удоволствието да бъда редактор на рубриката „Черно на бяло“ на журналиста и писателя Христо Георгиев, когото тя ценеше и в последните години предпочиташе неговото издателство „Синева“ пред всички останали като издател на книгите й. Сътрудничеството им бе много активно след пуликуването през 2017 г. на книгата на Макдермот „Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев“. Тогава писах, че видни историци, които са работили с нея в БАН и в Софийския университет, познават биографиите на тримата бележити българи, които тя написа: на Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански, но дори не са чували за четвъртата книга от поредицата – тази за Благоев. А както казва самата Макдермот, и четирите биографии са на „видни български революционери, чийто живот е подчинен на принципа, обобщен от Яне Сандански: „Да живееш, значи да се бориш. Робът за свобода, свободният за съвършенство“. Макдермот много е искала биографията на основателя на Българската комунистическа партия да излезе едновременно във Великобритания и в България, но тя е публикувана в Англия през 2014 г., три години по-късно след доста перипетиии ИК „Синева“ я пуска за пръв път на български език. След това издателството пусна на бял свят и биографичните книги на британската историчка „За свобода и съвършенство“ за живота на Яне Сандански и „Свобода или смърт“ за Гоце Делчев. Издателство „Труд” пък преиздаде уникалната й биография на Левски. Не знам друг приятел на България с такъв огромен принос за българската историография и за страната ни изобщо. Мерсия в последните години не пътуваше извън Англия, но в телефонните ни разговори винаги ме е изненадвал нейният чист български език, макар да казваше, че рядко говори на български.
Марсия Макдермот е родена на 7 април 1927 г. в Плимут. Баща й е капитан-хирург във Военния флот и тя разказва, че първите й детски спомени са от Уей-Хай-Уей в Северен Китай, където тогава Англия е имала морска база. След това семейството се връща в Англия, в с. Дичлинг, графство Съсекс. Завършва руска филология в Оксфорд. За пръв път пристига в България през 1948 г. с група студенти от Оксфорд на студентска бригада „Майор Франк Томпсън“на строителството на язовир „Копринка“, тогава „Георги Димитров“. Мерсия разказва: „Имахме голямата чест да бъдем приети от тогавашния министър-председател Георги Димитров, който в края на нашата среща ни помоли да информираме нашите сънародници за България. И ние му обещахме, че ще направим това“. Е, Мерсия Макдермот преизпълнява обещанието си!
По време на бригадата тя се запознава с Джеймс Макдермот, за когото се венчава след прибирането им в Англия. През 1952 г. се ражда дъщеря им Александра, сега доктор по химия и преподавател по физико-химия в САЩ. Мерсия така се влюбва в България, че в Англия две години изучава български език в Лондонския университет. За втори път е у нас през 1957 г. като гостенка на Комитета за културни връзки с чужбина, а през 1963 и 1964 е учител по английски език в Английската гимназия в София. От 1958 до 1973 г. преподава английски на дипломати и търговци в Англо-българското дружество в Лондон, чийто председател е. Започва да пише книги за България.
През 1978 година Макдермот отново пристига у нас, този път за дълго. 18 години тя живее в България, преподава известно време в Английската гимназия. Отказва се за прави дисертация в Оксфорд“, през 1979 г. защитава докторат в Института по история на БАН – „Преди много години в Лондон имах възможност да защитя дисертация за докторска степен, но отказах, защото от темата, която ми бе предложена, там се интересуват съвсем тесен кръг специалисти. Аз исках да просвещавам моя народ върху българската история. Затова реших, че няма смисъл да си губя времето с подобна работа, и се заех с книга за българската история. Сега именно в страната на Паисий Хилендарски имам възможност да защитя дисертация, написана според моите разбирания“.
И започва да преподава в Софийския университет, където през 1980-1989 г. води спецкурс по история на революционното движение в Македония. След като се завръща в Англия, написва няколко книги с българска тематика, включително една книга за богомилите, книга за българските народни обичаи и няколко статии за героите и идеологията на българското националноосвободително движение, които са поместени в списанието на дружеството „Уйлям Морис“ през 2009-2014 г. Мерсия е автор и на първата пълна история на България (1393 – 1885) на английски език. Би било прекрасно, ако всичките тези изключителни книги може да бъдат издадени и у нас. Засега последната й книга – „Имало едно време в България“, с нейните спомени от пребиваването й тук, е издадена за пръв път на български език от ИК „Синева“ през 2022 г. Невероятни разкази за природата ни, за наши творци, за срещи в страната ни, за историческата памет, бита и етнографията на българите… Тя обича безкрайно социалистическа България, без да спестява неудобни теми, за които пише, както обикновено с неподражаема ирония.
Като творец, отдаден на науката, Мерсия създава томовете си със скрупульозността на изследовател, въздигащ фактите в култ. Използва архивни документи, обикаля местата, свързани с живота на героите й, събира спомени и фолклор за тях („Народните песни не лъжат!“). В текстовете е вплетен забележителен интелект, повествованието не е в сух академичен стил, а привлича читателя с темпераментността на разказа, с много неизвестни дори за българите подробности от личния, обществения и политическия живот на героите й, с препратки от отминали събития към парещи въпроси на нашето съвремие, чиито отговори и днес пораждат страсти. Веднъж ми изпрати за публикуване едно признание: „Като биограф избирах хора, чиито идеи и деяния са все още поучителни за нас, свързани с проблемите на съвременния свят. Всеки от тях, например, е едновременно родолюбец и интернационалист, всеки един свързва националната свобода със социалната справедливост, с братството с други народи, с равенството и благоденствието за всеки човек, не само за силните и богатите. Затова аз ги обикнах и реших да ги възхваля… Имаме нужда от тяхната мъдрост, от тяхното вдъхновение. Затова мой девиз е хубавата народна поговорка: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“.
Мерсия е чуждестранен член на БАН, почетен доктор на Софийския университет, почетен гражданин е на Благоевград и Карлово, носител е на „Орден на розата“, на ордените „Кирил и Методий I ст. и „Мадарски конник“. За 24 май 2017 г. Министерството на културата на България я удостои с най-високото си отличие, което й бе връчено в Лондон – „Златен век“ с огърлие и грамота. Когато през 2018 г. й бе присъдена и обявена по време на събора на Бузлуджа наградата на НС на БСП за научни изследвания и политически разработки „Димитър Благоев“, тя във видеозапис, който Христо Георгиев с оператор бе направил в Лондон, се обърна към участниците: „Искам от все сърце да ви благодаря за тази висока награда, за тази голяма, съвсем неочаквана чест… Тогава дойдох в България да участвам в строежа на социализма… Още веднъж ви благодаря. Да живее социализмът!“ Водещите на събора на Бузлуджа, улисани в грижи за Горан Брегович, не отделиха три минути време да покажат пред хилядното множество това последно обръщение на Мерсия към българите… По-късно и тя не бе пощадена от някои родни наши интрижки, от хора, които търсеха слава на неин гръб, опроверга ги със спокойно достойнство. А водещи телевизии не допускаха да се говори за нея и книгите й, понеже я имаха за комунистка.
В последните месеци телефонът на Мерсия не отговаряше на повикванията. Това бе притеснително. Освен от здравословни проблеми, тя страдаше от разрухата, натрапена на страната ни в последните десетилетия. Така ми останаха последните думи, които тя написа в края на спомените си за България:
„Изглежда много българи са си въобразявали, че отивайки на запад, и присъединявайки се към Европа, автоматично ще получат достъп до ослепителното изобилие от потребителски стоки на Запада, без да се лишават от предимствата на социалистическата икономика. Изглежда не им е хрумвало, че в една конкурентна пазарна икономика могат да се окажат на дъното, в редиците на излишните, неспособни да споделят благоденствието, или че промишлеността и селското стопанство на тяхната страна могат да западнат и да се сринат до почти колониална зависимост от чуждестранни инвестиции…
Така или иначе България е почти неузнаваема за онези от нас, които я познавахме преди 1989 г. По всяка вероятност и онези читатели, които я познават едва след 1989 г., ще намерят моите скици от живота тогава също толкова неразбираеми! Тези мои спомени са свързани с един, до голяма степен изчезнал, свят и като такива трябваше да ги запиша. С течение на времето установявам, че противно на твърденията на Шекспировия Марк Антоний, всъщност точно хубавите спомени продължават да живеят и аз все още мисля за България, макар и не без тъга, като за мястото, където прекарах едни от най-странните, но най-щастливи години в живота ми“.
Източник: „Ново време“, 3 април 2023 г.
