1876 — „Пряпорец и гусла"
Излиза след погрома на Априлското въстание, в Букурещ. За да не изложи баща си и братята си на преследване в Турция, Вазов я издава с псевдонима Пейчин. Повечето стихотворения са създадени още в Сопот, през 1875—1876 г. Останалите — след емигрирането му в Букурещ, където живее при крайно тежки условия. При последното издание на „Пряпорец и гусла" авторът запазва сам само ония стихотворения, „които имат някакво съотношение с въстанието, а не с последствията му",
1877 — „Тъгите на България"
Излиза също в Букурещ вече с истинското име на автора. „Всички стихотворения в тая сбирка — разказва Вазов — са писани в Букурещ ... под впечатлението от грозните новини, пристигащи от България след потушаването на въстанието и при ободрителните слухове за неизбежността на Руско-турската война. Пишех при най-тежки лични обстоятелства. Зимата беше люта и аз я прекарах без огън ... Живеехме само със сух хляб ... Повечето време прекарвах в кафенето на топло. Стихотворенията ставах повече нощно време да ги пиша, наметнат с палтото и с ръка полузамръзнала."
1878 — „Избавление"
Излиза също в Букурещ, но почти всички стихотворения са писани в България, в Свищов и в Русе, по време на Освободителната война. „Тук писах своята поетическа сбирка „Избавление" — разказва Вазов за живота си в Свищов — и под гръмотевиците на епическите борби при Плевен и при Балкана аз възпях беззаветния героизъм на нашите братя-освободители, триумфа на правдата и на славянското оръжие, възпях нашите възхищения на възкръснал народ и нашите надежди в бъдещето, озарени от лъчезарното слънце на свободата"
1880 — „Майска китка"
Заглавието на стихосбирката е сложено от издателя Хр. Г. Данов, без знанието на автора, който го намира за „твърде претенциозно и вулгарно в същото време". Тя съдържа част от младежките любовни стихотворения на Вазов, писани в Сопот в периода до 1875 г. и запазени по време на въстанието и войната от един негов приятел, който ги бил взел да ги чете. Останалите стихотворения от този период изгорели при опожаряването на града.
1881 – „Гусла"
Съдържа стихотворения, писани в първите години след Освобождението, в Берковица и в Пловдив. В предговора й авторът се оплаква от липсата на по-високи духовни интереси в следосвобожденското общество. В „Гусла" са включени и първите пет оди от „Епопея на забравените" , а при издаването на събраните си съчинения, Вазов пренася тук целия цикъл.
1883 — „Стихотворения за малки деца"
Тази си стихосбирка Вазов счита за нещо като „педагогическа дейност“. Написал я, по поръка на издателя-учебникар Д. В. Манчов, в Сопот, където бил отишъл за три дена на разходка.
1884 — „Поля и гори"
По повод на тази стихосбирка Вазов разказва, че по това време пътувал много из Стара планина, Родопите, Средна гора и долината на Марица и бил „упоен от красотите на България". „Моята цел беше обаче — обяснява той — не само да възпея българската природа, а и спомените от величавите борби на народа". В „Поля и гори" излизат останалите седем , стихотворения от „Епопея на забравените“. Но както отбелязва и самият автор в стихосбирката е твърде силен и „сатиричният елемент".
1884 – „Италия"
Отзвук от пътуването на Вазов през Солун и Атина в Италия през май—юни 1884 г. „Конспектът на стихотворенията, които влизаха в тая ми сбирка ... — разказва авторът — нахвърлих с молив още по пътя в Италия, но ги обработих тепърва в Пловдив. Вземах си бележки в тефтерчета".
1886 — „Сливница"
„Когато се начена Сръбско-българската война — разказва Визов, — брат ми Георги, тогава румелийски офицер ... ми предложи да посетя бойното поле и аз охотно заминах за полесражението с брата си Владимира ... На връщане от бойното поле престоях в София само няколко деня и заминах обратно за Пловдив, гдето и завърших сбирката си „Сливница", първото издание от която се изчерпва вече след месец."
1893 — „Звукове"
Съдържа разнородни стихотворения, писани в течение на едно десетилетие — от пловдивския период, от времето на Вазовата емиграция в Русия и след завръщането му в родината.
1899 — „Скитнишки песни"
„Написах ги, след като напуснах министерския пост — разказва Вазов. — Направих именно, за почивка една разходка в Мала и Голяма Стара планина и от двете страни на Искърския пролом. Гостувах в Черепишкия манастир и оттам правех своите екскурзии. Имах само бележки. Концепциите бяха обработени после в София. Само някои работи написах в манастира... В нея [стихосбирката] лъха животът на балканската природа."
1900 – „Под нашето небе“
В тая писана почти едновременно със „Скитнишки песни" стихосбирка Вазов, по собствените му думи, възпява „заедно с любовта към отечеството и ония граждански добродетели, които са основа на силата и величието на един народ". На корицата е бил поставен като мото куплет от стихотворението „Нивата".
Сейте ламтеж къмто правда божествена,
сейте любов — не вражда,
милост в сърцата и обич мъжествена
къмто дълга и труда.
1910 — „Легенди при Царевец"
Цикъл от исторически балади, възникнал и публикуван за пръв път през 1905— 1906 г. по времето, когато Вазов е изцяло отдаден на исторически теми, след едно посещение на Велико Търново. В предговора към самостоятелното им издание авторът дава ярък израз на своите любими идеи за възпитателната роля на историята и високата патриотична мисия на поезията.
1914 — „Под гръма на победите"
Съдържа стихотворения, писани по време на Балканската война от 1912—1913 г.
1916 — Песни за Македония"
Съдържа стихотворения, писани през Междусъюзническата и Първата световна война.
1917 – „Нови векове"
Съдържа стихотворения, писани през Първата световна война.
1917 – „Юлска китка"
Подзаглавието „Впечатления и поетически навеи при Костенецкия водопад" определя съдържанието на сбирката. Подтиснат от предчувствия за националната катастрофа, през октомври 1917 г. Вазов признава пред проф. Шишманов, че в тоя момент не би могъл да напише „нито едно военно стихотворение" и го вълнуват пак „нежни мотиви".
1919 — „Люлека ми замириса"
Най-съкровената стихосбирка на Вазов, с която, както съобщава той в краткия послеслов, след като отдал „дан на отечеството", отдава „дан на човека". Съдържа стихове, писани най-вече в последните години от живота му, в които „са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека“. От това последно десетилетие са и повечето стихотворения от цикъла ,,Триндафилите“ въпреки подзаглавието „Из старите ми тетрадки", измислено от автора, за да избегне неудобството, че на такава възраст пишеше любовни стихове.
1919 — „Не ще загине!"
Съдържа стихове, писани през септември — октомври 1919 г. под тежките впечатления от катастрофата, до която буржоазните правителства докараха България. „Нека в тия усилни времена народът види, че ако и да издавам „Люлека ми замириса", не съм забравил България" — споделя авторът с проф. Шишманов.
1921 — „Любов и природа"
Всъщност това не е нова стихосбирка, а обединение на „Юлска китка" (под заглавие „Какво пее планината") из цикъла „Триндафилите" от „Люлека ми замириса". Фактически последна Вазова стихосбирка е „Не ще загине!"
ЗА ЦИКЪЛА „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“ (1881—1884)
Първите 5 стихотворения от цикъла излизат в „Гусла" (1881), а останалите — 7 — в „Поля и гори" (1884). При окончателното подреждане на стихотворенията си авторът слага целия цикъл в „Гусла".
Литературните източници на поетичния замисъл са посочени от самия автор:
„Бях чел в една руска книга за шведския поет Рунеберг, че бил написал един цикъл от оди за шведски патриоти — споделя Вазов с проф. Шишманов. — Най-прям повод да възпея „забравените" ми даде обаче Захарий Стоянов, който в един румелийски вестник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните дейци във въстанието.
Патосът и формата на „Епопея на забравените" дължа на Виктор Хюго. Тъкмо по това време бях чел именно „La Legende des Siecles" и бях очарован от елана, от широкия размах на френския поет."
Според друго признание Вазов бил чел и самите оди на Рунеберг в руски превод.
Статията на Захари Стоянов — това е по всяка вероятност: „Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си“, печатана през 1881 г., но не в Румелия, а в русенския в. „Работник".
Но тези добросъвестно изброени от Вазов литературни „източници" са безспорно само един външен повей, необходим, за да се разлисти нещо, което отдавна е зреело в душата на поета. Не случайно първата половина на „Епопеята" („Левски", „Бенковски", „Кочо", „Братя Жекови" и „Каблешков“), която именно излиза в „Гусла", е била написана само за три дни.
„Епопея на забравените" е едно самобитно произведение, родено от цялостната атмосфера на онова време, от трагичния сблъсък между идейния свят на две епохи.
Паметник граничен с надписи унили
вдигнат е за вази върху тях могили.
Но кого той стряска? Но кого той чуди?
Камъкът не може камънье да буди.
Какво той говори нам не е познато;
други идол знайм ний, но той е от злато,
други звук сърца ни вълнува приятно,
вашето значенье нам е непонятно
— четем в стихотворението на Вазов „Забравените" (1882), което се свързва пряко със заглавието „Епопея на забравените".
Поетът се заема да възкреси борческите страници на близкото минало, роден от трогателна вяра в силата на великите примери. Възспоминанието за великото никога не е безследствено — пише той на 5 януари 1883 г. на страниците на своя вестник „Народний глас". — ...Прочее добре е да се позамислим над недалечното минало. Може би в него да намерим нови светлини за наший помрачен ум, може би из смътните спомени на една страшна и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена длъжност, за някаква оттикната задача." С тия думи е казано всъщност всичко онова, което е в скрития подтекст на „Епопеята," формулирана е „социалната задача", която й е възложил авторът.
Автор: Милена Цанева
Иван Вазов – стихотворения, изд. „Български писател“, София, 1973 г.
