Иван Вазов е поет от възвишения тип на българските възрожденци. Неговите големи предшественици, преди да бъдат писатели, бяха обществени дейци, патриоти и будители. Той бе първият професионален писател в литературната ни история, но и за него литературата бе преди всичко изпълнение на патриотичния и социален дълг. Изпълнен с преклонение пред високата мисия па поезията, той вижда в нея не песен на чучулига, която пее сама за себе си, а камбанен звън — вестител на народната скръб или радост. Той е слял духовния си живот с битието на народа, народната съдба е станала негова поетична участ. Поезията му — това е половинвековната история на нашето отечество, превърнала се в лична биография на поета.
От патетичните предосвобожденски дни, когато в стихотворението „Новонагласената гусла" младият автор провъзгласява своята решимост да бъде певец на народните страдания и борби, до самата си смърт Вазов неотстъпно държи перото и с чувствителността на поетически сеизмограф отбелязва всеки трептеж в историческите съдбини на България. Половин век той носи в сърцето си нейните тъги и възторзи, написва поетичната хроника на пет войни. Погълнат изцяло от големите общонародни проблеми, той просто се стеснява да занимава обществото с личните си болки и радости и потиска горчивината, че не е разкрил докрай интимния свят на душата си:
Но, родино, за тебе пях!
Ти цяла беше в песента ми,
и да открия не посмях
святаята святих в душа ми
Вазов е народен поет и в идейния, и в естетическия смисъл на тая дума. Неговата поетическа биография е проекция на националните съдбини. Неговото творчество е адресирано до най-широките кръгове на народа. Но това доброволно самоотречение не обезличава творческия му образ. Тази общодостъпност не принизява художествените му завоевания. Напротив. Тъкмо това сливане с обобщения образ на българина разширява интимния мир на поета до големия свят на народите, идеите, историята. Тъкмо тази демократична отправеност към всички влива сили в поетичния му глас – изразител на националното историческо битие.
Като литературно явление той бе създаден от приповдигнатата атмосфера на Българското възраждане. От страстния зов на Паисий: „Ти, болгарино, знай свой род и язик" до гениалния стих на Ботев за „тоз, който падне в бой за свобода" — всичко най-хубаво, което създаде духовният живот на тази епоха, имаше една върховна цел — да изгражда националното самосъзнание на народа, да разбужда патриотичната енергия на нацията. Именно тази натрупана през вековете на робство патриотична енергия, това събудено за нов исторически живот самосъзнание на народа празнуват своя празник във възторжената патриотична патетика на Иван Вазов.
В поезията му бушуват опиянението на разбуденото национално самочувство, стихийно избликналите жизнени сили на една млада нация. България, българинът, българката — това е центърът на неговата вселена. „Аз съм българче" — отекват дори детските стихове на поета. „На теб, Българийо свещена" е неговото генерално поетическо посвещение.
Когато Вазов бил малък, майка му обичала да му повтаря, че България е най-хубавата страна на земята. Никоя друга страна не била виждала скромната сопотска жителка Съба Вазова, дори и България почти не познавала, но твърдяла това с фанатичната убеденост на вярващия. Тази изстрадана сред робските унижения наивна вяра Вазов поиска да превърне в осъзната национална гордост, като разкрие неизследваните съкровища на българската земя, българския език и българската душевност.
Писател с подчертано широк творчески диапазон, той е поетичен рицар на една-единствена и всепоглъщаща любов. Възхвала на България, болка и грижа за България, вяра в България — това са основните вълнения в неговия емоционален свят. Всяко оскърбление на българската чест, всяко подценяване на нещо българско раждат в сърцето му рицарски порив: „Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье…“. В художествения му поглед живее историческият романтизъм на възрожденското съзнание, патриотичният култ към славата на българската история, красотата на българската реч и нравствените добродетели на българския народ. Поетичната му чувствителност към всички прояви на общонационалния живот превръща родината в истинска малка вселена — неизчерпаем извор на вдъхновения, образи и тези.
Още първите, предосвобожденски стихосбирки на Вазов са пряк поетичен израз на историческото битие на родината. Дните на революционен подем раждат „Пряпорец и гусла". Трагедията на потушеното въстание намира израз в „Тъгите на България!". Възторгът от подвига на освободителните руски войски прозвучава в „Избавление". „Вече въставам върху тирана“ — пламенно се кълне младият автор. А солидарният читател превръща стихотворението „На бой!" в популярна бунтовническа песен. Автор, читатели и герои тук се сливат в един обобщен лирически образ — образа на българския народ в бурните дни на 1875—1878 г.:
Кураж, дружина вярна, сговорна,
ний не сме веке рая покорна!
Видял сюблимните исторически преображения на кротките средногорски занаятчии, усетил как народът изправя своя истински исторически ръст, след Освобождението Вазов не можа да се примири с „дребните характери" , „тесни чела" и „широко разтворени джобове" — на хората от новия буржоазен свят. Пред свежия спомен за големите общонародни движения още по-ярко се откроява класовата егоистичност на новото буржоазно общество. Под незаглъхналото ехо на революционните борби още по-противно прозвучава всевластният звън на златото. Поетът е отвратен от меркантилния дух, който обхваща обществото, ужасен от липсата на големи общонародни идеали. Струва му се, че новото поколение „линее", линее и самият той, не можейки да намери нови стимули за своето вдъхновение. Разочарованието от следосвобожденската действителност, изобличението на обществената поквара и апатия стават основни мотиви в творчеството му. Сатиричните му стихове фиксират образа на едно общество, чийто герой е „практическият человек" с неговия гъвкав и удобен морален кодекс.
Тъкмо това разочарование от буржоазната деформация на големите демократично-хуманистични идеали на националноосвободителната борба обръща отново погледа на Вазов към възвишения образ на обществените дейци и герои от близкото минало в знаменития цикъл „Епопея на забравените". И не случайно „Епопеята" започва именно със стихотворението „Левски", в чийто увод — известния лирически монолог на бившия дякон: „Манастирът тесен за мойта душа е" се решава големият въпрос за нравствения дълг на личността към обществото. Това е една широка идейна подготовка към целия цикъл, въведение в неговия морално-философски смисъл. Смисъл, който надхвърля рамките на специфично националното, приобщавайки ни към големите общочовешки проблеми.
Родена от трагичния сблъсък между идейния свят на две епохи, Вазовата „Епопея на забравените" е една възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на обществения идеализъм и героизма, на великите синове на България и най-хубавите качества на българския народ. Прославяйки високия духовен ръст на предшествениците, тя не само подчертава идейната деградация на буржоазното общество, но и създава за поколенията един възвишен критерий и образец.
Преди да се научи да фалшифицира образите на героите от националноосвободителната борба, българската буржоазия се опита да ги предаде на забравата. И ако не успя в това, немалка заслуга има и българската поезия. Заедно с Ботевата балада „Хаджи Димитър", Вазовата „Епопея на забравените" създава една от най-красивите традиции на българската литература — романтичния култ към борците и героите.
Най-силна социална окраска поезията на Вазов придобива в края на 90-те години на миналия век, когато самото обществено развитие особено рязко поставя въпроса за масовото разорение на дребните собственици от града и селото. Именно тогава той написва и популярното си стихотворение „Елате ни вижте!", където с широк тежък ритъм и сгъстени тъмни краски рисува ужасяващата мизерия на планинските села. Не случайно в издадения от Георги Бакалов за нуждите на социалистическото движение стихотворен сборник „Лъчите на поезията" една голяма част образуват стихотворения на Вазов с критичен и социален характер. Техният автор не разбираше и не приемаше идеите на социализма, но със своя проницателен поглед на реалист и със сърцето си на демократ и хуманист той създаде редица произведения, които всъщност подпомагаха борбата за един нов, по-справедлив обществен ред.
Много горчиви истини каза на своето съвремие реалистът Вазов, много пороци посочи на обществото неговата неподкупна съвест на патриот. Но той умееше да различи временното от вечното, да разграничи възвишения образ на родината, като вечна, непреходна ценност, от покварените черти на буржоазната действителност. Въпреки всички разочарования той не изгубва своята вяра в нравствените сили на човешката душа и в националните добродетели на българина.
Неговият поглед за живота и за общественото развитие е подчертано оптимистичен. Възпитаник на възрожденските просветителски устреми, той е убеден въз високите добродетели на народа, вярва в нравственото начало на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на идеите. Той възпява свободата, пред чийто „пряпорец" „короните бледнеят, люшка се светът" („Към свободата"); човешкия напредък, които преодолява всички пречки пред себе си и води човечеството „към правда и към светлина" („Керванът"); „великата мисъл", която е безсмъртна и може да извършва „мирови преврати" („Великата мисъл"). „Да работим!" е неговият постоянен призив и неговият последен поетичен завет. Вярата в непреодолимия устрем на прогресивния човешки дух вдъхновява и едно от най-хубавите му стихотворения, чието заглавие е станало вече крилата фраза — „Не се гаси туй, що не гасне!"
„Здрав син" на едно здраво и жизнено поколение, Вазов въплъщава духовната младост на нашия народ. Цял живот той неуморно носи просветителския факел на големите хуманистични и демократични идеали и ликуващ или огорчен, никога не загуби вярата си в светлото бъдеще на България.
Разбира се, той твори през един твърде дълъг и твърде ускорено развиващ се период, за да можем да искаме от него да остане докрай на висотата на историческите нужди на времето. Неговото величие е не в идейната му безпогрешност, а в емоционалната му готовност да се разтвори изцяло в облика на своя народ, да му посвети без остатък поетическото си битие. Многообразен в своите художествени търсения, той е не винаги прецизен, но винаги значителен. Не винаги прав в конкретния си призив, но винаги ръководен от благородна загриженост за обществото.
Той считаше за свой поетичен дълг да бъде изразител не на изключителната личност, а на обикновения човек от народа. Негово постоянно вдъхновение бе образът на българския народ, в основната линия на своето творчество той е голям народен поет, наша „жива история". В поезията му наистина можем да намерим отклик „на всичките трептежи на Балкана", в мелодията й прозвучава цялата бурна история на младата българска държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание и освободителната Руско-турска война и преминала за кратко време през огъня на четири нови войни.
В стиховете на Вазов за войните своеобразно съжителстват патосът на патриота и огорченията на хуманиста, верността към официалната държавна политика и стремежът да се долавят вярно чувствата и копнежите на народните маси. И тук поетът е верен на своя подчертан демократизъм. Прославяйки победите на младата българска армия, той издигна на пиедестал образа на обикновения прост редник и срещу парадното величие на бляскавите еполети демонстративно заяви: „Само ти, солдатино чудесни . . .“ На ваятеля, който би искал да издигне паметник на българската мощ, той изрично посочи: „Извай от мрамор български селяк."
Въпреки някои войнствени увлечения по време на Първата световна война има моменти, в които стихът му вярно отразява умората от ужасите на войната и общата жажда за мир. В непечатаното приживе стихотворение „При въбела", писано през 1917 г., поетът рисува случай на побратимяване между български и руски войници на северния фронт, давайки още веднъж израз на едно от най-трайните чувства в своето творчество — всенародната любов към Русия. А в ръкописната редакция на стихотворението „Идеален сън“, писано някъде към началото на същата година, той мечтае за общия празник на всички народи, „без царета, без войводи" — „празника на вечний мир".
Отчаян от погрома, до който буржоазните правителства доведоха България, безсилен вече да възприеме нови идеали и да тръгне по нови пътища, все пак в последната стъпка на своя творчески живот почти 70-годишният поет заявява: „Не ще загине!" И в това заглавие на неговата последна стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот.
Така през тревожната граница между две епохи ни превежда големият художник и с неугасваща вяра ни сочи възвишените патриотични и хуманистични идеали. Поетичният му глас очертава един монолитен и внушителен образ. Образ на патриот, който всеотдайно обича своя народ и своята родина, а заедно с тях и великата руска земя, и братята славяни, и цялото човечество. Образ на демократ, който издига в божество свободата, вярва в несъкрушимостта на устремения напред човешки дух, прославя борците за щастие и напредък и предизвикателно хвърля в лицето на властниците:
Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Думите му звучат ту с патоса на възторга, ту с гнева на сатирата, ту с топла задушевност. Като планинско ехо той се откликва на всичко, което става около него. Живее с цялото си същество — и с разума, и със сърцето си. Умее да почувства живота във всичките му прояви, да го пресъздаде въз всичките, му форми.
Особено силна е поетическата му чувствителност към живота на природата. Тази тема той пръв въведе в нашата поезия като самостоятелен обект на изображение и й посвети един голям дял от своята поетична дейност.
Предпочитанията му са към планинския пейзаж. И той го рисува с рядко майсторство –раздвижен и величествен. Но има способността да долови красотата и на тихата и спокойна картина. Пейзажите му са разнообразни и по колорит, и по настроение. Но най-често те носят дълбоко български характер. Най-често в тях възхищението е не просто от природата, а от българската земя. И тук Вазов не забравя своята родина. Той я чувства в самата красота на пейзажа, а нерядко и направо търси в него следи от нейния живот. Това са картини, чиито форми са преминали през сърцето на художника. Те са оцветени от неговия патриотизъм и неговите идеали, носят неговото отвращение от съвременната му обществена действителност, дишат с неговото здраво, жизнеутвърдително светоусещане.
Макар и да беше готов в името на родината да се откаже от заветното право на поета да превръща в стих всеки свой личен трепет, в продължение на своята над 50-годишна творческа дейност Вазов ни е оставил и немалко стихотворения, които възкресяват неговия чисто интимен свят. Тук е преди всичко любовта — вечната спътница на поетите, — тук са опияняващите спомени от младостта, довеяни от люляковия дъх, тук са незабравимите картини от родния дом, тук са и размислите на поета за живота и за смъртта, за собствения му жизнен път, за труда на писателя, за песните, които ще остави на своя народ...
В лиричното творчество на Вазов бие пълнокръвният пулс на живота, отразена е цялата гама на човешките преживявания. В него може да намери място всичко — от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на обществото. По своето тематично, идейно-образно и емоционално богатство то отговаря на неизчерпаемото богатство на живия живот.
Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми – от минутното настроение на малкото лирично стихотворение до широкия замисъл на „Епопея на забравените“ и от патетичния тон на одата до горчивата сол на епиграмата. Тук говори и горещият патриот, и доблестният гражданин, и обикновеният, изпълнен с разнородни чувства човек, който може и нежно да обича, и тъжно да размишлява, и възторжено да се любува на природата. Словото на поета е убедително и искрено. В съществения дял на неговата лирика то стига до душата ни, вълнува я, увлича я. Картините, които авторът рисува, са многобагрени и многозвучни. Художествените похвати по разнообразието си съперничат на съдържанието. Под перото на големия писател българският език се превръща в чудодейно оръдие и ние разбираме защо той виждаше в него „ту арфа звънлива, ту меч на майстор художник в ръцете".
И чрез примера на собственото си творчество, и чрез преки внушения цял живот Вазов напомняше на българския писател неговата отговорност пред времето и пред своя народ. Той се гордееше, че никога не е писал само за да забавлява, и се бореше против всички, които се опитваха да отклонят българската литература от нейната традиционна обществена ангажираност и борчески дух. Той не се боеше от преходността на злободневното съдържание, от тенденциозността на пряко изразеното отношение. Той искаше преди всичко да бъде верен на „своята най-пряма обществена мисия“.
Но поезията е особено милостива именно към тези, които не мислят за своята дълговечност. Изпълнени с актуално обществено напрежение, стиховете на Вазов обезсмъртиха историческия патос на своето време, разкриха на света богатата съкровищница на една национална душевност и влязоха в основните представи на националното ни мислене.
Поезията на Вазов, както и цялото негово творчество, е така органически врасла в нашето самосъзнание на българи, че ние дори не винаги забелязваме ролята, която тя играе в духовния ни свят. Стиховете ча Вазов са като въздуха, който дишаме, без дори да мислим за него. Те живеят в самата атмосфера на нашето национално битие. Пели сме ги, преди още да знаем името на техния автор, чели сме ги с едва сричащи устни в читанките, свикнали сме да ги слушаме в тържествени за народа ни часове. Имената на българските национални герои от Възраждането завинаги са се преплели в представите ни с величавите образи от Вазовата „Епопея на забравените". Стихът „че и ний сме дали нещо на светът" се е превърнал в художествен кондензатор на нашето народно самочувство. Поетическата формула „Не се гаси туй, що не гасне“ е вградена в основите на нашия идейно-психологически свят.
Стиховете на Вазов са цяла една школа за национално възпитание, през която преминава всяко ново поколение български граждани. Те са врязани в съзнанието на цял един народ и живеят с неговото безсмъртие. Поет на националните съдбини, посветил изцяло поетическото си битие на родината, Вазов завинаги остава част от духовния облик на България.
Текстът е написан през 1973 г.
