Време е вече датата 10.XI.1989 г. да излезе от площадната публицистика и партийната агитация и да се причисли към най-важните факти в историята. Защото е начало на решителното ускорение на процесите на повторната смяна на социално-икономически системи, за по-кратко наричам „реставрация на капитализма“. Това название е точно, макар че подбудите, намеренията и целите на организаторите и извършителите на смяната на Тодор Живков от върха на БКП да са били съвсем други. И именно поради тази причина датата и събитието са исторически значими и трябва да бъдат изучавани, анализирани и оценявани обективно и научно.
Реставрацията на капитализма в България не започва от 10 ноември. Тя вече бе в ход – или поне се подготвяше с идеологически и политически действия и бездействия. Самият Тодор Живков говореше публично, че социализмът се е провалил, защото е пренебрегвал обективните икономически закони – най-вече закона за стоково-паричните отношения и ролята на пазара в прехода от социализъм към комунизъм. Това е довело до срив на икономиката, дефицит на стоки и услуги, лошо управление на народното стопанство, лишаване от предприемчивост на стопанските субекти. Но опитите да се преодолеят грешките и провалите само задълбочиха кризата и надигащите се противоречия в обществото, както и почти напълно сринаха доверието към системата и ролята на БКП.
Обществото вече не желаеше, а и не можеше да бъде идеологически мобилизирано и управлявано, защото не вярваше на идеологията и на нейната риторика, която наричаше бялото черно и уверяваше, че всичко е наред.
Освен това светът се бе надигнал срещу социалистическата система и целенасочено й готвеше провали, които ускориха ликвидацията й. След Сталин това не бе трудно. Времето на Сталин бе използвано и от неговите наследници за компрометиране на системата. Вината бе хвърлена върху него, но то бе, за да не се вижда тяхната престъпна некадърност и предателска същност. Колкото повече тази вина се хвърляше върху Сталин и той бе демонизиран и обявяван за злодей и престъпник, толкова повече системата се ерозираше и приближаваше своя край.
Да, системата бе постоянно предавана и съзнателно разрушавана отвътре от нейните най-първи ръководители и идеолози. Дългият им престой начело на управлението и особено липсата на решителност за съществени преобразования, за да се съживи системата, обективно създаваше огромни трудности пред държавата, а и пред цялата социалистическа общност. Но понеже властта им бе почти абсолютна и безконтролна, смяната им бе трудна, почти невъзможна. За да бъдат сменени, трябваше да се организират опасни съзаклятия. А това бе рисковано и рядко се правеше. Към края на 80-те години обаче бе видно, че те са задържащ фактор, защото въздействат деморализиращо и трудно успяват да владеят кризисното положение на икономиката.
За съжаление, тогава властта вече бе твърде слаба, а идеологията почти напълно опорочена; обществото бе деморализирано и изпълнено с недоверие към системата. Тези, които подготвеха смяната на върха на БКП, смятаха, че тя ще бъде достатъчна, за да се възстанови доверието и се поправят бързо грешките и слабостите. И да се започне отначало.
Ала бе вече твърде късно. С отстраняването на Тодор Живков наистина щеше да започне нещо радикално ново, но то нямаше да бъде онова, което искаха заговорниците срещу него. Те не си даваха сметка, че краят на неговата власт е край и на тяхната. Но и на социализма. И то не толкова заради създали се условия за реставрация на капитализма в България, а защото цялата световна социалистическа система бе рухнала най-напред отвътре, а после и отвън с толкова много и много силни врагове и противници. България нямаше как да направи изключение.
Историята възложи на БКП с водач Тодор Живков да започне разложителните процеси и началото на реставрацията на капитализма, а на неговите наследници да я осъществят окончателно.
Ако ще сме обективни, трябва да подчертаем, че субективните желания и намерения на тези, които осъществиха десети ноември нямат пряка и осъзната от тях връзка с подготвената от историята реставрация. Те вярваха или поне настоятелно говореха, че са извършили промяната, за да освободят партията от тежките наслоения, да я направят по-демократична и годна да продължи по социалистическия път. Но явно не държаха в ръцете си властта и не знаеха какво ги очаква. Затова и бяха силно изненадани от обществената реакция и особено от откритите лозунги на формиращата се политическа опозиция за „смяна на системата“. (А може би се правеха на изненадани?) И бяха обаче много объркани и дори паникьосани.
Трябва да признаем, че ръководството на БКП бързо влезе в дискурса на започналата реставрация на капитализма и успешно намери пропагандната формула за „преход към пазарна икономика“, благодарение на която щяло да се постигне икономически възход и благоденствие. БКП (БСП) влезе не само в дискурса, но и в реалните действия за реставрацията на капитализма, за да бъде тя в най-кратко време успешно завършена, но без да се пролива кръв и използва насилие и оръжие, без ексцесии, жертви и материални разрушения. Материално-техническата база на социализма трябваше да остане непокътната, за да бъде неговият апортиран първоначален капитал, който трябваше в много кратки срокове да се натрупа у новите капиталисти.
Получи се най-големият исторически парадокс на модерната епоха: наследниците на тези, които ликвидираха в средата на ХХ век капитализма в България и физически унищожиха буржоазията, ги реставрираха в края на века и началото на следващия. Историята добави към този парадокс и шегата тя да се извърши с леви лозунги и обещания за по-добър живот от този, който по времето на социализма щедро бе обещаван, но така и не бе постигнат.
Подобни леви лозунги издигаха и новосъздадените „десни“ партии, обявили се за наследници на разтурените след 1946 г. партии с буржоазна идеология. Те също не смееха да говорят за капитализъм, а повтаряха формулата, че се осъществява „смяна на системата“, което ще позволи утвърждаването на пазарната икономика. Политическите субекти бяха обладани от неолибералните теории за „масовите“, а не „класовите“ партии, защото вече нямало класи и класова борба, за деидеологизацията на обществото. Всички говореха едно и също, но тези нови партии използваха по-агресивна риторика и нападаха БСП като наследница на БКП, осъждаха социализма и комунистическата идеология. Но това по същество правеше под завоалирана форма и БСП, която също се съгласи, че няма да е класова партия.
Поразително е, че всичко това бе постигнато и под знака на „реформирането на БСП“ чрез отказването й от марксизма, диктатурата на пролетариата, революционната теория на социализма и от самия социализъм. Партията се социалдемократизира – при това с удивителна лекота и безсрамие. Тя възприе почти всичко, което преди е отхвърляла, но като продължи да демонстрира огромно желание да защити бедните, социално слабите, онеправданите. Ала се отрече от класите, класовата борба, от пролетариата и буржоазията. И от социализма най-сетне и обяви в една от своите програми, че ще усъвършенства и преодолява капитализма, но няма да го разрушава и отхвърля.
В българския свят бе извършена радикална социално-политическа и икономическа промяна. Сменена бе системата и България навлезе в нова епоха.
Десети ноември бе денят, в който бе даден знак, че вече може да се говори открито и свободно, но само като за „преход към пазарна икономика“, а не за отказване от социализма и за възстановяване на капитализма. Историческият смисъл на датата е в това, че с акта на сваляне на Тодор Живков БКП фактически се отказа от монопола над властта и позволи да се извърши контрареволюцията. Другият парадокс, който десети ноември експонира, бе, че социализмът се е олицетворявал и бранил от Тодор Живков, а не от БКП. Затова и тя не се отказа от ролята, която историята й възложи да реставрира капитализма. А можеше да се откаже. Това, разбира се, нямаше да спре контрареволюцията и процесите след нея, но щеше да им придаде друг характер, друга скорост и друга логика.
Контрареволюцията бе възможна и успешна, защото социализмът и БКП се бяха разложили и се бяха лишени от воля, сили, енергия, организация, но и от реални и осъзнати поддръжници и защитници. Нямаше кой да ги организира и поведе. Друг е въпросът какъв щеше да е резултатът от подобна съпротива – най-вероятно тя щеше да бъде смазана, защото и държавата нямаше да е на нейна страна, а и щеше да се появи и сурова външна намеса. Видя се, че и пропагандната машина, идеологията, вътрешно партийният живот бяха съвсем изхабени и останали без почти никакво доверие. Дори органите за сигурност и така наречената от новите демократи „политическа полиция“ (т. е. държавна сигурност) се оказаха „книжни тигри“ и не притежаваха нищо от онова, което им приписваха и приписват и досега.
Оказа се, че българският свят е живял през втората половина на ХХ век в една куха политическа реалност, с фалшиви идеали, в които сам не е вярвал и не ги е изповядвал. Но в такава реалност е живяла и партията, която го е ръководела – или поне нейното ръководство. Иначе едва ли би била възможна идейната и политическата разруха от 80-те години на ХХ век, която актът на 10. XI. 1989 г. разбули и по същество осъди.
Носталгията по социализма (каквато и аз изпитвам) е обяснима, ала очевидно не е оправдана напълно. Защото е по нещо, което е красиво като замисъл, идеи и думи, ала е опорочено от действия и бездействия. Но поне е по-нравствено и съдържателно, от това, което десети ноември оповести и наложи.
Новото, което дойде след това, го нарекоха „демократични промени“. То стана заклинание, парола за „пригодност“ към новото време. Все това се повтаряше, за да се втълпи най-сетне на всички, че дошлото ново е за добро и че демокрацията най-сетне победи. Победи с установяването на „пазарната икономика“, т. е. на капитализма. Дори тези, които се определяха като леви и си внушиха, че са новите му идеолози, повярваха, че техният предишен учител Маркс не е бил прав и че именно капитализмът е заветната цел на човечеството и на България.
Но капитализмът, дори и да използваш евфемизма „пазарна икономика“, винаги идва със своите правила, норми, закони не само в икономиката, но и в морала, нравствеността, начина на мислене, във взаимоотношенията между хората. Те налагат най-важния му принцип и догмат: „всичко е позволено“, защото всичко е стока и може да се продава и купува. Злото бе овластено и му бе възложено да урежда обществото по свой образ и подобие.
А когато илюзиите се поразсеяха, се видя, че нито бананите на пазара, нито правото да говориш, каквото си искаш, а още по-малко да пътуваш натам, накъдето пожелаеш, са истинското щастие; че те не носят радост, нито сносен живот, нормални за живеене доходи, нито осигуряват работа, лекуване от болести, ред и справедливост в обществото. Левите идеолози бяха тези, които надигнаха глас, че „българският преход към пазарна икономика“ бил неуспешен; че европейският модел на капитализма бил далеч по-добър; че националната ни психика попречила да се изгради онова, което трябвало; че причината за неуспехите били многото партии. И ред още глупости, които можеха да се поберат в размътения им разум и да бъдат изречени наведнъж.
Няма да изреждам всичките злини, които държавата трябваше да понесе в икономиката, стопанския живот, обществения ред, образованието, здравеопазването, равнището на живота. Защото от тях по-страшни са злините в морала, духа, културата, националното самочувствие. По-страшна е ерозията на нацията, националната държава и националната култура.
Едно общество и държавата, в която битува, се нуждае, за да бъде единно, силно, перспективно, от здрава основа, която да му гарантира стабилността и съзидателната енергия. Хората трябва да им се доверяват и да са готови да ги бранят във всякакви изпитания. Когато това доверие се стопи и изчезне, основата също силно се разклаща и обрича всички на неспокойствие, вълнения, трусове, разруха. Такава бе съдбата на социалистическото общество и неговата държава. Вина и то голяма за това има и БКП/БСП, но за съжаление все още не е осъзната. И не е простена!
Нека не се лъжем: демокрацията е лъжа и празна приказка. Лъжа е, че държавата това си ти, че когато гласуваш на изборите, вече определяш бъдещето на държава и обществото; че е възможно да се сложи ред в живота, да се ликвидира корупцията. Това, което виждаме и което го живеем, е онова, което трябваше да се случи и установи в живота ни. Защото в този тип общество, друго не може да бъде.
Ето какво в действителност стана на 10 ноември 1989 г.
Панко Анчев
3 ноември 2021 г.
