Атентатът в черквата "Света Неделя", или защо войната срещу тероризма със средствата на терора води до неизбежен нов тероризъм
16 април 1925 година, 15 часа и 23 минути - мощен взрив разтърсва столичната катедрала "Света Неделя". Куполът се изстрелва в небето, а под рухналите сводове загиват хора - 150 на брой. Между тях и деца. Ранени са още 500 души. За миг София притихва оглушала от грохота, а след това настъпва суматоха: стонове, писъци и тропот от бягството на хиляди хора. На другия ден българските и големите европейски вестници са единодушни: "Най -големият атентат в човешката история - стотици убити и хиляди ранени в София". В следващите дни специални кореспонденти уточняват подробностите - на поклонението на генерал Коста Георгиев, водач на софийската организация на Демократичния сговор, убит два дни преди това в засада пред собствения си дом, е взривена адска машина, предназначена да ликвидира с един удар царят, правителството и политическия елит на царството. Според журналистическите разследвания
царят оцелява по една случайност,
тъй като закъснява за опелото. Правителството се измъква невредимо изпод развалините. Броени минути по-късно министър-председателят Александър Цанков с охлузена глава и военният министър генерал Вълков с превързана ръка събират правителството на спешно заседание.
Още същата вечер "Държавен вестник" обявява:
"Ние Борис III по предложение на нашия председател на Министерския съвет и Министър на Народното просвещение, предоставено Нам с доклада му от 16 април и съгласно решение на Министерския съвет постановихме: Обявяваме цялото царство във военно положение".
Цитатът е сигурно доказателство, че събитията се развиват по отдавна одобрен сценарий. В указа не става дума нито за храма, нито за жертвите защото е написан предварително и се чака само поредния повод за неговото обявяване. Впрочем още преди да е засъхнало мастилото на височайшия подпис жертвите се удвояват: тотална блокада, масови арести и брутални убийства. Като през средновековието "Убивайте наред. Господ ще познае праведните".
По предварително изготвената заповед на министъра на войната Иван Вълков: "Всички гарнизони и военни единици да влязат във връзка с местните органи на властта за съгласуване средствата на борба срещу комунистите и земеделските дружби. Преди всичко трябва
да се ликвидират най-способните и най-смелите
носители на тези идеи - интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи - виновни или невиновни. Всеки заловен да се съди и екзекутира в 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници. Който не се подчини на офицер, веднага да се разстрелва."
Султана Рачопетрова е отбелязала в спомените си: "Нощта настъпва грозна, улиците остават мрачни и без осветление. Тъмни сенки на въоръжени цивилни лица се движат... Неотговорните фактори стъпват в своята зловеща дейност. И кървавите вартоломееви нощи започват. Съботата, Великата събота, когато Господ бе умрял. България остана без Господ!"
Атентатът в черквата "Света Неделя" и до днес - осем десетилетия - продължава да бъде бяло петно в историята на БКП, БЗНС и Комунистическия интернационал. Няма друго историческо събитие, което да е забулено с толкова мистерии, недомлъвки и полуистини. Фактите са ясни от спомените на участници, архивни документи и полицейски досиета. Известни са идейните вдъхновители и практическите извършители на атентата. За изясняването на този въпрос БКП провежда специално разследване на три поредни заседания на ръководните си органи в Москва, Виена и Берлин през 1926-1929 г. Впрочем теми на тези четиригодишни анкети не са толкова причините, движещите сили, конкретните извършители ,колкото
търсенето на необходимите виновници
с оглед на поредното разместване на партийните кадри в борбата им за лидерство в партията. Така се утвърждава и схемата за "неотговорните фактори". Комунистическата партия не носи отговорност за атентата, защото той е дело на "ултралевичарския уклон" на неупълномощени (второстепенни) дейци, а Демократическият сговор прехвърля вината си за масовите убийства върху криминални типове с престъпно минало и десницата на ВМРО.
Схемата, както е известно, рядко съвпада с действителността, а полуистината е двойна лъжа. И ако веднага след атентата позицията на партията е разбираема и донякъде оправдана (масовите арести, убийствата, "безследно изчезналите"), то преповтарянето й с по-късна дата е чисто и просто гавра с паметта на същата тази партия и на нейните мъченици. Та до ден-днешен, когато поръчкови историци, обслужващи нови партийни интереси продължават да клеймят "най-чудовищното престъпление на века", без да проследят причинно следствената връзка, която го е породила. Сякаш кланицата след Владайското въстание, погрома над законното правителство на БЗНС, хилядите жертви през юни и септември 1923 г., поголовното избиване на парламентарната група на земеделци и комунисти през 1924-та и геноцида над интелигенцията, левицата и десетки хиляди съвършено невинни хора са не по-малко чудовищни престъпления? И
дали щеше да има атентат, ако нямаше преврат?
Военната организация на БКП е съставена от новото следвоенно поколение, което заема водещи позиции в ръководството на БКП (т.с.) след погрома на Септемврийското въстание. Това поколение решително прекъсва пъпната си връв със старата социалдемократическа традиция. Времето на доктринерния социализъм, големите теоретически диспути, тихата кабинетна работа в лоното на социалдемокрацията през 1924 г. е вече само спомен от една далечна, спокойна, но завинаги отминала епоха. След септември 1923-та "Работнически вестник" се издава на цигарена хартия във Виена. Тайните "явки" заменят многолюдните партийни събрания. При най-малкото подозрение полицейските агенти стрелят, без да изискват легитимация.
Партията е разколебана, обезкръвена и застинала в някакво политическо вцепенение след неуспеха на две поредни въстания. Старите партийни лидери са в изолация: Благоев е на смъртно легло, Кабакчиев в затвора, Димитров и Коларов във Виена. И над всички тях витае обвинението за съдбоносната грешка на 9 юни. Новата политическа реалност изисква нови хора. Някой трябва да поеме отговорността за съдбата на партията. Да събере в юмрук оцелелите комунисти, да им вдъхне вяра и да ги поведе на нова борба - въпреки засадите, убийствата и затворите.
Въпреки драконовската жестокост на новия "Закон за защита на държавата", която обрича партията на единствената възможна дейност - нелегалната борба. И тези хора се появяват един по един: Коста Янков, Станке Димитров, Петър Искров, Яко Доросиев, Иван Манев, Вълчо Иванов, Христо Михайлов, Тодор Павлов. Всички те са млади, смели и дръзки - типични представители на "левицата" в БКП, която първа изразява негодуванието си от решението за неутралитет по време на деветоюнския преврат и се противопоставя остро на партийното ръководство.
Разгромът на Септемврийското въстание извежда на преден план пред партията на българските комунисти два съдбоносни въпроса:
"Защо загубихме?" и "Накъде ще вървим".
Отговорите пристигат от различни посоки - в Москва Коминтернът (на специално заседание на ИККИ се обсъжда българският въпрос) е категоричен в своята резолюция: БКП да следва курс на подготовка за ново въоръжено въстание. Задграничният комитет на БКП във Виена (създаден като помощен орган на партията, който има само съветнически функции) в лицето на Димитров и Коларов също единодушно препоръчва курс на ново въоръжено въстание.
Същото решение приема и Витошката конференция на БКП (17-18 май 1924 г.). От този момент усилията на цялата партия, земеделската левица и ръководните дейци на революционната емиграция са подчинени на тази цел.
Военната организация на БКП заема особено място в политическата и организационната структура на партията. Само за няколко месеца след Витошката конференция тя става "партия в партията" като поглъща в състава на бойните си отряди най-добрите кадри на комунистическата партия. Структурата й обхваща пет военнореволюционни области с центрове София, Пловдив, Бургас, Варна и Враца. Към центъра са изградени и редица отдели разузнаване, контраразузнаване, минноподривно дело, наказателни органи, четническа дейност.
От 1 ноември 1924 г. Марко Фридман става вторият човек в йерархията
на Военния център. Привлечен е да завежда и координира връзките на центъра с местните бойни структури чрез шифрограми и специални куриери. След ръководителя на центъра Коста Янков, той е човекът, който има решаваща дума при вземането на най-важните военно-технически и политически решения на партията.
През пролетта и лятото на 1924 г. правителството на Александър Цанков продължава политиката на държавен терор срещу комунисти, земеделци и македонската левица. "Професорът с ръце на касапин" - по израза на Анри Барбюс - е твърдо решен да изкорени напълно нелегалното революционно движение. През август и септември загиват стотици от най-близките сподвижници на Тодор Александров от македонската левица. Самият той заплаща с живота си подписването на Майския манифест за единение на левите сили в борбата им срещу Цанковия режим. Новата репресивна вълна помита един след друг видни партийни функционери: Народният представител и член на ЦК на БКП Димо Хаджидимов, кметът на Самоковската комуна Михаил Дашин, членът на ЦК Аврам Яков, ръководителят на пловдивската военнореволюционна област Христо Гюлеметов.
Полицията разработва оперативен план за проникване във военната организация от периферията към центъра и
успява да внедри агент,
който прави изключително важни разкрития за състава, въоръжението и оперативните планове на Бургаска и Пловдивска военнореволюционни области.
Бруталните политически убийства продължават и през зимните месеци на 1925 г. На 12 февруари загива секретарят на Софийската партийна организация Вълчо Иванов. Удушен е по личната заповед на генерал Вълков. Пет дни по-късно е застрелян народният представител от Варна, членът на БКП Тодор Страшимиров. На 6 март е убит още един народен представител от левицата - Хараламби Стоянов. Убийствата са жестоки, дръзки и показни. Те трябва да демонстрират пред обществото, че никакви морални скрупули или външнополитически съображения не могат да попречат на поставената правителствена цел - пълното изкореняване на комунистическата опасност.
Отговорът на левицата е категоричен: "Те искат тази война и ще я получат!".
Вестник "Зора" (4 април 1925 г.).: "В ръцете на правителството са попаднали автентични документи, които разкриват цялата организация на предстоящата революционна дейност на комунисти и дружбаши. Според тях първото масово въоръжено въстание е било насрочено на 15 април т.г.
Всъщност най-голямата сензация идва от полицейски източници
във Виена. Заловена е инструкция № 2690 на Коминтерна от 12 март 1925 г., според която на българските комунисти се възлага да започнат въстание на 15 срещу 16 април същата година. Документът, широко разгласен от пресата, предизвиква сериозно съмнение в неговата автентичност. Няколко дни по-късно Комунистическият интернационал чрез специална публикация в левия немски печат обявява документа за груба фалшификация. Само че вече е късно за графоложки експертизи. До средата на април остават броени дни. Разтревожена, притихнала България очаква нещо страшно да се случи точно в нощта на 15 срещу 16 април.
Впрочем правителството не бездейства. Мобилизират се нови войскови части с изричното съгласие на великите сили. В редица окръзи е обявено частично извънредно положение.
Независимо от всичко Военната организация продължава неотклонно да следва курса към въстание. Въпреки масовите арести, провали и убийства. Въпреки констатациите на някои от най-авторитетните партийни ръководители, че партията е загубила своята боеспособност и ще бъде разгромена. Въпреки предупрежденията на Васил Коларов: "Ако борбата се сведе на почвата терор срещу терор, убийства за убийства - правителството сигурно ще победи, то разполага с много повече средства и сили, и възможности за терор."(Москва, 20 март 1925 г.).
Коста Янков приема писмото само за сведение. Според свидетелствата на очевидци, той се изказва рязко отрицателно към анализа и препоръките на Васил Коларов. За него те са израз на "центризъм" и "сакаровщина".
Всички колебания трябва да се отхвърлят.
Ако някой в Централния комитет или от Задграничното представителство се страхува да поеме историческата отговорност, ръководството на Военната организация ще я поеме. Жребият е хвърлен. Планът се привежда в действие.
В последните две седмици преди насрочената дата подготовката на въстанието следва стриктно изготвения план: мобилизация на военните ръководители на шесторките, оперативно съдействие и координация със земеделската левица и емигрантските въоръжени отряди в Югославия. Взривяват се мостове, които имат стратегическо значение в бъдещите боеве. Адската машина е събрана под купола на храма, охранявана под зоркия поглед на клисаря-комунист Петър Задгорски.
На 14 април се случват две важни събития - едното непредвидено, другото прецизно планирано. В 10 часа сутринта е извършено нападение срещу цар Борис III. Покушението няма нищо общо с Военната организация, което не пречи нито на правителството, нито на пресата да обвинят комунистите и земеделците за неговото извършване. Същата вечер пред дома му на ул. "Шишман" е убит ген. К. Георгиев. Поклонението е насрочено за 15 часа на 16 април в храма "Света Неделя". На 15 април Изпълнителният комитет на Комунистическия интернационал снема курса към въстание. Препоръчва се Военната организация да премине към легални форми на съществуване. Само че вече е късно. Докато се приема в Москва това решение,
в София се пали фитилът.
Вечерта на 15 април Коста Янков е подкрепен от мнозинството на ЦК на БКП и дава заповед за действие.
На 16 април 1925 г. точно в 15.23 часа куполът на черквата "Света Неделя" хвръква във въздуха, но правителството остава невредимо. Предварително подготвените военни части блокират столицата. Сигналът за въстание е даден, обаче въстанието пропада. Затова път сигналът за автоматично задействане на правителствената репресивна машина е чут, разбран и изпълнен.
Вечерта на 16 април 1925 г. полицията арестува Фридман. Пет дни по-късно в престрелка с полицията загиват Коста Янков, Драгой Коджейков и Иван Минков. Водачът на земеделската левица Никола Петрини е изгорен жив в пещите на парното отопление на Обществената безопасност. Марко Фридман е обесен публично на 26 май. Малко преди смъртта си той отправя последната си молба към царя - да замени бесилото с разстрел: "В ръцете на Ваше величество е правото да помилва осъдените на смърт. Аз не моля за тази милост. Така нареченото "обществено мнение" иска главата ми. Нека я получи, ако може да се задоволи и успокои с нея.
За мен смъртта ще бъде избавление
от тежките душевни и други терзания, които преживявам."
Чувство на дълбоко осъзната вина пронизва неговите думи и поведение в последните му дни. Загинали са невинни хора - между тях една ученичка Роза Давидова. Загинали са и други деца. Затова Фридман пристъпва спокоен към бесилото - смъртната присъда носи подписа на собствената му съвест. А нашата съвест, днес, осемдесет години по-късно, продължава да твърди: Колкото и да е справедлива революционната борба, нейната цел не оправдава средствата. Кръвта на невинни хора не се възмездява с кръвта на невинни хора. Убийството на едно дете не се изкупува с бъдещото щастие на цял народ. Неморалността на враговете ти не може да бъде основание за твоята собствена неморалност. Терорът - индивидуален, групов, партиен, държавен не се основава на справедливостта - той се основа на страха. Това е равносметката на трагичната 1925 г.
Колко са ясни и прости тези послания и колко трудно се въплътяват в днешната ни действителност. Срещу кого бяха насочени натовските бомбардировки в Белград? Колко хиляди невинни афганистанци платиха с живота си за безумния атентат на 11 септември 2001 г.? Какво търсим в Ирак сред терористичната коалиция на "желаещите"? И кой терор е по-законен - на Израел или на Палестина? И защо забравяме уроците на историята (от която никой не се учи), че войната срещу тероризма със средствата на терора води до неизбежен нов тероризъм? Крайно време е да си научим урока. Да чуем мъртвите, за да спасим живите. Иначе двадесети век ще продължи и през третото хилядолетие...
Източник: вестник ДУМА, 16.04.2005 г.
