Поради нападките, които прехвърчат на моменти в залата, ще започна с очевидния за всички познаващи ме факт, че не принадлежа към „дежурната опозиция“, каквато квалификация се появи в последните дни, нито към някое от лобитата в БСП, нито пък съм в колаборация с Борисов и партията му. Нещо повече – само в колонките си в „Дума“, извън честите си коментари в интернет, съм публикувал около 80 критични анализа за управлението на ГЕРБ плюс 60 статии, разнищващи персонално Бойко Борисов. Правил съм и правя това не като народен представител, защитен от депутатския имунитет, а като един от многобройните български безработни, който може да бъде смачкан навярно по хиляда начина.
Ще добавя, че преди седем-осем години се опитвах да убедя различни нива в партията, включително и най-високото, че Борисов не е елементарен играч, който може да бъде победен с откъслечен изстрел, нито с изолирани интервюта, които не са част от обща стратегия. Докато още не беше късно, беше нужно да се формира екип, който да разработи схема за адекватна реакция на неговото публично поведение, а не изявите му да се посрещат с високомерни усмивки, сякаш са безобидни и безопасни. На никой от партийните етажи обаче не срещнах разбиране и така и ние се наредихме със своите действия и по-скоро бездействия сред отците на този политически Франкенщайн, когото сега с основание упрекваме за тежкото положение, до което доведе България.
Приемам казаното от председателя Станишев за политическата ситуация в страната. От думите му обаче въобще не става ясно защо тъкмо Пеевски трябваше да бъде предпочетен за директор на ДАНС. Неговото назначение в никакъв случай не произтича от анализа на лидера. Щом сме сигурни, че така и иначе срещу нас ще бъдат организирани протести, защо трябваше сами да налеем масло в огъня? Не се ли налагаше в такъв случай да бъдем сто пъти по-внимателни в преценките и решенията си? Връщам се четвърт век назад в историята на БСП и не мога да намеря по-вреден и същевременно по-нелеп политически аналог на това, което се случи. Прилика виждам в други сфери, например в крайно глупавия начин, по който преди месец „Левски“ изтърва вече спечелената шампионска титла, вкарвайки си автогол пет минути преди края на първенството. С това несъгласувано с легитимните ни органи решение ние загубихме политическата инициатива, подарихме я на ГЕРБ и другите ни опоненти и се простихме с доверието дори на немалка част от онези избиратели, които ни подкрепиха с гласа си миналия месец. На миналия пленум, когато обсъждахме състава на правителството, бяхме попитани с апломб от председателя: „Вие въобще можете ли да мислите политически?“ Сега виждаме как въпросът като бумеранг се върна към своя автор, който определи постъпката си като лична политическа грешка.
Трябва да признаем, че случилото се съвсем не е изключение. То е продължение на налагащата се в последните години практика важни решения да се вземат в тесен кръг, след което силово да бъдат налагани на парламентарната група, често в последната минута, за да могат да бъдат гласувани в пленарната зала. С подобно извиване на ръцете на депутатската група извъртяхме позицията си по отношение на имотите на бившия цар, с такъв натиск въведохме противопоказния за лявата политика плосък данък, така през 2009 г. включихме в избирателния закон онази деформирана версия на мажоритарния елемент, с която на последвалия вот се самоубихме ритуално като излизащи на брега китове. Този порочен начин за взимане на решения нямаше как да не доведе до крупна грешка като обсъжданата днес.
Като човек с дълъг път в политиката не намирам нито за нужно, нито за нормално да се правят генерални изводи, стигащи до искания за оставки, само от един или друг случай, колкото и тежък да е той. Проблемът обаче е, че съвсем не за пръв път се сблъскваме с нещо, което вреди на партията, но за което не се носи отговорност. Та ние сме в цикъл от седем поредни изборни загуби! За последните 12 години имаме само две победи - по една в парламентарен и в президентски вот. И за тази поредица от неуспехи по никакъв начин не е поета отговорност. Все не е сега моментът и не му е дошло времето. Съгласен съм, че днес може би наистина не е моментът за оставки. Но ако не си решил даден проблем, когато е трябвало, обикновено се случва така, че обстоятелствата го налагат в дневния ред в най-неподходящото за решаването му време. Нищо чудно утре това да стане под натиска на улицата.
За доверието. Съобщава се в медиите, че „Позитано“ 20 е затрупано с декларации, с които дори след големия гаф партийни организации от различни райони на страната изразяват пълна подкрепа на партийното ръководство. По-добре беше тези реакции да не стигат до медиите. Защото с тях даваме много силен аргумент в ръцете на онези наши опоненти, които се стремят години наред да внушават, че БСП по принцип не трябва да се допуска до властта. Пък и доверие в аванс сме давали, давали, давали, та сме прекалили. И тези кредити на доверие нито веднъж не се оправдаха. Ако бяхме банка, щяхме отдавна да сме фалирали. Ако бяхме друга партия, а не столетница – също.
За оставките. Оставките не се искат, а се дават. Стига да съзнаваш своята отговорност, а ако си лидер - и общата, и да не бягаш от нея. Знам какво е да се оттеглиш. След поредица от блестящи победи, преди шест години в Кюстендил загубихме едни кметски избори и аз, без да съм допуснал лична политическа грешка, поех отговорността, като си подадох реално оставките като областен и общински председател. Припомням това, за да сме наясно, че никога не искам нещо от другите, без да съм предявил същото изискване първо към себе си. Същевременно имам отговор на въпроса защо е този панически страх от оставки в БСП. Защото ставаш не за пример, а за присмех. Забравят те на минутата и практически никой не се интересува имаш ли работа, плащаш ли си сметките, разполагаш ли със средства да се лекуваш, ако междувременно заболееш. А ако си бил на по-висока позиция от моята, те чака демонизиране и смазване. Ето, такъв е климатът в партията и тъкмо за това оставката се приема не като нормален политически акт, а като огромна лична драма, като страх от собствения крах, маскиран като грижа за организацията, която ръководиш, и представян като отговорност към ангажиментите, които си поел.
С оглед на начина, по който е избран този състав на Националния съвет, е ясно, че каквото и да се случи, някакво по-радикално решение няма да се вземе. Полезно е обаче поне да говорим за дефектите във функционирането на партията. И без отстраняването на които няма да се промени нищо в нейната работа, дори и да сменим лицата. Ние вече сме партия с много силен лидероцентризъм, независимо дали Сергей иска това, или не. А лидероцентризмът е по-опасен и от демократическия централизъм. У нас непрекъснато, включително и с промените в устава на последното конгресно заседание, става изземване на правомощия от по-ниските нива и концентрирането им във върха. Което обаче не е съпроводено с поемането на отговорност в същите вече деформирани пропорции. Това подменя откровената дискусия и честното поведение с хвалебствия и нагаждане. И най-важното - води до поредица от несполуки.
Колективното начало в работата вече дори не отговаря на името си – то е не в началото, а едва в края на политическата процедура. По-съществените решения се изработват някъде, а ролята на колектива е да подкрепи всичко, което се спуска, дори когато то противоречи на нашата същност като партия и на поетите пред избирателя ангажименти. Може би затова медиите често отбелязват постигнатите вътрешнопартийни победи, които обаче не се и няма как да се трансформират в изборни. Ето защо възстановяването на колективното начало е оня кислород, който ще отърве БСП от менгемето на лидероцентризма и ще върне не формалния, а истинския демократизъм в нейното функциониране. Накратко: не върнем ли колективното начало, ни чака колективен край.
Катастрофира и екипният принцип при формирането на Изпълнителното бюро, който не доведе до никакви успехи. Подобно на онези избиратели, които не се чувстват представени в парламента и сега протестират, широки зони в партията не са представени в нейното ръководство. Разбира се, те няма да протестират, но това влияе негативно върху участието им в партийния живот и върху мотивацията им в предизборните кампании. Наложително е връщането към представителния принцип при съставяне на Бюрото, с което ще се преодолее една от предпоставките за разединение в нашите редици.
Позволявам си да завърша с думите на мой близък, когото посетих в болницата. Той ми каза някои неща и ми заръча непременно да ги предам на Изпълнителното бюро. Дори на границата между този и онзи свят човекът мислеше не за семейството и близките си, не за роднините и приятелите, а за партията. Нямах сърце да му отговоря, че на Изпълнителното бюро едва ли му е точно до него. Но имам очи да твърдя пред вас, че в немалко случаи ние не заслужаваме своите избиратели.
Изказване (със съкращения) на заседанието на Националния съвет на БСП на 20 юни 2013 г.
П.П. За четири дни след пленума почти всичко, което се случи, беше изнесено в медиите. Ето защо публикуването на собственото ми изказване не само не е прецедент, но и навярно вече е закъсняло. Пък и ние не сме група за отвличания, която да пази в дълбока тайна намеренията си, а политическа организация, поела ангажимент да работи прозрачно.
На пленума 102 членове гласуваха „за“ проекторешението, което някъде между редовете си съдържаше даване на доверие на партийното ръководство, 6 бяха „против“, а аз бях между осемте „въздържали се“. „Въздържал се“ в случая е учтиво „против“, което се вписва в стремежа да не бъда краен в политическото си поведение. В продължение на години съм бил и продължавам да съм достатъчно отговорен, когато застъпвам една или друга позиция. Освен това в случая бях убеден, че както и да гласувам, няма как да нанеса по-голяма вреда от тази, която причиниха други, по-отговорни от мен.
