Какво е различното с протестите през 1997 г., когато Виденов подаде предсрочно оставка и сегашното предсрочно подаване на оставка 16 години по-късно през 2013? За да го разберем, трябва да имаме предвид, че след 1989 г. у нас възникнаха два вида гражданско общество с два вида граждански организации в него. Първото от тях бяха десетките либерални и неолиберални тинк танкове, финансирани от външни сили, задаващи неолиберални интерпретации на всичко, което става, налагащи неолиберално идеологическо съзнание. Заплащането на работещите там бе няколко пъти по-голямо от това в държавните академични институции, а техните представители шестваха по медиите, налагайки и неолиберална идеологическа хегемония в българското общество. Бяха в непрекъсната комуникация с всички партии и задаваха посока на движение в страната в духа на неолибералната утопия.
Вторият тип граждански организации нямаха такива възможности, те бяха резултат на самоорганизацията на гражданите. Някои от тях получаваха дребни държавни субсидии, за да действат. Тези субсидии бяха отменени от Симеон Дянков, за да може да бъдат смачкани и наложи тотална неолиберална доминация в гражданското общество в унисон с неговата собствена неолиберална икономическа политика. В тази посока действаха и контролираните от правителството медии.
През 2013 г. обаче разминаването между реалностите и неолибералната утопия станаха такива, че по-слабата, нефинансираната отвън, реално самоорганизираща се част на гражданското общество успя да се изтръгне от зомбиращата я в продължение на 23 години идеологическа мъгла на либералната утопия за “края на историята”. Суровите реалности на света на парите се оказаха много по-силни от либералния идеологически наркотик. Масата от хора не само въстана, но и това стана под лозунги, които в една или друга степен бяха в разрез, както с неолибералните идеологеми на тинк танковете, така и с доминиращото съдържание на контролираните от правителството медии. Роди се истинското, самоорганизиращото се, а не наложеното и финансирано отвън с определени цели гражданско общество.
Това гражданско общество гледа с ненавист на либералната политическа надстройка, която го яха през последните 23 години. Загубило е доверие изобщо към политическата система и идеологическите, политическите, икономическите основи, градени през 23 години преход към капитализъм. От тук уникалността на сегашното надигане на гражданското общество в революция в сравнение с 1990 и 1997 г.
Тогава основни източници на протестите са екзогенни, идват от вън. Сега са ендогенни, идват от вътре. Нямаме манипулации и подкрепи от външни сили, както беше по времето на Виденов, няма щабове на тези сили в голям хотел, няма извънокеански фигури, дърпащи конците. За първи път такива мащабни протести стават без външно инспириране. Няма го и геополитическият колапс на социалистическия лагер през 1989 г., променящ мястото на страната ни в световната система. Има обаче 2008 г. и глобалната криза на днешния капитализъм, както и тенденцията на движение към един постзападен, постамерикански свят.
Днес за разлика от 1997 г. няма изкуствено сриване на икономиката от вътрешни и външни сили чрез безконтролната банкова система. Няма и предизвикване на изкуствен скок на долара и обедняване на българите между септември-октомври 1996 г., когато доларът е 20-30 лева, после за няколко месеца става 15 пъти повече и след това почти веднага се връща в старите си стойности при служебното правителство. Добре са известни манипулациите, с които бе организирана “Виденовата зима”. Днес няма като тогава големи организирани сили с хилядни членове, които да бъдат гръбнак на протеста – двата синдиката и студентските организации. Всичко е много по-спонтанно, много по-автентично, затова и изглеждащо непознато и непрогнозирано за политическата класа.
През 1989 г. имаме вълна на оптимистичните очаквания, на нагласите, че “времето е наше”, на вяра в либерално-демократичната утопия, която за 2-3 години ще ни вкара в потребителския рай на западноевропейците. Ентусиазирано се крещи “демокрация” и жадува “път към Европа”. Протестите са като шоу, концерт, на тях цари приповдигнато настроение. Сега е точно обратното - няма я позитивната политическа утопия за “преход към демокрация” като “край на историята”.
Днес няма “голям проект” както през 1997 г., когато протестиращите бяха “срещу червените” (“Кой не скача е червен”). Тогава имахме и “големият проект” в БСП (социалдемокрация) и “път към Европа”. Тогава всичко това създава позитивни очаквания за по-добро бъдеще. Сега е обратното, цари отчаянието, че по-зле не може да бъде. Днес протестът е на песимистите, отчаяните, маргинализираните, които при социологическите изследвания отговарят, че очакват влошаване и на своето положение и това на обществото. Изчезнало е “светлото” либерално-демократично бъдеще, заменило “светлото комунистическо бъдеще” през 90-те години
През 1989 г. българският народ никога не е бил по-добре икономически в историята си, но иска да живее още по-добре и затова се надига и протестира. Неслучайно още блестящият изследовател на френската революция Алексис дьо Токвил отбелязва, че по това време във Франция хората живеят по-добре и имат повече свободи от почти всички други страни в Европа, но това вдига очакванията им за още по-добро състояние. Същото става и при нас. В края на 1989 и 1990 г. имаме недоволството на милиони хора, чиито родители са били селяни или работници, а те са се изучили станали специалисти, интелектуалци, хуманитари, лекари и т.н., т.е. претърпели са, както казват хората, възходяща вертикална мобилност. И въпреки това те са недоволни, сравнявайки своето потребление с това на западноевропейската средна класа.
Сега е обратното, имаме бунт на тези, които са били жертва на низходяща мобилност и страдат, подложени на процеси на това, което Маркс нарича абсолютно обедняване. На милионите инженери, лекари, учени, учители, работници, които днес се чувстват по-зле отколкото са били преди четвърт век. През 2013 г. българският народ като бедност и рухнали системи никога не е живял по-зле и в състояние на отчаяние, песимизъм, че може да живее по-добре. Имаме отчаяният бунт на хора, “които няма какво да губят, освен оковите си”.
През 1989-1990 г. основната социална група на протестите е интелигенцията, средната класа, сега са декласирани, лумпенизирани и пауперизирани маси. Ако след това през 1997 г. все още има стотици хиляди повече млади хора, които са естествената активна сила при протестите, то днес бунтът избухна въпреки демографски неблагоприятните предпоставки.
През 1997 т. основен комуникационен инструмент, възпламеняващ протестите, е радио Дарик, сега това са социалните мрежи. И дори министрите от отиващото си правителство на Борисов по времето, когато се обсъжда оставката му, вместо да слушат ораторите в парламента, щракат на смартфоните си, следейки какво става в социалната мрежа и пускат съобщения в нея.
Вече ги няма аналогиите с “комунизма”, а на сегашното време се гледа като по-страшно от всякога преди това в историята. Не са случайни аналогиите в социалните мрежи и по митингите с турското робство. Не са случайни и възрожденските песни, думите на Ботев, Левски и пр., които навяват представата, че ситуацията днес не е по-добра. Ликовете на възрожденците се разпространяват с фразата: “Те умряха, за да можеш ти да живееш днес! Какво правиш ти днес, за да живеят децата ти по-добре утре!” В социалните медии се разпространяват стихове на Валери Петров, Недялко Йорданов, Таньо Клисуров, задаващи катастрофичния образ на днешния български капитализъм, сравними с образите на турското иго в работите на възрожденските поети:
«Да, имали сме и преди
епохи грозни, но пък тая...
Сред набора й от беди
коя най-страшна е не зная.
Дали е царстващата вред
агресия дебеловрата,
или е тъничкият лед,
делящ, невидим, брат от брата?»
/Валери Петров/
"Разсипаха пред нашите очи
страната като трус от седма степен."
/Таньо Клисуров/
«Днес, когато нашата Българска държава
всеки я купува и я препродава,
днес, когато всеки кръгъл идиот
прави се на лидер и на патриот»
/Недялко Йорданов/
23 години след началото на “края на системата” са умрели очакванията, че влизаме в потребителския рай на “демокрацията и пазарната икономика”. За милионите, които протестират, това е светът на един крадлив, безпощаден, алчен капитализъм, в който господства клептокрацията (управление на крадците).
Ескалация и деескалация на протестите
Логиката на разгръщане на недоволството при днешните български протести е добре изучена от социологията и психологията, занимаващи се с различните типове масово протестно поведение, изследващи три основни типа масови протести:
- Протести по повод конкретна кауза или интерес (например, срещу застрояването на Иракли, за повишаване заплатите на учителите, против закона за ГМО и т.н. );
- Масови безредици, които започват неочаквано във връзка с конкретен случай на несправедливост и се израждат в насилие. Така бе при случая в Катуница или в много по-големи размери през последните години в Лондон и други големи британски градове поради полицейско насилие през август 2011 г. Още по-големи бяха масовите безредици, избухнали като взрив във Франция, след убийството на две деца в Париж, когато само унищожените превозни средства бяха над 9000, а загубите от вандализма стигнаха 200 млн. евро. Същото стана и при масовите безредици в Гърция през 2008 г., след убийството на 15-годишно момче;
- Протести, които се разгръщат постепенно и от насочени към една или друга конкретна кауза или решаване на отделен проблем прерастват в отрицание на управляващите или на системата изобщо.
Станалото в България през февруари 2013 г. е от третия тип с ярко изразените фази за такъв тип протести. В продължение на около три години правителството успяваше чрез господството в медиите да налага дневния ред и интерпретациите в публичната сфера. От есента на 2012 г. обаче това ставаше все по-трудно и то започна да губи инициативата. Всекидневно се появяваха лоши новини за това как България върви назад в различни международни класации, как се увеличават бедността и безработицата, как това води до различни форми на отклонено поведение – от нарастваща престъпност до увеличаване на самоубийствата, включително и масови самоубийства. Как безработен убил детето си, длъжник, не успяващ да плати сметките си, се самоубил. Дете, умряло от глад. Песимизмът и отчаянието индивидуално и колективно нарастваха и това водеше до все повече агресия и нетърпимост към всичко край нас. Моделът на агресивно, брутално, безпардонно поведение, налагани като образец от премиера Борисов, се превърна в бумеранг, защото зададе образец на масова реакция срещу него.
Започна първият етап на бъдещия протест във формата на дългосрочно натрупване на напрежение и радикализация на говорене на опозицията и управляващите при взаимните оценки помежду им. Дори хвърлянето на домат от Николай Босия предизвиква масова реакция в социалните мрежи и очаквания за “доматена революция” в края на ноември 2012 г. Това беше симптом за засилващ се негативизъм на големи социални групи срещу политиците и сриналия се статус на парламента. Все повече социални групи негодуваха от отношението към тях или чистия грабеж на средства за тяхна сметка. Типичен беше случаят с учените във връзка със скандалите във Фонд Научни изследвания и наглото поведение на неговите представители, което породи вълна на протести сред тях, писма с подписали се стотици учени, митинги, искащи радикални промени. Напрежението бе поддържано в продължение на няколко месеца от безусловната защита на безобразния грабеж на пари от фонда, направена от министър Игнатов.
Подобна бе ситуацията при протестите на гладуващите работници и фалита на един от най-старите и печеливши заводи - ВМЗ, стълб на държавната индустрия в продължение на около един век, управляван неграмотно и корупционно от държавата. Последва сагата със скандалното поведение на Борисов и неговите обвинения срещу протестиращите. Във все по-висока степен неговото поведение вместо да смекчи протестите, както е ставало по-рано, предизвикваше допълнителен негативизъм. Почти всекидневно имаше протести на различни социални групи по конкретни поводи, които постепенно засилваха напрежението в обществото. Нетърпимостта и неуравновесността на масовото съзнание нарастваха, то ставаше все по-чувствително спрямо действията на правителството. Тогава стари и опитни политици като Станишев и Местан предупредиха премиера, че с неговото поведение може да доведе до масови бунтове и насилствено сваляне, на което той и приближените му, вместо да анализират реалните процеси, реагираха като се оплакаха на Европейската народна партия.
Резултатът оттук нататък бе, в скандал започна да се превръща почти всяко изказване на министър-председателя или неговите заместници като чашата преля със случая с Хизбула, досието на Борисов. В тези условия паническото подхвърляне на изкупителни жертви, като се започне от шефа на ДКЕВР и се стигне до министрите на образованието и на финансите, нямаше как да потуши огъня, а засили негативистката вълна към всяко действие на Борисов и заобикалящите го гербаджии.
В такива случаи, когато напрежението в публичното пространство нараства, има потребност от “тригер” (пусков механизъм) – повод, искра на масовите протести. Този пусков механизъм задейства, когато масовата психика стигне висока степен на нестабилност и недоволство от съществуващото състояние. По принцип най-общо два са възможните “тригери” на такива протести.
Първият са тип “провокации”, свързани с някакво насилие или саможертва – “арабската пролет” започна в Тунис със самозапалване на един недоволен от правителството гражданин; нападението, разграбването, опожаряването на Партийния дом у нас през 1990 г. дойде след заплаха от самозапалване от страна на Пламен Станчев; подобна роля може да изиграе проливането на кръв, убийство от полицията на някого, както стана с масовите протести преди няколко години, съответно в Гърция, Франция и Великобритания. При това този тип трилър може да има противоположни следствия, защото може да доведе до ексцесии, които да дадат повод за прекратяване на протеста. Така стана след нападението на партийния дом и на парламента в България.
Вторият тип тригери е свързан с натрупването един след друг и паралелно на множество различни протести от различни групи, по различни поводи, осветлявани от широко от медиите, водещи до масово заразяване, възмущение, негодуване. Така стана в България през последните месеци преди Нова година, когато градусът на негодуванието нарасна със стачката на изхвърляните от държавата работници. Натрупа се критична маса от бедни хора, които едва свързват двата края в заобикалящата ги среда на безработица, бедност и несправедливост, създаваща негативизъм и ненавист към всички онези, които управляват и обещават подобряване на положението ти, а реално се е получило точно обратното. Постепенно се стигна до обединение на отделните протести в една вълна – ролята на “тригер” изиграха сметките за ток и започващите едновременно в различни градове протести – най-напред в Благоевград и Варна. Получи се обединяване на най-различни групи протестиращи с различни мотиви, срещу общ враг. Включиха се представители на различни протестни движения от предишните години, излизали на площадите по различни конкретни поводи. Сред тях имаше хора с коренно различни визии – от крайно леви поддръжници на Че Гевара и комунизма, през националисти от Атака и ВМРО, до загубили своя статус или работа представители на средната класа, безработни младежи, бивши участници в “демократичните протести” през 90-те години. Имаше представители на интелигенцията, които не приемат опростачването, декласацията и унижението, на което са подложени науката и културата у нас, постоянните лъжи, с които ги заливат политиците. Имаше просто крайно бедни хора, които не могат да оцеляват и търсят къде да излеят отчаянието си. Всички те се чувстваха жертви на монополите и електроразпределителните дружества, политиците, партиите, прехода към капитализъм и търсеха отчаяно виновника, върху който да излеят отчаянието си, натрупания стрес и безизходица от станалото с тях.
Появиха се постоянни участници в протестите в продължение на 23 години като Николай Колев-Босия и Йоло Денев и други от този род, футболни агитки, младежки групи, търсещи силни усещания, хора с акцентуации, психични проблеми, усещане за нереализираност. Събрани заедно, при тях протече типичният за всяко масово събитие, особено когато става дума за масов протест, процес на заразяване в тълпата, появата на естествени лидери вътре. Разгърнаха се елементи на психопатология на масовото поведение. Нормални и кротки във всекидневните събития хора, изведнъж като че ли рязко промениха поведението си и не изглеждаха същите. Всичко това е типично за всеки голям протест и всяка революция.
Недоволството започнало от конкретни искания, свързани с монополите в енергетиката, водоснабдяването, топлофикация прерасна в недоволство изобщо от бедността, неравенството, олигархията, правителството, неработещите институции, целия преход, партиите. Исканията ескалираха във всички възможни посоки – към партии, кметове на големи градове, групировки, банки, електроразпределителни дружества. Във върховата си фаза те изразяваха тотална загуба на доверие към политици и партии, както и отрицание на всичките 23 години на “прехода” към капитализъм. Получи се вълна, която се засилва при всяка крачка, в която и да е посока или при всяка агресия от управляващите. Най-общата нагласа бе “Писна ми” и “Нещо трябва да се направи”. И това нещо се откри в “системата” на многопартийна представителна демокрация, представяна доскоро като “края на историята”, но все по-неработеща в условията на неолиберална глобализация.
В този процес стана преобръщане на нагласите на стотици хиляди и милиони хора, които започнаха да възприемат редица неща по нов начин. Това се отнасяше не само обикновените хора, но и активните фигури в публичното пространство. До вчера мазнещите и обслужващите управляващите медии, изведнъж започнаха да ги критикуват. Всички открито започват да говорят за Борисов като за “мутрата”, “простака”, “служителят на олигархията”, “лъжецът” и това допълнително срина позитивните възприятия на образа му. Дежурните “политолози” и “социолози”, които повече от две десетилетия задават ориентирите на прехода също рязко смениха посоката на интерпретации.
Върховият етап на протестите бе във времето между деня на подаването на оставка на Борисов и следващата седмица. След това се разгърнаха процеси на загуба на фокус и разширяване на посоките на недоволство, тъй като правителството вече бе в оставка и така се бе измъкнало от възможността да се превърне във водеща тяхна цел. А извън правителството липсва достатъчно силна обединяващ за стотиците хиляди хора визия за промяна. Те насочваха гнева си в най-различни посоки, това децентрира протеста и започна да създава усещане за хаос.
Включването на нови и нови социални групи в протестите на пръв поглед изглеждаше като тяхно засилване, но на практика доведе до допълнително разсейване и размиване на цели и искания. Военните се появиха със своите специфични искания, полицаите искаха решаването на техните проблеми, студентите се интересуваха от студентските такси, миньорите – от вероятността да останат без хляб.
Протестите се децентрираха при липсата на достатъчно силно изявен отделен субект на централна власт към представители на местната власт в София и Пловдив. С протестиращите се оказаха и всички медии, включително и довчерашните проправителствени трибуни като ТV 7, които заявиха, че били “на страната на хората”.
След серия от действия и прояви Борисов представи себе си като жертва, измествайки така от себе си центъра на протеста. В началото обяви, че е имало заговор да бъде убит от Доган, след това, че бил обект на метеж от БСП и ДПС. И накрая отиде в Правителствена болница, демонстрирайки колко стресиран е от станалото, довело до увеличено кръвно налягане и сърцебиене, което допълнително внесе щрих в опитите му да се представи за жертва на ставащото, а не като негова причина. Така жертвата започна да изглежда той, а злодеи основните лидери на опозицията – Станишев, Доган и Костов.
Допълнителното размиване на фокуса на протестите дойде от това, че изведнъж всички – и управляващите министри, начело с Борисов, и опозиционните партии обявиха че подкрепят протестите. В Кюстендил сред протестиращите се наместиха и областния управител и кмета. Там, където всички протестират и всеки срещу някакви свои конкретни проблеми децентрацията на протестите нараства. Там където всеки протестира срещу всеки, то и протестите губят смисъл. Все повече всеки говори, но никой не чува.
Изведнъж се появиха всякакви фигури, претендиращи да представят протестите, но в хаоса и дезорганизацията нямащи признанието на останалите. Дефокусирането, разливането, размиването на протестите дойде и чрез различни опити за подмяна най-напред на лицата на протестиращите. Средоточие на атаки се оказа Даниела Пеловска, а след това истерията в социалната мрежа срещу опитите на Андрей Слабаков да се представи като водач на тези протести срина неговия публичен образ. Проблемът за представителството на хилядите граждани и стремежът на всякакви лица да изглеждат представители на едно предимно стихийно и неорганизирано движение допълнително започна да срива възприятията и представата за протестите. Част от организаторите се оказаха сплашени и компрометирани, а не се появи голяма фигура, която да се превърне в единен символ, следван от протестиращите, както става на други места, в други контексти и периоди – с Мартин Лутер Кинг например през 60-те години в САЩ или с Лех Валенса през 80-те години на ХХ век в Полша.
Допълнителното размиване на ставащото дойде не просто от опитите те да бъдат овладяни, контролирани, компрометирани от различни сили, но и поради радикалните различия в говоренето за тях и обяснението им. А поради хаоса и неопределеността на масовото съзнание всякакви интерпретации, дори най-безумните може да получат някаква роля и да въздействат. Главният фокус на протестите Борисов след като си подаде оставката получи противоположни интерпретации за направеното – от такива, че за това били виновни американците, наказали го за колебанията във връзка “Хизбула” ( неслучайно отишъл да ги пита в американското посолство) до твърдения, че за това били виновни руснаците, заради поведението му спрямо АЕЦ Белене. Самият Борисов допълнително усложни нещата като се самопредстави за жертва на “метеж организиран от БСП и ДПС”. Цветанов изкара като причинител любимата си “организирана престъпност”, откривайки сред протестиращите на фигури, които имат криминално досие. Сред причинителите на протеста бяха включени “енергийната мафия”, групировката ТИМ, самите електроразпределителни дружества. Десницата, която беше против “Белене” реши, че има възможност да забие допълнителен пирон в ковчега на проекта като обвини за организацията на протеста руснаците. Но когато всеки и всичко е причина се създава усещане за пълен хаос и необяснимост на ставащото..
В крайна сметка обаче деескалацията, разливането в ширина по посоката на множество разнородни цели доведе до начало на отслабване на силата на протестите. Засилиха се страховете от разпадни процеси, от дезинтеграция, по-силни станаха консервативни предупреждения за нереалистичността на исканията на протестиращите, за тяхната разнопосочност и за това, че те ще засилят икономическата криза. Заговори се за сриването на фискалния резерв, за опразнената хазна, за падащото доверие към българската икономика. Изтъкна се как се е сринала икономиката и обедняло населението след “арабската пролет” в Близкия Изток. Как част от поръчките и предприятията започнали да се пренасочват към нас, но сега може да ни напуснат. Рискът от фалит на страната според агенция Блумбърг рязко нарасна. Заговори се как проблемните кредити набъбват. Как нестабилността срива икономиката. Засилиха се гласовете, че протестите сами по себе си не решават проблемите. В редакционни колонки на вестниците се появиха текстове за опасността от хаоса да се мине към нова диктатура и започнаха аналогии с Деветнадесето майския преврат през 1934 г. Неопределеността и усещането за разпад на всички институции засили страховете и президентът се оказа, че трудно намира хора, готови да бъдат министри в служебно правителство. Борисов с истерично-провокативен глас започна почти насила да предлага властта на опозицията, а тя отказа.
Възходът на протестите ознаменува идеологическото разочарование от либерално-демократичната утопия, която държеше в едно цяло страната и легитимираше 23 години властта. Техният залез ще бъде резултат от това, че засега не се вижда достатъчно силна обединяваща алтернатива перспектива, която да направи хората готови да стягат колани в името на някакво “светло бъдеще”.
24 февруари 2013 г.
