С близо три милиона членове Италианската комунистическа партия дълго време бе най-мощната комунистическа формация в Западна Европа, онази, която караше САЩ да потръпват. Тя престана да съществува през април 1991, отнасяйки със себе си един цял политически свят.
Ако левичарството е детската болест на комунизма, конформизмът пък е болестта на неговата зрялост. Иначе как да си обясним странното изчезване на най-могъщата комунистическа партия на Запада в един прекрасен ден на февруари 1991? На един последен конгрес, след седемдесет години съществуване, Италианската комунистическа партия (ИКП), партията на Антонио Грамши и славните партизани, изоставяйки името си, както и идентичността и историята си, се саморазпусна – след няколко пролети сълзи - напълно доброволно.
За да се схванат мащабите на това събитие, се налага да се върнем назад, в края на Втората световна война. Тогава, отбелязва историкът Пери Андерсън, италианската левица е „народното движение, подкрепящо най-голямата и най-вълнуващата социална промяна в Западна Европа.“ [1] При освобождението, поемайки юздите на организацията, Палмиро Толиати се отказа от революционните нагласи в полза на националното единство и на проекта за създаване на демокрация от нов тип, която би позволила на работническата класа да играе политическа роля и да постигне забележителен социален и икономически напредък. По това време ИКП е образец на „масова партия“, отличаваща се с изключително присъствие сред населението („по една секция за всяка камбанария“) и с невероятно интелектуално и културно излъчване.
От тази сила определено се страхуват поддръжниците на реда. „От началото на сблъсъка Изток–Запад през 1947 г., подчертава историкът Ерик Хобсбом, е ясно, че Съединените американски щати няма да позволят при никакви обстоятелства комунистите да дойдат на власт в Италия.“ [2] Макар да е втората сила в страната, организацията е спряна пред вратите на правителството чрез система, доминирана от християндемокрацията, която контролира всички разклонения на държавата, налагайки клиентелистки и дори мафиотски практики.
След края на 60-те години Италия се тресе от постоянно недоволство, което обхваща всички слоеве на обществото. То се характеризира с интензивност и продължителност: стачки, окупации, сблъсъци със силите на реда бележат цяло десетилетие и страната като че ли ще се възпламени. Движенията се изплъзват от контрола на синдикатите и партиите. Нови организации („Лота Континуа“ и „Потере Операйо“, например) извършват подривни действия под цветовете на червеното знаме. Част от радикалната левица предприема въоръжена борба, докато държавата упражнява извънмерно репресивно насилие, за да спре подривната дейност.
Макар навремето терористичните акции на групички като „Червените бригади“ да потресоха умовете, оказва се, че насилието е дело преди всичко на крайнодесни групи [3], повече или по-малко свързани с неясни поръчители. Тази „стратегия на напрежението“ раждаше опасение от авторитарна промяна на режима – през 1980 е извършен бомбен атентат на гарата в Болоня, единадесет години след този на площад „Фонтана“ в Милано.
След преврата в Чили през 1973 г. генералният секретар на Комунистическата партия Енрико Берлингуер предложи нова линия – на „историческия компромис“ с противника – Християндемокрацията, за да се съхранят демократичните институции и да се извършат социални реформи. Антикомунизмът пропива целия политически живот и ИКП само частично се възползва от революционния климат. На изборите за Камарата на депутатите през 1976 г. тя събира 12 614 650 гласа, или 34,37%, което е рекорд. По това време тя наброява 1 850 000 членове. Но хегемонията ѝ над италианската левица се оказва крехка и оспорвана – критикуват я, че е бюрократична организация, която по-скоро спъва, а не насърчава протестите.
След като икономическата криза обхваща Европа, в Италия, както и в други страни, се очертава консервативен завой: през есента на 1980 г. голямата стачка на заводите на „Фиат“ (тридесет и пет дни) завършва с провал. С въвеждането на европейската валутна система една нова ортодоксалност определя рамката на дебата за икономическата политика; ръководителите на работническото движение се оказват въвлечени в „битката срещу инфлацията“, която изисква умерени искания за увеличаване на заплатите в условията на растяща безработица [4].
През 1984 г. министър-председателят Бетино Кракси слага край на механизма на индексиране на заплатите, съобразено с инфлацията; ИКП настоява за референдум, но го губи по гръмовен начин. Годината 1984 бележи повратна точка – или, в ретроспекция, един вид кулминация – за което говорят кадрите от погребението на Берлингуер с огромната дълбоко развълнувана тълпа, стекла се да му отдаде почит като на любим човек.
Кризата на съветската система ускорява действията на реформаторите
ВРЕМЕНАТА се променят и самата партия тихо еволюира. В апарата се извършва обновяване на кадрите. Поколението на партизаните изчезва, а с него и паметта. Хора с друг профил – по-отдалечени от света на труда – заемат ръководните инстанции, тъй като организацията се опира на общините и на тяхната управленска култура и дава път на професионални политици. Развива се образът на партия, способна да се обърне към всички класи [5]. Както често се случва, работническото присъствие се маргинализира, а трансформациите на индустрията и на трудовия свят подкопават влиянието му [6].
Това е също така епохата на разцвета на телевизията, на масовите медии, които подкопават политиката и културата, съвестно защитавани от партията. Доста символично: издателството „Ейнауди“, което бе публикувало Грамши и толкова други големи автори, преминава под управлението на медийната империя, създадена от бизнесмена Силвио Берлускони, основателя на Канале 5, първия частен телевизионен канал в Италия.
В края на 90-те години партийните членове вече имат усещането, че изживяват залез, което ще се подсили от разклащането на комунистическия блок и разочарованието, породено от него. Отстъплението, отбелязано на общите избори през 1987 г. се изживява като шок: ИКП обаче получава 26,5% от гласовете. Но обществеността ще запомни тенденцията към спад и преди всичко издигането на Италианската социалистическа партия (ИСП). При тези обстоятелства се налага необходимостта от обновление. Човекът, който ще е неговото острие и въплъщение, е Акиле Окето, избран за генерален секретар през 1988 г. От апаратен човек той се превръща в създател на стратегия за трансформиране, приложена от реформатори, полагащи усилия да изглеждат модерни.
Идеите на Окето несъмнено отговарят на новото време – либерално. „Ние сме по-скоро синовете на 89-та“ – възкликва водачът по повод 200-годишнината на Френската революция – а не грозните издънки на революционерите от 1793. Пред визия, съсредоточена върху социалните конфликти, той предпочита сантименталната реторика, която възхвалява демократичния напредък – онзи, който се постига с малки стъпки и не тревожи средите на властта. И тъй като трябва да се отплава, той изхвърля зад борда демодирания стар марксизъм. Политическият реформизъм е на почит и Окето иска да направи своята организация част от Социалистическия интернационал. Бъдещето разнася парфюма на „Европейските съединени щати“, на „европейския път към социализма“, начертан от Жак Делор. Да си „модерен“, предполага също да преосмислиш ролята на държавата: „Страната се нуждае от държава, която по-малко управлява, твърди водачът, и която в замяна е по-способна да предоставя проекти и да определя правила по голям брой теми, обществени и частни.“ [7]
Според реформаторите предвижданият завой (svolta) трябва да позволи да се спре залезът на партията, да ѝ се помогне да съблазни по-широк електорат, да приобщи външни сили, да се ползва с доверие, което да е в състояние да отвори вратите на правителството. По пътя на тази промяна комунистическата препратка не звучи добре, както буржоазният печат не пропуска да подчертае. Изпадналата в криза съветска система ще ускори действията на реформаторите и ще им предостави възможност да насочат формацията по път, от който няма връщане – на разпускането ѝ.
Така през есента на 1989 г., в момент, когато темата не е предмет на никакъв вътрешен дебат, Окето поставя на масата необходимостта от промяна на името. Съобщението взривява партията, но ръководството държи на своето. Започва интензивна дискусия на всички равнища. Кадрите, които може да се видят в документалните филми – като този на Нани Морети „La cosa“ (Нещото) – свидетелстват за страстния характер на дебатите: диспутите изобилстват, леят се сълзи. Дали думата „комунизъм“ е ненужен товар, който да оставиш след себе си, или наследство, което гордо да приемеш? Да се промени името, не означава ли отказ от своята идентичност, от своята история? За активистите тази перспектива е трудна, болезнена, защото често това ангажиране е техният живот, а думата „комунизъм“ – цялата им идентичност.
През март 1990 г. на конгреса в Болоня ръководството успява да убеди широко мнозинство от делегати за изграждането на нова формация. Историкът Гуидо Лигуори в свое проучване [8] набляга на решаващата тежест на легитимизма, който подхранва обикновеното функциониране на организацията – тенденцията да се запази единството, като се отхвърлят разделенията, доверието, дадено на управляващата група … „Накратко, пише Лигуори, тенденцията към конформизъм“ изигра решаваща роля за успеха на проекта на реформаторите „с мълчаливото дезертиране на хиляди активисти, които „се върнаха у дома“, без да се борят“. На следващата година е създадена Демократичeската партия на левицата (PDS), с нов символ – дъба. Едно малцинство решава да се отдели, за да създаде друга формацията – Пария на комунистическото обновление (PRC), но числеността ѝ е малка в сравнение с PDS.
При това подмладяване народните класи пият една студена вода. Все пак PDS успява да участва във властта с левоцентристки коалиции – правителствата на Романо Проди (1996–1998) и Масимо д`Алема (1998–2000). Но с цената на отказ от онова, което бе същината на съществуванието ѝ.
С края на ИКП възможностите за съпротива на италианската левица направо се сриват, тя остава обезоръжена срещу появата на една нова дясна офанзива начело с Берлускони, който през 1994 г. основава „Форца Италия“. „За отбелязване е, изтъква политическият философ Ралф Милибанд, че специалистите, които се опитват да обяснят присъединяването на широки слоеве от трудовите класи към консервативната идеология, не са се постарали да осветлят приноса на социалдемократическите водачи за политическата демобилизация, настъпила както в резултат на техните думи, така и на техните действия“. [9]
И наистина, като се оставят настрана партията и символът, този отказ отслаби цяло едно политическо, профсъюзно и интелектуално движение, цяла една активна екосистема, която в миналото беше способна да изработи свои концепции за света, да разпространи сред обществото своя вкус към културата, да защитава безрезервно стремежа си към един по-добър свят.
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE – https://bg.mondediplo.com
Превод Мария Петрикова
Бележки:
[1] Perry Anderson, „An invertebrate left“, London Review of Books, vol. 31, № 5, Лондон, 12 март 2009.
[2] Eric Hobsbawm, Interesting Times. A Twentieth Century Life, Pantheon Books, Ню Йорк, 2003.
[3] Виж Frédéric Attal, Histoire de l’Italie depuis 1943 à nos jours (История на Италия от 1943 до наши дни), Париж, 2004.
[4] Виж David Broder, „The Italian left’s long divorce from the working class“, Jacobin, 14 февруари 2021, https://jacobinmag.com
[5] Piero Ignazi, Dal PCI al PDS, Il Mulino, Болоня, 1992.
[6] Виж Жулиан Миши, „Как партийният апарат се отдалечава от членската маса, Монд дипломатик в Дума, 22 януари 2015.
[7] Achille Occhetto, Un indimenticabile ’89, Feltrinelli, Милано, 1990.
[8] Guido Liguori, Qui a tué le PCI?,(Кой уби ИКП?) Париж, 2011.
[9] Ralph Miliband, L’État dans la société capitaliste, (Държавата в капиталистическото общество), Париж, 1973 г.
