Град Станке Димитров (Дупница) и неговата бивша околия имат значителен принос в борбата против фашизма и капитализма. Тук израснаха и водиха героичното наше работничество и селячество такива изтъкнати ръководители като Станке Димитров— Марек, Коста Петров, Георги Муструков, Желю Демиревски и още плеяда други пламенни борци за народно щастие. Техните имена станаха символ на безпределна вярност към Партията и народа, към делото на комунизма. Те създадоха и завещаха революционни и патриотични традиции, които бяха прегърнати от честното трудово население в нашия окръг като факел, осветяващ пътя към по-светли бъднини. Народът в нашия край отблизо следваше Партията, както през 20-те и 30-те години на нашия век, така и през годините на въоръжената антифашистка борба.
Дупнишките тютюноработници бяха ядрото на Партията и РМС в града и околията. Те дадоха от своите редици изтъкнати партийни и ремсови деятели като Васил Демиревски, Асен Орански, баба Васа Коритарова, Асен Димитров, Никола Чуковски, Събка Златанова, Донка Демиревска, Иван Тренчев, Васил Спасичев, Стефан Бендеров, Крум Градевски, М. Панчев, Владо Ценев, Гаврил Чочов и цялото му семейство, Костадин Пастушански, Надя Карастоянова и десетки други предани на Партията и народа патриоти.
Честните дупнишки занаятчии и интелигенти също се включиха в борбата и дадоха десетки всепризнати партийни деятели, посветили целия си живот на партийното дело. Тоа са Димитър Начев, Георги Гиздов, Димитър Грънчаров, Йордан Златарев, Никола Величков, Стоян Васев—Шаера, Гъчо Камберов, зъболекарят Георги Панчиревски, Дядо Христо Софиев, Димитър Перанов, Васил Милушев, Захари Попдимитров, Венера Меджидиева, Ангел Милчин, Атанас Величков—Севдата, Никола Сапаревски и много други. Така фактически беше изграден единният антифашистки фронт. Борбата в нашия край бе всенародна. На чия страна бяха народните маси показа голямата тютюнева стачка през 1940 година, завършила с победа. Бе извоювано увеличение на надниците с 18 на сто. Както в цялата страна, така и в Дупница станаха много арести. Полицията, обаче, успя да арестува само легалния стачен комитет, възглавяван от Васил Спасичев, Моис Аврамов, Спасуна Тренчева и Съмена Карастоянова. Но главният нелегален стачен комитет, възглавяван от Васил Демиревски и Асен Орански, тя не успя нито да разкрие, нито да залови.
Само една година след това — на 22 юни 1941 година—въоръжените до зъби пълчища на Хитлер нахълтаха вероломно и настървено в свещената земя на братския Съветски съюз. Този вероломен акт и подкрепата, която българската буржоазия даваше на фашистките окупатори и претенденти за световно господство, засилиха неимоверно и без това дълбоката омраза на българския народ към германските поробители и техните български лакеи, а същевременно подхраниха неговата революционна ярост и готовност за безпощадна борба. Както целият български народ, така и дупнишкият пролетариат, откликнаха с готовност на зова на Партията за въоръжена борба против фашизма и капитализма. Така в борческото минало на нашия край бе записана златна страница.
Славен и героичен летопис
2 ЮЛИ 1941 ГОДИНА. Само една седмица след започването на Великата отечествена война на съветските народи, в цяла България, включително и в Дупница, полицията започна масови арести. Те имаха за цел да обезглавят и обезкръвят нашата Партия, да предотвратят организирането на въоръжена антифашистка борба.
Верни на партийния призив за въоръжена съпротива, Васил Демиревски и Асен Орански, твърдо, смело и находчиво, успяха да се изплъзнат от ръцете на полицията, която се опита да ги арестува. Същият ден те грабнаха оръжието и потънаха в дебрите на Рила.
Така 2 юли 1941 година стана рожден ден на Дупнишкия партизански отряд „Коста Петров".
5 ЮЛИ 1941 ГОДИНА. В местността „Колибарска падина"—Рила планина — се събират на съвещание членовете на Околийския комитет на БКП Васил Демиревски, Асен Орански и Славе Максимов и вземат решение за образуване на бойна нелегална група.
2 СЕПТЕМВРИ 1941 ГОДИНА. Полицията предприема нови арести. Блокирани си домовете на най-дейните комунисти и комсомолци. Тя иска да арестува Славе Максимов, Никола Чуковски, Моис Аврамов и Събка Златанова, но те успяват да се изплъзнат и излизат партизани. Така, на този ден бе сформирана първата чета в нашия отряд с щаб: Васил Демиревски—командир, Славе Максимов — политкомисар, Асен Орански—н-к щаб и зам. командир и Никола Чуковски—зам. политкомисар. Това е втората партизанска чета в България.
Около един месец след това излязоха партизани и другарите Васко Манолов, Димитър Бедников, Стоил Данаилов и Георги Кашукеев.
От този ден историята написа най-славните страници от летописа на героичното минало на нашия край. Те са изпълнени с много страдания, мъчителен глад, тежка умора, безсъние до изнемогване, инквизиции и мъченическа смърт на герои. Тъкмо тези страдания, презрението към смъртта в името на свободата и безпределната преданост към делото на Партията, обкръжават с ореола на безсмъртието падналите в борбата другари. Наш патриотичен дълг е да помним техните имена и свято да ги тачим, защото върху тяхната кръв и кости и, преди всичко върху кръвта и костите на загиналите съветски воини, е изградена нашата свидна Свобода и постигнатото от социализма в нашата прекрасна Родина.
Първите партизани започват активна работа за набиране на оръжие, за привличане на нови бойци, за организиране на землянки, скривалища и явки. Почти във всички села бяха изградени ремсови и партийни групи. Целия край бе обхванат от една многобройна яташка мрежа.
Още в първите си бойни стъпки новата партизанска чета спечелва сърцата на осиротелия трудов народ. Напразни са опитите на озверелите буржоазни властници да очернят пред народа неговите верни синове, напразни са заплахите, че всеки който им сътрудничи или ги укрива ще бъде разстрелян. Не помагат и съблазнителните награди, обявени от фашистката власт — по 50,000 лева за всеки заловен, предаден или убит партизанин, а за главата на Жельо—200 000 лева.
Въпреки бясното преследване и терор, Дупнишката партизанска чета расте и укрепва. Скоро тя приема в редиците си новите бойци – Любен Шилегарски, Асен Васев— Хаджията, Георги Соколов—Орела, Христо Николов— Сокола, Славчо Георгиев – Станой, Лазо Лазов—Велко и други.
3 ОКТОМВРИ 1942 ГОДИНА. Партизанската чета дава първата свидна жертва—Васко Манолов—най-младият партизанин в четата.
Изпратен с партийно поръчение до гр. Самоков, Васко попада на засада край село Клисура, но успява да се измъкне и добере до родната си къща. Лаком за пари предател подло го предава на полицейския копои Иван Лакьов, който веднага организира блокада на Васковата къща и го убива в упор.
Желю и неговите другари дават партизанска клетва да отмъстят на убиеца. И удържаха на думата си.
Борбата на Българската комунистическа партия и на съпротивителното движение става все по-тежка и по-ожесточена. Води се борба на живот и смърт. Партизанското движение в страната ни преминава на нов етап на развитие. Партията изгражда 12 Въстанически оперативни зони.
22 ЮНИ 1943 ГОДИНА. В м. „Глуха вада"—Рила планина—членът на щаба на Първа Военна оперативна зона—Лев Главинчев—изнася доклад пред Дупнишката партизанска чета за новите задачи на въоръжената борба. На тази среща присъстват и командирите на Горно-джумайския и Разложкия партизански отряди—Арсо Пандурски и Никола Парапунов.
За да отговори на новите изисквания, Дупнишката партизанска чета се преустройва в партизански отряд, който приема за свой патрон и бойно знаме червения кмет на славната Дупнишка комуна—Коста Петров. В новия щаб на отряда са избрани: Васил Демиревски—командир, Асен Орански—зам. командир, Асен Васев—Хаджията—политкомисар, Никола Чуковски—зам. политкомисар и Моис Аврамов—интендант.
Новият щаб взима решение отрядът да предприеме активни бойни акции, за да се повдигне духът на народа, да се стреснат фашистките управници и техните лакеи и копои.
3 ОКТОМВРИ 1943 ГОДИНА. Легендарният командир на отряда изпълнява клетвата си, дадена пред паметта на своя убит другар Васко Манолов. Полицейският агент Иван Лакьов е разстрелян в упор в центъра на града, в най-оживения час на градското движение.
25 ОКТОМВРИ 1943 ГОДИНА. Безстрашните народни закрилници от отряда блокират с. Горна Козница, прекъсват телефонните връзки и ликвидират трима закоравели фашистки служители—народни изедници: кмета на селото, един общински съветник—цанковист и един полицай. На площада, край опепелената общинска архива с нарядните списъци и непосилни данъци, партизаните провеждат митинг, на който политкомисарят Хаджията произнася пламенно слово, за да разясни на народа целите на тяхната борба.
Тези първи две акции имат огромно политическо значение. Те разпалват народната вяра в победата, укрепват авторитета на отряда и обграждат името на Желю Демиревски с легенди.
3 ДЕКЕМВРИ 1943 ГОДИНА. Отрядът напада Саморановската почивна станция и изземва срещу разписка 120 одеала и толкова чаршафи, от които предания комунист и ятак Михал Ангелов и цялото му семейство и други другари ушиват дрехи на партизаните.
В същото време група партизани от отряда извършват наказателна акция в село Рила - изпълняват смъртната присъда на двама фашистки агенти.
21 ДЕКЕМВРИ 1943 ГОДИНА. Настъпва тежка, мразовита зима. Група партизани отсядат в къщата на ятака Иван Лапев в село Стоб. Селото е блокирано от многобройна орда от войска и полиция. Партизаните и ятакът Иван Лапев тръгват на щурм и си пробиват път с бой с многобройните преследвачи. Боят продължава цял ден. Пръв пада верният ятак, а след него пламенният ремсист Христо Николов—Сокола. Политкомисарят Хаджията си пробива път през гъстия полицейски кордон и излиза от блокадата. Тежко раненият Моис Аврамов също успява да се укрие.
Боят затихва. Но над селото зловещо се извиват пламъците, обхванели запалената от озверените фашисти къща на предания ятак. Писъците на неговите близки късат сърцата на съселяните им.
29 ЯНУАРИ 1944 ГОДИНА. В село Лисия—Благоевградско, насочена от подъл предател, полицията обкръжава девет народни борци. Въпреки мъжествената си съпротива те паднаха геройски пред олтара на Свободата. Между тях са и командирът на Горноджумайския партизански отряд Арсо Пандурски, избягалия от фашистки плен червеноармеец Ванюша Валчук и дупнишкият партизанин Славе Максимов.
Въпреки свидните жертви, редиците на Дупнишкия партизански отряд се сгъстяват с всеки изминат ден. Той вече наброява над 120 бойци. В много села действат бойни групи.
В отряда, след убийството на Славе Максимов, са направени промени: за зам. командир е издигнат Никола Чуковски, за зам. политкомисар Георги Соколов—Орела, а за индендант—Стою Лесов.
Смелите народни закрилници и отмъстители продължават наказателните си акции над предатели и фашистки агенти. В село Стоб е ликвидиран секретар-бирника, виновник за гибелта на Христо Сокола и Иван Лапев.
В село Бозовая е нападната и разоръжена правителствена част. На митинг в селото, Желю с пламенно слово пояснява на народа, че с победоносното настъпление на Червената армия идва краят на фашисткия терор и благодари на падалци за голямата им заслуга към отряда.
Само през юни и юли 1944 г. отрядът провежда над 15 политически и наказателни акции, които стряскат врага и му напомнят за близкия предсмъртен час.
18 ФЕВРУАРИ 1944 ГОДИНА. Край Учителския институт полицията убива и хвърля в мътните води на Джерман пламенната партийна функционерка Мара Петлякова, изпратена от Софийския ОК на БКП, за да помогне на местната партийна организация. Младата героиня е подложена на нечувани инквизиции, но не отронва нито дума на предателство. Въпреки това, се налага да преминат в нелегалност и да станат партизани секретарката на ОК на РМС Роза Коритарова, заедно с ремсистите Вики Конфорти, Спасуна Тренчева, Елена и Първан Чочови, Мордоше Таджер и други.
14 ЯНУАРИ 1944 ГОДИНА. След страшни инквизиции в нощта на този злокобен ден, полицията разстрелва избягалите от казармата, но предадени и заловени на път за отряда, доблестни ремсисти Атанас Грозденин и Йордан Кьосев, от село Баланово.
16 ФЕВРУАРИ 1944 ГОДИНА. При изпълнение на бойна задача край село Рила пада пронизан от вражески куршум младият партизанин Васил Иванов Начев от село Рила.
3 МАРТ 1944 ГОДИНА. Отрядът дава една от най-свидните си жертви. Край село Сапарева баня е убит помощник командирът на отряда— Никола Чуковски—Бончук. В предсмъртната си агония той произнася заветните думи: „Аз имам хиляди другари, които ще отмъстят и за мен, и за целия наш народ....“
16 МАРТ 1944 ГОДИНА. В село Бараково загива младият партизанин Костадин Лазаров—Васко.
Борбата става все по-ожесточена. Отрядът има голяма нужда от по-солидно оръжие. И през март, 1941 год. Желю заминава с група партизани за оръжие в Югославия. По обратния път, след тежко сражение при с. Горна Мелна, той се завръща в отряда с още около 40 партизани от състава на Първа софийска бригада, с много автоматични пушки, леки картечници и топло облекло.
Във връзка с предстоящите активни бойни действия на отряда, най-младите, най-енергичните и смели партизани са организирани в отделна младежка чета, с командир Лазо Лазов—Велко и политкомисар Славчо Георгиев—Станой. Тя се превръща в ударен юмрук на отряда, в негова гордост.
За секретар на РМС в отряда е избрана смелата партизанка Роза Коритарова. Заедно с политкомисаря Хаджията те развиват широка и активна политическа работа чрез доклади, реферати, художествена и научна литература ...
Въпреки че предусеща своя гибелен край, буржоазната власт, в лицето на своите агенти, полиция и жандармерия, продължава кървавите си издевателства над верните народни дъщери и синове.
5 МАЙ 1944 ГОДИНА. През нощта на тази дата в Телки андък край Благоевград полицейските копои разстрелват по най-садистичен начин преданите ятаци от село Самораново — Йордан Анин, Стаменко Градевски, Йордан Дотин, Ненко Пиперков, Александър Стоименов и Борислав Стоилов. Въпреки нечовешките инквизиции, на които ги подлагат палачите им, те остават верни на клетвата си: да бъдат верни до смърт на борбата.
5 ЮНИ 1944 ГОДИНА. Край с. Падала е разкрит и убит партизанинът Васил Христов—Чапаев.
25 ЮНИ 1944 ГОДИНА. Нашият прославен партизански отряд понася най-тежката си загуба.
Към 10 юни четата с командир Георги Соколов—Орела и политкомисар Любен Шилегарски — Чичо Люб, провежда акция в Голямо село за да се снабди с оръжие.
На 22 юни партизаните от четат влизат в с. Таваличево, където ликвидират кметския наместник Георги Карпузов — Турчина — предател и народен изедник. След тази акция те се прехвърлят в с. Мърводол. Извършено е предателство и партизаните се отправят към село Еремия, където се укриват в плевнята на един ятак. Но един войник в отпуск — племенник на ятака ги разкрива случайно и ги предава. Партизансата чета е обкръжена от многобройни полицейски и войскови части и води жесток и неравен бой, в който падат със смъртта на смелите 16 млади партизани, едни от най-преданите бойци на Дупнишкия партизански отряд.
Във вихъра на боя там загинаха Георги Соколов (Орела) — командир на четата, Любен Шилегарски (Чичо Люб), политкомисар, Петра Лесичкова (Рада), Борис Барбулски, Георги Божилов (Колката), Анани Георгиев (Запорожеца), Атанас Переклиев (Огнян), Христо Попхристов, Първан Кашукеев, Методи Халваджийски, Тодор Савов, Кирил Серафимов (Марат), Георги Харалампиев, Петър Пейчев, Димитър Цветанов (Варната) и Никола Чучулков (Кирчо) .
Освен тях, в боя бяха пленени още трима партизани. Загубата беше голяма. И въпреки това бойния дух на оцелелите не падна. Незабравими ще останат думите на веселият, любим на всички ни млад партизанин Марат, който само един ден преди смъртта си казва: „Борбата иска жертви. Ние може да умрем, но идеите ни ще живеят и побеждават. Над нашите гробове ален мак ще цъфти. С нас е Съветския съюз и победата е наша".
Подвигът на загиналите партизани от отряд „Коста Петров" ще живее вечно в съзнанието на признателното поколение.
КРАЯ НА МАЙ 1944 ГОДИНА. На територията на Дупнишкия партизански отряд се придвижва Първа Софийска партизанска бригада, състояща се от над 300 бойци, водени от Боян Българанов, Славчо Трънски и Нинко Стефанов. Задачата на бригадата е да обедини силата си с Дупнишкия, Горноджумайския и Разложкия партизански отряди, да овладее Струмското дефиле, за да не допусне изтеглянето на немските войски от Беломорието. Изтеглянето на партизаните от бригадата и отряд „Коста Петров" към връх „Полич“ е съпроводено с непрекъснат бой.
Походът към Разлог е тежък, защото врагът е блокирал всички пътища към селата и бойците не могат да се снабдяват с храна. Пътят на отряда минава през река Рилска под Рилския манастир. Реката е буйна. Налага се преход през железопътния мост. Тук съединените сили на бригадата и отряда попадат на страшна засада, но въпреки това смелите народни борци преминават моста, обсипани с ураганен минометен и картечен огън и бомби. В този бой загиват десетки партизани Първа Софийска партизанска бригада. Тук загина и Иван Ризов—Инжето от село Рила с песен на уста.
На „Царев връх" бойците от Дупнишкия отряд под ръководството на Асен Васев—Хаджията, които остават да действат в нашия край, се разделят с бригадата, а тя продължава пътя си на юг— към Разлог. При село Добърско тя е пресрещната от многобройна войска и жандармерия. След жесток бой, народните закрилници понасят тежки загуби. В това сражение загива и партизанинът Иван Демиревски—Ганке, любимецът на дупнишките любители на футбола.
15 АВГУСТ 1944 ГОДИНА. В местността „Голяма Ломница" на Рила планина се събират бойците от партизанските отряди „Коста Петров", „Никола Калъпчиев“ и „Никола Парапунов". Тук те слагат основите на една мощна обединена партизанска единица, наречена Рило-Пирински партизански отряд. За негов командир е избран Васил Демиревски, за политкомисар—Кръстю Стойчев —бивш комисар на Разложкия отряд, за пом. политкомисар—Димитър Паунов от отряд „Коста Петров“ и за началник щаб—Йонко Панов.
24 АВГУСТ 1944 ГОДИНА. Обединените партизански сили нанасят съкрушителен удар на немските и българските войскови поделения, разположени по долината на река Рилска. Това събитие, което винаги ще се помни под името Акцията при Жабокрек, е най-голямата акция, записана в историята на партизанското движение в България.
7 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА. Победоносните съветски войски стъпват на българска земя като братя-освободители. Фашистката власт е разгромена.
9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА. Обединеният Рило-Пиринския партизански отряд под ръководството на Жельо установява народната власт в град Разлог.
Партизанският отряд „Коста Петров", останал да действа на територията на нашия край под ръководството на Асен Васев—Хаджията, освобождава село Рила, а след обяд, към 15.00 часа с камиони пристига в гр. Дупница, овладява с бой Дупнишкия полицейски участък и установява власт на Отечествения фронт. В тази последна кървава схватка с умиращия фашизъм бяха убити много полицаи, а началникът на полицията Байкушев се самоубива. Свидна партизанска жертва е Димитър Ризов от село Рила.
11 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА. В Дупница пристига с бойците си легендарният партизански командир Жельо Демиревски. На голям и ентусиазиран митинг той приветства населението с победата над фашизма.
Това е бойният път на Дупнишкия партизански отряд. Многогодишната борба против фашизма и капитализма се увенча с успех. Изминаха много години оттогава. Идеалите, за които отрядът даде свидни жертви са въплътени в делата на трудещите се от социалистическия делник на нашия град.
Източник: вестник „ Дупнишка комуна“, 1 септември 1969 г.
