На 27 януари 1944 г. е свалена окончателно блокадата над Ленинград - изключително събитие в хода на Втората световна война и Великата Отечествена война на съветските народи. След 900 дни блокада, след три северни, мразовити зими, след стотици хиляди жертви, загинали от глад и шрапнели, след нечовешки страдания. За този истински геноцид нашите историци, които рядко слизат от телевизионните екрани, избягват да пишат в учебниците или кротко се ослушват - няма да говорят и няма да пишат. Но след толкова вълнения по сълзите и страданията на някои богаташи, нека най-сетне се върнем към миналото, към историята, която е предопределила последвалите десетилетия, а и бъдещето. Събития, преживени, изстрадани, осмислени и пренесени за вечни времена в антифашистката идея от родителите и предците ни!
За тези събития не учат и не знаят нашите деца, а тези, които знаят нещичко, то е благодарение на семейството и на онези български учители, които въпреки забраните учат децата на истинската история, а не онази - пренаписаната и измислената в услуга на "новите" господари. А господарите са много, различни и навсякъде, както казва Оруел. Ето случай: на 30 ноември 2018 г. Синдикатът на българските учители и Фондация "Конрад Аденауер" провеждат поредната "значима" национална конференция - "Историята в училище - осъзнаване на процесите в миналото за изграждане на бъдещето". Тя е "в подкрепа на Министерството на образованието за въвеждане на съвременни, адекватни програми в т.ч. изучаване на тоталитарната комунистическа система" (в. "Учителско дело", бр.38-39, 2018 г. и "Дневник" 30.11.2018 г.). Участват образователни експерти и учители, които трябва да популяризират сред нещастните български деца историята, която 30 години се пренаписва от платените номенклатурни историци. Основни доклади имат две водещи професори-исторички (особено едната - от Американския университет в Благоевград) - боркиня от десетилетия за изучаване на престъпленията на комунизма в българското училище, а другата - от СУ "Св. Кл. Охридски".
Някои медии отразяват проявата и става ясно, че в един от основните доклади се разисква важен (!?) проблем: "борбата между духовното и идеалното". Аплодисменти, поздравления и отчитане на проекта... Това е положението. Няма коментари, няма недоволство. Синдикатите си вършат "работата". Важното е, че от учебниците са изхвърлени главните събития от историята на България през първата половина на ХХ век; основните, решаващите битки в хода на Втората световна война, случили се, естествено, на Източния фронт и още много, много...
А ние се гневим и си припомняме истинската история, събитията, от които човечеството е тръпнело и които и днес не бива да се забравят! Не само заради военните победи, а за това, че те могат да бъдат резултат на определени обществени условия, на идеи и човешки, традиционни ценности, на патриотизма, на доброто срещу унижението и чуждото господство, на саможертвата, на достойнството заради свободата и бъдещето на Отечеството и човечеството. Защото Ленинградската блокада и поредицата кървави битки на Източния фронт няма да се случат, само ако "нравствените хора са главен ресурс на страната", ако се възпитават патриоти. Бисмарк, в други времена и за друга война - френско-пруската, казва, че в нея побеждава пруският прогимназиален учител с неговото патриотично възпитание.
Много е изминалото време, много е забравеното от тези събития. От 8 септември 1941 г. блестящият, прекрасен Ленинград е тотално блокиран, Хитлер обявява, че ще го заличи от лицето на земята. Но неговото население мъжествено и героично с огромни загуби (над 900 000 умират от глад, 32 0000 са убити от вражеския огън и бомбите) отстоява своите домове, своя живот и бъдещето на своя велик град и Родина, несломени от глада, от студа, от болестите и ужаса на войната. Когато се проваля Хитлеровият план Ленинград да бъде превзет с щурм, решението на агресора е Северната столица да бъде задушена с глад, студ, артилерийски обстрели и бомбардировки. Фашизмът педантично изпълнява чудовищната директива - унищожаването на града. Така съдбата на Ленинград и ленинградци се превръща в един от най-ярките символи на безчовечността и жестокостта на фашизма, но и на издръжливостта, и на безпределните сили и вяра на съветския човек. А думата "блокадник" остава сакрална за поколенията.
Преживелите блокадата са записали в дневниците и спомените си, че "ако някой би казал: "Да предадем града" - всички биха го разкъсали без милост." Жителите са готови на всичко. Известният от онова време професор Даниил Ал веднага след обсадата на града, още в първите дни на блокадата, заедно с 65 хиляди студенти заминава на фронта и воюва в състава на Народното опълчение на Московския район на Ленинград.
Единствената нишка, която свързва блокадния Ленинград със страната, е Ладожкото езеро. Въпреки мразовете и снежните бури, въпреки огъня, вражеската артилерия и бомбите, движението на товарния автотранспорт е осигурено. Така се пренасят хляб, скромни продоволствия, боеприпаси, необходими на обсадения град.
Един от ръководителите на пътното управление тогава на Ленинградския фронт Андрей Васьнович е записал в спомените си: Пътят на живота трябваше денонощно да се поддържа, да се проверява. А основно работеха момичета. Бяха по на 18-20 години. Гладни, слабички, а товареха сандъци със снаряди по 50-60 килограма. Като ги погледнеш, ти рукват сълзите, но не ни беше до сълзи... Тогава не съществуваше думата "невъзможно". Ние бяхме приятели и споделяхме трохичките и къшчетата сухар. Разбирахме, че всеки товарен рейс спасява от глад стотици хора. Поддържахме се един друг и се крепяхме."
След войната всички са категорични, че "Историята на блокадата на Ленинград е изпълнена с героизъм - дори не само военен, а човешки. Хората не си позволиха да се разчовечат." Доказателствата за това са толкова много! Неслучайно историци, психолози, културни дейци, творци са категорични, че във всички времена главното условие за успешния изход от всяка кризисна обстановка е нравствеността и духовното единство на народа.
В годините на блокадата на Ленинград и за окончателното й снемане решаващо значение има съветската военна стратегия. И тогава, и днес е немислим успехът без военния опит на съветските воини, без гениалната военна стратегия на ген. Георгий Жуков. Преди години писателят-блокадник Даниил Гранин написа: "А ние имахме Жуков! Помня, че когато немците можеха да влязат в града, долетя Жуков... Във всички окопи премина новината: "Пристигнал е Жуков".... Там, в окопите, почувствахме, че духът ни се повдигна. Жуков... Тогава нещо рязко се измени за възстановяването на воинския дух и за няколко дни почувствахме промяната."
През изминалите 75 години обществото и човечеството преминаха през различни идеологии, през надежди и разочарования, през триумф, победи, а и през разгром, отчаяние и страх. Мними пророци чертаеха своите проекти и предсказания. Но днес, в навечерието годишнината от тази велика епопея - Ленинград, трябва да отчетем, че победите на Ленинград, при Сталинград, Курск, Москва, и... до Берлин, са възможни, благодарение главно на могъществото и идеите, ценностите на Съветската държава, на хората, формирани в това общество. Признато е още от съвременниците на тези събития в целия свят.
И ако някои у нас най-сетне се сетят, че сегашните натрапени учебни програми трябва да бъдат основно промени, нека се обърнат към историята и към това, което дава идеи и бъдеще, което е доказано и признато. Защото временните победи на политическата демагогия са нещо крайно преходно и лъжовно и времето им изтича!
Източник: вестник ДУМА, 25.01.2019 г.
