Цяла работническа, трудеща се България, дълбоко потресена, е вече известена за страшното, злодейското, зверското убийство на другаря Коста Петров. Навсякъде, дето Коста беше познат, са проронени братски сълзи за него и със стиснати от скръб и възмущение зъби са произнесени клетви и закани — да бъде отмъстено това валящо се в кръв общество, създател и хранител на подлеци и убийци на най-добрите народни синове.
Убийците? — Ние ги сочим: това е либералската и блокарска дупнишка буржоазия с всевъзможни нейни фашистки организации, лиги и пр. Кои са двете лица — физическите убийци, това не важи. Такива всякога може да намери буржоазията. Тя достатъчно много злодейства е извършила над трудещия се народ, за да създаде в неговата среда човеци без човещина в тях, годни да извършат кървавите поръчки на богатите господари.
А защо поръчаха те това убийство? Имаше защо. Многобройна е беднотията в Дупница. Много е страдала тя, и преди, и през, и след войните, от своите чорбаджии. Дупница е един жив търговски град и център, който дава възможност на капиталистите да правят добра работа. И дупнишките капиталисти — сегашните и старите чорбаджии — са се отличавали и отличават със своята зверска алчност за богатства и печалби. Дупница през двете войни беше близо до фронта. Мнозина успяха да използват това за бързо и лесно забогатяване. Десетки стари и нови милионери вече се наброяват в града.
Обаче срещу това работници, служащи, еснафи, земеделци се завърнаха от войната при една страшна мизерия и разорение в домовете им. Негодуванието им, възмущението им, отчаянието им се изля в буйни непрекъснати протести и борби.
Малката, току-що съвземаща се партийна комунистическа организация веднага се турна смело начело на това народно негодувание, на борбите на трудещите се. И тая организация трябваше да води много често тоя народ срещу щиковете и куршумите на полиция и войска. Наред с властта срещу трудещия се народ застана самата буржоазия с многобройните нейни добре платени директори и чиновници в складове, кантори и банки за сметка на тютюневи работници и тютюнопроизводители.
Начело на организацията тогава застана Георги Муструков и скоро след това Коста Петров.
Борбата се ожесточи още повече. Беднотията завладя една здрава и важна позиция — общината, и оттам нанасяше удари след удари на противника. В честите открити борби, закриляна и подпомагана и от органите на властта, буржоазията не успя да смаже беднотията и Комунистическата партия. И още с по-голяма злоба и настървение буржоазията гледаше своя противник да стои здрав, мощен, неуязвим срещу нея. А начело на разбунтувалите се роби стоеше Коста. И не само в първите редове бе той, не! В своята личност той отразяваше физическата сила, способностите, куража, смелостта и гордостта на съзналия силата си пролетариат. Как да го не убият тогава? Три пъти приготвяха и опитваха, четвъртия път сполучиха — убиха го.
А ето кого убиха:
Коста Петров е роден в близкото до Дупница село Ресилово в 1888 година. Баща му беше поп като всички попове, държащ здраво в ръцете си паството, но човек чувствителен и със способности. За човека в своя баща Коста докрай пазеше най-дълбоко уважение и обич. Основното си образование Коста завърши в селото си, а прогимназиалното — в Дупница. Като дете беше буен, жив и крайно впечатлителен. Средното си образование — педагогическо — започна в Кюстендил, продължи в Лом и Силистра. По-голямата част от ученичеството си прекара в мизерия — нередовно му пращаха пари. В Кюстендил — 1906 г. — той стана социалист. Това вбеси неговите близки, бухали по душа, които подкокоросваха стареца и той с месеци оставяше младия си син без средства, а след това бащинското сърце у него заговаряше и отиваше сам да търси обичното си дете. В Кюстендил влезе в ученическия социалистически кръжок и в просветителното работническо дружество „Класово съзнание". Неговите дарби на бъдещ талантлив организатор изпъкнаха още тук. Като ученик още вземаше участие в ръководството на партийното и синдикалното движение там. Разбира се, неговата свободна, буйна натура не го остави да се приравни с масата от съучениците му, да търпи всичките духовни и др. насилия на директори и учители. Изключван на няколко пъти, Коста трябваше да се мести в Силистра, после в Лом.
Щом свърши педагогическото училище биде назначен учител в с. Сопица, Радомирско, и стана активен член на радомирската учителска организация. Учителството му беше също година на голяма мизерия за семейството му. Обаче той я понасяше в песни и весели шеги.
През 1912 година, вече с жена и дете, с мъка издейства от баща си да продължи образованието си в странство. Жаден за наука и за една самостоятелна, независима професия, която да му даде възможност да живее и работи свободно за делото на социализма, той се наложи, ангажирайки се сам да изплаща после разноските по образованието си, и замина за Загреб, дето се записа в юридическия факултет. Там го завари Балканската война. Висшето си образование продължи в Брюксел. Преди да отиде там беше в Ла-шо-де-фон — Швейцария, дето изучава френски език и се готвеше за изпити. Неизчерпаемата енергия, що кипеше всякога в Коста, не можеше да се удържи в него и тук. Току-що започнал да изучава езика, той влезе в младежкото социалистическо дружество в Ла-шо-де-фон, на което беше станал фактически ръководител. Участва най-активно и в един конгрес на младежите в Нюшателския кантон. В кантоналния партиен вестник — „Ла Сантинел" (Страж), се срещаха често негови статии. В Брюксел също не стоя далеч от работническото движение. Тук той завърши юридическото си образование и получи титлата доктор по правото.
Завърнал се от Белгия, той трябваше да се готви за допълнителна гимназиална матура, за която цел се установи в Самоков. Тук го завари войната. Останал с малцина другари и другарки, той помагаше да се поддържа огънят в партийното огнище в града. Обаче попове и чорбаджии, недоволни от това, че в Самоков все пак остава едно будно комунистическо око, се заеха да го премахнат. Самоковските жени поднесоха в комендантството и в общината заявление, с което искаха да се уреди прехраната на децата им и с което фактически протестираха против войната. Като подбудител на тоя бунт биде посочен Коста. Арестуваха го. Военният съд го осъди на 2 и половина години затвор. Наказанието си той излежа (2 години и 3 месеца) в софийския затвор. Със своята смелост и самоувереност той накара дирекция и прислуга да гледат на него като на човек и с респект. Тук той успя да спечели обичта почти на всички затворници. Мнозина от тях и до днес си спомнят с благодарност неговото застъпничество пред управата на затвора да им бъдат отменявани наказания и др. Даже надзиратели и надзирателки от онуй време са били под неговата закрила и след освобождението му поддържали приятелски връзки с него.
Излязъл от затвора в последните месеци на войната, той се настани в Красно село, дето живееше вече семейството му. Веднага се залови за работа — да организира работниците от фабриките в Княжево. Скоро обаче макар и лишен от права, биде изпратен в допълняющото артилерийско отделение в Дупница. И тук той е любимецът и приятелят на войници и подофицери. А малцината другари и другарки в Дупница вече са събрани от него в организацията, нареждат се събрания и разпространението на „Работнически вестник". През септември 1918 г. в Радомир се обявява „революция" и „република". Той веднага събира другари, напуска казармата и се озовава в Радомир вече, когато правителствените и германски войници бяха потушили бунта. Тук разбира какво е извършено, връща се в Дупница и случайно успява да се спаси от преследванията на освирепели началници, които избиваха всички, взели участие в радомирските събития.
Уволнява се. Връща се в Красно село. До лятото 1919 г. той е напълно в разположение на Партията.
В Красно село основава партийна група. В Батановци ръководи стачката на работниците от циментовата фабрика. В Княжево влиза в остър конфликт с френския комендант, задето не позволява събрание. Обикаля Пернишко, Трънско, Искрецко. Навсякъде работници и селяни с увлечение слушат революционното му пламенно слово, навсякъде властта го преследва — не можейки, пред сплотеността на трудещите се маси, другояче освен с актове и дела. Десетки такива из различните архиви ще напомнят кипящото революционно дело на този апостол на комунизма.
През лятото 1919 г. дупнишката партийна организация го повиква в Дупница с оглед, при успех в общинските избори, да бъде кмет. Той идва в Дупница сам. Няколко пъти обикаля околията. На квартални събрания се явява войска да ги разпръсва. През щиковете на войниците като настоящ апостол той води голяма тълпа мъже, жени, деца да протестират в комендантството. Обявява се, че на 27 юли (1919 г.) не ще се позволи никакво движение из улиците. Местният комитет решава да се апелира към работниците да си наложат еднодневен самоарест. Той обаче не може да издържи това. Той е в село, дето въпреки запрещенията прави събрание.
На 7 декември стават общинските избори. Коста е един от 7-те избраници комунисти. Той ще бъде кметът. Наближава 24 декември. Местният комитет и организацията решават, въпреки всичко, демонстрацията да стане. И тя стана! Народът на труда е из улиците. Дюкяните затворени. На всеки ъгъл войници, лудо препускат и бият с бичове кавалеристи. Народът изпълня улицата пред клуба. Начело на него е мощната фигура на Коста — той води с песни групата „Спартак". Войската стреля, хвърлят се бомби. Коста с изваден револвер в ръка предвожда изтръгнали пушките из войнишките ръце пролетарии. На всеки ъгъл, край всяка стена — все той. Площадът е овладян, червените знамена се веят на него. Коста е тук — пред първите пръв. „Щом „свирне с някаква вълшебна свирка, изведнъж улицата се изпълня с хора", разправяха удивени и изплашени буржоазни дами. Цели две седмици се събират силите на войската и на жълтогвардейците. Казармите са пълни. Железничарската стачка е в своя разгар, духовете са разгорещени. Чувства се, че нещо страшно се готви, но Коста със солиден бастун в ръка, с вирнато чело и брада, весел, засмян е винаги из улиците. Неговата гордост и бодрост смущава, забърква коменданта и всички силни на деня. На 8 януари заминава за София да си доведе семейството. На 11 вечерта с файтон наближават града. Часовият над града не ги пуска да влязат през нощта. Отбиват се в близкото село. Тук узнава злокобната вест, че Муструков е убит, че всичките другари са в затвора. През нощта още минава реката, смело и неустрашимо минава по шосето всред патрула и отива в друго село, научава подробности по станалото в Дупница и заминава. Цели шест месеца е принуден, често менейки селище и квартира, да се укрива. Но и тук немирният му дух не търпи. В туй или онуй село, като инженер или доктор той държи речи, възпламенява със слово и пример. Една вечер, изминал през деня с влака няколко десетки километра с бръсната брада, с пояс и чалма — настоящ красавец-помак, се озовава в Дупница, дето заварва родения 2 месеца преди това свой син. След няколко дни се явява пред военния следовател и прекарва в затвора 4 месеца. И тук е в ролята си на закрилник и застъпник на тормозените затворници. Правят опити да го измъкнат из затворническата му стая. Всички останали затворници се вдигат и не позволяват това. Опитват се да го преведат в Шуменския затвор. И тук удрят на камък. Създава се закон за амнистията. След дълги разтакания— освобождават го. Той е вън от затвора, всред другарите си и всред народа. Дълга, тежка партийна работа му предстои. У него обаче няма умора. На 2 октомври 1920 г. се роди Комуната. Коста е кмет. Две години и половина той кметува. Тава бяха две и половина години на тежка, на упорита борба на дупнишката беднотия срещу централната власт, съдилища и буржоазия. В тая борба ръководител и водач беше Коста. За неговото кметуване и за другата му партийна дейност през това време трябва (и заслужава) да се изпише цял том.
Коста познаваше добре теорията на комунизма. Той беше пламенен оратор, енергичен агитатор, неподражаем организатор. Беше до смъртта си член на дупнишкия местен и окръжен комитет. Беше секретар на комитета до юни 1922 г. Той основа и редактира окръжния ни вестник „Червен бюлетин". Дълго сам редактираше и дупнишкия общински вестник. Още от малък той се беше запознал с всички отрасли на земеделското стопанство. Еднакво знаеше - как се обработва земята, как се отглеждат овощни градини, пчели, добитък, в затвора бе научил да работи мебели и плетени столове, да плете мрежи и да работи и най-тънките работи на плетачна машина. През учителството си готвеше и переше като истинска домакиня; пееше, декламираше, играеше на сцената; артистично яздеше кон; беше отличен плувец — преплувал бе Дунава (в Силистра); свиреше на цигулка и китара; обичаше децата и играеше с тях. Нищо, никога — макар че бе един от ония, които са били най-много хулени, клеветени и гонени, страдали и живели в тежка мизерия, — никога и нищо не можа да сломи неговия дух. Общителен, мил, той беше близък с всички.
Това беше Коста, колкото и блед да е опитът ни с малко да го обрисуваме. Нам се струва, че подобни ще бъдат всички хора на новото общество, възпитавани в свободното трудово училище.
Такъв голям, красив дух погина. Такава скъпа — вече шеста жертва принесе дупнишкият пролетариат пред кървавия жертвеник на бога „капитал".
Напечатано в „Червен бюлетин", орган на Окръжния комитет на БКП (т. с), бр. 9, 8 март 1923 г.
Статия на Станке Димитров (Марек)
Източник: Станке Димитров – Марек, Избрани произведения, Издателство БКП, 1952 г.
* * *
Погребението в Дупница
Като гръм се разнесе из града на 21 т. м. страшната вест: „кметът убит“.
Цяла година дебнеха Коста Петров. Това се знаеше от другарите. Но и в организацията вестта падна като гръм от ясно небе. За не повече от 20 минути след първото известие потоци от трудещ се свят се проточиха по шосето за Джумая. На мръкване тялото, носено на носилка, съпровождано от хилядно работничество, бе донесено в клуба. Скръбта беше тъй дълбока, тъй безутешна! Тя се изразяваше в сълзите, в плача, в задавените първи обяснения за това, що се знаеше до тоя момент, в клетвите и заклинанията на хилядното множество.
Властта, разбира се, не взе никакви сериозни мерки да преследва убийците. Но тя намери достатъчно войници да постави патрули през нощта из града, за да пази къщите на чорбаджиите след определения полицейски час — 8 часа. С право буржоазията се бе изплашила и свила рано из домовете си, а гузните бяха променили, жилищата си. Възмущението в целия град бе тъй голямо, тъй страшно и очевидно, че само дисциплинираната партийна организация можеше да спре излизането му в изстъпления над буржоазията и домовете й.
На 22 февруари след обед, след аутопсията, труповете на Коста и Петър файтонджията — двамата тъй много се обичаха — лежаха в погребалните ковчези, в клуба. Непрекъснато се редяха бедняците от всички възрасти да се покланят пред скъпите трупове.
По инициатива на самите работници в тютюневите складове и в махалите се събират пари, приготвят се венци, печатат се некролози. Некролози се издадоха от окръжния комитет, местната организация, местния работнически съвет, тютюневата секция, транспортната секция, младежкото дружество, емигрантската група, еврейската група, кооперация „Освобождение", учителската секция, учениците, женската група, общинското управление, общинските служащи, санитарното отделение в общината, от близки, от мърджинската партийна група „Хр. Ботев". Получиха се стотина съболезнователни телеграми.
На следния ден бе погребението. Това бе ден на обща стачка в града. Още в 1 часа салонът на клуба и дворът бяха пълни. В 3 1/2 часа процесията потегли начело с портрета на Коста, следван от 12 венци, от червените деца, ученици и ученички, хора и червената младежка чета, която на смяна носеше на ръце труповете на скъпите покойници. Още преди пристигането на централния площад той бе почти пълен с чакащ бедняшки свят. Шествието спря на площада. Никога този площад не се е виждал тъй плътно от стена до стена изпълнен. Всичко бедняшко от Дупница, което е имало физически сили да излезе из къщи, беше тук. Присъстваха и маса селски другари. Множеството надминаваше 8,000. След изпяването от хора „Вий жертва паднахте" др. Ст. Димитров произнесе реч, в която описа кой и що беше Коста за беднотията в Дупница, за цяла работническа България и, от друга страна, за дупнишката буржоазия, която успя с четвъртия си опит да го премахне, след като преди три години успя да премахне другия наш ръководител — Георги Муструков. Той говори и за другия покойник — скромния, но верен и предан пролетарий Петър А. Спатовалийски. Др. Борис Хаджисотиров, от името на Централния комитет и на Партията, поднесе съболезнования пред семействата на убитите и пред комунистическите организации и работничеството в Дупница. Той обясни, че другарите са жертва на опитващия се чрез фашизма да се спаси от последния крах, прогнил вече капиталистически строй, че на фашистките изстъпления — открити и из засада — трудещият се свят трябва да турне край със своята сплотеност около Комунистическата партия и със своята преданост, блестящ пример на каквато ни дадоха покойниците.
Др. Ст. Димитров съобщи, че по решението на общинския съвет площадът, на който др. Коста Петров е будил и зовял пролетариата на борба, на който неведнъж е водил дупнишката беднотия в открита борба срещу властта и буржоазията, занапред ще носи неговото име. Това беше посрещнато с общи одобрения.
Траурното шествие потегли за гробищата, заприщвайки улиците. Пред зиналия гроб, прощавайки се със своя любим другар, шест хилядно бедняшко множество до стъмване слушаше изразиш на пролетарската скръб, съболезнования, протести и заклинания от представителите на парламентарната комунистическа група и комисията за комунистическото представителство — др. М. Неков, Синдикалния комитет— др. Н. Илиев, дупнишкия местен работнически съвет, младежкото дружество, общинската група — Крум Марков, руската група „Возвращение на Родину“, анархистите в града, софийската партийна организация, софийския местен работнически съвет — др. Ас. Бояджиев, младежкия съюз и софийското младежко дружество — др. Червенков, пернишките рудничари — др. Темелко Ненков, самоковската организация — др. Михаил Дашин, горно-джумайската организация — др. Никола Лесичев, представители на радомирската организация, на кюстендилската организация.
Др. Ст. Димитров поднесе последното прости, и в тъмно, при първите лъчи на луната, безжизненият труп на нашия славен, юначен, скъп Коста остана под хвърлената със сълзи на очи и клетва в уста от другарите му пръст — в най-близко съседство с първата жертва, що понесе дупнишкото революционно работничество пред кървавия жертвеник на капитала, др. Георги Муструков.
Сутринта преди погребението общинският съвет има заседание, за да избере кмет. Съветът се занима и с убийството на кмета. Нашата група предложи съветът да протестира против физическите и интелектуалните убийци. Блокарският съветник (цанковист) Никола Икономов и либералският (радославист) Ченков се съгласиха с протеста против физическите, но не и против интелектуалните.
С.
„Работнически вестник“, бр. 206, 26 февруари 1923 г.
Статия на Станке Димитров (Марек)
Източник: Станке Димитров – Марек, Избрани произведения, Издателство БКП, 1952 г.
