Търсене в този блог

сряда, 12 март 2014 г.

Западът катастрофира лошо в Украйна. Време е за основен ремонт - Валентин Хаджийски

 

 

По ирония на съдбата Иван Кръстев – посткомунистически опортюнист, потомствен апаратен пропагандист – се смята за световен „експерт“ по Източна Европа. Публикацията му от 3 март „Руският ревизионизъм“ на сайта на „Форин Афеърс“ демонстрира неразбиране на действителността в региона, характерно за почти целия външнополитически „естаблишмънт“ на ЕС и САЩ. Тази западна слепота е главната причина да се стигне до абсурдната, анахронична, потенциално саморазрушителна и за Европа от Атлантика до Урал, и за САЩ ескалация около споразумението за асоциирането на Украйна с ЕС.

Иван, някогашен мой колега от СУ и БАН, смята, че сегашната украинска криза е „най-тежкото предизвикателство към европейския ред от повече от половин век“ насам, т.е. по-тежко и от нахлуването на СССР в Чехословакия в 1968 г. и от югокризата от 1991–1999 г., с трите войни със стотици хиляди жертви, с възкресените стари етнически омрази, с етническото прочистване, милионите бежанци и десетките хиляди изнасилени жени, с разрушенията, загубите от ембаргото и мафиотизацията на Балканите.

„Европейският ред“ днес не само че не е този отпреди „половин век“, но е коренно различен и от състоянието си и в хаотичната 1991 г., и в оптимистичната 2007 г.

Европа е притисната от низходяща дефлационна спирала, която сама си издейства с коренно сбърканата политика на остеритет, претърпяла провал от Британия на Камерън до България на Дянков, и с еврото, превърнало се в условията на криза на търсенето в средство за разоряване и дългово заробване на периферията на Европа. Стотици милиони европейци от Дъблин до Дъбилин (Ямбол), ошашавени от икономическата несигурност, безработицата, съкращенията на социалните разходи и липсата на бъдеще за младите, проклинат Брюксел. Млади ирландци, италианци, испанци, португалци, унгарци, поляци, да не говорим за гърци, отново емигрират в САЩ (мои лични впечатления); „националистическите“ антиевропейски движения навред надигат глава. Въпреки това и въпреки наличието на сериозни индикации в самия Брюксел, че е нужен радикален завой от остеритета в интерес на най-богатите към политика на растеж и заетост в интерес на всички, и при все че и в МВФ от години се признава същото, ЕС и МВФ решиха да наложат на Украйна – не за да стане член на ЕС, а да се „асоциира“ с него – драконовски условия, които накараха през ноември украинското правителство да се откаже от подписването, за да избегне реално появата на 400 хиляди нови безработни, поскъпването на енергията с 40%, ликвидирането на украинското селско стопанство, металургията, високотехнологичните производства, превръщането на страната в пазар на кредит за западни храни и ширпотреби и суровинен придатък на Германия – същото, от което се оплакват поне половината от гражданите на ЕС. И въпреки жизнената важност за Киев на икономическите връзки с Москва Барозу постави категорично условие Украйна да не участва в митническия съюз – без сериозна икономическа и правна обосновка, сякаш от едното желание да натрие носа на Путин – за Сирия, антигей закона или Бог знае какво.

„Разширяването“ на ЕС слагам в кавички, защото, отново, не ставаше дума за приемането на Украйна в ЕС дори в по-далечно бъдеще, а само за включването й в програма за добросъседство на ЕС с бившите съветски републики – същите програми за добросъседство Брюксел има и със Северна Европа: Норвегия, Исландия и самата Русия, и със Средиземноморието. Та значи

„разширяването“ на ЕС стана инструмент за политическа дестабилизация

на голяма европейска страна, за разпалване на атавистични етнически конфликти, за даване повод да се говори за възможна война между две ядрени сили. Впрочем Иван Кръстев, изглежда, не е против Западът да си помисли сериозно и за война с Русия: „But maybe the rest of us should [want a war]. (Но може би ние, останалите, би трябвало (да искаме война)”. Но както си спомняме, ЕС се създаде, за да направи невъзможна войната в Европа – като преплете тясно икономиките и съдбите на европейците и премахне или поне тушира старите им вражди. Изпепеленият, осеян с трупове и горящи гуми „Евромайдан“ – бившият усмихнат, пълен с надежди оранжев „Майдан незалежности“ отпреди десет години, който и аз приветствах – ще остане най-ужасният и абсурден символ на „разширяването“ на ЕС в условията на безмозъчен остеритет, пълно безразличие към съдбата на хората в по-бедните страни и дебилно бюрократично евроръководство, съзнателно търсещо конфронтация със съседна европейска страна. Надявам се до евроизборите през май европейците да са си направили нужните изводи и всички брюкселски антигерои от Майдана – от Барозу до Катрин Аштън (както отбелязаха колеги, на български би трябвало да е „Ащън“), да бъдат изметени. ЕС трябва да прекрати всякакви нови авантюри по асоцииране и приемане на нови членове, преди да тури ред в къщата си, като се откаже от остеритета и пропагандата срещу социалната държава, създаде истинска европейска централна банка – заемодател от последна инстанция, истински политически и фискален съюз... Брюксел, заедно с Вашингтон, трябва да се откаже от всякакви опити за геополитическо финтиране и „заобикаляне“ на Русия през „мекото й подкоремие“, за които отдавна се убедихме, че са утопични, и за „изолация“ на Москва. Напротив, новият Брюксел трябва отсега да работи в постоянно сътрудничество с Москва, както, разбира се, и с Вашингтон. За всеки що-годе запознат със ситуацията в Украйна и Русия е ясно, че конфликтът не е етнически, а политически (така впрочем беше и в югокризата). Конфронтацията между тълпите от Майдана и от „руската пролет“, между промайданските великоруски либерали и привържениците на Путин е аналогична на нашата между сините и техните опоненти – конфронтация между едно постсъветско „седесарие“ и неговите противници. Не става дума за истински „комунизъм“ и „антикомунизъм“; още по-малко Путин е „комунист“, или пък по-„комунист“ от олигарсите, които Киев праща да умиротворяват „руската пролет“.

Киевският Майдан в първите си месеци бе аналогия на нашите зимни протести от 2013 г., а ескалацията на насилието през февруари наподобяваше нашите летни протести.

Уродливата грозота на „новото дясно“, на която се насладихме до насита в летните протести в София, включително атавистичната му русофобия и друга омраза, недиалогичността, агресията, склонността му към насилие се проектираха на февруарския Майдан, макар наистина с постсъветски, „казашки“ размах и с несъществувало у нас участие на Запада.

Националната вражда на сравнително малък процент западни украинци към „москалите“ доби твърде голяма телевизионна видимост поради създадения от „новите десни“ хаос и възможността малки групички въоръжени екстремисти да го доминират. Прояви се традиционната особеност на хлебните бунтове от типа на „арабската пролет“ – в условията на уличен хаос и власт на тълпата, погрешно приемани от Запада като стъпки към „демократизация“, надделяват най-организираните, при възможност – и въоръжени, екстремистки групи: в Египет – „Мюсюлманските братя”, в Украйна – „Десният сектор”. Те нямат нищо общо нито с „демокрацията“, нито със Запада. Западната некомпетентност и пожелателно мислене (wishful thinking), смаяла света през „арабската пролет“, донесе в Либия събарянето на един брутален, но в последно време прозападен и предсказуем светски тиран и замяната му с хаоса на междуплеменни кланета и дивашкия погром на американското консулство в Бенгази. В Сирия западната некомпетентност пък бе на косъм от разпалването на сектантски Армагедон между шиити и сунити. В Египет нещата направиха пълен кръг под смаяните погледи на Запада.

Иван Кръстев предупреждава, че в резултат на руската агресия Украйна също може да се превърне във failed state (пропаднала държава). Но тя вече е такава, от момента на насилственото събаряне за законната власт с благословията на Запада –

новата „революционна“ власт в Киев не може да контролира територията на страната, нито въоръжените си сили.

Не само почти всички украински войски в Крим дезертираха на страната на местните проруски власти, но и в „континентална“ Украйна обявената мобилизация на резервистите пропадна – само 10% от повиканите установиха контакт и само 2% се явиха в пунктовете, но оръжие и за тях няма. Киевското ръководство няма пари за пенсии и държавни заплати, нито идеи за икономически изход. Те са компрометирани десни политици, неспособни да победят на честни избори и да излъчат стабилно управление, завинаги опетнени от насилието, с което дойдоха на власт, от съюза си с антиевропейски екстремисти, и които все повече ще бъдат възприемани от мнозинството украинци като компрадорско „седесарие“, поставеници на егоистичните и късогледи западни сили. И сред тях – една троглодитска борческа фигура, грубо отесана по банкянски образец.

И в тази криза се насладихме в нашата преса и по форумите на убогостта на десните,

ирелевантността и грубата, безпроблемно преминаваща в антибългаризъм русофобия на българските герберо-седесари, а също на атавизма на левите – русофилията им, също винаги готова да се обърне против България, расисткия им антиамериканизъм, съчетан с вуду теориите за „жълтия инкасатор“, краха на долара и фалита на САЩ и с нови мечти за похода на танковете на Дяда Ивана от Севастопол до Киев, Лвов и Брюксел, като пътем освободят и нас от брюкселско и американско робство. Надявам се и Божидар Димитров да успее да разбере в тази светлина защо Трети март – денят на русофилско-русофобското ни взаимно дране – е неподходящ за наш национален празник, макар денят на Освобождението да е наистина голям български празник. Защото ни разединява, само затова.

Въпреки Иван Кръстев Путин в 2014 г. не беше по-различен по отношение на Украйна от 2008 г., когато също предупреди НАТО на срещата в Букурещ, че приемането на Украйна в пакта е неприемливо за Русия. И не става дума за разполагането на американски ракети в Киев, както казват мнозина, защото там те няма да са по-близо до Москва от ракетите в Рига, а и никога, разбира се, няма да бъдат изстреляни. А както и всички запознати американски специалисти, и консерваторите – от доайена на дипломацията Хенри Кисинджър до бившия разузнавателен „цар“ и шеф на Пентагона Робърт Гейтс – са съгласни,

става дума за нарушаването границите на „виртуална Русия“,

и особено – за насилственото събаряне в нейните черти на легитимен президент с въоръжен преврат, явно дирижиран от западни посолства. Недопустимо от гледна точка на една суверенна държава, каквато Русия отново е – и според мене за общо нейно, европейско и американско щастие. Конкуренцията на суверенитети, взаимният им контрол и ограничаване (checks and balances) ще донесе истински правов ред в Европа и света.

„Виртуална Русия“ е нещо, което като жител на Ню Йорк виждам спонтанно из „руските“ квартали на „световната столица“, всъщност – средища и на руски евреи – и ешкенази, и бухарски, кавказци, средноазиатци, невеликоруски славяни и др. Това е виртуалният архипелаг на страните, обществата и хората, които и след края на СССР остават една трайна, органична, макар вече и глобална цялост – културна и където е възможно, и икономическа, приблизително съвпадаща с разпространението на руския език и популярна култура и на самозназванието „русский“ или „российский“ (съответстващо на „советский“). Географски в постсъветското пространство тя обхваща около две трети от територията и три четвърти от населението на Украйна – не само „Югоизточната Украйна“, както рисуват по картите сега, а също Беларус, части от Прибалтика, Молдова, Задкавказието, Казахстан и Средна Азия.

Мой стар приятел от ООН – украински дипломат и – поне ex officio – националист, етнически украинец родом от Киев, женен за рускиня от Краснодар, който, разбира се, говори само руски у дома си, каза веднъж по повод украинско-молдовската естрадна певица София Ротару: „наша российская эстрада”. В същото време западните украинци от Народния дом на Второ авеню и девета улица и близката гръко-католическа църква не са част от „виртуална Русия“ – но дори при тях е неясно дали мотивите за това са повече политически (белогвардейски или ОУН-овски), религиозни или чисто етнически; те дружат повече с поляците.

Разпространението на украинския език, което сега виждаме на картите да обхваща към 60% от територията, е в известна степен фиктивно. Милиони украинци, които отговарят в анкетите, че говорят „украински“, не го владеят добре – официално използват смес от украински и руски в различна пропорция („суржик“); извън училище или работното място минават спонтанно на руски.

В столицата Киев говорят почти само руски,

също и в почти цяла Централна Украйна. Украинският говор явно доминира над руския само в западните региони – Галиция (Лвов), Волиния (Ровно) и донякъде в Буковина (Черновци) и Закарпатието (Ужгород); но по улиците звучи почти изключително украинска реч само в областите Ивано-Франковск (бившия полски Станиславов) и Тернопол. След четвърт век активна украинизация: в Киев едва 1% от училищата са руски.

Привлекателността на руската литература, медии и масова култура, както и динамизмът на нова Русия са само някои от причините. Самият украински книжовен език е в голяма степен изкуствено създаден – за нас е най-близка аналогията с македонската книжовна норма – на основата на простонародни южни говори и полската граматика, с политическа цел максимално отдалечаване от московската норма. С това новият език се отдалечава изкуствено и от собствената си езикова стихия – днешният руски, развил се по-свободно и органично, е значително по-близък и до езика на Киевска Рус, и до киевската книжовна норма през XVII в., при унията на Московското царство и Украйна, отколкото е днешният украински. Затова украинският очевидно не може да се конкурира с руския и по продуктивност, и като средство за изразяване на сложни съвременни съдържания. Чухме с ушите си как и маскираните бойци на Майдана, и сам Сашко Билий, украинският Аркан, говорят помежду си „москалски“. Предполагам, в една европейска плуралистична културна среда украинският език, като ирландския някога, ще бъде спонтанно обречен на виртуално изчезване в рамките на 1–2 поколения, независимо от държавните граници и етноса на управляващите. Иван Кръстев смята за важно откровение, че

Путин чете руския философ националист Иван Илин, поради което е враг на Европа и „западните ценности“ и се стреми към „трета руска империя“.

Всъщност Илин анализира опита от разпадането на Руската империя след революциите от 1917 г., в гражданската война и интервенцията на Антантата, събирането й обратно в СССР от болшевиките, и прогнозира (още в началото на 50-те години, преди смъртта на Сталин) аналогичните развития и в периода след разпадането на СССР след падането на болшевиките и намесата на същите западни сили за разделяне и покоряване на руските земи. Илин смята, че разчленяването на Русия ще дестабилизира света и че самостоятелна Украйна ще е трамплин за нова експанзия на Германия на изток, но че Русия няма да загине от разчленяването, а ще започне да възпроизвежда историята си, да се събира къс по къс, придвижвайки се по реките към моретата, планините и пр. На Запад често цитират Путин, че „разпадането на СССР е най-голямата геополитическа трагедия на ХХ век“ и че неговият митнически съюз е проект за нов СССР.

Разсъжденията на Илин са рационални и в светлината на историята на Русия, и на най-новите тенденции във философията на историята и географията, изразени например у Джаред Даймънд. Очевидно е, че за разлика от силно разчленения и разнообразен релеф на Западна Европа с изрязаната й брегова ивица и близост до моретата от почти всяка точка, източноевропейската равнина, както и китайското междуречие, създава условия за по-централизирана и авторитарна „вертикала на властта“. Речните системи, покрай които възникват тези континентални общества, предполагат свободен достъп до моретата, който често им е блокиран от „морските“ общества по бреговете им. Това беше очевидно за мене след разпадането на СССР, което върна Русия в границите на Московия от около 1600 г.

Работата е там, че Москва, както и предполагах, се оказа достатъчно цивилизована да не търси реванш по примера на Милошевич, а заложи на законността, икономическото развитие и „меката сила“. В тази светлина трябва да се разглеждат и проектите на Путин за икономическо обединение на някои от страните, попадащи изцяло или частично във „виртуалната Русия“. България, разбира се, не спада към тях – тя е членка на ЕС и НАТО и има американски бази, но заедно с това и специални отношения с Русия, и трябва да служи като мост между нея и Запада. Както ни посъветва и самият Буш II при посещението си в София, България не трябва да избира между САЩ (Запада) и Русия, а може и трябва да бъде приятел и с двете. България правилно изразява загриженост пред Киев за правата на българите в Украйна, но трябва да поддържа отношения и с местните власти в съответните области и да не участва в никакви антируски акции.

Русия днес не е СССР – не е идеологически конкурент на Запада.

Тя е капиталистическа страна с по-голямо социално неравенство от повечето европейски стрaни, макар и по-малко от олигархично-просяшка България, с Джини индекс някъде между този на САЩ и Британия. Капиталистическа страна, в която Жерар Депардийо искаше да се пресели от „социалистическа“ Франция заради данъците на Оланд – и в която има многочислена просперираща професионална средна класа. Путин се зарече да създаде условия за примамването и на най-успелите в чужбина руски емигранти – от Сергей Брин до Мария Шарапова. Русия е вградена в световната капиталистическа икономика – „Роснано” е четвъртата по обем на инвестициите venture capital фирма в света, а телевизия РТ онлайн, за мое раздразнение, все възхвалява биткойн, за който американските прогресивни икономисти смятат, че е зло. Конституцията на Русия е от западен тип, започва с правата на човека, докато в тази на Китай пише, че политическият им строй е диктатура на пролетариата. Ръководството на Русия се отличава с рационален, делови, неидеологизиран подход към международните дела. Русия не изнася революция, но и не желае чужда идеологическа намеса във вътрешните си работи, и особено да бъде третирана без нужното уважение. Тя няма планове за военна експанзия, просто защото това е лош бизнес: реакцията на Путин на украинската криза очевидно не бе предварително обмислена, а спонтанна и силно емоционална, реакция на засегната чест, и при това доста закъсняла поради ангажимента му с олимпиадата. Но Западът също действаше в Украйна под напора на емоциите, не на разума.

Русия и в културно отношение е европейска страна.

Много български сънародници може още да не са доразбрали, но за мене като редовен посетител на Метрополитън опера, Нюйоркската фихрамония, МоМА и читател на „Ню Йоркър“ бе очевидно, че откриването и закриването на олимпиадата, гледани от два милиарда души по цял свят, бяха картинката на Русия, каквато добре познава, приема като своя и често обича образованият западен зрител и читател. Продуциран от топ специалисти от Метрополитън опера, Холивуд, телевизията, Сирк дю Солей и Лондонската олимпиада, това бе парад на руския класицизъм и романтизъм, Просвещението и модернизма, революцията бе представена с образи от кубо-футуризма, скромното следвоенно благополучие – като „славянски вариант на филма „American Graffiti” (по думите на журналиста Дейвид Ремник). Балетът на Болшой и Мариински, музиката на Шостакович и Хачатурян, включването на Бабел, Набоков и Солженицин в парада на кирилицата. А удивителното развитие на Сочи, създаването на първокласен френски алпийски курорт в размирния Кавказ, с бързи влакове, пътища, тунели и въжени линии, построяването на олимпийския град в блатата на някога размирната черкезка Имаретинска долина, както построяването на Петербург в блатата на Нева в шведската провинция Ингерманланд. Това бе направено с амбицията за една чисто нова Русия – усмихната, отворена, богата, възприемчива за хедонистичния и мирен стил на живот на европейската средна класа.

Със сигурност развитието на Сочи има голям принос с решимостта на Крим да търси сега обединение с Русия.

Непрестореният ентусиазъм на руските спортисти, гордостта, с която пееха химна на А. Александров и С. Михалков, отлично пасваха на мащабите на проекта на Путин. Компетентността на руските сили за сигурност, недопуснали „емира на Кавказ“ Доку Умаров да окървави олимпиадата – също. Всичко твърде много ми приличаше на Обамовото „Yes We Can” – да, можем да изпълняваме големи проекти, можем да побеждаваме, да бъдем готини и cool – да, по европейски. Много се писа как Путин похарчил 50 милиарда долара за седем години за олимпиадата, за да създаде един цял нов начин на живот и световен бранд на Русия, но се оказа, че в същото време са били отделяни и

78 милиарда годишно за отбрана,

в резултат на което виждаме напълно обновена руска армия, която може да защити успешно легитимните национални интереси без нито един изстрел, което е според мене и смисълът на модерната армия. Самата ръбата мачо персона, която Путин проектира с помощта на високопрофесионални пиарчици, с полетите си с изтребител, гмурканията на морското дъно, укротяването на тигри и т.под., показва на света – няма я вече портативната мумия Брежнев, вечно пияния и сърдоболен Елцин.

Иван Кръстев се оплаква, че за Путин Майданът бил символ на морален релативизъм, т.е. в действителност не е. Надявам се, че го е писал преди нарушаването на споразумението от 21 февруари от страна на Запада, преди огласяването на сюрреалистичния телефонен разговор на Катрин Аштън с естонския президент миналата седмица. Иван живее в Европа и не познава добре Америка.

Кой в САЩ сега симпатизира на Путин?

Либералите (т.е. прогресистите или социалдемократите), които като мене не харесват деспотизма му, но пък още повече не желаят САЩ да играят ролята на „международен побoйник“ (bully) – те трябва да дават пример за законност и равноправно сътрудничество с другите суверенни държави. Във всеки случай прогресистите не искат посолствата на САЩ да организират в чужбина преврати с помощта на въоръжени главорези. Те оценяват справедливо и ролята на Путин за възвръщането на суверенитета, динамизма и гордостта на Русия – нагледен пример за което е статията на Дейвид Ремник „Патриотични игри“ в сп. „Ню Йоркър“ от 3 март, иначе доста критична към него.

Но Путин е харесван и от либертарианците в САЩ, леви и десни. С интерес чета либертариански форуми, като Freedom Festival, които доскоро обикновено прескачах заради пазарния им фундаментализъм и краен егоизъм, но сега те критикуват Запада и съчувстват на Путин. Либертарианският месия Сноудън ще се включи – от Путинова Русия – по видеомост на музикалния и филмов фестивал South by South West в Тексас; това говори цели томове. Либертарианците протестират срещу антигей законодателството на Путин и бяха (както и аз) потресени от сцената с казачетата, пердашещи с нагайки момичетата от Pussy Riot, но още по-малко одобряват шпионирането на гражданите от АНС и свалянето на законно избрани чужди правителства с преврати. Десните либертарианци са против огромните американски разходи за външна политика и за война, против огромната, неефективна и крайно противоречива „разузнавателна общност“, ограничаваща правата на личността в САЩ, против безхаберната дипломатическа служба и разходите за „гражданско общество“ в чужбина – всъщност за издръжката на „експерти“ като Иван Кръстев и за преврати.

Десните евангелисти и други традиционни консерватори харесват Путин за желанието му да превърне Русия в световна столица на „традиционните ценности“ –

неотдавна Пат Бюкенън се питаше сериозно дали „Путин не е един от нас?“ Те, вярвам, са изпитали тайно злорадство и от казашките нагайки и са си пожелали да можеше така да става и в Америка с „осквернителите“ на „традиционните ценности“. Еврейската общност в Америка, както и руското еврейство в Израел са разбираемо разтревожени от присъствието на украински националисти с нацистки нашивки на ръкавите във властта в Киев. Американските военни симпатизират на руското „спартанство“. „Ню Йорк Таймс“ пусна в петък репортаж за героиката на Севастопол, който на места звучеше като сцени от романа „Белона“ на Борис Акунин, и се цитираха „Севастополските разкази“ на Толстой.

Всеки ден разговарям с доста обикновени американци и с различни източноевропейски емигранти в Ню Йорк за събитията в Украйна. Не съм чул досега почти никой, дори сред поляците и крайните руски консерватори, да споделя преобладаващите в българските медии антируски настроения. Повечето по някакъв начин дори симпатизират на Путин за проявеното му достойнство или пък цитират историята на Киевска Рус и Крим; всички осъждат лицемерието на Запада.

По-критичните към Путин казват, че той прави в Крим същото, което досега правеше САЩ на други места, и то по-ефективно,

т.е. Америка най-сетне си е намерила майстора. И това според тях означава, че „ерата на империите“ свършва за всички, независимо от претенциите им за изключителност, и че Америка трябва да си вземе поука. Сърбите, и „седесарите“ сред тях, са ентусиазирано „за“ Путин – виждат в него мечтания и така липсващ им лидер, който да им върне Република Сръпска, и който нямало да допусне и отделянето на Косово – те сега дават и най-широка автономия на албанците, само не държавност – и на Войводина в бъдеще.

Всички западни специалисти отбелязват невъзможността за ефективни санкции

срещу Путин. Живеем в глобален свят. Оживление предизвика „национализацията“ на 30% от руските комунални монополи в чужди ръце след наивното изказване на Меркел, че Путин нямал връзка с реалността, падането на цените на акциите им и изкупуването им евтино от руската държава. Русия засега има наистина само около 40 милиарда долара търговски обмен със САЩ, но за много големи американски компании тя, заедно с Украйна, е важен пазар, за някои – и основен. За ЕС обаче Русия е търговски партньор номер едно – доставчик на една трета от нефта и 40% от природния газ; европейските компании въртят с нея бизнес за близо половин трилион долара. Европа е в дефлация – има нужда от стимулиране на търсенето, не от нови ограничения. САЩ нямат възможност, а и интерес да „заместят“ руския газ на Европа с втечнен шистов газ.

Вашингтон се нуждае от помощта (не от липсата на противодействие или ненамесата, а от активната помощ) на Русия в най-горещите международни точки – Сирия, Иран, в операцията по изтеглянето на въоръжението си от Афганистан, борбата с тероризма. Русия също има сериозен бизнес в Европа, на част от който Гари Каспаров в „Уолстрийт Джърнъл“ наивно предлага Западът да тури ръка, но Лондонското Сити не ще да чуе. Русия не е без алтернативи за продажбите си на енергия, нито зависи на живот и смърт от транзита през Украйна. Руският стопански елит, професионалната средна класа отново са европеизирани както преди сто години. Въпреки войнствеността на Иван Кръстев

няма никой (извън психиатричните клиники) в САЩ, камо ли в Европа, който да желае или да си представя война с Русия.

Обама е президентът, който като сенатор гласува против войната в Ирак, сетне дойде на власт (и с моя глас), за да изтегли американските войници от Ирак и Афганистан и да не допуска нови скъпи, безсмислени и контрапродуктивни авантюри. И който в момента с помощта на републиканския си военен министър Чък Хейгъл съкращава американските въоръжени сили близо два пъти. Съкращението на военните разходи се одобрява по принцип и от републиканците, които поне доскоро се грижеха много за намаляването на дълга и балансирането на бюджета. Създаването на работни места, пълна заетост, платежоспособно търсене, намаляването на неравенството, реиндустриализацията са сега приоритет на САЩ; военните операции в чужбина са трудно мислими, както стана ясно и от готовността на САЩ да приеме с облекчение руското предложение за Сирия. Всъщност Обама дойде на власт в началото на 2009 г. и с желанието за „презареждане“ на отношенията с Русия, напрегнати след войната с Грузия в 2008 г. Видяхме, че отношенията им бързо – за по-малко от година – се възстановиха. Обама следователно не може да подкрепя в пълно съзнание антируски преврати под носа на Русия и да ескалира военно напрежение с ядрена сила. Но той трябва също и да излезе с чест от ситуацията и Путин трябва да му помогне.

Голям проблем за Обама е некомпетентната бюрокрация в Държавния департамент

(външното министерство) както по направление Източна Европа, така и по Близкия изток. Джон Кери е човек на преговорите и компромиса, израсъл е в Швейцария, говори френски без акцент: противниците му го наричаха „Джон льо Кери“. Но за съжаление някои от жените в службата и около нея – от преуморената Хилари Клинтън, която искрено се надявам да не се кандидатира за президент и да отстъпи на народната героиня Елизабет Уорън – до съветничката по сигурността Сюзън Райс, посланичката в ООН Саманта Пауър и абсурдната заместник-министърка за Евразия Виктория Нюланд – не се оказаха на нужната професионална (и интелектуална) висота и нямат повече място там. Безсмисленото им рециклиране на прастари – не от Студената война, а още от викторианска Англия – антируски стереотипи не просто е контрапродуктивно, но и опасно за всички. Викторианска Англия имаше интереси, обективно диаметрални на руските в Средиземноморието, на Балканите, в Близкия изток и в Централна Азия. И САЩ по време на Студената война имаха интереси, обективно диаметрални на съветските, и то по целия свят. Но как стоят нещата днес? Не виждам никакви подобни непреодолими обективни противоречия. САЩ и Русия имат всъщност много общи или сходни интереси; културните им прилики са все по-очевидни за европейците. Путин беше прав, че САЩ не са „изключителни“ в смисъл, че са над международното право; това убеждение е крайно вредно за самите тях и е в противоречие с основите на американската демокрация и с мнението на мнозинството американци. Смятам обаче, че Америка е изключителна в други отношения, с което, предполагам, почти всички можем поне потенциално да се съгласим.

Реформата в Държавния департамент трябва да включва радикално съкращение на работата на Агенцията за международно развитие (USAID)

в бившите социалистически страни и прекратяване програмите за т.нар. „подкрепа за гражданското общество“ в тях, що се отнася до „квазиполитическата мрежа“ от НПО. Видяхме, че тези програми и съответните НПО всъщност се явяват пречка за развитието на автентични граждански организации в тези общества, че те монополизират обмена на информация между американското правителство и медии и съответните страни и създават във Вашингтон изкривена представа за тях, с което рискуват да вкарат САЩ и в необмислени авантюри, че участват в антидемократични и насилствени действия (в България през лятото на 2013 г. и в Украйна сега) и че създават антиамерикански настроения в своите общества. Това трябва да се отнася и до частните фондации, след като видяхме, че създателят на eBay Пиер Омидяр бил сред финансиралите екстремистите на Майдана. Подкрепата на Запада за майданци влоши съществено и шансовете на либералната опозиция срещу Путин в Русия и ще го предпази от московски майдан в близките години. Протестите срещу него в Москва тези дни бяха малобройни. Държавният департамент трябва да приеме очевидното, както съветва и д-р Кисинджър, че Украйна не може да стане член на НАТО освен в пакет с Русия. Както и Брюксел, и Вашингтон трябва да се откаже от опитите произволно да заобикаля, притиска и изолира Москва и да се отнася към нея с уважение в духа на принципите на суверенното равенство на държавите, за да може да я държи отговорна пред международната общност според същите принципи. Много по-важно от това, че Путин четял Илин, е в САЩ и останалият западен свят, в т.ч. и българските десни, да сме наясно, че днес истинският национален празник и главен източник на националната идентичност на Русия, който обединява всички нейни граждани и останалата „виртуална Русия“ – от Севастопол и Одеса до Тел Авив и Брайтън Бийч в Ню Йорк – е Денят на победата, Девети май. Съответно рушенето и цапането на паметниците от Отечествената война, като наскоро в Лвов от украинските националисти или „седесари“, не се приема ни с минимум толерантност от руската държава и публика. Надявам се, че напрежението между Русия и Запада в Украйна скоро ще спадне и от двете страни. Че Украйна ще остане цяла и независима, като се федерализира – западната й част извън „виртуалната Русия“ ще има широка автономия и тесни връзки с Мителойропа, доколкото последната го желае, а областите, в които избухна „руската пролет“, ще имат широка автономия с тесни връзки с Русия, с двойно гражданство за всички желаещи. Украйна ще влезе в митническия съюз и ще се асоциира с ЕС при приемливи условия, с което ще превърне в мост между двете култури, и след време ще недоумяваме как е могло изобщо да се говори за хънтингтъновски цивилизационен разлом.

                                                       *       *       *

 

 

Източник: Гласове, 11 март 2014 г.

 

 Валентин Хаджийски e доктор на философските науки, живее в Ню Йорк и се занимава с издателска работа. Бивш научен работник в БАН, бивш дипломат, специалист по правата на човека в МВнР и делегат в ООН.