"Те са превърнали университета в щаб на революцията. Това е един много зле скалъпен политически миманс"
"Студентите не разбират, че в обществото има психологическа умора от тяхната истерия"
- Доц. Иванова, вие отдавна сте свързана с Философския факултет на университета. Оттук започна окупацията. Как коментирате този факт?
- Може би си заслужава да кажем какво е философското образование днес, какви са критериите. Те са сведени до нула, така да се каже. Ако навремето това беше факултет, в който влизаха най-добрите, с много съревнование и борба, сега вече се влиза по диплома, след 3-то, 4-то класиране. Можеш да влезеш с тройка, т.е. влизат хора с нулева подготовка. Но една от претенциите на тези студенти е, че те са цветът... В интелектуално отношение те са аграматически субекти и това не е само мое мнение. Те са на нивото на ПУЦ, на доброто гимназиално образование навремето, дори не достигат и него. Вижте начина, по който те говорят. Не могат да направят едно съждение, нямат семантичното богатство. Давам ви примери от студентите, на които преподавам - студент, завършващ културология, не може да напише правилно своята специалност. Няма да коментирам журналисти, на които три пъти трябва да напишеш на дъската разликата между "скулптура" и "скулптор". Пишат ви примерно "подрЪжателна функция". От дръжка ли идва, не знам. Невежеството е пълно. Но тези деца, искам да подчертая, не са виновни. Те са в такъв контекст. И след като духът на времето е такъв, университетът се е превърнал, общо взето, в бизнес предприятие и ето какви са резултатите.
Тук е един от големите проблеми и аз не знам защо никой не взема отношение за един очебиещ факт. Защо движението тръгна от Софийския университет, и то от т.нар. хуманитарни специалности, а не от медици, инженери, архитекти? Всъщност проблемът е, че това са хора - бъдещи безработни, и ако говорим за какво трябва да се борят тези студенти, то е за конкретни практики и политики, най-вече такива, които се отнасят за тях самите.
- Само студентите ли са в основата на случващото се?
- В някакво предаване се каза, че 85% от преподавателите не били компетентни. Има и такъв момент. Но има и по-страшни неща и те трябва отвътре да се кажат. Софийският университет е може би единственото място, където преподавателите могат да не си вземат часовете и да си получават заплатата. При нас е пълна разхайтеност. Извинявайте, но ако ние сме морални субекти, би следвало да си връщаме част от заплатите и студентите би следвало да пледират за това.
Другото, което трябва да се направи. Държавата има нужда от лекари, от инженери, от информатици. Обаче в нашата специалност приемът е 60 човека. Бога ми, защо са необходими 60 човека само във философия? До края на обучението остават 20-30 души, но и тези, които завършат, изобщо не могат да се реализират. Според мен е крайно време нашите дисциплини да се изучават като свободно избираеми във всички специалности - те са, така да се каже, общообразователни, те формират изяществото на речта, на душата. Няма такава професия философ. Професия "аз мисля" е можел Декарт да си позволи в онези времена. Затова неслучайно движението без цел тръгна от нашия факултет.
- Защо да нямат цел, те искат оставка?
- Студентите - 99% от тях, са абсолютно аполитични. Това до известна степен е и духът на времето. Не им пука. Докато беше на власт предишното правителство с неговите лидери, те кротко стояха и наблюдаваха - "Цоко и Боко", "Боко и Цоко". Хубаво. Когато настъпиха изборите за президент, аз казах: "Трябва да гласувате". Те отговориха: "Госпожо, ние ще гласуваме за Светльо Витков". Казах им: "Добре, вие сте ироници, но все пак мислете за съдбата на България". И в крайна сметка какво се получи, човекът от плевнята ни дойде на главата. Ето, това е одиозното.
- Това е бунтът на младите, не мислите ли?
- Първото нещо, което ме кара да се усъмня. Тръгвам от чисто психологическа гледна точка. Гневът е нетърпеливо състояние. Както казва Ницше: благородните хора са гневливи. Мигът, в който нещо те разгневи, ти го казваш и след това забравяш. Какво се получи. Първият гняв заради онова одиозно предложение изкара всички ни на улицата. И този вик беше чут. А какво направиха тези дечица? Всичко това те превърнаха в комедия. Трагедията, продължена във времето, става комедия. Истинският гняв беше тогава. Какви са тези сърдити, гневни млади хора, които толкова дълго са задържали в себе си този гняв?
Второ. Кога избухва техният гняв? Той избухва съвсем неслучайно един ден преди нашето събрание на Философския факултет. Предната вечер те окупират аудиторията, на следващия ден идват при нас треперещи да ни молят за нашето съгласие. Кой нормален човек би дал подобно съгласие.
От тази деструкция ухае на инфантилизъм. Те не могат да разберат, че в обществото има психологическа умора от тяхната истерия. Едни ежедневни клиширани фрази, които нищо не говорят. Те не могат да разберат, че и Френската революция, и Октомврийската революция, и 1968 г. са дълбоко назад във времето и че човечеството е разбрало, че изходът не е в революцията, а в еволюцията. Те са превърнали университета в щаб на революцията. Това е един много зле скалъпен политически миманс. Те се изживяват като революционери. Някакви юмруци, някакви вериги, някакви вопли "ние ще победим".
Това, което искам да кажа от гледна точка на естетиката, тръгвайки дори от античността - може би първата естетическа категория най-важната - това е мярата. Неслучайно в античността съществува категорията "хюбрис". Човек е наказан, когато пристъпи мярата. Тези деца се вживяха в ролята на някакви безпрекословни авторитети.
- "Вживяването" в ролята не беше ли подпомогнато отвън?
- Аз гледам на тези деца с уплах и състрадание, защото те са безвинно виновни жертви на своите манипулатори. Една от характеристиките на фашизма, на този толкова обикновен фашизъм, е политическото покваряване на младежта. За мен това е най-голямото престъпление по отношение на тези млади хора, защото те идват като едни чисти души. Ние, преподавателите, ги възпитаваме. Но трябва да ги възпитаваме да мислят диалогично, да се съмняват, не да им налагаме ценности, а да ги караме те самите да ги проиграват в живота. Това, което е ужасяващо за тези млади революционери, е, че им липсва именно усъмняването. Това е страшно. В една крехка възраст те се превръщат във фанатици. Неслучайно Кант казва - мисли със своя собствен ум, имай дързостта да мислиш! Те не мислят самостоятелно, това първо. Второто, което им липсва, е естетическата добродетел, която е в основата на човешките взаимоотношения. Пак Кант казва: в своите общувания ти винаги се поставяй на мястото на другия, винаги имай чувство за другия, емпатия за другия. А те не искат да чуят другата гледна точка. В момента най-актуалните философско-морални учения са за човека през призмата на другия. Човекът става човек през другите в общуването с тях. Ето това е изчезнало. Тях ги възпитават като някакви нарциси. Его. ХиперЕго. Изчезва емпатията, съчувствието, състраданието. Те живеят в една виртуална стерилна реалност. За да изградиш себе си като чувствително същество, най-важното сетиво е осезанието, докосването, а те живеят алиенирани пред екрана. Нямат досег с реалния човек, нямат представа за него и стават абсолютни еготици в морален смисъл.
Реално много повече са студентите, които искат да учат, но техният глас не се чува, защото медиите не им поднасят микрофон. Много деца работят през лятото, за да могат да учат. Други работят и учат. Питам аз: кой ви спонсорира, кой стои зад вас, как вие може да си позволите този лукс. Бих казала, че това е една от най-тъмните страници в историята на университета.
- Те казват друго: "Нас не ни чуват", "Не ни забелязват"...
- Нарцисизъм е това и своеобразен естетически ексхибиционизъм. Хубаво, излезли са по площадите но и самите им постановки и хепънинги са толкова вяли, толкова клиширани - ние вече това сме го виждали. Всички неща, които те разиграват - те са една условна реалност. Изкуството е условна реалност. Именно в изкуството нещата могат да бъдат съвършени. Никога в живота такова нещо не може да се случи. Те действат на принципа - тук, сега и веднага, улови мига! Такова нещо може да се случи само във вълшебните приказки. Вижте какво четат днес децата (Хари Потър например) и какво им се вменява и това е дълбоко обработване на душите. Един вид им се казва: няма нужда да учите, няма нужда да се трудите, важното е вълшебството, магията, всичко на света става с вълшебна пръчица. Тези деца са зарибени по такъв начин. А всъщност животът е труд, животът е усилие.
- Те претендират за "нов морал".
- Да, повтарят тази мантра, но ако ги запиташ, няма да могат да ти отговорят що е то. Ето това е страшното. Те не могат да узурпират морала. Те бяха една шепа хора, между които - не всички студенти. Аз затова питам - те кого представляват? Освен себе си? Второто нещо, което бих питала, като оставим настрана нелепия въпрос "Кой". Аз бях на пресконференцията при ректора и на въпроса кой им даде ключовете и веригите, тогава казаха, че това не е важно и това е реторичен въпрос. Те искат оставка сега и веднага, но не си задават въпроса, че зад всеки депутат стоят хора и ти не можеш да оспорваш избора на тези хора, на хиляди хора. Те изповядват вид социален расизъм - те са висша раса, те се чистите, моралните. Аз обаче питам, доколко вие сте чисти и морални, като пристъпихте много от правните норми. Второ. Вие в момента в качеството на какви се явявате - студенти ли сте, революционери ли сте или обслужващо средство на политически партии, невлезли в парламента. Моралът си е морал, но във всички цивилизовани общества има правни норми! Затова Платон навремето е казал нещо много мъдро след хиляди опити да въдвори идеалната държава - идеална държава не е възможна за хората, защото те са все пак човешки същества! Законите уреждат човешките взаимоотношения. Затова тези студенти да бъдат така добри да се вгледат в законите, да видят хилядите несъответствия и разминавания на законите в академичното пространство, да се опитат да ги усъвършенстват, да имат изисквания по отношение на дейността на преподавателите, на преподаването, на своите собствени права.
- Как ви се струва университетът тези дни, върна ли се академичният дух?
- Онзи ден влязох и се ужасих. Първо, докато беше окупиран - ранички, шалтета и т.н. Сега е другият цирк - минали сме на фаза дадзибао, хунвейбинската история. Облепено отвсякъде и се питаш къде се намираш - в политическа централа или в един храм, в който сме единени от общи ценности и пориви към знанието. Гледам залепено и за Украйна: "Ние сме за Украйна". Изпратили трима студенти там. А кой ги спонсорира, кой ги изпрати? За нас са ясни нещата. Сценариите са едни и същи и режисьорите са едни и същи, няма разнообразие. Там един от лозунгите - познайте какъв е: "Кой не скача, е руснак". Кой не скача, у нас е червен! И те претендират че са млади, оригинални. Ако сте същинско ново поколение, откъде изровихте това "червени боклуци"? Знаете ли например, че Пикасо е бил комунист, че всички сюрреалисти са били комунисти, че всички авторитети в момента хуманитари - са неомарксисти по някакъв начин. А всички повтарят мантрата "ние сме десни".
- Сега тук десните са праведници, а левите - грешници! И то някак така изначално!
- По принцип всички млади хора са леви. На Запад всички тези движения са леви. А нашите окупатори един вид са десни. От каква позиция са десни?! На тях им е осигурено време да учат, а не да развиват политика. Но не са виновни те. Двойно по-виновни са тези, които ги манипулират и които им създават фалшиво самочувствие, което ще гръмне като един балон, както гръмват всички балони. И тогава за тези деца ужасът ще бъде много по-голям.
В първите дни на окупацията ми се наложи да отида до кабинета си. На излизане с най-добро чувство им казвам: Вижте какво, мили деца, играта свърши, излезте с чест от ситуацията. Колкото повече я разтягате във времето, ще изпаднете в карикатурата и във фарса. Спрете дотук. Не спряха. И сега какво? Те подчиняват своето действие на някакви разнородни желания. Сега вече не е оставка, не е кой кого назначил, а "ние ще помагаме на Украйна". След това - ние се противопоставяме на новия закон за полицията. Така може да си избират неща до безкрай и това ще бъде перманентната революция, може би ще я изнасяме и в чужбина. Това е движение заради самото движение. Ето, историята с двамата професори. Този клип показа много низка черта на техния характер. Трябва да се прави разлика между битовата личност на един човек и неговата социална роля. Едгар Алън По - завършен алкохолик - гений. Второ. Тези професори са там в собствения си кабинет в битността си на обикновени хора, не са там в статуса си на професори. Те не изнасят лекция. Трето. Във всеки кабинет има вино, бонбони и т.н. Те са там в частно пространство и се черпят за нещо. Какво правят там тези студенти? Това е толкова мерзко, толкова долно. Това е Оруел 1984 - нравствената полиция, те вече се изживяват като такива. В един момент ще стигнат до извода на дадаистите: "Абе, искаме да пикаем в различни цветове". Това е абсурдът. Те всъщност стигнаха до абсурда. И в крайна сметка нищо няма да постигнат.
- Как ще приключи всичко това?
- Изкуство е да излезеш от тази ситуация, и то с минимални морални щети. Иначе ставаш карикатура. Това е техният проблем. Те са вече в ситуация без изход. Вместо честно да кажат: направихме някои грешки, дотук сме, те продължават. Можеха сега в чест на студентския празник да го направят. Времето, в което живеем, е време на диалога, на консенсуса, на плурализма. Не може да си досадно монологичен и да имаш пълна глухота - морална и интелектуална, за доводите на другия. Те злоупотребиха и продължават да злоупотребяват с търпението и с почтеността на останалите студенти, на преподавателите и персонала, на българите изобщо.
* * *
Интервю на Светла Василева за в-к „Дума”,11.12.2013 г.
Мая Иванова е завършила класическа филология и философия в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". В момента е доцент във Философския факултет на Алма матер, доктор по естетика.
