Търсене в този блог

неделя, 22 декември 2013 г.

Станке Димитров - Марек (1889 - 1944)

 

 

Станке Димитров е един от най-изтъкнатите ръководни дейци на Българската комунистическа партия. Той посвещава на родината си без остатък всички свои сили и блестящи способности на обществен и политически деец.

Станке Димитров (Стефан Димитров Тодо­ров- Марек)  е роден на 5 февруари 1889 г. (18 февруари по нов стил) в гр. Дупница, в семейство на беден занаятчия - обущар. Баща му умира през 1904 г. и майка му е принудена да се грижи сама за децата си.

 

 

 

През 1905 г. Станке постъпва в педагогическо училище в Кюстендил. Там той се изявява като един от най-добрите ученици и е под силното влияние на брат си Иван. Брат му по онова време е бил един от най-изявените обществени дейци в Кюстендил, много добър оратор, участник в младежкото движение и близък съ­ратник на Гоце Делчев, редактор на прогресивния вестник „Изгрев".

Като ученик в Кюстендилското педагогическо училище Станке Димитров участва в просветното дружество „Класово съзнание". От тогава е член на БРСДП (т.с.) и свързва съдбата си с партията на бъл­гарските революционни марксисти. Жаждата за знания и стремежът към социална справедливост го тласкат към социалистическата литература. 

 

 

В това дружество се раз­вива много съдържателна и целенасочена просвет­на и културно-масова дейност. Превръща се в истинско огнище на социалистическа пропаганда. Неговите членове и симпатизанти с интерес слушат беседите на учителите – социалисти, както и от  учениците Станке Димитров, Тодор Цеков и други. 

По инициатива на Станке Димитров, заедно със съучениците си Симеон Големинов и Александър Стоянов е образуван социалдемократически кръжок и сред учениците за изучаване на марксизма и за пропаганда на со­циалистическите идеи.

През 1906 г., три часа преди да завърши учебната година, за своите революционни прояви е изключен от училище. Тогава се появява сред пар­тийните агитатори, които Централният комитет на партия­та изпраща в подкрепа на героичната 35-дневна стачка на пернишките миньори. „Нашата сила е в нашата сплоте­ност!" — заявява на стачкуващите рудничари 17-годишният Станке. В Перник той се среща за първи път с Георги Ди­митров, с когото до края на живота си го свързва искрена и най-чиста революционна дружба.

През 1908 г. Станке Димитров завършва педагогическо училище в Шумен.

 

През 1909 г. - 1912 г. е учител в с.Тополница, Дупнишко. Освен учебната работа, той активно разпространява социалистическите идеи сред населението. В 1910 г. там става основател на селската партийна организация. По същото време става един от ръководителите на  социалдемократическа организация в Дупнишкия край, организатор на стачките на работ­ниците от района, ръководител на местната учи­телска социалдемократическа организация и секретар на Дупнишката партийна организация. Властите го уволняват от работа. 

 

 

 

Не забравя и старите си другари от Кюстендил, с които поддържа редовни връзки. На 2 октомври 1910 г. театралната трупа към дружество „Класово съзнание” показва за първи път  театрална постановка по романа „Майка" на Максим Горки. Драматизацията е дело на ръководителя на трупата Петър Свраков, а ролята на главния герой в пиесата Павел Власов изпълнява Станке Димитров.

През 1912 г. под ръководството на БРСДП в Дупница е проведена протестна акция срещу мизерното заплащане на тютюнопроизводителите. Начело е  Станке Димитров-Марек, тогава секретар на местната социалдемократическа организация.

 

 

По-късно през 1912 г. заминава да следва право в Женева, откъдето изпраща свои статии до в-к „Работнически вестник” , но е принуден да се върне заради Балканската война. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Участието в социалистическото движение в Женева и в София му помага да се оформи като високообразован марксист и партиен деец от голяма величина.

 

 

БРСДП /т.с./ заема вярна, класовоиздържана позиция по отношение на войните 1912-1913 г. и 1915 -1918 г. , както и при защитата  основите на революционния марксизъм. През периода 1913-1914 г. дейността на дупнишките социалисти отново е във възход. Истински подем в революционното работническо движение настъпва в навечерието на Първата световна война. Партията рязко се противопоставя срещу участието на България във войната. Но през лятото на 1915 г. правителството на Радославов обвързва страната със силите на Централния съюз. Макар и освободен от военна служба, в тия дни на върховно изпитание на нацията Станке Димит­ров е мобилизиран в 7 рилска дивизия. Като партиен агитатор той пише и разнася анти-военни позиви.

 

 

След победата на Великата октомврийска социалистическа революция Станке Димитров се заема да разяснява на войниците историческото значение на това събитие и първите декрети на съветската власт. За активна антивоенна дейност е арестуван и даден под съд.  Пратен е в изправителна рота в 26 радомирски полк.

Когато през септември 1918 г. българските войници по примера на руските си братя об­ръщат щиковете против управляващата буржоазна вър­хушка, Станке Димитров развива активна политическа агитация, установява връзката на ЦК на партията с революционния Войнишки комитет, осигурява снабдяването на въстаниците с продоволствие, участва при обявяването на Радомирската република.

 

След войната, в края на 1918 г. местният партиен комитет в Кюстендил организира протестно събрание на работници и бедни граждани, на което оратори са Станке Димитров и Тодор Цеков. Гласувана е резолюция до Народното събрание против скъпотията, отнемането на конституционни свободи, за увеличаване на хлебната дажба, за редовно раздаване продукти от първа необходимост, за конфискация на незаконни печалби натрупани през войната, за наказване виновниците за националната катастрофа.

От началото на 1919 г. Станке Димитров работи като адвокат в Дупница.

Кризата след войната оказва мощно революционно влияние върху работническото движение. Народните маси се вдигат на борба против скъпотията, тежките данъци и ниските заплати. На 19 май 1919 г. тютюноработниците от Дупница масово се включват в обявената национална браншова стачка. Тя се ръководи от водачите на дупнишкия пролетариат Георги Муструков, Станке Димитров и Коста Петров и след десетдневна борба завършва успешно.

 

 

След войната Станке Димитров става един от ръководителите на работническото движение в Кюстендилски окръг.  От 1919 г. до 1921 г. е член, а от 1922 г. е секретар  на Окръжния комитет на БКП /т.с./ , чието седалище от лятото на 1921 г. е преместено в Дупница. Той често пътува из района за решаване различни партийни задачи, за подпомагане  на местните организации и групи.

Трудещите се от окръга оценяват неговата кипяща дейност и го избират на парламентарните избори през м.август 1919 г. за депутат в ХVІІІ-то На­родното събрание. Там той изявява своите качества на изключителен оратор. Когато за първи път се появява на трибуната, при това младеж на 30 г., го посрещат с насмешка и изрази „Кое е това момче". Започват да го апострофират, за да го объркат. Вместо объркване, той завършва блестящо речта си като отговаря точно на всички ре­плики. И когато по-късно в партийния клуб в София се прави оценка на парламентарната група, Димитър Благоев, въз­хищавайки се от младия депутат, възкликва: „Изненадан съм просто. И се радвам да имаме такава сила! Прекрасен оратор! А пък един гласец — сребрист и звънък, реже като картечница..."

 

 

На 20 юли 1919 г. при откриването на новия партиен клуб в Кюстендил, произнася пламенна реч на тема „Из кой път?" Важна е речта му и в навечерието на общинските избори в Кюстендил през октомври 1920 г.

На 7 декември 1919 г. Дупнишката партийна организация печели местните избори. Червените съветници имат мнозинство в Общинския съвет. За кмет на общината е предложен юристът Георги Муструков. На 10 януари 1920 г., когато Муструков е трябвало да встъпи в длъжност, той пада покосен от наемни убийци. По предложение на Станке Димитров червените съветници вкупом подават оставка в знак на протест срещу подлото убийство. Насрочени са нови избори през октомври с.г. Резултатите в полза на БКП са още по-убедителни. За кмет е избран д-р Коста Петров. В острите революционни схватки, в борбата за осъще­ствяването на общинската политика на Дупнишката кому­на Станке Димитров е рамо до рамо с нейния кмет.

От 1920 г. той става член на Висшия партиен съвет.

 

 

На митинг на 26 март 1922 г. над 2000 кюстен­дилци посрещат възторжено речта на Станке Ди­митров. Те единодушно се обявяват за разоръжава­не на Врангеловите войски и изгонването им от Бъл­гария. На 19 май 1922 г. на публично събрание в читали­щето в Кюстендил Станке Димитров и Тодор Цеков разкриват опитите на реакцията да унищожи комунистичес­ката партия. Разобличен е заговорът на буржоаз­ния блок с белогвардейците за насилствено събаря­не на земеделското правителство от власт.

Под  ръководството на Станке Димитров се провежда окръжният партиен събор в Кюстен­дил на 15 октомври 1922 година. На него присъстват представители на партийните организации от Дупница, Радомир, София и околните села. Ораторите Станке Димитров, Борис Хаджисотиров, кметът на Дупнишката комуна - Коста Петров смело разобличават буржоазията и нейните оръдия - военната лига, македонската организация и съюза на запасните офицери. Реакцията беснее. Устроената ве­черинка в чест на участниците завършва с бой от страна на полицаите, както и убийство на 3-ма души.

 

 

Отзвукът от политиката и дейността на Дупнишката комуната  проличава на следващите местни избори в началото на февруари 1923 г. За кандидатите на БКП са подадени 1450 гласа. Партията печели мнозинство в общинската управа, а дупнишката буржоазия е изплашена. На 21 февруари 1923 г. край с. Джерман фашистки елементи и банди на ВМРО организират подло убийство на Коста Петров – кмет на първата Дупнишка комуна. На погребението присъстват над 8 000 души, а прощални речи произнасят Станке Димитров и Борис Хаджисотиров. Червените  съветници са арестувани, малтретирани и принудени да напуснат общината.

Станке Димитров участва в подготовката на Септемврийското въстание, но в навечерието му е арестуван. След Деветоюнския преврат и разгрома на Септемврийското въстание 1923 г. мнозина от кадрите на партията са задържани, избити или "безследно изчезнали", а останалите преминават в нелегалност. След излизане от затвора Станке Димитров е избран за се­кретар на Централния комитет на БКП. На плещите му ляга изключителна отговорност в един много труден момент от историята на партията, която преминава към нелегална дейност. Избирането като секретар на ЦК му позволява да прояви изключителните си заложби на рево­люционер, на нелегален организатор, на умението да подбира подходящи кадри за реализиране на конкретни задачи. Участва активно в създаването на легалната Партия на труда с нейния орган „Знаме на труда", която просъществува само 3 месеца поради приемането на За­кона за защита на държавата.

 

 

Станке Димитров е в основата на организирането и провеждането на Витошката нелегална конференция през май 1924 г., която прави анализ на обстановката в страната и избира нов ЦК. Той изнася основния доклад на тема "Политическата обстановка в страната и предстоящите задачи пред партията". Избран е за организационен секретар, определен е за член на Централната военната комисия на партията и е в центъра на усилията за из­граждане на единен фронт с оглед на организиране на ново въстание. Скоро обаче се разбира, че за това вече няма необходимите условия.

През януари 1925 г. той минава през Виена на път за Москва за участие в Петия разширен пленум на ИК на Коминтерна. Възложено му е да изнесе доклад за положението в страната.

След атентата в църквата „Св. Неделя" през април 1925 г. са предприети кървави репресии срещу комунистите и левите сили в страната. Станке Димитров е осъден два пъти на смърт и е при­нуден да емигрира в Съветския съюз. Тук той получава партийното име Марек (марксист, революционер, комунист). В Съветския съюз Стан­ке Димитров разгръща огромна организаторска, препо­давателска, научна и пропагандистка дейност. Далеч от ро­дината с внимание следи дейността на партията и разработ­ва различни въпроси от нейната стратегия и тактика. В не­говото теоретическо наследство се открояват трудовете „Двете първи политически партии '- консерватори и либера­ли". „Очерк по политическа и икономическа география на България", „Ленинското учение за партията".

 

 

През октомври 1925 г. е приет за член на ВКП (б.), а през 1926 г. е делегат на Шестия конгрес на Коминтерна. В Москва е преподавател в българския сектор на Комунистическия университет за националните малцинства от Запада (КУНМАЗ) и в Международната ленинска школа. Участва най-активно в живота на нашата емигрантска организация. В годините от 1928 г. - 1930 г. той завежда българския сектор при Кому­нистическия университет за националните малцинства. И тук проявява своите качества на организатор, ръководител, възпитател и допринася много за подго­товката на нови партийни кадри. Той се изявява като политически деец, лектор, публицист, преподавател и научен работник. Само за няколко години става автор на няколко научни изследвания и е избран за доцент по история на ВКП (б.) в Комунистическия университет. От 1932 ра­боти в Балканския секретариат на ИККИ.

През 1935 г., след 10 годишна емиграция, е изпратен в България за превръщане в дело решенията на VII Конгрес на Коминтерна. Престоява нелегално в страната 2 години. Обстановката в партията е тежка. Левосектантите са нанесли много големи вреди. Голямата част от партийните организации са разстроени, кадрите обезверени.

Станке Димитров проявява своите големи интелектуални и организаторски заложби. Той публикува няколко статии във в-к „Работнически вестник", където разглежда необходимостта от единния фронт, от единството между „младите" и „старите" кадри.

Заедно с Георги Дамянов и Трайчо Костов е  в основата на приемането на ре­шенията на VI пленум на ЦК на БКП от 1936 г.. Пленумът сменя сектантското ръководство и тогава Станке Димитров е избран за член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП (1935-1937)  С дейността си оказва ценна помощ за отърсване на партията от левосектантството и за ут­върждаване на новия, димитровски курс. В продължение на две и по­ловина години като секретар на Централния комитет на партията той работи всеотдайно за сплотяване на нейните здрави сили около новата линия на Централния комитет. След пленума провежда срещи с дейци на партията от центъра и по места, с ръководствата на РМС и профсъюзите. Помага за укрепването на работническата партия.  

Изпълнявайки блестящо възложеното му поръчение той отново е повикан в Москва, където от 1938 г. до февруари 1941 г. е референт при Изпълнителния комитет на Коминтерна и член на Задграничното бюро на ЦК на БКП.

По време на Втората световна война, отчитайки неговите качества на полемист и трибун е привлечен като сътрудник в работата на радиостанция „Христо Ботев". 

От октомври 1941 г. е политически ръко­водител на предаванията на радиостанция „Наро­ден глас" на български и немски език, която излъчва на вълните на радио София и радио Скопие. Надарен с огромна култура, с остър полемичен език, Станке Димитров прекъсва официалните говорители, оп­ровергава тяхната информация, заклеймява продажните политически дейци. От перото му излизат десетки статии, беседи, политически бележки, памфлети. Той разобличава предателството на монархофашистката клика спрямо интере­сите на българския народ, разкрива нейната противонародна, хищническа и про­дажна същност, лъжливата фашистка пропаганда, вдъхва вяра в близката победа и мобилизира истинските и патри­отични хора в нашата страна за решителна борба срещу фашистките поробители. Радиостанцията поднася актуална информация за развоя на военните действия и платформата на ОФ.

В навечерието на 9.ІХ. 1944 г. по решение на Задграничното бюро на БКП се отправя за родината, за да възглави непосредственото партийно ръководство в решителния етап на борбата за събаряне на монархо-фашистката диктатура и установяване на народно-демократична власт. Формирана е група от 6 души под негово ръководство, която се подготвя всестранно за работата при очакващи­те се условия в България.

На 26 август групата излита и каца в Брянск. След кратък престой самолетът отново излита, но на височина 50 м. става експлозия. Ст. Димитров и останалите от групата загиват. Остава жив само Гаврил Атанасов.

Така трагично завършва животът на един изключителен революционер, дъл­боко предан на социалистическия идеал. Примерът на Станке Димитров - Марек е заразителен за всички леви сили и антифашисти в борбата им за социализъм в съвременните условия, за повече справедливост и човечност в отношенията между хората, за привеждане на антифашистката дейност в съответствие с изме­нилата се международна и вътрешна обстановка.

 

 

 

 

Признателното потомство след 1944 г. преименува през 1950 г. гр. Дупница, на името на Марек, а след това на Станке Димитров, което носеше с гордост в продължение на 40 години. В центъра на града бе из­дигнат паметник. Две предприятия и редица улици в Кюстендилски окръг носеха неговото име. След 10 ноември градът бе преименуван отново на Дуп­ница, а паметникът - свален от центъра и изнесен на друго място.

 

 

В Брянск също е издигнат паметник, намира се между Бежицкий и Советский район, на кръстовището на улиците „Бежицкая”, „Ульянова” и „Флотская”, по линията на автобус 23к, и носи името «Памятник Болгарским патриотам» .

 

 

Станке Димитров - Марек е удостоен посмъртно от Президиума на Върховния съвет на Съветския съюз  с орден  „Ленин”  през  1945 г.