Примерът с отровната медийна среда в България е червената лампичка, която сигнализира за спешни действия в защита на реалната свобода на словото в цяла Европа, а и в света
Закриването на две авторитетни български печатни медии и започването на данъчни проверки на всички централни периодични издания в България отново повдигат важни въпроси за състоянието на медиите, на журналистическата (не)зависимост и на демокрацията изобщо. Оголващите се проблеми далеч не са само български патент. Но поради особеностите на нашата обществена среда изпъкват у нас особено крещящо. Ако не бъдат разпознати като заплаха за самите демократични устои и не се потърсят ефективни средства за преобръщане на тенденцията, диктатурите от миналото скоро ще ни се сторят детска забава в сравнение с безпросветното подчинение пред неподлежащи на контрол сиви империи, в което ще сме обречени да оцеляваме. Конкретният повод за тези редове е споменатото спиране от 1 август т. г. на вестник „Преса” и на списание „Тема” и последвалите вибрации в медийния и политическия ландшафт. Имах удоволствието да работя близо 10 години в „Тема” и също като останалите си колеги да се радвам на лукса да упражнявам аналитична, критична и интелигентна журналистика. Личният момент е само дребен детайл от картината. Използвам го, за да свидетелствам, че „Тема” се радваше на висок авторитет сред читателите и беше от малкото оазиси в нашата медийна среда, която инак не спираше да се трови от разрастващата се ерзац журналистика. Макар и тръгнал по-отскоро, в. „Преса” също извоюва своето уважавано място сред сериозните всекидневници. Защо при това положение двете издания бяха погубени, а 135 журналисти останаха без работа? Две основни причини бяха изтъкнати от издателите – пазарът и интернет. Тоест от една страна качествената журналистика не успяла да издържи на конкуренцията на булевардната, чиито издания се продавали по-добре, а от друга увлеченият по съвременните технологии читател вече не си купувал печатни медии, предпочитайки да се информира онлайн. Първата теза беше доразвита от последвали енергични публични обяснения на още представители на издателския бранш как за лошото финансиране на печата била виновна законовата процедура, която облагодетелствала телевизии и радиа при получаване на пари от държавата по линия на европрограмите, а пък вестниците и списанията не можели да се доберат до тази хранилка. Втората теза пък даде мотив за светкавично оповестеното от представител на ръководството на „Преса” намерение за нов „голям проект” в интернет. Но се появиха и конкурентни публикации с още версии – за натрупани дългове на двете издания към една гръмко фалирала банка, за нарочната им продажба на друга задължняла към същата банка фирма, вероятно предназначена да фалира и да приключи въпроса, за прехвърляне на активите към отделен ръкав, който да захрани новия интернет проект… Кое как е в действителност поне за момента е трудно да се установи. Онова, което е сигурно, е, че обществото за пореден път е объркано като в стая с криви огледала и осъзнава, че не може да вярва на никой от отразените образи. Просто поднасяните му противоположни тълкувания идват от две подритващи се медийни групировки, поделили си монопола върху периодичните издания у нас. Всяка от тях е срасната със „свои” олигарси и политици и брани интересите им. За обществения интерес не става и дума. А журналистиката във всичко това, доколкото изобщо може да я има, играе ролята на заложник и алиби. Или пък направо е подменена с позорния ерзац, който накара масовия българин да намрази професията ни като посестрима на онази, най-древната… Булевардната преса изяла сериозната? Когато и двете са собственост на един и същи бос, изборът кой от двата гладиатора да загине е негов. Интернет надвил печата? Това не е причина за спиране на издания, както никой не е спрял да пътува, след като авиацията допълни влаковете като по-бързо транспортно средство. Проблеми с финансирането? Ето тук вече е крайната спирка. По-точно началната. Който плаща, поръчва музиката – кой не го знае? Частната преса в България тръгна с рекламите на банки и мобилни оператори. Имаше и златни години с предприсъединителни фондове, весели чужди инвеститори и оптимистичен български бизнес. Но свършиха. Наследеното от соца производство бе погребано, а ново не се роди. Търговията, спекулативният капитал, инжекциите на гарстарбайтерите отвън – това е всичко, което се върти у нас. То няма как да храни с реклами медиите. Така издателските групировки, всяка според ориентацията си, се насочват или към грантове от чужди фондации, задаващи ясни геополитически задачи за изпълнение, или към обслужване на властта във всичките й измерения. Оттук е и новият хит за парите от европрограмите, разпределяни от министерствата, които да започнат да стигат и до печатните медии. Всъщност – до издателите им. И да ги свържат в още по-предана прегръдка с властта, разбира се. Има едно обстоятелство, което привлича вниманието, когато ситуацията в българските медии се гледа отвън. Но отвътре явно не прави впечатление никому. За проблемите в журналистиката ни публично говорят само издателите. Редовите журналисти, които реално губят работата си и които нямат сигурността, че ще могат спокойно да упражняват професията си, нито някой ги пита, нито напират да се обаждат. Най-много да изригнат в някой жлъчен статус във Фейсбук – тази удобна клапа за отпускане на парата. Доминира шушукането: „Без много приказки, че после къде ще ни вземат на работа”…
Такова животно като журналистическа стачка или дори най-невинно протестно шествие против затварянето на медии – нещо нормално и обичайно в много европейски страни, преживяващи също драми в медийния сектор покрай кризисните турбуленции – у нас изобщо не може да се завъди. Никому не хрумват и такива „еретични” действия, към каквито многократно са прибягвали колеги журналисти в Европа и другаде, поставени в сходни на нашите обстоятелства. Например – когато пак поради липса на средства се закрие дадено печатно издание, работилите в него журналисти да се обединят в кооператив и да продължат да го издават поне в интернет. В една Франция, в една Испания, дори в далечно Чили подобен подход е много разпространен. Вярно, за Франция всички знаем каква бранеща медийното разнообразие официална политика прилага – там държавата субсидира даже крайно опозиционни издания с мотива, че оцеляването им е гаранция за демокрацията. И това е точно така. Само че в България подобно схващане веднага се заклеймява като „непазарно”. Сякаш има нещо „пазарно” в задкулисните комбинации с власт и олигархия, на които от 25 години се крепи българската преса… Интересното е, че тази симбиоза, напълно невъзприемчива към демократични примери като споменатия френски патент със субсидиите, в същото време е изключително схватлива към негативни модели. Например, към широко упражняваната и от двете страни на Атлантика форма на контрол над медиите – да се оставят да направят големи дългове към банките и след това да се рекетират с този дълг. Да виси над главата им постоянно дамоклевият меч на възможното спиране при всяко излизане от коловоза на статуквото. Освен това при закриването на „Преса” и „Тема” и освобождаването на работещите там журналисти бе приложена класическата схема, по която това се прави и другаде по света, във всички браншове, не само в журналистическия – решението се оповестява в последния работен ден преди почивни дни или още по-добре преди началото на летните отпуски, когато всички мислят за курорти, а не за протести. Така се тушира максимално обществената реакция.
Вярно, в страни със силно синдикално движение и с гарантирани социални защити тези прийоми невинаги дават желания ефект. Но не такъв е случаят с България. Съюзът на българските журналисти, предназначен да брани правата ни, усърдно е неглижиран и атакуван от издателите още от зората на промените след 1989-а. СБЖ излезе с ясна и аргументирана декларация по повод спирането на „Преса” и „Тема”, предупреждавайки, че случващото се е част от порочна тенденция и че вероятно предстои спирането и на други задлъжнели медии. Но дори застрашените от тази перспектива издания не препечатиха излязлата на сайта на СБЖ декларация. Как иначе, та нали в нея се подчертава следното: „В българските медии тече уродлив процес на монополизация и концентрация в ръцете на зависими от властта лица, пред който редуващите се правителства си затварят очите. Налице е крещяща нужда от прозрачност и осветляване на медийната собственост, на каналите за финансиране, на рекламната и разпространителската мрежа, за да стане ясно кой на кого и с какви пари служи. Не се предприемат никакви стъпки в тази насока, защото сегашното положение очевидно е изгодно на политическия елит и яростно се защитава от явни и скрити лобисти. Всичко това прави изключително трудно упражняването на журналистическата професия днес. Нарушават се социалните и трудови права на журналистите. Деформацията на пазара размива границата между информация и реклама, между обективна, независима и поръчкова журналистика. Това принизява авторитета на журналистиката и не позволява на журналистите да изпълняват мисията си – да служат на обществения интерес.” СБЖ припомня в декларацията си срива на България чак до 106-о място в тазгодишния Индекс на свободата на пресата на „Репортери без граници” – като пряко отражение на състоянието на медиите върху нивото на демократичност в страната. И отново поставя въпроса за необходимостта от приемане в Народното събрание на нормативни документи за професионалната журналистика и за защита на журналистическия труд. Наличието на такава нормативна база би предпазило медийната среда от сътресенията, на които тя е подложена сега не само от спирането на „Преса” и „Тема”, но и от неясната съдба на други големи печатни медии, чиито дългове бяха оповестени в цяла поредица от публикации. Напрежението се засилва и от започналите от НАП масови данъчни проверки в периодичните издания. Изказват се опасения, че тези проверки могат да послужат и за пряко извиване на ръце на влезли в спор с властта медии. Във фокуса е например критична публикация на в. „Сега”, предизвикала остра словесна реакция на българския премиер и последвана именно от акцията на данъчните. В България крайностите са норма. И симптомът с болната медийна среда, която е скачен съд с болната демокрация, е очеваден. Но процесът е много по-мащабен. Той е съставна част от кризата на глобалния казино-капитализъм, роден от световния диктат на финансовата олигархия и неолибералната идеология. На абсолютно същия принцип се базира и рекетирането на цели държави длъжници – както всички виждаме на примера с Гърция. Или както нееднократно са предупреждавали критични анализатори – дългът и натрупването му нарочно се предизвиква от самите кредитори. Целта им е не да си върнат парите, което е кауза пердута, а постоянно да държат под контрол длъжника. Само дето този метод няма нищо общо с демокрацията, а е предвестник на много по-безскрупулна диктатура от познатите досега. Ако обществата не реагират навреме и не предприемат бърз завой към регулации в защита на гражданските права и свободи – сред които е и свободата на словото, свободата на независимата журналистика – чудовището много скоро ще изяде всички ни. Европейските институции разполагат с необходимите механизми за адекватни и отговорни действия. И едно от ключовите сред тях би могло да е учредяването на специален европейски фонд в подкрепа на независимата журналистика, който да субсидира с предимство, примерно, изданията на създадени от журналисти кооперативи, следващи етичните принципи на професията и отстояващи обществения интерес. Ще е добре също да се въведат законодателни промени, които да гарантират държавна протекция за такива кооперативи, улеснения при регистрирането им и данъчни облекчения. Подобна инициатива би направила чест на Европейската федерация на журналистите, както и на Европейския парламент. А по-нататък този подход би могъл чрез ООН и Международната федерация на журналистите да се лансира и като световен модел за упражняване на журналистическото поприще и гарантиране на демократичните свободи.
След като в ЕС можа да се роди прословутият Пакт за финансова стабилност, гарантиращ оцеляването на банките, но не и на гражданите, време е да се роди и инициатива, отстояваща правото на обществото поне на свободно и независимо информиране. Продължаването на досегашното положение може да произвежда само нови катастрофи. Било на отделни медии и журналисти, било на цели фрустрирани общества като българското. В тази драма няма невинни. И аз се чувствам днес като продънен параван. Луксът ми да пиша онова, което мисля, години наред е бил плащан с компромиси, правени далеч от полезрението ми. Осигурявала съм удобно алиби с вироглавството си – ето, пълна демокрация, дават думата дори на такива антисистемници като мен. Днес порасналото отзад чудовище вече няма нужда от подобни алибита. На сцената е. Остава да се отнесе ковчегът с демокрацията.
Или ще тръгнем по другия път?
Източник: списание a-specto
