Хората от страните с либерална демокрация не вярват, че децата им ще живеят по-добре от тях, за разлика от държавите от БРИКС
45 години България живя в общество, в което се говореше за „светлото бъдеще” на комунизма, в което предстои да живеят бъдещите поколение. Вярата в него на определени хора изглеждаше толкова силна, че бяха готови да умрат за него. Смяташе се, че човек в индивидуалния си живот може да претърпи трагедия, но колективното ни бъдеще е оптимистично и даже един популярен филм от този период се наричаше „Оптимистична трагедия”.
По време на перестройката и след 1989 г. това „светло бъдеще” умря, заменено от ново такова - либералната демокрация, наричана изобщо „демокрация”. Франсис Фукуяма провъзгласи, че това е оптимистичният „край на историята”. Милиони и у нас повярваха в него и крещяха на огромни митинги: „Демокрация, демокрация!”. На мястото на комунистическата „оптимистична трагедия” по телевизионните ни екрани се появиха хиляди холивудски либерални „оптимистични трагедии”, в които независимо от опасности, перипетии, проблеми накрая се стига до хепиенд, в който някой супергерой възстановява справедливостта и ни вкарва в светлото либерално-демократично и капиталистическо бъдеще.
Мина обаче четвърт век и българинът е по песимист вероятно отвсякога преди в историята. През 2009 година според “Галъп” българите имат по-ниски очаквания за живота си в следващите пет години от иракчаните и афганистанците. Докладът за световното щастие от 2013 г. показва, че от 156 държави българите са на 144-то място след иракчаните, афганистанците, конгоанците и хаитяните. Според въпрос на “Галъп” от юли 2015 г. накъде върви България 60% смятат, че е към по-лошо.
Оказа се обаче, че не само българинът, но и онези, в чието светло бъдеще смятаха, че ще се влезе с „демокрацията”, не вярват в него. Фукуяма, суперидеологът на това бъдеще, призна, че „китайските лидери вземат по-рационални икономически отношения от американските”, че в САЩ всъщност нямало демокрация, републиканците обслужват олигархията, а Обама - 1% най-богати. Да беше само Фукуяма, както и да е. Но се оказа, че така мислят огромната част от гражданите във водещите държави от капиталистическия център. Това виждаме от проучване през 2015 г. на авторитетния американски „Пю рисърч център” в 40 държави, където анкетираните са попитани: „Когато днешните деца в нашата страна пораснат, мислите ли, че ще бъдат по-добре или по-зле от своите родители”. Най-много песимисти, отговорили, че децата им ще живеят по-зле, има във Франция - 85%. Песимисти са и мнозинството американци - 69%. В другите наши образци за светло либерално- демократично бъдеще песимистите също са мнозинство - в Япония - 72%, във Великобритания - 68%, в Италия - 66%, в Австралия и Канада - по 64%, в Испания - 61%, в Германия - 58%.
Най-малко са песимистите в държавите от БРИКС: Китай - 5 %, Виетнам - 7%, Индия - 18%, Русия - 19%, Южна Африка - 33%, Бразилия - 35%.
Китайците са най-големите оптимисти в света. Затова и лидерът на Китайската комунистическа партия Си Дзинпин написа книга, озаглавена „Китайската мечта”, преведена и представена тази година и на български. В нея се въплъщава оптимизмът на 95% от китайците.
През 2008 г., когато се кандидатираше за първия си президентски мандат, Барак Обама също издаде книга – „Дързостта на надеждата: мисли за възстановяването на американската мечта”. Нямало я вече, но обеща, ако го изберат, да я върне отново. През 2013 г. в реч в щата Илинойс Обама призна, че тя все повече се „превръща в мит”. В реч пред Конгреса обяви, че в САЩ „класовите деления нарастват” и че едно дете от бедно семейство има десет пъти по-малко шансове да се издигне в сравнение с дете от богато семейство, вертикалната мобилност в американското общество е колкото тази в Ямайка, т.е. американската мечта е умряла. През 2014 г. най-продаваната книга в класациите на “Ню Йорк таймс” стана „Америка на Обама: Ликвидирането на американската мечта” на Динеш ДеСуза. Това съответстваше на масовите нагласи, а те пък на жестоки реалности.
Какви са тези реалности в най-мощната държава, лидер на региона, в който цари глобален песимизъм? Средните доходи на американското семейство са паднали с около 5000 долара годишно от 2007 г. насам. През 1967 г. за „средна класа” са се смятали 53% от американците, сега - 43%. 43 милиона американци имат невърнати кредити, взети за лечение. Във времето, когато Обама обеща да върне американската мечта, броят на живеещите на държавни помощи нарасна от 32 на 46 млн. души и 65% от всички деца в САЩ живеят в семейства, които се нуждаят от такава помощ. 62% от американците живеят „от заплата до заплата”. В страната има 3,5 млн. бездомници и 18,5 млн. свободни жилища. През 2000 г. 7,2 млн. американци живеят в гета, в 2013 г. те са вече 13,8 млн. - най-голeмия регистриран някога брой. Българинът не вярва в политиците, но и в САЩ проучване през 2014 г. показва, че американците смятат 75% от политиците за корумпирани.
Как стоят нещата в страната лидер на зоната на глобален оптимизъм, където 95% вярват в „китайската мечта” на Си Дзинпин? През 1981 г. 85% от китайците са в групата на бедните, а според годишната книга на фактите на ЦРУ за 2014 г. те са вече само 6,1%. През 2000 г. само 4% от китайските градски домакинства принадлежат към средната класа, в 2012 г. такива са вече две трети от тях, а през 2022 г. се очаква да станат 75%.
По подобен начин стоят нещата и във втората по оптимизъм страна след Китай - опустошения след дългогодишна война от САЩ Виетнам. През 1993 г. делът на бедните там е 58% от населението, а в момента е под 10%. А у нас стана обратното - през 80-те години, докато гонехме още „светлото бъдеще” на „комунизма”, делът на бедните е 2%, след четвърт век гонитба на „светлото бъдеще” на либералната демокрация то е над 11 пъти по-голямо.
Българите с блясък в очите, крясъци „демокрация” и глуповат оптимизъм влязоха в света на глобалния песимизъм. С основание стои въпросът, ако французите са по-големи песимисти от нас, ако американците мислят, че американската мечта е мъртва, има ли място за „българска мечта” и оцеляване в тази част на света, в която мнозинството смята, че мечтите вече са мъртви?
Източник: вестник „Труд”, 15 август 2015 г.
