Изкривяваме езика си до уродливост, пишем фирмени табели на латиница, правим партита на английски и не знаем кой е написал "Върви, народе възродени!"
Ако смятате, че обучението струва скъпо,
опитайте да узнаете колко струва
невежеството.
Робърт Кийоски, американски писател
А у нас опитите продължават успешно. Резултатите им са предвидими и няма да се забавят. Ще бъдат фатални. Тези, които не управляват обществото и културата, сигурно усещат процеса, но едва ли го осъзнават. Осъзнават го малцина, но много фактори, лични или не, парализират волята им за противодействие. А онези, които управляват или са назначени да управляват, имитират някаква дейност. Мнозинството пък живее в блажено невежество и си има други, чисто материални грижи. "Парите са окото на дявола" казва стара поговорка, мисля латинска. А невежеството било дар божий, чул съм го случайно. Сигурно е истина.
Усвояването на невежеството
се простира във всички посоки. Също и в езика, в словесността и книжовността. Народиха се неправилни, уродливи изрази. Що значат например "на предвид", "касае" и много други като тях? Това е деформиране на речта, което вече е утвърдено. А неосмислените чуждици като "супер, окей, визия, олрайт, хейтър (човек, който мрази другите), топ 10" какво допринасят в нашия езиков фонд? Нищо, само го замърсяват. За нео-тарикатския жаргон да не говорим. Там думите "готин, готино" отдавна са класика. Нека бъда разбран правилно - такъв жаргон има във всеки език, но другаде съответните фактори и институции успешно могат да го контролират. У нас не виждам да е успешно наблюдението над чуждите думи и изрази, които произволно се увеличават.
Речта ни, говорима и писмена, страшно загрубя, стана безцеремонна и просташка на много равнища. Появи се и ново понятие - "език на омразата". Моята майка, някогашна възпитаничка на Парижкия университет, разказваше за встъпителното слово на професора в първия учебен час. Обръщайки се към чуждестранните студенти, той ги посъветвал, щом искат да научат добре френския език, да посещават често Парламента и Съдебната палата. За да слушат как говорят политиците и юристите. Ако пренеса този пример на наша почва, бих дал обратния съвет - за да се чуе и види как не бива да се използва българският език от най-официалната трибуна в държавата. А преди години в НАТФИЗ бе създадена специалност "публична реч", има я и сега. Това бе направено именно с грижа за парламентаризма. И за публичното говорене въобще.
Освен това по какво личи, че България е страната на кирилицата? Отвсякъде ни заобикалят надписи, фирмени знаци и графични материали на латиница, най-вече на английски, много често с граматични и правописни грешки. Има
дори български думи и изрази, изписани на латиница
Те предизвикват единствено недоумение. Въпросът иде от само себе си: не е ли това оскърбление на националната ни чест? В Турция ми направи впечатление, че всички надписи са на турски. Като не разбираш - питай. Любезно и делово ще ти обяснят нужното. В Гърция видях същото. И у нас преди 9 септември надписите, фирмите и всичко, написано на публично място, беше на кирилица. Също и по време на социализма. Няма да политизирам въпроса що значи агитация на майчин език, още по-малко имам желание да коментирам призива на един наш президент, огласен публично навръх празника на светите братя Кирил и Методий (до техния паметник!), че е хубаво да сменим кирилицата с латиница, за да можем по-добре да общуваме с другите европейски народи...
Не по-малко тревожно явление е англоезиковата мания в поп музиката, или - зависи от терминологията - манията в концерти, сбирки, партита (а що е парти?) да се пее на английски. Разбира се, имам предвид българите от групи, състави, отделни изпълнители. Разбират ли онова, което пеят? Съмнявам се, както и в качеството и езиковата адаптация на текстовете. А онези, които слушат, те всичко ли разбират? Съмнявам се още повече. Самата гледка понякога е странна, а когато пеят малки деца, е просто тъжна. Те изпълняват песни за възрастни на език, на който не са проговорили, песни трудни не само за техните гласчета и крехката им възраст. Това е опасно. Радвам се на успехите в Детската евровизия, но как ще пеят тези деца, навлизайки в пубертета, когато всичко в тях ще се променя, ще се развива? И наистина ли
няма кой да им предложи една българска детска песен?
Такива у нас се създават повече от сто години и числото им е голямо. Българските композитори са ги писали с вдъхновение и чувство за отговорност. А сега, както се вижда, приносът им дори не се забелязва. Имам усещането, че някой умишлено залива страната ни с реч и музика, които са ни чужди. Никак не съм против различните езици, те винаги са били изучавани тук успешно и за всеобща полза. Имали сме дори полиглоти и лингвисти от световно значение, каквито са много голяма рядкост в други цивилизовани страни.
Каква музика влиза у нас? Главно музика, свързана със субкултурата, свързана с т.нар. леки или забавни жанрове. Медиите обявяват изпълнителите им за световноизвестни, изключителни. А това не е истина, повечето са посредствени. Изкуството им е насочено предимно към младите хора. Но то не възпитава и не облагородява, но може да доведе слушателските маси до екзалтация и истерия. Идват, макар и рядко, състави и артисти от друг род, които носят хуманизъм и ценности. Такива идваха и по-рано и процентно взето бяха много повече. Преди демократичните промени.
А що се отнася до общоприетите "класически" жанрове - опера, симфония, инструментален концерт, художествена песен и пр., тук нови творби имаме съвсем малко, с твърде скромна стойност. Автори, донесли някога световна слава на България - Владигеров, Пипков, Ненов, Големинов, В. Стоянов и др., не се радват на популярност и признание, рядко се изпълняват. Не са в центъра на общественото внимание. Не се виждат техни достойни последователи.
Българските изпълнители са друга тема за разсъждение. Сега главното място на изявите им е странство. Защо? Защото там са по-добре приети материално и морално. Концертмайсторите на някои от най-големите европейски (да разбираме световни) симфонични и оперни оркестри са българи. А оркестрите у нас? Беше време, когато в по-големите ни градове имаше оркестри, някои дори се наричаха филхармонии. И даваха достойна за уважение продукция. После това бе сметнато за неефективно, излишно. А много ефективно и необходимо се оказа театрите в провинцията, които все още не са закрити, а и столичните, да се борят с всички сили, за да просъществуват и по-нататък...
Образованието е сърцевината на всяко общество, нация, народ, цивилизация, индивид. При нас сега то е в драматично, хаотично състояние, белязано със зловещия знак на противоречията. Не е ли противоречие, че българските ученици побеждават в най-трудни световни олимпиади в странство, а техни връстници тук
едва могат да си напишат името и трудно четат
Не е ли противоречие, че безсмъртният химн на българщината "Върви, народе възродени", който се пее от мало и голямо почти 120 години, остава с неизвестен автор за огромно множество учащи се, учители, училищни директори и разни интелектуалци? Нищо не може да ги извини. Това е все едно да не знаеш кой е написал "Аз съм българче". Някога нашата Родина бе пример за напреднали страни с тяхното разумно планирано, добре построено и съвременно осигурено средно образование. Реформите обаче, на които то от четвърт век е системно подложено, го съсипаха. Те засегнаха и висшето образование. Към днешна дата "реформи" се правят с хъс, неприсъщ на духовната област. Те се сипят сякаш от продънен чувал ("рогът на изобилието" считам за неуместно сравнение). Опитва се всичко, все по чужд образец, често зле разбран.
Експериментите се застигат, трупат се
един върху друг. Появяват се множество учебници по един и същ предмет, а качествата на помагалата съвсем не са безупречни. Учебната натовареност на младите хора, разпределянето на времето им са въпроси от глобална важност, но не ми се струва да са решени.
А образование без възпитание, възможно ли е? Това са двете страни на една и съща действителност. И образованието е зле, но възпитанието - съвсем. Гледката на излизащите ученици от училище след занятия някога изпълваше хората с надежда и радост. Сега тя е отблъскваща. Младежи, деца на 14-15 години, а и по-малки, момчета и момичета, захапали цигари, водят разговори на висок глас. Речта им е често с груби, непристойни, вулгарни и цинични изрази. Така общуват и в градския транспорт, и на публични места. Уважение към възрастните - рядко. А агресията помежду им - деца пребиват деца, деца убиват деца? А наркотици, алкохол? Нека не се губим в догадки стои ли някой зад тази страшна картина или пък злото, добре познато другаде, застигна и нас. Въпросът е твърде сериозен, за да бъде разглеждан по този начин. Трябва да се действа много бързо.
Помня как именитият учен акад. Сава Гановски заяви на един форум: "Комунизмът не е за прости хора!" Бил е прав. Ще си позволя да го перифразирам: Демокрацията не е за прости хора! Съвсем не е!
Източник: вестник ДУМА, 14 август 2015 г.
