Търсене в този блог

понеделник, 10 октомври 2016 г.

Социалното разслоение и политическите ориентации днес – Панко Анчев

 

 

 

Политическите желания и нагласи на обществото се изследват от социолозите постоянно, за да се фиксира отношението му към властта и готовността или отказа да се подкрепя управляващата политическа маса. Процентът одобрение или неодобрение на правителството и основните политически функционери е най-честият и убедителен аргумент за състоянието на политическия живот, за назряващите проблеми и промени в държавата. У нас социологията се свежда комай до тези анкети и до коментарите дали правителството ще изпълни мандата си или предсрочните избори са неизбежни. За добър социолог се счита този, който е най-близо до реалния ход на събитията, предсказани с т. нар. „проучвания на обществените нагласи”.

Тези проучвания и изведените от тях заключения са безспорно необходими и много важни за установяване на моментното състояние на политическите настроения и отношения към властта и опозицията, защото по тях могат да се правят прогнози за пораждащите се или вече утвърдили се окончателно и протичащи процеси.  Настроенията по отношение сега управляващите и стоящата срещу тях опозиция говорят много за самото общество. Ала те характеризират една само негова страна. Или по-точно: те характеризират тази него страна само от една гледна точка и в една степен, а не в целия комплекс. Те фиксират нагласи към конкретни личности и партии, а нито личностите, нито партиите са нещо постоянно в живота на обществото, не го изразяват в достатъчна мяра и по тях не бива да съдим какво реално се случва в него.

Работата е там, че всичко се свежда до самите личности и партии (одобрявани или неодобрявани), а не до качествата, които те проявяват и заради които обществото ги възприема, отхвърля или просто не ги забелязва. Но кои са тези качества, защо са предпочетени в този именно момент, а в следващия – това се пренебрегва. То не се анализира и не се взима под внимание. Зад всеки конкретен акт и конкретен избор се крие дълбока причина, свързана с характера на обществото, с неговото вътрешно устройство, психика, логика, разум, съзнание, обстоятелства. Обществото наистина е жив организъм и то обикновено постъпва подобно човека. Винаги има логика в поведението и избора му и най-малкото е нелепо да виним националния ни характер, когато не сме доволни от случващото се – особено когато предпочитанията му са към видимо неителигентни и посредствени управници, но щедро обещаващи поредното спасение. Най-често тогава се говори колко заблуден бил народът, та не осъзнава какво го чака. И това не са приказки от улицата, а изводи от анализи.

Различни са знаците, които показват как обществото се самоосъзнава, какви са тенденциите в неговото развитие, какви проблеми го вълнуват и доколко се чувства стабилно и силно, за да преодолява възникващите пред него трудности и препятствия. Политическите нагласи и желания са такива знаци, които обаче следва да се четат внимателно и да се разчитат в истинския им, а не само във видимия им смисъл. Отношението към властта е изключително важно за определяне степента на обществено здраве, стабилност и възможности. Но и на усещания за опасности и тревоги от скрити болести по социалния организъм.

Аз насочвам разсъжденията си към обяснение на това защо на два пъти българското общество сляпо се довери на политически водачи и създадените от тях политически партии, когато бе очевидно, че те не само не могат да изпълнят обещанията си, но и не притежават изобщо управленски капацитет и идеи за развитието на държавата и хора. При това говореха лошо, грубо, неясно, елементарно, на невъзможен български език. И външността им не бе външност на манекен. Никакво външно обаяние и привлекателност. Самите те не са интелигентни, а напълно посредствени, ограничени, безкултурни, случайни – дори и с претенциите им за царско потекло и високо образование. Но въпреки това резултатите в изборите бяха внушителни за тях.

Нека разсъждаваме за това.

Българското общество все повече се разслоява имуществено. Обособяват се нови и нови социални групи. Икономическата криза произведе още по-голяма бедност. Средната класа, доколкото я има, намалява обхвата си, тъй като от нея постоянно излизат поради безработицата и фалита на малките търговски дружества значителен брой нейни членове. Те отпадат от предишния си статус и преминават в по-нисшата класа. Обществото като цяло снижава жизненото си равнище, което поражда нови социални конфликти. От изпитания и напрежения не са освободени дори най-богатите. Те също губят от своите богатства и някои от тях все повече се доближават до долната граница на досегашното си съсловие. Различните съсловия са с различни интереси и съзнание. Различни са привързаността им към нацията и респектът им от властта и готовността им да й служат, да й се подчиняват и работят за нейното укрепване.

Българско общество се структурира като буржоазно прекалено бързо. Различните слоеве бяха попълнени от хора, които до вчера принадлежаха на една и съща класа и имаха едни и същи интереси, споделяха еднакви социално-политически идеи. След промяната те се оказаха в различни групи, но това не означаваше, че вече мислят коренно различно – дори и когато твърдяха, че вече са „десни” или „леви”. Принципите за обществено устройство, за начин на управление, за ценностите, които нацията и обществото трябва да изповядват, до голяма степен си останаха общи и за едните, и за другите.  Т.е. социалното разделение е по-скоро физическо, материално, а не в съзнанието. Новите социалните съсловия все още не са политически видими и нямат свой обособен, само техен живот, понеже не са се обособили напълно и не са придобили съзнание за различност от другите. Как наистина да стане това толкова бързо, като хората все още живеят от край време заедно в едни и същи квартали и жилищни блокове, в едни и същи входове. Те са постоянно заедно и решават едни и същи битови проблеми. Това са съсловия „за себе си”, а не „в себе си”, поради което живеят още в миналото на своето социално битие – не в настоящето. Тази структура е показателна за особеностите на българското общество и за протичащите в него процеси, даващи отражения върху политиката, държавното устройство и културата. Естествено е обществото да иска да бъде единно, колективно, да се ръководи от един силен човек и натоварен с общо доверие, за да е истински обединител и гарант на единството и движението към една цел. И то непрестанно търси такива хора, лесно им се доверява, уповава се на тях и им поверява съдбата си. Да, хората наистина поверяват съдбата си на такива хора, а не просто решават този или онзи да бъде министър-председател на правителството.

Въпреки че обществото се разпада на повече съсловия, които един ден ще бъдат дори враждебно настроени едни спрямо други, още не е готово да отдели политиката от себе си и да я предостави на политиците и техните партии и да не разчита на тяхното „спасение”. То харесва партията на силната личност. И тя трябва да разсее страхът от разпадането на единството, на колективния живот, на целостта и на самото съществуване, което днес е неясно и несигурно – особено на фона предишното осигурено от властта.

Обществото се съпротивлява срещу собственото си обуржоазяване и разслоение чрез съзнанието за колективност, за здрава общност и солидарност между хората. То търси водачи, които със своята енергия са готови да спрат всичко това. На него не му трябва кой знае каква идеология или управленска програма, а  сила и крило, под което да се приютят и успокоят несигурните и слабите. Когато се намери такъв човек и каже, че за 500 дни ще промени държавата и ще я направи такава, каквато я искат нейните жители, повечето му вярват, защото им се иска да е така – макар да знаят, че това е невъзможно. Но самото страстно желание е достатъчно, за да бъде потиснат разумът и се разсеят съмненията. Вярата в „спасителя” винаги е по-силна, по-необходима и утешителна от всички програми и идеологии на партиите, които разделят, предлагащи конкретни мерки за осигуряване на по-добър живот. Хората избират обаянието и харизмата на „спасителя” пред  реалността.

Всичко това показва, че в българското общество е жив не просто колективизмът, а патернализмът. На обществото му е трудно без авторитет и надеждна опора, без някой да е последен съдник и пръв ръководител. Тази му характеристика е противна на демокрацията, която се основава на широка обща воля и равнопоставеност (колкото и привидна и лъжовна да е) на участващите във властта. А самата власт по дефиницията на демокрацията произлиза от народа и принадлежи на народа, т.е. изключва патернализма и първенствуващата роля на харизматичния лидер. Очевидно обществото се обуржоазява по-бавно от икономиката и политиката. От тук и несъответствията в действията на политическите партии и на самата държава.

Но че обществото се обуржоазява, говори и фактът, че то бързо се отвръща от тези, на които доскоро се надяваше и приемаше като спасители. Буржоазният човек лесно се отказва от себе си, разочарова се при най-малката трудност и безмилостно сменя образеца, на който ще подражава и на който ще разчита. Ние българите имаме примера със Симеон Сакскобургготски, а сега и с Бойко Борисов. Преди тях бе еуфорията от „синята идея” и от Командира. От тях само Бойко Борисов още не е изпитал силата на неизбежния разочароващ удар на обществото, но и това скоро ще му се случи.

Изкуството на политика е изкуство да познава особеностите на обществото и да му предлага това, което ще му хареса. Но не, разбира се, обилие от примамливи и неизпълними обещания, а сила на волята, съчетана с умение да се управлява. За съжаление, сега за засега, съотношението между харизматичните и можещите е в полза на първите, но историята учи и дано някой се поучи от нея. 

 

 

От блогът на автора