Държавни субсидии за британския частен сектор
Според Съда на Европейския съюз дадена държава може да ограничи социалните услуги за „неактивните“ мигранти в Съюза, подозирани, че търсят само помощи – нещо, което се определя като „социален туризъм“. За пореден път бедният е представян като използвач. Една друга категория от населението обаче се възползва в по-голяма степен от държавната щедрост, както сочи примерът на Великобритания.
В ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ студия, в статиите в пресата говорителите на господстващата класа не спират да повтарят, че държавата възпира предприемаческия дух – единствения, според тях, двигател на растежа, нововъведенията и прогреса. Самият елит обаче е тясно зависим от щедростта на държавата.
Това започва от гарантирането на частната собственост, което почива на една скъпоструваща съдебна и полицейска система. Държавата не се задоволява само да защитава предприятията от посегателства върху собствеността им или от кражба на стоки. В британския закон за патентите, забраняващ на конкурентите да използват дадено изобретение или метод, през 2013 г. беше внесена поправка, според която патентоването на изобретенията в Европейския съюз ще струва едва 600 лири стерлинги [1].
Освен това частният сектор често настоява държавата да финансира изследователската и развойна дейност, от която зависи дейността му. Във Великобритания размерът на тези помощи, за които пресата рядко говори, възлиза на 10 милиарда лири стерлинги годишно, а сумата редовно нараства. През 2012 г. основната организация на собствениците – Конфедерацията на британската индустрия, изрази задоволството си, че е издействала увеличение на инвестициите в „научната инфраструктура (...) и изследователската дейност“, като изтъкна, че това ще позволи на Великобритания да „продължи да привлича предприятията, които инвестират в изследователска и развойна дейност и нововъведения“ [2]. Накратко, благодарение на субсидираните от държавата нововъведения вълната на изобилието щяла да издигне както лодката на трудещите се, така и яхтата на собствениците.
Икономистката Мариана Мадзукато осветли някои от механизмите, които позволяват на частния сектор да се възползва пряко от щедростта на държавата. Например, от 70-те години на XX век британският Съвет за медицински изследвания разработва моноклонални антитела, използвани за лечение на автоимунни заболявания и на някои видове рак. Държавният орган наивно се радва, че е „революционизирал биомедицинските изследвания и е допринесъл за възхода на международната индустрия на биотехнологиите, която печели милиарди“ [3]. Макар да доведе до натрупването на огромно частно състояние, като това на ръководителите на „Фейсбук“, интернет възникна благодарение на проучвания, финансирани от американското правителство. За създаването на световната мрежа (World Wide Web) много допринесе работата на британския инженер Тим Бърнърс-Лий в състава на една обществена институция – Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН). Търсачката на „Гугъл“ (втората по големина компания в света според стойността ѝ на борсата) нямаше да съществува без един алгоритъм, щедро предоставен от Американската научна фондация. Апаратът iPhone на „Епъл“ навярно нямаше да предизвиква такова удивление, ако не съдържаше широка гама нововъведения, финансирани от държавата – от сензорните екрани до световната система за локализиране – GPS.
Хиляда и едно улеснения
ДАЛИ „създателите на богатство“, които медиите величаят като съвременни герои, биха могли да минат без обществените инфраструктури, които държавата им предоставя: пътища, летища, железопътна мрежа? Конфедерацията на британската индустрия настоява за все по-голямо орязване на социалните разходи в бюджета на страната, но не допуска никакви икономии в секторите, от които тя има полза. От една страна, Конфедерацията заяви, че „подкрепя напълно програмата [на правителството] за ограничаване на публичния дефицит“, с цел „да се запази доверието на чуждестранните пазари“ – след като беше разгледан бюджетът през 2012 г., и също така приветства намаляването (в реално изражение) на социалните услуги за работещите и безработните. От друга страна обаче, тя се бори за друго орязване – на корпоративния данък. А защо да не убият с един куршум два заека? През 2012 г., след традиционната есенна реч на министъра на икономиката Джордж Озбърн, конфедерацията предложи с икономиите, осъществени благодарение на намалението на социалните помощи за трудещите се, да се „подобри стратегическата пътна мрежа и да се намалят задръстванията по малките пътища“.
„Инфраструктурата е важна за предприятията, заяви Джон Кридланд, настоящ генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия. И развитието на пътната мрежа е сред най-важните ни приоритети, за да се съживи икономиката.“ [4] Посланието беше разбрано – през юни 2013 г. британското правителство направи обещание, определено от всекидневника Гардиън като „най-големия разход за пътищата от 70-те години насам“: 28 милиарда лири стерлинги за периода 2015-2020 г. Значителна част от инвестициите за пътната инфраструктура и почти всички разходи за поддръжката на мрежата са заради тежкотоварните камиони. Тежестта върху осите на камионите за превоз на стоки определя оразмеряването на пътищата и причинява износване, несравнимо с това от колите (според редица изследвания един камион от четиридесет тона разрушава пътищата колкото сто хиляди коли и дори повече).
Железопътната мрежа, чието изграждане преди приватизацията ѝ е финансирано от данъкоплатците, е класически пример. Според доклад от 2013 г. на Центъра за изследване на социокултурните промени по поръчка на Конгреса на британските профсъюзи държавните разходи за железопътната мрежа са се увеличи шест пъти след приватизацията ѝ през 1993 г. Според документа компаниите за експлоатация на железопътната инфраструктура са били облагодетелствани от „бързия ръст на публичните разходи след 2001 г., когато държавата беше принудена да се намеси, за да компенсира ниските им инвестиции“ [5]. Приватизацията не подобри, както беше обещано, състоянието на влаковете и железопътната мрежа – подмяната на вагони и локомотиви се забави, а твърде малобройните влакове вече не можеха да задоволят растящите нужди. Вследствие на приватизацията „частните дружества, които не са склонни да инвестират и да поемат рискове“, получиха възможност преди всичко да „извличат печалби от някогашните публични активи, и то благодарение на значителните държавни субсидии“. И в този случай пак данъкоплатците поемат разходите, а компаниите прибират печалбите. Ако трябва да възпроизведем формулировката от доклада: „Ези – предприятията печелят, тура – ние губим.“ В периода 2007-2011 г. петте основни железопътни компании във Великобритания са получили 3 милиарда лири стерлинги под формата на държавни субсидии. През тези четири години тяхната печалба е над 500 милиона лири, като по-голямата част от тях са разпределени между акционерите като дивиденти.
Държавата се грижи за елита по хиляда и един начина. Като цяло най-богатите британци се отнасят с презрение към държавното образование. Те изпращат децата си в частни учебни заведения и затова получават годишно данъчно облекчение в размер на 88 милиона лири стерлинги, понеже тези училища имат статут на благотворителни организации. Резултатите на учениците в частните училища, въпреки социалният им произход, не са по-добри от тези на учениците в държавните. За сметка на това, както отбелязва историкът Дейвид Кинастън, тези училища предлагат „чудесни социални мрежи, помагащи на децата от добри семейства, които не са особено блестящи или са направо мързеливи, да не затънат“ [6]. С други думи, данъкоплатците пряко субсидират класовите привилегии и социалната сегрегация.
Въпреки че предприятията зависят от квалифицирания труд на служителите си, те го заплащат все по-зле. Средните трудови възнаграждения никога не са падали на толкова ниско равнище от Викторианската епоха насам. Според фондация „Резолюшън“ (лявоцентристки мозъчен тръст) през 2009 г. около три милиона и четиристотин хиляди британски работници са получавали заплата, по-ниска от необходимата за издръжката им, или 7,20 лири стерлинги на час извън Лондон. През 2012 г. техният брой достигна четири милиона и осемстотин хиляди души и една четвърт от тях са жени в активна възраст (срещу 18% три години по-рано). За да оцелеят, тези нископлатени трудещи се разчитат на данъчни облекчения, които вдигат нетната им заплата за сметка на държавата. Разходът за тази субсидия за ниските заплати е 176,64 милиарда лири стерлинги в периода 2003-2011 г.
Същата логика се следва и в областта на жилищата. Помощите възлизат на 24 милиарда лири стерлинги годишно. През 2002 г. сто хиляди наематели в Лондон са прибягнали до тях. В края на ерата на „Новите лейбъристи“ (1997-2010), когато наемите скочиха рязко, броят им вече беше двеста и петдесет хиляди. Това число илюстрира провала на изредилите се правителства да осигурят социални жилища на достъпни цени. Тъй като не е възможно всички молби да бъдат удовлетворени, някои хора се насочиха към по-скъпия сектор на частните жилища. В този случай жилищните помощи приемат практически формата на субсидия за собствениците, за да могат да получават високи наеми. Освен това жилищните помощи позволяват ниските заплати. Според проучване от 2012 г. на Фондацията за строителство и социални жилища, над 90% от домакинствата, които са получавали такива помощи през първите две години от управлението на настоящата коалиция (между консерватори и либералдемократи, избрани през 2010 г.), са били работещи, а не безработни.
И накрая, върхът на всички субсидии – спасението на банките от британското правителство през 2008 г. Частни предприятия затънаха по собствена вина и повлякоха със себе си част от световната икономика. Какъв беше резултатът? Те изискаха данъкоплатците да платят сметката. Така правителството на Дейвид Камерън похарчи над 1000 милиарда лири стерлинги, за да спаси британските банки. Финансовата система на страната, която получи спасително кръвопреливане от държавата, я смята за „затлъстяла“, когато помага на най-бедните...
„Социализъм за богатите, капитализъм за всички останали“. Нима не сме в правото си да обобщим по този начин идеологията на господстващата класа?
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Павлина Колева
Бележки под линия
[1] Т.е. 765 евро. 1 лира стерлинг е равна на 1,28 евро.
[2] „CBI analysis of the autumn statement 2012“ (Анализ на Конфедерацията на британската индустрия на Есенния отчет за 2012 г.), комюнике от ноември 2012.
[3] Цитирано от Мариана Мадзукато в The Entrepreneurial State: Debunking Public vs. Private Sector Myths (Предприемаческата държава: развенчаване на митовете за противопоставянето между държавния и частния сектор), Anthem Press, Лондон, 2013.
[4] „Gear change can accelerate the UK towards a 21st century road network“ (Промяна в механизмите може да спомогне за развитието във Великобритания на пътната мрежа на XXI век), комюнике на Конфедерацията на британската индустрия, 8 октомври 2012.
[5] „The great train robbery: Rail privatisation and after“ (Голямата железопътна кражба: приватизацията на железниците и след нея), доклад на Центъра за изследване на социокултурните промени, Манчестър, юни 2013.
[6] David Kynaston, „Private schools are blocking social mobility“ (Частните училища блокират социалната мобилност), Daily Telegraph, Лондон, 29 октомври 2013.
