Залезът на Френската комунистическа партия
Много фактори обясняват отслабването на Френската комунистическа партия. Ускорен ли беше този процес от желанието ѝ да приспособи посланията си към очакванията на средните класи?
ЯНУАРИ 2014 г. Пристигаме в централата на Френската комунистическа партия (ФКП) на площад „Полковник Фабиен“ в Париж, за да поискаме данни за членската маса. Колко са комунистите? Но преди всичко – кои са? По всичко личи, че народните слоеве са все по-малко представени по върховете на организацията. А какво е положението с членската маса? Отговорът би трябвало да се получи лесно. Отдел „Партиен живот“ централизира от 2009 г. многобройните сведения, които формацията притежава за своите членове: възраст, пол, местожителство, трудова дейност... Нито дума обаче за социално-професионалната категория. Знае се, че еди-кой си активист работи във Френската национална железопътна компания или в аеронавтиката, но не и дали е ръководен кадър или работник. Тази липса на интерес за социалното положение на членовете илюстрира една установила се от тридесет години тенденция във ФКП – основният някога въпрос за представителството на народните класи се превърна във второстепенен.
От освобождението до 70-те години, по времето, когато беше първата лява партия във Франция, ФКП можеше да се представя като говорител на работническата класа, тъй като в мнозинството си водачите ѝ произхождаха от народните среди: Морис Торез, бивш миньор, ръководител на партията от 1930 до 1964 г.; приемникът му Валдек Роше, „дребен зеленчукопроизводител“; Жак Дюкло, помощник-сладкар, кандидат за президент на изборите през 1969 г., който получи 21% от гласовете. Същото беше положението и на местно равнище: преди да стане кмет на Обервилие от 1945 до 1953 г., Шарл Тийон е бил монтьор, а приемниците му Емил Дюбоа (1953-1957) и Андре Карман (1957-1984) – съответно работник в газовата индустрия и фрезист. Издигайки активисти със скромен произход във властовите инстанции, запазени дотогава за представителите на буржоазията, комунистическата партия успя за известно време да преобърне социалния ред във френския политически живот. По това време народният характер на организацията се приемаше като необходимост, за да се впише проектът за еманципация на работниците в практическата ѝ дейност.
Базата на ФКП понесе удара на социално-икономическите преобразования, които преживяха народните слоеве след 70-те години. Несигурността и нарастването на безработицата разрушиха социалната сплотеност на работническата класа. Кризата на партията обаче не може да бъде приписана на хипотетичното изчезване на работниците – те все още представляват близо една четвърт от активното население, а намаляването на членската маса на ФКП е много по-бързо от ерозията на работническата класа. През 1975 г. Франция имаше осем милиона и двеста хиляди работници и все още седем милиона през 1999 г., докато в същото време ФКП загуби повече от половината от членовете си – те се стопиха от петстотин хиляди на двеста хиляди. Освен това се появиха нови представители на народа – по-специално в услугите, с разрастването на групата на служителите. Работниците и служителите са мнозинство във френското активно население, но промените в условията им на живот (пространствено изтласкване към предградията) и на труд (разделяне на трудовите колективи) направиха несигурно включването им в политическата дейност. Така отслабването на ФКП отразява дълбоките социални и културни трансформации, които преживяха народните класи. То е израз на отлива от работническото движение. Това западане, което бележи края на един период на силно политизиране на френското общество през годините около 1968 г., се обяснява също със сътресенията в международния ред, особено с имплозията на съветската система или още с еволюцията на политическия режим към президентска и двупартийна система.
В сърцето на парижкото Сити ФКП избра хуманизма и демокрацията
Обаче тези обяснения извън партията не са достатъчни и би било опростенческо на западането на ФКП да се гледа като на програмирана, механична еволюция, от която не би могло да се извлече никаква поука.
За да се разберат отдалечаването на ФКП от народните слоеве и изборният ѝ срив (на президентските избори през 1981 г. за нея гласуваха 15,3%, а през 2007 г. – едва 1,9%), трябва да се анализират промените в реториката и в организацията ѝ. От 80-те години и преди всичко от 90-те ФКП се обявява за представител не само на народните класи, но и на Франция в нейното „многообразие“. Прочитът на обществото във вид на класи е засенчен от теми като „гражданско участие“ или възстановяване на „социалните връзки“. По примера на град Монтрьой общините на предградията, ръководени от комунисти, широко възприемат темата за „отхвърлените от обществото“ в крайните квартали и деполитизират дейността си [1]. Комунистическите народни избраници се превръщат в проповедници на „местната демокрация“, призвана да запълни пропастта между политическата класа и „гражданите“.
Така първоначалният проект на партията, вдъхновен от марксизма, отстъпва място на една хуманистичната реторика, широко споделяна в гражданските организации и политическите среди. „Сдружаване, справедлива подялба, споделяне, сътрудничество, взаимодействие, съгласуване: тези изисквания придобиват невиждана жизненост във връзка с развитието на технологичната и информационната революция и усложняването на обществото, промените в труда, необходимостта от гражданска позиция, от нови човешки отношения, зачитащи самостоятелността на личностите“, прокламира документът, приет на XXIX конгрес през 1996 г. Този конгрес, който „избира хуманизма и демокрацията“, „човешката, гражданската и солидарната революция“, за да отговори на факта, че „цялата човешка цивилизация е в опасност“, протича за пръв път в деловия парижки квартал Дефанс.
Дванадесет години по-късно в текста, предложен от Националния съвет на ФКП като „обща основа“ за XXXIV конгрес през 2008 г., думата „работник“ се появява един-единствен път, и то като една социална група наравно с много други – става дума за обединението на „работници, техници, чиновници и ръководни кадри, жени и мъже, служители от всички категории, интелектуалци, хора с временна работа, хора без документи, безработни, селяни, творци, студенти, пенсионери, занаятчии“. Като отхвърлят възприеманото за сталинизъм разбиране, че управлението на икономиката трябва да е в ръцете на работниците, представителите на ФКП са склонни да се откажат от идеята за водещата роля на работниците и на народните слоеве в политическата борба. Изоставяйки анализа за класовите отношения и за организирането на борбата точно от потиснатите, те естествено трудно възприеха издигането на новите представители на народа – заетите в сектора на услугите и потомците на работници имигранти, главно от Магреба.
Обновлението на френския комунизъм преминава през трансформация на организационните методи на партията. Механизмите за подбор и подготовка на кадрите, произхождащи от народните среди, са изоставени през 90-те години и първото десетилетие на XXI век, защото членската маса намалява и защото се поставят под съмнение авторитарните практики на демократическия централизъм. Например, школите изчезват или губят функциите си като народно образование. „Кадровата политика“ – система на обучение, която подпомагаше работническите активисти в предприятията – постепенно замира. За обновяването на партията се обсъжда преди всичко подмладяването ѝ и привличането на жени. Когато се говори за социалното смесване на хора с различни професии, произход и пол, никога не става дума да се издигат с предимство активисти от народните слоеве.
На мястото на платените партийни деятели от работнически произход, формирани в партийни школи, идват отговорници, чиято кариера (училищна, професионална и членска) е тясно свързана с териториалните органи на властта. Около тези местни органи се структурира и оцелява съвременният комунизъм, а не, както някога, около профсъюзните организации. През 2013 г. 75% от членовете, водени на отчет от отдел „Партиен живот“, заявяват, че работят в публичния сектор, като 23% от тях са в териториалните органи. Същото е и по върховете на апарата. Последният национален ръководител, преминал през различни постове в Общата конфедерация на труда, беше Жорж Марше – шлосер по професия. Той беше профсъюзен деятел в металургичния отрасъл, преди да оглави партията от 1970 до 1994 г. Приемниците му са свързани с управлението на местните органи. Робер Ю беше първият общинар, станал национален секретар на ФКП през 1994 г. Тогава той беше кмет на Монтини ле Кормей, окръжен съветник, областен съветник и председател на Националната асоциация на комунистическите и републиканските избраници. Г-жа Мари-Жорж Бюфе пое поста след него през 2001 г. Най-напред тя беше чиновничка в кметството на Плеси-Робенсон, след това заместник-кмет в друга община, а после беше избрана за регионален съветник на Ил дьо Франс.
Ако новите ръководители на ФКП изобщо са минали през синдикализма, то е било през студентския. Г-жа Бюфе беше член на Националното бюро на Националния съюз на студентите във Франция (UNEF). Пиер Лоран, национален секретар на ФКП от 2010 г., ръководеше Съюза на студентите комунисти (UEC). Този бивш журналист и бивш директор на Юманите, защитил магистратура по икономически науки в Сорбоната, символизира силата на семейното обвързване в съвременния комунизъм. Той е син на Пол Лоран, депутат и партиен кадър през 70-те и 80-те години, брат на Мишел Лоран, друг национален ръководител, който отговаряше за федерацията в Сена-Сен Дени. Новите ръководители стават комунисти повече по наследство в местните организации и от семейна вярност, отколкото от това, че изпитват на свой гръб неравенството на работното си място.
Търсенето на източници за финансиране също обяснява еволюцията на ФКП. Западащата партия вече не може да плаща на щатните си активисти и по тази причина те се опитват да си осигурят заплата на избираеми постове. През 2013 г. според финансовия доклад, представен на конгреса, приносът на народните избраници достига 46% от общите ресурси на партията (срещу 26% при Социалистическата партия и 3% при десния Съюз за народно движение). Така навсякъде във Франция комунистическите ръководители бяха призовани да влязат в изборните органи. Досега имаше силно разграничаване между работещите в апарата и народните избраници. Първите бяха натоварени да „контролират“ вторите, да предотвратяват „преминаването им на други идейни позиции поради заеманите постове“ и да осигуряват жизнеността на партийните структури. На партийните отговорници в департаментите през 1998 г. беше препоръчано да влязат в областните съвети. Благодарение на съюза със Социалистическата партия (СП) много от тях заеха постове в изпълнителната власт на областта си. В ход е издигане на партийните кадри във властта чрез избори.
Експертите по комуникация държат лостовете по време на предизборни кампании
Робер Ю възнамеряваше през 1995 г. да освободи от „всякаква подозрителна „опека“ на партията народните избраници, които дължат мандата си не само на гласовете на комунистите, а на всеобщото гласуване“ [2]. Така самите национални ръководители обезценяват приноса на партийните членове за сметка на народните избраници и на управленския опит. Ролята на партийните членове по места намалява и предизборната активност става приоритетна. Новите попълнения не остават дълго редови членове, много бързо им се възлага да се представят на общинските избори, което пък води до допълнително отслабване на местния активизъм – още повече че народните избраници, поради съвместяването на постове, бързо изоставят партийните събрания. В партийните централи присъствието намалява, събранията се провеждат преди 18 часа и „доброволните“ активисти отстъпват място на професионалисти (платени служители, сътрудници на групите от народни избраници, административен персонал и т.н.), които не ходят на събрания през почивните дни.
А избраниците си имат собствени грижи. Наемат експерти по комуникация, за да подготвят следващата предизборна кампания. Тъй като местната дейност става все по-административна, те се обграждат с кадри за връзки с обществеността [3]. Способни са да изоставят активистите или сдруженията за сметка на професионалистите, които са от същата социална група. В резултат на това социалният свят на народните избраници комунисти се откъсва от света на представляваните от тях хора, а народните категории играят все по-незабележима роля в местния политически живот.
Това отдалечаване на ръководителите комунисти от социалните групи, които са призвани да защитават, се отразява върху дейността на партийните членове. Дълго време ФКП насърчаваше съдържателното политическо общуване в териториите, където имаше сериозно влияние („червените предградия“, някои селски общини и др.). Членовете ѝ развиваха дейност в ред „приятелски“ организации (Съюза на френските жени, Националната конфедерация на наемателите, Движението на мира, Спортната и гимнастическата федерация на труда и т.н.), в кварталните и фирмените низови организации. През 80-те и 90-те години, когато членската маса се сви и ръководителите насочиха вниманието си към предизборните кампании, местният активизъм на ФКП все повече се ограничаваше до дейност на сдружения. Масовите дейности бяха сведени основно до организиране на празнични и възпоменателни мероприятия, като традиционните чествания на 1 май и 14 юли.
В капана на одесняването на съюзниците социалисти
Комунистите в известен смисъл извличат поуки от намалялото въздействие на някогашните политически събрания, още повече че празничното измерение по традиция беше една от силните страни на френския комунизъм, като например несекващия успех на празника на в. Юманите и извън партийните редици. Така на местно равнище общуването по време на празнични прояви губи политическия си характер, тъй като сдруженията и общините изместват партията при организирането им. В село Требан (департамент Алие), например, три инстанции постепенно изместват ФКП в организирането на местния живот: светското сдружение на приятелите, комитетът за празненствата и клубът на третата възраст. Партийните членовете – петдесетина през 60-те и 70-те години, вече са едва десетина през 90-те, главно земеделци в пенсия. Те се събират само веднъж годишно, при връчването на членски карти, организирано от кмета – учител в пенсия, и съпругата му. Неспиращото намаляване на броя на работниците в селското стопанство и индустрията, разочарованието от участието на ФКП в управлението (първо през 1981-1984 г., а след това през 1997-2002 г.), краят на Съветския съюз са все процеси, които не позволяват да бъде запазена организацията, в която от 1920 г. насам са се изредили много поколения комунисти. Поради липса на нови членове кметството, комунистическо от времето между двете световни войни, в крайна сметка беше загубено през 2001 г.
Народните избраници на ФКП от този земеделски район насочват политиката си към темата за жизнеспособността на сдруженията: на мястото на „червените бастиони“ идват общини, които са начело в развитието и насърчаването на дейността на асоциациите, без това да се свързва със защитата на една народна или политическа идентичност. В уводна статия на общинския вестник на Бурбон л`Аршамбо (2500 жители) в началото на 2014 г. кметът комунист благодари на „местните асоциации и стопанските дейци, работили за опазването и развитието на местния поминък (…). Независимо дали са търговци, занаятчии, земеделци, ръководители на предприятия, представители на либерални професии, служители или чиновници, пенсионери или просто съграждани, жителите на нашата община заслужават благодарности и насърчения“.
На практика темата за класовата борба губи централното си значение за партийните членове и постепенно отстъпва място на множество целенасочени битки: разпределение на благата, феминизъм, околна среда, многообразие, глобализация. Членуването във ФКП не е в името на бъдещото социалистическо общество, а по-скоро участие в някои тематични групи (образование, имиграция, Европа и т.н.), които се развиват чрез свои собствени комитети и прояви. Активистите подбират областите, в които да се включат, без непременно да се отъждествят с партийното послание като цяло. Това раздробяване на ангажираността контрастира с централното място, което партията и марксистката идеология заемаха в комунистическия свят. При тези условия някои работници активисти насочват енергията си към Общата конфедерация на труда, но се отвръщат от ФКП. Други, често пъти с по-високо образование, участват в дейността на Асоциацията за облагане на финансовите транзакции и гражданско участие (Attac).Трети пък се посвещават изключително на задачите си като местни избраници. Партията постепенно загуби централната си позиция в мрежата от активисти по-наляво от Социалистическата партия.
Въпреки всичко, след дълъг период на летаргия и застаряване, от няколко години се наблюдава известно обновяване на членския състав. Най-напред – по време на победната кампания срещу европейския конституционен договор през 2005 г., след това – в рамките на Левия фронт, в създадената през 2008 г. изборна коалиция между ФКП и други леви формации. За първи път от 1980 г. обявеният от ръководството брой на членовете се стабилизира на около седемдесет хиляди [4] и делът на хората под 30 г. леко нарасна. Президентската кампания през 2012 г. отново мобилизира редиците на комунистите. Тогава ФКП подкрепи Жан-Люк Меланшон, водач на Лявата партия, който получи 11,1% от гласовете. Меланшон, който е бивш социалист, предизвика известно радикализиранe на реториката. Той постави отново темата за социалните антагонизми, докато предишните кампании бяха белязани от едно завоалиране на комунистическите и антикапиталистическите тези.
Макар стратегията на Левия фронт да спря изборния залез на ФКП на президентските (2012 г.) и на европейските (2009, 2014 г.) избори, отливът продължи по време на парламентарните и общинските, съответно през 2012 г. и 2014 г., т.е. на онези избори, когато ФКП предпочете своя интерес пред общия на Левия фронт. Тази стратегия извади на преден план проблема за влиянието на народните избраници в комунистическия апарат и тяхната зависимост от Социалистическата партия. И наистина Левият фронт вдъхна една динамика, която не отговаря на класическата конфигурация в левицата, тоест, на съюз между ФКП и СП. Освен това общинските избори през март 2014 г. породиха много силно напрежение между ФКП и Лявата партия, която бе за самостоятелни листи (отделни от листите на Социалистическата партия) в големите градове още на първия тур. Тези избори предизвикаха и вътрешни спорове във ФКП. Много нови членове се противопоставят на съюза със Социалистическата партия. За народните избраници и за значителна част от ръководството на ФКП обаче приоритетно остава запазването на кметските постове, заети от комунисти с подкрепата на СП, и на заместник-кметските, спечелени благодарение на съюза на левицата в останалите общини. Независимо че, според някои, това рискува да подхрани бавния залез на активистката дейност.
Според партийните членове изглежда трудно да се намери равновесие. Местните народни избраници несъмнено допринесоха ФКП да запази известно влияние, макар че в национален мащаб то се сгромоляса. В миналото комунистическите общини играеха централна роля за внедряването на ФКП в народните среди. Те бяха опорна точка за разпространението на идеи, представляваха практически бази за организиране на съпротивата срещу политическите и социалните елити. Компромисите на „общинския комунизъм“, както и стратегията на Народния фронт за съюз със социалистическия брат-неприятел спомогнаха ФКП да пусне корени сред народа, повече от болшевизацията от 1924-1934 г. В съвременния контекст обаче, когато Социалистическата партия прави завой надясно, а териториалните общности се професионализират и звената от активисти са слаби, това, което преди правеше силата на ФКП, може да се окаже спирачка за обновлението ѝ.
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Мария Петрикова
Бележки под линия
[1] Вж. Силви Тисо, „Измислянето на „чувствителни градски зони“, Монд дипломатик, октомври 2007.
[2] Robert Hue, Communisme: la mutation (Комунизъм: преобразуванието), Stock, Париж, 1995.
[3] Вж. Fabien Desage, David Guéranger, „Rendez-vous manqué de la gauche et de la politique locale“ (Несъстоялата се среща между левицата и местната политика), Le Monde diplomatique, януари 2014.
[4] Този брой на членовете, платили членския си внос, е по-точен от обявените сто и тридесет хиляди „издадени карти за членство“.
Авторът Жулиан Миши е социолог в Националния институт за агрономически изследвания (INRA), автор на Le Communisme désarmé. Le PCF et les classes populaires depuis les années 1970 (Разоръженият комунизъм. ФКП и народните класи след 1970 г.), Agone, Марсилия, 2014.
