Перспективата за победа на коалицията на радикалната левица СИРИЗА на предстоящите предсрочни парламентарни избори в Гърция силно безпокои Европейската комисия. Другаде в Европа борбата срещу политиката на строги икономии се организира извън рамките на политическите партии, обвинявани, че са по-скоро част от проблема, отколкото средство за решаването му. Дълги години това важеше и за Испания, до момента, в който се появи партия, която очевидно променя обстоятелствата.
МАДРИД, 15 май 2011 г. Най-напред хиляди, после стотици хиляди манифестанти, които медиите незабавно нарекоха „възмутените“, се тълпят на площад „Пуерта дел Сол“ в сърцето на испанската столица. Осъждат господството на банките над икономиката и тази демокрация, в която не се чувстват „представени“. На своите пламенни асамблеи те забраняват знамената, партийните символи или изказвания от името на политически групи и организации. Скоро от редиците им се издига лозунгът: „Обединеният народ не се нуждае от партии“.
Три години по-късно площад „Пуерта дел Сол“ е безлюден. Волята за промяна не е изчезнала, просто се е преобразила. Изненадващо, надеждата е възродена отново в една политическа формация – младата партия „Подемос“ („Ние можем“). Докато в повечето европейски страни политическите партии се сблъскват с растящо недоверие, „Подемос“, обратно, жъне неочакван успех.
„Почти не е за вярване“, с усмивка споделя евродепутатът Пабло Еченике на среща през ноември 2014 г., организирана от парижкия „кръжок“ на „Подемос“. „Партията ни е основана през януари 2014 г. Пет месеца по-късно спечелихме 8% от гласовете на европейските избори. Днес всички сондажи ни сочат като първа политическа сила в Испания!“ Ръководителите на „Подемос“ съзнават, че сондажите не са избори. А и последните анкетни проучвания от декември 2014 г. все пак поставят „Подемос“ на второ място след Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП). Възможността за победа на „Подемос“ на общите избори, които трябва да се проведат най-късно до 20 декември 2015 г., обаче не е за изключване.
„Подемос“ се създава в резултат на явление, което социологът Хорхе Лаго, член на гражданския съвет на „Подемос“ (разширен състав на ръководството ѝ), споделя с нас: „По наше мнение движението 15-М [от 15 май – бел. ред.] закостеня в своето схващане за политиката единствено като митингово дело. Идеята, че разрастващите се ударни масови акции неминуемо ще доведат до едно политическо въплъщение на митингите, се оказа погрешна.“ Въпреки създаването на асоциации за закрила от принудителното опразване на жилища и на звена за борба срещу разрухата на общественото здравеопазване, движението 15-М като цяло започна да се задъхва и накрая се разпадна.
Подобно разочарование настъпи и по отношение на изборите. „80% от населението заявяваше, че поддържа 15-М, но хората продължиха да гласуват традиционно“, допълва Лаго. Така през ноември 2011 г. общите избори завършиха като същинско консервативно цунами. Тогава основателите на „Подемос“ си поставиха два основни въпроса: ами ако сред симпатизантите на движението 15-М мнозина все пак желаят да имат свои политически представители? И дали пък в настоящия контекст Държавата не е необходимо условие за промяна в обществото?
Макар и да скъса с призивите за пряка демокрация от „Пуерта дел Сол“, „Подемос“ се смята за наследник на „майския дух“, защото прилага принципите на прозрачност, колективното обсъждане и финансиране с участието на всички. Изглежда обаче, че членовете на „Подемос“ са направили критична равносметка по отношение на някои клопки на действията чрез общи събрания (асамблейството). На първия конгрес на партията през октомври миналата година Еченике излезе с предложение да се засилят децентрализацията, хоризонталният принцип и гъвкавостта. Пабло Иглесиас застана на обратна позиция. Според него, за да осъществи своите задачи, движението трябва да разчита на организация, която да го предпазва от размиване на исканията му в едно безконечно обсъждане на собственото му функциониране. Становището на Иглесиас се наложи с голяма преднина и този млад университетски преподавател бе избран за генерален секретар на партията.
Най-твърдите привърженици на автономията на социалното движение сред манифестантите от 2011 г. за малко не обвиниха „Подемос“ в предателство: новосъздадената партия щяла да изпълнява ролята на „необходим глупак на системата“. „Подемос“ се създава като средство да се институционализират социалната енергия и процесът на експериментиране на масите“ през последните години, смята Нурия Алабао, активистка от барселонска обществена организация [1]. От антуража на Иглесиас ѝ отвръщат, че „Подемос“ не „си присвоява“ движението от 15 май, а му предлага нова опорна точка за борба. „Социалните движения спокойно могат запазят своята автономия и успоредно с това да подкрепят, когато смятат за разумно, едно по-благоприятно за тях правителство, в сравнение с изредилите се напоследък в Испания“, отбелязва Лаго. Въпросът с подкрепата е по-малко проблемен от този с критиката: какво се случва, когато дадено правителство, което социалните движения считат за твърде плахо, е вече жертва на нападките на консерваторите? Трябва ли в такъв случай движенията да се присъединят към хора на хулителите и да наливат вода в мелницата на противника, или да премълчат своите резерви, изменяйки на собствената си борба? Както навсякъде по света, този въпрос остава открит.
Макар и да няма директна приемственост между движението 15-М и възхода на „Подемос“, по мнение на ръководството на новата партията, второто нямаше да е възможно без първото, тъй като то ѝ предостави един рядко добре обособен в Европа политически субект, а именно народа. „Не „народът“ вдига въстанието, а въстанието издига своя народ“, пише в последната си книга анонимният колектив „Невидим комитет“ [2]. Докато по други географски ширини „народ“ си остава празна дума – една призрачна политическа сила, която омайващи речи упорито се стремят някак да приобщят, в Испания понятието доби плът по време на дългите нощи по окупираните площади.
А защо левицата да не се покаже в една непринудена, обаятелна, пък дори и... забавна светлина?
Възникването на това колективно „ние“ до голяма степен се дължи на позорните прояви на елитните кръгове на испанското общество, които „Подемос“ нарече „кастата“. Става дума за такава корупция, пред която Франция бледнее до степен, че изглежда като храм на добродетелта. В момента се водят съдебни разследвания по близо две хиляди дела, засягащи поне петстотин висши държавни служители. Става дума за загуби на държавата за около 40 милиарда евро на година [3]. Реакцията на двете основни политически партии, управляващата в момента дясна Народна партия (НП) и Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП), е да се съгласуват, така че „наказателна отговорност да се търси индивидуално само от лицата, получавали неправомерни субсидии“ [4], тоест, законът да не засегне политическите партии, възползвали се от тези злоупотреби. Дори монархията, с прословутата си недосегаемост, вече не е в състояние да лъсне пагоните на елита, след като и инфантата Кристина де Бурбон се оказа засегната от корупционните скандали.
Когато стигне такова ниво, корупцията става „структурна“ [5], обяснява Иглесиас. Следователно, вече е невъзможно тя да бъде разграничена от една по-обща концепция за политиката, получила красноречив израз в невъздържания изблик на радост на консервативната депутатка Андреа Фабра по време на пленарно заседание на испанския Конгрес на депутатите на 11 юли 2012 г. Докато министър-председателят Мариано Рахой обявяваше поредното орязване на помощите за безработни, Фабра възторжено му ръкопляскаше, след което се провикна по адрес на безработните: „Да вървят по дяволите!“
Докато всеки втори испански безработен вече не получава никакво обезщетение, тридесет и три от тридесет и петте най-крупни компании в Испания се измъкват от плащане на данъци посредством дъщерни офшорки из данъчни убежища по света [6]. Половин милион испански деца живеят в бедност от 2009 г. насам, а през това време най-богатите испанци процъфтяват. От идването на власт на Рахой тяхното състояние се е увеличило средно с 67% [7]. А за да се предпазят от опасността навъсеният народ да им досажда, миналия декември влезе в сила така нареченият закон „за гражданска безопасност“. Той всъщност забранява всичко онова, което направи възможна мобилизацията от 2011 г. – събиране на обществени места, разпространение на позиви, окупиране на площади и т.н.
„Подемос“ смята, че спукването на испанския балон на недвижимите имоти е разбило материалните основи, на които е почивал „консенсусът“, въведен от Конституцията от 1978 г. – със своя пакт за прехода, с въжделенията за социален напредък, със своята монархия, толкова дискредитирана напоследък, че Хуан Карлос бе принуден да отстъпи трона на сина си. „Икономическата криза, пояснява Лаго, предизвика политическа криза – такава изключителна ситуация, която предхожда всяка дълбока обществена промяна.“ След „развенчаващия“ процес от май 2011 г. иде ред да се сложи началото на един „увенчаващ“ процес, а именно, преобразуване на държавата чрез държавата.
Испания днес върви по път, осеян с опасности. Както подчертава Пабло Иглесиас, крайната десница в страната „плува в свои води“ (март 2013) [8]. Но все пак испанската левица се радва на известно предимство в сравнение с френската. В Испания голяма част от крайната националистическа десница официално членува в Народната партия, поради което трудно би могла да си служи с антидържавен дискурс, подобно на френския Национален фронт, който не е управлявал никъде другаде, освен в отделни общини.
Драматичното положение в държавата обаче не стига, за да се обясни настоящият възход на „Подемос“. Години наред Обединената левица отстоява сходна политическа програма, но не успява да разклати установения политически ред. Следователно, въпросът опира също до използвания метод.
Според лидерите на „Подемос“ левицата отдавна греши, като излиза със заплетени анализи, неразбираеми източници и шифрован речник. Пабло Иглесиас смята, че „хората гласуват за някого, не защото споделят идеологията, културата или ценностите му, а просто защото са съгласни с него“ (30 юли 2012). И колкото по непринудена, приятна и дори забавна е въпросната личност, толкова са по-склонни да се съгласят с нея.
Първата задача на „Подемос“ е да „преведе“ традиционния изказ на левицата на един разбираем език, който да привлече най-много хора, като тръгне от проблемите на демокрацията, суверенитета и социалните права. Лаго уточнява: „Ние не говорим за капитализъм. Ние защитаваме идеята за икономическа демокрация.“ Няма вече в речника им противопоставянето „левица-десница“: „Разграничението днес, уточнява Пабло Иглесиас, противопоставя защитниците на демокрацията, като нас (...), на онези, които са на страната на елитите, на банките, на пазара; сега сме тези отдолу и тези отгоре; (...) елитът и мнозинството.“ (22 ноември 2014)
Верните стражи на ортодоксалния марксизъм критикуват този недиференциран социален анализ. На 24 август 2014 г., на лекция на Иглесиас, един активист се обърна към него с въпроса защо никога не се използва думата „пролетариат“, на което младият политик отвърна: „Когато се зараждаше движението 15-М, студентите от моя факултет, силно политизирани и запознати с произведенията на Маркс и Ленин младежи, за първи път попаднаха на общи събрания с „обикновени“ хора. Тогава започнаха да си скубят косите: „Този народ нищо не разбира!“ И вбесени крещяха на присъстващите: „Та ти си работник, колкото и да не съзнаваш това!“ Хората ги гледаха като извънземни, а моите студенти се прибираха вкъщи потънали в униние. (...) Врагът чака тъкмо това от нас. Да си служим с думи, които никой не разбира, да си останем малцинство, сгушени под стряхата на традиционната ни символика. Той добре знае, че докато си стоим там, не представляваме заплаха за него.“
Основателите на „Подемос“, или поне част от тях, произхождат от крайната левица (някои са били активисти от формацията „Антикапиталистическа левица“). Партията подчертава факта, че цели 10% от хората, дали подкрепата си за нея на европейските избори през май 2014 г., преди са гласували за десницата. Социалната база на попълненията на „Подемос“ се разшири също, като се създадоха над хиляда „кръжока“ из цялата страна. Така към първоначалните свръхобразовани младежи от града се присъединиха работници, служители и жители на селските райони.
Историята обаче доказва тенденцията подобни класови съюзи да се разтрогват, щом се изпълнят исканията на по-добре поставените участници в тях [9]. Каква е гаранцията, че „Подемос“ няма да се препъне в същия камък? „Такава гаранция не можем да дадем, признава Лаго. Но подобен въпрос стои само пред онези, които са способни да победят. Предпочитам да решавам този проблем, отколкото да се крия зад традиционната маргиналност на левицата.“
Въоръжени с анализите на Антонио Грамши, лидерите на „Подемос“ считат, че политическата борба не трябва да се свежда до събаряне на съществуващите икономически и социални структури, а да се води и на културния фронт, срещу „хегемонията“, която легитимира господството на силните в очите на подчинените. В тази област врагът е наложил свои кодекси, свой речник, своя драматургия. Съществува обаче едно мощно оръдие за възпитание в „здрав разум“, по-силно от останалите – телевизията.
Избирателна система, създадена да не допуска никаква промяна
Още от 2003 г. Пабло Иглесиас и приятелите му (като Хуан Карлос Монедеро от университета „Комплутенсе“, понастоящем член на ръководството на „Подемос“) създават свои собствени аудиовизуални програми, сред които „Ла Туерка“ – дискусионно политическо предаване, излъчвано по редица местни телевизионни канали и по интернет. То също играе ролята на център за размисъл, където „в една ленинска перспектива, се опитваме да разберем света, за да сме подготвени, когато дойде времето“ (Иглесиас, март 2013). Понякога младите колеги канят в предаването изявени личности от десницата, с което печелят известност, и това им дава възможност да участват в политически дебати, организирани от големите национални канали. Така изпълняват втория елемент от своята стратегия, а именно „на врага да не се дава преднина никъде“.
Засега тези участия не звучат нито като иберийски еквивалент на интервютата на Клоузър, нито обратно, с прекалено смирен тон... На 6 декември 2014 г., в „Нощта в 24 часа“, в една от най-важните политически емисии на TVE (първи канал на Испанската държавна телевизия) гостува Пабло Иглесиас. Още в началото той подчерта, че не възприема поканата като благоволение: „Участието ми струва доста усилия, отбеляза той пред смутения Серхио Мартин, журналист и продуцент на програмата. Ще ми позволите да благодаря на работниците от телевизията, тъй като, както ви е известно, без натиска от тяхна страна, никога нямаше да ме приемете във вашето студио.“
Испанската управляваща класа разполага с една избирателна система, която облагодетелства двете най-големи политическите формации, както и партии, като националистическите, които събират гласовете си от някои ограничени територии. „Аритметиката е проста, обясни социологът Лоран Бонели през ноември 2011 г. На наварските националисти от Героа Баи са нужни 42 411 гласа за едно депутатско кресло; на Народната партия – 60 000; на ИСРП – 64 000, а на Обединената левица – 155 000...“ [10] Ако към това прибавим стратегията на „Подемос“, отказваща всякакъв общ фронт („каша от абревиатури“, която би я вписала обратно в традиционното полюсно деление на левица и десница), партията може да изпусне гласовете на левите националисти или на привърженици на Обединената левица, които пък я обвиняват в „историческа безотговорност“ [11]. Въпреки това, иберийският елит проявява безпокойство. На 1 декември 2014 г. шефът на шефовете на испанския бизнес Жоан Росел призова към създаване на широка коалиция „по германски“ между Народната партия (НП) и Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП).
„В програмата на „Подемос“ изобщо няма максимализъм“ [12], изтъква Иглесиас. Учредително събрание още с идването на власт, данъчна реформа, преструктуриране на дълга, спиране на увеличението на пенсионната възраст на 67 години, преминаване към 35-часова работна седмица (вместо настоящите четиридесет), референдум за монархията, стимулиране на индустриалното производство, възвръщане на отстъпените на Брюксел суверенни държавни прерогативи, самоопределение за испанските области... Но тъй като в плановете на „Подемос“ влиза по принцип съюзяване със сродни южноевропейски политически сили (като гръцката СИРИЗА, от чиято бъдеща победа се бои Еврокомисията), те представляват заплаха за финансовата власт, които Иглесиас нарича „Германска Европа“ и „каста“.
А тя вече проявява агресивност. В свой материал на страниците на ежедневника Мундо от 2 декември, журналистът Салвадор Сострес сравни Пабло Иглесиас с Николае Чаушеску, като изрази подозрението, че мислел само как да „източи до капка кръвта на най-бедните“ [13]. А няколко седмици преди това депутат от Народната партия бе изказал още по-директна мисъл по адрес на Иглесиас: „Да му теглят куршума в тила!“ [14].
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Христина Костова
Бележки под линия
[1] Nuria Alabao, „Podemos y los movimientos“ („Подемос“ и движенията), Periódico Diagonal, 7 ноември 2014, www.diagonalperiodico.net.
[2] Comité invisible, A nos amis (На нашите приятели), La Fabrique, Париж, 2014.
[3] „Investigadores de la ULPGC analizan como estimar el coste social de la corrupción en España“ (Изследователи от университета на Лас Палмас де Гран Канария изучават по какъв начин да се изчисли социалната цена на корупцията в Испания), комюнике на университета в Лас Палмас, 29 юли 2013.
[4] Europa Press, Мадрид, 28 ноември 2014.
[5] Pablo Iglesias, Disputar la democracia. Política para tiempos de crisis (Да отвоюваме демокрацията. Политика за кризисни времена), Akal, Мадрид, 2014.
[6] „La responsabilidad social corporativa en las memorias anuales del IBEX 35“ (Корпоративната социална отговорност в годишните отчети на IBEX 35), 10-то издание, Обсерватория за корпоративна социална отговорност, Мадрид, 2012.
[7] Vicente Clavero, „Los dueños del Ibex son un 67 % más ricos desde que gobierna Rajoy“ (Господарите на IBEX 35 са с 67% по-богати, откакто управлява Рахой), Público, 7 май 2014, www.publico.es.
[8] Цитатите на Пабло Иглесиас са взети от публични лекции, които могат да бъдат намерени в интернет. Датите се отнасят до качването на видеоматериалите.
[9] Вж. Доминик Пенсол, „Между подчинението и бунта“, Монд дипломатик в Дума, 17 май 2012.
[10] Вж. Laurent Bonelli, „Bourrasque conservatrice en Espagne“ (Консервативна буря в Испания), La valise diplomatique, ноември 2011, http://blog.mondiplo.net.
[11] Europa Press, 12 декември 2014.
[12] Iglesias, Disputar la democracia, цит. съч.
[13] Salvador Sostres, „El matrimonio Ceaucescu“ (Съпрузите Чаушеску), El Mundo, Мадрид, 2 декември 2014.
[14] Уебсайт на ежедневника 20 Минути, Мадрид, 7 ноември 2014.
