Превод със съкращения: Л. Чолаков
Великият инквизитор: “Ние ще ги убедим, че ще станат свободни само, когато се откажат от свободата си заради нас и ни се покорят”.
Ф. М. Достоевски, “Братя Карамазови”
Неототалитаризмът или новият тоталитаризъм – това е такава форма на обществото, която осигурява максимален контрол върху всеки човек (или, според терминологията на самата тази система – “индивид”).
За разлика от тоталитарните системи в миналото, които разчитаха на пряката и груба сила, тоталният контрол в системата на новия тоталитаризъм се постига чрез по-фини инструменти и най-вече:
- нови, специално изградени за това социални институции;
- законодателство, което е очевидно тоталитарно, но въпреки това прието по напълно “демократичен” начин;
- високотехнологични средства и най-нови техники на манипулиране – преди всичко културни и информационни.
За да бъде оформен човекът така, че да се подчини на новия тоталитаризъм, върху него трябва да има постоянен надзор, който да предотвратява “нежелателните” от гледна точка на тоталитаризма действия и, съответно, да го подтиква към “нужни” постъпки.
По логиката на новото тоталитарно устройство най-напред трябва законодателно да се внуши, че индивидът има право на свободна самоизява, което му “право” е педантично формулирано по опис като цял пакет “свободи” (през 1948 г. ООН решава, че правата на човека са точно 30 на брой – ни повече, ни по-малко; т. е., ако някой реши, че иска някаква допълнителна свобода №31: не, не може!; б. пр.). Това са прословутите кухи шаблони за свобода на словото, на “творчеството”, на вероизповеданието и пр.
Следващата крачка в оформянето на послушния към новия тоталитаризъм човек е твърдението, че не съществуват никакви критерии за оценка на културите, които са представени в обществото. Не било трябвало да се казва, че дадена култура е по-добра, или пък друга – по-лоша; че някои ценности са важни, а други – лъжливи; че дадено поведение е допустимо, а друго е неприлично.
Това “Не трябва да се казва!” въобще не остава просто теоретично пожелание. Напротив – то се вкарва в законодателството и отклоненията от него се наказват.
Резултатът е, че всяко изказване, в което човек има предвид цялото общество или дори само групи от него, се оказва престъпление според закона.
Така например, твърдението, че хомосексуализмът е полово извращение, става престъпление – човекът, който го направи, “си позволява” да дава оценка за чуждо сексуално поведение, тоест бил нарушавал чуждата сексуална свобода.
Или друг пример: престъпление е и твърдението, че не е хубаво да се псува. Когато заявим това, ние “нарушаваме” чуждата свобода на словото.
РЕФОРМАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО
Трудно е да се превъзпита зрял човек. На него може нещо да му бъде забранено, но дори той да спазва тази забрана, това не означава, че е приел мирогледа, който според новия тоталитаризъм е единствено правилен.
Изходът е ясен: човекът от новия модел е много по-лесно да бъде формиран от детски материал.
Затова НАЙ-ВАЖНАТА, КЛЮЧОВА ИНСТИТУЦИЯ ЗА НОВИЯ ТОТАЛИТАРИЗЪМ Е УЧИЛИЩЕТО.
В съответствие с тази логика най-добре е работата по децата да започне колкото може по-рано – в предучилищните заведения. Затова постепенният натиск върху децата в преучилищна възраст и техните семейства се увеличава: внедряват се норми и стандарти за образованието на тези деца, към които норми и стандарти родителите, щат – не щат, са принудени да се придържат – иначе рискуват детето им да получи негативна характеристика при постъпване в училище. Очевиден е натискът предучилищното образование да стане задължително.
Училището е етап, който детето не може да прескочи. Теоретично, разбира се, съществува вариант за домашно обучение. Но пред неговото развитие биват поставяни всякакви пречки – и това далеч не е случайно.
Просто защото новият тоталитаризъм, както и предишният, държи всичко да бъде под негов контрол.
В новото тоталитарно общество хората СА ДЛЪЖНИ да имат съвсем конкретно образование. Онова, което децата ни знаят, вече не зависи от нашите решения. Друг решава какво трябва да знаят те. В краен случай родителите могат да включат в образованието им някакви допълнителни елементи (обикновено това е религиозно образование или школа по дадено изкуство, понякога по-задълбочено образование върху някакъв предмет) – но в условията на новия тоталитаризъм и това допълнително образование неизбежно започва да се регулира: установяват се ограничения, води се отчет, въвежда се стандартизация…
Под натиска на новия тоталитаризъм училището преди всичко и на първо място трябва да насочи детето към т. нар. “себеизразяване”. До един момент това изглежда приемливо и обосновано – нали учат детето да формира свое собствено мнение и да го защитава? Приучават го, значи, към творчество… Въвличат го в различни процеси, където не толкова получава знание наготово – а го създава.
Но не бива да се забравя, че тази нова концепция не се появява случайно – а произтича от голямата задача на новия тоталитаризъм: да бъде създаден ЧОВЕК ОТ СЪВСЕМ НОВ ТИП. Затова, макар този деен подход да може да бъде използван за решаването на традиционните образователни задачи – по-добро усвояване на материала, повишаване нивото на знанията, възпитаване на нравствена личност и т. н., истинското му предназначение е съвсем друго.
Той трябва да “освободи” индивида от традиционните ценности.
Затова и онова, което обикновено се смята за случаен и страничен резултат от новите педагогически похвати, е всъщност именно ГЛАВНИЯТ РЕЗУЛТАТ, който се търси: детето се концентрира върху СОБСТВЕНОТО СИ ЗНАЧЕНИЕ. То започва да надценява всяка една проява на своето “себеизразяване”. Това “себеизразяване” за него става единствената дейност, която е важна и ценна.
Така, към края на училището в очите на детето ценността на собственото му мнение надхвърля ценността на знанията, които е получило. То е приучено, че е нормално да съществуват различни мнения по един и същи въпрос.
Оттук и доста по-фундаментално внушение: върху всяка тема трябва да има различни мнение.
Иначе казано: нормално е да има разномислие, разединение, разпокъсване в обществото – а ЕДИНСТВОТО НА МНЕНИЯ ПО НЯКАКЪВ ВЪПРОС Е ПАТОЛОГИЯ.
Тази образователна цел обикновено се формулира като “възпитание в дух на толерантност”. Но толерантността при новия тоталитаризъм въобще не представлява уважение към чуждото мнение.
На пръв поглед толерантността означава просто да не бъдат преследвани хора само, защото изповядват други идеи. Обаче концепцията за “толерантност” съдържа още нещо много важно: НЕ БИВА И САМИТЕ ТЕЗИ ДРУГИ ИДЕИ ДА СЕ СМЯТАТ ЗА НЕДОПУСТИМИ.
Иначе казано, толерантността при новия тоталитаризъм излиза рамките на отношенията между хората и се прилага вече КЪМ ИДЕИ И УБЕЖДЕНИЯ.
Резултатът лесно може да се предвиди: толерантният човек, създаден в условията на новия тоталитаризъм, не трябва да смята някоя система от ценности за по-добра от другите. Истинността, стремежът към истината са несъвместими с новия тоталитаризъм.
Затова вече самият стремеж към истина започва да се смята за подозрителен.
За лоялен се признава само онзи индивид, който е готов да допусне съществуването на всякакви убеждение. С една много важна уговорка: тези убеждения не бива да претендират, че са общовалидни. Уговорката е твърде съществена, защото нали всъщност може да сме убедени в нещо само, ако го признаем за общо правило, тоест, че не сме си го измислили ние? Ако си знаем, че е само наша фантазия, можем да си го обичаме – но как да вярваме, че непременно е вярно?
С други думи: толерантният индивид трябва да се откаже от всякакви убеждения. Той трябва да признава ОТНОСИТЕЛНОСТТА на собствените си ценности. Това спомага за неговото индивидуализиране и, най-важното: прави го ЛЕСНО УПРАВЛЯЕМ. Такъв човек лесно може да бъде убеден, че трябва да приеме едни или други ценности, макар отначало да не ги е приемал, а само е допускал да бъдат приемани от други хора.
ПУБЛИЧНАТА СЕКСУАЛНОСТ
В условията на новия тоталитаризъм, когато са забранени всякакви всеобщи ценности, като ценностни заместители се възприемат опциите (възможните прояви) на личното поведение. В този мироглед сексуалното поведение заема централно място, защото се смята, че най-голяма степен реализира “себеизразяването” на личността.
В резултат сексуалното поведение престава да бъде интимно и скривано от публиката – след като проявите на личното поведение се превръщат в ценности сами по себе си, те неизбежно стават център на внимание. Новият тоталитаризъм не признава “срамежливостта”. Той гарантира “правото” на публично обсъждане на сексуалността.
Нещо повече: обсъждането на сексуалността се превръща в норма, а опитите за отклоняване от тази тема се възприемат като идеологическо насилие.
В борбата с това “идеологическо насилие” централна роля се отрежда отново на УЧИЛИЩЕТО. То трябва да подготви детето за света на възрастните, а понеже в света на възрастните трябва да умееш да се изразяваш чрез сексуалното поведение и чрез неговото обсъждане – значи, детето трябва да бъде “разкрепостено”, да бъдат снети от него ограниченията, наложени му от семейното възпитание и традиционната култура; нещо, което на обикновен език се нарича “развращаване на малолетни”.
По-нататък в действие влиза вече изпробваният в други области механизъм за “възпитание в дух на толерантност”. За да възприеме детето някакви други убеждения като равни на неговите собствени, нали трябва да знае какви са тези “други убеждения”? Това се изразява с педагогическата максима “опознай другия”.
Ето защо детето в училище бива запознавано с всички форми на изразяване на сексуалността – по-простичко казано, със сексуалните извращения и перверзии. Предполага се, че това знание ще му помогне да бъде “толерантен”.
Тук връзката е съвсем пряка: пълноценната “толерантност” е немислима без “толерантност” в сексуалната сфера.
Същата логика обяснява и концепцията за “избор на собствена сексуалност”. Смята се, че на детето не бива да му се натрапва някакъв модел на “джендърно” (полово) поведение. То трябва да се “самореализира”, да избере своя “джендър” (социален пол) самостоятелно. Грубо казано: само да реши да бъде ли хомосексуалист или не.
Така на детето се натрапва ситуация, в която то трябва да избере свой социален пол (независимо от собствения си природен пол). То е длъжно не просто да познава моделите на сексуално поведение (перверзиите и извращенията) – но да “осъзнае собствената си сексуалност”.
И това е една образователна цел, която училището в условията на новия тоталитаризъм е длъжно строго да изпълнява.
ЮВЕНАЛНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ
Но училището все пак не заема цялото време на детето. То прекарва доста време извън училището, по-точно – в семейството си.
И тук новият тоталитаризъм се изправя пред сериозен проблем: семейната култура може да попречи на формирането на новия тоталитарен човек, дори да ликвидира въобще постигнатите в училището “положителни резултати”.
Вярно е, че днешният зрял човек е насочен към лична реализация, успех, кариерен ръст, получаване на удоволствия. Затова и му остава малко време за семейството и децата.
Но все пак всичко зависи от конкретния човек. Винаги съществува рискът, от гледна точка на новия тоталитаризъм, този човек да се измори от евтиния блясък на играчките за възрастни без особена стойност и да се обърне към истинските неща с висок смисъл в живота.
А сред тези истински неща са семейството и деца.
Ето защо новият тоталитаризъм не може да остави нещата да се развиват по тяхната си логика. Не, на него му е необходимо да контролира поведението на всеки един конкретен човек. Ето защо новата тоталитарна система разработва средства, чрез които ДА КОНТРОЛИРА СЕМЕЙСТВОТО И ДА УПРАВЛЯВА ОТНОШЕНИЯТА В НЕГО.
Тези средства днес се наричат ювенални технологии.
Названието си ювеналните технологии водят от т. нар. “ювенална юстиция” – специалното правосъдие за непълнолетни. Необходимостта от ювеналната юстиция изглежда съвсем логична: непълнолетният, който е извършил престъпление, не е закоравял престъпник. Върху него все още може да се повлияе – и не толкова с наказание, колкото с убеждаване и любов.
Но по-нататък възниква въпросът: а защо непълнолетният е извършил престъплението?
Популярният тезис гласи: “Насилието ражда насилие”. Да, наистина съществува подобна закономерност.
Но новия тоталитаризъм тълкува това пределно широко: щом индивидът се държи антисоциално, значи самият той непременно е бил жертва на патологично поведение. Престъплението на непълнолетния е последица от лошото влияние на средата, проявената от него жестокост показва, че към самия него са се държали жестоко.
А понеже средата на произхода на личността е семейството – значи причините за детските асоциални отклонения трябва да се търсят там.
Според ювеналната идеология семейството е опасно за детето, защото поначало е закрито за външно наблюдение. Тази закритост се преценява като опасност.
Изводът е: семейството трябва да бъде наблюдавано отвън или, казано на ювенален език: “семейните неблагополучия трябва да се разкриват на ранен етап”.
За целта трябва да се получи колкото може повече информация за семейството. И всяко учреждение, което има някакво отношение към семейните проблеми, бива насочвано да събира такава информация. При това не само реални факти, но в получената информация се търсят “знаци”, които биха посочвали признаци за евентуални проблеми. В частност, широко се използват тестове и разпити на децата, въз основа на които служителите си съставят мнение за семейството.
Естествено, според ювеналната технология се смята за крайно желателно да съществуват законови основания за преки проверки вътре в самото семейство. По-просто казано, за влизане в дома по всяко време на денонощието.
Упълномощеният служител трябва да има възможност да направи проверка на семейния живот, да даде нареждания за “оптимизирането” на този живот – а ако родителите не желаят да спазват тези нареждания, просто да отнеме децата от семейството.
Ювеналният идеал е не родното – а договорното, контрактното или “приемно” семейство.
В родното семейство отношенията между родители и деца не са регламентирани, а достъпът на контролните органи е ограничен и възможен само в извънредни ситуации.
Това, от гледна точка на новия тоталитаризъм, е крайно лошо – възможностите за контрол са малко.
А в договорното семейство, където детето бива настанено въз основа на подписано споразумение, всички отношения са регламентирани – и проверките на контролните органи се подразбират изначално.
Така, колкото повече деца биват отнети от родните им семейства и предадени на договорни такива, семейните отношения в обществото на новия тоталитаризъм стават много по-прозрачни и контролируеми.
А на родните семейства, щом засега не може да бъдат премахнати изцяло, се натрапват също договорни форми: например, споразумение между родителите и контролните органи (т. нар. “социален патронат”), където се описва как детето трябва да живее в собственото си семейство.
Изградената система на ювеналните технологии, съчетана с контролните органи по образованието, позволява на новите тоталитарни структури да изпълнят главната си задача: ИЗЦЯЛО И НАПЪЛНО ДА УПРАВЛЯВАТ ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДОТО ПОКОЛЕНИЕ.
Трябва да се осъзнае, че благополучието на децата е само повод – но въобще не е цел на ювеналната система.
Целта е съвсем друга: да се премахнат пречките пред формирането на новия тоталитарен човек и да бъде насочен (уж чрез “доброволен избор) към предлаганите му нови тоталитарни ценности:
- нравствена и културна самоизолация;
- “себеизразяване” във всякакви идеи без общи такива;
- концентрация върху собственото си “аз” и тотален егоизъм;
- сексуално “разкрепостяване” и признаване на всички видове сексуални извращения и т. н.
Училището насажда тези “ценности” у децата.
А ювеналната система пресича с груба сила опитите на родителите да попречат на този процес на разрушаване на личността на децата им.
Ако семейството не отстъпи и настоява за възпитание в традиционни ценности – децата просто биват отнемани от него и настанявани в договорно семейство, лоялно към изискванията на новия тоталитаризъм.
Случаите на семейни неблагополучия са добре дошли за ювеналната система, която по този начин получава “аргументи”, че семейството е “опасно” за собствените си деца – и тези случаи са като стартери, които включват в действие целия механизъм по отнемане на децата.
В тези конкретни случаи се изпробват всички ювенални новости.
Но същината на ювеналната система не е в дейността й по конкретните случаи – а в ТОТАЛНОТО ПРЕУСТРОЙСТВО НА ЦЯЛАТА СИСТЕМА НА СЕМЕЙНИТЕ ОТНОШЕНИЯ.
ПРЕФОРМАТИРАНЕ НА СЕМЕЙСТВОТО
Ефективността на някаква дейност в много зависи от това, доколко тази дейност изпреварва, а не изчаква развитието на събитията.
Именно ПРЕВАНТИВНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ е в основата на технологиите на новия тоталитаризъм.
Също както дейността по формирането на новия тоталитарен човек е най-добре да започне направо от децата (защото едно дете може да бъде накарано по-лесно да върши или да мисли нещо, отколкото зрелия човек), така е и със семейството: по-лесно е да се получи “правилно” (тоест, удобно за манипулиране) семейство, като се зададе предварително контекста на формирането му (т. е., да се определят правилата на вътрешносемейния живот още в началото, преди появата на децата).
За целта, според новия тоталитаризъм, семейството трябва да престане да се разглежда като елемент от културна традиция. Условията на семейния живот не бива да се възприемат от съпрузите като нещо, което се подразбира от само себе си и произтича от културната история на народа им; още повече, че днес са доста разпространени междукултурните бракове. Дори, от гледна точка на глобализма, такива бракове са за предпочитане, защото те разрушават националните култури.
Семейството, подходящо за новия тоталитарен свят, трябва се организира чрез формален опис на отношенията вътре в него.
Общите принципи за организиране на семейството се описват законодателно – а индивидуалните особености трябва да се формират чрез документирано споразумение между страните (брачен договор). В един свят, където всичко е мобилно и липсват стабилни връзки, договорната форма на брачните отношения изглежда като най-адекватна.
В този модел семейството е аналог на акционерното дружество. Главната задача на договора е да се опишат имуществените отношения между участниците, за да не бъдат накърнени правата им.
Тоест: договорът изначално предполага семейството като територия, където се сблъскват различни интереси.
Също така този договор може да бъде разтрогнат – с други думи, в самата основа на отношенията се залага виждане за семейството като за нещо временно, преходно, второстепенно.
Този модел е напълно противоположен на семейството в традиционното общество. Традиционното семейство – това е базовият, основният елемент на социума, на обществото. Там именно семейството е първично, а човек, който се откъсне от своето семейство (от рода си, от своя народ), се оказва без корени, изгнаник, блуден син, по някакъв причина оказал се извън обществото.
В света на новия тоталитаризъм семейството се оценява най-вече като зона с допълнителни ограничения за личната свобода, един вид затвор. От гледна точка на новия тоталитаризъм най-подходящи са онези семейства, които още от създаването си се подчиняват на неговите изисквания, нареждания и заповеди – тоест, които съзнателно отхвърлят традиционните семейни ценности.
Такива антитрадиционни семейни форми са връзките между хомосексуалистите.
В хомосексуалната връзка по начало липсват културни стереотипи на семейно поведение. Хомосексуалната двойка не може да има деца по естествен път и, когато се появи такова желание, то се реализира чрез осиновяване – иначе казано, ДЕЦАТА В ХОМОСЕКСУАЛНИТЕ СЕМЕЙСТВА ВЕДНАГА СЕ ОКАЗВАТ ПОД НАБЛЮДЕНИЕТО НА КОНТРОЛНИТЕ ОРГАНИ.
Освен това, хомосексуалистът в най-голяма степен съответства на образа на новия тоталитарен човек. Той не е обвързан с традиционните ценности – следователно, децата в хомосексуалните семейства по начало ще бъдат възпитавани в “правилната”, от гледна точка на новия тоталитаризъм, система от нравствени координати.
Така новият тоталитаризъм неизбежно и задължително стига до официалното признаване на хомосексуалните “бракове” – и узаконява осиновяването на децата в хомосексуалните “семейства”.
Ето защо пропагандата на хомосексуализма се превръща в един от главните елементи на новата тоталитарна идеология.
Не поради някаква имагинерна грижа за “правата” на хомосексуалистите – а просто защото именно хомосексуалистът е идеалният модел на човека в бъдещето общество на унищожени традиционни ценности и тотален контрол върху всеки отделен човек.
Обществото такова, каквото го виждат апологетите на новия тоталитаризъм.
Чрез lyubomircholakov.blog.bg от www.ruskline.ru
