С талант и ерудиция ученият издирва и защитава пред света българскато минало, бит и култура
Академик Йордан Иванов заема важно място в историята на българската филологическа наука след Освобождението. Той е най-изтъкнатият представител на българската академична наука, който с талант и ерудиция, с ентусиазъм и упорита последователност изследва всестранно историческото минало, бита, езика и културата на българското население в Македония - от заселването на славяните в тази област до войните и националните катастрофи през 1913 и 1918 г. Злочестата участ, която отново сполетява българите в Македония, останали под чужда власт, историкът изследовател изживява болезнено. Но той не изпада в отчаяние и се заема още по-упорито да защитава справедливата българска кауза пред научната общественост в чужбина, като непосредствено след Първата световна война обнародва в Берн и Париж няколко научни студии на френски език.
Йордан Иванов е роден на 6 януари 1872 г. в Кюстендил, в занаятчийско семейство - баща му се занимава с мутафчийство (обработка на козина), а дядо му е бил свещеник. Йордан учи в Кюстендилското педагогическо училище, след завършването на което следва славянска филология във Висшето училище в София с неговия втори випуск. Тук му преподават видните професори Александър Теодоров - Балан, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Иван Шишманов. След завършване на софийското Висше училище е изпратен със стипендия на двугодишна специализация по литература в Лозанския университет. В Швейцария се запознава с езиците и литературите на романските народи, изучава латински. Основно усвоява френски език, на който става един от най-добрите познавачи у нас - не само като гимназиален и университетски преподавател, но и като автор на учебници, по които българската младеж години наред изучава езика на Юго. Когато се завръща в България, учителства няколко години в Сливен. През 1906 г. Йордан Иванов по свое желание напуска преподавателската си работа и заема поста секретар на Българското търговско агентство в Солун. Най-продължително Йордан Иванов работи в богатите книгохранилища на светогорските манастири Зограф и Хилендар. Освен това той обхожда надлъж и нашир почти цяла Македония. В непубликувани пътни бележки, които се намират в научния архив на БАН, Йордан Иванов пише: "След Света гора ме привличаше моето любопитство и очакване в Югозападна Македония да открия нещо ново за нашето минало, поне да видя онези достопаметни места и градове, дето преди 1000 години учениците на св. Кирил и Методия са пръскали божието слово на славянски език, дето цар Самуил с последни усилия бранеше българското царство и дето преди четири години пламна онова българо-македонско въстание, което след петвековното турско иго предизвика европейската намеса в турските работи."
През 1911 г. Йордан Иванов е избран за редовен доцент при катедрата по българска и славянска литература в Софийския университет. През 1920 г. е командирован за професор по български език и литература във Висшето училище за живи източни езици в Париж, гдето прекарва близо шест години, поставяйки основата на преподаването на български език там. През 1925 г. е избран за редовен професор - титуляр на катедрата до 1942 г., когато напуска Университета поради пределна възраст. Акад. Йордан Иванов умира през 1947 г. в София.
Контурите на тази външна биография съвсем не дава представа за сложните перипетии на вътрешното развитие на учения, за дългия изминат от него образователен и подготвителен път, за преодолените от него трудности при научните търсения, за подтиците и въодушевлението, с които той върши своята научноизследователска работа. Защото научните трудове на проф. Йордан Иванов са плод на дългогодишна целенасочена издирваческа дейност. И следва да се знае, че той пръв се докосва до много изворни данни, които и днес се ползват от историци и литератури. Ще се спра на най-важните.
Младият учен започва със статии и изследвания, посветени на славянската съдба и славянската култура. Първите му печатани работи са: "История на славянските литератури" (1896), "Славянската взаимност в борбите и съборите" (1899), "Пангерманизмът, панславизмът и югославянският съюз" (1902). Тия негови работи свидетелстват ясно за интереса на българския учен към славянството, като посочва със смелост и прозрение опасността от противославянската политика на немската династия, която ни е управлява. Впрочем темата е актуална и днес. Пръкнаха се политизирани историци, които искат да докажат, че славянството като понятие е измислено и че българите били далеч от него. Вниманието на историкa с всестранни научни интереси е насочено към българската история, археология, историческа етнография и литературна история. За него това са дисциплини, тясно свързани помежду си, зависими една от друга. Преди да пристъпи към тях, той е проучил основно изворите на достоверни данни. Негов неотменим принцип е да се придържа строго към фактите и да е отнася критично към податките, рядко и предпазливо да създава хипотези.
Трудът "Северна Македония. Исторически издирвания" е послужил за основа на всички по-нататъшни изследвания на Кюстендилския край и Югозападна Македония.
От другите исторически изследвания на Йордан Иванов следва да бъдат отбелязани: "Цар Самуиловата столица Преспа", "Асеновата крепост на Станимака и Бачковският манастир", "Гръцко-българските отношения преди църковната борба", "Старински църкви в Югозападна България", "Произход на цар Самуиловия род", "Средновековна София през турско време". Отличното владеене на старогръцки латински, старобългарски, на повечето балкански езици и европейски езици позволява на учения да се докосне направо до изворите и да използва богата литература. Проф. Йордан Иванов се насочва често към нерешени и спорни въпроси и се старае да даде свой принос въз основа на издирени от него нови материали. Затова и голяма част от историческите му трудове и досега не са изгубили своята значимост.
Йордан Иванов има особени заслуги в българската археология. Той пръв прониква в места, където никой преди и след него не е изследвал. С хъс на запален археолог прави многобройни разкопки на старини черкви и крепости по време, когато у нас още няма подготвени лица за подобен род дейност. Той е един от основателите на Българското археологическо дружество и на Археологическия институт. Интересни са неговите статии и проучвания от етнографски и езикови въпроси, като "Култът Перун у южните славяни", "Българите в Солунско", "Северозападни македонски говори" и др.
Дългогодишните занимания на Йордан Иванов с българското народно творчество намира израз в неговия специален труд - "Български народни песни", излязъл посмъртно (1959) - резултат на задълбочени проучвания на нашата народна песен и нейната народопесенна поетика. Особено важни са разделите, посветени на епическите песни и най-вече на юнашките. В богатото научно наследство на Йордан Иванов най-важно място заемат книгите му по история на българската литература. За разлика от неговите предходници и учители, всеки от които има своя област и свой подход към литературните явления, Йордан Иванов насочва вниманието си към един от най-слабо изследваните периоди - старобългарската литература. И тук неговите заслуги са огромни - от трудовете му тръгват всички сетнешни изследователи у нас в тази област. Изучавайки миналото на българския народ Йордан Иванов го изследва в неговата целокупност - политическа история, стопанство и етнография, изкуство и архитектура, мисловен живот и литература. Професорът е бил дълбоко убеден, че всяко научно изследване трябва да бъде конкретно, трябва да борави с изчерпателни факти, защото само облегнато на фактите научното изследване може да даде резултат. Не бихме могли да си представим каква творческа радост е изпитал Йордан Иванов, когато за пръв път е зърнал в Зографския манастир черновата на Паисиевата история, която той открива за науката. През 1914 г. Йордан Иванов публикува в отделна книга текста на първообраза на Паисиевата история, намерен от него през 1906 г. През 1925 г. Йордан Иванов издава бележитото си съчинение "Богомилски книги легенди". Анализирайки философската и религиозната страна на богомилското учение, Йордан Иванов открито изтъква прогресивния и демократичния характер на тяхната обществена програма.
Дори и в най-краткия очерк за проф. Йордан Иванов не може да се подмине неговото звездно откритие, за което той съобщава на 15 февруари 1938 г. във в. "Зора" в статия, озаглавена "Родното място на Отец Паисий се установява - край на един продължителен спор". В нея четем: "За живота на Паисий знаехме твърде малко. Знаехме, че се е родил нейде в Самоковска епархия около 1922 г., че в 1745 г. отишъл в Света гора, в Хилендарския манастир, гдето брат му Лаврентий бил игумен, че 1761 г. като йеромонах и проигумен Хилендарски отивал в Карловци, че в 1762 г. се преместил в манастира Зограф и там довършил своята "История славянобългарска". Знаехме още, че черновката на неговия труд се пази в Зограф, гдето аз бях честит да я открия и обнародвам в 1914 г. При тия оскъдни данни за великия българин естествено беше да се явят предания, повече от тях продиктувани от местно родолюбиво чувство и лишени от доказателна сила. Такива предания се изнесоха особено през 1912 г., когато се честваше 150-годишнината от написването на "Славянобългарската история". Те не престанаха да се роят и след това и дори да предизвикват оживени полемики, подобни на пренията, що водеха някога десет гръцки града за родината на Хомер. При разглеждане на повечето от преданията бях казал: "Науката може да се ползва само от предания, подкрепени от писани паметници, и при това от предания, изходящи от несъмнен източник." И в 1934 г., когато открих в Билинския манастир (Брезнишко) една писана вест за Паисиевия брат Лаврентий, пак предупредих в една статия във в. "Мир", бр. 10232 - "да не се отъждествява прибързано това или онова села с неизвестното още родно място на Паисий, защото непроучените книгохранилища и стари ръкописи все още крият своите изненади". И наистина издирванията из ръкописите оправдаха възлаганите надежди. Що се отнася до родното място на Паисий, за това ни дава сведение същата Хилендарска хроника при дата 17 януари 1765 г. Оттам узнаваме, че Паисиевият брат Лаврентий дошъл с поклонници от Банско в Хилендар и оставил големи дарове на манастира, а сам Лаврентий обрекъл бащината си къща в Банско да бъде метох на Хилендарския манастир. С други думи, бащината къща на Паисий и Лаврентий се намира в с. Банско, в покрайнината на Разлог, която по онова време влизаше в Самоковката епархия. Този документ потвърждава изявленията, направени някога от Неофит Рилски, че от неговото село бил родом и българският историк Паисий."
Етнографска карта на южните славяни на Йордан Иванов, 1913 г.
