Многонационални компании, които съдят държави, за да наложат собствения си закон и да претендират за „правата“ си – това не е някаква измислица, по света вече има повече от 500 такива случая.
ЗА едва 31 евро френската компания „Веолия“ обяви война срещу една от малкото победи на египтяните след „ арабската пролет“ от 2011 г. – увеличението на минималната заплата от 400 на 700 лири месечно (от 41 на 72 евро). Мултинационалната компания сметна тази сума за неприемлива и на 25 юни 2012 г. подаде жалба срещу Египет пред Международния център за уреждане на инвестиционни спорове (служба на Световната банка). С какъв мотив? „Новият закон за труда“ бил в нарушение на ангажиментите, поети с „публично-частното партньорство“ за преработка на отпадъците, подписано с град Александрия [1]. Големият трансатлантически пазар, за който в момента се водят преговори, може да включи процедура, позволяваща на предприятията да съдят държави. Такова поне е желанието на САЩ и на организациите на собствениците. Така всички държави, страни по договора, ще бъдат изложени на същата опасност като Египет.
Доходоносната жилка „уреждане на спорове между инвеститори и държави“ позволи на голям брой частни дружества да спечелят добри пари. През 2004 г. например американската компания „Каргил“ получи 90,7 млн. долара от мексиканската държава, призната за виновна, че е въвела нов данък върху газираните напитки. През 2010 г. „Тампа електрик“ получи 25 млн. долара от Гватемала след жалба срещу закон, определящ таван за цената на електричеството. През 2012 г. Шри Ланка беше осъдена да плати 60 млн. долара на „Дойче банк“ заради промяна в един договор за петрол [2].
Жалбата на „Веолия“, която все още се разглежда, беше подадена въз основа на инвестиционния договор, подписан между Франция и Египет. По света съществуват повече от три хиляди междудържавни споразумения или споразумения за свободна търговия от този тип. Те защитават чуждестранните предприятия срещу всяко държавно решение (закон, правилник, норма), което би могло да навреди на инвестициите им. Националните органи за регулация и местните съдилища вече нямат право на мнение, а властта е прехвърлена на наднационален съд, който черпи сила… от отстъплението на държавите.
В името на закрилата на инвестициите, на правителствата се заповядва да гарантират три големи принципа: равноправно третиране на чуждестранните дружества и местните компании (затова е невъзможно да се подкрепят местните предприятия, които например защитават заетостта); сигурност на инвестициите (държавната власт не може да променя условията на експлоатация, да отчуждава без компенсация или да предприема „косвено отчуждаване“); свобода за предприятието да прехвърля своя капитал (една компания може да се изнесе от страната заедно с имуществото си, но държавата не може да я изгони!).
Жалбите си мултинационалните компании отнасят до една от специализираните инстанции: Международния център за уреждане на инвестиционни спорове, който разглежда най-много жалби, Комисията на ООН по международно търговско право, Постоянния арбитражен съд в Хага, някои търговски камари и др. Решенията им най-често не могат да се обжалват. За разлика от обичайното правосъдие арбитражният съд не е длъжен да предлага такава възможност. Повечето страни са избрали да не включат правото за обжалване в своите договори. Ако трансатлантическото споразумение между ЕС и САЩ предвиди процедура за уреждане на спорове между инвеститори и държави, тези съдилища ще бъдат отрупани с дела. Съществуват 24 000 филиала на европейски дружества в САЩ и 50 800 клонове на американски компании на Стария континент. Всички те биха могли да оспорят мерките, които смятат, че накърняват интересите им.
Рай за адвокатите по търговски дела
От близо шестдесет години частните компании могат да съдят държавите. Преди процедурата се използваше рядко. От около 550-те дела, регистрирани от 50-те години насам, 80% са от периода 2003-2012 г. [3]. Повечето жалби са на компании от Севера – три четвърти от делата, разглеждани от Международния център за уреждане на инвестиционни спорове, произлизат от САЩ и ЕС и са насочени срещу държави от Юга (в 57% от случаите). Правителствата, които искат да скъсат с икономическата ортодоксалност, като Аржентина или Венецуела, редовно са обект на атаки (вж. картата по-горе).
Мерките, предприети от Буенос Айрес за справяне с кризата от 2001 г. (контрол върху цените, ограничения за износ на капитали и др.), системно бяха обжалвани пред арбитражни съдилища. При това президентите Едуардо Дуалде, а след него и Нестор Киршнер, поели властта след кръвопролитните сблъсъци, нямаха никакви революционни намерения, а се стремяха да отговорят на най-неотложни нужди. Но германският „Сименс“, заподозрян в подкуп на безскрупулни политици, отправи претенции за 200 млн. долара към новата власт, след като тя оспори договори, подписани от предишното правителство. Дружеството „Сор“ пък, филиал на „Буиг“, протестира срещу замразяването на цената на водата, защото това „подривало стойността на инвестицията“.
След финансовата криза от 1998-2002 г. срещу Буенос Айрес бяха отправени 40 иска. Десетина от тях – на обща стойност 430 млн. долара – бяха успешни за фирмите. До февруари 2011 г. срещу Аржентина бяха отправени още 22 жалби, 15 от които са свързани с кризата [4]. От три години насам и Египет е мишена на инвеститорите. Според едно специализирано списание [5], за 2013 г. страната дори е на първо място по искове, отправени от многонационални компании.
В съпротивата си срещу тази система някои държави като Венецуела, Еквадор и Боливия анулираха свои междудържавни договори. Южна Африка се готви да ги последва, след като се опари от продължителната съдебна разпра с Пиеро Форести, Лаура Де Карли и др. по повод на закон, който дава на чернокожите привилегирован достъп до собствеността на мини и поземлени имоти. Според италианците той противоречи на „равнопоставеността на чуждестранните и националните предприятия“ [6]. Странна е тази „равнопоставеност“, за която претендират европейски собственици, при положение че южноафриканските чернокожи, представляващи 80% от населението, притежават едва 18% от земята, а 45% живеят под прага на бедността. Такъв е законът за инвестициите. Процедурата бе прекратена, след като през 2010 г. Претория се съгласи да даде концесии на апенинските ищци.
В такива дела мултинационалните компании или получават солидни компенсации, или принуждават държавите да занижат нормите си в рамките на компромис, за да избегнат процеса. Германия съвсем наскоро изпита това на собствения си гръб.
През 2009 г. шведската държавна компания „Ватенфал“ отправи иск за 1,4 милиарда евро срещу Берлин, с мотив че новите екологични изисквания на Хамбург правят „антиикономичен“ проекта ѝ за топлоелектрическа централа на въглища. Международният център за уреждане на инвестиционни спорове прецени, че искът е допустим и след люти битки през 2011 г. бе подписано „съдебно споразумение“, последвано от „облекчаване на нормите“. В момента „Ватенфал“ атакува решението на Ангела Меркел да прекрати производството на ядрена енергия до 2022 г. В годишния си доклад за 2012 г. компанията изчислява загубите си вследствие на германското решение на 1,18 милиарда евро.
Случва се, разбира се, исканията на мултинационалните компании да бъдат отхвърлени – от разгледаните до края на 2012 г. 244 случая 42% са приключили с победа на държавите, 31% – с победа на инвеститорите, 27% – със споразумение [7]. Страните по делата губят милиони за съдебни разноски. Затова пък „печелившите от несправедливостта“ [8], както е озаглавен един доклад на асоциацията „Обсерватория на корпоративна Европа“, прибират парите. В тази система арбитрите от международните инстанции и адвокатските кантори се обогатяват независимо от изхода на процеса.
При всеки спор двете страни прибягват до адвокатски екипи, подбирани сред най-големите юридически фирми, чиито хонорари варират от 350 до 700 евро на час. След това делата се разглеждат от трима „арбитри“: единият се посочва от правителството ответник, вторият – от мултинационалната компания ищец, а третият (председател) – общо от двете страни. За арбитража в подобни случаи не е нужна квалификация, нито правоспособен и опитен съдия. Веднъж избран, арбитърът получава между 275 и 510 евро на час (понякога много повече) за дела, които често превишават петстотин часа. Очевидно си струва да се посветиш на такава работа.
Арбитрите (96% мъже) произхождат основно от големи европейски и северноамерикански адвокатски кантори, но рядко дейността им е изцяло посветена на правораздаването. С тридесет дела зад гърба си чилиецът Франциско Орего Викуня е сред петнадесетте най-търсени арбитри. Преди да се отдаде на търговското правосъдие, той е заемал високи правителствени постове по времето на диктатурата на Аугусто Пиночет. Сред петнадесетте е и юристът Марк Лалонд, бивш канадски министър, преминал през управителните съвети на „Ситибанк Канада“ и „Ер Франс“. Сънародникът му Л. Ив Фортие е гастролирал в председателството на Съвета за сигурност на ООН, в кантората „Ожилви Рено“ и в управителните съвети на „Нова Кемикълс Корпорейшън“, „Алкан“ и „Рио Тинто“. „Членството в управителния съвет на котирано на борсата дружество – а аз съм бил в съветите на много от тях – ми помогна в практиката ми на международен арбитър, споделя той в интервю [9]. То ми даде поглед върху света, какъвто нямаше да имам като обикновен адвокат“. Какво доказателство за независимост!
Голяма част от адвокатите и арбитрите за уреждането на спорове между инвеститори и държави идват от двадесетина кантори, повечето американски. Заинтересовани от множенето на този род дела, те дебнат и най-малката възможност за завеждане на искове срещу държави. По време на либийската гражданска война британската фирма „Фрешфилдс Брукхаус Деринджър“ например препоръча на клиентите си да съдят Триполи, с мотив че нестабилността на държавата води до несигурност на инвестициите.
Всяко дело осигурява приход от средно 6 милиона евро за експертите, арбитрите и адвокатите от съдебната машина. Въвлечени в продължителен процес срещу германския летищен оператор „Фрапорт“, Филипините трябваше дори да похарчат за защитата си рекордната сума от 58 милиона долара, което се равнява на годишната заплата на дванадесет хиляди и петстотин учители [10]. Това обяснява защо някои държави с по-ограничени възможности търсят компромис на всяка цена, дори чрез отказ от някои социални или екологични намерения. Системата е не просто в полза на най-богатите. Решаването на споровете по взаимно съгласие води до еволюция на съдебната практика и следователно на международната съдебна система, в разрез с всякакъв демократичен контрол, води към свят, управляван от „индустрията на несправедливостта“.
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE, юни 2014 г.
Превод: Станимир Делчев
Бележки под линия
[1] Fanny Rey, „Veolia assigne l’Egypte en justice“ („Веолия“ съди Египет), Jeune Afrique, Париж, 11 юли 2012.
[2] „Table of foreign investor-state cases and claims under NAFTA and other U.S. „trade“ deals“ (Списък на случаите за уреждане на спорове между чуждестранни инвеститори и държави и на жалбите по силата на NAFTA или други американски „търговски“ споразумения), Public Citizens, Вашингтон, февруари 2014; „Recent developments in investor-state dispute settlement (ISDS)“ (Неотдавнашно развитие в областта на уреждането на спорове между инвеститори и държави), Конференция на ООН за търговия и развитие, Ню Йорк, май 2013.
[3] Shawn Donan, „EU and US pressed to drop dispute-settlement rule from trade deal“ (ЕС и САЩ са под натиск да изключат от търговското споразумение правилото за уреждане на спорове), Financial Times, 20 март 2014.
[4] Luke Erik Peterson, „Argentina by the number: Where things stands with investiment treaty claims arising out of the Argentina Financial crisis“ (Аржентина в числа: какво е положението с жалбите във връзка с инвестиционни договори след аржентинската финансова криза), Investment Arbitration Reporter, Ню Йорк, 1 февруари 2011.
[5] Richard Woolley, „ICSID sees drop in cases in 2013“ (Международният център за уреждане на инвестиционни спорове констатира намаление на случаите през 2013 г.), Global Arbitration Revue (GAR), Лондон, 4 февруари 2014.
[6] Andrew Friedman, „Flexible arbitration for the developping countries: Piero Foresti and the future of bilatеral investment trеаties in global South“ (Гъвкав арбитраж за развиващите се страни: Пиеро Форести и бъдещето на двустранните инвестиционни споразумения със страните от Юга), Brigham Young University International Law and Management Review, Провоу (Юта), vol. 7, № 37, май 2011.
[7] „Recent developments in investor-state dispute settlement (ISDS)“, цит. съч.
[8] „Profiting from injustice“ (Да печелиш от несправедливостта), Corporate Europe Observatory – Transnational Institute, Брюксел, ноември 2012. Данните в този доклад се основават на дела, разглеждани от Международния център за уреждане на инвестиционни спорове.
[9] Global arbitration review, Лондон, 19 февруари 2010.
[10] „Fraport v Philippines“ („Фрапорт“ срещу Филипините), International Investment Arbitration, www.iiapp.org.
