Най-знаменателното събитие през изминалата седмица за мене бе обръщението на Путин към опълченците на Новорусия. Знаменателно най-вече с официализирането на името Новорусия, с което бе сложен край на приказките за единна неутрална украинска федерация с балансирани търговски отношения и с ЕС, и с Русия, на които пригласях през март. Упоритостта на киевския режим (и западните му ментори), мащабите на военните му престъпления, колапсът на украинската самоидентификация на жителите на Изтока и решителността на донбаските опълченци създадоха нова европейска държава – Новорусия (рус. Новорóссия или Новорýссия), която в началото явно ще приеме облика на „голямо Приднестровие“, след което ще започне да обраства с официални признания по примера на Косово.
Това е свършен факт, който никой не може да отмени. Ходът на войната, в която инициативата вече мина на страната на Новорусия, бързината на колапса на киевския режим, както и устойчивостта на новоукраинската самоидентификация в останала Украйна извън историческа Галиция и Волиния ще определят
не дали ще има Новорусия, а какви ще са границите й
и отношенията й със съседната остатъчна украинска държава. Има различни виждания за посоката на настъплението на новоруските сили през есента – към Мелитопол и Херсон за отваряне на сухопътна връзка към Крим, към Харков за разширяване на общата граница с Русия, към Днепропетровск за бърз разгром на частната армия на Коломойски или пък внезапно завладяване на плацдарм в някой от градовете на Северна Украйна – Полтава, Суми или Чернигов за отвличане на част от украинските войски извън Донбас и разгром на останалите там сили. Независимо от посоката на настъпление
все по-вероятно изглежда границите на Новорусия да обхванат и осемте области на Югоизтока,
в които рускоезичното население е официално над 50% и в които на изборите системно побеждаваше Партията на регионите. Това вероятно ще бъде оформено с нови референдуми в бъдещите регионални народни републики и отново ще се използва форматът на бившите области. До началото на войната в земите на Новорусия (без Крим) живееше 44% от населението на Украйна и се произвеждаше 46% от БВП. Там са два от трите големи нетни донора в украинския бюджет – Днепропетровск и Харков (третият регион е съседна Полтава – благодарение на добива на нефт и газ). Там е цялото морско крайбрежие и континентален шелф, най-плодородните земи, най-големите залежи на въглеводороди, в това число и на шистов газ, които обаче едва ли ще бъдат индустриално разработвани в обозримо бъдеще.
Новорусия се роди без акушерска помощ на Москва.
Напротив, Кремъл дълго време бе крайно резервиран към нея – етническият състав на населението дори в най-силно проруския Донбас е доста различен от този в Крим с абсолютното доминиране на руския елемент. За разлика от стратегически безценния Севастопол и големия траспортен и туристически потенциал на крайбрежието на полуострова, традиционната донбаска каменовъглена и металургична промишленост обещаваше поне в близко бъдеще много повече проблеми и разходи за преструктуриране и модернизиране, отколкото ползи. Анархисткият, „махновски“ характер на донбаското опълчение с исканията му за национализация стряска и досега руските олигарси. Кремъл не контролира опълченците и досега не може да преговаря с Киев от тяхно име.
Войната обаче напълно обърна представите за етническия характер на населението на Югоизточна Украйна. На 24 август в Донецк един от ораторите се обърна към пленените украински войници (доброволци от Националната гвардия и „Десния сектор”, а не наборници):
„Вие убихте украинското в нас. Ние сме руси!“
Варварският многомесечен обстрел на мирното население в Изтока се оказа „определящ момент“ за етногенезата на територията на Украйна – а също и на Русия, доколкото новоруската политическа нация сякаш също се сформира окончателно в хода на конфликта. Предстои в близко бъдеще да се види дали колапсът на киевския режим и разкриването на истината за престъпленията му ще предизвика такъв етнообразуващ ефект и у украинците в други области, особено на историческата Малорусия.
Има коментатори, които мислят, че ще е достатъчно Стрелков да се яви с дружината си в Полтава, Черкаси или дори Киев, за да бъде посрещнат от хиляден народ с плакати „Слава на Русия!“. Украйна, казват те, винаги е била с победителя. Българският опит от Великден 1941 г. във Вардарска Македония също е красноречив. И до днен днешен из охридските кръчми се пее (на книжовен български) някогашният хит на Радио София „Чакам те да дойдеш“.
Независимо как ще се сложат границите на Новорусия, ясно е, че
развитието на руската икономика, повишаването на доходите и достойнството на мнозинството
обикновени хора, както и интернационализацията и глобализацията на живота им бяха, на първо място, определящи фактори за разпалването на руската етническа гордост и национална сплотеност. В случая на Новорусия – и фактори за новоруското етническо самоопределение, наред с насилието на Киев. А значи и фактор за възникване на условия за успешна ревизия на случайните, условни, а в случая на Крим – и незаконни някогашни вътрешни социалистически граници, превърнали се в междудържавни.
Русия, която е – или се стреми скоро да стане – първата икономика в Европа и петата в света, която се слага от световните банки в списъците на страните с висок доход, която направи олимпиадата в Сочи и излъчва Russia Today на английски, испански и арабски, а скоро и на френски, стана привлекателна за хората в Крим, Донбас и на други места. СССР с празните рафтове на магазините и с провинциалната изолираност от света бе станал крайно непривлекателен и за собствените си граждани. Сегашната Русия не е СССР – учи се успешно от грешките му.
Второто условие за нарасналата привлекателност на Русия в очите на рускоезичните хора по света е наличието на
силна държавност, суверенна национална политика
в защита интересите на страната и мнозинството от населението й. Суверенитетът предполага и компетентност в определянето на интересите, и силен характер при отстояването им, подкрепен от реални военни въможности. С развитието си през последните години, на фона на световната криза, Русия „без да иска“ оказа огромно мобилизиращо влияние над реалните и потенциални „външни“ руси.
Колкото до остарялата тежка промишленост на Донбас,
безспорни фактори за успеха на народното въстание
бяха и наличието на многобройна организирана работническа класа, на много военни и други машиностроителни предприятия и на широка техническа компетентност. Потвърдена беше правотата на привържениците на реиндустриализацията, за които последната е и гаранция за техническа компетентност и за суверенитет. Дето има останала критична (и оптимистична) маса компетентни хора с индустриална култура, старата промишленост ще се възроди в нови форми, както стана в Питсбърг, а няма да бъде разрушена, както стана в Детройт.
Анархисткият характер на народното опълчение, който едва в последните дни взе да отстъпва на по-централизирана организация, с което дойде и обратът във войната, е друг изключително важен момент. Тук на първо място е
спонтанният, самодеен народен бунт срещу несправедливостта и насилието.
„Видях по телевизията как горят живи служителите на „Беркут“ и тръгнах“, каза сравнително успял мъж на средна възраст, със семейство и бизнес. Разбира се, голямо е значението на руската традиционно спартанска култура и на живите спомени от Втората световна война (ВСВ).
А също и на уникалната способност на руското общество да се самоорганизира ефективно в критична ситуация. ВСВ бе спечелена от СССР именно благодарение на постепенно освободената под напора на необходимостта инициатива на отделните командири и войници, в това число и на спонтанното издигане отдолу на „родени“ лидери. И тук Новорусия започна да оказва обновително въздействие върху цяла Русия.
След ВСВ Сталин успя с голям труд да напъха обратно в бутилката освободения от войната дух на народа, но сега това няма как да стане след края на бойните действия.
Народ, привикнал да се самоуправлява и да побеждава, да отговаря на удара с удар, няма лесно да се примири с ролята на покорно стадо на олигарсите.
На второ място, справедливостта има и отчетливо хуманно и социално измерение. Както видяхме вече от Ялтинския манифест от 7 юли, а и от известията от скорошната нова среща в Ялта, въстаналият новоруски народ не иска възраждане на стария СССР, а възстановяване на колкото може от доброто от социализма, без да се премахва и доброто, създадено при капитализма и демокрацията. Хората, свикнали с другарството, взаимопомощта и идеализма на военното време, няма лесно да се върнат към вълчето си състояние, колкото и да разбират важността на капиталистическата ефективност за създаване на богатство.
Русия добре разбира това и в политиката си в украинската криза
заложи на съобразяването с народната воля (референдумите) и на хуманитарния подход –
и без съмнение в бъдеще ще приеме по-народовластно устройство на Новорусия в сравнение със собствения си дом. Такава е руската традиция от времето на империята – и в България в 1879 г. се допусна максимално либералната Търновска конституция. От друга страна, новоруско движение вече предизвика най-голямото гражданско надигане в самата Русия след 1991 г.
Наблягането на хуманитарния подход донесе и големия пробив на руската дипломация след успешния край на мисията на конвоя камиони. ООН и ОССЕ признаха хуманитарната катастрофа в Донбас и мирния характер на руската помощ и се запознаха от първа ръка с престъпленията на киевския режим. Това ще обезсилва предварително всички опити и в ЕС, и в НАТО да се продължава с твърдокаменната подкрепа за Киев на всяка цена.
Разбира се, Русия също допуска голям брой доброволци от своя територия в Донбас – те и сега не са повече от 15% от общия брой на опълченците – и вероятно и контрабанда на оръжие от частни лица (т. нар. военторг). Но твърденията за нахлуване на редовна руска армия в Украйна са безпочвени, както добре разбира всеки поне минимално запознат с логистиката на съвременните въоръжени сили и с възможностите на американските спътници и разузнавателни самолети.
Създава ли Новорусия прецедент за други рускоезични области в постсъветското пространство?
Не – както Косово, и Украйна е уникален случай. Тя не само има голямо „автохтонно“ рускоезично население, но и разликата между него и „титулния“ етнос е често неуловима, а украинизацията, както се практикуваше от Киев след 1991 г., бе културно неприемлива за големи групи от населението. Най-уникалното, разбира се, бяха невъобразимите размери и ожесточение на киевския държавен тероризъм срещу рускоезичното население от февруари т.г. насам, по нищо неотличаващ се от етническото прочистване на Милошевич и Шешел. Но макар уникална, украинската криза е полезен урок за другите бивши съветски републики със значително руско население като Казахстан и Латвия (в Беларус почти цялото цялото население е рускоезично).
Какво ще остане от Украйна след отделянето на Новорусия?
Отделянето на Новорусия ще бъде краят на сегашния украински политически и олигархичен елит, ако той не настъпи още преди това, вероятно посредством народна революция, продължение на първата част на майдана до февруари т.г. Възможно е новата украинска държава също да бъде федерация, в която Подкарпатието ще е кандидат за автономия, освен ако не се присъедини към Новорусия.
Остатъчна Украйна също ще се състои от различни по историческото си развитие територии – стари югозападни руски земи, в продължение на повече или по-малко години (векове) попаднали под литовско, полско, австрийско, унгарско, чехословашко и румънско управление. Ще бъде подложена на основен преглед политиката на силова украинизация. ЕС също би трябвало да играе някаква роля в това, най-малкото и защото носи голяма вина за украинския разпад. Меркел вече предложи Украйна да стане член на Митническия съюз.
Новорусия и НАТО
В края на годината с приключването на неуспешната си 13-годишна афганистанска мисия и отстъпването на практика властта на талибаните НАТО, общо взето, изчерпваше функциите си.
Срещата на върха на 4–5 септември в Кардиф трябваше да му намери нов raison d'être – Крим и Донбас бяха посрещнати с въодушевление от малцината останали радетели на студената война в Европа. Те напират за отмяна на Основополагащия документ НАТО–Русия от 1997 г.
Но това напълно противоречи на логиката на съвременната европейска икономика и сигурност и ще породи разкол в редиците на организацията. Основното ми разбиране, когато до 2004 г., както колегите си спомнят, и аз агитирах за членството на България в НАТО, беше, че то не ни противопоставя по никакъв начин на Русия – напротив, щеше има тясно партньорство във формат „НАТО+1“ и да има пълно взаимно доверие по най-важния приоритет – борбата с тероризма.
Самият Буш II в 2007 г. каза в София, че България не трябва да избира дали да е приятел с Русия или със САЩ – може да е приятел и с двете. Тези думи трябваше да се изсекат на фронтона на Народното събрание под белгийския девиз „Съединението прави силата“. За България това беше изключително важно признание на един иначе катастрофален американски президент –
исторически ние сме в специално отношение с Русия, досущ както Англия с Америка.
Това не е въпрос на нечие желание или нежелание, а реалност. Това отношение с Русия трябваше да ни направи и неин портал към южния фланг на НАТО, ЕС и всяка друга европейска организация, в която Русия не членува. Това беше нашият „номер в живота“ в позиционирането ни в глобалната икономика.
Освен нас има и ред други европейски натовски страни, чиято история и икономически връзки ги кара да ценят отношенията си с Русия – сред тях особено активни са Германия, Италия, а също Унгария, Словакия и Чехия. Усилията на сегашното – изключително калпаво – ръководство на НАТО да ги накара да пренебрегнат интересите си заради капризите на Полша, балтийските страни и Румъния, както и на проваления Камерън, са напразни.
Никой западноевропеец, естествено, няма да рискува малкия пръст на лявата си ръка за сигурността на Латвия,
още повече когато тя не е реално заплашена от никого. Приказките, че след рускоезичните в Украйна Путин щял да прибере под крилото си и рускоезичните в Прибалтика, са напълно безпочвени. Путин се стреми да има добри отношения с Европа – и само безразсъдството на сегашната ЕК и на американските неоконсерватори от Държавния департамент в Киев през февруари т.г. да провокират и подкрепят въоръжен преврат срещу законното ръководство, преврат, явно насочен срещу сигурността на Русия, го принуди да вземе бързи мерки за самозащита.
Разбира се, в Кардиф не се готви нищо сериозно във военно отношение срещу Русия – стремежът на ръководството на НАТО не е дори страните членки да изпълнят съществуващото изискване за военни разходи поне от 2% от БВП – засега само четири от тях го изпълняват, а поне да не намаляват сегашните си разходи. Обсъжда се създаването на нов европейски корпус за бързо реагиране от пет хиляди войници, който да се разположи в пет нови бази в Източна Европа, едната от които – в Шчечин.
Но и с това, както и без него, НАТО очевидно не може да противостои военно на Русия в Европа. Опасност за Русия може да представлява само масиран изпреварващ ядрен удар от страна на САЩ – нещо немислимо от американска гледна точка. А доколкото в ЕС продължава да господства идеологията на остеритета, повишаването и дори запазването на военните разходи, и то, както ще се разбира, без реални основания, няма да се радва на голяма популярност.
Големият проблем на НАТО днес е пълната му зависимост от антируската пропаганда на западните медии, заимствана от киевския агитпроп.
В две съседни статии от 30 август (Mr Putin’s wake-up call и NATO flexes its muscle memory) сп. The Economist разглежда антируското възраждане на Алианса като пряк резултат от „свалянето на МН17 от проруски сепаратисти с високотехнологично руско оръжие“ и сегашното „руско военно нахлуване в Украйна“.
Статиите са издържани в стил „паралелна вселена“ – и това ме кара най-сетне да повярвам, че и свалянето на боинга, както междувременно стана ясно, от един или два украински самолета, и истерията с десетте пленени (без патрони) и вече освободени руски парашутисти, явно замислена като втори боинг, са активни мероприятия за мотивиране на колебаещите се членове на НАТО. Без съмнение и апокрифът за „руската заплаха“, разпространен от назначения за служебен военен министър Шаламанов миналата седмица, е бил сведен на МО от американското посолство в София като опорни точки за Кардиф.
Киевската истерия за „руското нахлуване“ имаше, разбира се, най-вече функцията да „оправдае“ очертаващия се разгром на украинските сили от доскоро презрените „колоради“ и „ватенки“.
Решенията в НАТО се приемат с консенсус – ако България имаше дееспособен президент и избрано правителство, най-логичното беше
да наложи вето на антируските инициативи поради лъжите, които се използват за обосноваването им,
разбира се, заедно с другите скептици в НАТО. Европейският съвет на 30 август със заплахата на словашкия премиер Роберт Фицо да наложи вето на евентуални нови санкции срещу Русия, преди да бъде оценен ефектът на вече влезлите в сила, дава представа какво ще стане и в Кардиф.
Ако блокирането или фактическото разпадане на НАТО е резултатът от зреещия разлом, значи така е трябвало да бъде.
Ползата ни от НАТО в 2004 г. според мене беше, че България ставаше съюзник на мощен военнополитически блок, избягваше риска от неприемане в ЕС и потенциална изолация и получаваше достъп до модерни технологии. България, бях убеден тогава, трябваше във всичко да следва примера на отличниците – Чехия, Унгария и Полша. А също членството в НАТО и американските бази у нас правеха невъзможна реставрацията на старото, независимо от това кой дойде в бъдеще на власт в Москва – най-вече имах предвид Жириновски, който зовеше на поход до Индийския океан.
Но през изтеклите десет години нещата много се промениха, натрупаха се и много разочарования. Накратко, при новите условия Алиансът под диктовката на неоконсерваторите от Държавния департамент на САЩ се превръща в източник на колективна несигурност за Стария континент. За България вече ще е много по-уместно да осигури сигурността си с развитие на собствените си въоръжени сили и със система от двустранни договори за взаимопомощ със суверенни велики сили, включително Русия, отколкото да рискува да бъде „случайно“ въвлечена от НАТО в чужда война с Русия от своя територия.
Особено недопустимо е да ни манипулират от името на НАТО бивши кадрови комсомолски работници, назначени за капиталисти от БКП, а заедно с това от американското посолство да ни спускат дневен ред в полза на видни представители на Правешкия клан.
Надявам се антиглобалистите в Кардиф да опънат здраво нервите на натовската върхушка. Всъщност френските, испански и други западни антиглобалисти в новоруското опълчение се борят на същия фронт. Освободителната война на Новорусия наистина се превръща в съвременна реплика на испанската гражданска война.
А ЕС се върти бавно и полека в низходящия въртоп на дефлацията
и икономическото му положение по оценката на водещи световни икономисти вече е по-тежко, отколкото по времето на Голямата депресия от 30-те години. Напълно възможно е ефектът от руските санкции и контрасанкции, макар и не чак толкова голям спрямо общия БВП, да се окаже капката, която да прелее чашата. Особено по отношение на селското стопанство и на зависимата от него политическа структура в много европейски страни обаче санкците могат да се окажат фатални.
Утвърждаването на Федерика Могерини като шеф на дипломацията
на Съюза беше неизбежно и ще е много полезно за преодоляването на предразсъдъците на Брюксел спрямо Русия, за бързото вдигане на санкциите и утрешното урегулиране между ЕС и Москва в светлината на новите реалности – появата на държавата Новорусия, фактическото разпадане или изпадането в ирелевантност на НАТО и бламирането на американския неоконсервативен активизъм в Европа. Ако Станишев има заслуга за Могерини, заслужава поздравление.
Но както сме се убеждавали вече толкова пъти, Европа няма да излезе от фактическата си депресия и вероятно многогодишна дефлация в японски стил дори и при нормализирани отношения с Русия, ако не промени коренно икономическата си политика. Неотдавнашното решение на Оланд да уволни кабинета за недостатъчната му ревност по отношение на остеритета, налаган силово от Брюксел и Франкфурт, беше истинска катастрофа. Вместо да оглави общоевропейското ляво движение срещу остеритета, както се заканваше някога, лидерът на френските социалисти капитулира пред него.
В петъчната си колонка в „Ню Йорк Таймс“ Пол Кругман писа: „Ако европейската икономика продължи да тъпче на място или по-лошо, какво ще стане с европейския проект – дългосрочното усилие да се осигури мир и демокрация чрез общ просперитет? Предавайки Франция, г-н Оланд предава и Европа – и никой не знае докъде може да се стигне“. Може да се стигне до грозни популистки крайности, само намек за което бяха резултатите на майските евроизбори. Може да се стигне и до разпадане на ЕС на два враждебни блока и нова общоевропейска война.
Европейските леви са далече назад от американските си колеги в осмислянето на света.
Вероятно това се дължи и на липсата на политически суверенитет на ЕС и големите европейски страни и в сляпото следване на отречени от времето американски идеологеми. И тук лидерът на ПЕС ще има – поне потенциално – огромни възможности за положително влияние. Шефът на ЕЦБ Марио Драги и председателстващият ЕС през това полугодие италиански премиер Матео Ренци може да му окажат важно съдействие. За съжаление тук Берлин няма да му е съюзник, както по руския въпрос, а основен противник.
Както раждането на Новорусия може да се окаже фатално за НАТО в сегашния му вид, така и върхушката на ЕС, която забърка украинската каша от едната бюрократична амбиция и некомпетентност, ще бъде пометена вероятно още в новата еврокомисия. Източна Европа, която в хода на украинската криза навърши пълнолетие, ще стане равнопоставен партньор на Запада. Не ми е известно дали Доналд Туск е най-подходящ за тази роля, но може да се опита. Мина времето от миналото десетилетие, когато „нова Европа“ заемаше автоматично крайно десни позиции в угода на Буш II. Време е тя да заработи за истинските си интереси и да парира грубите опити за идеологически манипулации. Източноевропеецът над 45 г. възраст е преживял дотатъчно от тях в миналото.
Новорусия и България
Видяхме, че България няма какво да изгуби и може много да спечели от замяната на корумпирания украински режим с динамично руско управление в съседните с нас земи на Черно море. В миналото имахме тесни морски търговски връзки с Одеса, Мариупол и Бердянск, които могат да се възстановят. Положението на етническите българи в Одеска област ще бъде несравнимо по-добро без попечителството на „свидомите“, които устроиха хекатомбата в Одеса на 2 май. Няма да има негативни последствия за „Южен поток“ – той никога няма да мине през Румъния.
Планираният гигантски руско-китайски дълбоководен пристанищен терминал в Евпатория в Крим също няма да пострада – очакваме да получим значителен контейнерен транзитен трафик от него. България, с едно ново компетентно управление, ще трябва да е от първите страни от ЕС, признали новата република. Разбира се, на основание становището на Международния съд по независимостта на Косово. И специално да настоява за денацификация на остатъчна Украйна, когато настъпи моментът за общо урегулиране и асоцииране с ЕС.
От ден на ден все повече българи осъзнават
абсурда на едно евентуално повторение, макар и за кратко, на герберския режим, или втория сезон на „Планетата на маймуните“.
След стотиците ми изписани страници с филипики срещу безобразията на ГЕРБ вече получавам „задържане“ по темата. Искрено се надявам обаче, че ГЕРБ ще бъде „силно изненадан“ от „матряла“ на 5 октомври. И ако на евроизборите колебливото поведение на БСП по украинската криза наистина им е струвало много неполучени гласове, то сегашното развитие на нещата в Новорусия ни дава надежда, че и в България на хората ще им писне, ще прихванат вируса на достойството и ще въстанат срещу мутрите и техните господари – международните олигарси – ако не на изборите, то идния февруари.
Източник: http://glasove.com, 02.09.2014 г.
Валентин Хаджийски e доктор на философските науки, живее в Ню Йорк и се занимава с издателска работа. Бивш научен работник в БАН, бивш дипломат, специалист по правата на човека в МВнР и делегат в ООН.
