Лятото свърши. Това е положението. Звънят приятели, които се бяха изгубили през лятото. Връщат се, искат да се видим. През последните дни непрекъснато отговарям на въпроса: „Как са нещата? Как си? Как е семейството?“. Аз им отвръщам: „Всичко е наред. Ако не беше Украйна…“.
При мене наистина всичко е чудесно. Прекарах лятото със семейството си, имахме великолепни преживявания. Пиша нов спектакъл и усещам, че се получава. Ожени се малкият ми брат Альоша. Ожени се за добро момиче, много са влюбени. Двамата имат работа и завидни професионални перспективи. Дъщеря ми Наташа мина във втори курс. Синът ми Саша ще бъде четвъртокласник. Маша хвана загар, който ще ѝ държи до другото лято. На сватбата на брат ми родителите ни бяха щастливи. Всички сме здрави. Всичко е прекрасно!
За себе си като мантра повтарям: „Всичко е добре, всичко ще бъде все по-добре“. Сам себе си убеждавам: „Всичко е наред“.
Но не мога да се отърва от чувството на отвращение, душата ме боли. Гледам децата, които са заети със своите детски занимания. Не обръщам внимание на телевизора, който постоянно излъчва военни новини. Сърцето ми хладнее и се свива от мъка и тревога. От страх за децата, за света, който ги очаква, онзи свят, в който аз няма да мога да ги защитя, света, който се руши и се срива пред очите ни. Руши се безвъзвратно.
Чувствам своята пълна безпомощност и виждам слабите си ръце… слаби да запазят и защитят даже най-скъпото и любимото си.
А в къщи всичко е наред… Наред е освен новините по телевизията. И значи, не е наред.
Цяло лято говорихме и спорихме много – за Украйна, за случващото се, за Путин, за Америка. Цяло лято! Много! Безкрайни разговори по телефона. Хиляди есемеси. Чух проклятия по мой адрес и по адрес на моята родина. Чух дивотии за славата на моята родина. Чух неразбирането на моята родина. Говорих и слушах, слушах и говорих. Няколко пъти самият аз проклинах. Гледах новините, аналитичните предавания, четях ли, четях интервюта, статии…
Сега искам съвсем спокойно да кажа това, което мисля. Да споделя с тези, на които им е интересно какво мисля и самият аз не съм им безинтересен.
Това не е програмно заявление, не е манифест и не е анализ на случващото се. Просто това е, което мисля. Така смятам… Това са моите лични, изключително частните ми съображения. На самия мене някои от тях ми се виждат наивни, емоционални и банални… Но аз така мисля. Аз така смятам…
АЗ МИСЛЯ ТАКА
Пиша тези редове и се чувствам ужасно самотен. Ужасяващо! Защото отдавна не слушам онези, с които не съм съгласен.
Докато съм наблюдавал и преживявал различни времена и политически разпри, винаги ми е било интересно да открия човек, който би бил професионален политик, политолог, журналист… Човек по-информиран от мене, по-знаещ, по-умен. При това – професионалист, на когото да се доверя и някак да съпоставя своето мнение и вижданията си за случващото се с неговото. Човек, способен да ми обясни ясно политическите и икономическите процеси. За мене би било важно всичко у него: от репутацията му до начина на изразяване и стила на обличане.
Имаше такива хора. Сега няма. Отдавна. А в последните месеци няма и помен от тях. Аз не съм съгласен с всички. Има такива, на които вярвам, но няма такива, с които да се съглася.
Не съм съгласен нито с Михалков, нито с Макаревич – с това, което те говорят и правят. Не съм съгласен с „Ехото на Москва“ и тв канала „Дождь“, не съм съгласен с Първи канал, НТВ и „Русия 24“. Не съм съгласен с BBC и CNN.
Не съм съгласен с Путин, нито с Обама и Меркел. Не съм съгласен с избора на украинския народ. Не съм съгласен както с избора им на европейския път, така и с избора им на президент. Не съм съгласен с това, около което днес се е сплотило руското общество. Не съм съгласен с тази война, чийто край не се вижда.
Много рядко съм се изказвал за случващото се. Но дори тези мои няколко изказвания бяха достатъчни в няколко украински града да изгорят книгите ми. Достатъчни, за да загубя познати и даже приятели.
Не съм съгласен с това! Не съм съгласен да се отнасят по този начин към мене и книгите ми само защото не съм на едно мнение с онези, които са решили да изгорят книгите ми, както и всички мостове към мен самия. Не съм съгласен с това, че толкова лесно може да се изгори каквото и да било.
Не съм съгласен с това украински или руски журналисти да взимат интервюта от мене, а след това да не ги публикуват само защото не съм казал онова, което са искали да чуят. Не съм съгласен тези интервюта да изчезват, сякаш никога не ги е имало.
А сега искам да говоря, да може тези, на които им е интересно, да разберат лично от мен какво собствено мисля. Ще кажа мнението си, за да престанат да ме подозират в неща, в които не си струва да бъда подозиран. Или определени хора да се убедят, че подозренията им по мой адрес не са напразни.
Веднага правя уговорка… Не съм подписвал никакви писма в нечия подкрепа или срещу някого. Името ми не фигурира в никакви списъци на протестиращи или одобряващи определени неща. Така че в биографията ми липсва гордият и смел отказ от каквото и да било.
Така че… Аз мисля…
Мисля, че това, което се случва в момента, е страшна катастрофа, чиито причини се коренят дълбоко в историята, а последствията от нея ще бъдат тежки и неизбежни – до такава степен, че дори не можем да си ги представим. (Извинете ме за баналността, но така мисля. Често съм банален в своите съображения относно историята и политиката.)
Мисля, че това, което се случи в Киев в края на миналата година, а сега се случва и в цялата страна, няма никакво отношение към борбата за свобода.
Но украинците са напълно убедени, че са се борили и се борят за свободата си. А свободата е толкова тайнствена субстанция!… О!!! За свободата аз наистина мисля много.
Както се казваше в едно стихотворение, което не си спомням напълно, а не знам и кой е авторът му… Чух го някак си от някого, бях впечатлен и запомних една строфа: „Освобождението не е залог за свобода“. Ето с това вече съм съгласен!
Онзи, който се опитва да се освободи, никога няма да бъде свободен именно от това, от което се освобождава. Колкото по-силна е жаждата за освобождение, толкова по-силна е несвободата. Човек дори може да се превърне в роб. Роб на идеята за освобождение.
Много мои украински познати и приятели искрено смятат и даже са уверени, че са по-свободни от нас, руснаците. По-свободни от мен… Те са убедени, че тази свобода е в кръвта им. Един вид историческа свобода, непокорност и национална гордост. Те винаги са били свободни, но угнетени и поробени, въпреки че непреклонно са пазели идеала за свобода.
А ние руснаците – обратно, били сме и продължаваме да бъдем покорни пред съдбата и господаря и следователно, както считат моите украински познати – склонни да поробваме другите.
По-рано често, а напоследък непрекъснато украинските ми познати говорят с мен в най-добрия случай като с глупак, който не разбира нищо, витае някъде из просторите на своята театрално-литературна фантазия и през розовите си очила не вижда колко тежък и робски е животът в Русия.
Разговаряха с мен като с човек, който е покорен пред съдбата и покорен пред Путин. Правеха си този извод само защото съм в състояние да живея и работя в страна с мрачна диктатура.
Казвам всичко това, защото нещата не са така прости. Защото отношението ми към начина, по който живее моята страна, е сложно, дълбоко, многопластово… Защото много мои съотечественици и съвременници съвсем искрено подкрепят и дори обичат Путин – при това си остават нормални, добри хора, които съвсем не заслужават презрение и омраза…
Не бях на опозиционните митинги на площад „Болотная“ по цял ред причини, в които не влиза страхът, но този факт предизвика у украинските ми познати разбираща самодоволна усмивка. Мисля си, че ако им бях казал, че се страхувам, щяха да ме разберат и дори да ме съжалят. Но аз казвах каквото казвах. И те не ми вярваха или ме смятаха за сляп, глупав, а главното – несвободен.
Гледаха на мене отвисоко, в най-добрия случай – като на нелош, но заблуден човек, който се оправдава за заблудите си. В най-лошия случай с лекота и без да се замислят, ме обиждаха. Защо? Защото мисля различно от тях. По друг начин. Извинете, но каква е тази свобода – да презираш инакомислещия? Тук дори не мирише на свобода.
Неведнъж ми се е налагало да общувам с представители на разни религиозни секти или с хора, открили своята истина някъде в Индия, или с крайни ортодоксални вегетарианци (което само по себе си също е своеобразно сектантство). Всички те смятаха и смятат себе си за носители на особен вид познания и разбирания за живота. Убедени са, че са достигнали по-висока степен на развитие от останалите.
Те разговаряха с мен от висините на своето просветление и познание. Бяха напълно убедени в своята безспорна правота. Всички сектанти имат проста и ясна идея, която им дава тази самоувереност. Убеденост! Убеденост в своята изключителност.
Често съм се сблъсквал с такава самоувереност у моите украински познати. Виждал съм у тях това явно превъзходство, виждал съм идеята. Националната идея и привързаността им към свободата – нещо, което на мене ми липсва. Не защото живея в Русия. Живея и не правя нищо за свободата. Само роптая. При това – шепнешком и в кухнята.
Видях признаци на тази идея и национална правота у много образовани и умни хора. Те са живели и живеят с идеята си подобно на една огромна секта. Само че да живееш със и заради една-единствена идея е висша форма на несвобода. Аз мисля – това е робство. Дори леките форми на национализъм са робство.
Националистическите идеи са ясни, прости и сладки. Те обаче нямат нищо общо със свободата на мисълта и духа. Търсенето на каквито и да било исторически и философски обяснения на национализма е робство.
Имах щастието да бъда известно време в Африка. В Ботсуана, в Намибия. Там срещнах удивително свободни, открити и достойни хора. Те общуваха с радост, без да се замислят за някакви расови, социални и прочее различия помежду ни. В Ботсуана, живеейки в саваната, те не познаваха робството. Хората и животните съжителстваха в мир.
После попаднах в ЮАР. В Ботсуана и Намибия бързо свикнах изобщо да не се страхувам от местните, напълно да им се доверявам –включително и за живота си. В ЮАР се сблъсках с омраза от страна на с нищо неразличаващи се от намибийците хора, сблъсках се с желанието да ме излъжат, да ме отвлекат, да ме ограбят – всичко най-лошо. А южноафриканците и намибийците имат един и същи произход. Един етнос.
Именно там съвсем ясно си дадох сметка, че робството развращава в значително по-голяма степен не робовладелеца, а роба. Апартейдът всъщност бе робство. Черните хора в ЮАР както нямаха права, така и не носеха никаква отговорност. Беше просто: за всичко са виновни белите, а те, коренните жители не са виновни за нищо.
Именно тази увереност им даваше усещането, че имат пълното право да ме ограбят и даже да ме убият на своята собствена земя. А в съседна бедна Ботсуана ме посрещаха просто като човек. И не виждаха у мен обект на ненавист, завист и печалба.
Достатъчно е някой да стигне до убеждението, че за всичко е виновен някой друг, че цялата отговорност за случващото се лежи на плещите на някой друг, а не на неговите собствени – вече се превръща в роб. В това най-вече се крие дълбоката, отколешна и мощна ненавист към Русия с Ленин или с Путин, с Петър I или с Екатерина II, ненавист, каквато видях у моите украински познати. В тази увереност, че отговорността за всички беди, за безкрайните исторически провали и унижения изцяло и напълно пада върху Русия, Ленин, Путин, Петър I, Екатерина II… и в края на краищата, върху мене. Защото мисля така. А аз така мисля. Просто мисля – това е всичко.
Аз мисля, че още на първия Майдан Украйна отвори кутията на Пандора. От тази кутия тутакси изскочи Юшченко, смъртно болен от патологична омраза към Русия. Той беше толкова болен, че не бе в състояние да прави каквото и да е друго, освен да ненавижда моята родина. С тази своя ненавист той доведе страната до такава мизерия, че Украйна избра Янукович. И каквото и да се говори, Янукович бе именно избран, гласуваха за него. Той не е паднал от луната, нито е скочил с парашут от руски самолет. Това се случи: беше Ю, дойде Я – последните букви от азбуката. Символично.
Впрочем аз мисля, че Янукович ненавиждаше Русия не по-малко от Юшченко. Ненавиждаше я дори по-силно, защото се страхуваше. Ненавиждаше и Путин и се боеше от него. А ненавистта, съчетана със страх, е винаги най-лютата и подла ненавист. Ако не ненавиждаше, не би шантажирал, не би лъгал, не би се опитвал да играе двойна игра, не би проявил глупава арогантност и не би сътворил сегашната кървава баня. Аз мисля, че сега руската земя пари под краката му. Така мисля аз.
Мисля, че ненавистта и свободата по принцип са несъвместими.
Мисля, че за окървавяването на втория Майдан виновен е именно Янукович. Аз мисля така. Аз не знам. Но мисля, че снайперите бяха именно за него. Аз мисля, че Янукович, разбира се, трябва да бъде съден. И да го съди е длъжна Украйна. Само не сега. По-късно. Иначе това ще бъде твърде кратък съд. А и наблюдавайки тези, които в момента са на власт, те също трябва да бъдат съдени.
Аз мисля, че Яценюк и Турчинов трябва да седят на една и съща скамейка с Янукович, в един и същи съд. Но аз мисля, че няма да има никакъв съд. Или ще се състои толкова късно, че обвиняемите няма да го доживеят – по една или друга причина.
В същата кутия на Пандора наред с другите злини се оказа и Крим…
Новината за анексирането на Крим ме завари в Тбилиси. На 1 март, гледайки от столицата на Грузия случващото се, мислех, че започва или ще започне пълномащабна война. Как само се изплаших тогава! Изплаших се за децата си…
Аз мисля, че Крим бе анексиран. Аз мисля така. Мисля, че балканският прецедент, тъй често цитиран за сравнение с положението с Крим от Путин и компания, в дадения случай е несъпоставим. Смятам, че Крим бе чиста проба анексиран. И това е ужасно!
Мисля, че кримският референдум беше напълно незаконен. Но също така мисля, че хората гласуваха на него искрено и радостно. Мисля, че в голямата си част те гласуваха не под дулата на автоматите и не по принуда. Макар да е възможно някои да са били заставени… Но мнозинството кримчани се радваха. Тогава телефонът ми не спря да звъни и за минута. Звъниха ми от Севастопол, пяха. От Керч, от Феодосия. Също пяха. Пиха и пяха.
Референдумът беше справедлив, но незаконен. Та за каква законност може да става дума в страна, където – както мисля аз – ръководството бе напълно незаконно? Защото те взеха властта, изхвърляйки президента. И това беше беззаконие.
Янукович бе свален справедливо, но незаконно. Вследствие на това се случи справедливият, но незаконен референдум в Крим. Незаконната справедливост и свободата са различни неща.
Такава незаконна справедливост води до кръвопролития и мракобесие. Крим е голяма беда и скала, в която ще се размият много и много опити за примирие, за които все още е рано да се говори.
Мисля, че много хора, тези, които тогава гласуваха на референдума, скоро ще съжаляват – ако вече не го правят. Но украинският Крим беше жалък! Фактически жалък. Обезобразен до неузнаваемост. Не мога да гледам дивашките сгради, построени в нарушение на всякакви мислими и немислими закони и норми, които обезобразиха дивните брегове и планини.
Не мога да гледам в какъв упадък са архитектурните шедьоври, толкова важни за културата и историята ни. Форос е прекрасен! Но колко само е занемарен! Симферопол прилича повече не на град, а на някакъв пазар…
Ще се промени ли това сега? Ох, не знам! Ох, не знам…
Не биваше да анексират Крим. Аз мисля така! А какво трябваше да се направи? Не знам! Не трябваше да го анексират, но го анексираха красиво. Майсторски. Наистина мисля така. Също така мисля, че ако Путин не беше извършил това майсторско беззаконие, щеше да има толкова кръв, колкото е страшно да си помисли човек.
Мисля още, че е справедливо това, че сега в Севастопол е настанен руски флот. Настанен е незаконно, но е там справедливо. Справедливо е, че там няма да има кораби на НАТО. Те нямат работа там. Справедливо е, че английските военни моряци няма да се разхождат свободно из Севастопол, отново чувствайки се победители. Германци също няма да има. Само гости. Но няма да е скоро…
За мен, като човек, носил козирка, е непоносима самата мисъл, че Севастопол би могъл да не е „градът на руските моряци“. Справедливо е, че над Севастопол се вее Андреевският флаг.
Аз мисля, че в учебника по история не могат да бъдат представени като герои, поставени един до друг, защитниците на Севастопол от всички времена и Степан Бандера. Това е невъзможно!
Ето така мисля аз.
Такива едни нецивилизовани мисли. Знам, че самият аз казах: справедливостта е опасна… Но на справедливостта в случая със Севастопол се радвам.
Двойни стандарти? Да, двойни. Но имаме от кого да взимам пример за двойните стандарти. „Цивилизованият“ свят ни демонстрира такива примери.
Ръководството на Украйна е незаконно. Мисля, че то е несамостоятелно и престъпно. Престъпно със своята несамостоятелност. Аз мисля, че Америка пряко и непосредствено води сегашното украинско ръководство. Мисля, че Америка направи точно това, което искаше. И продължава да го прави. Прави го, без дори да се притеснява от откровеността и грубостта на своите действия.
Аз мисля, че на Америка ѝ е съвършено безразлично демократично или не е устроена Украйна. Безразлични са ѝ украинците и това, което ще се случи с Украйна. Безразлично ѝ е даже ще има ли Украина въобще, или не.
Аз мисля, че Обама е бездарен и глупав човек. Той е амбициозен и слаб политик. Обидчив и нелеп. Мисля, че Обама е същински позор за Америка и политиката, свързана лично с него.
Удивително е как буквално за последната година Обама някак съвсем изсъхна, изтощи се и се намъчи. Косата му бързо посивя, а самият той сякаш стана сив. Съвсем престана да се усмихва, говори патосно и многозначително. Хората с такова изражение на лицето само лъжат! А така изсъхват хората, които не са обичани от никого. А никой не обича Обама. Целият свят. Америка не го обича. Просто прекрасен пример за подражание на украинското ръководство.
А украинските лидери са заредени с още по-голям патос. Те са патосни като лоши провинциални актьори от лош театър, играещи в лоша пиеса. Смешно е, когато в ужасен театър актьорите се опитват да изобразяват аристократи или чужденци. Още по-малко, когато изобщо не разбират пиесата. Това именно се случва с основните лица на украинската власт. Смешни и пошли са!
Яценюк винаги говори многозначително. Непрекъснато прави паузи. Каже нещо и обходи с поглед слушателите си… Страхотен артист, няма що. Провинциален артист в най-лошия смисъл на думата.
Порошенко обича пищните фрази и цветистите обрати на речта. Аз мисля, че се има за внушителен и прекрасен. Но жестовете му са малки и неизразителни. Порошенко е склонен към артистизъм и евтини ефекти. Само си спомнете как драматично, на фона на своя самолет и под дъжда, съобщи на нацията, че няма да лети за Турция заради нахлуването на Русия. Как беше режисирано всичко и дъждът бе така уместен… Смешно е. Аз мисля – това е смешно.
А как Порошенко се кланяше и усмихваше, връчвайки, непонятно защо, медал на генералния секретар на НАТО Расмусен… Даже Расмусен, мисля аз, не разбра какво му дават и защо. Беше смешно и срамно. Така мисля аз.
Мисля, че е смешна походката на Путин. Някои вероятно намират за смешни и неговите „маниери“. На мене отдавна вече не ми е смешно.
Жал ми е за Ангела Меркел, която за последната половин година силно започна да отстъпва от позициите си, сбръчка се и остаря. Аз мисля, че никак не ѝ харесва да разговаря с Путин, когото, както ми се струва, в момента не може да понася… Не ѝ харесва също така да се среща с Порошенко, когото – мисля аз – дълбоко презира. Мисля, че никак не ѝ харесва да изпълнява указанията на Вашингтон. Мисля, че по някаква причина на Меркел ѝ се налага да получава тези указания и да ги изпълнява.
На нея не ѝ харесва и Франсоа Оланд, неприятно ѝ е двамата да се прегръщат за пред медиите и света. Не ѝ харесват колегите ѝ, свързани с Евросъюза – защото са дребни и безлични. Не ѝ харесва да носи на уморените си плещи този аморфен, разнолик и раздиран от амбиции Евросъюз. Мисля, че ѝ е противен Дейвид Камерън, този сноб и очевидно неумен мъж, гледащ презрително и отвисоко на Европа иззад Ла Манша. Мисля, госпожа Меркел разбира, че този човек, приличащ на породисто куче, се отнася към всички, в частност към нея, като към нещастни мелези.
Аз мисля, че госпожа Меркел най-добре от всички останали разбира каква каша забърка Америка в Украйна – независимо че направи плахи опити кашата да не загори. Знае, че както винаги ще се наложи за тази каша в голяма степен да плащат тя самата и Германия. Това Ангела Меркел го знае, защото е от ГДР и е наясно с кого си има работа в Украйна и Русия.
Аз мисля, че ООН е вяла и губеща всякакво влияние организация. Напълно управляема. В голяма степен, както ми се струва, тя съществува формално и по навик. Не си спомням по-безличен и слаб генерален секретар на ООН като сегашния. Мисля, че ОССЕ и прочее, и прочее организации също са се превърнали във формални, обслужващи конкретни интереси структури.
Аз мисля, че украинците и Украйна все още се надяват на подкрепа от страна на Америка и Европа. Плахо се надяват на това, в което бяха напълно сигурни през януари на Майдана. Наивните те! Радваха се на „помощта“ на кукловодите си от Държавния департамент и Конгреса на САЩ, на „помощта“ от Европа.
Приеха прословутите помощи за Майдана като чиста монета. Аз мисля, че украинците вече разбират: използвали са ги. Просто не искат да повярват в това… Не искат да разберат, че с Украйна се случва същото като в прастария анекдот… Анекдотът е толкова стар, че сякаш е измислен сега и примерно, за САЩ, Европа и Украйна.
***
Анекдотът е кратък: „След ресторанта, боулинга и караокето чак в банята Галя разбрала защо няма нужда да плаща“.
***
Аз мисля, че това, което се случва, е страшна катастрофа… Всичко това е и резултат от удивителна глупост. Просто тази глупост е дотолкова абсолютна, че ти се иска да повярваш, че става дума за някакъв много умен и хитър план. Не ми се ще да вярвам, че толкова много глупаци и бездарници днес ръководят страните от т.нар. „цивилизован свят“.
Но именно и само с глупост може да се обясни фактът, че тъкмо този цивилизован свят заложи на хората, които днес управляват Украйна.
Тези, на които заложиха, също са глупави.
Мисля, че Яценюк и Порошенко са просто едни послушни глупаци. Не бихме могли да си обясним по друг начин глупавите им и безразсъдни действия. Умните хора не се държат така. Умните хора обикновено са в състояние да разберат и оценят динамиката на ситуацията, собствените си възможности, адекватно да преценят себе си. Умните хора не могат да бъдат излъгани по този начин.
В глупостта си те направиха Путин многократно по-силен, отколкото беше. Не мисля, че това би могло да бъде част от хитър план. Путин е Путин отдавана. Само глупак не би разбрал това. Путин е достатъчно предсказуем. Путин си е Путин във всичко. И да не разбираш това, означава, че наистина си много глупав завинаги.
Глупаво е толкова дълго да си „вдъхновен“ от някакви европейски ценности. Глупаво е да залагаш и да се надяваш, че „чужбината“ ще ти помогне. Да живееш с илюзии. Животът с илюзии е приятен, но е до време.
И е глупаво да не осъзнаваш, че Европа няма да приеме в обятията си Украйна просто така. Европа внимателно следи какво става в Украйна във всеки един момент. Наивно е да се мисли, че европейците приемат за европейци онези, които виждат в тези новини.
Наивна е надеждата, че Европа ще пожелае да приеме за страна членка държава с грозни сгради, пететажни нелепи постройки с огради – които освен всичко останало са били и бомбардирани.
Европа не желае да вниква в детайлите на случващото се. Европа само се стреми да запази лицето си и усещането за своята отминала сила.
Всъщност Европа се страхува за газа и разбира, че Украйна ще краде газ, както го е правила години наред. Европа бързо разбра, че на украинците пари на ръка не трябва да им се дават, защото, попаднали в ръцете им, те изчезват по магически начин.
Европа педантично си измива ръцете след всеки контакт с Украйна и експертно помирисва кърпата, която Украйна ѝ е подала да се избърше. Глупаво е това да остане незабелязано. Така мисля аз.
А тази Европа, в която Украйна иска да влезе, вече просто я няма…
Онази Европа, която обикнахме на първата си среща с нея в края на осемдесетте години на миналия век – тази, която ни потресе и вдъхнови – вече просто изчезна. Такава, каквато беше, тя просто не съществува.
Когато за първи път видях Европа, разбрах, че с предишния ми живот е свършено. Европа ме порази, очарова ме… Европа промени представите ми за бит и начин, по който да устроиш живота си. За ред, чистота. Дори за външния ми вид.
През деветдесетте години ние се мъчехме да направим „евроремонт“. Искахме ако не на улиците или на терасите ни, поне в домовете ни да влезе свеж въздух, за да придобият европейски вид. Правехме всичко възможно да се доближем до Европа …
Къде е днес Европа? Къде са Париж, Брюксел? Къде е Стокхолм? Всички те са били винаги с четвърт век след нас…
Какво е останало от онази Европа с неизменните нейни традиции и непроменящите се векове наред приказни пейзажи? Останаха само островчета и парчета. Места, до които мои съотечественици не са се добрали и където над керемидените покриви не са се извисили минарета.
Къде е онази Европа – при положение че във Франция се страхуваш да не ти откраднат портфейла повече, отколкото в Челябинск, примерно?
Ако си длъжен да заобикаляш целия район около Брюксел, близо до щабквартирата на НАТО? Ако не те пускат в кафене в Копенхаген, защото очевидно не си арабин…
Какво става с Европа, когато пред камера обезглавяват гражданин на Великобритания или американски журналист?
Аз мисля, че това, което се случва в Европа, говори за пълна липса на разбиране какво ще стане по-нататък. Европа загуби не само своето могъщество, но и авторитета си. Европа вече не е решаващ фактор не само в политиката и икономиката, тя стремително губи своето културно владичество.
Европа има своите постижения в областта на изкуството и културата, които се възраждат. Но Европа не желае да ги забележи. Продължава да живее по навик, с предишните замах и амбиции – като старец, който отказва да признае, че не му достигат силите, че паметта, както и мозъкът му вече не са същите.
Европа никога преди не си е позволявала явна лъжа като сегашната. По времето на събитията на Балканите, по времето на Чечения подаването на новини от Америка и Европа беше различно. Пропагандата беше по-различна.
Днес пропагандната машина и действията на Европа и Америка не се различават по нищо.
Някога Европа някак си се съмняваше, опитваше се да събере всички гледни точки – за да постигне съгласие в рамките на ЕС. Това вече е само памет. Виждаме единствено праволинейните и по тази причина – най-глупавите и лъжливите. Това в предишната Европа не можеше да се случи. Това преди, в Стария свят, сродни демокрации да си правят мръсно, беше немислимо. Сега не е срамно. Защо? Не знам. Мисля, че Европа напълно и безвъзвратно е загубила своята самостоятелност и гордост.
Мисля, че е дошло време за пълно отсъствие на свобода на словото, каквото не е имало дори и по време на Студената война. Аз мисля така. Ако европейските новости копират американските, за каква свобода да говорим въобще?…
У нас никога не е имало свобода на словото. По-точно – може и да е имало, но ние не я помним. Което означава, че всъщност нищо не се е случило. Обаче стана още по-лошо.
През последната половин година от телевизионния екран изчезнаха немалко познати лица на тв водещи и журналисти. Мисля, че ги няма, защото не пожелаха да лъжат толкова много, колкото преди това не им се беше налагало. Така мисля аз. Останаха тези, на които или им е все едно, или които някак си съумяват да не лъжат, но и да не казват истината.
Изчезнаха онези политолози, аналитици и хората, които винаги, в различни медии са изразявали контрапунктови мисли.
Съществуват няколко огнища на свободното слово като „Эхо России“, „Дождь“, „Независимая газета“… Но аз мисля, че ги запазват просто за да се създава илюзия за свобода на словото.
Много медии изчезнаха или замълчаха от страх…
Затова се намножиха изданията, които лъжат самозабравено, убедено. С вяра, че когато родината ти е в опасност, е необходимо да се лъже. Техните редактори, политолози, аналитици, журналисти и водещи са виждали Путин на живо. Възможно е да са му задали този въпрос, възможно е дори да са получили отговор и да са усетили просветление за висшия смисъл на лъжата в днешните „смутни времена“.
Аз мисля, че днес руската пропаганда е толкова глупава и бездарна, че това просто е недостойно за страната ни. Нивото ѝ говори за недоверие към тези, към които е адресирана. Аз мисля, че просто не ни се доверяват. Лъгането винаги е недоверие.
Днес, както аз мисля, Украйна просто не може да си позволи свобода на словото – за нея това би било като разкош по време на война. Колко бързо само изчезна свободата на словото там! Този свобода, с която моите украински познати се гордееха толкова много до съвсем скоро. Гордееха се и ми натриваха носа: „Ето виждаш ли, ние имаме нещо, което у вас е немислимо“.
Аз мисля, че украинските СМИ, организирайки поредната информационна истерия или говорейки за победи и доблест, всъщност са обречени на своите войници… Същите тези смятат себе си за доброволчески батальони, които водят безпощадна война за свободата и независимостта на Украйна. Лъжа, лъжа, лъжа. Лъжата като оръжие. В борбата за свобода, която Украйна води, на първо място в жертва се принася свободата на словото. А всъщност, мисля аз, свобода на словото в Украйна в украинската държава не е имало. Да говориш каквото ти хрумне и свобода на словото са две различни неща. Аз мисля така.
Аз мисля, че когато Путин говореше за задържаните на територията на Украйна десантчици… Говореше каквото мисли и те се заблудиха, че всъщност не мисли това, което говори.
Аз мисля, че на югоизток действително има бунтовници и опълченци, по-точно, аз мисля, че там също така има и наши военни. Не знам това точно, но така мисля. Мисля, че нашите военни там са много, а ако е необходимо, ще станат още повече.
Мисля, че това е неправилно и незаконно. Но нашият министър на външните работи и президентът казват, че такива военни в Украйна няма. А по някаква причина аз си мисля, че те не казват истината. Мисля, че това е ужасно.
Мисля, че в Донбас и Луганска област се случват истински ужаси. Там сега е пълно с въоръжени, което е страшно. В съвременния свят всяка война привлича и буквално насърчава всякаква паплач и човешка мерзост. Мисля, че там сега е пълно с мародери, наркомани, отрепки и прочее боклуци. Те са въоръжени. Там те триумфират на страшния си бал.
Мисля, че всички трябва да се борим с тях. И украинските военни, причисляващите себе си към опълченците. Но мисля, че там всичко така се е омешало, че е трудно да различиш мародерите от опълченците или от бойците от националната гвардия.
Мисля, че хората в тези градове, където сега няма бунтовници, банди или украински военни, се молят войната да ги отмине и всичко да бъде постарому.
Мисля, че жителите на Мариупол никога вече няма да се надяват, но все пак се молят градът им да не бъде завзет и в него да не се водят боеве. Аз така мисля.
Аз мисля, че украинските войски и доброволческите батальони са стреляли и стрелят по жилищните квартали. Бомбардират града със самолети, хвърлят мини, обстрелват с ракети и обричат на смърт цивилните. Стрелят и стреляха лошо, но много.
Аз мисля, че на мнозина от въоръжените им е все едно ще има ли убити или не. Войната има такова свойство. Тя притъпява много чувства, обостряйки само някои. Украинските и европейски медии твърдят, че редовната украинска войска не е обстрелвала града, не го е бомбардирала – а аз мисля, че са го бомбардирали и обстрелвали.
Мисля, че много доброволчески батальони се сражават яростно и смело. Сражават се жестоко. Сражават се за Украйна. Но жестокостта по време на гражданска война е престъпление. А аз мисля, че всичко, което се случва, е гражданска война и нищо друго.
Мисля, че Стрелков и прочее полеви командири на батальон „Моторола“ са военни престъпници. Всички бойци и командири на батальоните „Айдар“ и „Азов“ също са военни престъпници. Всички, които воюват доброволно, всички са престъпници. И тези, които се сражават в името на някакви идеи, и пристигналите да пострелят за пари или за адреналин. Призованите да воюват са по-скоро невинни жертви.
Но към някакъв си батальон „Моторола“ лично аз изпитвам по-голяма симпатия, отколкото към батальона „Айдар“. Яд ме е на себе си за това, смятам го за неправилно. Но засега е така. Защо? Дааа, видимо, защото идеята, която е в основата на създаването на „Айдар“, ми е отвратителна. Национализмът във всякакъв вид и проявление смятам, че няма оправдание.
Аз наистина не разбирам как толкова много хора в Украйна могат реално да се надяват на военна победа на югоизток. Те естествено могат да я желаят – това е напълно разбираемо. Но как могат да вярват в нея? Това не мога да го разбера! За какво са си мислили и си мислят? Какво, смятат, че ще превземат Донецк и Луганск и край? И ще наложат там мир, сякаш нищо не се е случило?
Нима не е ясно, че вече никога няма да я има предишната Украйна – с Донбас и Луганск? Тази Украйна вече я няма. За нея можем само да си спомняме като за СССР. Тоест като за любимо или омразно, но безвъзвратно потънало в миналото.
Аз разбирам, че Украйна не е преживяла Чечения. Украйна не познава скръбта и унижението, опита на Чечения. И кратката история на украинската държавност до февруари миналата година мина безкръвно…
Но нека си спомним, Украйна беше във възторг от Чечения. Героизираше главорезите и самата тя беше с тях.
Сега същите тези чеченци… Не другите, а същите тези чеченци воюват в Донбас, стрелят по украинци.
Аз мисля така. Днес Украйна в известна степен изпълнява ролята на Русия от онези времена. Засега все още върви първата фаза. Жаждата за победа.
Аз мисля – скоро всичко това ще отмине.
Аз мисля, че всичко в Украйна ще приключи значително по-зле, отколкото конфликта „Русия – Чечения“
Не знам защо, но ми се струва, че трети Майдан няма да има. Мисля, че Майданът вече е изчерпан като инструмент на народното волеизявление.
Никой няма да се церемони със сегашната власт и да зъзне в студа два месеца и половина на Майдана. Аз мисля, че сегашната украинска власт ще бъде сменена от собствената си изтормозена, излъгана, отчаяна войска. Не съм убеден в това. Не го предричам. Така мисля.
А ние? Ние ще получаваме нови и нови санкции, ще роптаем, но ще търпим, ще се гордеем със своята силна и горда позиция… Мисля, ще бъде зле… Мисля, ще продължи дълго и зле. Ще бъде по-зле, отколкото мнозина си представят. Много по-зле.
Някои няма да могат да вземат кредит, за да си купят мечтаното жилище. Някои ще се разорят, някои ще решат да отложат раждането на първата си рожба. Някои няма да се оженят. За някои ще стане непоносимо да живеят в Русия, няма да е съдено нечии планове да се осъществят, ще рухнат кариери, съдби…
Но при това, мисля аз, санкциите няма да навредят на тези, за които са предназначени. Путин, струва ми се, днес живее много интересно. Виждам, че му е интересно и хазартно. Изобщо той ни е боец. Мисля, че по този начин решава някакви свои лични задачи.
Решението с продоволственото ембарго, мисля, че беше силен ход. Първо, то се отразява чувствително на Европа, сам видях това, намирайки се в Гърция. Видях объркването и отчаянието на хора, отгледали плодове, които изведнъж разбират, че са работили напразно.
Мисля, че това ембарго се усеща не само от гърците.
Второ, това е силен ход, защото Путин разбра, че руските хора няма да излязат на демонстрации с празните си тенджерки, няма да удрят по тях, няма да изпуснат духа от бутилката.
Превод: Елена Дюлгерова
Източник: Glasove.com.
* Евгений Валериевич Гришковец е роден на 17 февруари 1967 година в град Кемерово. През 1984 г. е приет за студент във Филологическия факултет на Кемеровския държавен университет. През студентските си години организира пантомимен театър. Известно време живее в Германия. През 1990 г. основава независимия театър „Ложа“, в който за 7 години поставя 10 спектакъла. През 1998 г. Евгений Гришковец се премества да живее в Калининград. Междувременно в Москва се играе премиерният му спектакъл „Как изядох кучето“, за който през 1999 г. получава националната театрална награда „Златна маска“. Пиесите „Как изядох кучето“ и „едноврЕмЕнно“ Гришковец изпълнява сам. Пиесите „Бележки на руския пътешественик“ и „Зима“ се поставят с успех в московските театри. Евгений Гришковец пише книги („Риза“ , „Реки“ , „Летва“, „Следите по мен“ , „Асфалт“) и записва музикални албуми с групата „Бигуди“ („Ролки“) ( „Сега“, 2003 г., „Да пеем“, 2004 г., „Другояче“, 2006 г., „Секунда“, 2006 г.). Женен е, има три деца.
